Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (3)

Глава 3

Срещнаха се в бара на великолепния дворец „Гритти“.

— Чудесно е, че те виждам, Франсис Ксавие! — зарадва се Бил. — Просто е чудесно, че успя да дойдеш — и силно прегърна стария си приятел.

След грубовата прегръдка, Франк каза:

— Аз също се радвам, Уилям Патрик. Отдавна не сме се виждали. Липсваше ми.

— И ти на мен.

Все така усмихнати, двамата си поръчаха малцово уиски и седнаха на малка маса до прозореца.

— Много войни има напоследък — продължи Франк, — а ние, както изглежда, трябва да ги отразяваме.

— Жалко, че не се случихме на едно и също място.

Приятелите продължително се изгледаха, припомняйки си трудните ситуации, в които бяха изпадали заедно. Свързваше ги искрено приятелство още от факултета по журналистика, но те бяха и колеги. Тревожеха се един за друг. Двамата мъже притежаваха много общи черти — любов към истината и необходимостта да я открият. Това ги правеше добри новинари — прилежни, честни и увлечени по приключенията. Въпреки това бяха предпазливи, усещаха опасностите в своята работа. Докато изпълняваха задачите си, заедно или поотделно, винаги се стараеха да сведат риска до минимум при отразяване на събитията.

Питиетата им пристигнаха и след като чукнаха чашите си, Франк каза:

— По никакъв начин няма да се върна в Босна, Бил.

— Разбирам. Не те обвинявам. Изпитвам същите чувства. Как е в Бейрут?

— Почти спокойно. Поне засега. Нещата са по-добре, нормализират се. Разбира се, говоря относително. Не мисля, че някога ще се превърне в Париж на Средния Изток отново, но градът се съживява. Отварят се нови магазини, големите хотели вече са с добро обслужване.

— Но „Хизбула“ все още имат скривалища там.

— Можеш да си сигурен, че през цялото време сме заплашени от тероризъм. Но ти знаеш това — Франк повдигна и сви леко широките си рамене и присви тъмните си очи. — Тероризмът се шири повече отвсякога по света. Копелетата са навсякъде.

Бил поклати глава, отпи глътка от питието и се отпусна на стола си, като се наслаждаваше на присъствието на Франсис Питърсън.

— Нека да сменим темата, да поговорим за нещо, което си заслужава. Как е моята малка Хелена? — широко се усмихна Франк.

— Не е толкова малка, расте много бързо. Което ми напомня… — докато говореше, Бил извади портфейла си, измъкна една снимка и я подаде на Франк. — Твоята кръщелница искаше да ти изпратя много прегръдки и целувки.

Франк се загледа в снимката.

— Тя е възхитителна. Били, ти си късметлия. Виждам, че още не е загубила ангелските си черти.

— Да, видът й е ангелски, но иначе е голяма пакостница, малка разбойничка, както казва майка ми — Бил се усмихна. — Но кой иска перфектно дете?

— Перфектното дете, ако съществува подобно нещо, би било непоносимо. Как е Дру? — попита Франк, прибирайки снимката в портмонето си.

— Много добре, благодаря. Познаваш майка ми, изпълнена е с енергия и с любов както винаги. Между другото тя ти изпраща много поздрави.

— Когато говориш с нея, поздрави я от мен. Мога да й се обадя лично, когато отида в Манхатън. Съжалявам, че не успях да се прибера, когато ти беше там. Трябваше да направя репортаж за Ливан. Нямаше начин да замина по онова време.

— Разбирам.

Франк продължи:

— Предполагам, че си впечатлен от мирните преговори в Дейтън.

— Не съм. Сърбите са банда разбойници. Гангстери. Те не възнамеряват да се съгласят на честни и мирни отношения с босненци, ще видиш. Всички от ООН говорят за преследване на криминално проявени сърби, но това е нереалистично. Уверявам те, че това никога няма да се случи. Никога няма да хванат тези копелета и да ги изправят пред Хага. Помни ми думата. Сърбите ще се измъкнат заедно с престъпниците си — Бил поклати глава.

— Трагичното е, че вероятно си прав, Бил.

— Просто на представителите на ООН им се — иска всичко да върви гладко.

— Така е.

Настъпи мълчание.

Двамата мъже отпиха от чашите си мълчаливи, потопили се за момент в мислите си.

И двамата изглеждаха много добре. Всеки случаен наблюдател веднага би отгатнал, че са американци.

Франк беше тъмен, а Бил — светъл. Франк се гордееше, че е трето поколение ирландски американец, при това — тъмен. Имаше тъмна коса, черни очи и свеж тен. И той като Бил беше на тридесет и три години, в момента неженен. Бракът му с телевизионната журналистка Пат Ракуел, една от изгряващите звезди в нейната мрежа, се разпадна, когато тя достигна до върха на кариерата си преди четири години.

За щастие нямаха деца и се разделиха приятелски. Когато се случеше да отразяват една и съща история, си обменяха информация и се опитваха да си помагат винаги, когато можеха. Много често вечеряха заедно, когато бяха в един и същи град.

Бил наруши мълчанието.

— Чух гаден коментар за нас онзи ден.

— В Ню Йорк ли?

— Да.

— Какво?

— Че сме били военни ветерани. Че обичаме опасностите и че това ни доставя удоволствие. Охарактеризираха ни като крайно неспокойни. Лош пример.

Франк извърна главата си и изръмжа:

— Кой го е грижа какво мислят хората? Обзалагам се, че го е казал някой от твоите конкуренти от другите мрежи.

— Всъщност не е така. Казал го е един от Си Ен Ес.

— Аха! Значи иска мястото ти, Уилям!

— Вероятно — Бил се поколеба за секунда и му хвърли пронизителен поглед. — Смяташ ли, че обстоятелствата са срещу нас? Че ще ни убият някой ден, докато отразяваме войната в някое забравено от Бога място?

Франк се замисли. След секунда промърмори:

— Толкова много журналисти загубиха живота си… — изражението му остана сериозно.

— Но ние няма да загубим нашия. Усещам го! — увери го Бил.

— Ти си абсолютно прав. Просто съдбата бди над нас. Още повече ти си брониран.

Бил се засмя тихичко.

— Освен това ти си моя амулет.

Бил го прекъсна:

— Но невинаги съм с теб, Франк.

— Наистина е достатъчно, просто ми се иска да бъде така. В миналото сме имали добри и лоши преживявания, нали? Помниш ли нашествието в Панама.

— Как бих могъл да забравя? Декември 1989-а. От смъртта на Силвия бяха изминали няколко месеца, аз бях опечален и не ме беше грижа какво ще ми се случи, не ме интересуваше дали съм жив, или умрял.

— Но беше загрижен за мен — промълви Франк с тих глас, загледан в приятеля си с внезапно напрежение. — Аз нямаше да съм тук тази вечер, ако не беше ти, Бил. Ти спаси живота ми.

— Ти би сторил същото за мен.

— Разбира се!

— Но никога не забравяй, че винаги ще ти бъда много задължен. Както и женското население… в който и град да живееш.

Франк се усмихна на приятеля си и каза шеговито:

— Престани, Били, не започвай отново. Аз съм само новинар, който харесва малко женска компания понякога. А как е при теб? И ти не си много срамежлив с момичетата.

— Няма много жени наоколо напоследък. Поне не там, където бях доскоро.

Франк кимна.

— Сараево едва ли е най-подходящото място за романтични преживявания.

Бил се наведе и му каза тихо:

— Чух други неща в Ню Йорк, Франсис Ксавие.

— О, така ли и какво? Очевидно има нещо общо с мен, съдейки по тона ти.

— Така е. Носят се слухове, че страдаш от синдрома на Дон Жуан.

Франк се засмя. Забавляваше се.

Бил се усмихна, чувстваше се много добре. Знаеше, че заедно с Франк във Венеция щеше да успее да се отърси от депресията и ужасните образи на войната и да се възстанови напълно.

Бил направи знак на сервитьора, поръча още две питиета и каза:

— Не е зле човек да има подобна репутация, като се замисля. Все пак никой не може да се превърне в Дон Жуан, ако жените не се интересуват от него.

— Така е. Както се казва, за тангото са необходими двама. Между другото срещнах Елза в Бейрут преди няколко седмици.

— Елза? — озадачено се намръщи Бил.

— Не ми казвай, че си забравил за Елза Мастрели, нашият ангел пазител от Багдад.

— О, тази Елза! Мили Боже, как е тя!?

— Същата си е. Все още отразява военните действия за нейното италианско списание и все още си играе на Флорънс Найтингейл. Поне така ми казаха.

— Тя наистина е чудесна. Все още ли е така привлекателна?

— Да. С малка поправка, вече е по-зряла, по-опитна, но същевременно и поуморена. Но иначе пак си е така потресаваща, красива и пълна с очарование и пламък. С други думи е пораснала. Пихме по едно питие с нея в хотел „Комодор“ и си спомнихме за Багдад.

— Там беше ужасно, Франки! — живо възкликна Бил. — Мили Боже, никога няма да забравя… януари 1991-ва. Само преди четири години, но ми се струва, че са изминали векове оттогава, не мислиш ли?

— Така е безспорно. В онези дни наистина поемахме големи рискове.

— Бяхме само на двадесет и девет. И много смели.

— И глупави, ако ме питаш — Франк го изгледа. — Никой репортаж не си заслужава да умреш за него.

— Не, наистина. Но тогава не мислехме за това. А репортажите ни помогнаха в кариерата. Не извадихме ли късмет, че Си Ен Ес беше единствената телевизия, на която й бе разрешено да остане в Багдад? И че ти и Елза бяхте единствените журналисти, на които им бе разрешено да останат, за да отразяват войната в Залива?

— Благодарение на теб и онзи твой режисьор, Блейн Лъвет. Какво стана с него, все още ли е в Си Ен Ес?

— Не, премести се в Ен Би Си, а след това се премести в Си Би Ес. Все още е там, справя се много добре, но вече не ходи в чужбина. Предполагам, че така е пожелал.

— Беше чудесен, както и начинът, по който работеше.

Бил се усмихна, припомняйки си бившия режисьор.

— Знаеше какво иска, правеше важни контакти, преди да започне войната. Много преди това. А иракчаните харесваха хитрините му. Беше очаровал доста от тях, преди да започне конфликтът, така че те му помогнаха. А ние не бяхме там, когато започнаха ужасите.

— Никога няма да забравя деня, когато ни разреши да донесем цялата телевизионна апаратура на Си Ен Ес от Йордания — каза Франк. — Включително и онзи сателитен телефон. Бях много впечатлен.

— Аз също, Франки, какво щяхме да правим без него? Този телефон беше връзката ни с външния свят, а Си Ен Ес беше единствената телевизионна станция, отразяваща за света онова, което можеше да се види и чуе.

— Да, това направи истински чудеса за Си Ен Ес, изтласка ги на върха. И всъщност, Били, извадихме късмет да излезем оттам живи. А и Елза, каква чудесна малка войничка беше тя…

Франк замълча, осъзнавайки, че Бил не го слуша.

— Какво ти е? — попита той.

— Нищо.

— Има нещо. Не ме слушаш. Лицето ти е много странно.

Били се обърна към Франк.

— Недей да поглеждаш сега, но там има една жена. От другата страна на бара. Забеляза ли я, когато влезе?

— Как бих могъл да я пропусна? Тя е единственият друг клиент, освен нас. Е, какво за нея?

— Едва не я съборих днес. Сблъскахме се този следобед, докато се прибирах в хотела. Гоних шапката й.

— Гонил си шапката й?

— Няма значение, не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш съм луд.

— Е, ти си си малко луд, Били, както и аз, слава Богу. Животът е твърде труден, ако не си малко луд. Как иначе би се справил със стреса и напрежението? Сега, кажи нещо за жената?

— Заинтригува ме. Искам да я опозная.

— Не мога да те виня. Тя е доста интересна. Италианка ли е?

— Не мисля, но изглежда като такава. Убеден съм, че е американка, поне така ми прозвуча. Шапката й литна, когато се сблъскахме, така че аз я подгоних. Сетне тичах след нея, но тя ми благодари и си отиде. Исках да я поканя на питие. Странно, Франки, но не исках тя да си тръгне.

— Защо не я покани?

— Опитах се, но тя бързаше. Втурнах се след нея, но тя явно имаше среща с мъж. Такъв ми бил късметът. Възможно е дори да е бил съпругът й. Наблюдавах ги как се прегърнаха. Все пак трябва да призная, че през последните няколко часа мисля за нея.

— Можеш да направиш само едно нещо.

— Какво?

— Отиди при нея и я покани при нас — предложи Франк. — Така ще разбереш всичко.

— Предполагам, че си прав — докато говореше, Бил се изправи и тръгна към бара.

Тя вдигна поглед от бележника си и се усмихна, когато го забеляза.

— Здравейте! — приятелски го поздрави тя.

— След като не позволихте да ви купя нова шапка, мога ли поне да ви почерпя едно питие? — започна Бил. — Двамата с приятеля ми ще се радваме да се присъедините към нас…

— Много мило от ваша страна, но не мога. Очаквам приятел. Имам ангажимент — обясни тя.

Бил падна духом.

— Такъв ми е късметът. Е… — Бил замлъкна и се накани да се отдалечи, когато отново се обърна към нея.

— Вие сте американка, нали?

— Да, от Ню Йорк.

— Аз също.

— Знам.

— Казвам се Бил…

— Фицджералд — добави тя, гледайки го в очите. — Знам кой сте, гледам предаванията ви, господин Фицджералд.

— Наричайте ме Бил.

— Добре.

— А вие сте?

— Ванеса Стюарт — тя подаде ръка.

Бил я пое и разтърси. Откри, че не иска да пусне ръката й.

— Имам чудесна идея — изрече той и пусна ръката й.

— Така ли? — тя вдигна тъмните си вежди, а сребристите й очи се засмяха, докато го наблюдаваше внимателно.

— Ние трябва да сме единствените трима американци във Венеция в този момент, така че утре трябва да сме заедно — той беше подпрял ръце на облегалката на стола й и се бе навел напред, доближавайки се до нея.

— Утре? — тя отново повдигна вежди. — Защо утре?

— Утре е Денят на благодарността.

— О, мили Боже, бях забравила.

— Да, четвъртък, двадесет и трети ноември и ще е истинско престъпление, ако единствените янки във Венеция не отпразнуват този ден. Присъединете се към мен и моя приятел Франсис Питърсън от „Таим“. Хайде, какво ще кажете?

— Добре, ще се присъединя към вас само при едно условие.

— Какво? Кажете!

— Ако вечеряме пуйка и всички традиционни блюда.

Лицето на Бил грейна в момчешка усмивка.

— Съгласен съм — заяви той.

Тя отвърна на усмивката му.

— С удоволствие ще дойда, благодаря. Тук ли ще се срещнем?

— Добра идея. Първо ще пием шампанско, а след това ще вечеряме пуйка и всичко останало. По кое време?

— В седем. Добре ли е?

— Чудесно.

С крайчеца на очите си Бил забеляза италианеца Джовани да влиза в бара. Той наклони глава и си тръгна, отдалечавайки се бързо от масата й.

Франк бе наблюдавал Бил внимателно и каза:

— Какво се случи?

— Днес не може да се присъедини към нас. По очевидни причини. Италианецът отново изскочи на сцената.

— Това той ли е? Мъжът, с който се е срещнала този следобед?

— Да. Джовани. Обаче се съгласи да вечеряме утре.

Франк беше впечатлен.

— Как го направи, приятелю?

— Напомних й, че е Денят на благодарността. Изтъкнах, че вероятно сме единствените американци във Венеция и добавих, че ще е истинско престъпление, ако не го отпразнуваме заедно.

— Тя съгласи ли се?

— При едно условие.

— И какво е то?

— Вечеря с пуйка. Иска традиционна вечеря с всички подробности.

— Не си го обещал, нали?

— Направих го. Защо си толкова скептичен, Франсис?

— Къде, по дяволите, мислиш, че ще намериш пуйка? Точно във Венеция, за Бога! Тук е страната на макароните, Били.

— Знам, не се притеснявай. Довери ми се.

— Но, Бил, пуйка…

— Подвеждал ли съм те някога в Багдад? Кой винаги е успявал да открие най-възхитителните неща в унищожените от войната градове — от „Джони Уокър“ до консервите с говеждо месо?

— Е, добре се справяше — призна Франк с усмивка.

— Знам какво върша — отбеляза Бил. — Резервирах маса в „Бара на Хари“ за тази вечер. Ще отидем отново там утре. Всички — от собственика Ариго Киприани, главният сервитьор и до момчето за всичко, ме познават много добре. Моля те, повярвай ми. В „Бара на Хари“ ще ни приготвят истинска американска вечеря за Деня на благодарността. Ще намерят пуйка, независимо от всичко. Все пак сушата не е много далеч оттук.

— Няма смисъл да споря с теб, Били. Как се казва дамата?

— Ванеса Стюарт. От Ню Йорк. Знаеше кой съм.

Франк го изгледа весело.

— Мили Боже, не се прави на толкова изненадан, Били. Цяла Америка те познава. Лицето ти е на екрана всеки ден.