Вера Мутафчиева
Случаят Джем (32)

Показания на Антоан де Жимел, началник стража на френския крал при Джем султан, за събитията от ноември 1494 до февруари 1495 година

Вие чухте, бях предрекъл, че аз ще заема тази служба, щом господарят ми получи Джем султан от Александър VI Борджиа. Не се съмнявах: крал Шарл VIII не можеше да не победи. Прекалено разсипана бе Италия от вътрешни войни, прекалено много продажници живееха между управляващите я, прекалено жестоко бе положението на народа й. С кое право намесвам в случая Джем думата народ ли? Извинете, била е намесвана и в по-низки случаи.

Впрочем моят крал влезе в Рим на 31 декември 1494, само час преди полунощ. Звездите бяха му предрекли големи успехи през тази година и той бързаше да завоюва последния — най-големия, Джем — през същата.

Онази стара лисица, Александър VI, постигна своето. Той принуди краля ми да вземе Рим силом — така би го порицало цялото западно християнство. Принуждаваше го още нещо: да се отнесе безкрайно любезно със самия папа, щом веднъж е извършил насилие над столицата му. Крал Шарл си даваше сметка за тия тънки сметки и нарочно цели две седмици не напусна покоите си — бяхме отседнали в двореца Сан Марко. Чакаше пратеници от Александър. Но и папата се цупеше, чакаше пък извинения. В крайна сметка пратеници проводихме ние.

Преговорите между Александър Борджиа и краля продължиха нови две седмици. По всички останали условия на договора (Шарл да превземе законно Неапол, да постави своя войска в шест папски крепости, да оглави похода срещу Турция) страните се разбраха за два часа. Но Джем! Каква работа отвори Джем на нашите кардинали и велможи!

Да, не Джем, вярно. Него Шарл VIII още не бе видял, всъщност — папата. Той поиска срещу Джем султан чуйте какво. Първо — петстотин хиляди дуката залог. Второ — шейсет души френски благородници — също залог. Трето — Джем да бъде пазен в границите на Папството, макар и под френска стража. И най-сетне — четвърто — да бъде върнат на папата след шест месеца. При което ще си получим парите, заложниците и много здраве.

Според всички французи и френски привърженици в Италия кралят ми трябваше да бъде болен, за да се съгласи с такива условия след нашите блестящи успехи. Представете си: Шарл VIII ги прие.

— Джем султан все още е в крепостта Сант Анджело — каза той пред Съвета. — Ще рече, в папски ръце. Ако ние затегнем още преговорите за Джем и Александър не види в размяната никаква облага, той може да убие турчина и така да лиши от смисъл победата ни. На всяка подчертавам! — на всяка цена ние трябва да получим Джем жив. Сами виждате: Европа е настръхнала поради нашето разширение; може би след седмица ще ни нападнат в гръб Германия. Британия. С какво ще извоюваме износен мир, ако не притежаваме за размяна Джем.

Туй, което кралят каза за цената, отново повдигна възражения: можело да се изчака. Кралят беше непреклонен — той наистина се боеше да не получи един мъртъв, наместо един жив труп.

— Джем живее на Запад вече тринайсет години, Ваше величество! — напомниха му някои. Кое кара Негово величество да се бои за живота му тъкмо сега?

Тогава Шарл VIII представи пред Съвета писмата, заловени у някой си Хюсеин бей. Дванайсет писма, цялата преписка между Александър VI и Баязид по „окончателното уреждане на случая Джем“.

Вярвам, и без моя помощ се досещате в какво се заключава едно окончателно уреждане. Преписката започваше с известието (предадено лично от Борджиа), че крал Шарл идел в Италия, за да му отнеме Джем и да го постави начело на голям поход. Папата бил спазил досега своите задължения към Баязид, но французите не смятали да ги спазят — идело времето, когато една десетилетна химера ще се превърне в дело: големият кръстоносен поход. (В това свое писмо светият отец изглеждаше ужасно изплашен от подобен обрат на събитията, сякаш сам бе чист мохамеданин.) По-нататък Борджиа изтъкваше, че отпорът на Папството срещу франция изисквал огромни средства и настояваше да получи в предплата петгодишната издръжка за Джем. Тия пари щели да осигурят задържането на Джем в Рим, щом осигурят изобщо Рим.

Отговорът на Баязид беше сдържан. Султанът почти нареждаше на Папството да огласи за епископ на Арл Николо-Цибо (Баязид вече назначаваше християнски епископи, ако забелязвате!), защото оказал неоценими услуги на Турция по случая Джем. (Под носа на Папството някои духовници, ще рече, работеха на турска служба!). За петгодишната издръжка Баязид премълчаваше, изказвайки просто пожелание брат му да не напуска Рим.

Затова пък следващото писмо на Александър VI беше отчаяно — писал го е, докато кралят ми седеше във Флоренция. Папата стенеше, че Франция била пред вратите му и нищо не ще спаси Папството и Турция (моля — едномислещите, единодействувашите Ватикан и Турция!), ако не станело чудо. Петгодишната предварителна издръжка за Джем — ридаеше Александър VI — или кръстоносен поход!

На латински, на съвършен латински бе следващият отговор на Баязид хан и — както увери плененият му пратеник — султанът го писал лично, за да докаже някому, че не е варварин. На този съвършен латински Баязид отказваше да бъде повече кукла в една дотегнала му игра. Неговите войски побеждавали, заявяваше той, и съвсем не го тревожели изгледите за кръстоносен поход. Той едва ли не очаквал с нетърпение такъв поход, защото му било крайното време — омръзнали на света всички тия обещания и лъжи.

Една последна възможност предлагаше Баязид хан на Александър Борджиа, предлагаше му да припечели някоя жълтица, за да не остане и без нея: „Тъй като брат му следва рано или късно да умре, тъй като неговият живот между неверниците е за него адско страдание, то Ваше светейшество може да го отърве от тия многолетни мъки и му позволи да премине в един по-добър, по-справедлив свят. Ако Ваше светейшество прояви тази милост към моя злочест брат, предавайки трупа му в кое да е пристанище под османска власт, носителите ще получат в брой триста хиляди дуката и височайшата ми благодарност.“

Не съм чувал тишина по-зловеща от оная, която последва четенето на писмата.

Вижте какво: в Съвета бяхме трийсетина благородници, всеки от които повече или по-малко замесен в случая Джем. Тринайсет години в нашите среди бе разискван този случай, възможното му развитие, изгодите или опасностите в него. Всеки от нас — трийсетина благородници — имаше на своя сметка или на своя съвест, ако шете, немалко. Това бе петнайсетият век; той не приличаше на девически манастир. Но онуй, което току-що бяхме чули, надхвърляше дори петнайсетия век с Борджиите, Медичите, Савонарола, Инквизицията, Макиавели — надхвърляше човешките представи! Султанът на най-великата империя предлагаше на Христовия наместник бакшиш срещу убийство.

Не, казах го бледо, пък и неточно. Мюсюлманството — най-голямата опасност за западната цивилизация — предлагаше на Запада в лицето на духовния му вожд сам да пречупи оръжието си срещу триста хиляди дуката.

Не, и това е бледо. Впрочем, ако намерите думи, изкажете го вие.

А ние мълчахме през оня час, сякаш надникнали в преизподнята, сякаш свидетели при самоубийството на цял един свят.

— След всичко, което чухте, излишно е да ви убеждавам, че Александър Борджиа е приел Баязидовото предложение. — (Между другото, нямам думи и за отвратата, с която кралят произнесе това.)

И така, бяхме наясно, че не получим ли Джем султан веднага, той ще е отплувал, добре осолен, към някое левантинско пристанище. Съгласихме се с папските условия. Не смятахме да ги спазим, но знаехме, че и Борджиа не ще спази нашите. Следователно прежалихме петстотин хиляди жълтици и шейсет французи. Заради един изгоден мир срещу цяла Европа.

От 16 януари — след като внесохме златото и предадохме заложниците си — беше сменена стражата при Джем султан. Начело на двеста рицари аз влязох в крепостта Сант Анджело, моята дълга и опасна служба като френски застъпник по случая Джем във Ватикана ми даваше туй право.

Папските войници спуснаха моста, преминах по обкованите му талпи с моите момчета — вървях и си мислех: „Добре е, че влизаме, а още по-добре ще е, ако излезем!“ Защото мостът се вдигна зад нас. Ние носехме стража в покоите на Джем; папските пазеха цялата крепост. Много приличаше на капан. Утешаваше ме това, че отвъд папските имаше пак наши — цял Рим бе във френски ръце.

Самия Джем заварих, както бях го оставил преди два месеца вече. Седнал пред камината, без свещ, задрямал. Гадеше ми се дори при мисълта, че ще деля дните си с него; та аз не съм сарацин някакъв, не съм Саади, за да не ме засяга такава гледка! Присъствувах на всичките му обеди и вечери, следях работата на опитвача — нали очаквахме отровителство. Понякога турчинът се обръщаше към мен; нищо не разбирах от думите му, само една: „Саади.“ Очевидно, вземаше ме за своя бивш слуга. Познавах работата на Саади, бях прекарал не даром шест години с него, затова се справях и без преводач. Много просто: султанът или искаше лулата си, или ме караше да го завия за сън. Трето нямаше.

Едва десет дни трая моята служба при Джем в Сант Анджело, а, уверявам ви, изпитвах всички чувства, които е трябвало да вълнуват Саади, ако сарацините са способни на чувства: безгранична досада, страхът, че някъде тече живот, истински, а ти си вън от него; отвращение преди всичко. Аз, двайсет и осем годишният, син на добро семейство, човек с бъдеще и възможности, се затривах в служба на някакво полуживотно! „И дано го отровят!“ — залавях се, че мисля често, забравяйки, че ще заплатя скъпо смъртта на Джем султан. Мислех го не само с омраза. Наистина, дали изцяло лъжеше Баязид, че желаел избавлението на брат си от живота?

За щастие, не ми оставиха време за разсъждения. На 6 февруари кралят ми напусна Рим, за да продължи завоюването на Неапол. Понеже се боеше, че Александър Борджиа веднага ще сложи ръка върху плода от победите ни — върху Джем, — Шарл VIII реши да го води навсякъде със себе си. Под много силна охрана.

Трябваше да видите отнякъде турчина, когато го приготвяхме за път. Вече години Джем не бе напускал покоите си, не беше обличал сносна дреха. Най-трудно го обухме — краката му бяха така отекли, че слугите смениха четири чифта чизми, докато налучкат. Навлякоха му някак вълча шуба с гугла. (Изнежен, какъвто беше, бояхме се, че ще простине.) Сетне се сетих, че и това може да е недостатъчно. Огледах се — друго нямаше. Смъкнах завивката от леглото и му я наметнах.

Поведохме го. Стъпките ни кънтяха из дълбоките ходници на крепостта, войнишки стъпки, и между тях — провлечено тътрене; турчинът влечеше с мъка своите нови, прекалено големи и тежки чизми.

Навън имаше много наши. Строихме се, чакахме краля. По всичко пролича, че крал Шарл VIII иска да окаже голяма почит на госта си. А докато го чакахме, наблюдавах Джем султан.

Той просто си стоеше, с опряна о гърдите брада. Сякаш не забелязваше никого и нищо. Вълнената завивка бе се свлякла върху едното му рамо и краят й киснеше в локвите. Позволих си да я привдигна, окътах хубаво Джем — въпреки своята досада чувствувах нещо като отговорност за здравето му. Усетил моите пръсти, турчинът вдигна глава. Окото ме гледаше с недоумение. Или въпрос: „А?“ — питаше само туй уморено, мътно око.

— Заминаваме в поход, Ваше височество, в поход, на война! Ще поведете войските ни, заедно с краля на Франция!

Говорех ненужно високо, а навярно и с движения — така се говори на глух. Джем разтърси глава; искаше да каже, че не ме разбира или че му е все едно. И пак я наведе, дишайки тежко.

В туй време фанфарите гръмнаха. На всеки се ветрееше знаме с герб — френското благородничество поздравяваше краля си. Между тръбачите, разставени по подвижния мост, се зададе Шарл VIII. През онова време господарят ни беше още много млад, двайсетинагодишен, а войнишкият живот в Италия донякъде бе оживил неговото малко болнаво, възбледо лице. Достолепно, но без да крие любопитството си, крал Шарл се насочи към нас.

— Да живее кралят! — ревнаха рицарите.

Шарл поздрави, а китката алени пера върху шлема му се поклащаше насам и нататък, като пламъче в сивия февруари. Кардиналите, френски привърженици, го следваха със свитите си — нали Шарл се броеше за освободител на Рим.

Малко озадачен от странния вид на своя съюзник, кралят сякаш потърси с очи съвет. Кардинал Сен Дени (той отговаряше за Джем) нещо прошепна на негово величество и Шарл скочи от коня. Извикаха тълмач.

— Щастлив съм да ви приема в светия град, брате мой! — преведе оня. — Нека бог ни подкрепи в нашето велико дело! Днес победната френска войска, под мое и ваше водителство, потегля към Неапол!

Като подплашено животно, което са извлекли из хралупата му, Джем гледаше краля изпод вежди. Видях, че иска да отстъпи, но се отказа от туй усилие и туловището му се залюля нацяло. Рекох си, че ще залитне, и побързах да го подхвана. Джем нещо мърмореше. Но тълмачът разбра:

— Негово височество казва, че е пленник, само пленник. Водете го, където пожелаете, казва, не може да ви попречи.

Преводачът явно сглупи: видяхме как кралят почервенЯва. От обида, така ли се говори с крал, че и победител! Шарл VIII се завъртя на пета и раздаде разни заповеди. Джем султан продължаваше да стои зад гърба му. Наметката пак се беше изхлузила от неговите рамене.

Според мен най-умното беше да го натоварим в карета. Но кралят държеше Джем наистина да води похода. Тъй дълго Италия, светът бяха слушали за кръстоносния поход, та Шарл искаше да покаже началото му. С пълно съзнание, че ще си останем при началото — дано и това впрочем, защото вече усилено се мълвеше за съюз между европейските сили, подкладен от Александър Борджиа, срещу кралството. С една дума, трябваше да завладеем Неапол много бързо и се приберем, за да пазим франция.

Така Джем яхна вдясно от Шарл VIII. Зимната влага го караше да се гуши в наметките си (освен одеялото, сега го затрупаха с още). Близо до него яздех аз, наредиха ми, понеже Джем можел да се изсипе от седлото. Добре, че не стана, не бих го удържал, тежеше много.

Из римските улици ни изпрати тълпа, доста гъста, защото кралят бе раздал храна на изгладнелия град. Надолу по Тибър тя проредя — зрелището свършваше, всеки бързаше на топло. А ние яздихме цял ден. И следващия, и трети. Отсядахме из разни малки крепости — Валмонтоне, Кастел фиорентино, Верона, бог ги знае! Още на първата вечер ми съобщиха, че трябвало да поднеса някои книжа за подпис на Джем. Хвърлих им един поглед. Бяха писма до епископите по Далмация, до някои владици из гръцките и славянски земи. С тях Джем султан ги призоваваше към въстание, защото той идел начело на неизброим поход. В началото на март — говореха писмата — съюзени християнски войски щели да слязат отвъд. Нека поробените християни ги приемели като освободители, нека се вдигнели до един срещу мохамеданската власт!

„След месец ние ще бъдем във франция — мислех си. — Кралят се опитва да причини някои дребни неприятности на Баязид, защото го подозира в съюз с Борджиа. Умно!“

Поднесох книжата на Джем. Той отново седеше неподвижен край камината в някаква стая. Струва ми се — на крепостната стража от Валмонтоне. Сложих листовете върху коляното му. Джем не помръдна, а дишаше противно шумно. Как да му обясня! Натопих перо, взех Джемовата ръка и го втикнах между пръстите й.

— Тук, Ваше височество! — сочех бялото място. — Подпишете, моля! Така — показвах му, уж пиша.

— Саади! — лъхна ме с единствената дума, която разбирахме и двама.

— Няма го вашият Саади! — виках. — Дяволите да вземат Саади и тия, дето ви изтърсиха на главата ми! Мавър с мавър, говедо такова! Подпишете!

Представете си, разбра. Много кривуличещо, като пияница, той изрисува някаква завъртулка под първия лист, под втория. После изпусна перото. Говореше нещо си, много възбудено, сякаш го тресе.

Грабнах отново ръката му, свих пръстите й, помъчих се да заглавя перото между тях. И се сепнах: страшно пареше тая ръка!

Нещо ме ухапа: турчинът е зле! Какво ще стане с мен, ако пукне? Пипах челото му, обляно в студена пот, прегнусих се и заврях ръка дори на гърдите му — много горещи. Какво мърдаше под пръстите ми, неравно, отчаяно лудо или задъхано тихо? — Сърцето на Джем.

— Стража! — крещях, докато тичах из непознатите ходници, докато се сблъсках с някого, не помня кой. — Тревога! Джем султан е зле!

Като през мъгла видях да се събират хора. Боях се да не дойде и кралят, после узнах, че вече спял. Неколцина повдигнаха още по-натежалото тяло и го пренесоха върху легло. Неузнаваем — това беше Джем. Цял червен, та морав, лъскав от пот, той ловеше въздуха на глътки, като да беше гъст.

— Лекар! — чувах тревожни гласове.

Един изтича навън, някои го последваха, други влизаха. А аз си мислех какво ли чака мен, задето не опазих най-скъпо струващия човек на земята.

Лекарят дойде след час, бяха го довели от града. Той изгони всички, освен мене искаше да му опиша признаците на болестта. Помня, нещо говорех — всичко се въртеше пред очите ми. Отдалеко чух гласа на лекаря:

— Прилича на отравяне. Бавна отрова. Някой е влязъл в големи разходи; такава отрова е рядка, пренасят я от Далечния изток. Затуй и струва небивало — лекарят сякаш бе доволен от своите познания.

— О, колкото до струването, Ваша милост — отговорих, — не се разстройвайте! Има кой да я плати.

Били сме сигурно чудни ние, двамата съвсем чужди свидетели на едно незнайно престъпление. Разговаряхме, отначало с мъка, след това — вече леко, свързано. Лекарят ме молеше името му да останело в сянка, боял се от незнайния.

— навярно не ще бъдел кой да е, нали? Аз му обещавах, а си мислех, че най-добре ще е да го запрем, ако ли не го убием, защото кралят навярно ще крие болестта на Джем. По-точно — смъртта му. Ненавременна би била тя за френските работи.

Наредих да ме почака, за да му платя. Излязох и извиках стражите. Лекарят беше изчезнал като дим. Очевидно познаваше крепостта по-отдавна от мене. „От зле — на по-зле!“

— рекох си. Утре щяха да ме питат къде е лекарят.

Преседях онази нощ насаме с Джем султан. Въпреки страха чувствувах облекчение: ще се махне най-сетне от живота ми, ще освободи света от големи сметки, големи тревоги, алчност и угризения Джем султан. Кралят веднага ще се прибере във Франция, защото вече няма с какво да подкупи, с какво да заплаши враговете си. Ще се прибера и аз, Антоан, в Бретан, където навярно са ме забравили — шест години! И защо, кому бе нужно всичко това — лъжите, съперничествата, наддаването и надпреварата? Кой спечели всъщност от случая Джем и кой загуби?

Никой — смея да заявя. Баязид хан си остана султан, както би бил без всякакви луди разходи; Каитбай загуби във война с него толкова земя, колкото би загубил и без да е подпомагал Джем; турците завоюваха толкова земя от Балканите и Маджарско, колкото — и ако не ги плашеха с Джем; кралят ми трябваше да се върне във франция, зарязвайки своите честолюбиви надежди, да се върне, откъдето е тръгнал. Борджиа, Д’Обюсон? Та те пръснаха по подкуп на благородници, епископи и кардинали, по доносчици и охрана съвсем не по-малко от онова, което получиха от Баязид срещу затворничеството на Джем.

„Кому е нужна нашата суета, господи! — мислех си. — Ако не би била, сега ще съм дома, в Бретан, ще имам вече проходили деца и свой път в живота… Защо мъчим другия, щом от това не ставаме по-щастливи?…“

Джем не умря във Валмонтоне, не и в Кастел фиорентино, нито дори във Верона. Сега вече наистина лежеше в кола. каретата беше неподходяща, защото Джем не се препъваше. Бавно, всяка вечер повече, той се вцепеняваше като дърво. Между заключените му челюсти не можех да вкарам лъжицата противоядие, не можех да налея вода. За четири дни турчинът така се стопи, та ми се струваше, че от него тече не пот, а жидка лой. Кожата му-сиво-жълта под червенината на треската — се сбърчи на дълбоки гънки. Сега Джем изглеждаше поне петдесетгодишен. Казват, имал трийсет и пет.

Нощем бдях над него аз (кралят огради болестта му с дълбока тайна и не разрешаваше да го пази друг) с тежка глава, с очи, които сълзяха за един час сън. Все по-често премислях думите, счинили ми се чудовищни преди месец: „Нека брат ми бъде освободен от живота и премине в по-добър, по-справедлив свят!“ Нека! — повтарях си. — Нека по-бързо!

Джем умря в Неапол — нашата крайна италианска победа — в двореца, изоставен преди ден от Алфонсо, ферановия син. Горчива победа; Шарл VIII знаеше, че тя не ще му донесе нищо — на север се събираха облаци, очаквахме всеки миг немците да налетят франция и я принудят да изостави своите твърде леки завоевания. Моят крал нареди да го коронясат и за крал на Неапол, но Александър VI не го огласи — папата се надяваше на нещо много близко.

Може би само аз знаех на какво се надява: смъртта на Джем. Тя дойде вечерта на 25 февруари, докато из неаполските улици прогизнала тълпа поздравяваше своя нов повелител, а повелителят й беше в отвратително настроение — след седмица най-много трябваше да очистим Неапол, ако не искахме да ни отрежат пътя.

Джем умря тъй тихо, че и не разбрах. Бях се изправил до прозореца, за да гледам изкуствените огньове и послушам свирнята. Долу, в дворцовите градини, искряха разноцветни пламъци. Те се издигаха в причудливи кълба, черти, криволици и гаснеха много тъжно върху зимното небе.

„Това е целият ни живот — мислех си, отвратен. — Целият ни живот е изкуствени огньове и просташка свирня; тържество, след което знаеш, че иде отстъпление; мъки, за които знаеш, че не си плащат труда…“

Запалих свещите. Със свещника в ръка приближих Джем. Треската беше се отляла, лицето изглеждаше съвсем сиво. Едно старо, безразлично към всичко лице. Не докрай може би; смъртта бе му придала повече израз, отколкото животът през тия последни години. Някаква напълно човешка умора и горчивина тежаха в гънките около устата, а отвъд умората — тихо облекчение.

„Нека брат ми бъде освободен от живота…“ — спомних си, притискайки студените клепачи.

На следната заран кралят нареди тайно да заковат Джем султан в ковчег и го обшият в олово. Все още смъртта му пазехме в тайна, което беше залог, че я знаят всички, които трябваше да я знаят. Привечер — валеше ужасно и градът изглеждаше мъртъв — натоварихме ковчега в кола и го пренесохме в замъка Гаете. Оставихме го в приземието. Нямахме понятие как изглежда едно мохамеданско погребение, не смеехме да спуснем неверник в нашата свещена земя, не искахме да го влачим със себе си — кралят бе суеверен, а присъствието на мъртвец във войските му не можеше да мине за щастлив белег.

Оставихме Джем и се измъкнахме. Последен — аз, за да заключа. Сам не разбирах защо, но ми се стори страшно да го изоставя просто така, на произвола, като забравена вещ. Превъртях два пъти ключа на приземието, а другарите си догоних в бяг — все пак, нали си представяте.

Рицарите вървяха в крак, както неволно стъпват всички войници под слънцето. Те мълчаха , не разговаряха — отиваха си. Влязох в крак и аз — връщах се в строя, вече нито бях тъмничар, нито болногледач.

През последните месеци бях очаквал в този час да се случи нещо страшно: огнен дъжд, земетръс, потоп — поличба, с една дума. А нищо, съвсем нищо не отбеляза, че е приключена една дълга страница световна история.