Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One for the Money, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Lindsey (2011 г.)
Редакция
beertobeer (2011 г.)

Издание:

Джанет Еванович. Стефани Плъм или Г-ца 10%

Превод: Елена Чизмарова

Редактор: Иван Тотоманов

ИК „Бард“, 2002 г.

ISBN: 954-585-385-9

История

  1. — Добавяне

7.

Капачката на разпределителя си лежеше там, където я бях оставила, сгушена в храстите пред кооперацията. Сложих я на мястото й, излязох от паркинга и подкарах към Хамилтън. Намерих си място за паркиране пред офиса на Вини и на третия опит успях да вкарам черокито в него.

Кони седеше зад бюрото си, стиснала малко огледалце, и почистваше засъхналите топчета спирала от силно начернените си мигли.

Когато ме видя, вдигна глава и попита:

— Използвала ли си някога спирали с удължител? Мисля, че ги правят от косми от плъхове.

Размахах полицейската разписка и казах гордо:

— Хванах Кларънс.

Кони се ухили и изрева:

— Браво!

— Вини тук ли е?

— Отиде на зъболекар. Мисля, че му подострят резците. — Тя се ухили, после взе разписката. — Нямаме нужда от Вини, за да оправим това. Аз ще ти напиша чек.

Надраска нещо на корицата на папката и я премести в другия край на бюрото. Извади огромна чекова книжка от средното чекмедже и ми написа чек.

— Как върви работата с Морели? Успя ли да откриеш някаква следа?

— Не точно следа, но знам, че още е в града.

— Той е страхотен тип — въздъхна Кони. — Видях го преди половин година, преди да се забърка в тази каша. Купуваше си салам в месарницата. Едва се сдържах да не забия зъби в задника му.

— Голяма хищница си била.

— Така си е. Морели обаче е страхотен мъж.

— Освен това е обвинен в убийство.

Кони пак въздъхна.

— Много жени в Трентън ще са адски нещастни, ако го приберат.

Може би беше вярно, но аз определено не бях от тези жени. След миналата нощ мисълта за Морели зад решетките предизвикваше само приятни усещания в унизеното ми и отмъстително сърце.

— Имаш ли указател? — попитах Кони.

Тя се обърна и ми посочи.

— Ей там.

— Знаеш ли нещо за Морели Авантата? — поинтересувах се, докато търсех името му в указателя.

— Знам само, че се ожени за Шърли Гало.

Единственият Морели в Хамилтън живееше на „Берген Корт“ 617. Погледнах картата над бюрото на Кони. Доколкото помнех района, това беше квартал със скромни къщи, които изглеждаха така, сякаш заслужаваха моята баня.

— Виждала ли си Шърли напоследък? — попита ме Кони. — Огромна е като кон. Сигурно е качила поне петдесет кила, откак завърши гимназия. Видях я на сватбата на Марги Манкузо. Трябваха й три сгъваеми стола, за да седне, а чантата й беше пълна с шоколадчета. Сигурно за спешни случаи… например ако някой я изпревари до картофената салата.

— Шърли Гало? Дебела? Тая кльоща?

— Неведоми са пътищата Божии — мъдро отбеляза Кони.

— Амин.

В Бърг католицизмът е удобна религия. Когато мислите ти се объркат прекалено много, Господ винаги чака някъде в сенките да му бъде прехвърлена вината.

Кони ми подаде чека, дръпна топченце аркансил от лявото си око и изхленчи:

— Ама наистина е адски трудно да си готина мадама.

 

 

Гаражът, който ми препоръча Рейнджъра, беше малък индустриален комплекс, чиято задна част граничеше с шосе 1. Комплексът се състоеше от шест циментови, подобни на бункери сгради, боядисани в жълто, но цветът бе избелял от времето и изгорелите газове от магистралата. По време на проектирането архитектът вероятно си бе представял трева и храсти. Действителността обаче беше втвърдена кал, обсипана с фасове, пластмасови чаши и някакви бодливи плевели. Всяка от шестте сгради си имаше собствен път и паркинг.

Минах бавно покрай „Преси Ей Джей“ и „Красиви шрифтове“ и спрях пред входа на гаража на Ал.

Фасадата на сградата бе украсена с три огромни врати, но само една от тях беше отворена. В двора в задната част бяха натъпкани смачкани ръждясали коли в различни етапи на демонтаж. Последен модел леко пострадали коли бяха паркирани в малък двор, ограден с телена мрежа, увенчана с бодлива тел.

Влязох в паркинга и спрях до една черна тойота със свалени колела. На път насам се бях отбила в банката и бях депозирала чека от залавянето на Кларънс. Знаех колко пари точно мога да похарча за аларма и не възнамерявах да платя и цент повече. Най-вероятно нямаше да ми свършат работа, но питането не можеше да ми навреди.

Отворих вратата на колата и излязох в адската жега. Едва си поемах дъх, за да не погълна повече тежки метали, отколкото ми бяха необходими. Толкова близо до магистралата слънцето имаше мизерен вид, замърсяването разсейваше светлината и променяше образите. От отворения гараж се носеше ехтене на пневматичен чук.

Минах през паркинга и се намръщих срещу мрачната дупка, пълна с маслени филтри, инструменти и потенциално груби мъже, издокарани в ярко оранжеви гащеризони. Един от мъжете се затътри към мен. На главата си носеше отрязан и завързан на възел крачол от гигантски чорапогащник. Несъмнено това щеше да му спести време, ако решеше да обере някой магазин на път за вкъщи. Съобщих му, че търся Ал, а той ми отвърна, че вече съм го намерила.

— Искам да инсталирате аларма в колата ми — обясних му. — Рейнджъра каза, че ще ми предложите прилична цена.

— Откъде познавате Рейнджъра?

— Работим заедно.

— Това покрива голяма територия.

Не бях сигурна какво точно означава това, а и май не исках да знам.

— Аз съм агентка по залавяне на обвиняеми.

— Значи се нуждаете от аларма, тъй като посещавате опасни квартали?

— Всъщност откраднах една кола и се страхувам, че собственикът й ще се опита да си я върне.

Очите на мъжа проблеснаха развеселено.

— Още по-добре.

Отиде до един тезгях в дъното на помещението и се върна с някакво черно пластмасово устройство.

— Това е истинско произведение на изкуството — обясни ми той. — Задейства се от въздушното налягане. Всеки път, когато настъпи промяна във въздушното налягане, например от счупен прозорец или отворена врата, тая джаджа направо ти пука тъпанчетата.

Подаде ми джаджата и продължи:

— Натискате това копче, за да го настроите. Има двадесет секунди изчакване, преди да се задейства — достатъчно време, за да излезете и да затворите вратата. А когато я отваряте, пак има двадесет секунди изчакване, за да имате възможност да изключите алармата.

— А как го изключвам, след като алармата е задействана?

— С ключ — отговори той и пусна едно лъскаво ключенце. И не забравяй ключа в колата. Тогава джаджата не върши работа.

— По-малка е, отколкото очаквах.

— Обаче е мощна. И освен това е евтина, защото е лесна за инсталиране. Просто трябва да я завинтим на таблото.

— Колко евтина?

— Шейсет долара.

— Взимам я.

Той извади отвертка от задния си джоб.

— Къде я искате?

— На ей онзи джип чероки, червения. Искам да я инсталирате на незабележимо място. Нямам желание да съсипвам таблото.

След минута шофирах към улица „Старк“. Бях адски доволна от себе си. Разполагах с аларма, която не само бе на разумна цена, но и можеше да бъде свалена лесно, когато дойдеше време да я инсталирам в колата, която възнамерявах да си купя, след като получа парите от залавянето на Джо Морели. Спрях и си купих кисело мляко с ванилия и портокалов сок за обяд. Пиех, шофирах и сърбах и се кефех на удобствата и климатика в джипа. Имах си аларма. Имах си спрей. Имах си кисело мляко. Какво повече може да иска човек?

Паркирах точно срещу фитнеса, изгълтах остатъка от портокаловия сок, настроих алармата, взех си чантата и снимките от папката на Морели и заключих колата. Размахвах червено пред бика. Единственото по-нагло, което бих могла да направя, бе да залепя на предното стъкло надпис „Ето я! Ела си я вземи!“.

Поради следобедната жега улицата не беше много оживена. На ъгъла стояха две проститутки. Имаха вид на жени, които чакат автобус, но по „Старк“ не минаваха автобуси. Просто си стояха на ъгъла, очевидно отегчени и отвратени, вероятно защото никой не искаше да се позабавлява с тях по това време на деня. Носеха евтини пластмасови сандали, ластични потници и тесни шорти. Косите им бяха подстригани късо и изправени с гел, така че приличаха на четината на глиган. Не знаех как точно проститутките определят цената си, но ако мъжете плащаха за тях на килограм, тези двете сигурно изкарваха добри пари.

Когато се приближих към тях, те се настроиха за битка. Ръце на кръста. Широко ококорени очи. Издадени напред долни устни.

— Ей! — извика една от хубавиците. — Какво правиш тук? Това си е нашият ъгъл.

Май нямаше голяма разлика между външния вид на мацетата от Бърг и проститутките.

— Търся един приятел. Джо Морели — обясних им и им показах снимката му. — Виждали ли сте го?

— За какво го търсиш?

— По личен въпрос.

— Да бе.

— Познавате ли го?

Жената се размърда, което не беше лесна задача при нейните килограми.

— Може би.

— Всъщност сме повече от приятели.

— Колко повече?

— Бременна съм от това копеле.

— Не ми приличаш на бременна.

— Дай ми още един месец и ще видиш.

— Има си начини да се оправиш.

— Да — съгласих се. — И първият е да намеря Морели. Знаете ли къде е?

— Не.

— А познавате ли една жена Кармен Санчес? Работила е във „Влез“.

— И от нея ли си бременна?

— Морели може да е при нея.

— Кармен изчезна — каза другата проститутка. — Често се случва. Професионален риск.

— Би ли ми обяснила по-точно?

— Бе трябваше да си затваря устата — намеси се първата. — Обаче не щя. Виж, ние не знаем нищо за тези гадости. И нямаме време да киснем тук и да си бъбрим с теб. Трябва да работим.

Огледах улицата и в двете посоки. Не видях никакви потенциални клиенти, затова реших, че мадамите просто искат да ме отпратят. Попитах ги за имената им и научих, че се казват Лула и Джаки. Дадох визитни картички и на двете и им казах, че ще съм им адски благодарна да ми звъннат, ако видят Морели или Санчес. Искаше ми се да ги разпитам и за изчезналия свидетел, но как можех да задам въпроса: „Извинете, не сте ли виждали човек с мутра, ударена с тиган?“

След това тръгнах от врата на врата. Говорих с насядалите по стъпалата на къщите хора, разпитвах собствениците на магазини. Към четири само изгорелият ми от слънцето нос свидетелстваше за усилията ми. Бях започнала от северната част на улица „Старк“ и бях изминала две пресечки на запад. После бавно тръгнах назад. Минах покрай гаража и фитнеса. Подминах и баровете. Може и да бяха добри източници на информация, но ми се сториха опасни и над моите възможности. Е, може пък и да бях прекалено предпазлива. Вероятно баровете бяха пълни с приятни и възпитани хора, които въобще не се интересуваха от мен. Но в действителност не бях свикнала да съм малцинство и се чувствах като негър, надничащ под полите на белите жени в снобските предградия на Бирмингам.

Справих се с южната част на следващите две и половина пресечки и тръгнах на север. Повечето сгради тук бяха жилищни и пред тях имаше още повече хора, така че ми се наложи да вървя към колата доста бавно.

За щастие черокито все още беше до бордюра. За нещастие обаче Морели не се виждаше никъде. Внимавах да не погледна към прозорците на фитнеса. Ако Рамирес ме наблюдаваше, предпочитах да не го виждам. Бях прибрала косата си на опашка, изкривена на едната страна, и тилът ме сърбеше. Сигурно беше изгорял. Не бях от съвестните потребители на предпазващи лосиони. Разчитах, че замърсяването ще послужи като филтър за канцерогенните лъчи.

Някаква жена забърза през улицата към мен. Беше набита и облечена консервативно, черната й коса бе прибрана в малък кок.

— Извинете — каза тя. — Вие ли сте Стефани Плъм?

— Да.

— Господин Алфа би искал да поговори с вас — каза тя. — Офисът му е ей там, отсреща.

Не познавах никакъв Алфа, а и нямах желание да се мотая близо до Бенито Рамирес, но жената излъчваше католическа почтеност, затова рискувах и я последвах. Влязохме в сградата до фитнеса. Беше типичната за улица „Старк“ грозна къща. Тясна, три етажа, мърляв вход, немити прозорци. Забързахме по стълбите към горния етаж. Видях три врати. Едната беше леко открехната и отвътре лъхаше хлад от климатик.

— Заповядайте — каза жената и ме въведе в претъпкана чакалня, обзаведена с огромно канапе, тапицирано в зелена кожа, и гигантско бюро.

Върху вехта масичка лежаха оръфани спортни списания, снимки на боксьори покриваха стените, които плачеха за боя.

После жената отвори вътрешния кабинет — и затвори вратата зад мен.

Кабинетът приличаше много на чакалнята, само дето си имаше и два прозореца, които гледаха към улицата. Когато влязох, мъжът зад бюрото се изправи. Беше облечен в панталон с басти и риза с къси ръкави. Лицето му беше набръчкано и украсено с двойна гуша. Мускулите по набитото му тяло все още си личаха, но възрастта бе добавила солидни паласки на кръста му и сребристи кичури в зализаната му назад черна коса. Прецених, че е над петдесетте и че животът не го е глезил много.

Той ми подаде ръка и каза:

— Джими Алфа. Аз съм мениджърът на Бенито Рамирес.

Кимнах. Не знаех какво да отговоря. Първата ми реакция бе да изпищя, но това ми се стори прекалено непрофесионално.

Той ми посочи сгъваемия стол, поставен до бюрото.

— Разбрах, че сте в квартала, и реших да се възползвам от възможността да ви се извиня. Знам какво е станало в залата между вас и Бенито. Опитах се да ви се обадя, но телефонът ви бе изключен.

Извинението му ме изпълни с гняв.

— Рамирес се държа отвратително!

Алфа изглеждаше наистина притеснен.

— Никога не съм смятал, че ще имам подобни проблеми — каза той. — Исках само да стана мениджър на най-добрия боксьор. Е, станах — и започна да ме мъчи язвата.

Извади някакво гигантско шише лекарство от чекмеджето на бюрото и продължи:

— Виждате ли това? Купувам тази гадост с килограми.

Отвъртя капачката и отпи щедра глътка. Притисна стомаха си с юмрук и въздъхна.

— Извинете ме. Наистина ужасно съжалявам за случилото се в залата.

— Няма защо да се извинявате. Проблемът не е ваш.

— За съжаление наистина е мой — възрази той, прибра шишето в чекмеджето и се наведе напред, като опря ръце на бюрото. — Вие работите за Вини.

— Да.

— Познавам го отдавна. Вини е интересен тип.

И се усмихна. Реших, че сигурно е чувал историята за патката.

Той се стегна и впери очи в пръстите си.

— Понякога не знам какво да правя с Бенито. Не е лошо хлапе. Просто не е наясно с много неща. Разбира само от бокс. Успехът за човек с произхода на Бенито е труден.

Погледна ме внимателно, за да види дали съм се вързала на думите му. Изсумтях презрително и той забеляза отвращението ми и бързо продължи:

— Не го извинявам. — Говореше огорчено. — Бенито върши нередни неща. Напоследък обаче нямам никакво влияние върху него. Самочувствието му е невероятно, а и се обгражда с кретени, които имат мозък само в боксовите си ръкавици.

— Залата беше пълна с яки мъже, които не направиха опит да ми помогнат.

— Говорих с тях по въпроса. Навремето всички зачитаха жените, но вече никой не уважава нищо. Убийства, дрога…

Той замълча и потъна в собствените си мисли.

Припомних си думите на Морели за Рамирес и предишните му обвинения в изнасилване. Алфа или си криеше главата в пясъка, или чистеше курешките на гъската, която му снасяше златни яйца. Реших да заложа на теорията с пясъка.

Вторачих се в него безмълвно. Чувствах се прекалено изолирана в мизерния кабинет, за да излея мислите си, а и бях прекалено вбесена, за да промърморя нещо учтиво.

— Ако Бенито ви обезпокои отново, веднага ме уведомете — каза Алфа. — Не обичам такива неща.

— Той дойде в апартамента онзи ден и се опита да влезе. Държа се гадно и изцапа вратата ми. Ако това се случи пак, ще подам оплакване в полицията.

Алфа се разтрепери.

— Никой не ми е казвал за това. Не е наранил никого, нали?

— Не.

Той извади визитна картичка от чекмеджето си, надраска нещо на нея и каза:

— Това е домашният ми телефон. Ако пак имате проблеми, веднага ми звъннете. Ако Бенито е повредил вратата ви, ще ви я платя.

— Вратата е наред. Просто го дръжте далеч от мен.

Алфа стисна устни и кимна.

— Предполагам, че не знаете нищо за Кармен Санчес — казах без много да се надявам на положителен отговор.

— Само онова, което прочетох във вестника.

 

 

Завих наляво по улица „Стейт“ и се влях в натовареното движение. Светна зелено и всички се втурнахме напред. Имах достатъчно пари, за да си купя малко продукти, затова подминах кооперацията си и се отправих към супермаркета.

Докато чаках на опашката пред касата, се сетих, че Морели също трябва да се снабдява с храна отнякъде или от някого. Дали не пазаруваше в супермаркета, издокаран с фалшиви мустаци и очила с прикрепен към тях червен нос? И къде всъщност живееше? Може би спеше в синия бус. Бях решила, че се е освободил от него след срещата ни, но може и да грешах. Вероятно бусът му бе удобен, а и сигурно бе пълен с консерви. Помислих си, че вътре може да има и оборудване за наблюдения. Морели бе шпионирал Рамирес от отсрещната страна на улицата, така че сигурно го бе и подслушвал.

Не бях видяла буса на улица „Старк“. Не го търсех активно, но пък нямаше да пропусна да го видя. Не знаех много за електронните наблюдения, но бях наясно, че наблюдаващият трябва да е близо до мишената си. Това бе нещо, върху което трябваше да се замисля. Вероятно щях да успея да открия Морели, ако започнех да търся буса му.

Бях принудена да паркирам в задната част на паркинга. Направих го, но промърморих няколко не особено любезни думи за старците, които винаги заемаха най-добрите места. Стисках по три найлонови плика с покупки във всяка ръка — плюс торбичка с шест бири. Затворих вратата на черокито с крак. Усетих как ръцете ми се разтягат от тежестта на пликовете, които ме удряха по колената, докато вървях. Сетих се за някакъв стар виц, в който ставаше дума за слонски тестиси.

Качих се в асансьора, затътрих се по коридора и оставих торбите на пода, за да намеря ключа си. Отворих вратата, запалих лампата, завлякох покупките в кухнята и се върнах да заключа. Разопаковах багажа, като разделях съвестно нещата за хладилника от онези за шкафовете. Беше много приятно, че отново си имам запас от храна. То си е семейна обремененост. Домакините в Бърг са винаги готови за бедствия и трупат в килерите си рула тоалетна хартия и консерви с царевица и грах, в случай че снежната буря отпреди сто години се повтори.

Дори Рекс се развълнува от оживената ми дейност и ме загледа внимателно от клетката си, притиснал розовите си крачета към стъклото.

— Идват по-добри дни, Рекс — съобщих му гордо и му подадох резенче ябълка. — Вече ще имаме ябълки и броколи на корем.

Бях си купила карта на града от супермаркета и я проснах на масата, докато вечерях. Утре щях да проведа методично издирване на синия бус. Щях да проверя района около фитнеса, а и също и домашния адрес на Рамирес. Извадих телефонния указател и отворих на „Р“. Бяха вписани двадесет и трима Рамирес. Инициалите на трима от тях бяха „Б“. Имаше и двама Бенитовци. Набрах първия номер. На четвъртото позвъняване отговори жена. Някъде зад нея се чуваше плач на бебе.

— Търся Бенито Рамирес, боксьора — казах възпитано.

Отговорът бе на испански и не прозвуча дружелюбно. Извиних се за безпокойството и затворих. Вторият Бенито отговори лично, но със сигурност не беше онзи Рамирес, когото търсех. Трите „Б“ също се оказаха задънена улица. Стори ми се излишно да проверявам и останалите осемнадесет номера. Бях отчасти облекчена, че не успях да го открия. Не знаех какво щях да му кажа. Предполагам, че нищо. Търсех адреса му, но нямах никакво желание за разговор. А и истината е, че самата мисъл за Рамирес ме вледеняваше. Можех да изчакам пред фитнеса и да проследя Рамирес, когато си тръгнеше, но огромното червено чероки не беше невидимо. Може би Еди щеше да успее да ми помогне. Ченгетата си имат начини да откриват адреси. Познавах ли още някой, който да има достъп до адреси? Мерилин Труро работеше в отдела за регистрация на превозни средства. Ако имах номера на колата му, тя вероятно можеше да ме снабди с адреса му. Или пък можех да звънна във фитнеса… Не, това щеше да е прекалено лесно.

Какво пък, по дяволите? Да се пробваме. Бях съдрала страницата с рекламата на фитнеса, затова сега звъннах на информация. Благодарих на операторката и набрах номера. Излъгах мъжа, който вдигна телефона, че имам среща с Бенито, но съм изгубила адреса му.

— Няма проблеми — успокои ме той. — Улица „Полк“, номер 320. Не знам номера на апартамента, но е на втория етаж в дъното на коридора. Няма начин да го пропуснете.

— Благодаря — отговорих любезно. — Направихте ми голяма услуга.

Бутнах телефона на края на масата и разгърнах картата, за да открия улица „Полк“. Видях, че е на три пресечки от фитнеса и е успоредна на „Старк“. Отбелязах си адреса с жълт маркер. Вече разполагах с две места, където да търся буса. Щях да паркирам и да отида пеша, ако се налагаше, за да огледам задните улички и гаражите. Щях да се заема с това рано сутринта, а ако не постигнех успех, щях да се върна към папката с бегълци от закона, която ми бе дала Кони, и да се опитам да си изкарам парите за наема, като заловя няколко от тези нещастници.

Проверих прозорците, за да се уверя, че са заключени, после спуснах завесите. Исках да си взема душ и да си легна рано и нямах желание да бъда изненадана от неочаквани гости.

Разтребих апартамента, като се опитах да не обръщам внимание на празните места, където преди стояха уредите ми, както и на дупките в мокета във всекидневната, оставени от бившите ми мебели. Десетте бона от залавянето на Морели щяха да ми помогнат да се върна към нормалния си живот, но не можеха да решат проблемите ми завинаги. Вероятно трябваше да продължа да кандидатствам за работа някъде.

Кого залъгвах? Вече бях подала молби за всички свободни места в моята област.

Можех да си остана агентка по залавяне на обвиняеми, но в най-добрия случай това бе рискована работа. А в най-лошия… дори не ми се искаше да мисля. Трябваше да свикна не само с мисълта, че ще бъда заплашвана, мразена и вероятно бита или, да не дава Господ, убита, но и щеше да ми се наложи да инвестирам в трениране на бойни изкуства и да науча някои полицейски техники за залавяне на престъпници. Не исках да се превръщам в Терминатора, но и не желаех да продължавам да действам в сегашната си роля на Елмър от „Бъгс Бъни“. Ех, ако все още имах телевизор, можех да гледам повторенията на стари полицейски сериали.

Спомних си плана си за инсталирането на ново резе и реших да посетя Дилън Рудик, портиера. С Дилън сме приятели, тъй като сме единствените хора в кооперацията, които не си падат по диетите. Дилън си мърда устните, когато чете комикси, но с инструмент в ръка е истински гений. Живее в мазето на сградата, в застлано с мокет помещение, което никога не вижда дневна светлина. Чува се непрестанната серенада на бойлери и котли и свиренето на вода в тръбите. Дилън твърди, че това му харесвало. Представял си, че слуша океана.

— Здрасти, Дилън — поздравих го жизнерадостно, когато отвори вратата. — Как е?

— Горе-долу. Какво има?

— Тревожи ме престъпността, Дилън. Реших, че няма да е лошо да сложа още едно резе на вратата.

— Браво — каза той. — Човек трябва да е предпазлив. Всъщност днеска сложих резе и на госпожа Лугер. Уплашила се, понеже онзи ден някакъв огромен тип крещял късно през нощта в коридора. Направо й изкарал акъла. Или поне онова, което е останало от него. Ти чу ли нещо? Госпожа Лугер е само през две врати от теб.

Устоях на желанието да преглътна тежко. Знаех името на огромния тип.

— Ще сложа резето утре — обеща ми Дилън. — Междувременно какво ще кажеш за една бира?

— Идеално.

Дилън ми връчи шише и кутия с фъстъци, увеличи звука на телевизора и се тръшнахме на канапето.

 

 

Бях си навила будилника за осем, но се събудих още в седем. Нямах търпение да открия буса. Взех си душ и прекарах известно време в грижи за косата си — изсуших я със сешоар и добавих малко гел и лак. Когато приключих, приличах на Шер в един от лошите й дни. Все пак не е лошо да приличаш на Шер дори и в лошите й дни. Беше ми останал само един чифт чисти ластични шорти. Навлякох спортен сутиен, който служеше и за потник, после нахлузих огромна лилава тениска. Завързах си баскетболните маратонки, навих белите чорапи и се почувствах страхотна.

За закуска си приготвих овесени ядки. След като бяха добри за рекламния тигър Тони, значи бяха достатъчно добри и за мен. Изгълтах таблетка мултивитамини, измих си зъбите, сложих си златните халки на ушите, сложих си и виненочервено червило и излязох.

Цикадите отправяха ранни предупреждения за поредния горещ ден, а асфалтът блестеше от остатъците от сутрешна роса. Изфучах бързо от паркинга и се влях в натовареното движение по „Сейнт Джеймс“. Бях проснала картата на седалката до себе си, плюс стенографски бележник, който използвах за телефони, адреси и различна информация, свързана с работата.

Кооперацията на Рамирес се намираше в средата на улицата. Самоличността й се губеше сред същите като нея четириетажни сгради, построени за бедната работническа класа. Вероятно в миналото тук се бяха помещавали имигранти — ирландци, италианци и поляци, които бяха пристигнали да работят във фабриките в Трентън. Трудно бе да се каже кой живее тук сега. По площадките не седяха старци, на тротоара не играеха деца. Две китайки на средна възраст стояха на автобусната спирка с безизразни лица, притиснали чантите си към гърдите. Не се виждаше никакъв бус, нито пък място, където да скриеш такъв. Нямаше гаражи, нито задни алеи. Ако Морели държеше Рамирес под око, сигурно го правеше от някой съседен апартамент.

Подкарах към ъгъла и намерих тесен черен път. И тук обаче нямаше гаражи. В задната част на кооперацията на Рамирес имаше малко асфалтирано парче, разделено на шест места за паркиране. Колите бяха само четири. Три вехти бракми и сребристо порше с регистрационен номер, на който със златни букви пишеше „Шампиона“. В нито една от колите нямаше човек.

На отсрещната страна на черния път се издигаха още няколко грозни сгради. Мястото беше идеално за Морели, ако искаше да наблюдава или подслушва Рамирес, но нямаше и следа от него.

Заобиколих кооперациите и продължих да проучвам методично района. Бусът не се появи.

Отправих се към улица „Старк“ и повторих процедурата по издирване на буса. Тук имаше задни алеи и гаражи, затова паркирах черокито и тръгнах пеша. Към дванадесет и половина вече бях проверила достатъчно мизерни миризливи гаражи, за да ми стигне за цял живот. Ако кръстосах очи, можех да видя как носът ми се бели. Косата ми бе залепнала за мокрия от пот врат, а дясното рамо ме болеше от тежестта на претъпканата чанта.

Докато стигна обратно до черокито, имах чувството, че краката ми горят. Облегнах се на джипа и проверих дали подметките ми не са се подпалили. Малко по-нагоре по улицата видях Лула и Джаки — стояха на любимия си ъгъл. Реших, че няма да ми навреди отново да си поговоря с тях.

— Още ли търсиш Морели? — попита ме Лула.

Вдигнах слънчевите си очила на главата.

— Виждали ли сте го?

— Не. Не сме и чували нищо за него. Скатал се е някъде.

— Ами бусът му?

— Не знам нищо за никакъв бус. Напоследък Морели шофираше новичко чероки в червено и златисто… същото като това, дето го караш ти — рече Лула и се ококори. — Мамка му! Това е колата на Морели, нали?

— Взех я на заем.

Лула се ухили широко.

— Сладурче, да не искаш да кажеш, че си свила возилото на Морели? Момиченце, той ще ти срита кльощавия бял задник за това.

— Преди няколко дни го видях да шофира светло син бус, от който стърчаха безброй антени — обясних на момичетата. — Да сте виждали нещо такова наоколо?

— Не сме виждали абсолютно нищо — отговори Джаки.

Обърнах се към Лула.

— Ами ти, Лула? Виждала ли си синия бус?

— Първо ми кажи истината — отвърна тя. — Наистина ли си бременна?

— Не, но можеше и да съм. Преди четиринадесет години.

— Какво става тогава? Какво искаш от Морели?

— Работя за човека, който му е платил гаранцията. Морели не се е явил в съда и трябва да го отведа там.

— Така ли? Има ли мангизи в тази работа?

— Десет процента от гаранцията.

— И аз бих могла да се занимавам с това — отсече Лула. — Май трябва да си сменя професията.

— Май трябва да спреш да дрънкаш и да се направиш, че търсиш клиенти, преди старецът ти да те пречука от бой — обади се Джаки.

Подкарах обратно към къщи, хапнах още малко овесени ядки и звъннах на майка ми.

— Направих огромна тенджера сарми — съобщи ми тя. — Трябва да дойдеш за вечеря.

— Звучи добре, но трябва да свърша някои неща.

— Какво например? Какво е толкова важно, че не можеш да отделиш време да хапнеш няколко вкусни сармички?

— Работа.

— Каква работа? Още ли се опитваш да намериш момчето на Морели?

— Да.

— Трябва да си намериш друга работа. На витрината на фризьорския салон на Клара има обява, че търсят момиче, което да мие косите на клиентките.

Чух крясъците на баба Мазур някъде в далечината.

— А, да — сети се майка ми. — Тази сутрин се обади онзи боксьор, когото ходи да търсиш. Бенито Рамирес. Баща ти беше много развълнуван. Толкова приятен млад човек. Чудесно възпитан. Много учтив.

— Какво искаше?

— Каза, че се опитвал да се свърже с теб, но телефонът ти бил изключен. Успокоих го, че вече работи.

Изпитах желание да си фрасна главата в стената.

— Бенито Рамирес е гаден червей. Ако се обади отново, не говори с него.

— Беше много учтив по телефона.

Да, най-учтивият убиец и изнасилвач в Трентън. И сега знаеше, че може да ми се обади по телефона.