Ги Шантпльор
Априлската годеница (1)

I

Прашният път се белееше под силното мартенско слънце. Мишел Тремор прескочи рова и навлезе в гората по лъкатушната пътечка, която водеше към кръстопътя за Жувел.

Напъпилите дръвчета, готови да разцъфнат всеки момент, бяха запазили все още зимните си силуети и се очертаваха на ясния небосклон леки и въздушни, сякаш нарисувани от ръката на японски художник. Между тревата, осеяна с анемонии, „по-разкошни от облеклото на Соломон в тържествени дни“, миналогодишни листа скриваха под кафявата си покривка скелетите на птички, които не бяха издържали студа. Наоколо се чувстваше пробуждането на природата. От земята се вдигаха изпарения и разнасяха хиляди аромати. В този малък свят, над който бе минала смъртта, отново трептеше животът.

Мишел Тремор, мечтател, без да го проявява, чувстваше прелестта на всичко това.

Още при първите хубави дни той се измъкваше от апартамента си на улица „Божон“, който заемаше по силата на обстоятелствата, и се настаняваше в Ривайе. След всяка зима или между две пътувания той си отдъхваше в своята стара кула Сен Силвер.

Преди шест-седем години Мишел бе наел кулата за един сезон, а после я откупи. Тя единствена бе останала от стария замък и му хареса със своята поетичност, като му даваше възможност да не бъде много далеч от Кастелфльор, лятната резиденция на неговия зет, и същевременно не съвсем близо, за да бъде застрашаван от чести нежелани посещения, както се шегуваше сестра му.

Ривайе бе прекрасно селце. Не повече от две хиляди жители. Чистите му къщички сред цъфнали градини се трупаха около малката черквичка. После идеха горите, ливадите, потоците и тук-там в околността, без да се смятат Кастелфльор и Прекроа — най-големите имения, се редуваха елегантни вили и малки кокетни замъци, кацнали по брега на реката. Нищо величествено, нищо оригинално, но всичко тъй спокойно и приветливо!

Мишел Тремор бе обиколил с научна цел много страни. По Коледа се бе върнал от Испания и смяташе в първите дни на май да отиде в Норвегия. Но уморен от техните екзотични гледки, той обичаше да си почива пред този спокоен пейзаж, където Марна блестеше на слънцето като разтопено сребро.

Той обичаше капризните извивки на пътечката за Жувел. Едно от любимите му места бе полянката пред кръстопътя, където от иконостаса, прикрепен на един бук, му се усмихваше Богородица в бродирана рокля и с осеяно със звезди чело. Над нея клоните образуваха истински свод. Наоколо в храстите се гушеха теменужки. Нито едно клонче не помръдваше. Бе душно — необикновено за този сезон.

Мишел хвърли пелерината си на тревата и се излегна. Погледна небето, което бе започнало да се покрива с облаци, и извади от джоба си книга за четене. Но не за да чете, а за да вземе писмото, изписано с едър красив почерк, което бе сложил там на излизане от дома.

„Мили братко,

Пиша ти не за да ти доставя удоволствие, а за да те смъмря. Тази сутрин казах и на мъжа си: Злото се увеличава. За Бетюн, който ремонтира нещо в Прекроа, има смисъл да отиде още през март в Ривайе. Но не вярвам брат ми да разхубавява гълъбарника си Сен Силвер. Ако не взема мерки, един прекрасен ден ще осъмнеш калугер. Ще бъде много жалко!

Отегчавал си се в Париж? Тогава трябваше да дойдеш с нас в Кан. Тук е чудесно. Мей Бетюн ще ти разправи за лудориите ни през карнавала. Тя ни напусна преди седмици заедно с малките, понеже я повикаха заради болестта на приятелката й от Филаделфия, мис Стивънс, която също прекара сезона в Кан. Една страшно скромна дама… Но докъде бях стигнала? Ах, да. Исках само да ти кажа да дойдеш при нас. Робер ще бъде възхитен. Племенникът ти бълнува само за треморския отшелник, а на Низет очите блясват само като чуе името ти. А аз — аз умирам от желание да те прегърна. Не съм те виждала от шест месеца и понеже и двамата не обичаме да пишем, разменили сме си само две-три писма, кратки телеграми. Тъй че разбираш, че имам хиляди неща да ти разказвам. Главата ми е пълна с проекти. Не се смей, господинчо, вече съм на тридесет и две години, четиринадесет месеца съм по-голяма от теб. Така че нося отговорност. Този живот на скитник-евреин или на пустинник не ти подхожда никак. Искам да те оженя, скъпи Мишел, и вече съм ти намерила жена.

Защо не съм сега при теб в Сен Силвер, седнала в проядено от дървояди кресло пред старата ти маса, отрупана с пергаменти? Щях да се забавлявам с въпросите ти «Млада ли е? Хубава ли е?»

Тя е на двадесет и две години, братко мой, и е хубава. Ти я познаваш. Виждал си я у нас на обяд преди четири години, струва ми се. Придружена от възпитателката си, която я обожаваше и я наричаше галено Занна. Тя бе дошла от Париж, за да достави удоволствие на баба си, а ти се бе върнал не помня от коя варварска страна и се готвеше да заминаваш не зная за коя друга. Бях поканила шест-седем души, между които и твоя приятел Албер Даран, който цялата вечер ни занимаваше със своите археологически истории за мумии, за Саламбо, не зная още за какво, тъй че клетото дете заспа, за голям ужас на възпитателката си.

Спомни ли си сега? Хайде, няма да те измъчвам повече: отнася се за дъщерята на мисис Джексън, братовчедка ни от Америка, за сирачето, на което нашата леля Режин се пада баба. Горката Занна, пак е сама! Единственият й роднина, чичо й, се поминал миналата година. Тя дошла в Кан през декември със старата си приятелка от Филаделфия мис Стивънс, приятелка на госпожа Бетюн, и постъпила като секретарка у Бетюнови не толкова, за да увеличи доходите си, колкото, за да бъде под покровителството им.

Прекрасно създание! Безценно момиче! Добра, чувствителна! Наистина не е богата, но за теб това няма значение. Досега не си обръщал внимание на жените със зестри, които съм ти представяла. С една дума това момиче ме плени и бих се възхищавала още дълго от нея, но ще го направя после лично пред теб. Каква победа, братко, лудетината да ожени мъдреца!

Апропо, отгатни кого видях онзи ден в Монте Карло? Вдовица, с френско-руско име — графиня Вронска. Графът умрял внезапно от мозъчно възпаление и сега хубавата Фаустин се връща в Париж, бедна както в дните, когато ти въздишаше по нея под сенките на Кастелфльор. Помисли си — седем години тя се е грижила за ревматизма на Вронски!

Разбира се, аз не казах нито дума на това отвратително създание. Изглежда, че Вронски не й е вдъхнал достатъчно отвращение към женитбата — чудно нещо! — и има желание да си улови нов съпруг и навярно ще опита шанса си в околностите на Болонския лес. Впрочем ще хвърли първите си примки следващия вторник в операта. Малката Верние е отишла в любезността си дотам, че й е предложила ложата си. Но стига.

И тъй, мили братко, довиждане. Не забравяй малката американка.

Целувам те нежно, макар да не заслужаваш.

Твоя Колет“

Мишел прочете писмото внимателно от край до край. Проектите на сестра му го накараха да се усмихне. Да го жени него, и то за чужденка, някаква далечна роднина, на която дори не си спомня и името. Милата лудетина Колет, какво ли не й идва наум!

Внучката на леля Режин. Това още нищо не обясняваше.

Романтичната женитба на Режин Тремор с един лекар от Филаделфия, дошъл в Париж на конгрес — състоял се петнадесет години преди Мишел да се роди. Лабораторията и клиниката на учения във Филаделфия бяха погълнали много пари. След смъртта на мъжа си по време на една епидемия Режин загуби единствената си дъщеря и зет си и най-после, уморена от живота, умря и тя сама, като остави сираче на четиринадесет години само на света.

Това момиче бе нейната внучка мис Джексън, наричана Занна, която госпожа Фовел бе тъй харесала в Кан.

Четейки писмото на сестра си, Мишел си спомни едно момиче, което бе заспало вечерта в салона — на сестра му.

Шест години, цели шест години са минали оттогава, колко малко неща бе изменило времето! Дните бяха излетели, без да покрият миналото със забрава.

Мишел сгъна писмото и го сложи в джоба си. Братовчедката от Америка и грижите на госпожа Фовел се изличиха от ума му. Единствените думи, които се запечатаха в паметта му и които предизвикаха ехо в душата му, бяха: Познай кого срещнах в Монте Карло, вдовицата…

Сирачета от ранно детство, останали под опекунството на чичо си Луи Тремор, Колет и Мишел бяха забравени. Луи Тремор обичаше много племенниците си, но бе вече доста стар и като повечето стари ергени — егоист. При възпитанието на племенниците си той прилагаше системата: „Прави каквото искаш!“ Мишел и Колет не признаваха друго правило. Но ако чичо Луи им даваше такава свобода, то е, защото разчиташе на тяхната честност. Все пак, преди да умре и остави Колет, омъжена съвсем млада за един адвокат, и Мишел, господар на времето и парите си, които той използваше доста разумно, Луи Тремор бе успял да види забавния контраст в резултата на своите теории, приложени на практика.

Още от най-ранна младост братът и сестрата се различаваха. Докато Колет Тремор — хубава, елегантна, добра и приветлива, но малко глупава и повърхностна се надяваше на блестяща женитба и живееше спокойно живота си, изпълнена само с впечатления от минали празненства и надежди за бъдещи, Мишел — сериозен, сдържан, винаги готов да се затвори в себе си — четеше и работеше съвсем уединено.

Принципите на чичо Луи бяха направили от Колет истинска светска жена, а от Мишел — един културен дивак. Подиграваха се с несръчността му, с разсеяността му на „стар учен“ и се учудваха на познанията му по източните езици, които бе изучил, подготвяйки се за Екол дьо Шарт. Никой не подозираше тогава, че у това мълчаливо свенливо момче бие нежно любящо сърце и в натъпкания му с широки познания мозък трепти романтичното въображение на петнадесетгодишен ученик, увлечен като принца от приказките.

Принцесата на Мишел не бе от света на феите. Като всяка простосмъртна, тя следваше същия курс, който следваше и Колет. Бе бедна принцеса и живееше скромно с майка си, вдовица, на петия етаж в една къща в Париж. Наричаше се Фаустин Морел.

Мишел и Фаустин бяха почти на една възраст. Те се бяха срещнали случайно на терасата на Люксембургската градина, играейки на криеница. Оттогава фантазията на момчето приписваше на всички героини от приказките, романите и дори от историята буйни златноруси коси, бледно лице, тъмни очи с виолетови отражения и пурпурночервена уста, която се усмихваше неопределено; човек не знаеше дали усмивката е иронична или весела, кокетна или горчива. Тогава Фаустин бе приятелка на Колет и Мишел виждаше как тя расте хубава и се превръща в жена, която стана единствената цел от младостта му.

Когато Колет се омъжи за Фовел, Фаустин прекарваше по няколко седмици през лятото в Кастелфльор. Естествена, изискана, тя бе обичана от всички млади и най-много от Мишел. Той обичаше малката си приятелка от детинство с нуждата да обожава, да се възхищава, да направи едно-единствено същество обект на най-хубавите си мечти. Той я обикна с цялата си душа, с всичките сили на дълго сдържаната си младост. От всичките си радости и скърби той направи култ, който пазеше ревниво в себе си.

Но една вечер в тихата градина на Кастелфльор той заговори. От устните му плахо се изтръгна признанието. Тогава обожаваната статуя се оживи и Мишел узна, че хубавото момиче също го обича. Чичо Тремор нямаше нищо против женитбата им, но при условие че годеничеството им трае не по-малко от година, докато току-що завършилият бляскаво Екол дьо Шарт Мишел отбие и военната си повинност. През цялата зима и пролетта фелдфебелът му носеше нежни писма, а в дните на отпуск Фаустин го посрещаше трогателно нежно.

Какво се случи след това? Как госпожа Морел и дъщеря й попаднаха в едно космополитно общество, където се срещаха най-големи и най-незначителни хора?

Треморови не можаха да разберат. Но неусетно писмата на годеницата ставаха все по-редки и когато най-после Мишел бе свободен и разтревожен побърза да се срещне с годеницата си, всичките молби и любовни уверения останаха напразни. Госпожица Морел заяви спокойно, че е размислила и е разбрала, че между нея и Мишел щастието е невъзможно. Пурпурночервената уста с тайнствена усмивка говореше нелогично, но на нещастния младеж не му дойде наум да обсъди думите й.

След месец Фаустин Морел се омъжи за стария граф Станислав Вронски, руски мултимилионер.

Мишел бе от тези, които „страдат и умират мълчаливо“. От мъката си, както по-рано от любовта си, той направи тайна, тъй че никой да не отгатне силата й. Но захвърли книгите, прекъсна започнатите си работи и измени начина си на живот. Цяла година се отдаде само на удоволствия, както по-рано на работата си, търсейки в тях забрава. След това, отвратен от всичко, напусна Париж и прекара шест месеца в Кайро.

Очарованието на любовта бе нарушено, но Мишел не бе вече същият. Нямаше го нито свенливия ученик, който обожаваше Фаустин като идол, нито ентусиазирания студент, който искаше да посвети на науката целия си живот. Този нов човек живееше, както всички други. Пътуваше много й понякога печаташе пътеписите си. Когато не се затваряше в старата си кула, където никой досега не бе прекрачвал, го срещаха и на премиерите в театъра, и на разни научни събрания и изложби, и дори в обществото.

Винаги оптимист, чичо Тремор умря щастлив, че най-после тази промяна стана, без да иска да знае дали под маската на обикновен парижки джентълмен, какъвто бе сега Мишел, се крие нещо друго. Тази маска той не смъкваше никога, освен когато бе в „гълъбарника“ Сен Силвер или когато бе далеч от Париж, сред чужди хора, когато бе само обикновен пътешественик.

Така изминаха осем години, които помогнаха да заздравее раната. Мишел не видя вече бившата си годеница и малко по малко образът й се заличи от паметта му. Но сега, като прочете името й, което Колет бе изписала леко, сама твърде много повърхностна, за да вярва във вечната мъка у другиго, нещо трепна в душата му.

Както Мишел и много други, Фаустин бе очаквала от живота повече от това, което можеше да й даде. Хитрите й сметки на амбициозна жена останаха напразни. Станислав Вронски бе от тези, които се страхуват да напишат завещанието си, за да не предизвикат смъртта.

Клетото създание! Напразно се унизи!