Ерих Вайнерт
Нощта на затворника

Стените на килията все дишат,

разпускат се и свиват без покой,

а всички ъгли в нея тъй миришат!

Надават сенки по тавана вой

и само безнадеждност вижда той.

 

Изправя се и гледа в тъмнината —

очите му съзират скелет пак

с нахлупена барета на главата;

говори скелетът и прави знак,

че грозно ще го мъчи в този мрак.

 

Той скоква бързо, удря със пестници,

долепва до прозорчето чело,

а вятърът скимти по всички жици…

Върти се той на страшно колело,

забравил туй, което е било.

 

Но скоро пак със себе си приказва:

„Аз зная, че ме дебнеш, сянка зла,

и в тъмнината с ужаси ме смазваш.

Мъчи, играй зловещата игра,

но аз достойно в края ще умра!“

 

Глава на камъка опрял, почива,

навсякъде усеща пулса свой.

Но чува чукане и глас — попива

гласът в душата му: „Другарю мой,

кураж, кураж до сетния ни бой!“

 

И сякаш вътре топъл лъх повява,

забива радостно едно сърце —

той вижда свободата как изгрява,

той вижда с радост братските ръце

и не едно обичано лице.

 

Съюзът ни, другари, е железен

и наш ще бъде с право този свят!

Накрая като сенки да излезем

от туй гнездо на въшки и на гад,

ще бъдем сенки, не и роби в ад!

 

О, тази тиха дума през стените!

Отеква в много милиони тя,

че тук гласът и пулсът на борците

минава през затворите в света

и буди нова вяра в пролетта.

 

Когато нощем ужас ви подгони

в килиите — то наострете слух:

по зидовете удрят милиони,

ще ги разбият те на прах и пух,

живот ще плисне и в затвора глух!