Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One for the Money, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Lindsey (2011 г.)
Редакция
beertobeer (2011 г.)

Издание:

Джанет Еванович. Стефани Плъм или Г-ца 10%

Превод: Елена Чизмарова

Редактор: Иван Тотоманов

ИК „Бард“, 2002 г.

ISBN: 954-585-385-9

История

  1. — Добавяне

3.

Улица „Старк“ започва от реката на север от кметството и върви на североизток. Дълга е над километър и е осеяна с малки магазинчета, барове, изоставени постройки, подслонили наркомани, и безрадостни триетажни къщи. Повечето къщи са разделени на апартаменти и стаи под наем. Много малко от тях имат климатици и всичките са претъпкани. Когато е горещо, обитателите на улицата се изсипват по площадките на къщите и уличните ъгли в търсене на свеж въздух и екшън.

В десет и половина сутринта улицата все още бе сравнително тиха. Първия път, когато минах по нея, пропуснах фитнес залата. Проверих адреса в страницата, която бях откъснала от телефонния указател, и направих обратен завой. Подкарах бавно. Най-после видях надпис „Фитнес зала «Старк»“, изписан с големи черни букви на една стъклена врата. Рекламата не беше кой знае какво, но предположих, че всъщност въобще не се нуждаят от нея. Все пак не бяха конкуренти на „Атлетичната дама“. Изминах още две пресечки, преди да успея да си намеря място за паркиране.

Заключих шевито, метнах голямата черна чанта на рамо и поех напред. Бях оставила фиаското с госпожа Морели зад гърба си и се чувствах страхотна в елегантния костюм и с високите токчета, понесла сериозната екипировка на ловците на престъпници. Макар и да не ми се искаше да го призная, започвах да се кефя от новата си роля. Реших, че чифт белезници в чантата определено карат една жена да върви с пружинираща походка.

Фитнесът бе между две пресечки, над сервиз за коли. Огромните врати на сервиза бяха отворени и когато прекосих циментовата площадка, отвътре се понесоха подсвирквания и въздушни целувки. Трентънският ми произход ме подтикваше да отговоря с няколко цветисти коментара, но тъй като дискретността е присъща на храбреците, бързо затворих уста и забързах напред.

На отсрещната страна на улицата една неясна фигура се отдръпна от мръсен прозорец на третия етаж. Движението привлече вниманието ми. Някой ме наблюдаваше. Е, не беше изненадващо. Бях минала по улицата цели два пъти. Ауспухът ми бе паднал рано сутринта и гърмът на двигателя бе отекнал сред тухлените фасади на улица „Старк“. Не можеше да се каже, че бях много добра в работата под прикритие.

Вратата на фитнеса водеше към малко фоайе и стъпала нагоре. Стените на стълбището бяха грозно зелени, покрити с графити и петна от ръце, оставяни поне двадесет години. Вонеше ужасно. Смрадта на урина се смесваше с тежката миризма на застояла мъжка пот. На горния етаж не беше по-добре.

Няколко мъже се потяха под щангите. Боксовият ринг беше празен. Никой не удряше чувалите. Реших, че всички са някъде из улиците и продават дрога или крадат коли. Това беше последната ми забавна мисъл, защото когато влязох, дейността в залата замря. Неудобството, което бях изпитвала на улицата, въобще не можеше да се сравни със сегашното ми състояние. Бях очаквала, че мястото, където тренира шампионът, ще излъчва професионализъм. Не бях подготвена за атмосфера, заредена с неприязън и подозрение. Очевидно бях смотана бяла жена, нахлула неканена във фитнеса на чернокожите мъже. Ако враждебността им бе съвсем мъничко по-силна, вероятно щях да полетя надолу по стълбите като жертва на полтъргайст.

Заех заплашителна стойка — разкрачена с разтворени крака и с ръце на кръста (повече за да не падна от шубе, отколкото за да впечатля момчетата) и стиснах огромната чанта.

— Търся Бенито Рамирес.

Гигантска планина от мускули се надигна от единия тренажор.

— Аз съм Рамирес.

Беше над метър и осемдесет и пет. Гласът му беше нежен, устните — изкривени в замечтана усмивка. Като цяло ефектът беше доста зловещ, тъй като гласът и усмивката определено не отговаряха на злите пресметливи очички.

Прекосих залата и протегнах ръка.

— Стефани Плъм.

— Бенито Рамирес.

Стисна ръката ми леко. По-скоро милувка, отколкото ръкостискане, при това неприятно чувствена. Втренчих се в близко разположените му очи и се замислих за боксьорите. До този момент смятах, че боксът е спорт, който изисква умения и агресивност, насочена към спечелването на мача, а не към обезобразяването на съперника. Рамирес обаче имаше вид на човек, който би се изкефил да размаже някого. Имаше нещо странно в напрегнатите му очи — черни дупки, които засмукват всичко и не издават нищо, идеално скривалище за злото. А и усмивката, малко глупашка и смахната с пресилената си нежност, намекваше, че дъската му хлопа. Зачудих се дали това е нарочно постигнат имидж, предназначен да уплаши съперниците му преди гонга. Но нарочно постигнат или не, беше адски зловещ.

Направих опит да си освободя ръката, но хватката му се затегна.

— Е, Стефани Плъм — промълви кадифеният му глас. — Какво мога да направя за теб?

Като доставчик за „И. И. Мартин“, се бях разправяла с какви ли не отрепки. Бях се научила да отстоявам правата си и все пак да съм любезна и делова. Лицето и гласът ми показваха на Рамирес, че съм дружелюбно настроена. Думите ми бяха категорични.

— Първо можеш да ми пуснеш ръката, за да ти дам визитната си картичка — казах твърдо.

Усмивката му си стоеше залепена на лицето, по-приятелска и любопитна сега, отколкото налудничава. Дадох му картичката си и той я прочете внимателно.

— Агентка по залавяне на обвиняеми — ухили се той, очевидно развеселен. — Страхотна титла за такова малко момиченце.

Преди да застана до Рамирес, никога не се бях смятала за малка. Висока съм метър и седемдесет и имам едри кости благодарение на добрите унгарски селски гени от страна на семейство Мазур. Кости, създадени за тежък труд на полето, бутане на плугове и раждане на бебета с лекота. От време на време тичах и периодично гладувах, за да се предпазя от затлъстяване, но все пак тежах шестдесет и пет килограма. Не бях прекалено тежка, но не бях и крехка.

— Търся Джо Морели — казах най-после. — Виждал ли си го?

Рамирес поклати глава.

— Не познавам Джо Морели. Знам само, че застреля Зиги. — Той се обърна към мъжете в залата. — Някой от вас да е виждал Джо Морели?

Никой не отговори.

— Казаха ми, че имало свидетел на престрелката, но бил изчезнал — обясних. — Имаш ли някаква представа кой може да е той?

Отново никакъв отговор. Продължих упорито с въпросите.

— Ами Кармен Санчес? Познаваш ли Кармен? Зиги говорил ли ти е някога за нея?

— Задаваш прекалено много въпроси — рече Рамирес.

Стояхме близо до големите старомодни прозорци в залата и — без никаква определена причина освен инстинкта — насочих вниманието си към сградата отсреща. Отново видях неясната фигура на прозореца на третия етаж. Реших, че е мъж, но не можех да определя дали е бял, или чернокож. Не че имаше значение.

Рамирес погали ръкава на сакото ми.

— Искаш ли кола? Тук имаме автомат за напитки. Ще те черпя една кола.

— Благодаря за предложението, но ме чака доста натоварена сутрин и трябва да вървя. Ако забележиш Морели, звънни ми. Ще ти бъда благодарна.

— Повечето момичета се смятат поласкани, ако Шампиона им предложи да ги черпи кола.

Помислих си, че аз определено не влизам в тази група, а съм от момичетата, които смятат, че на Шампиона му хлопа дъската. А и никак не ми харесваше атмосферата в залата.

— Наистина бих се радвала да остана и да пийна една кола, но имам ранна среща за обед.

Да бе, с кутия смокини.

— Не е хубаво непрестанно да бързаш. Би трябвало да останеш и да си починеш малко. Приятелят ти няма да има нищо против.

Размърдах се леко и се опитах да се отдръпна, като продължих да лъжа енергично.

— Всъщност имам делова среща със сержант Газара.

— Не ти вярвам — каза Рамирес.

Усмивката му се изкриви и всякакви следи от цивилизованост изчезнаха от гласа му.

— Мисля, че лъжеш за срещата.

Усетих как стомахът ми се свива от паника и си заповядах да не се шубелисвам прекалено много. Рамирес си играеше с мен. Перчеше се пред приятелите си. Вероятно се чувстваше засегнат от факта, че не се подадох на чара му, и държеше да си запази гордостта.

Погледнах си часовника.

— Съжалявам, че мислиш така, но трябва да се срещна с Газара след десет минути. Никак няма да е доволен, ако закъснея.

Отстъпих назад, но Рамирес ме сграбчи за врата — заби пръсти в него с такава сила, че се свих.

— Няма да ходиш никъде, Стефани Плъм — прошепна той. — Шампиона още не е приключил с теб.

Тишината в залата беше потискаща. Никой не помръдваше. Никой не възрази на Шампиона. Погледнах всеки от мъжете, но ми отвърнаха празни погледи. Никой нямаше да ми помогне. За първи път усетих истински страх.

Сниших глас, за да отговоря на мекия шепот на Рамирес.

— Тук съм като член на силите на реда. Дойдох да търся информация, която да ми помогне за арестуването на Джо Морели. Не съм ти давала повод да разтълкуваш намеренията ми неправилно. Държа се професионално и очаквам да зачетеш това.

Рамирес ме придърпа към себе си.

— Трябва да разбереш нещо за Шампиона — каза той. — Първо, не го учи на уважение. Второ, трябва да знаеш, че той винаги получава онова, което иска. — Той ме разтърси. — Знаеш ли какво иска Шампиона в момента? Иска да си мила с него, бебче. Наистина мила. Трябва да се реваншираш за това, че му отказа. Да му покажеш уважението си.

Кретенът се вторачи в гърдите ми и добави:

— И да му покажеш страха си. Страхуваш ли се от мен, кучко?

Всяка жена с коефициент на интелигентност над 12 би се страхувала от Бенито Рамирес.

Той се изкикоти и космите по ръцете ми настръхнаха.

— Вече си уплашена — доволно прошепна той. — Направо помирисвам страха ти. Обзалагам се, че си подмокрила гащите. Май трябва да бръкна и да проверя.

Имах револвер в чантата и бях готова да го използвам, но не и докато всичко останало не се провалеше. Десетте минути инструкции не ме бяха превърнали в добър стрелец. Е, това не беше проблем, все пак не исках да убивам никого. Исках само да ги уплаша достатъчно, за да мога да се измъкна. Плъзнах незабележимо ръка в чантата си и напипах револвера.

Заповядах си да го хвана здраво и да го насоча към Рамирес със сериозен и заплашителен вид. Можех ли да натисна спусъка? Честно казано, не бях сигурна. Определено имах съмнения. Надявах се, че няма да се стигне чак дотам.

— Пусни ми врата — наредих твърдо. — Предупреждавам те за последен път.

— Никой не казва на Шампиона какво да прави изръмжа Рамирес.

Лицето му се разкриви. За секунда видях истинското чудовище зад фасадата — ненормално и обзето от такава дива омраза, че дъхът ми спря.

Рамирес ме сграбчи за ризата и въпреки силния си писък, чух как платът се раздира.

Когато човек реагира инстинктивно, той прави първото, което му дойде наум. Постъпих така, както всяка американка би постъпила при подобни обстоятелства. Фраснах Рамирес по главата с чантата си. Благодарение на револвера, пейджъра и другите боклуци вътре, чантата сигурно тежеше поне пет кила.

Рамирес ме пусна и аз се втурнах към стълбите. Не успях да направя и пет крачки, когато той ме хвана за косата, дръпна ме и ме отхвърли през стаята като парцалена кукла. Загубих равновесие и се проснах по корем на пода. Ръцете ми се плъзнаха безпомощно и тялото ми ги последва веднага. Ударът беше толкова силен, че дъхът ми излезе със свистене от дробовете.

Рамирес ме яхна, стисна ме за косата и задърпа свирепо. Грабнах чантата си, но не успях да докопам револвера.

Чух изтрещяване на мощно оръжие и прозорците се пръснаха. Последваха още изстрели. Някой изпразваше пълнителя си в залата. Мъжете се разбягаха с викове да търсят укритие. Рамирес бе сред тях. Аз запълзях като рак, тъй като краката не ме държаха. Стигнах до стълбите, изправих се и се втурнах надолу. Пропуснах второто стъпало и се изпързалях до напукания линолеум на площадката долу. Надигнах се и се запрепъвах навън в жегата и под яркото слънце. Чорапите ми бяха скъсани, а коленете ми кървяха. Хванах се за бравата и задишах тежко. Изведнъж някаква ръка ме стисна за рамото. Подскочих и изпищях.

Беше Джо Морели.

— По дяволите! — изкрещя той и ме дръпна. — Не стой тук! Изчезвай!

Не бях сигурна дали Рамирес се интересуваше достатъчно от мен, за да се втурне надолу по стълбите, но ми се стори по-разумно да не чакам, за да разбера. Хукнах след Морели с вдигната до задника пола и горящи от липса на кислород дробове. Катлийн Търнър би изглеждала чудесно в ролята ми, но аз не представлявах особено привлекателна гледка. Носът ми течеше, сумтях от болка и страх, издавах грозни животински звуци и отправях обещания към Господа.

Завихме зад ъгъла, профучахме към следващата пресечка и се понесохме по някаква тясна уличка между разни задни дворове. Улицата бе пълна с порутени дървени гаражи и препълнени кофи за боклук.

На две пресечки от нас завиха сирени — поне две-три патрулни коли и една линейка се носеха към мястото на стрелбата. Вътрешният ми глас ми каза, че би трябвало да остана близо до фитнеса и да подмамя ченгетата да ми помогнат да хвана Морели. Трябваше да запомня това за следващия път, когато някой се опиташе да ме изнасили и обезобрази.

Морели спря рязко и ме дръпна в един празен гараж. Двойната врата беше открехната достатъчно, за да се промушим вътре, но никой минаващ по улицата не можеше да ни види. Подът беше от отъпкана пръст, а въздухът миришеше на застояло. Иронията на положението ме развесели. След толкова години отново се намирах в тъмен гараж заедно с Морели. Забелязах изписания на лицето му гняв, който изкривяваше устата му и вледеняваше очите му. Той ме сграбчи за предницата на сакото и ме притисна в грубата дървена стена. От гредите се посипа прах, а зъбите ми изтракаха.

Морели заговори с напрегнат глас, изпълнен с едва сдържана ярост.

— Какво правиш, по дяволите? С кой акъл се набута във фитнеса?

И наблегна на въпроса, като ме бутна отново към стената. По главите ни се посипа още прах.

— Отговаряй! — заповяда Джо.

Болката ми беше само психологическа. Бях се проявила адски тъпо. А сега, като капак на всичко, Морели ме тормозеше. Това ми се стори още по-унизително от факта, че бях спасена от него.

— Търсех те.

— Е, поздравявам те. Намери ме. И съсипа прикритието ми, а това никак не ме радва.

— Ти беше сянката зад прозореца на третия етаж, нали? Наблюдаваше залата от отсрещната страна на улицата.

Морели не отговори. В тъмния гараж разгневените му очи изглеждаха абсолютно черни. Закърших пръсти наум.

— Е, предполагам, че ми остава да направя само едно — казах най-после.

— Нямам търпение да чуя какво.

Пъхнах ръка в чантата си, извадих револвера и го забих в гърдите на Морели.

— Арестуван си.

Той се ококори изненадано.

— Имаш пищов!? Защо не го използва срещу Рамирес? Господи, удари го с чантата си като някаква бабичка. Защо, по дяволите, не го гръмна?

Усетих как се изчервявам. Какво можех да кажа? Истината беше ужасно притеснителна. И само щеше да ми навреди. Да призная на Морели, че се страхувах повече от револвера, отколкото от Рамирес, нямаше да ми помогне да се прочуя като ловък агент по залавяне на бегълци от закона.

Джо обаче бързо загря, изсумтя отвратено, бутна дулото настрани и ми взе револвера.

— Ако не си готова да го използваш, не трябва да го носиш. Имаш ли разрешително за носене на оръжие?

— Да.

И бях почти десет процента сигурна, че разрешителното е законно.

— Откъде го взе?

— Рейнджъра ми го извади.

— Маносо? Господи, сигурно го е сглобил в мазето си.

Извади патроните и ми върна оръжието.

— Намери си нова работа. И стой далеч от Рамирес. Той е луд. Три пъти е бил обвиняван в изнасилване, но винаги са го оправдавали, тъй като жертвите са изчезвали.

— Не знаех…

— Много неща не знаеш.

Държането му започваше да ме вбесява. Бях наясно, че имам да уча доста неща за залавянето на престъпници. Не се нуждаех от саркастичното му превъзходство.

— И какво точно означава това? — попитах с леден глас.

— Разкарай ми се от главата. Ако искаш кариера в силите на реда, добре. Давай. Но не ме тормози. Имам си достатъчно проблеми и без да се тревожа за спасяването на задника ти.

— Никой не те е молил да ми спасяваш задника. Щях да си го спася и сама, ако не се беше намесил.

— Скъпа, дори нямаше да разбереш какво става със задника ти, ако не се бях намесил.

Дланите ми бяха издрани и горяха. Главата ме болеше от скубането. Коленете ми кървяха. Исках да се прибера у дома и да стоя под горещ душ поне пет-шест часа, докато не се почувствам чиста и силна. Исках да се отдалеча от Морели и да събера сили.

— Отивам си у дома — съобщих делово.

— Чудесна идея. Къде ти е колата?

— На ъгъла на „Старк“ и „Тайлър“.

Джо се доближи до вратата и погледна навън.

— Добре. Чисто е.

Краката ми се бяха схванали, а по мизерните остатъци от чорапогащника ми бе засъхнала кръв. Куцането ми се стори слабост, на която типове като Морели не трябваше да стават свидетели, затова тръгнах смело напред, като охках и стенех наум, но не издавах нито звук. Когато стигнахме до ъгъла, осъзнах, че Морели е решил да ме изпрати до „Старк“.

— Нямам нужда от ескорт — изрепчих се. — Мога да се оправя и сама.

Той ме стисна за лакътя и ме побутна напред.

— Не се самозалъгвай. Не мисля толкова за благополучието ти, колкото за това да те разкарам от живота си. Искам да се уверя, че си напуснала квартала. Искам да чуя как ауспухът ти гърми в далечината.

Е, нямаше да има този късмет. Ауспухът ми бе останал някъде по шосе 1.

Стигнахме до „Старк“ и аз потреперих, когато видях колата си. Беше паркирана тук по-малко от час, но през това време бяха успели да я украсят с графити от горе до долу. Най-вече в яркорозово и тревистозелено. Думата, която преобладаваше и от двете страни, бе „курва“. Проверих регистрационния номер и погледнах на задната седалка, където лежеше кутията със смокини. Да, това беше моята кола.

Още едно унижение в ден, изпълнен с безброй такива. Пукаше ли ми? Не много. Бях претръпнала. Вече имах имунитет срещу униженията. Зарових в чантата си за ключовете, намерих ги и отворих вратата.

Морели се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си, и се ухили.

— Повечето хора се задоволяват с няколко райета по колата и регистрационен номер с името им — заяде се той.

— Посипи си главата с пепел и умри.

Той отметна глава и се разсмя гръмко. Смехът му беше весел и заразителен и ако не бях толкова бясна, щях да се присъединя към него. Но поради затормозеното си душевно състояние, се тръснах мрачно зад волана и завъртях ключа. Фраснах таблото с пълна сила и оставих Морели да се дави в облак от изгорели газове и оглушителен шум, който имаше потенциала да втечни вътрешностите му.

 

 

Официално живеех на източната граница на Трентън, но всъщност кварталът ми бе по-скоро в Хамилтън, отколкото в Трентън. Кооперацията ми беше от грозни тъмночервени тухли, построена преди ерата на централните климатични инсталации и стъклопакетите. В сградата имаше осемнадесет апартамента, разпределени поравно на три етажа. Според съвременните стандарти не беше от хубавите блокове. Нямаше си басейн, нито тенис корт. На асансьора не можеше да се разчита. Банята бе решена в бежово с яркожълти аксесоари и френски фриз на шкафчето. Кухненските уреди бяха почти древни.

Хубавото на сградата беше, че бе построена солидно. Стените бяха дебели и не можех да чуя какво правят съседите ми. Стаите бяха просторни и слънчеви, таваните — високи. Живеех на втория етаж и прозорците ми гледаха към малкия паркинг. Кооперацията нямаше балкони, но аз бях късметлийка, тъй като пред прозореца на спалнята ми имаше стара черна противопожарна стълба, идеална за сушене на чорапогащници и складиране на саксии и достатъчно голяма, за да седиш на нея в топлите летни нощи.

А най-важното беше, че грозната тухлена постройка не бе част от цял комплекс грозни тухлени сгради. Стоеше си съвсем сама на оживена уличка с малки магазинчета и граничеше с квартал със скромни дървени къщи. Все едно че живееш в Бърг, но бе по-добре. Майка ми едва бе отпуснала пъпната ми връв да се разпростре дотук, пък и сладкарницата беше само на една пресечка.

Паркирах и бързо се мушнах през задния вход. Морели не беше с мен и не ми се налагаше да се преструвам на смела, затова куцах и стенах по целия път до апартамента си. Изкъпах се, оказах си първа помощ и облякох тениска и шорти. Горният слой кожа на колената ми липсваше, а натъртванията бяха в интересно тъмносиньо и цикламено. Лактите ми бяха почти в същото състояние. Чувствах се като хлапе, което е паднало от колелото си. Чувах се как тананикам: „Мога да го направя“, а в следващия момент лежа на земята с две разранени колена и приличам на пълен идиот.

Проснах се по гръб на леглото. Това е позата ми за мислене, когато нещата не вървят. Има си определени предимства: мога да подремна, докато чакам в ума ми да се появи някоя гениална мисъл. Лежах дълго, но не ме осени нищо гениално, а пък бях прекалено възбудена, за да заспя.

Непрестанно си припомнях преживяването с Рамирес. Никога не бях нападана от мъж. Днешната случка бе унизителна и страшна и сега, когато се бях поуспокоила, се чувствах обидена и уязвима.

Зачудих се дали да не подам оплакване в полицията, но незабавно отпъдих тази идея. Хленченето пред властите нямаше да ми спечели репутация на твърд и закоравял ловец на престъпници. Не можех да си представя, че Рейнджъра би подал оплакване в полицията.

Признах си, че съм извадила късмет. Бях се отървала почти невредима.

Благодарение на Морели.

Тази мисъл ме накара да изстена. Ужасен срам бе да бъда спасена от него. И адски несправедливо. Но като се имаше предвид всичко, не се бях справила прекалено лошо. Занимавах се със случая от по-малко от четиридесет и осем часа, а вече бях намерила издирвания два пъти. Е, вярно е, че не бях успяла да го арестувам, но все още се учех. Никой не очаква от първокурсник по инженерство да построи идеален мост. Реших, че и аз заслужавам същото снизходително отношение.

Съмнявах се, че револверът някога ще ми свърши работа. Не можех да си представя как застрелвам Морели. Е, вероятно в крака. Но какви бяха шансовете ми да уцеля дребна движеща се мишена? Хич ги нямаше. Очевидно се нуждаех от не толкова смъртоносен начин за залавяне на плячката. Може би сълзотворният газ отговаряше повече на стила ми. На сутринта щях да отида в оръжейния магазин на Съни и да обогатя колекцията си от оръжия.

Часовникът на радиото ми показваше 5.50. Погледнах го тъпо и не осъзнах веднага какво значи това, после ме обзе ужас. Майка ми пак ме чакаше за вечеря.

Скочих от леглото и се втурнах към телефона. Не работеше. Не си бях платила сметката. Грабнах ключовете за колата от плота в кухнята и изфучах навън.