Георг Маурер
Екскаватор

На хълмовете се появява той. Над гигантската къща на неговото тяло

като кула на катедрала се наклонява вратът му. Мощно обут,

с цилиндрови крака той бавно се придвижва и търпеливо

изправя снага. Над жълтото пасбище на безплодната степ

гледа той — към синята самотност на палещото небе.

Изведнъж се забиват неговите челюсти, въоръжени със железни зъби,

и както лъвицата захапва малкото си,

тъй люлее той късове жълта земя и ги носи

в устата си и с великолепен въздушен кръг

ги пуска там, където смята за правилно.

И най-дълбоките буци сега са на най-високото,

на купищата: озарени от слънцето хълмове

до сенчест ров.

Защото мощната земя трябва да бъде издълбана, за да приеме

оплодяващата вода — и тъй крачи екскаваторът

веднъж напред и после пак обратно

и гигантската плодоносна бразда

от гигантския плуг е изтеглена.

От кабината на крачещата къща обаче

инженерът с напрегнати мисли съглежда за миг —

в маранята пламтяща — десет хиляди обгорени тила,

потни гърбове и кърваво храчещи дробове,

падащи тела над лопатата, които слънцето проклинат,

ах, хора, които съдбата прикова към земята —

и той гледа към слънцето с гордостта на човека,

десет хиляди освободил от робията тежка,

и слуша спокойно как с хрускане дъвче гигантът,

който управлява.