Антон Дончев
Време разделно (25)

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

Бог да бие сива кукувица, че закука рано преди пролет, преди пролет, рано пред Благовец, та измами млади арамии.

От сто години стои Сюлейманаговият конак сред Елинденя, та стените му белеят, а Елинденя чернее. Преди беше като гарваново свърталище, от което излитаха гладни сеймени да се слетят на християнските души като на мърша. Сега белее като змийско яйце, в което се люпи змей невиждан, който иска да покрие с ципести крила цялата долина.

А по околните планини като подгонени пилци се бяха пръснали хората от трите села, изгонени от гнездото си, в което сега се мътеше само бялото яйце. Стояха на планината и чакаха.

Чаках и аз. Чакахме пратениците си. Защото там долу, в конака, седяха вързани със скръб и желязо шестдесет души българи и те бяха наши пратеници, слезли в бърлогата на звяра. И нямаше ни от тях, ни за тях вест или дори слово. Не врагът ги беше пленил, та откарал, ние ги бяхме пратили, планината ги беше пратила, да покажат на Караибрахима, че никога няма да пречупи волята ни.

Всеки ден се изкачвах на върха Бялата глава, седях на порутените мраморни стени, та гледах конака. А после затварях очи и почвах да викам в паметта си лицата на първенците. Идеха те едно по едно, като огрени от месечина, както в оная нощ край воденицата. Пращах им добрите си мисли, а те си отиваха, сякаш не ме чуваха. И като отворех очи, виждах да се белее конакът и дори слънчевите лъчи отскачаха от белите му стени. И знаех, че зад зидовете му има студ и мрак и в тоя студ и мрак стояха първенците.

А ние чакахме пратениците си. Що друго можехме да сторим?

Младите се сърдеха и казваха: „Да нападнем“ — старите само клатеха глави. Че техните бащи им бяха разправяли какви камъни са цепили и какви дървета са свличали, когато се вдигали белите стени на конака.

И като гледах конака и покривите на трите села, спомних си за мумиите, които заварихме в пещерата. И те бяха стояли тук и бяха гледали същите плочи на покривите. И те бяха чакали. И не дочакали. Затова твърде не обичах да влизам в пещерата, да не ми се привидят страшните лица и празните очи.

А в тая пещера бяха събрани двеста души, повечето жени и деца, и то най-вече жените, децата и внуците на клетниците, отведени от Караибрахим. И тъй като хората в тоя край вярват, че лястовиците зиме не отиват на юг, а се крият в пещерите или се превръщат в прилепи, казваха, щом видеха прилеп: „Защо и ние не станем като лястовици или като прилепи и да се събудим чак когато над долината дойде пролет, та споменът за Караибрахим да се стопи като сняг?“

Ала се събуждаха всяка утрин и искаха да ядат. И преди да сложат залък в устата си, затичваха се горе по стръмното, до срутените стени на езическите храмове, та да погледнат конака. А той си стоеше все там.

Тъй минаха пет дни, изпълнени с чакане и скръб. Още на първия ден се разболя от страх една девойка и викаше дружките си, отвлечени в конака. А братята й изнесоха от селото сандъците, пълни с прикя, та ги сложиха върху пясъка на пещерата да ги гледа, да им се радва и да си мисли за булченските дни. И тя молеше дружките си да обличат новите й руби и на която приличаха, даряваше им ги. На третия ден умря. А в същия ден се роди дете и донесоха щит на голяма костенурка, та сложиха детето в щита, и като заплачеше, люлееха го.

След като прочетях утрин молитвата на коленичилите клетници — а Четях аз горе, на високото, сред развалините от храмовете на старите богове, — тръгвах по билото, по ръба на долината Елинденя, да отида до превала Милото господи. Там сядах между големите каменни кръстове и черпех сила от покоя на планината. И първия ден, когато навлязох в гробището — ето, най-големият кръст беше изчезнал. И колкото да го търсех, не го намерих. А на втория ден изчезна втори кръст. На третия ден, когато отидох след заравянето на девойката и мислех за сестрите й в конака, погледът ми беше изострен от мъката, та видях, че някой е копал и после грижливо покрил копаното с пресни чимове да не личи.

Някой скриваше кръстовете в земята. Там стоят те и досега и само те са останали, защото после турците строшиха ония, които го стърчаха по гробището. И когато над Родопа отново изгрее слънце — дано стане по-скоро, — нека хората разкопаят поляната надясно от прохода Милото господи. И ще намерят каменните кръстове в земята.

Оная нощ се скрих в гората край гробището и брах много страхове. А посред нощ излезе между кръстовете сянка и чух удари на мотика. И като напрегнах очи, познах Момчил. Станах и го повиках, а той взе да отстъпва заднишком като пред призрак и се стопи в гората. „Момчиле“ — викнах му аз, ала той не се обади.

И през деня, когато се връщах, видях отдалеч на една поляна, че сокол се е впил в очите на една сърна, пляска с криле да я оглуши и се мъчи да изкълве очите й. Сърната мяташе глава, паднала на колене, ала хищната птица не я оставяше. Тогава из гората излезе човек и птицата се вдигна. А човекът хвана сърната за предните крака и я изправи. Тя стоеше на задни крака, сложила копита на раменете му, и двамата сякаш се гледаха в очите. После сърната падна встрани и почна да вика, и си спомних, че тъй Момчил уби козела, когато Вражу кехая надви Манол. Вдигна го на задни крака, погледна го в очите и го мушна в сърцето. Затичах се надолу, а соколът изкрещя и литна насреща ми. Покрих с ръка лицето си и когато смъкнах ръка, нямаше ни Момчил, ни сокола, ни сърната.

И Момчил чакаше. Скиташе самотен по горите, прогонен от хората, и чакаше какво ще стане в конака.

Само един човек не дочака, и то беше жена. Севда всеки ден се изкачваше до пещерата и оттам до Бялата глава и все ме питаше: „Отче, видя ли нещо?“ И когато на петия ден турците излязоха, та отидоха да заровят някого жив в мравуняците над конака, а ние не можехме да познаем отдалеч кой е, тя заплака и ми рече: „Отче, благослови, ще отида в конака.“ И слезе надолу. Не беше така, не, не беше така. Отиде си още на третия ден.

А другите чакаха.

А какво ли щеше да се случи, ако дойдеше вест, че първенците са склонили глави и заплюли кръста? Дали тия хора щяха да слязат в селата си, та мъжете да навият чалми, а жените за закрият лица?

Хората чакаха. Чакаха различно, както всеки човек е различен от другия. Над планината вееше вятър и носеше плач и песен, и развяваше черни ръченици и бели кърпи. И колкото по-силен ставаше вятърът, толкова по-силни ставаха плачовете и песните и живот и смърт вряха в един котел. Денем майките плачеха в пещерата, скрили лица в престилките си, нощем дъщерите им пълнеха гората с шепот. И ставаха сватба след сватба, без момари и празненства, и колкото идеха при мене да ги благословя, два пъти по толкова сами се венчаваха. Ала когато се връщаха утрин, хванати за ръка, най-напред питаха: „Дочакахте ли?“

А децата скитаха из горите и почваха да носят първите ягоди. И носеха кошници гъби, та варяхме чорба от сърнени рогачки, овчи нос и масловки, и пачите крачета печехме, а мечите гъби сушехме на сянка. Ала и децата, като изскочеха из гората с шапки от папрат на глава, най-напред питаха: „Дочакахте ли?“

Една нощ, когато и аз се бях прибрал в пещерата, защото на вън духаше студен вятър, детето в щита от костенурка изплака, а майка му писна. Не смеех да отворя очи, да не видя лицата на мъртвите, ала под клепките ми светна и аз погледнах. Някой беше хвърлил сухи корени в огъня и пламъкът се вдигаше, ала димът отиваше към входа и обгръщаше човека, който стоеше изправен там, затова не можахме да го познаем. А той прекрачи напред, на светлото, и видяхме Момчил. Косата му падаше по лицето и по плещите, сплъстена и пълна с тръне като гривата на подивял кон. Лицето му беше измършавяло, та вратът му изглеждаше още по-дебел и по-строен, като вратовете на хората, издълбани горе по мраморните плочи. А очите му светеха. И той ни каза:

— Разкопах гроба на Енихан баба, покорителя на Родопа. Там горе, на върха, на гроба му има теке, да ни спомня, че турският пълководец е избил дядовците ни и пленил бабите ни. Запалих огън, да освети земята и прогони духа, и разкопах гроба. А огъня не изгасих, защото исках да изгоря костите му и да пръсна пепелта по вятъра, та духът му да не може да я събере в деня на страшния съд. В гроба нямаше кости.

И повтори:

— В гроба на Енихан баба нямаше кости.

Хората се събуждаха един след друг, отмятаха халищата от лицата си и го гледаха. А той изведнъж се развика:

— Няма кости! Няма Енихан баба! Родопа няма покорител. Никой не е победил долината. А ние триста години се кланяме на Сюлейман ага и на трима турци. И на едно празно теке. Планината не е победена.

Тогава една жена първа хвърли срещу му. Хвърли срещу Момчил престилката си, а тя се разтвори над огъня и литна мълчалива като бухал. И други хвърляха срещу му и тъй като пещерата беше песъчлива, та нямаше камъни, хвърляха цървули, парчета хляб, калпаци. И един хвърли шепа пясък. Не го замеряха със сила и злоба, а сякаш искаха да го засилят, да го скрият от очите си.

И пясъкът пръсна в лицето на Момчил и той покри лице с две длани и заднишком отстъпи от огъня. И мракът го скри. А хората, все тъй без да продумат, легнаха и се завиха презглава.

На другия ден децата намериха труп на лисица в гората. Когато ловците убият лисица през зимата, одират я, а трупа й закачат на някой клон. И там виси одраната мърша, докато изсъхне и почернее, защото и най-гладният звяр не пипа умряла лисица. Може и години да виси, защото е отровна. Такъв черен труп намериха децата, сложиха го в скалата и първото се наведе, взе камък и го хвърли върху трупа. И каза:

— Проклет да е Момчил.

И второто се наведе, взе камък, хвърли го и каза:

— Проклет да е Момчил.

А до вечерта купът камъни беше висок до кръста ми, защото и старите, щом минеха, хвърляха камък, само че нищо не казваха. Хванах ръката на мъдър старец и го помолих:

— Недей, той го направи от много обич. А старецът ми каза:

— Обичта е своя работа, а стражата — хорска. Нека се скита отхвърлен като кукувица. Ти знаеш ли, отче, защо е прокълната кукувицата? Защото една пролет закукала, преди да се е разлистила гората, та излъгала млади хайдути. Те хванали планината, ала паднал сняг и ги уловили по стъпките. Оттогава кукувицата няма свое гнездо. Бог не е простил на една птица, и то за десетина хайдути. Ние ли да простим на Момчил, че предаде Елинденя?

И хвърли камъка. А камъкът сякаш мене удари и остана да тежи в сърцето ми. Ала това беше петият ден и когато се изкачих до развалините, тогава видях, че турците ровят жив човек в мравуняка. И в гърдите ми лумна огън, та стопи камъка!

Ако беше вярно, че преди векове през суша жреците палели пред тия храмове огромни огньове да покажат пътя на облаците, та падал силен дъжд, ако беше вярно, то само пламъците в моите гърди щяха да извикат такива облаци, че потоп да завлече и проклетия конак, и цялата Елинденя.

А през нощта заровеният в мравуняците възкръсна и дойде в пещерата. И това беше Вражу кехая. Мравките прегризали въжетата му, та избягал.

И вестта, че най-после дочакахме човек от конака, полетя по планината, та тръгнаха борини из мрака и се събраха на голям огън в развалините. Защото хората от трите села бяха пръснати наоколо в десет, че и двадесет различни стана и сега се събираха за пръв път от сватбата. И като хвърлихме всички борини накуп, пламъкът се вдигна и освети белите камъни и белите лица на хората. А Вражу кехая заразправя. Почна тихо, ала хората по-отзад не чуваха, пък излезе и вятър, та той трябваше да вика. И каквото разправяше, ставаше още по-страшно от викането му и срамно беше човек да говори такива неща. А вятърът раздухваше и размяташе огъня.

И като намерих сили да вдигна глава и да погледна, видях да се белеят само камъните, пък и те почервенели от огъня, и нито едно изправено чело. И ми идваше да блъсна Вражу кехая, за да млъкне. Ала не смеех да го докосна, защото беше мъченик.

Тогава из мрака изскочи Момчил, който стоял скрит и слушал, скочи до огъня и викна:

— Защо плачете, глупци? Радвайте се, че планината е родила такива мъже.

И никой не вдигна камък да го удари, макар краката им да бяха стъпили на камъни. Момчил беше син на Манол.

На другия ден Вражу кехая събра домочадието си — а това бяха много хора — и слезе в Заград. И като разбраха хората, че Караибрахим още шестдесет дни ще убива всеки ден по един човек, мнозина рекоха: „Да се върнем по къщите си, защото дотогава турците няма да ни закачат.“ Като че ли никому не дойде наум, че първенците могат да се пречупят, та всеки пресмяташе шестдесет дни по един човек.

И аз го пресмятах. И се превих до земята, като си помислих, че шестдесет дни ще гледаме от високото как умира човек, а ние не ще можем да му помогнем. Дори името му нямаше да знаем, та да се помолим за него. И да не видехме, щяхме да го знаем, че всеки ден умира един от шестдесетте. Затова не се качих горе, а слязох към воденицата на дядо Галушко.

А той стоеше на белия камък, който Манол беше преместил, та да сресва Елица скритом косата си. Стоеше и се люлееше напред-назад, като че ли тъчеше на невидим стан. И побелялата му глава се люлееше като махало. А скокът все бучеше, хвърляше се нагоре и падаше в езерото. И скритото под воденицата колело се въртеше, та стените й трепереха, ала камъните не мелеха нищо.

Дядото не ме чу. А когато го бутнах по рамото и ме погледна, сякаш не ме и позна. Пък аз трябваше да извикам на ухото му всички страшни думи, които снощи чух от Вражу кехая, да ги викам, та глухият дядо да ме чуе. И както снощи исках да бутна кехаята, тъй трябваше да се намери някой мене да блъсне в езерото, та да се удавя и да млъкна. Ала млъкнах и без това, защото заплаках от ярост и мъка. Белият дядо ме гледаше, сякаш знаеше нещо още по-страшно. Колелото тракаше и камъните трептяха, а на мене се въртеше главата, защото се бях навеждал напред-назад подир стареца.

А той спря да се полюлява и си спомних, че бях видял уловена мечка да се люлее така, не зная дали от безизходна мъка, или защото мислеше, че върви нанякъде. И дядото хвана торбата ми, ала не проговори, защото беше онемял след нощта на сватбата. Щастливи бяха, които можеха да плачат.

Сетих се, извадих псалтира. Защото дядо Галушко не можеше да пише, ала разпознаваше големите букви. Разтворих страниците на азбучната молитва и той посочваше с разтрепераната си ръка буква след буква, докато прочетох:

„Ами детето?“

И ме погледна с такива очи, и ме питаше с такава мъка, че сто пъти по-добре беше да ми каже каквото и да е. А мислех, че ме пита за Елица. Чак после разбрах, че ме е питал какво ще стане с детето на Елица и Караибрахим.