Крис Бънч
Кралят-воин (1)

1.
Призивът

Нечаканите кораби се появиха малко преди да падне вечерният здрач. От няколко часа гледахме как се приближават към моя остров-затвор и се чудехме — никой не можеше да плава в тези води без разрешение на властите. Бяха три, един голям търговски и два бързи пиратски преследвача — дълги лъскави галери.

Пазачите ми се разтичаха по укрепленията. Страхуваха се, че императорът — вече се бе разчуло, че е жив — може да се опита да ме освободи — мен, последния от трибуните му с оцапани от кръв ръце, взели и задържали с огън и меч трона на Нуманция.

Но императорът в безмерната си арогантност бе решил, че е по-велик от богинята на смъртта Сайонджи и беше нахлул в кралство Майсир, на юг от нас.

Армията ни беше разгромена, Нуманция — окупирана от майсирците, а аз лично повалих Тенедос в безсъзнание, когато заплаши да изпрати кошмарен демон най-напред срещу нашествениците, а сетне — и срещу въстаналите провинции и столицата ни Никиас.

Тенедос също като мен бе пратен в изгнание на самотен остров. Байран, кралят на Майсир, несъмнено бе хранил надеждата, че тихо и кротко ще ни удушат или ще ни помогнат да паднем от зъберите, щом нещата се поукротят.

И наистина, за Тенедос бе съобщено, че е умрял, а аз самият очаквах примирено своя убиец. Беше ми все едно. Светът около мен бе потънал в кръв и развала.

Но скоро светът около всички нас се преобърна: Тенедос беше фалшифицирал смъртта си. Беше се добрал до континента и сега изграждаше армията си, готов да си възвърне трона от марионетките на Байран, управляващи в Никиас.

Но щом влязоха в малкия пристан под моята крепост-затвор, корабите подадоха определени сигнали и тъмничарите ми се успокоиха. Корабите идваха от Никиас, изпратени от Великия съвет.

Аз, от своя страна, долових в душата си шепота на страха, въпреки уж готовността ми да се завърна на Колелото, за да ме съди Сайонджи и да ме накаже с по-жалък живот заради хилядите, които бях изпращал на смърт като Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, барон Дамастес Газки.

Не че бях пощаден от бича на боговете в този си живот. Съпругата ми, вече покойница — Маран, контеса Аграмонте — се беше развела с мен, след като общата ни любов, Амиел Калведон, бе убита от фанатиците товиети; а по-късно, в Майсир, Алегрия, моята прелестна дарлиада, бе издъхнала в дългото бягство от майсирската столица Джарра.

Облизах пресъхналите си устни и намерих достатъчно благоразумие да се изсмея високо — цялото това време бях преживял в хленч най-сетне да получа забвение, като последен страхливец, а не като воин, и сега, когато се появи предвестникът му, бях изпитал ужас. Стегнах се, изпълнен с решимост да загина с чест, гордо.

Прибрах се в просторната си квартира — „килия“ само заради решетките на прозорците с изглед към морето и двукрилата врата с охранявано преддверие между тях, и обмислих нещата. Можех или да запазя благородство и спокойно да посрещна мига на смъртта, както се очаква от героите, или да падна в бой. Спомних си за една екзекуция в Майсир, когато капитан Ателни Ласта, вместо да си умре кротко, уби палача и още осем души, преди да се върне на Колелото.

Помислих си за него и за разните дреболии, с които се бях сдобил през дългото време на затворничество, и отново се засмях. За какво му е на човек да трупа оръжия, ако търси хубава, мигновена смърт?

Свил бях един кухненски нож и грижливо го бях скрил в една фуга между камъните на стената на килията ми, и метална топка, с каквато бях убил ландграф Мейлбранч преди толкова време в Кальо. Разполагах също така с най-важното от всички оръжия — четири златни монети и три сребърни, спечелени с предпазливи залози с тъмничарите ми — отначало медни петаци, след това — с вдигане на залога, сребро и злато. Прибрах тези неща по разни удобни места по тялото си и зачаках.

Двама стражи ме поведоха при началника на затвора Джелап. Беше свестен човек, бъбрив стар домин, прекарал петдесет години под знамената. Това бе последното му назначение преди пенсиониране. Често съм се чудил какво мисли за това си назначение — четиристотин пазачи на огромна каменна крепост само с един затворник.

В кабинета му чакаха трима мъже, облечени в странна униформа — доста дразнещо сиво с червени кантове, — и прецених, че трябва да са от Гвардията на мира, последната военна сила, която крал Байран бе позволил на Нуманция. За подигравка бяха организирани в корпуси, като моята бивша армия, макар че всеки „корпус“ наброяваше сто и петдесет души и се командваше от трибуна предател Ерни. Редиците на Гвардията на мира бяха попълнени с главорези, обичащи грубата сила дотолкова, че нямаха нищо против да я прилагат срещу съотечествениците си.

Тримата се оказаха шамб Каталка и пидни Бошам и Худа. За облика на „гвардейците“ достатъчно красноречиво говореше фактът, че званията им, равностойни на нашите „капитан“ и „легат“, бяха същите като в майсирската армия. И тримата щяха да изглеждат много по̀ на място в някоя бърлога на улични крадци, отколкото в офицерска столова.

Очаквах всичко — от смъртоносна атака до побой или презрително ръмжене. Но ме посрещнаха с формално уважение, което ми се стори малко смешно. И тримата се държаха така, както се очаква да се държат благородници, и до голяма степен се престараваха в усилието си да докарат изискани маниери.

— Заповядано ни е — заговори официално Каталка — да ви придружим до Никиас, пред Великия съвет, където лорд Скопас и лорд Барту ще бъдат щастливи да ви приемат.

Щастливи? Трудно ми беше да прикрия изненадата си. Хвърлих поглед към домин Джелап, за да видя дали ще мога да отгатна нещо по изражението му; нищо не забелязах освен скована сдържаност и може би леко отвращение от това, че е нуманцийски офицер, принуден да си има работа с изменници.

Можех да бъда не по-малко предпазлив от тях. Поклоних се.

— След като нямам избор по въпроса, но като приемам с благодарност начина, по който бяха поднесени заповедите ви, до час ще съм готов за тръгване.

— Добре — кимна Каталка. — Защото ни е заповядано да бързаме спешно. Въпросът е от изключителна важност.

— Мога ли да попитам какво желаят лордовете от мен?

По-злият от двамата младши офицери изръмжа, но Каталка го изгледа и той замълча.

— Техни благородия не ни довериха намеренията си.

— В такъв случай позволете да се върна в килията си и да си прибера вещите.

— Великолепно. Пидна Худа ще ви придружи.

— Не е необходимо — намеси се домин Джелап. — Трибун Дамастес го пазим вече от две години и…

— Затворникът няма ранг — грубо го прекъсна Каталка. — Титлите са му отнети отдавна.

— Поправям се. Тук просто използваме старите формалности.

— Онези дни са мъртво минало — почти изръмжа Бошам. — Най-добре е да ги забравите.

Джелап сведе глава.

— Докато затворникът прибира вещите си, мога ли поне да ви предложа малко храна и… — изгледа тримата предпазливо. — По чашка греяно вино? Денят беше студен. Предполагам, че в открито море е било още по-студено.

— Виж, това предложение е чудесно — отвърна Каталка и кимна на двамата ми тъмничари. — Върнете го тук, след като си вземе каквото му трябва. И ви предупреждавам, затворник. Вещите ви ще бъдат претърсени добре, така че не опитвайте никакви хитрини.

— Нямам хитрини, които да опитвам — заявих съвсем невинно и излязох.

Отне ми само няколко минути, докато събера личните си вещи. Казаха, че ще ме претърсят грижливо, но вече бях усвоил няколко затворнически трика. Ножът се намираше в подметката на ботуша ми, малката метална топка бе пред очите на всички, като дръжка на един от очуканите ми пътни сандъци, върху който бе метнато изтърканото ми наметало. Погледнах го замислено и си спомних именията, които бях имал, замъците, палатите, дрехите, с които можеше да се облече цял полк. Животът сам по себе си доказва съществуването на Колелото с непрестанното си обръщане.

На връщане към кабинета на Джелап един тъмничар, сержант Перак, ме спря. Другите продължиха няколко крачки, на достатъчно разстояние, за да не чуват. Перак винаги бе проявявал известно съчувствие към мен и ми съобщаваше забранените вести от Нуманция.

— Пазете се, сър. Един от екипажа каза, че императорът вече бил взел две провинции от ония боклуци съветниците. Тия трима нерези ги е страх от вас, а както подозирам — и майсирските послушници, на които служат. Бъзливците правят отчаяни неща, знаете го.

— Благодаря, сержант. Винаги съм предпазлив — и ми хрумна странен въпрос. — След като си отида, какво ще стане с тази крепост? С вас и с другите войници?

— Не се притеснявайте — отвърна той с крива усмивка. — Времената са сурови и един затвор, от който не можеш да се измъкнеш, винаги е полезен. Скоро ще докарат някой друг тука — огледа коридора да се увери, че никой не подслушва. — Дано да са онези блюдолизци Барту и Скопас.

— Внимавайте, сержант. Те управляват Нуманция.

— Управляват, как пък не! Само с мечовете на пикливите „гвардейци“ и майсирците зад тях. Нещата бързо се променят и там, където седят, може да се променят много по-бързо.

— И кой бихте искали да управлява? Отново императорът?

Перак се поколеба.

— Може и по-лошо да е. Барту и Скопас бяха от тъпаците на Властта на Десетимата и по това, което чета напоследък в уличните прокламации, нищо не са научили оттогава.

— Императорът почти унищожи Нуманция — напомних му.

— Може и да е така — кротко отвърна Перак. — Но има достатъчно хора, които искат да го видят пак да опита трона, и моментът е подходящ.

Продължих към кабинета на Джелап, без да възразя. Тримата не бяха толкова яли, колкото пили, и пиенето ги беше ударило. Джелап, изглежда, ги беше окуражавал с примера си, защото носът му бе позачервен и речта му се лееше размазана.

— Готов ли си? — попита ме Каталка.

— На вашите заповеди.

— Тогава да тръгваме — докапчи чашата си. — Не знам много за океана, но знам, че е най-добре да оставиш брега, когато настъпи нощта. Хайде с нас, затворник. И не се опитвай да бягаш.

За малко да се изсмея. Да бягам? От тази скала сред океана? Ако беше възможно, щях да съм го направил преди година или повече. Надигнах багажа си. Изобщо не си направиха труда с обещаното претърсване.

На слизане към кея сержант Перак се приближи, ръката му бързо се плъзна напред и ми подаде нещо. Беше кама, прибрана в ножница. Пъхнах я в пътната си торба и го погледнах. Лицето му беше безизразно.

Качихме се в лодката и тя се отдели от кея. Обърнах се, за да погледна за сетен път затвора, който никога вече нямаше да видя, и забелязах нещо наистина съвсем странно.

Стражите се бяха изпънали по зъберите на крепостта и по пътеката към кея, с домин Джелап в челото им. Взели за почест.

Почест за кого?

Едва ли за гвардейците.

Не можех да повярвам, че е за мен, последния жив спомен за тиранията на Тенедос.

Но все пак станах, опрях се на един от гребците и отвърнах на воинския поздрав, с юмрук до рамото.

А после се обърнах към чакащия ме кораб и онова, което предстоеше да ми се случи в Никиас.