Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС СЕДМИ

Любили се луди млади, от мънички до големи.

Дойде време да се вземат.

И небето потъмня, та посиня и стана като натъртено. И рукна дъжд, и бели светкавици ни ослепяваха.

А ние с Момчил се скрихме под една ела, на края на широка поляна. Дъждът валеше и всяка капка беше тежка като разтопено олово и се забиваше в земята, сякаш някой със сълзи и ярост я запращаше срещу земята. Тогава заваля и град.

И както треперех от студ, и водата се прецеждаше през еловите клони, та течеше по косата и брадата ми, радвах се, че дишам въздуха на планината. Защото ни дъждът, ни градът стигаха до клетите пленници в конака.

Момчил ми рече:

— Отче, да запаля огън, та да се стоплим.

А пък аз само поклатих глава, защото за клетите пленници нямаше ни топлина, ни огън.

Градът престана и грейна слънце. Тогава поляната се ширна, цялата наводнена, като залята със сребро. И светеше толкова силно, че ме заболяха очите. Само където имаше ели, под тях оставаше тъмно петно. И не беше то от сянката на елите, ами защото под тях беше, кажи-речи, сухо.

А от мокрите дървета все още валеше. И капките падаха от клон на клон и оттам на косите ми, и от косите ми на плещите ми и се стичаха по върховете на пръстите ми, та капеха на земята. И цялата гора беше пълна с шепот, както по времето на узрелите шишарки, когато семената се сипят отгоре. Само че сега шепнеше и земята, която пиеше водните семена. И си спомних как шушнеше земята в деня, когато ние с Манол влязохме в гробището на каменните кръстове.

И Момчил каза:

— Простиха ми. Ала простиха не на Момчил, а на Маноловия син.

Той все още бягаше и се криеше от хората. А пък аз му казах:

— Гледай!

По светналата в сребро ливада ходеше жена, като че плуваше по езерото, цялата черна, защото слънцето стоеше зад нея. И Момчил, като пребледня, поиска да избяга и ми рече:

— Иде Елица.

Хванах го за ръката и се вгледах, ала нищо не можах да различа от блясъка на мокрите ливади. А жената все идеше към нас.

И Елица дойде, та застана пред Момчил под дървото. И аз държах Момчиловата ръка, а той вече не се дърпаше, само ръката му стана студена като на мъртвец. И очите, с които гледаше Елица, бяха пълни с ужас.

Елица стоеше пред нас, а в косата й блестяха едри ледени зърна град, сякаш беше вплела бисери. И тя каза:

— Чиста съм. Такава съм, каквато ме е майка родила.

А под очите й синееха кръгове и устните белееха нахапани. И Момчил й каза:

— Махни се. И Елица каза:

— Всяка нощ Караибрахим лягаше на другата постеля, на другата страна на одаята. Лягаше по гръб и гледаше потона. И аз лежах, та го слушах как диша. Той не заспиваше. Не спях и аз. И като го чаках да стане и да дойде при мене, готвех се да умра. Ала той не идваше. И тъй минаха всичките нощи в конака.

А в очите на Момчил почна да свети ярост и омраза. И той рече:

— Млъкни!

И свирна, за да повика сокола си, който се беше скрил някъде от бурята. А Елица повтори:

— Такава съм, каквато ме е майка родила.

Бръкна в пазвата си, та извади увита бяла кърпа. И като я разгъна, видяхме, че светна нож.

— Пусна ме Севда. Тя ходила при Манол, а той й казал къде е скрил ножа си. Отидох и го взех. Ако с тоя нож убиеш Караибрахим, то Манол ще ти прости.

И тя му подаде ножа. Тогава видяхме, че в бялата кърпа останаха да светят един до друг два златни пръстена, хванати с кестенява къдрица женска коса. Момчил гледаше пръстените.

— Моят е. И Маноловият. Защото Манол ми върна пръстена. Тогава Момчил покри очите си с два свити пестника, а в десния държеше ножа на баща си. И рече тихо:

— Иди си.

А Елица още по-тихо го попита:

— Момчиле, нямаш ли ми вяра?

И той, като все още притискаше пестници до очите и челото си, отвърна:

— Не ти вярвам.

И в Елицините очи плувнаха сълзи и те цели светнаха, като облените в разтопено сребро ливади. Светнаха, та огряха отслабналото й лице. И тя хвана Момчил за китката, до острието на ножа, и тихо му рече:

— Ела.

И го повлече след себе си в гората.

А когато слънцето слезе към заник, тръгнах към пещерата. И на една наведена поляна имаше скала, която снеговете и ледовете, като се плъзгаха пролетес надолу, бяха измъкнали от леговището й. Скалата се надвесваше напред, като че се готвеше да се преобърне, а зад нея оставаше дълбока яма, празното легло на скалата. И там растеше тъмнозелена, невиждана другаде трева, защото растеше направо от разтворените недра на земята.

А върху зелената трева лежеше захвърлена червеножълтата престилка на Елица. И върху тревата сякаш гореше огън.

Тук бяха запалили огън двамата млади, за да стоплят пълните си със студ сърца. А скалата се беше отместила, за да открие утробата на земята, та синът на Момчил, внукът на Манол, да бъде заченат в сърцето на планината.

И като гледах огъня на Елицината престилка, не видях кога пред мене застанаха Момчил и Елица, хванати за ръка. И в Елицините очи нямаше вече сълзи, ала те светеха по-силно отпреди.

И Момчил ми каза:

— Отче, благослови ни. Нека се съберем двама клетници. Тя — завинаги черна в очите на хората, защото никой няма да й повярва, както аз й повярвах. Аз — завинаги черен в очите на хората, защото от обич към нея забравих дълга си. Благослови ни.

Благослових ги. И толкова бяха щастливи и хубави, че сърцето отново ме заболя.

И заслизах надолу. А стръмната пътека по дерето се беше превърнала в поток и вода бягаше и святкаше между камъните. И тъй като гледах в нозете си и водата все течеше, пред очите ми играеха блясъци, та ми се зави свят и не знаех аз ли вървя, пътеката ли тича под краката ми, или потокът ме влече. Ала в тоя ден, пълен с блясъци, не можех да забравя блясъка на Елицините очи.

А когато пътеката стигна до реката и потокът се изсипа в нея като развята опашка на бял кон, ето — видях Горан да лови пъстърва в един вир. Вгледах се и видях, че пяната се върти отдясно наляво. На такива вирове им викат леви. Мислят ги за омагьосани и хвърлят вътре намерена магия, та чудно беше, гдето Горан ловеше пъстърва в ляв вир. Исках да мина край него, без да му се обадя, защото той не ме чу от шума на водата, ала се досетих за Елица. Нали беше негова сестра?

А като заслизах към него, той измъкна трептяща риба, откачи я от въдицата и взе да я мери с една пръчица колко е дълга. И щом го докоснах по рамото, както беше клекнал пред купа сребърни риби, опръскани с червени петна, той скочи стреснато на крака, пребеля и се зачерви. И аз му казах:

— Радвай се, Горане, сестра ти Елица се върна.

Той ме хвана за кръста, все едно че бях невръстно дете, вдигна ме нагоре от радост и ме завъртя в кръг. Ала като ме пусна, видях, че очите му са тъжни. И Горан ме попита:

— Отче, защо всички корят Момчил, че е изоставил пътеката, а мене никой не кори? Нали и аз бях на пътеката? Или не струвам колкото него? Кажи ми.

Аз му казах:

— Той го направи заради себе си, за своя обич, а тебе те подмамиха, Горане. Затова.

А той клатеше глава и рече:

— Когато Момчил избяга, да не слуша гайдите, той мислеше, че ме оставя на пътеката. Когато аз тръгнах подир Севда, видях, че пътеката остана празна.

И стоеше с наведена глава, ала аз виждах очите му, защото, макар и наведени, те бяха педя над главата ми. Много тъжни бяха очите му. Попитах го:

— Защо ловиш риба в ляв вир?

А Горан .отново гъсто почервеня и ми отвърна:

— Наумил съм да уловя голяма пъстърва, ей колкото тая пръчка.

И той ми показа пръчката, дълга един лакът. И добави:

— А такива пъстърви се ловят в омагьосаните вирове. Да можех да уловя стопанина на тоя вир, той щеше да ми помогне.

И като се досети, скочи чевръсто и стъкна огън, та закачи над него няколко риби. А останалите пъстърви наниза на вейка и ми ги даде, като рече:

— Седни да хапнеш, отче, гладен си. А тия риби дай на жените в пещерата.

Аз му казах:

— Ела и ги донеси.

А той поклати глава и отговори:

— Няма вече кога.

И след като ядохме от бялото месо на рибите, което вдигаше прясна пара, станах и обърсах пръстите си в надвесените вейки на една ела. А те бяха мокри. Стана след мене и Горан и щом хвана един по-висок клон, та взе да го търка между дланите си, изведнъж го пусна и заплака. Седна край угасналия огън, над който се вдигаше дим, скри глава между коленете си и плачеше.

Аз мълчех. И той ми каза:

— Отче. В деня, в който си тръгна Сюлейман ага, исках да го видя, ала далеч от другите хора. И когато се качих на Девицата, видях, че Дельо го чака на пусия с двамина други разбойници. И му казах: „Не те ли е срам, че си ял десет години хляба му.“ А той ми рече: „Овчарьо, върви си из пътя. Ако агата не беше вече близо, имам един куршум и за тебе.“ И аз му рекох: „Лесно се говори с пищов в ръка.“ А той хвърли пищова, та извади ножа си. И рече на другарите си: „Стойте и гледайте как ще заколя тоя овен.“ И се сбихме. А той скачаше като невестулка или като катерица. И ножът му беше по-дълъг, само че аз имам по-дълги ръце. И другарите му го питаха: „Дельо, да му пушнем ли?“ — а той ги псуваше. Ала като извих врата му на един дънер, викна: „Ха!“ И навярно искаше да каже „Хайде!“ — само че повече не се чу, защото му прерязах гърлото. И двамата разбойници гръмнаха връз мене, ала не ме улучиха, та побягнаха в гората. И защото ръцете ми бяха кървави, посегнах да ги обърша във вършето на една ела. И когато усетих по пръстите си гъстата шума, спомних си как съм чистил пръстите си от мазното на чеверметата и как съм се изправял с пълно сърце над изглозганите кости. Сега чистех човешка кръв и заплаках. А оня ден, като помилвах едно куче, козината му ми се стори също като елова четуна, космите му бяха също като елови игли, та сякаш не го помилвах, ами бършех кръв о гърба му. Не мога да пипам повече ела, отче. Намразих елите, че се чистят в тях кървави пръсти. Не мога да ги пипна. А закъде е горянин без ела? Затова, като пипнах сега четуната, заплаках. И елите ми откраднаха.

И все плачеше. А трябваше да вървя, затова го помилвах по косата. И потреперах, като усетих под пръстите си коравите му косми, и рекох с разтреперан глас:

— Сбогом, Горане. Ела в пещерата.

А той не ми отвърна.

Ала когато вече бях горе на билото, чух отдолу да иде гласът му:

Сбогом, отче. И вече не го видях.