Барбара Тейлър Брадфорд
Сбогуване във Венеция (1)

Глава 1

Сараево, август 1995

Той заключваше малкото катинарче на спортната си чанта, когато се разнесе оглушителна експлозия, и го накара незабавно да вдигне глава. Ослуша се по навик, очаквайки друга бомбена експлозия, но не последва нищо. Настъпи тишина.

Бил Фицджералд — шеф на международните кореспонденти за новата американска кабелна мрежа Си Ен Ес, облече военното си яке и излетя от стаята. Понесе се надолу по стълбите през фоайето и излезе от „Холидей Ин“ през задната врата. Главният вход от страната на „Алея на стрелците“ беше затворен — не беше използван от началото на войната. Беше твърде опасен.

Бил погледна нагоре и огледа небето. То беше синьо и изпъстрено с бели облаци, но не забеляза нищо друго. Не забеляза никакви военни самолети.

Брониран „Ланд Роувър“ се зададе по улицата, изскърца и рязко спря пред Бил.

Зад волана седеше британският журналист Джефри Джексън, стар приятел, който работеше за „Дейли Мейл“.

— Експлозията дойде някъде оттам — посочи напред Джефри. — Искаш ли да те закарам?

— Разбира се, благодаря, Джеф — отвърна Бил и скочи в джипа.

Докато караха нататък по улицата, Бил се чудеше какво бе причинило експлозията и запита Джефри на висок глас:

— Най-вероятно е бомбена провокация на сърбите в Сараево, не мислиш ли?

— Безусловно — съгласи се Джефри. — Те добре са се окопали горе и нека си признаем, никога няма да спрат да атакуват града, но това, че стрелят по цивилни, ме притеснява. Не искам да умра от случаен куршум в тази кървава война.

— Нито пък аз.

— Къде е екипът ти? — попита Джефри, докато шофираше и напрегнато се взираше в пътя пред себе си, молейки се да не се натъкне на нещо неприятно.

— Излязоха да огледат наоколо, докато си приготвях чантата. Трябваше да напуснем Сараево днес за едноседмична почивка в Италия.

— Късметлия — усмихна се Джефри. — Защо не ме вземеш със себе си?

Бил също се усмихна.

— Разбира се, ела с нас.

— Само ако можех.

Няколко минути по-късно Джефри спря колата близо до открит пазар.

— Това е мястото, където падна проклетата бомба — каза Джефри и лицето му изведнъж помръкна. — Ще спрат ли кръвожадните сърби да убиват цивилни жители? Проклета шайка гангстери, това са те!

— Това го знаем и ти, и аз, и всички журналисти на Балканите, но не знам дали от Западния Алианс имат представа какво става тук?

— Банда идиоти, ако ме питаш — отвърна Джефри и паркира джипа. Двамата бързо изскочиха от него.

— Благодаря, че ме докара — изрече Бил.

— Ще се видим по-късно. Трябва да открия екипа си.

— Добре, ще се видим по-късно, Бил — Джефри изчезна в тълпата. Бил го последва.

Цареше пълен хаос.

Жени и деца бягаха ужасени; всичко наоколо беше в пламъци. Връхлетя го какофония от звуци — силни гърмежи от срутващи се сгради, писъци на деца и жени, стонове от гърчещи се окървавени тела, майки ридаеха над телата на мъртвите си деца.

Бил се покатери на полуразрушена стена на къща и скочи от другата страна на пазара. Огледа се наоколо и сърцето му се сви. Гледката беше ужасяваща.

Следеше войната на Балканите от дълго време, почти от три години. Беше брутална, свирепа война и не проумяваше защо Америка се държи така, сякаш нищо не се е случило. Това за него беше доста неразбираемо.

Побиха го студени тръпки и той забави крачка за миг, докато минаваше покрай млада жена, която ридаеше над безжизненото тяло на детето си в ръцете й, а кръвта му се стичаше по тъмната земя.

Затвори очи за част от секундата, за да се успокои, преди да продължи. Беше чуждестранен военен кореспондент и работата му бе да отразява хода на събитията. Не можеше да си позволява емоциите да вземат връх над него и да присъстват в репортажите му; трябваше да отразява събитията и фактите напълно безпристрастно. Трябваше да бъде безпристрастен. Но понякога проклинаше невъзможността да се намесва и да помага. Измъчваха го болката, човешкото страдание, съдбата на невинните жертви.

Докато обикаляше из пазара, очите му поглъщаха всичко наоколо — горящите сгради, разрушенията, потиснатите суетящи се хора, ранените. Потрепери, след това се закашля. Въздухът миришеше на изгоряла гума, вонеше на смърт. Спря и още веднъж се огледа за хората от екипа си. Беше сигурен, че са чули експлозията и сега са някъде там в тълпата.

Накрая ги откри.

Операторът Майк Уилямс и Джо Алонсо — неговият звукооператор, трескаво снимаха сред гъстия дим заедно с други телевизионни екипи и фотографи, които трябва да са пристигнали веднага на пазара.

Бил се затича към екипа и извика, като се опитваше да надвие врявата наоколо:

— Какво, по дяволите, се случи? Да не е експлодирала още една бомба?

— Боен снаряд — отвърна му Джо и погледите им се срещнаха. — Жертвите трябва да са двадесет или тридесет.

— Вероятно са повече — добави Майк, без да се обръща, насочил камерата към две ужасени, облени в кръв, деца, прилепили се едно към друго. — Пазарът наистина е много оживен — Майк спря да снима, направи гримаса и погледна Бил. — Много жени и деца бяха тук. Попаднаха в капан, наистина беше ужасно.

— О, Боже! — възкликна Бил.

— Смъртоносният снаряд направи огромен кратер — посочи Джо.

Бил извърна глава нататък и тихо изрече:

— Сърбите много добре са знаели, че пазарът ще бъде оживен. Това е истинско зверство.

— Да, поредното клане — сухо отбеляза Майк. — Но ние го очаквахме, нали?

Бил кимна и те си размениха многозначителни погледи.

— Поголовно избиване на цивилни… — започна Бил, но рязко спря и прехапа устни. Майк и Джо бяха чували това и преди, така че не беше необходимо да се повтаря. Въпреки това знаеше, че ще го направи по-късно, когато започнат излъчването за Щатите. Нямаше да може да се въздържи.

Неочаквано в другия край на площада настъпи суматоха. Пристигаха линейките, следвани от въоръжени части на ООН и няколко коли, пълни с официални представители на ООН, които се опитваха да намерят място за паркиране.

— Ето ги, пристигат. По-добре късно, отколкото никога — изсъска Джо с язвителен тон. — Не могат да направят кой знае какво. Освен да откарат ранените и да погребат мъртвите.

Бил не отвърна. Мислите му бяха объркани, опитваше се да се съсредоточи върху репортажа си — искаше му се да бъде раздвижен и жив, трябваше да бъде точно попадение.

— Предполагам, че няма да заминем днес, нали Бил? — въпросително вдигна вежди Майк.

Бил се върна към действителността.

— Не, не можем да заминем, Майк. Трябва да отразим последствията, задължени сме… по някакъв начин. Ако Клинтън и другите западни лидери не предприемат драстични мерки, обстановката ще се изостри и обществото ще бъде възмутено.

— Обзалагам се — съгласи се Майк. — Значи оставаме.

— Няма да направят нищо — намръщи се Джо. — Всички са изоставили дълга си. Оставиха сърбите да се измъкнат безнаказано още от самото начало.

Бил кимна. Джо изрече на глас онова, с което всеки журналист и телевизионен новинар в Босна е наясно. Като се обърна към Майк, той попита:

— Колко материал сме заснели досега?

— Много, двамата с Джо на практика бяхме първи на пазара, секунди след като снарядът избухна. Бяхме в джипа, зад ъгъла, когато това се случи. Веднага започнахме да снимаме. Гледката беше доста кървава, Бил.

— Ужасна — добави натъртено Джо.

— Това трябва да бъде излъчено — каза Бил, след което погледна към Майк и бързо продължи: — Бих искал да откриеш място, откъдето да ме заснемеш. Ако е възможно, да бъде драматично.

— Разбира се, Бил. Кога искаш да започнем?

— След около десет минути. Възнамерявам да поговоря с някой от онези хора от ООН, които са се струпали около линейките. Ще видя какво още мога да открия.

— Добре, ще пообиколя наоколо да потърся подходящо място за репортажа — увери го Майк.

Уилям Патрик Фицджералд беше прочут новинар, безспорната звезда в новата кабелна мрежа Си Ен Ес, със собствен подход и точни попадения в репортажите от световните бойни полета.

Неговият облик се определяше и от младежкия му вид, който не отговаряше на действителната му възраст. За своите тридесет и три години той се поддържаше в чудесна форма, което го правеше незаменим пред телевизионната камера.

Имаше сериозни сини очи и сърдечна усмивка, които излъчваха честност и искреност. Тези качества подчертаваха достоверността на репортажите му и това бе част от огромния му успех в телевизията. В този смисъл хората му се доверяваха. Вслушваха се в думите му и приемаха сериозно всичко, което казваше.

В Си Ен Ес го ценяха много и други телевизионни мрежи се опитваха да го привлекат да работи за тях. Но това не означаваше нищо за него. Подобни предложения често бяха отправяни към неговия агент, но Бил ги отхвърляше. Не проявяваше интерес към другите мрежи. Присъщата му лоялност не му позволяваше да напусне Си Ен Ес, където работеше от единадесет години.

Малко по-късно той стоеше пред зловещите останки на изгорелите къщи покрай пазара. Загрижеността му личеше ясно. Изричаше мрачни думи с добре модулирания си глас, като винаги следваше старите журналистически трикове — кой, кога, къде, какво и как, на които го беше научил баща му, уважаван новинар, починал преди пет години.

— Тридесет и седем цивилни бяха убити и много други бяха ранени днес, когато смъртоносен снаряд експлодира на оживения пазар в Сараево — започна Бил. — Снарядът е бил изстрелян от сръбската армия, която се е окопала по хълмовете, заобикалящи този опустошен от битките град. Това беше акт на агресия срещу невинните невъоръжени хора, много от тях — жени и деца. Силите на ООН, които пристигнаха незабавно на мястото на събитието, нарекоха това зверство, което не може да бъде пренебрегнато от президента Клинтън и лидерите от Западния Алианс. Официалните лица от ООН вече говорят, че сърбите трябва да бъдат принудени да разберат, че подобни екстремистки действия са недопустими. Един от официалните представители на ООН изтъкна, че сърбите застрашават мирните преговори.

След като предаде изчерпателно всичко, свързано с бомбардировката, и след кратък коментар от негова страна, Бил завърши репортажа си за деня.

След изтичането на десетте му минути той се отдръпна от обсега на камерата и изчака да я изключат. Погледът му се измести от Джо към Майк и тихо изрече:

— Това, което не можех да кажа, е, че майорът от ООН, с когото разговарях по-рано, сподели, че трябва да има някакво възмездие, някаква намеса от страна на Запада. Той твърди, че сега това е неизбежно. Общественото недоволство нараства.

В погледите на Джо и Майк се четеше съмнение.

Джо заговори неубедително:

— Чувал съм това и преди — и тъжно поклати глава. — Предполагам, че тази отвратителна война ме превърна в циник, Били. Нищо няма да се случи, ще видиш…

Но се оказа, че Джо Алонсо греши. Лидерите от Западния Алианс във Вашингтон, Лондон и Париж нямаха друг избор, освен да предприемат сериозни мерки за предотвратяването на систематичното избиване на цивилни босненци от сърбите, иначе рискуваха общественият гняв в техните страни да избухне.

Само два дни след експлозията на пазара, Алиансът изпрати военни самолети на НАТО да атакуват сръбската армия по хълмовете около Сараево.

Беше 30 август 1995 година. Бомбардировката започна рано същия ден и беше може би най-голямата през тази война.

За две седмици полетите бяха над три хиляди и петстотин, дори бяха използвани ракети „Томахоук“ при нападенията.

В края на третата седмица сърбите започнаха да оттеглят тежките оръдия от хълмовете край Сараево и правеха опити за мирни преговори.

Заради атаките на НАТО и развитието на събитията Бил Фицджералд и екипът на Си Ен Ес останаха в Босна. Те отложиха едноседмичната си почивка в Италия за неопределено време.

— Но всъщност нас не ни е грижа, нали? — запита Бил една вечер, докато трима от тях бяха насядали около голяма маса в ресторанта на „Холидей Ин“.

— Разбира се, че не — отвърна Майк. — Искам да кажа, кой го е грижа за пропуснатата седмица в Амалфи и за красивите момичета. Никой не би съжалявал за това, особено аз или Джо — той сви рамене. — Все пак на кой му пука за слънцето, морето, секса и чудесните италиански макарони.

Бил се изсмя тихичко.

Джо беше този, който възрази:

— На мен, например, на мен ми пука — той се усмихна на оператора, който беше и най-добрият му приятел, и се обърна към Бил: — Наистина с нетърпение очаквах почивката. И ти се бе настроил да отидеш във Венеция, признай си.

— Да, истина е. И се надявах да стане скоро, може би след месец или два.

Към края на септември улиците на Сараево бяха сравнително спокойни; сраженията не бяха толкова интензивни — само единични случаи и по-малко атаки към града от страна на кръвожадните сърби. Чуждестранният журналистически корпус много добре осъзнаваше, че действията на НАТО дават далеч по-добри резултати от думите за помирение, които Западът бе отправил към сърбите.

Бил каза:

— Смятам, че нещата скоро ще се успокоят.

Съдейки по израженията на Майк и Джо, те очевидно не повярваха на думите му и не отвърнаха нищо.

Взирайки се настойчиво в колегите си, Бил добави:

— С малко късмет тази война може да свърши скоро.

Джо, песимистът в екипа, веднага отвърна:

— Искаш ли да се обзаложим?

— Не, не искам — възрази Бил. — Никога не можеш да си сигурен какво ще се случи, щом са замесени сърбите. Те говорят каквото им изнася.

— И стрелят. Винаги са готови да започнат стрелба. Проклети маниаци — възкликна Джо. — Те започнаха тази война и ще я спрат, когато им изнася, когато получат каквото искат.

— Което е по-голямата част от Босна или всъщност цялата — отвърна Бил. — Тази война се води от национален фанатизъм за териториално превъзходство, както и за власт, и етническо прочистване.

— Алчност, власт и омраза, доста силна комбинация — измърмори Майк.

Операторът се втренчи в чинията си намръщено. Остави вилицата си със сбръчкан от отвращение нос.

— Супата беше водниста и безвкусна, а сега и това месо е безвкусно. Господи, проклетият полицейски час ми лази по нервите. Мисълта, че трябва да се храня тук всяка вечер, ме вбесява. Ще ми се да отидем на друго място.

— Няма къде другаде да се нахраним в Сараево, никъде няма да намерим нещо по-добро. Знаеш, че не можем да излизаме през нощта, където и да е — напомни му Бил. — Освен това е трудно да се шофира без никакви улични светлини — Бил се спря, отпусна се на стола си и неочаквано се разтревожи за Майк и Джо. Те рядко се оплакваха от нещо, но напоследък не правеха нищо друго, освен да му се оплакват. Не можеше да ги вини. Условията за живот в Босна не се подобряваха, само се влошаваха.

Спомни си нещо, което бе чул, когато за пръв път дойде на Балканите, за да отразява конфликта. Бе разговарял с журналист от френско списание, който му каза: „Един ден в Босна е като седмица някъде другаде; седмицата е като месец, а месецът е като година.“ И това беше истина. Страната беше изтощена и изтощаваща. Убиваше душата, пресушаваше духа, повреждаше психиката. Нямаше търпение да се махне оттук, също като Майк и Джо.

— В менюто няма кой знае какво, уверявам те — неочаквано каза Джо и се засмя иронично. — Всяка вечер сервират една и съща пълноценна храна, това е проблемът.

— Повечето хора умират от глад в Босна — започна Бил, но реши да не продължава.

Внезапно Майк се изправи на стола си и заяви:

— Лично аз възнамерявам да бъда в добрите стари Съединени щати на Америка през ноември. Планирам да бъда в Лонг Айланд за Деня на благодарността, дори ако това е последното нещо, което ще направя. Искам да бъда с мама и татко, с моите по-малки брат и сестра. Отдавна не съм ги виждал. Определено няма да остана в това забравено от Бога място.

— Много добре те разбирам, стари приятелю — каза Джо. — Аз бих желал да съм в Ню Джърси за вечерята с пуйка. С моите близки. Не искам да прекарам Деня на благодарността в Босна — Джо остро изгледа Бил и продължи: — Хайде да кажем на Джак Клейтън, че искаме да се махнем оттук, Били.

— Разбира се, ще го направя утре. Няма проблем. Сигурен съм, че нашият обожаван редактор ще разбере чувствата ти, както и моите, и тези на Майк. Ще ни каже да отлетим до Париж или да хванем, който и да е друг самолет, а след това да се качим на борда на първия „Конкорд“ за Ню Йорк. Сигурно ще ни каже да направим така.

— Сарказмът никога не е бил една от силните ти страни, Бил — отбеляза Майк, като се смееше и продължи: — Но наистина, поговори утре с Джак. Почивката ни много се отложи. Първоначално трябваше да е през юли, после се отложи за август, а накрая се отмени напълно. Не сме излизали от Босна от три месеца, освен за няколко дълги уикенда в Унгария. Вече започвам да си мисля, че сме стигнали до края на силите си.

— Може би и ти си прав, както и Джо. Почивката ни се отлага от доста време. Изнервени сме. Виж, мирните преговори ще стартират в Дейтън през октомври. Това е само след няколко дни. Нещата се поуспокоиха, така че не мисля, че ще има някакви проблеми. Джак просто трябва да изпрати друг новинарски екип в случай, че възникне нещо, докато ни няма.

— Вероятността да възникнат неприятности, не е за пренебрегване — отбеляза Майк замислено. — Само защото на ход са мирните преговори, не означава, че няма да има престрелки. Не и тук. В Босна всичко е възможно.

— Прав си, така че да не си хабим думите по този въпрос.

— Знам, че Джак е твърд, но е честен редактор. Ще се съгласи с нашето предложение. Не забравяй, че ние решихме да останем, когато НАТО започна бомбардировките в края на август. Джак беше много признателен, че го направихме — Бил направи кратка пауза, но бързо взе неочаквано решение: — Хайде да планираме как да се махнем оттук до седмица. Как ви звучи това, момчета? Съгласни ли сте?

Майк и Джо го гледаха слисани, но след малко се ухилиха и възкликнаха едновременно.

— Дадено!