Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и обработка
Сергей Дубина (11 февруари 2004 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2021 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2021 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ЗЛАТОСТРУЙ“

ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ.

РЕДАКТОР ГАНКА КОНСТАНТИНОВА.

ХУДОЖНИК ИЛИЯ ГОШЕВ.

ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР БОРИС БРАНКОВ.

ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА.

КОРЕКТОР МАЯ ХАЛАЧЕВА.

БЪЛГАРСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ. 1988. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 1686.

ЦЕНА 1.13 ЛВ.

ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ — СОФИЯ, ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ No 1

ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“ — СОФИЯ. ул „Н. РАКИТИН“ No 2

Редакционна колегия: ЙОРДАН МИЛЕВ СЛАВЧО ДОНКОВ ТИХОМИР ТИХОВ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

МАРИЯ ГАРЕВА, послеслов, 1989

о/о Jusautor, Sofia

 

 

Издание:

Вера Мутафчиева. Предречено от Пагане

Издателство „Отечество“, София, 1988

Библиотека „Златоструй“

Редакционна колегия: Йордан Милев, Славчо Донков, Тихомир Тихов

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Илия Гошев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Мая Халачева

Код 11/95373/6257–69–88. Българска. Четвърто издание. Издателски номер 1686.

Дадена за набор м. октомври 1988 г. Подписана за печат м. ноември 1988 г.

Излязла от печат м. декември 1988 г. формат 16/60/90. Тираж 70117

Печатни коли 17. Издателски коли 17. УИК 17,45. Цена 1,13 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

 

© Вера Мутафчиева, 1989

© Илия Гошев, художник, 1989

© Мария Гарева, послеслов, 1989

c/o Jusautor, Sofia, ДБ–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

10.

Прелестно утро изгря над Мизия. Бяхме го дочакали, без да мигнем — прекарахме остатъка от нощта мълчейки, всеки зает с мислите си и май че несъгласен с другия.

На утринта угасналото пепелище изглеждаше още по-страшно — сякаш прясна рана върху гръдта на зеления, цветущ свят. Из пепелака и върху овъглените греди се провиждаха трупове, обезобразени от огъня. На места из високата трева също лежаха жени, дето нямаше да се привдигнат.

Ханът удостои тази отвратителна гледка с неопределен поглед.

Дене и надолу, бързо стигнахме до конете си, сврени в шумака откъм светилището. Отвързахме ги, а преди да яхнем, предпазливо се ослушахме. Пълна тишина.

— Не може да бъде! — установи ханът. — Няма как откъм извора да не идва някакъв звук, а?

— Да надзърнем! — обвзе ме любопитство, примесено с лошо предчувствие.

И тихичко се запромъквахме към мястото, където вчера бе ни заговорила чуждата жрица.

Тя пак беше там. Осквернена и разтерзана до смърт, смъртта бе я успокоила — върху немладото лице почиваше сянка на недосегаемо достойнство, на пречистено страдание. Насилниците не бяха оставили по трупа ни помен от злато; богатата везана украса се губеше в петна засъхнала кръв. Ръцете, чийто полет вчера ни омайваше, бяха вързани зад гърба на жената с груб ремък. Тя лежеше с отворени очи и устни, сякаш напрегнати от незаглъхващ вик.

Двамата стояхме като ударени от гръм — в пълна неподвижност — пред едно низвергнато божество.

— Виждал съм вече премного мъртви… — каза след дълги мигове ханът, — но никой не е изглеждал толкова… величав.

— Нека я погребем! — рекох аз. Не можехме да оставим за храна на орлите онази божествена жена.

Тъкмо се оглеждахме за по-меко място всред скалите, стресна ме добре познат звук: фшшт!

Шубраките бяха съвсем наблизо, та придърпахме в тях конете и затаихме дъх като се взирахме на всички страни през зелената прозирност.

Натам — нищо. Нищо и насам… А татък пък… Ха! Май че трепна бяло петно, примъкна се към…

— Стой където си! — високо заповяда ханът на словенски.

Бялото петно колебливо взе да се изтегля.

— Стой, казах! — повтори заповедта Аспарух. — Ще те пронижа, ако шавнеш!

Той безогледно се сурна в гората, извадил ножа, а аз мигом го последвах — беше ме страх да не влети в беда.

Облегнал гръб о отвесната скала, пред очите ни стоеше — цял враждебност — словенин на средни години в съдрана риза. Един вехт лък бе въоръжението му. И две жалки стрели — във вехтия колчан.

— Хвърли лъка! — викна му Аспарух.

Словенинът го хвърли пред нозете ни с неизказано презрение.

— Дръж, убий и мене! — предизвикателно се обърна той към хана. — Вярно псе на господаря си!…

— Грешиш! — намесих се, доловил, че словенинът бе взел Аспарух за мой слуга. — Ние не сме от нощесните. Току-що пристигаме в светилището, гледаме…

— Вървете и по-нататък, в селото! — кривеше лице от неудържима злост словенинът. — До вчера имах там къща и рода…

Човекът бе така удавен в мъката си, та забрави, че сме го пленили. Той се упъти към трупа, коленичи пред него и чак тогава заплака — мъжки, без сълзи и без глас. Сетне съблече дрипавата си риза, покри с нея като със саван мъртвата.

— Последната ни… — хлипаше той — нашата съвсем последна жрица!… Ще зарасте с бурени пътеката към оброчището, ще се пръснат поклонниците, няма кой да изцели децата ни, кой да повика дъждоносни облаци, кой да отпъди редушки и градушки…

Мене, разбира се, не засягаха суеверията на езичниците, а все пак ме покърти страданието на този осиротял езичник — съвсем гол, с измъчена плът на копач, той нареждаше като песен своите сърдечни жалби.

Полека и безмълвно — сякаш никнеха из гората — към нас се запримъкваха словени — спасени по чудо от апокалипсиса нощес. Две старици, опърлени и опушени, момиче с безумен вид, неколцина мършави мъже.

— И жрицата ли? — питаше плахо всеки от тях, идвайки, а получаваше страшно потвърждение.

— И тя…

— Христе милостиви! — несъзнателно възроптах аз, едничкият тук християнин.

Словените вдигнаха чела, отправиха към мене поглед, който трябваше да ме изпепели.

— Твоят милостив бог покри земята ни с пожарища и гробове, ромеецо! — обвини го голият словенин. — Не се насити на кръвта ни Христос…

— И защо? Питаме, защо? Отговори, ромеецо! Та ние си плащаме на василевса…

Това редеше, като че ли побъркан, друг един, млад, за чудо хубав светлокос мъж. Но го прекъсна първият, коленичил до трупа:

— Не щем да плащаме! Стига вече!

— И да не плащаме, какво лошо? Мируваме, плодим се, работим… — продължаваше, вече в крясък, побърканият. — Що дири от нас войската? Требят ни, ромеецо. Питаме, защо?

Усещах себе си като от лед. Леденеех, гузен пред човешкото страдание. Лишено от злоба и жажда за разплата — голо, беззащитно, то обвиняваше мене с многократния вик „защо?“.

— Да си вървим! — внезапно каза Аспарух.

— Няма да ни пуснат — отвърнах безволно.

— Пускаме ви! — прониза ме с очи голият словенин. — Ако ви убием, не ще се съживят децата ни.

Онзи, младият с вид на луд, прекрачи към нас, улови с две ръце хитона ми, взе да ме друса.

— Ние не щем ни властта, ни златото ви. Какво ви пречи, че ни има, убиецо?

— Да си вървим! — властно настоя Аспарух.

Той улови ръцете на обсебения и силом ги откъсна от дрехата ми. Никой словенин не посегна. Те ни гледаха с откритите си светли очи, в които имаше огромен укор. Под тежестта на този укор двама яхнахме хранените си коне, заслизахме низ хълма мълчаливо.

Без да се сговорим — нали загубихме охота за шетня из ония краища — поехме обратния път. Яздехме ходом, до немай-къде потиснати. Макар Аспарух да беше както обикновено овладян, отгатвах неспокойните му мисли, издаваха ги пръстите му, които трескаво сплитаха и разплитаха юздата. Чувствувах се самотен като първия яздач… Веднъж да се прибера при своите!

— Ювиги — започнах аз по едно време.

— Не ме наричай така! — дръпна се ханът.

— Защо?

— Тук не съм ювиги… Просто — един от всички. Объркан, сам виждаш.

— За мене ти винаги ще бъдеш ювиги — казах, за първи път просто и искрено като варварин. — И така, дивя ти се! По това навярно се отличава роденият владетел от поданика; ей богу, аз сам не зная какво мисля. Не мога да се помиря с това, на което бях свидетел… Може би то си има… държавен смисъл, но за човешките очи е противоприродно…

— Прав си… — ненадейно за мене се съгласи ханът. — Така го усетих и аз — противоприродно. Но там, пред палежа и насилието, изведнъж си спомних: аз имам съюз с ромейския василевс. Константин Погонат може и да го е забравил, но аз държа думата Кубратова: баща ми и баща ти се кълнаха!

— И двамата са мъртви! — казах аз подло, признавам.

— Мъртви… — повтори Аспарух. — Не смяташ ли, че сме длъжници най-вече към мъртвите? И към мъртвата чужда жрица — тя ми приличаше на Пагане. От години не съм произнасял дори името й — Пагане… Земята, която тя сънуваше… Защо и как познах тази земя, Велизарие?

Аспарух цял се обърна към мене. Разтърсен от всичко, с което бяха препълнени двете наши последни денонощия, болен от собственото си раздвоение, той търсеше яснота от мене — византиеца!

— И какво? — отговорих му пряко, защото беше ме обвзела най-варварска откровеност: — Кажи ми, не възжела ли земята, която позна? Щом василевсът я владее с насилие, нямаш ли сила за насилие и ти?

Един бог знае кое тогава ме накара да изрека онова, което бе съдено да стане — нашите чувства имат ясновидство: само разумът често блуждае като сляп и глух, като съвсем неразумен.

При моя нагъл въпрос ханът спря жребеца си. Ясният ден отмахваше всяка преграда между нас, оголваше помислите ни. Аспарух ме разгледа внимателно, сякаш бях за него нов.

— Ето що, Велизарие… — проговори той някак многозначително. — Скитащи народи дал бог. Ние сме нещо повече от тях, затуй че сме имали веднъж, и дваж, три пъти държава с граници и градове. Днес ги нямаме… Единственият засега залог, че Велика България е била не сън, а истина, е нашият договор с василевса… Не искам да съм го пристъпил. Не аз!

Не за първо — трябваше да си призная мълком — ювиги ми даде урок как се мисли. Най-трудното изкуство — мисленето, осмислената отговорност… Кой бе наставникът на Аспаруха в това изкуство? Никой, разбира се. Ханът беше го наследил заедно с кръвта на великия род Дуло.

Яздехме и яздехме… Само двама. Земята, която вчера заран бе ни зачаровала с топлата си, приветлива хубост, сега ни стряскаше на всяка стъпка. Покрай реката, където словените бяха киснали коноп, прали бяха бели платна и къпали децата си — покрай тази пееща, позлатена от слънцето река днес беше страшно да преминеш: полуовъглени лодки, разхвърляни до клоните мрежи, трупове из плитката вода, изпепелени хижи. Не бе очитавяло нищичко от спокойното, мирно, работно всекидневие, което бива животът на всяка земя.

А малко по-нататък — при китка високи дървета на върха на хълма — се сблъскахме и с обяснението на наглед необяснимата ромейска ярост. Около дъбов дънер беше увързано мъртвото тяло на мъж в разцвета си. Пронизан поне на двайсет места, трупът беше безглав. Върху гърдите му — окачена дъсчица с надпис от полуграмотна ръка; тъй пишат дребните началници:

„Това е наградата за всекиго, който е против василевса славен.“

Наоколо из малката горичка лежаха не само словени, но и четирима ромейски бойци. Ясно — битка.

— Онзи, побърканият, те питаше: защо? — каза ханът, след като прочете надписа. — Ето защо, бунтували са се.

На следния ден призори преплувахме Истъра, Когато трябваше да напуснем крайречната ива и да забием из засъхналите мочурища, ханът се загледа мечтателно в ромейския, замрежен от маранята бряг.

— Границата… — проговори той на себе си. — Сега зная, че тя разделя не само империята от варварството, ами два свята…

После поехме по посока на нашия стан. Нямаше що да разведри погледа ни вече — безбрежна прегоряла равнина, нерадост…