Пер Улуф Сундман
Чудакът (2)

2

Той пристигна още същия следобед и аз го посрещнах на автобусната спирка. Придружаваше ме един учител по резбарство на име Окесон, чест гост тук, който обикновено всяко лято оставаше в хотела по няколко седмици — кажи-речи, мой връстник, неизменно облечен в неогладени панталони, измачкана риза и с буйна, чаталеста черна брада.

— Всички чакат с нетърпение новия — каза той, — сигурно причината не е само в това, че си носи свои съдове и ги мие сам. Несъмнено има още много други неща. Защо не искат да го задържат в „Едсгорден“? Един мияч, който при това си плаща — хич не е лошо.

Автобусът пристигна и Нилферт слезе. Останах учуден, очаквах да видя нисък човек, хилав и дребен. Нилферт бе с половин глава по-висок от мен, с атлетическо телосложение и в никакъв случай не бе хилав. Дланта ми изчезна в неговата, когато се ръкувахме. Бях очаквал също така да се държи плахо и смутено, а той ни приветствува с открита и дружелюбна усмивка, бе облечен в светъл габардинов костюм, с бяла риза и оригинална връзка от някой скъп магазин за ръчно плетиво.

Неколцина от гостите в хотела седяха на верандата, където бяха намерили подслон от дъжда. Гледаха с любопитство Нилферт, който учтиво ги поздрави и се представи.

В графата за звание или професия на регистрационната книга той отбеляза: „Ш фил“.

 

 

— Очаквах плах, дребен човечец — отбелязах аз.

Окесон отвърна:

— А пък този приятел сякаш току-що пристига от Австралия, след като е обиколил света в качеството си на професионален играч на тенис.

— Защо плах и дребен? — запита друг гост, търговец на бояджийски материали от Йоребру.

Сестра ми каза:

— Ние всички изчакваме и сме изпълнени с предразсъдъци.

— Изчакване и предразсъдъци — повтори Окесон и замислено задърпа брадата си.

Търговецът на бояджийски материали остави настрана регистрационната книга.

— Какво ли означава това „ш фил“?- запита той. — Виждали ли сте такова съкращение по-рано? „Ш фил“?

— Светът е пълен не само с изчакване и предразсъдъци — отговори моят приятел Окесон. — Но и с много съкращения.

Той разтвори книгата, подири там собственото си име, зачеркна думата „учител по резбарство“ и вместо това написа „резб“ и „фил“ — „резб. фил.“.

— Точките са като точицата, която поставяме върху буквата „и“ — каза той. — Забелязахте ли, че почти направих виц?

Нилферт влезе в моята канцелария половин час преди вечерята, запита дали не ме безпокои, на което отговорих, че професията ми е да бъда безпокоен и го поканих да седне.

— Нещата стоят така — поде тон с усмивка, — че аз имам един навик или по-скоро недостатък, както решите сам.

— Това си е ваша работа — казах аз.

— Не е нужно да ми слагате куверт на масата в трапезарията — обърна се той. — Когато пътувам, винаги нося със себе си собствен сервиз — дълбока и плитка чиния, две малки чинийки, собствен сребърен прибор и чаша. Чашата е френска изработка, от ония, дето можете да пуснете на пода, без да се счупят.

— Нямаме никакви възражения — отвърнах аз.

— Стар навик.

— Всеки с навиците си.

— Съзнавам, че моят е малко необикновен — заяви той.

— Нямаме никакви възражения — повторих. — Имате ли някакви други желания? — попитах го след това.

— Предполагам, че господин Янсон от „Едсгорден“ вече ви е споменал за това — каза той и стана.

Сетне се поспря.

— Може би още нещо. Наистина вече дойде лятото, но е студено и дъждовно. Стаята ми е малко влажна. А и топлата вода е по-скоро хладка. Възможно ли е да палите за малко печката ми привечер? И да не забравя: ще ви бъда благодарен, ако получа две обикновени кухненски кърпи. Сам измивам приборите си след ядене.

Естествено това можеше да се уреди.

— Нямате ли въпроси към мен? — попита той на врага.

— Не — отвърнах аз неискрено.

Дъждът продължи още няколко дни, после вятърът промени посоката си към югоизток, донесе топлина и разпръсна облаците. Внезапно стана слънчево и много топло. Езерото заблестя, почти бяха изчезнали снежните петна по планините и гъстата трева по ливадите бързо избуя. Бръмбарите закръжиха край цветните лехи, вечерите бяха тихи и вече се налагаше да опънем по прозорците мрежите за защита от мухи и комари. Появиха се първите стършели и те бяха предвестници; идеше, времето на коситба със своите приспивни нощни звуци, с лекото бръмчене на механизираните косачки, долитащо от селото, и с далечното ръмжене на някой и друг трактор.

Нилферт се хранеше в собствения си сервиз, със собствените си прибори.

Посетителите в хотела пристигаха и заминаваха: малцина от тях оставаха за по-дълго време. Повечето туристи бързаха, след двудневен престой продължаваха пътешествието си, обзети от нетърпение и безпокойство.

 

 

Нилферт не се увличаше от риболов, но с удоволствие правеше разходки и излети. Беше жизнерадостен, дружелюбен и извънредно учтив. Внимателно четеше всекидневниците и съвсем не бе измежду първите, които вечер отиваха да си лягат. Понякога сутрин се успиваше за закуска.

— Правя усилия да не обръщам внимание — каза търговецът на бояджийски материали от Йоребру, — но е неприятно да го гледаш как слиза в трапезарията със собствени чинил и прибори, със собствена чаша.

— Какво значение има това — възразих аз. — Всеки има своите прищевки. Това е незначителна дреболия.

— А след това сам ги измива. Окесон се намеси:

— Никога не съм разбирал онези, дето мият съдове доброволно, при това с охота.

— На жена ми това действува повече, отколкото на мен — добави търговецът на бояджийски материали. — Трудно може да се намери, приемливо обяснение.

Нилферт отиде на два по-дълги излета заедно с другите.

— Яде сандвичите, които носеше, съвсем като нас — каза Окесон. — Взема ги с ръка, отхапва, дъвче и гълта! Не си мие зъбите след това и, уверявам ви, не си служи с ръкавици! А после не мие найлоновата торбичка.

— Какво ли означава това „ш фил“ в регистрационната книга? — не преставаше да се чуди търговецът на бояджийски материали, преди да си замине.

Една стара дама допусна, че не е изключено това да е някаква чуждестранна титла. Тя самата говореше с лек немски акцент, въпреки че бе живяла в Швеция почти половин век като икономка в дома на известен фабрикант в Гьотеборг.

— В такъв случай вероятно щеше да напише „фил ш“ — отговори осведоменият учител по резбарство, — и то с голямо „ф“, нали?

Поискаха от мен да го питам за професията му. Но аз отказах.

— Защо?

— Ако се представи сгоден случай, може би. Но инак, не.

— Любопитството е порок! — отсече сестра ми.

Наистина ли?

 

 

Трябваше да обяснявам на новопристигналите:

— Знаете ли, господин Нилферт, високият, загорял от слънцето човек, има една малка особеност. Всички хора имат особености, повече или по-малко очебийни. Просто една дреболия, макар че човек не може да не я забележи. Но не е нещо, на което си заслужава да се спираме. Просто една дреболия.

— Разбира се, че е дреболия и всички имат своите особености — каза Окесон. — Аз например нося брада. Вече се налага да ида на бръснар, за да я подстриже и среше.

— Единственото, което ме безпокои — продължи учителят по резбарство, — е, че тези прибори са неговата единствена особеност. Нали разбирате какво искам да кажа?

Дали не се крие и друго нещо.

— Ние му опаковаме сандвичи, когато няма да се върне за обед — каза сестра ми, — но той слиза в кухнята и ги увива в собствена хартия.

Моят приятел Окесон замислено поглади асирийската си брада.

— Не — рече след това, — собствените прибори и собствената хартия за сандвичите е едно и също.

 

 

Едно момиче, пощенска чиновничка от Стокхолм, заяви, че нямало никакво значение, дето Нилферт се храни в собствени чинии, със собствен нож и вилица — но че тя никак не можела да проумее защо след това се качва в стаята си с мръсните прибори и ги мие там.

Той имаше обичай да увива ножа, вилицата и лъжицата в книжна салфетка.

Нейната приятелка се обади:

— Симпатичен, внимателен и общителен е, не може да се открие никакъв, дефект у него. И все пак човек се чувствува несигурен и предпочита да бъде по-далеч.

Приятелката на чиновничката бе светлокоса и хубавичка, опитваше се да прикрива късогледството си с леко опушени стъкла на очилата.

— Сигурно ще ме помислите за глупава — каза тя, — но аз през цялото време очаквам той да направи нещо, без да зная какво. Сигурно съм глупава, но просто мисля, че той ще направи нещо. А той не прави нищо, почти би било добре, ако направеше нещо, нещо друго. Разбира се, вие ме мислите за глупава — смути се тя и се изчерви.

— Не си глупава — отбеляза Окесон.

Нилферт бе от Стокхолм, но името му го нямаше в телефонния указател, търговецът на бояджийски материали бе проверил това.