Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monsoon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 27 гласа)
Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2010 г.)

Издание:

Уилбър Смит. Мусон

ИК „Venus Press“, 2001 г.


Посвещавам тази книга

на съпругата си

Даниел Антоанет,

чиято любов

през всички тия години

бе за мене мусонът,

постоянен и верен,

който определяше

житейския ми път.

1.

Трите момчета се изкачиха до параклиса по дерето, така че да не ги видят хората в голямата къща и конюшните. Том, най-големият, водеше както обикновено, а най-малкият го следваше по петите. Когато спря, при първия завой над селото, препирнята се поднови:

— Защо все аз трябва да съм котката, Том? Защо никога не ме вземаш долу?

— Защото си най-малък — отвърна с авторитетна безпрекословност Том, вперил взор в селцето под тях. От огнището на ковачницата се стелеше дим, а източният бриз плющеше в прането зад къщичката на вдовицата Евънс, но никъде не личеше и следа от човешко присъствие. По това време повечето мъже бяха из бащините му ниви, тъй като жътвата бе в разгара си, а жените които не жънеха редом с тях, работеха в голямата къща.

Том се усмихна доволен, предвкусвайки това, което предстоеше.

— Никой не ни видя. — Никой нямаше да ги обади на баща му.

— Не е честно. — Трудно се оправя човек с Дориан. Къдравата му и златиста коса се спускаше на челото, като на някакъв сърдит купидон. — Никога не ми даваш нищо да правя.

— А кой ти даде сокола си, миналата седмица? Аз. — Том се извърна към него — Кой ти позволи да стреляш вчера с мускет? Пак аз. Кой те остави да управляваш катера?

— Да, но…

— Не ми дакай! — озъби се Том. — Кой е капитан на тоя екипаж, в края на краищата?

— Ти! — Под тежкия поглед на по-големия брат, Дориан извърна зелените си очи. — Ама…

— Иди с Том, вместо мен, щом искаш — обади се Гай. — Аз ще бъда котката.

— Наистина ли, Гай? Ще го направиш ли? — Едва когато се усмихна, красотата му изгря с пълна сила, като слънчев лъч през облак.

Том се обърна към по-малкия си близнак:

— Не, няма да стане. Дори си е още бебе. Не може да дойде. Ще стои на покрива, да пази.

— Не съм бебе! — ядно викна Дориан. — Почти на единайсет съм.

— Като не си бебе, покажи ни косми по пишката! — предизвика го Том. Откакто неговите бяха поникнали, той ги приемаше като мерило за зрялост.

Дориан остави предизвикателството без внимание: не би могъл да противопостави даже розов пух срещу внушителната растителност на по-големия брат. Смени тактиката:

— Само ще наблюдавам, да знаеш.

— Да, ще наблюдаваш от покрива — приключи разпрата Том. — Хайде, ще закъснеем! — Той пое по стръмното дере.

Другите двама го последваха неохотно.

— Че кой изобщо може да дойде? — упорстваше Дориан. — Всички се заети. Даже и ние трябваше да помагаме.

— Черният Били може да се появи — отвърна Том, без да се обръща назад. Това име накара даже Дориан да замлъкне. Черният Били беше най-големият син на Кортни. Майка му, етиопската принцеса, сър Хал Кортни доведе от Африка, след първото си пътешествие в този мистичен континент. Царствената булка и цял кораб съкровища, заграбени от холандци и варвари, дадоха възможност на бащата да увеличи над два пъти площта на древното си имение и така да се нареди сред най-заможните люде в Девън, съперник дори на рода Гренвил.

Уилям Кортни, Черният Били, както го наричаха по-младите му полубратя, беше на двадесет и четири години — със седем по-възрастен от близнаците. Той беше умен, безскрупулен и някак си по вълчи красив. По-малките го ненавиждаха и с пълно основание се страхуваха от него. Само името му бе достатъчно да накара Дориан, да потръпне. Последната половин миля[1] изминаха безмълвно. Най-накрая оставиха дерето и се изкачиха по брега, за да спрат под клонестия дъб, на който, миналата пролет, бе свил гнездо ястреб-кокошкар.

Том се отпусна, с гръб опрян на ствола, за да си поеме дъх.

— Ако вятърът се задържи, утре можем да излезем в морето — обяви той, като свали шапка и обърса с ръкав потта от челото си. В шапката бе забучено паче перо, изтръгнато от първата птица в живота му, хваната със собствен сокол.

Том се огледа. От тук се виждаше почти половината от имението Кортни. Петнадесет хиляди акра[2] заоблени хълмове и стръмни долини, гори, пасища и пшенични поля, проснати надолу към крайбрежните скали, чак до пристанището. Гледката беше така позната, че Том не задържа поглед върху нея.

— Ще отида да проверя, дали пътят е чист — каза той и скочи на крака. Леко приведен, предпазливо доближи каменната ограда на черквата. Надникна над нея.

Параклисът беше издигнат от прадядо му, сър Чарлз, спечелил рицарския си сан, в служба на Добрата кралица Бес. Като неин морски капитан, той доблестно се бе сражавал срещу армадата на Филип Испански. Преди повече от сто години сър Чарлз бе издигнал този параклис в прослава на Бога и в памет на морската операция при Кале. Там бе заслужил сана си, там много испански галеони[3] бяха изтикани в пламъци на брега, а останалите изчезнаха в бурята, наречена от вицеадмирал Дрейк Господен вятър.

Беше красива, сивокаменна осмоъгълна постройка с висок шпил[4], който в безоблачни дни се виждаше чак от Плимут, на петнадесет мили оттук. Том се прехвърли с лекота през зида и тръгна между ябълковите дървета към обкованата с желязо, дъбова врата на ризницата. Открехна я и се ослуша. Тишината беше пълна. Промъкна се вътре и отвори вратата към централния кораб. Когато надникна, светлината, нахлуваща през високите стъклописи, освети пространството като със слънчева дъга. Стъклописът над олтара изобразяваше английския флот в люта битка с испанците и Бог Отец, който наблюдава одобрително от облаците горящите испански галеони.

Стъклописите над централния вход бяха монтирани, по поръчка на баща им. Този път поразените врагове бяха холандци, както и ислямски орди, докато над бойното поле с вдигната над главата сабя и етиопска принцеса до себе си, геройски се извисяваше сър Хал. Двете фигури бяха в брони, а на щитовете им беше изографисан кръстът на Ордена на Свети Георги и Светия Граал[5].

Черквата беше пуста. Приготовленията за сватбата на Черния Били, насрочена за идната събота, още не бяха започнали. Сградата беше изцяло на разположение на Том. Той изтича назад към ризницата и подаде глава навън. Пъхна два пръста в уста и пронизително изсвири. Двамата му братя почти веднага се показаха над оградата и затичаха към него.

— Бързо на камбанарията, Дори! — нареди Том и като видя, че червеноглавият пак се готви да протестира, пристъпи заплашително към него. Дориан се намуси, но изчезна нагоре по стълбата.

— Дали е дошла вече? — попита Гай с разтреперан глас.

— Не е. Рано е. — Том прекоси помещението и се спусна по тъмно стълбище към криптата. Когато стигна най-долу, откопча капака на кожената чантичка, закачена на пояса му до канията на кинжала. Извади масивния железен ключ, който бе отмъкнал от кабинета на баща си сутринта и отключи металната решетка. Завъртя я върху скърцащите панти и без колебание влезе в помещението, в което толкова много негови предци почиваха в каменните си саркофази. Гай го последва не много уверено. Присъствието на мъртвите винаги го потискаше. На входа се застоя за миг.

От прозорчетата високо горе се процеждаше зловеща светлина. Покрай стената на кръглото помещение бяха подредени саркофази от гранит и мрамор. Бяха шестнадесет на брой. Всички Кортни и жените им от прадядо Чарлз насам. Гай инстинктивно погледна към мраморния ковчег, с тленните останки на собствената му майка. Беше по средата на редицата от трите починали съпруги на бащата. На капака бе гравиран образът й. Красива като нежна лилия, помисли си Гай. Той не я бе виждал, не бе сукал от нейната гръд. Трите денонощия борба да даде живот на близнаците, се бяха оказали изпитание, непосилно за крехката й структура. Починала бе от загуба на кръв и общо изтощение, часове след като Гай нададе първия си земен вик. Близнаците бяха отгледани от фаланга бавачки и мащехата си — майка на Дориан.

Отиде до мраморния саркофаг и коленичи пред него. Прочете надписа пред себе си: „В този ковчег лежи Маргарет Кортни, обичната втора съпруга на сър Хенри Кортни, майка на Томас и Гай, която напусна този живот на 2 май 1673. Блажена в лоното Христово“. Гай затвори очи и започна да се моли.

— Тя не може да те чуе — каза му Том меко.

— Напротив, може — отвърна Гай, без да вдигне глава или да отвори очи.

Том загуби интерес и тръгна покрай редицата ковчези. Отдясно на майка му лежеше майката на Дориан, последната съпруга на баща им. Само преди три години катерът, с който влизали в залива се преобърнал и отливът я отнесъл в открито море. Бащата направил опит да я спаси, но течението било толкова силно, че отнесло и него. И двамата били изхвърлени в един бурен залив на пет мили надолу по брега, но Елизабет била вече мъртва, а Хал — почти.

Сълзи пълнеха очите на Том, защото я бе обичал, както не можеше да обича никога невидяната си родна майка. Закашля се и избърса очи, потисна плача, преди Гай да забележи детинската му слабост. Макар че Хал се бе оженил преди всичко, за да доведе майка на сираците си, те много скоро я заобичаха, както обикнаха и Дориан от минутата, в която тя му дари живот. Те двамата, но не и Черния Били. Уилям Кортни не обичаше никого, освен баща си и го ревнуваше с яростта на пантера. Елизабет закриляше малките от отмъстителното му внимание, докато морето я отнесе и те останаха беззащитни.

— Не трябваше да ни изоставяш — тихо каза Том и погледна виновно към Гай. Но потънал в молитвата си, той не го чу и Том отиде до ковчега от другата страна на майчиния. Той бе на Джудит, етиопската принцеса и майка на Черния Били. Мраморният барелеф показваше красива жена с жестоки, почти ястребови черти, които синът й бе наследил. Носеше лека броня, както подобава на човек, предвождал армии в битки срещу варварите. На пояса си имаше меч, а върху гърдите почиваха щит и шлем. Върху щита бе гравиран Коптски кръст[6], символ на Христовата вяра, по-стара от тази в Рим. Главата й бе увенчана от корона буйна коса. Когато я погледна, Том усети как се надига в гърдите му омразата към нейния син.

— Конят трябваше да те хвърли, преди да окучиш гадното си вълче — каза този път високо той.

Гай се изправи и дойде до него.

— Не е на добро, да се говори така за умрелите — предупреди брат си той.

— Нищо не може да ми направи вече — сви рамене Том.

Гай го хвана за ръка и го отведе до следващия саркофаг. И двамата знаеха, че в него няма никой. Капакът не бе запечатан. Гай прочете надписа на глас:

— Сър Френсис Кортни, роден на 6 януари 1616 в община Девън. Рицар на Ордена на Жартиерата и на Ордена на Свети Георги и Светия Граал. Навигатор и мореплавател. Изследовател и воин. Баща на Хенри и Велиън. Джентълмен. Несправедливо обвинен от холандски заселници в Кап де Бон Есперанс в пиратство и зверски убит от тях на 15 юли 1668. Макар тленните му останки да лежат на далечния и див африкански бряг, споменът за него е вечно жив в сърцето на сина му Хенри Кортни, както и в сърцата на всички храбри и верни моряци, плавали из Морския Океан под негово командване.

— Как може татко да сложи тук празен ковчег? — измърмори Том.

— Мисля, че възнамерява някой ден да докара дядовото тяло — отвърна Гай.

Том му хвърли остър поглед.

— Той ли ти каза това? — Ревнуваше, че по-малкият близнак можеше да знае нещо, което не му е казано. Всички момчета боготворят бащите си.

— Не, не ми е казвал — призна Гай, — но аз точно това бих направил за собствения си баща.

Том загуби интерес към разговора и отиде в средата на криптата, където на пода от разноцветен мрамор и гранит бе вградена особена фигура. Върху нея имаше четири бронзови купи, в които се поставяха четирите елемента — огън и земя, вода и въздух — когато при пълнолунието на пролетното равноденствие тук се освещаваше Храма на Ордена на Свети Георги и Светия Граал. Сър Хенри беше Почетен Рицар на Ордена, каквито преди него са били баща му и дядо му.

В средата на сводестия таван имаше отвор, през който можеше да се види небето. Сградата беше така построена, че при пълнолуние лъчите на нощното светило падаха точно върху фигурата в краката на Том и вплетения в нея с черен мрамор девиз на ордена: „In Arcadia habito“. Никое от момчетата още не знаеше скрития смисъл на този хералдически девиз.

Том стоеше над готическите букви с ръка на сърцето и започна да рецитира ритуала, с който един ден и той щеше да бъде посветен в Ордена.

— Ето в какво вярвам и какво ще браня с цената на живота си: Вярвам, че Бог е един в трите си проявления: Бог Отец, Бог Син и Свети Дух.

— Амин! — тихо каза Гай. И двамата бяха изучавали усърдно катехизиса на Ордена и знаеха наизуст стотиците реплики.

— Вярвам в светостта на Англиканската църква и в божественото право на нейния земен водач, Уилям Трети, Крал на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия, Бранител на Вярата!

— Амин! — отново се обади Гай. Един ден и двамата щяха да бъдат призовани в преславния Орден и застанали в светлината на пълната луна, щяха да поемат тържествения обет.

— Ще поддържам Англиканската църква. Ще се опълчвам срещу враговете на моя господар, Уилям… — продължаваше Том с извисяващ се глас, в който почти не можеха да се доловят последните юношески трели. Той спря отведнъж, когато през отвора се донесе остро изсвирване.

— Дори! — нервно извика Гай. — Някой идва. — И двамата замръзнаха по местата си, в очакване на второ изсвирване, което би предупредило за тревога и опасност, но такова не последва.

— Тя е! — Том се усмихна на брат си. — Боях се, че може да не дойде.

Гай не сподели радостта му. Почеса се неспокойно по врата и каза:

— Том, тая работа никак не ми харесва.

— Не се посирай от страх, Гай Кортни! — присмя се брат му. — Няма как да разбереш, колко е хубаво, ако не опиташ.

Чуха шумолене на дрехи, леки стъпки по стълбата и в криптата влетя едно момиче. Спря задъхана и с червени бузи от тичането нагоре по хълма.

— Видя ли те някой, като излизаше, Мери? — попита Том.

— Никой не ме видя, мастър Том — поклати глава момичето. — Всички бяха потънали в работа. — Говореше местното наречие с мек и приятен за ухото глас. Беше добре сложена с налят бюст и заоблен задник, по-възрастна от близнаците, по-близка до двадесет, отколкото до петнадесет години. Въпреки това, кожата й бе безупречно гладка, като прочутата девънска сметана, а тъмната къдрава коса очертаваше хубаво румено лице. Устните й бяха розови, меки и влажни, а лукавите й очи гледаха с разбиране.

— Сигурна ли си, Мери, че мастър Били не те е видял? — настоя Том.

Тя отново поклати глава, така че къдриците се разлюляха.

— Не, надникнах в библиотеката, преди да тръгна, но той пак бе забил нос в книгите, както обикновено.

Постави малките си ръце на кръста, зачервени и груби от работата в кухнята и почти обхвана с тях тънката талия. Двамата близнаци проследиха с поглед движението и заковаха очи върху тялото й. Фустата и износените й поли стигаха до средата на прасците и макар нозете да бяха боси и мърляви, глезените се подаваха тънки и издължени. Като видя как я гледат, тя се усмихна с чувство за власт и над двамата.

Хвана с една ръка панделката, която затваряше жакета й. Двата чифта очи послушно проследиха това движение, а тя опита да скъса панделката с издути гърди.

— Обещахте да ми дадете шест пенса за това — напомни тя на възбудения Том.

— Обещах, Мери — кимна той. — Шест пенса за мен и Гай.

Тя разтърси глава и изплези червен език към Том.

— Ама и Вие сте един хитрец, мастър Том. Беше по шест пенса за всеки, шилинг за двамата беше.

— Не ставай глупава, Мери! — Том бръкна в кожената чантичка и извади сребърна монета. Подхвърли я във въздуха. Тя заблестя в меката светлина докато се превърташе. Хвана я и подаде на Мери. — Цяло сребърно шестаче само за тебе.

Тя пак поклати глава и развърза фльонгата на панделката.

— Шилинг — повтори и жакетът се разтвори леко. Двете момчета се вторачиха в ивицата бяла кожа, която рязко контрастираше със загорелите от слънце и посипани с лунички рамена.

— Или шилинг, или нищо! — Тя сви рамене с престорено безразличие. При това движение, едната й пълна заоблена гърда се показа наполовина, като остави скрито само зърното, но тъмният пурпурен кръг около него срамежливо надничаше над оръфания ръб на блузата й. Двете момчета онемяха.

— Да не си глътнахте езиците? — попита кокетливо Мери. — Май тука няма работа за мене. — Тя тръгна към стълбите, въртейки объл задник под полите.

— Чакай! — извика Том прегракнало. — Нека бъде шилинг, Мери, прекрасна моя!

— Покажете го напред, мастър Том! — Тя погледна през луничавото си рамо, докато Том ровеше в чантичката.

— Ето го, Мери. — Том протегна монетата и тя бавно го доближи, разлюляла бедра, като момичетата от доковете на Плимут. Взе монетата и попита:

— Наистина ли мислите, че съм красива, мастър Том?

— Ти си най-красивото момиче в Англия — отвърна разгорещено Том и вярваше във всяка своя дума. Посегна към голямата заоблена гръд, която сега бе напълно напуснала жакета. Тя се изкикоти и отблъсна ръката му.

— Ами мастър Гай? Няма ли той да е пръв? — Тя погледна край Том. — Вие никога не сте го правил преди, нали мастър Гай?

Гай преглътна с мъка, но така и не можа да възвърне дар слово. Сведе поглед и плътно почервеня.

— За пръв път му е — потвърди Том. — Давай първо с него! Аз после!

Мери отиде при Гай и го хвана за ръка.

— Не се бойте! — Тя му се усмихна с лукав поглед. — Няма да Ви нараня, мастър Гай — обеща Мери и го поведе към отдалечения край на криптата. Когато се притисна към него, Гай усети мириса й. Сигурно не се бе къпала поне месец и излъчваше миризмите на кухнята, където работеше. Прегоряла мас и пушек, конската смрад на собствената й пот, вонята на врящ в тенджерата рак. Започна да му се повдига.

— Не! — извика Гай и се дръпна от нея. — Няма да го направя. Не мога… — Почти плачеше. — Ти си пръв, Том.

— Извикал съм я за теб — рязко отвърна Том. — Като разбереш какво е, ще полудееш, да знаеш.

— Моля ти се, Том, не ме карай насила! — Гласът на Гай затрепери и той отчаяно погледна към стълбата. — Искам да си вървя у дома. Татко ще разбере.

— Вече й дадох нашия шилинг — опита се да го вразуми Том. — Ще загубиш твоя дял.

Мери пак го хвана за ръка.

— Хайде, елате! — Започна да го дърпа. — Добро момче. Аз отдавна съм Ви хвърлила око. Честно. Много хубаво момче сте Вие.

— Нека Том да е пръв! — повтори Гай, вече обезумял от ужас.

— Добре тогава, нека мастър Том Ви покаже как става. Досега трябва да се е научил да я намира и с вързани очи. Влизал е вътре доста пъти. — Тя хвана Том за ръката и го завлече при най-близкия саркофаг, който се случи на сър Чарлз — героя от Кале. Мери се изви назад над него.

— И не само с мене — кикотеше се момичето в лицето на Том, — ами и с Мейбъл, и с Джил, освен ако не лъжат и двете. И с половината момичета от село, чувала съм да разправят. Биче и половина сте Вие, мастър Том.

Тя посегна надолу и хвана връзките на бричовете му. В същото време се изправи на пръсти и впи устни в неговите. Том натисна гърба й върху каменния саркофаг. Опита се да каже нещо на близнака си, като извъртя очи в негова посока, но бе заглушен от меките, влажни устни и дългия й котешки език, пъхнат дълбоко в устата му.

Най-накрая се освободи, пое си дъх и се усмихна към Гай.

— Сега ще ти покажа най-сладкото нещо, което можеш да видиш, та ако ще и сто години да живееш.

Мери още стоеше облегната на саркофага. Том се надвеси и с опитни пръсти развърза връвта на кръста й. Полите се свлякоха на купчина около глезените. Отдолу не носеше нищо, а тялото й беше гладко и бяло. И тримата се вторачиха в него. Близнаците с благоговение, а тя с видима гордост. След една безкрайна минута мълчание, нарушавана само от накъсаното, тежко дишане на Том, Мери изхлузи с две ръце блузата през глава и я пусна на капака зад гърба си. Извърна лице и погледна Гай в очите.

— Не ги ли искаш? — попита го тя, хванала по една пълна гръд във всяка ръка. — Не? — Тя му се подиграваше. Гай бе онемял. Сега Мери прекара пръсти надолу по тялото си, покрай дълбоката пъпна ямка. Ритна полите настрани и без да сваля поглед от Гай, широко разкрачи крака. — Никога не сте виждал такова малко котенце, нали, мастър Гай? — попита тя. Къдравите косъмчета изшумоляха, когато прокара пръсти през тях. Гай издаде задавен звук и момичето се разсмя победоносно.

— Късно е вече, мастър Гай! — гавреше се Мери. — Пропуснахте вашата възможност. Сега ще трябва да чакате ред!

Том вече бе свалил гащи в краката си. Мери обгърна раменете му и с лек подскок се набра нагоре, като се вкопчи в него, с ръце около врата и крака около кръста. Носеше евтин гердан от стъклени мъниста, който остана притиснат помежду им. Конецът се скъса и стъкълцата се посипаха по телата им и по каменните плочи на пода. Никой не ги погледна.

Гай наблюдаваше с ужас и страхопочитание, как близнакът му приковава момичето към каменния саркофаг на дядо им, как с почервеняло лице и ръмжене влиза в нея с яростни тласъци, на които тя отговаряше. Момичето започна да издава тихи стонове, които ставаха все по-силни и по-силни, докато накрая заквича като кученце.

Гай искаше да отклони поглед, но не можа. Наблюдаваше очарован и ужасен, как брат му изви глава назад, отвори широко уста и нададе страховит, изтерзан вик.

Тя го уби! Такава беше първата мисъл на Гай и после: Какво ще кажем на татко? Лицето на Том беше яркочервено и потънало в пот.

— Том! Какво ти е? — Думите излетяха от устата му, преди да може да ги спре.

Том се извърна към него и му отправи крива усмивка.

— Никога не съм се чувствал по-добре. — Той пусна Мери да стъпи на крака и да се облегне на саркофага. — Сега е твой ред — задъхано промълви той. — Дай й да се разбере за шест пенса, момче!

Мери също дишаше тежко, но се засмя неуверено.

— Нека си поема дъх, после ще си направим такава езда, мастър Гай, дето години няма да забравите.

В тоя миг откъм тавана се разнесоха две изсвирвания и Гай отскочи, обзет от страх и облекчение. Сигналът за тревога бе категоричен.

— Котки! — извика той. — Дори е, от покрива. Някой идва.

Том подскачаше ту на един, ту на друг крак, докато навличаше и завързваше бричовете си.

— Бързо да те няма, Мери! — викна той на момичето. Тя пълзеше на четири крака, опитвайки да си събере мънистата.

— Остави ги! — нареди Том, но тя не му обърна внимание. Голият й задник имаше розови отпечатъци там, където се бе притискал към плочата. Том си помисли, че може да прочете надгробния надпис върху бялата й кожа, от което го напуши страхотен смях. Сграбчи Гай за рамото.

— Давай! Може да е татко! — Тази мисъл сложи криле на краката им и те полетяха по стълбите, блъскайки се един в друг в бързината.

Когато изхвръкнаха от ризницата, видяха Дориан да ги чака, скрит в бръшляна на стената.

— Кой е, Дори? — задъхано го попита Том.

— Черният Били! — изписка Дориан. — Ей сега излезе от конюшнята със Султан и пое по пътеката право насам. След минута ще бъде тук.

Том даде воля на най-сочната си псувня, научена от Големия Дениъл Фишър, боцмана на баща им.

— Не трябва да ни сгащва тук. Хайде!

Тримата хукнаха към каменната ограда. Том качи Дориан отгоре, после с Гай се прехвърлиха и смъкнаха по-малкия в тревата.

— Тихо и двамата! — Том се давеше от смях и възбуда.

— Какво стана? — попита Дориан. — Видях Мери да влиза. Направи ли й го, Гай?

— Ти даже не знаеш за какво говориш — опита се да отбегне въпроса Гай.

— Много добре даже знам — заяви Дориан с достойнство. — Виждал съм, как го правят кочовете и кучетата, и петлите, и Херкулес — бика, ей така. — Той застана на четири крака и ентусиазирано заклати задник с изплезен на една страна език и застрашително опулени очи. — Това ли направи с Мери, Гай?

Брат му се изчерви като рак.

— Веднага престани, Дориан Кортни! Чуваш ли?

Но Том изцвили от удоволствие и тикна лицето на Дори в тревата.

— Ти мръсна, малка маймуно! Залагам една гвинея, че ще се окажеш по-добър от Гай. С косми или без косми.

— Ще ми дадеш ли да опитам другия път, Том? — помоли се Дориан приглушено. Главата му оставаше завряна в тревата.

— Ще ти дам, когато ти порасне още малко опитвачът — отвърна Том, като му позволи да седне и в тоя миг всички чуха тропота на конски копита по хълма.

— Тихо! — заповяда Том през смях и те налягаха един до друг в основата на стената, мъчейки се да овладеят дишането и смеха си. Чуха ездачът да преминава от галоп в тръст и накрая ходом, когато стигна чакълестата алея пред главния вход на параклиса.

— Стойте долу! — нареди на братята си Том, но сам той измъкна пачето перо от шапката си и внимателно се повдигна, за да надникне над стената.

Уилям Кортни яздеше Султан. Беше великолепен ездач. Това изкуство му се отдаваше някак без усилие, като наследство от африканските му корени. Беше строен и висок, и както обикновено — целия в черно. Тази му слабост, освен цвета на кожата и косата, беше причина полубратята му да измислят така страстно ненавиждания от него прякор. Днес бе гологлав, но обикновено носеше широкопола черна шапка, украсена с щраусови пера. Високите ботуши бяха черни, конят и сбруята — също. Султан беше жребец, четкан и ресан, докато заблести на бледото слънце. Кон и ездач представляваха величествена гледка.

Черният Били дойде да огледа мястото на предстоящата си венчавка. Церемонията щеше да се проведе тук, вместо в родния параклис на булката, защото след нея щеше да има и други важни ритуали. А те можеха да се извършат единствено в параклиса на рицарите.

Той спря пред главния вход и се наведе да надникне през него. После се изправи и с бавен ход обиколи сградата, докато стигна входа към ризницата. Огледа се внимателно и после погледна право към Том. Той замръзна. Предполагаше се, че тримата помагат на Саймън да оправя мрежите за сьомга при устието на реката. Временните ратаи, наети от Уилям за жътвата, ядяха почти само сьомга. Беше евтина и в изобилие, но хората се оплакваха от еднообразната храна.

Изглежда ябълковите клони скриха Том от острия поглед на Уилям, защото той скочи на земята и привърза коня към желязната халка до вратата. Беше сгоден за средната дъщеря на Гренвилови. Щеше да бъде величествена сватба и баща им се разправя повече от година с Джон Гренвил, граф на Ексетър, докато договорят зестрата.

Черният Били няма търпение да я докопа, помисли си с насмешка Том, докато го гледаше да се навежда при стъпалото, за да изчисти праха от лъснатите ботуши с помощта на бича, овесен с тежести, с който не се разделяше никога. Преди да влезе в черквата, Уилям погледна още един път към Том. Кожата му изобщо не беше черна, а по-скоро бледокехлибарена. Имаше по-скоро средиземноморски, отколкото африкански черти. Може би испански или италиански. Косата му обаче, беше гарваново черна, гъста и лъскава, причесана назад и стегната в свинска опашчица с черна панделка. Беше красив по един свиреп, заплашителен начин, с тоя прав, етиопски нос и блестящи черни очи на хищник. Том му завиждаше, че където и да се появи, жените ставаха изведнъж нервни и приказливи.

Уилям потъна в ризницата и Том прошепна на братята си:

— Няма го! Давайте! Да вървим на… — Но преди да довърши изречението, от вътрешността на параклиса се понесе писък.

— Мери! — възкликна Том. — Мислех, че е избягала, но малката тъпачка е вътре!

— Черният Били я е хванал — задъхан каза Гай.

— Е, сега вече ще стане беля! — възвести Дориан с лъчезарна усмивка и започна да си търси по-добро място за наблюдение. — Какво мислиш, че ще направи?

— Не знам — отвърна Том, — а и няма да стоим тук, за да видим.

Преди да успее да ги поведе в бягство по стръмното надолнище на дерето, Мери изхвърча от ризницата. Даже от това разстояние ужасът се четеше ясно в очите й. Бягаше като подгонена от глутница вълци. След миг през вратата се стрелна и Уилям.

— Върни се, малка пачавро! — Гласът му прокънтя в скривалището им зад зида. Но вдигнала поли, Мери затича още по-бързо. Насочила се бе право към тази част от стената, зад която се спотайваха момчетата.

Уилям отвърза Султан и с лекота се метна на седлото. Подкара жребеца в галоп. Кон и ездач бързо настигаха момичето.

— Стой на място, мръсна, малка курво! Не си дошла за добро. — Щом се изравни с нея, Уилям се надвеси от седлото с тежък бич в ръка. — Ще трябва да ми кажеш, какво правиш тук. — Замахна към нея, но Мери се измъкна от удара. Били отново се втурна подире й. — Няма да се измъкнеш, кучко! — Усмихваше се. Жестока, смразяваща кръвта усмивка.

— Моля Ви, мастър Уилям! — изпищя Мери, но конникът отново замахна с бича. Той изсвистя във въздуха, а момичето се шмугна под него с пъргавината на подгонен дивеч. Сега тичаше обратно към черквата между ябълковите дървета, а Били я следваше.

— Хайде! — прошепна Гай. — Сега е моментът. — Той скочи и се хвърли по стръмния бряг на дерето с Дориан по петите, но Том остана на мястото си до зида. Той гледаше ужасен как брат му отново настига момичето и се изправя на стремената над нея.

— Ще те науча да спираш, когато ти казвам да спреш! — Замахна отново и този път бичът я уцели между плешките. Мери изпищя — вик на болка и ужас и се свлече в тревата.

Ледена тръпка мина по гърба на Том.

— Не прави това! — каза високо той, но Били не го чу.

Той слезе от коня и застана над Мери.

— Каква пакост се готвеше да извършиш, пачавро?

Тя представляваше купчина поли и боси крака и той я удари отново, като се целеше в уплашеното бяло лице, но Мери го прикри с ръка и бичът попадна в нея. Яркочервена следа се яви начаса, а момичето запелтечи, сгърчено от болка:

— Моля, не ме бийте, мастър Уилям!

— Ще те пердаша до кръв и докато ми кажеш, какво търсиш в параклиса, вместо да си в кухнята при мръсните тенджери и паници. — Уилям беше усмихнат и явно се забавляваше.

— Нищо лошо не съм направила, сър. — Мери отпусна ръце, за да ги долепи в молитва и не можа да ги вдигне достатъчно бързо, за да се предпази от следващия удар, който попадна точно в лицето й. Тя зави от болка, а кръвта нахлу в ударената буза и за миг я направи огненочервена.

— Моля, моля, не ме бийте повече! — Тя скри лице в длани и се търкулна настрани по тревата в опит да се измъкне. Полата й се нави нагоре.

Уилям отново се засмя, като видя че отдолу е гола и следващият му удар беше нанесен с наслада върху меката бяла кожа на задника й.

— Какво крадеше, кучко? Какво правеше вътре? — Той замахна отново и остави червен белег върху задната част на бедрата. Писъкът й удари Том със същата сила, както бичът нея.

— Остави я, проклет да си, Били! — промърмори той, обзет от остро чувство за вина и жал към момичето. Преди дори да е помислил какво точно прави, той беше вече отвъд стената и тичаше на помощ.

Уилям не го чу. Погълнат бе от острото и неочаквано удоволствие, което му доставяше наказанието на малката пачавра. Видът на червените следи от бича върху бялата кожа, безцелно размаханите голи крайници, дивите писъци и животинската миризма на некъпано тяло, всичко това го довеждаше до крайна възбуда.

— Какво правеше? — крещеше той. — Ще ми кажеш ли или да го изтръгна с бой? — Едва сдържа смеха си, когато й остави червен белег през раменете и видя как мускулът под кожата се сгърчи от болката.

Том го блъсна отзад. Той беше едро за възрастта си момче и не отстъпваше много на по-големия брат в тегло и ръст. Гневът и омразата му даваха допълнителни сили. Също както несправедливостта и жестокостта на видяното плюс споменът за хилядите болки и обиди, нанесени от Били на него и братята му. Разполагаше и с предимството на пълната изненада.

Удари Уилям малко над кръста, точно когато бе застанал на един крак, за да докара с ритник момичето в по-удобно за бича положение. Ударът беше толкова силен, че той прелетя над Мери, претърколи се и удари глава в дънера на едно ябълково дърво. Остана там замаян.

Том се наведе и изправи на крака пелтечещото, разтреперано момиче.

— Бягай! — викна й той. — Колкото ти държат краката! — Бутна я леко. Мери не се нуждаеше от втора покана. Втурна се по пътеката, все още с хълцане и ридания, а Том се обърна, за да посрещне яростта на брат си.

Уилям седеше в тревата. Още не можеше да разбере, кой или какво го бе съборило. Попипа глава, мушна пръсти в гъстата коса и ги измъкна омацани с кръв от раничката, получена при удара в дървото. После поклати глава и се изправи.

— Ти! — каза той тихо, дори любезно. — Трябваше да се сетя, че ти стоиш в дъното на тая мръсотия.

— Тя нищо не е сторила. — Том бе все още твърде ядосан, за да съжали за постъпката си. — Можеше да я удариш лошо.

— Да — съгласи се Уилям. — Такова бе намерението ми. Тя напълно си го заслужава. — Той се наведе и вдигна бича. — Но сега, след като я няма, ще ударя теб лошо. Така с най-голямо удоволствие, ще изпълня дълга си.

Той замахна наляво-надясно с бича, който издаде заплашително свистене.

— Я ми кажи сега, по-малки братко, какви игрички си играеше тук с малката курва? Да не би нещо мръсно и лошо, за което баща ни трябва да научи? Кажи ми веднага, преди да съм го изтръгнал с бой.

— Първо ще те видя в пъкъла! — Това беше един от любимите изрази на баща им, но независимо от храбростта, която показваше, Том горчиво съжаляваше за кавалерския импулс, който го бе въвлякъл в тоя конфликт. Сега, когато изненадата отпадна, той си даваше сметка, колко много го превъзхожда Били. Неговите умения не се ограничаваха в книжното обкръжение на библиотеката. В Кеймбридж се бе състезавал по борба за Кралския колеж, а свободната борба беше спорт без правила. Миналата пролет, на панаира в Ексмут, Том видя как Уилям хвърли във въздуха и закова на земята силен като бик мъжага, като преди това го побърка с ритници и юмруци.

Помисли да избяга, но си даде сметка, че с тия дълги крака, макар и в чизми за езда, Били ще го настигне за секунди. Нямаше накъде. Той зае стойка и вдигна юмруци, както го бе учил Големият Дениъл.

Уилям му се изсмя в лицето.

— Свети Боже и Вси Светии! Петленцето иска да се бие! — Той хвърли бича и тръгна бавно напред, отпуснал ръце покрай тялото. Внезапно нанесе десен удар. Не бе предупредил и Том едва успя да отскочи назад. Въпреки това, юмрукът засегна долната му устна, която веднага се поду. Зъбите му изтръпнаха, сякаш бе ял къпини.

— Започваме! Първата пролята капка кръв. Ще има още, предупреждавам те, цяло буре ще напълним, преди да сме я свършили тая работа. — Уилям финтира с дясна ръка и когато Том отскочи, за да избегне удара, посегна към главата му с лявата. Том блокира, както му бе показвал Големия Дениъл. Уилям се усмихна.

— Маймуната е научила няколко трика. — Но свъси вежди, защото не бе очаквал такова нещо. Отново замахна с дясната, Том избегна удара и хвана десния лакът на брат си с две ръце. Уилям се дръпна и Том използва момента, за да прибави натиск към това движение, вместо да тегли назад. Започна да рита с всички сили. Отново свари брат си изгубил равновесие и един от ритниците попадна точно в чатала му. Въздухът излезе от дробовете на Уили и той се преви одве, стиснал ударените части с ръце. Том се обърна и хукна надолу към къщата. Въпреки че мургавото му лице беше все още изкривено от болка, когато видя че момчето бяга, Уилям се изправи и с усилие на волята хукна след него. Контузията му пречеше, но въпреки това той неумолимо догонваше брат си.

Когато чу тропота от ботуши, Том погледна през рамо и загуби секунда. Чуваше тежкото дишане на Били и дори си представи, че усеща дъха му по врата си. Нямаше спасение, не можеше да му избяга. Тръшна се на земята и се затъркаля като кълбо.

Уилям беше така близо и тичаше толкова бързо, че не можа да спре. Единственият начин да не се спъне в Том, бе да го прескочи. Това направи лесно, но докато летеше, Том се обърна по гръб в средата на пътеката и посегна да хване брат си за глезените. Сграбчи го със силата на страха и по-големият се просна по лице в праха. В тоя миг остана безпомощен и скочилият на крака Том понечи отново да побегне, но омразата и гневът надделяха над разума му.

Видя проснатия в калта Били. Изкушението бе твърде голямо, за да може да му устои: за пръв път в неговия живот, по-големият брат се намираше във властта му. Том се засили и насочи ботуша си малко пред ухото на падналия, но резултатът не бе очаквания. Вместо да припадне, Уилям диво изрева и хвана крака на Том с две ръце. Изви го и блъсна момчето в драките край пътеката. После се изправи и тръгна към него, преди да се е окопитил.

Възседна гърдите на брат си и се наведе, за да притисне ръцете му високо над главата. Том не можеше да мръдне и почти не можеше да диша с цялата тежест на Били върху ребрата си. Уилям дишаше тежко и с хриптене, но постепенно започна да си поема нормално дъх и на лицето му отново се появи усмивка. Измъчена и болезнена.

— Ще трябва да си платиш за удоволствието, пале такова. Ще си платиш двойно и тройно, обещавам ти. Нека само си поема дъх и ще сложим край на тая работа. — От лицето му капеше пот.

— Мразя те! — изсъска Том. — Ние те мразим! Братята ми, всеки който работи тук, всеки който те познава, всички те мразим!

Уилям внезапно пусна едната китка на Том и зверски го прасна през лицето с опакото на дланта си.

— През всичките тия години се опитвам да те науча на добри обноски — приветливо каза той, — а ти нищо не научаваш.

Очите на Том се наляха със сълзи от болка, но той съумя да напълни уста със слюнка и я изплюе към зачервеното лице над себе си. Тя се пльосна на брадичката на Били, но той не мигна.

— Ще ми паднеш в ръчичките Черен Били! — обеща му Том с болезнен шепот. — Един ден ще ми паднеш!

— Няма. — Били поклати глава. — Не ми се вярва. — Той се усмихна. — Не си ли чувал за закона на примогенитурата, малка маймуно? — Отново удари с всичка сила и отворена длан главата на Том отстрани. Очите на момчето се изцъклиха и от едната му ноздра потече кръв. — Отговори ми, братко! — Уилям замахна с другата ръка и отново към главата. — Знаеш ли какво пише в него? — И пак го удари с дясната ръка. — Отговори ми, малък хубавецо мой!

Следващият удар бе нанесен с лявата ръка, а после влязоха в ритъм. Дясната, лявата, дясната, лявата. Главата на Том се люшкаше насам-натам като чужда. Започваше да губи съзнание, а ударите не преставаха.

— Примогенитура — прас! — е — прас! — правото — прас! — на — прас! — първородния — прас! — син — прас!

Следващият удар бе нанесен иззад гърба на Черния Били.

Дориан ги бе проследил по пътеката и видя, какво става с любимия му полубрат. Дъждът от удари върху Том се изсипа сякаш отгоре му. Огледа се за някакво оръжие. Покрай пътеката имаше изобилие от счупени клони. Избра едно сухо дърво дебело колкото ръката му и също толкова дълго. Промъкна се тихо зад Уилям. Сети се, да не предупреждава за присъствието си, а просто вдигна дървото с две ръце високо над главата. Внимателно се прицели, напрегна всички сили и така го стовари върху темето на Уилям, че то се счупи надве.

Уилям вдигна ръце и се катурна от гърдите на Том. Погледна към Дориан и изруга:

— Цялото смрадливо котило! — Стана и се олюля несигурно. — Даже и най-малкото изродче.

— Остави брат ми на мира! — заплаши го Дориан с побеляло от страх лице.

— Бягай, Дори! — изграчи Том от драките, без да има сили да седне. — Той ще те убие. Бягай!

Но Дориан не помръдваше.

— Няма да го закачаш! — повтори той.

Уилям пристъпи към него.

— Нали знаеш, Дори, че майка ти беше курва. — Той се усмихна окуражаващо и пристъпи още една крачка, като отпусна ръце от ранената си глава. — Ще рече, ти си курвенски син.

Дориан не знаеше какво е курва, но отговори с гняв:

— Няма да приказваш така за мама! — Без да ще, отстъпи назад, докато Уилям заплашително го доближаваше.

— На мама бебето — присмя се Уилям. — Е, курвенската ти мама е мъртва, бебчо.

Очите на Дориан се напълниха със сълзи.

— Не казвай това! Мразя те, Уилям Кортни!

— И ти трябва да бъдеш научен на известни обноски, бебе Дори. — Ръцете на Уилям се протегнаха и стиснаха детето за шията. С лекота го вдигна във въздуха, размятал ръце и крака.

— Добрите обноски правят човека — заяви Уилям и го притисна към ствола на бука, под който се намираха. — Трябва да се учиш, Дори. — Внимателно постави палци върху дихателната тръба на детето и натисна, взирайки се в бързо подуващото се и почервеняло лице. Петите на Дориан безпомощно ритаха дънера, а пръстите му оставяха червени драскотини по ръцете на Уилям, но той дори не гъкваше.

— Змийско гнездо — каза Уилям. — Това сте вие, усойници и пепелянки. Ще трябва да ви разчистя!

Том се измъкна от храстите и се домъкна при брат си. Хвана го за краката.

— Моля те, Били! Съжалявам! Удари мене! Остави Дори на мира! Моля те, не го бий! Той нищо лошо не искаше да направи.

Уилям го ритна настрана, все още вдигнал детето срещу дървото. Ходилата на Дори танцуваха на две стъпки[7] над земята.

— Уважение, Дори, трябва да се научиш на уважение. — Той отпусна хватката и като позволи на жертвата си да поеме само глътка въздух, стисна отново. Дориан отново зарита отчаяно.

— Бий мен! — молеше се Том. — Остави Дори! Стига му толкова. — Том се изправи на крака, като изпълзя нагоре по дънера. Задърпа Уилям за ръкава.

— Ти плю в лицето ми — мрачно каза Били, — а това малко змийче се опита да ми пръсне мозъка. Сега можеш да погледаш, как се дави.

— Уилям! — Един нов, изпълнен с гняв глас се чу отстрани. — Какво, в името на дявола, мислиш че правиш? — Тежък удар се стовари върху протегнатите ръце на Уилям. Той изпусна детето в калта и се извърна, за да се изправи лице в лице с баща си.

Хал Кортни бе използвал канията на сабята си, за да удари сина през ръцете, а сега сякаш имаше намерение, да го свали на земята пак с нея.

— Луд ли си? Какво правиш на Дориан? — попита той с разтреперан от гняв глас.

— Трябваше да го… това е само игра, татко. Играехме си. — Собственият гняв на Уилям, като по някакво чудо, се бе изпарил и той изглеждаше съвсем кротък. — Нищо му няма. Всичко си е наред.

— Ти едва не си убил детето — изрева Хал, после клекна на едно коляно, за да вдигне от калта най-малкия си син. Нежно го притисна към гърдите. Дориан зарови лице в шията на бащата, зарида, закашля се в усилие да си поеме дъх. Върху нежната кожа на шията му ясно личаха червени следи от пръсти, а лицето му бе цяло в сълзи. Хал Кортни се вторачи в Уилям.

— Не за първи път става дума за грубото ти отношение към по-малките. За Бога, Уилям, ще обсъдим този въпрос довечера, в библиотеката. А сега, изчезвай от погледа ми, преди да съм загубил контрол над себе си!

— Да, сър — отвърна Уилям смирено и тръгна нагоре към параклиса. Като си тръгваше погледна Том, така че на момчето му стана съвсем ясно, че въпросът далеч не е решен.

— Какво е станало с теб, Том? — попита Хал сина си.

— Нищо, татко — твърдо отвърна той. — Нищо. — Избърса с ръкав кръвта от носа си. Би било против нормите на собствения му кодекс да донася, дори и срещу такъв гаден противник като Черния Били.

— А от какво ти тече кръв от носа? Лицето ти е подуто и зачервено като зряла ябълка? — Гласът му беше дрезгав, но мек. Изпитваше момчето.

— Паднах — отговори Том.

— Знам че си доста непохватен, Том, ама да не би някой да ти е помагал?

— Дори и да е, това си е работа между двама ни, сър. — Том се изправи в цял ръст, за да не покаже болката.

Хал го прегърна през раменете. С другата притискаше Дориан към гърдите.

— Хайде, момчета, да си вървим у дома.

Заведе двамата долу, в края на гората, където бе оставил коня си и сложи Дориан на шията му, пред седлото. После сам се качи зад него и протегна ръка, за да помогне на Том да възседне отзад.

Том обхвана с две ръце кръста на баща си и притисна в гърба му подутото си и охлузено лице. Той много обичаше топлината и мириса на бащиното тяло, неговата сила и коравина. Плачеше му се, но той прогони сълзите. Да не съм дете, каза си той. Дори може да плаче, аз не.

— Къде е Гай? — попита бащата, без да се оглежда.

Том щеше да каже „Избяга!“, но не изпусна предателската дума.

— Мисля, че си отиде у дома, сър.

Хал продължи мълчаливо да язди, почувствал благодарната топлина на двете тела, както и болката, която изпитваха. Измъчваше го гневно безсилие. Това далеч не бе първият път, когато се забъркваше в примитивния конфликт на полубратята, децата на трите му съпруги. Знаеше, че в това състезание, везните са силно наклонени в полза на по-големия и че от това положение има само един изход.

Намръщи се безпомощно. Хал Кортни още нямаше четиридесет и две — Уилям се роди, когато беше едва осемнадесетгодишен. Стигнеше ли се обаче до терзанията на четиримата му сина, той се чувстваше стар и изтощен. Проблемът беше в това, че обичаше Уилям повече и от малкия Дориан.

Уилям беше първородният му син от любимата Джудит, свирепата и красива девойка-воин от Африка, която бе обичал с дълбока и страстна любов. Когато загина под копитата на собствения си бесен кон, в живота му остана болезнена празнота. В течение на дълги години нямаше с какво друго да я запълва, освен с грижите около красивото момче, който тя му остави.

Той бе отгледал Уилям, възпитавал го бе да бъде твърд и умен, хитър и находчив. Днес Уилям притежаваше всички тия черти плюс много други. Но нещо диво и свирепо, достигнало душата му от оня тъмен и непонятен континент, не можеше да бъде опитомено. Хал се страхуваше от това, но от друга страна, не би приел да е иначе. Той самият беше твърд и безкомпромисен. Как тогава да се противопоставя на същите качества у собствения си първороден син?

— Татко, какво означава примогенита? — внезапно попита Том с приглушен от палтото на бащата глас.

Въпросът така съвпадна със собствените му нелеки размисли, че Хал се сепна.

— Къде си чул тая дума? — попита той.

— Чух я някъде — измърмори Том. — Забравих къде точно. — Хал много добре знаеше къде точно, но не искаше да притиска момчето, вече достатъчно наранено за деня. Опита се да отговори честно на въпроса. Том беше достатъчно голям. Крайно време беше да научи, какви неприятни изненади е приготвил за него животът, в качеството му на по-малък брат.

— Искаш да кажеш примогенитура, Том. Това означава правото на първородния син.

— Били — каза тихо Том.

— Да, Били — откровено се съгласи Хал. — Съгласно английския закон, той поема по моите стъпки. Той има предимство пред всички останали, по-малки братя.

— Пред нас — отбеляза с горчивина Том.

— Да, пред вас — съгласи се Хал. — Когато си отида, всичко ще бъде негово.

— Когато умреш, искаш да кажеш — намеси се Дориан с непоклатима логика.

— Именно, Дори, когато умра.

— Не искам да умираш — изплака Дориан с все още прегракнал от травмата глас. — Обещай ми, че никога няма да умреш, татко.

— Бих искал да мога, момче, но няма как. Всички ще умрем някой ден.

Дориан помълча за миг.

— Но не утре.

Хал се засмя тихичко.

— Не утре. Нито в още много други дълги дни, ако е рекъл Бог. Но някой ден, все пак, ще се случи. Винаги се случва. — Той предугади следващия въпрос.

— И когато се случи, Уили ще стане сър Уилям — отбеляза Том. — Това искаш да ни кажеш.

— Да. Уилям ще поеме баронетството, но това не е всичко. Той ще получи и останалото.

— Всичко? Не разбирам — каза Том, като вдигна глава от бащиния гръб. — Искаш да кажеш Хай Уийлд? Къщата и земята?

— Да, всичко ще принадлежи на Уили. Имението, земите, къщата, парите.

— Това не е честно — възмути се Дориан. — Защо Том и Гай да не получат нещо? Те са много по-добри от Били. Не е честно.

— Може би не е честно, но такъв е законът в Англия.

— Не е честно! — настояваше Дориан. — Били е жесток и гаден.

— Ако навлизаш в живота с надежда той да бъде честен, очакват те много горчиви разочарования, приятелю — нежно каза Хал и притисна момченцето. Ще ми се, да можех да променя нещата за теб, помисли си той.

— Когато умреш, Били няма да ни остави тук, в Хай Уийлд. Той ще ни изгони.

— Не можеш да си сигурен в това — възрази Хал.

— Напротив, мога — отвърна Том убедено. — Той ми го каза най-сериозно.

— Ще намериш собствения си път, Том. Затова трябва да си умен и твърд. Затова съм понякога груб с тебе, по-груб от когато и да било спрямо Уилям. Трябва да се научиш да се пазиш сам, когато мен няма да ме има. — Хал млъкна. Можеше ли да им обясни това в тая ранна възраст? Трябваше да опита. Дължеше им го. — Законът за примогенитурата е направил Англия велика. Ако при смъртта на всеки човек, земята му се разделяше между децата, в кратко време страната щеше да е раздробена на мънички, за нищо негодни парченца, неспособни да изхранят и едно-едничко семейство и ние щяхме да се превърнем в нация от просяци и бедняци.

— Тогава какво ни остава да направим? — попита Том. — Онези от нас, които ще бъдат изгонени.

— Армията, флотът, църквата остават отворени за вас. Можете да тръгнете по света като търговци или колонисти и да се завърнете от най-отдалечените кътчета, от краищата край моретата с по-големи богатства от онова, което Уилям ще наследи при моята смърт.

Те обмислиха това в продължително мълчание. Накрая Том каза:

— Аз ще стана мореплавател като теб, татко.

— А аз ще дойда с теб, Том — добави Дориан.

Бележки

[1] Миля — мярка за разстояние: морската миля е равна на 1853,25 метра, а сухопътната на 1609 метра.

[2] Акър — 4047 кв.м.

[3] Галеон — голям ветроходен кораб с три или четири палуби в задната част и една или повече в носовата, използван главно от испанците след XV век, както за търговски, така и за военни нужди.

[4] Шпил — изтънена горна част на кула.

[5] Светия Граал — смарагдова чаша, в която според легендата Йосиф Ариматейски събрал кръвта на разпнатия на кръста Иисус Христос.

[6] Копти — древно население на Египет, приело Христовата вяра още в I век и запазило я до днес.

[7] Стъпка — мярка за дължина равна на 30,48 см.