Вера Мутафчиева
Случаят Джем (16)

Четвърти показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за лятото на 1482 година

Извинете, чух как Саади ви занимаваше със смъртта на малкия брат и тънките душевни преживявания на героя си. Изобщо — без да ми е работа — имам чувство, че тоя Саади никога не отговаря пряко на въпроса, занимава ви с детински разсъждения за дни, когато зрееха световни събития. Тогава все още ги водех аз, Пиер Д’Обюсон.

През юли бях изпратил много тайно от Джем и хората му двама наши братя в Адрианопол, в резиденцията на Баязид. Новият султан очевидно избягваше Константинопол; там всеки камък помнеше Мехмедовите победи и тълпата би могла да се отдаде на неприятни сравнения между Завоевателя и възцарения му син. Проводих братята с твърде рязко предложение за мир; то можеше да мине за изискване. Бе време да ударим с юмрук по масата — разполагахме с бъдещето на самия султан.

Докато очаквах завръщането им, следваше да се отърва от Джем. Ако бях сполучил да започна преговорите тайно, то в никой случай не би останал в тайна техният свършек.

През ония дни, докато почти всеки обяд или вечеря бях с Джем, докато се мъчех да го развлека и същевременно да го убедя без натиск, че животът му на Родос е несигурен, аз изнемогвах под тежестта на своята задача.

Преди всичко не съвсем лъжех госта си, когато твърдях, че той е в опасност. Впрочем Джем трябваше да замине за Европа. Но за къде точно? Нищо по-лесно от това да го препратя в Маджарско, тогава войната между Корвин и Портата би била въпрос на месеци. А биха ли ми простили Светият отец, Венецианската република, франция и Испания подобна война? Тъкмо сега, когато Завоевателя го нямаше, а синът му зараздава милости (и тепърва щеше да раздава!) на търговците от Запада; когато — по липса на Византия — ние се готвехме да заемем първо място в търговията с Изтока. Не, нямах право на такава стъпка; тук се касаеше за много повече от благото на Ордена и Христовата вяра — касаеше се за първенството на Запада, а този въпрос не бях властен да реша сам. Ролята ми беше да изчаквам, като опазя Джем султан. Тъкмо тук беше трудността.

Под наша пълна власт се намираше само Родос. Останалото — няколко замъка из франция и Италия, няколко манастира на Ордена ни — всичко това беше всред нечия земя. На крале, князе или графове. Самите ние там им бяхме подчинени, дължахме им покорство. С една дума, щом отправехме Джем в Европа, той излизаше из нашата непосредствена закрила.

Нямате представа колко безпокойни часове прехвърлях изброените възможности, възможните опасности. И стигах до заключение, което малко ме успокояваше, ако Джем се превърне в каквото предвиждах — в най-силния коз на международните отношения по наше време, — той не би могъл да остане собственост на такава дребна сила като Ордена. Много по-могъщи — Папството, франция, Венеция или Маджарско — ще извършат необходимото, за да го получат. Тогава аз, който бях приел всички неудобства, свързани с Джем, ще се озова на сухо…

Понякога, през ония седмици на размисъл, проклинах часа, в който на Родос бе слязъл този прекалено доверчив, обезоръжаващо чаровен млад човек. Защо, по дяволите (боже прости!), намериха тъкмо Родос стъпките на беглеца? Защо — след като съдбата му явно ще облагодетелствува Папството, Франция или Венеция — не беше се замел именно във франция или Венеция?

Това бяха пораженски мисли. Все още нищо не бе загубено, защото пред света аз бях пленил Джем. Всеки, който би ми го отнел със сила, всъщност позволяваше и другиму това.

Да ви призная с огорчение, от многото божи повели властелинът спазва строго само една: „Не прави на своя ближен нищо, което не искаш да направят на тебе!“ Вгледайте се във вашия свят и ще забележите, че тя е все още в сила, що се касае до властелините; ще забележите, че светът би вървял другояче, ако силните на деня не съблюдаваха негласно това едничко задължително правило помежду си.

Знаех, че моите пратеници до султана ще се бавят около месец при благоприятни ветрове. А преди завръщането им започнах да получавам важни писма: отговаряха ми ония, на които бях съобщил за нечаканата божия милост.

Първи се обади кралят на Неапол, феран. Как да ви убедя, че бях предвидил почти всяка негова дума? феран естествено пишеше, че случаят, подарен ни от провидението, е неповторим; че сега или никога християнството ще отхвърли в Азия антихристите. Но феран не можел да вземе лично участие в този забележителен поход, защото бил зает във война с Папството и Венеция. В случай че аз, Д’Обюсон, бих ходатайствувал пред Светия отец за умиротворение на цяла Италия, не би се колебал да поведе до своя последен войник срещу езичниците.

Казах, бях предвидял напълно подобен отговор и отговори изобщо, а онова първо писмо все пак ме докара до изстъпление. Ще рече, аз, магистърът на две хиляди черноризци, трябваше да смиря глутница всемогъщи, самозабравили се владетели, за да бъдел осъществен кръстоносен поход! Само това ли ми искаха, нямаше ли още? Да не би Константинопол да ми е бащин феод, а спасението на християнството — лична печалба, та ми вменяваха в дълг тази непосилна, абсурдна задача!

И така феран Неаполски беше ми се изсмял в лицето. Очаквах останалите; те не закъсняха. Май че тайно бяха успели да препишат една и съща чернова, до тая степен се оказваха еднакво възхитени, еднакво благодарни на случая, еднакво решени на помощ. И еднакво завършваха посланията си с непреодолимото „но“.

Различен беше отговорът на Матиаш Корвин. Маджарският крал съкращаваше възхитата и благодарностите си. Той кратко бе заявил, че поставя в разположение на съюза (ама къде го съюза, за бога!) цялата си войска и приема да ръководи действията по суша, като предоставя морската война срещу Турция на италианските държави.

Отначало помислих, че и Корвин ми се смее, макар да не му беше до смях. После разсъдих — какво друго решение да предложи? Маджарско никъде не опираше на море, а една война с османците трябваше наполовина да бъде изнесена точно по море.

„Злочести Матиаш!“ — казах гласно, защото знаех, че освен с мен нашият свят ще се подиграе и с Корвин.

Оставаше ми една последна надежда — Папството.

Колкото и странно, Светият отец не побърза да се израдва на милостта божия, изляла се над пасомите му. Донякъде предвиждах и туй. Преди години, когато още изучавах светите науки, аз познавах отблизо оня, който по-късно стана папа Сикст IV и който би изгнил извън историята, ако не бяха недостойните му разпри с Медичите и феран. (А, да. Той заплати — с моите пари, както и с парите на хиляди смирени християни — строежа на един малък параклис в Светия град. Поръчката по стенописа му след туй успял да вземе някой си Микеланджело Буонароти, личност тъмна и във всяко отношение ненадеждна. Отпосле — когато и Сикст, и аз, и самият оня Микеланджело сме се преселили във вечността — художественият вкус изпаднал дотолкова, че зографиите на рисувача станали дори известни, а параклисът запазил все пак названието Сикстински. С тази придобивка отмина в историята моят някогашен съученик.) Не говоря така от завист, вярвайте. Но повярвайте ми и че той беше човек всестранно недостоен. Та аз добре знаех на какво е способен Сикст.

В онова свое писмо той бе надминал дори себе си по безличие. Представете си — папата, под чието върховенство се намираше Орденът ни, нито с една дума не чертаеше път за развитие на отношенията между Ордена и Джем, между Ордена и Портата, между Портата и християнството. С няколко думи Сикст IV отговаряше, че е доволен от стечението на обстоятелствата, което било ново доказателство за божие благоволение, за което пък от своя страна били причина особено богоугодните действия на Римската курия. (Беше изказано тъкмо толкова увъртяно и нескромно.) Точка.

Помня, смях се с глас на това велемъдро послание, смях се, цял изкривен от гняв. Какво можехме да искаме от крепостния, от тъкача, моряка, монаха, когато божият наместник тук долу представляваше един Сикст IV! „Поврага! — рекох си, — може би е изпял своята песен целият християнски свят; може би му е време да свърши под копитата на антихристи, след като дотам оглупя и затлъстя.“

Но оставаха интересите на Ордена и моите.

Без съмнение Папството желаеше тъкмо аз да водя случая Джем, докато този случай се избистри и докато печалбата по него стигне сто на сто. Едва тогава Сикст IV би си спомнил, че именно той направлява съдбините на християнството, и би напомнил, че Джем султан не може да се намира под властта на Ордена, понеже тоя Орден е подчинен на Папството.

Да ви призная, след това предвиждане искрено пожелах Джем да заболее от чума или се удави при къпане, за да объркам сметките на Папството — желаех собствената си вреда, щом тя би навредила и на Сикст!

Осъждате ме, виждам, та аз и без туй съм най-ненавистната фигура в случая Джем. Но вярвам — защото за първи път някой изслушва мене, Пиер Д’Обюсон, — вие вече сте си дали сметка: аз самият бях жертва в този случай. Други ме оставиха да изцапам ръцете си, за да ожънат плодовете на моя грях. Те знаеха отнапред, че аз ще постъпя само както постъпих, и търпеливо чакаха; чакаха да бъде извършено престъплението, за да се възползват. С правото на по-силния.

Чувствувах през морета и планини техните помисли; знаех, че ще си послужат с мен така, както аз си служех с Джем. Какво искате, най-простата картина на човешкото общество е тая: всеки живее чрез злото, което причинява другиму, и сам на свой ред търпи зло, причинено от друг. А единственият ни стремеж е да понесем по-малко зло от онова, което вършим. Постарах се в тоя смисъл и аз.

Джем сам ми помогна. Една заран той ме помоли да го махна от Родос. Тук не бил сигурен, каза, за живота и свободата си.

Аз му предложих да избере своето ново убежище. Говорех му за замъците и манастирите ни на континента, изтъквах преимуществата или недостатъците им. Нарочно го насочвах към владенията на савойския княз. В Савоя гореше борба за престола, едва преди година тя отнесе в гроба седемнайсетгодишния дук (предположенията бяха различни — че е бил убит от майка си, от любовника й или от милия си вуйчо, онова чудовище, френския крал) и постави на мястото му

1 За да сме справедливи, нека отбележа, че в онова свое писмо Сикст IV за първи път нарече горещата каша около Джем султан „случай“ и с това доказа, че не е толкова загубен, колкото го считах (бел. на ДОбюсон).

четиринайсетгодишния Шарл. Всъщност управляваше майка му, държана изкъсо от Людовик XI. Така, без да изтикаме скъпоценния си гост направо в ръцете на краля, ние му позволявахме да се намеси, ако счете този гост за застрашен. Вярвам, че вече сме се разбрали: опасни за Джем ние считахме само две възможности — неговата смърт или неговото освобождение.

Впрочем Джем избра Савоя и приготовленията за пътя му започнаха. Бързах, защото вече очаквах своите пратеници до Баязид. А когато всичко бе готово, оставаше ми все пак най-трудното: моят последен разговор с Джем.

Уверен бях, че съм прав във всичко, което бях извършил до този ден. Борех се за надмощието на християнството над измаилтяните. Завоевателят не бе показал никакви задръжки, когато сложи край на християнските държави на Изток, когато опита първите си нападения над Запада. Излишни бяха и най-малките ми угризения за съдбата на сина му. Това не бе убеждение — беше вече част от самия мен. И въпреки всичко изпитвах усилие пред онази среща; сякаш бях изправен пред жертвата си.

Доколкото си спомням, срещнахме се пак сутрин, защото наранява паметта ми някаква безжалостна светлина. Плувайки през тази светлина към мене — пряко цялата дълга зала на Съвета, — вървеше Джем. В бяло, това е тяхната празнична носия. Златото на дрехата и на косите му грееше с такава сила, та Джем ми се стори с нимба.

— Дойдох да поднеса последни благодарности на Ваша светост за гостоприемството му — заговори той.

Брат Бруно, алиас Сюлейман, преведе.

— Ние само изпълнихме християнския си дълг, Ваше височество — отговорих.

Джем не смяташе да продължи. Той стоеше, загледан през прозореца. Продължих аз.

— В качеството ми на ваш съветник — нали сам ме облякохте с височайшето си доверие — имам някои въпроси, Ваше височество. Предполагам, че именно с мен ще преговаря по по-нататъшната ви съдба вашият брат. Какво да му предам?

Погледът на Джем се върна от улицата към мен и Джем произнесе рязко:

— Не е ли все едно, Ваша светост? Как да проверя дали моите думи ще стигнат до Баязид, или някъде по пътя — дори в тая зала, ако не на кораба, в Дивана — ще бъдат подменени с други? Щом двамина стигнат до посредник, вече е властен само един: посредникът.

Познах този глас, думите, пълни с дръзко отчаяние; през Джем говореше брат Бруно. Трябваше да замижа, за да не убия с поглед Джемовия преводач — бях в състояние, вярвайте! Не, на Родос не ни трябваше гробът на Бруно! „Още не!“

— помислих.

— Ваше височество, сам ще съставите посланието до брат си. Аз ще го предам, аз нямам възможност да го променя.

— Излишно е да ме убеждавате, че нещо е невъзможно, Ваша светост. Вече съм убеден в противното.

Готвех се да прекратя срещата ни. Както много други през последно време, тя нямаше да донесе плод. Джем ме заливаше със своето обидено доверие, без да отчита, че между хора държавници е изобщо неуместен намекът за доверие. Та, смятах да го отпратя, дано излее в първобитни стихове мъките си, когато той каза:

— Ваша светост, нека донесат два листа хартия! О, значи Джем все пак се канеше да изпълни молбата ми! Наистина трудни за предвиждане бяха Джемовите действия. Донесоха хартия. Докато Джем пишеше, насилвах се да гледам другаде — исках да подчертая, че е напълно свободен в избора на изрази за посланието си. То беше късо, защото само след миг Джем ми поднесе двата листа: все така бели, само с един много сложен, неповторим подпис накрая.

— Какво ще рече това, Ваше височество?

— Предоставям на тълмачите ви да съчинят писмото до брат ми. Уговорете всичко, което намерите за добре, от мое име. Сигурен съм, че поне не ще подпишете убийството ми. Не защото би било смешно под него да стои моят подпис, не. Защото то още не е в сметките на Ордена.

— Никога не ще извоювам условия… неизгодни за вас, Ваше височество — постъпката му беше така налудничава, че загубих власт над себе си. — Цялото ви пребиваване на Родос е залог за това.

— Да — повтори Джем с израз, който не се опитвам да предам. — Именно пребиваването ми на Родос.

Докато разменяхме тия няколко думи, улових френка да вметва между тях свои — преводите му бяха излишно обстойни; брат Бруно явно убеждаваше Джем, че той върши нещо безвъзвратно. Но Джем не промени лице, а последното му изречение (защото веднага след това излезе) остана непреведено.

Зная какво беше казал Джем, нещо много кратко: „Не е ли все едно!“ И да биха ми го превели, нямах възражения.