Ги Шантпльор
Априлската годеница (17)

X

Към десет часа Мишел стана, съсипан от безсъние.

Дъждът бе разкалял пътищата. Все пак той отиде в Кастелфльор, като се мъчеше сам да се убеди, че отива заради една етнографска книга на зет си, която му бе абсолютно необходима в този момент. Но зет му бе зает с градинаря да строи нов парник, а Колет още не бе станала. За да отиде в библиотеката, той мина през малкия салон и видя там Сюзан.

Тя закусваше, седнала удобно пред маса с изящни сребърни и порцеланови съдове. Закуската й се състоеше от хляб, масло, рохки яйца и чай — закуска на деятелен човек, на когото въздухът и светлината не са достатъчна храна.

Облечена в тъмносиня вълнена рокля с бледосиня якичка, тя бе свежа и бодра, сякаш бе спала цяла нощ.

— Вие, Мик, толкова рано.

Той обясни причината на посещението си и като видя, че Сюзан продължаваше най-спокойно да бърка със сребърна лъжичка, зацапана с масло, в жълтъка на яйцето, седна срещу нея и се опита да разговаря.

Мишел дойде, уморен физически и душевно от нервното бодърстване цялата нощ. В главата му още се въртяха размишления, беше тъжен и чувстваше непреодолима нужда да бъде ободрен, да чуе, макар една утешителна дума, да бъде преди всичко разбран, но без да има нужда да се обяснява.

А Сюзан, съсипана от умора, бе заспала като малко дете и към девет и половина се бе събудила съвсем отпочинала и с най-приятни мисли в главата. Споменът за несъгласието помежду им, което за малко бе помрачило удоволствието и вечерта, сега бе изчезнал.

Затова когато Мишел влезе, тя очакваше да го види също тъй весел, също тъй любезен, също тъй доверчив към нея, както тя бе разположена да бъде.

Но след като се разделиха, умът на Мишел бе работил в обратна посока. Докато тя правеше всичко по-розово, той гледаше на всичко по-черно. Тя се изненада, като го видя тъй мрачен, с бръчки на челото. А като я видя тъй свежа и усмихната, той се наскърби още повече.

— Ще излизате ли? — попита я, като видя приготвените до нея на стола чадър и шапка.

Тя му каза весело, че била поканена заедно с още пет-шест млади момичета да обядва у госпожа Реол със Симон, за да си поприказват за бала.

— Апропо, Мик — каза изведнъж тя, — искам да ви попитам нещо. Вчера в Шене говореха за голям излет с коне до Франшар. Ще бъде вдругиден. Срещата е в един и половина на Козята могила. И понеже е много далеч и не ще можем да се върнем преди мръкване, Колет и Робер смятат, че ще бъде уморително. Ще ме придружите ли?

— Наистина, мила моя, аз бих могъл по-полезно да прекарам деня, отколкото да се разхождам с компанията — отговори той студено. — Колкото обичам разходките на кон, когато съм сам, толкова ги мразя, когато служат за претекст на салонни разговори.

Сюзан го погледна учудено и забеляза бледността му.

— Имате много уморен вид — каза тя. — И днес ли ви боли глава?

— Да, и се възхищавам от вас!

— О, и аз съм малко уморена, но довечера ще си почина.

Те замълчаха. Сюзан грижливо мажеше масло на хляба си.

— Значи — каза Мишел, като я наблюдаваше с известно раздразнение — още не ви е омръзнал този глупав бал. Кой знае колко сте приказвали за него преди и колко още има да приказвате след него.

Сюзан се разсмя.

— О, Мишел, ако знаехте колко е интересно това!

— Повтарям, възхищавам ви се!

— Но най-после — каза тя, малко ядосана от постоянното му мусене, — и вие сам не скучахте през цялото време! И вие танцувахте…

— Два пъти най-малко, нали? А вие…

— О, аз не пропуснах нито един танц, нито една четвъртинка от танц! Беше великолепно! Всички бяха тъй любезни! Тъй любезни с мен! Ах, този Реймон Деплан, как ме караше да се смея, той…

— Навярно сте разговаряли с много хора, защото около вас имаше цяла тълпа.

— Наистина ли? Все пак това е по-малко компрометиращо, отколкото един-единствен избраник!

Но Мишел не се шегуваше.

— Хубав навик са усвоили френските момичета — продължи той, — по примера на вашите съотечественички навярно. Не зная защо им трябва някой да ги придружава на бала. Достатъчно е една камериерка да ги придружи до гардероба.

— Ще дойде време, когато ще минат дори и без камериерка — каза философски мъдро Сюзи.

Хубавото й настроение и невъзмутимото й спокойствие все повече и повече дразнеха Мишел.

— Не вярвам, че някога ще дойде време, когато ще се смята прилично едно младо момиче да бъде обкръжено цяла вечер само с млади мъже.

— Обкръжено с млади мъже! — извика Сюзан. — Кои именно? Я да видим! Деплан… Да, наистина, той се занимаваше с мен. Деплан… и после…

— После Гастон Понмери, после Пол Реол, после Бокур, после онзи пропаднал депутат, после онова животно Ланжий…

— О, Мишел, животно! — упрекна го Сюзан. — Преди всичко Ланжий не е млад, нито пък околийският началник е млад.

— Ами Пол Реол не е ли млад? Пол Реол, когото познавате от Кан и който ви е ухажвал и през зимата?

— Вярно е, той ме ухажваше в Кан — каза Сюзан все така спокойно и си наля втора чаша чай, — но тук не ме е ухажвал.

Мишел стана и скръсти ръце.

— Значи признавате, че ви е ухажвал в Кан?

— Разбира се, защо не? Смешно е, Мишел, че ви прави впечатление, когато ме ухажват.

— Не казвам, че ми прави впечатление, но вие не би трябвало да позволявате. Обаче вие сте кокетка…

— Не съм кокетка, мой мили, само обичам да се забавлявам и се забавлявам, когато мога.

— А колко пъти отидохте в бюфета?

— Вие ме упреквате, че съм яла много?

— О, вие не ядохте много, вие нямахте време да ядете.

Сюзан остави лъжичката си върху чинийката, облегна се на стола си и погледна Мишел право в очите.

— За да се карате ли дойдохте? — попита го тя.

Ноздрите и брадата й леко потрепваха.

— Караниците ме ужасяват, Сюзан — каза той, — исках само да ви обясня какво мисля аз.

— Много любезно е това, което мислите вие! Да не смятате, че само аз съм се смяла и приказвала в Шене?

— Има много момичета и млади жени също тъй весели, които се отвращават от брътвежите на Понмери и Деплан. Например госпожа Реол. Тя кокетка ли е?

— О, не, тя е прекрасна! — призна откровено Сюзи. — Но с Терез работата не стои така.

— Гледай ти, а защо?

— Ей така.

— Не можете да го кажете.

— Не.

— И аз не съм любопитен. Но признавам, че макар да знаех, че сте повърхностна и лекомислена, не очаквах от вас такова леко държане.

Сюзан пребледня. Вече не се забавляваше.

— Казахте тежка дума! — произнесе тя през стиснати зъби.

Но Мишел продължи, минавайки всякакви граници.

— Не мислите ли, че тези танци са отвратителни? Какво е това цяла вечер едно момиче да минава от ръцете на един в ръцете на друг? Мислите ли, че знаете какво си позволяват да ви казват през време на танца или през почивките в бюфета? Мразя тези балове, мразя свободата, която позволяват, мразя кокетството, което покровителстват… И понеже сте моя годеница…

— Мишел! — прекъсна го Сюзан гневно, — внимавайте какво ще кажете!

— Нищо, освен истината, бъдете сигурна. Омръзна ми да бъда смешен. Не ви искам любовта, нито приятелството.

— Мишел! — извика Сюзан с блеснали очи и разтреперани устни. — Мишел, това, което казвате, е недостойно! Вие не поискахте моето приятелство, но аз поисках вашето и ако бяхте ми го дали, никога, никога не бихте се отнасяли така несправедливо с мен.

Той искаше да каже нещо, но тя не му позволи.

— Какво съм направила? — питаше тя. — Защо ме заведоха на бал, ако не да танцувам и да се забавлявам? Държала съм се лошо! Какво съм направила? Или това, че са се възхищавали от мен и съм била доволна, ви обижда? О, ето какви сте вие, мъжете — ревниви от гордост, когато не е от обич! Мишел, това е лошо. Лошо! Аз упрекнах ли ви, че танцувахте с госпожа Дьо Лорж, макар че я мразя, о, как мразя тази жена!

Изведнъж тя отблъсна масичката, завря лицето си във възглавниците на канапето и заплака. Мишел се трогна.

— Сюзан, глупаво е да плачете!

Но тя не отговори, цяла се тресеше от хълцания и сълзите течаха по пръстите й.

— Сюзи, не бива да плачете…

Хълцанията се усилиха. Бе като безпомощно отчаяно дете. Мишел се поколеба малко, но после, слисан от обидата, която й бе причинил, коленичи пред нея.

— Сюзан, мила моя — говореше той, като се мъчеше да отстрани притиснатите до лицето й ръце, — причинявате ми голяма мъка. Ето вече три пъти плачете по моя вина. Ако съм бил много строг, ако съм сгрешил, простете ми. Моя мила малка Занна, не искам да плачете…

— Мишел — каза тя, все още хълцайки, — бяхте много лош с мен!

— Но съжалявам сега, заклевам ви се… не плачете…

— Мишел, аз не съм кокетка.

— Не, моето дете, не… само тези дребни глупости ме дразнеха.

— А вие флиртувахте с госпожа Дьо Лорж — продължи Сюзан, без да сваля ръцете от лицето си.

— Госпожа Дьо Лорж! Ох, само да знаете, колко безразлична ми е тя!

— А мислите ли, че например Деплан не ми е безразличен?

— Вярвам, че е.

Сюзи свали ръцете си и откри лицето си, цяло обляно в сълзи. Тогава видя пред себе си коленичил Мишел и се усмихна. Той помисли, че тя му се присмива и бързо се изправи.

— Мишел, защо говорихте с мене така грубо?

Мишел седна до нея и хвана ръката й.

— Чуйте ме, Сюзи, съжалявам много, срамувам се, че се увлякох. Знам, вие сте самата невинност, но не може да не чувствате, че сте хубава, че всички ви харесват…

— Не всички, например вие — прекъсна го тя.

И искаше да прибави: „Ако аз танцувах котийона с Пол Реол, то е, защото един друг, лош човек, който много забравя, не се потруди да ми поиска този танц.“ Но гордостта й не я остави да го изкаже.

— Аз не… разбира се, аз съм винаги изключение! Но значи, с изключение на мен, всички останали, нали? И това ви прави удоволствие, опиянява ви, насърчава ви във вашите флиртове, които при вас са с най-невинни намерения, без съмнение, но които за другата страна съвсем не са такива, вярвайте ми! Ох, ако знаехте какво приказват за жените в пушалните, дори и за младите момичета, как ги критикуват същите тези мъже, които преди това са ги ласкали…

— Това, което ми казвате, е отвратително!

— Разбира се, отвратително, обаче за нещастие е вярно. Сюзи, искам да ви помоля нещо… грубо е, жестоко е от моя страна, но… обещавате ли ми, че друг път ще се забавлявате по-малко? Ще бъда по-щастлив, ако ми обещаете!

Сюзан наведе очи, после погледна годеника си.

— С удоволствие ви обещавам, но в замяна на това и вие няма да се занимавате повече с госпожа Дьо Лорж, освен, доколкото учтивостта го изисква. Аз също имам честолюбие. И също не искам да бъда в очите на другите една изоставена годеница, както вие не искате да бъдете смешен годеник.

— Ще правя това, което вие искате. Танцувах един-единствен път с госпожа Дьо Лорж, и то, защото тя дойде да ме потърси и почти насила ме принуди да танцувам, ако искате да го знаете…

Сюзан се усмихна доволна.

— Тя ли ви потърси, Мик? Тогава тя съвсем не е горда!

— Нали?

Мишел също се усмихна, като видя, че тя се усмихва.

— Значи ние вече не сме сърдити, Мишел? Много мразя сръдните.

Гласът й бе милващ, гальовен.

— Аз също ги мразя, уверявам ви…

Мишел се поколеба, личеше, че нещо го спъва, но изведнъж се реши и заговори.

— Сюзи — каза той, — страхувам се понякога, че вие не разбирате важността на нещата. Вечерята, която разделихте тъй мило с мен, разбирате ли… бихте ли я разделили също тъй с някой друг? Кажете, Сюзи?

Сюзан погледна годеника си, но не се разсърди, а само се учуди.

— С друг ли? С някой чужд? Мишел — засмя се изведнъж тя, — сцената, която ми устроихте преди малко, бихте ли я направили на някоя друга?

Той привлече бързо ръката й, която продължаваше да държи, и я целуна.

— Ох, аз съм луд — прошепна той, — луд съм, трябва да ми простите, забравете това, което ви казах.

Те останаха така мълчаливи известно време.

— Колата трябва да е готова — каза после Сюзи, като стана.

Мишел също стана. Той сложи ръка върху главата на Сюзан, като повдигна къдриците й, за да може по-добре да надникне в очите й.

— Прощавате ли ми? — попита я умолително.

— Да — каза тихо тя, без да избягва погледа му.

— Благодаря, мила Занна.

Леко зачервена, тя взе шапката си и отиде пред огледалото да я сложи.

— Сюзи — каза мило Мишел, като я проследи с очи, — преди малко бях много лош. Ако имате желание да отидете на разходката до Франшар, ще ви придружа с най-голямо удоволствие.

Тя се обърна бързо и го погледна със светнали от радост очи.

— О, Мишел, ще бъда тъй щастлива!

Мишел се усмихна, понеже Сюзан бе вече готова, взе вълнената й наметка и грижливо я зави.

— Пазете се, тази сутрин е много хладно — посъветва я той.

Постъпката му, тези най-обикновени думи трогнаха Сюзан, без сама да знае защо. Същата вечер, преди да заспи, тя дълго мисли, което по-рано никога не правеше, и изведнъж в несвикналия й на размишления мозък се оформи един въпрос: „Как човек узнава, че е обичан? С какво може да се увери?“