Валтер фон дер Фогелвайде
Беше хубав летен ден…

Беше хубав летен ден,

шушнеха цветя край мен,

тръпнеха тревите,

птици пееха честити.

На една морава

спрях във унес и забрава.

В този хубав кът зелен,

дето тихо е весден,

извор бликаше студен.

 

Над водата се разпя

славей в кичеста липа.

Жега бе в полето;

спрях до извора, където

сведените гранки

хвърляха чудесна сянка.

Колко време съм седял,

в блянове унесен цял,

сам не знам — и съм заспал.

 

И видях се в сън благат

господар на тоя свят.

Литна в небесата

моята душа крилата;

дето бе лежало,

там остана мойто тяло,

а душата ми бе вън.

Няма нивга с весел звън

да се върне тоя сън.

 

Дълго време щях да спя

но на старата липа

се разграчи врана.

Нека пуста да остане,

дето ме събуди,

дето тоя сън прокуди!

Жалко, нямах камък аз

щях да я сваля завчас

от разлистения храст!

 

Но при мене пътем спря

бабка мила и добра;

питах я: какво ли

значи моя сън неволен?

Тя ми отговори

доста чудновато: сбора

на едно и две е три.

При това ми повери:

пръст е палецът дори!