Катрин Стоун
Обещания (2)

Втора глава

Манхатън

август, 1991 година

Стрелките на кристалния часовник „Лалик“, поставен до леглото, сочеха осем и тридесет. Ниско долу, някъде много далеч от пентхауса на Пето Авеню в Манхатън, улицата беше будна, потънала в горещината и задуха на августовското слънце.

Осем и тридесет. Лариса се паникьоса, осъзнавайки колко време беше изминало. В три часа, когато най-после се увери, че Джулиан действително си замина, тя успя някак си да допълзи до банята и взе един дълъг душ, за да дойде на себе си. След това се опита да напусне апартамента, но беше прекалено немощна, виеше й се свят. Реши да полегне само за няколко минути, самота една кратка почивка, която да я съживи…

Неусетно беше заспала и вече бяха изминали пет безценни часа. А ако в този миг Джулиан поставяше ключа си на ключалката на входната врата? Или още по-лошо, ако вече е влязъл, а тя не чува стъпките му, приглушени от плюшения килим?

Джулиан няма да се върне, каза си смело Лариса, опитвайки се да успокои препускащото си в бесен ритъм сърце. Няма да се прибере до довечера, както обикновено. Както обикновено… като че ли нищо не се беше случило. Ще прекара деня в преговори за нови сделки, за милиони долари. Може би щеше да успее да си върне някои от загубените предния ден сделки за недвижими имоти, чиято загуба беше отприщила в него изблик на насилие и ярост.

Джулиан нямаше да се върне, Лариса смело убеждаваше себе си. Но въпреки това трябва да стана, да си приготвя багажа и да тръгна. Сега.

В чудните сънища, които Лариса беше сънувала през последните пет часа и тялото й, и духът й бяха силни и обединили се в едно, бяха помогнали да стигне далеч оттук. Но това бяха сънища, чудни сънища, а тя вече се беше събудила в същия пентхаус, в който Джулиан можеше да се върне всеки момент. Необходимостта да го напусне веднага оставаше.

Колкото повече се събуждаше, смелата жена от сънищата й сякаш изчезваше и ярката дневна светлина представяше чудните видения насън такива, каквито те всъщност бяха — нещо невъзможно. Как да се реши да го напусне? Чувстваше се обвързана с него, здраво и завинаги. О, да, веригите, които я приковаха към Джулиан бяха, от една страна, невидими, а от друга, съвсем истински — ужасно, болезнено истински. Джулиан я притежаваше, цялата, сърцето й, душата й, тялото й, съдбата й. Лариса знаеше точно какво притежава Джулиан и над какво има власт, защото неговите притежания бяха даровете на любовта и доверието, което самата бе му дала. Тя знаеше с точност какво притежава той — всичко, защото тя беше тази, която му даде всичко, което имаше.

Невидимите вериги бяха абсолютно достатъчни, за да държат в плен невидимата жена, в която се беше превърнала. В нея нямаше нищо, беше по-лека от въздуха. Мисълта на Лариса се понесе, размътена от яростните удари по главата, за да се зарее за миг обратно към чудесните и смели сънища…

Не! Викът й се изтръгна дълбоко от нея, от някакво здраво място, останало само нейно, което не принадлежеше на Джулиан, защото в този момент дори тя не беше подозирала съществуването му. Гласът продължи с назидателно спокойствие: Можеш да спиш по-късно. Но сега трябва веднага да станеш. Трябва да изиграеш сцените, които толкова внимателно репетира в сънищата си. Веднага!

Лариса се подчини на гласа. Разбра, че се е изправила прекалено бързо, защото след като стана, стаята се завъртя пред очите й неудържимо. Но световъртежът й не беше просто резултат от бързата промяна на положението й в пространството. То беше част от нея, вътре в нея. Вътре в главата й, заради ударите. Или вътре в слабия корем, който пищеше от смълчана болка, като че ли беше ужасен свидетел на скрити локви кръв. Какъвто и да беше източникът, Лариса разбра, че световъртежът щеше да я придружи по време на нейното пътуване. Трябваха й няколко минути, за да свикне с това състояние и да го приеме. Когато се изправи на крака, тя отново се олюля и трябваше пак да изчака известно време, за да може да запази равновесие. После, когато овладя въртенето, въпреки че то не я беше напуснало, тя просто си пожела да се превърне в смелата жена от съня си.

Лариса се придвижи бавно, пестейки силите си, но независимо от това вървеше решително, изпълнявайки в действителността това, което беше сънувала. Трябваше да се облече елегантно. Тя все пак беше съпругата, запленяващо красивата съпруга на милионера Джулиан Чансълър. Не би трябвало по никакъв начин да позволи да събуди подозрение в който и да е, по време на бягството си. Трябваше в същото време да е нещо подходящо за път през лятото. Имаше много такива дрехи, но днес трябваше да се съобразява и с куп други неща. Трябваше да бъде нещо, с което да скрие лилавите петна по снежнобелите си крака и трябваше да се спуска свободно, встрани от нараненото й тяло. Лариса се спря на една сива копринена блуза с дълги ръкави и широки копринени панталони в същия цвят, към които прибави, поне заради очите, които биха могли да се усъмнят в нещо, една златна верижка за колан. Захвана я свободно около все още наболяващия я кръст.

Облеклото беше подходящо — елегантно, без да буди подозрение. Оставаше въпроса с красивото й, лесно за запомняне лице. Дали щеше да успее да направи прическата, станала част от самата нея, да прибере великолепната си, златисто червеникава коса от лицето и да я завие в богат, висок кок. Това беше прическата, която се очакваше от нея в Манхатън. През последните шест години пищната, огнено златиста грива, с която тя се славеше по времето, когато беше модел, беше изцяло скрита от чужди очи. Разрешено й беше да я спуска само за Джулиан. Той настояваше на това.

Не знаеше дали ще може да открие днес цялото си лице както обикновено. Лариса мислеше за това, приближавайки огледалото, разтреперана от страх от представата за това, което можеше, да види — или да не види. Преди осемнадесет години, когато за пръв път преживя такова животинско предателство, тя застана през огледалото и не видя в него нищо. Там, където трябваше да бъде лицето й, нямаше никакъв образ, а само една овална, размазана сянка. Почти четири години тя виждаше единствено и само този образ в огледалото и дори когато накрая успя отново да различи чертите на собственото си отражение, това, което Лариса видя, бе една необикновено красива маска, един пленяващ образ, който щеше да й даде възможност да преминава през света и да излъчва блестяща самоувереност, прикривайки несигурността и страха, напластили се в нея.

Забележителното лице, изящната лъжлива външност щяха да направят Лариса Локсли богата и известна. Точно това накара Джулиан Чансълър да я пожелае. Понякога през последните една-две или може би три, дори четири години, имаше дни, в които отново виждаше в огледалото размазаната овална сянка.

В юношеството си Лариса не можеше да прогони сянката, взела мястото на лицето й. Тя дори не искаше тази сянка да се махне от огледалото. Но през последните няколко години имаше нужда да вижда своя собствен образ и тя го заставяше да се появи в огледалото с усилие на волята. Същото направи и сега. Проследи как лицето й изплува от тъмните дълбини и потръпна от страх, когато се появиха очите й — призрачни и отчаяни. Решително откъсна погледа си от отражението им и го насочи към носа и страните си, проверявайки за синини.

От двете страни на главата си имаше подутини — топли, нежни надгробни паметници, белязали гроба на нейната любов. Но те се скриваха под златисто червеникавата й коса. Никой нямаше да ги забележи.

Лицето й почти не беше пострадало, с изключение на призрачното, пълно с отчаяние синьо на очите. Джулиан ужасно беше внимавал да не повреди своята високо ценена собственост. Лариса потрепери, като осъзна отвратителното значение на тази мисъл. Знаеше ли наистина Джулиан какво прави? Имаше ли някаква мисъл и контрол в неговия гняв? Тя не знаеше и не искаше да знае. Знаеше единствено, че е благодарна, че е успяла да опази лицето си от неговата груба ярост.

Внимателен? Да, защото това означаваше, че тя ще може да замине днес. Беше благодарна за още нещо на този, който беше успял да измами Джулиан със сделката за недвижими имоти и беше спечелил, въпреки че Джулиан искаше този имот на всяка цена. Лариса не знаеше нищо за тази сделка, освен, че без съмнение умният и непочтен Джулиан, който също беше майстор в измамите, беше победен и това го беше вбесило. По някакъв необясним и нелогичен начин той беше прехвърлил цялата вина за своя провал върху нея. Вината, яростта и наказанието. Беше я нападнал първо с юмруци, една злостна атака, която разкъса сърцето й на хиляди ридаещи парчета. След това продължи да я малтретира физически, безмилостно, незачитайки нейните пълни с ужас молби и накрая я облада против волята й — сякаш тя беше негова, за да я притежава, да я наранява, да властва над нея, да я унищожи.

Тя беше негова, един дар на любовта от нея за него, защото го обичаше и имаше нужда от неговата любов и защото изпитваше отчаяна необходимост да вярва, че е била права да му се довери. Беше се съгласявала с всеки каприз на Джулиан, с всяка негова прищявка, с всеки компромис беше предавала малко по малко самата себе си, самозалъгвайки се, че всяко негово желание е романтичен изблик на любов. Беше се отказала от кариерата на манекен — разбира се, по собствено желание! — защото Джулиан беше пожелал тя да е на разположение — на него и на неутолимото му желание да я притежава. Той бе поискал да се раздели с всичко, което е било в миналото, с всичко, което е било преди него: кариерата й, приятелите, всички предишни връзки. Не беше ли това едно романтично желание животът и щастието й да започват с тяхната любов? Или желанието на синята кръв на пасажера от Мейфлауър, който искаше да заличи завинаги спомена за неаристократичното потекло на своята невяста? Или това желание беше продиктувано единствено от жаждата му за власт, за да я привърже около себе си с невидими вериги?

Лариса наивно бе приела молбите на Джулиан за романтични. Решително изостави кариерата си и хората, с които се бе сближила, докато работеше в рекламата. Като финал, преди три години и половина, тя изостави най-добрата си приятелка, единствената, която имаше стойност за нея. Наистина ли беше скъсала с Елизабет, за да удовлетвори каприза на Джулиан? А дали всъщност не го беше направила, защото не искаше Елизабет да узнае истината за нейното измамно щастие, да узнае в какво Лариса си беше позволила да се превърне?

Джулиан взимаше, а Лариса даваше, жертвайки самата себе си. Предаваше собственото си сърце и душа с всеки дар, поднесем в нозете му. В същото време умираше по малко всеки ден, решително отричайки истината, защото необходимостта да повярва в неговата любов беше огромна. Тя би могла да живее с Джулиан до края на живота си. Но след снощи…

Преди снощния случай веднъж я изнасилиха, много отдавна, когато беше на дванадесет години. В тази далечна, кошмарна нощ нямаше никой, който да я защити от ужаса, нито от постоянните терзания след това. Когато Джулиан я изнасили снощи, той всъщност изнасили отново невинното дванайсетгодишно момиченце, което все още живееше в нея. Въпреки молбите си, не можа да защити нито порасналата Лариса, нито детето, чиято болка все още носеше в себе си, от яростта на Джулиан. Но сега, внимателно и в същото време непоколебимо водена от силната и смела жена от своя сън, тя щеше да спаси и двете от по-нататъшни страдания и болки.

Лариса беше благодарна на този, който беше изиграл Джулиан и го беше довел до състояние, в което той не можеше повече да крие под обичайната маска грубата си ярост.

Сега тя знаеше всичко за Джулиан и неговата любов.

Сега истината не можеше да бъде повече отричана.

Лариса имаше усещането, че преминава бавно през един въртящ се свят от болка и страх. Болката беше постоянна и изгаряща, получена в наследство от злобата на Джулиан, но страхът се появяваше на ужасяващи вълни, които се стоварваха върху нея при всеки шум, колкото и слаб да беше той. Страхът я сковаваше, докато не успееше да определи със сигурност, че шумът идва или от уличното движение, или от климатичната инсталация, включила струята студен въздух, за да охлади потискащата горещина, но не и от Джулиан.

Възможно ли беше Джулиан да остане доволен, ако случайно се върнеше, в момента, в който тя си тръгваше? Не, отговорът дойде бързо, донесен от нова, стоварваща се върху нея, вълна страх. Джулиан щеше да се разгневи. И гневът, на който тя беше станала свидетел снощи, породен от загубата на част от състоянието, което искаше да прибави към своята вече огромна империя, щеше да бъде нещо обикновено в сравнение с гнева от загубата на собствената си съпруга.

Действай!, заповяда тя на своето немощно и олюляващо се тяло.

В тези дрехи изглеждаше прилично, дори елегантно. Трябваше само да си приготви багажа и да вземе парите, които намери в чекмеджето на бюрото на Джулиан. Това нямаше да й отнеме много време. Бързо и без излишна сантименталност тя постави няколко изискани тоалета в куфара, като остави отгоре място за дрехите, без които не можеше, нейните добри и скъпи приятели, които беше скрила от Джулиан.

Скрила — думата отекна в главата й. Не беше ли това ключа към загадката? Да се налага да криеш свои лични вещи от съпруга си — само по себе си това не говореше ли за брак с проблеми?

Беше скрила съвсем тривиални неща, като износените и любими джинси от колежа, една синя тениска, на която пишеше със златни букви „Бъркли“, парцаливата памучна хавлия за баня и нощницата, която носеше, докато двете с Елизабет стояха по цели нощи будни, за да споделят тайни надежди и мечти.

Тези дрехи бяха парцаливи, но бяха единствените й оцелели приятели от миналото. След като прибави и тях, в куфара остана още малко място. Импулсивно, или може би това го беше планирала насън, Лариса намери дългата рокля от ефирна коприна — също скрита в ъгъла на гардероба. Беше облякла роклята още в мига, в който я видя. „Толкова романтична“ — помисли си за нея тогава. Толкова невинна и чиста, нежните перли и сребърните мъниста по нея блестяха като капчици роса върху бели рози. Едва беше изтърпяла да покаже своето романтично откритие на Джулиан. Идеална е, беше решила тя, за очарователната вечер преди приказния сватбен ден.

Но Джулиан не я хареса. Той вече беше решил какво ще облече тя за тази вечер — една модна рокля, която благоприлично и в същото време неоспоримо щеше да представи като на пиедестал съвършеното тяло, което скоро щеше да стане негово притежание. Беше избрал нещо предизвикателно и пищно, а не невинно и чисто. Джулиан настояваше Лариса да облече точно този тоалет, който той беше избрал, и разбира се, тя не се противопостави. Как ли щеше да реагира той, ако в навечерието на тяхната сватба тя беше отказала? Дали щеше насила да я накара да изпълни желанието му? Щеше ли още тогава да разбере истината за себе си?

В продължение на шест години Лариса беше крила от Джулиан дрехите от колежа и роклята, която никога не беше обличала. Ако беше открил тези скъпоценни спомени от нейното минало, той сигурно щеше да се ядоса и да се подиграе надменно на нейната глупава сантименталност. Но, помисли си тя, докато измъкваше четири малки пакетчета, скрити между коприната и сатена в гардероба й, ако Джулиан знаеше, че имам това?

Ледена тръпка премина през нея, когато погледна хапчетата против забременяване, миниатюрен спомен за нелепите надежди и за потресаващата загуба. Толкова много беше искала да има деца — техните деца. Колко се зарадва на думите на гинеколога, който я прегледа четири месеца преди сватбата — тя смяташе, че е длъжна да направи това. „Да, имате значително увреждане на маточната тръба, но — беше й казал той, практически е невъзможно да се предскаже до каква степен това увреждане е засегнало вашата плодовитост. Аз лично съм имал пациентки с подобно увреждане на тръбите, които имаха напълно нормална бременност.“ Тя направо полетя. Беше повярвала, че миналото й, онази ужасна нощ, повече няма да я преследва. Искаше да забременее нормално и двамата с Джулиан щяха да народят бебета, заченати в най-голяма любов и отгледани от родители, които да ги защитават, да ги обичат, да се грижат за тях.

Лариса никога не сподели с Джулиан, че се опитва да забременее. Искаше да го изненада. Представяше си как ще се развълнува, когато му съобщи това, представяше си радостта по красивото му лице, когато чуе прекрасната новина. И тя беше крила своето разочарование месец след месец, година след година и най-накрая нямаше сили да крие повече.

След пет години диагнозата изглеждаше окончателна — никога нямаше да роди. Сигурно съществуваха хирургически и ин витро методи, които можеше да опита, но тя никога нямаше да забременее без намесата на такива сложни интервенции. Нямаше обаче никаква причина да взима хапчета против забременяване.

И тя направи точно това. Започна да ги пие, защото нещо дълбоко вътре в нея я предупреди, че ще бъде пагубно, ако създаде семейство с Джулиан. Той не беше готов, те не бяха готови да бъдат тези родители, които тя искаше за своите деца. Щеше да бъде чудо, ако забременее след пет години безуспешни опити, а Лариса не вярваше на чудеса.

И когато преди шест месеца, за първи път откакто се ожениха, Джулиан обяви, че иска деца и тя трябва веднага да започне с опитите да забременее, Лариса се съгласи без никаква съпротива. Всеки ден, без да пропусне нито веднъж, тя взимаше по едно хапче от внимателно скритите розови кутийки.

Ще ме убие, ако намери това, помисли ужасена Лариса, уверена, че би го направил и постави розовите пакетчета в куфара върху сгънатата с любов бяла рокля. Щеше да довърши наченатата опаковка противозачатъчни, за да е сигурна, че снощното насилие не е създало физическа връзка с Джулиан, като допълнение към онези, невидимите. След това щеше да, изхвърли останалите хапчета. Дори и за миг не можеше да си представи, че някога отново ще се люби, но ако все пак й се случеше някой ден, тя знаеше, че реално не се нуждае от предпазване.

Лариса затвори куфара, багажът беше готов. Излезе от спалнята, за да потърси парите. Беше омъжена за един от най-богатите мъже в Америка, но не притежаваше нито кредитни карти, нито чекова книжка, нямаше достъп до никакви нари, освен тези, които Джулиан държеше в бюрото си, скрити в елегантна, облицована с дървена ламперия библиотека.

Преди да се срещне с Джулиан, Лариса беше финансово независима. Той искаше да се грижи за нея така, както никой преди това не беше пожелавал. Осигуряваше й всичко, освободи я от досадните неща от рода на сметки и чекове. И тя се съгласи да има всичко, повярвала в романтичната илюзия за свобода, а всъщност беше затворник, една разглезена кукла в златна клетка, заключена зад златните решетки на решенията, които сама беше взела в името на любовта.

Досега не беше усещала капана, в който бе попаднала. Само срещу подписа си — мисис Джулиан Чансълър — можеше да си купи дрехи и скъпоценни камъни от всеки бутик в Манхатън или да поръча богата вечеря със скъпи питиета в „Дом Периньон а Ле Сирк“ или в „Ла Коте“. Винаги разполагаше с достатъчно пари в брой, много повече отколкото са й били нужни. Те стояха в чекмеджето на бюрото. Джулиан обичаше да има в себе си пари в брой, да дава щедри бакшиши или да плаща със замах екстравагантни вечери, когато беше в настроение. Количеството пари, разпределени из джобовете му, надхвърляха стотици, дори хиляди долари, почти цяло състояние за обикновените мъже, но те бяха просто джобните пари на един милиардер.

Въпреки това в началото Джулиан не беше склонен да предоставя пари в брой на Лариса. Името й — името, което доказваше, че е негова съпруга — разбира се, беше всичко, от което тя се нуждаеше, за да получи онова, което иска. Но, ако пожелая да оставя бакшиш в брой?, беше попитала тя. Или, ако искам да си купя топъл геврек от някоя улична сергия? Или, ако — беше прошепнала с тих нежен глас тя — искам да те изненадам с ново секси бельо? Това е изненада, която бих споделила само с теб, Джулиан, а не с твоя счетоводител!

Този дребен аргумент наклони везните в полза на Лариса. Просто трябваше да си взема от парите, които държеше в бюрото си, беше казал той. И през всичките тези години тя се беше възползвала от разрешението му. Беше вземала, за да оставя бакшиши и да си купува гевреци и подаръци — и да плаща своите хапчета против забременяване.

Сега парите от бюрото на Джулиан щяха да й помогнат да избяга от него.

Но ако Джулиан беше изпразнил съдържанието на бюрото в собствените си джобове, когато си тръгна снощи? Добре, имаше план за действие дори и при подобни непредвидени обстоятелства. Щеше да заложи превъзходния годежен пръстен с осем каратови диаманти, който носеше на ръката си. Планът беше изпълним, но страшен. Това предполагаше да се включат и други хора в скандала около техния провален брак, а Джулиан Чансълър, в чиито вени пулсираше синя кръв, не би понесъл позорните петна от един скандал. По същия начин не би понесъл да загуби нещо, което желае.

Лариса облекчено въздъхна, щом отвори чекмеджето и видя подредените пачки банкноти — по двадесет, петдесет и сто долара. Взе цялата пачка, прелисти я с върховете на тънките си пръсти и прибра и другите две. Когато се върна в спалнята за куфара си, отдъхна съвсем, след като разбра размера на сумата — четири хиляди сто и петдесет долара. Щеше да успее доста да се отдалечи от това място.

Преди да излезе от спалнята, Лариса свали великолепния си годежен пръстен, обсипан с диаманти, който се явяваше ценна семейна реликва на фамилията Чансълър, свали и диамантената брачна халка. Постави пръстените и своята връзка ключове върху старинното бюро до съблекалнята на Джулиан. Нямаше намерение да оставя прощални писма. Вещите, които беше оставила, и все още отворената врата към нейната съблекалня щяха достатъчно красноречиво да предадат съобщението за нейното заминаване. След като премести куфара от спалнята в мраморното фоайе, Лариса позвъни на портиера на сградата. Мисис Джулиан Чансълър не можеше да пренесе своите куфари до тротоара, дори когато извършваше отчаяното си бягство. Когато портиерът пристигна, той взе багажа, без да си позволи да зададе какъвто и да било въпрос или да направи някакъв коментар. Както всички останали от персонала на луксозния жилищен блок той беше обучен на дискретност, която забраняваше подхващането на какъвто и да било интимен разговор, дори и като проява на учтивост. Нямаше нищо необичайно в това Лариса да пътува сама, разбира се. Тя често откликваше на спонтанните повиквания на Джулиан да долети при него в Париж, Лондон или Рим. Понякога, когато той отсъстваше, тя си правеше самостоятелни разходки до някои от най-известните курорти, за да вземе глътка спокойствие.

Нищо необичайно и въпреки това сърцето на Лариса трепереше. Какво би станало, ако Джулиан беше наредил да го уведомят веднага, щом днес съпругата му се опита дори само да излезе от сградата?

Параноя, каза си тя, но не можа да овладее треперенето си.

Когато стигнаха първия етаж, портиерът й предложи да повика една от лимузините, които чакаха винаги на разположение на Чансълър.

— О, не, благодаря — отвърна Лариса, усмихвайки се чаровно, когато очите й откриха благославяйки едно чакащо такси. — Таксито ще ми свърши работа.

— За „Еър Франс“ 1, моля — каза Лариса на шофьора на таксито, когато наближиха летище „Кенеди“. По-късно, ако някой искаше да узнае, шофьорът щеше да си спомни, че е докарал Мисис Джулиан Чансълър до салона на „Еър Франс“, вероятно, за да хване самолета за Париж.

С болезнена, но в същото време енергична и уверена походка Лариса пренесе куфара си в салона, премина контролата и влезе в близката чакалня. Озовала се веднъж там, тя измъкна позлатените фиби, които придържаха знаменития й кок и пусна копринената грива от златисто червени коси да се разпилее до средата на гърба й и нежно да обгърне красивото й лице. След това разкопча златния колан, за да остави дрехите да се спуснат свободно по тялото й. Застана пред огледалото и се постара да фокусира собствения си образ. Вече не приличаше на модерната и елегантна Лариса Чансълър, приличаше на това, което беше — изморен пътник.

Прекалено изморена, ако трябваше да си даде точна сметка, за да осъществи следващия етап от плана си, да се качи на автобуса за вътрешните линии и да вземе първия полет за, където и да е. Прекалено изморена и толкова немощна. Въпреки потискащата жега, беше й ужасно студено. С всеки изминал миг се чувстваше все по-немощна. Идваше й да легне върху фаянсовия под, тук и сега, и просто да затвори очи и да се понесе в чудните си сънища. Вече беше склонна да се подчини на това желание, когато си представи ужасяващата картина, която ще последва, ако се предаде и намери сили да го прогони. Щяха да я намерят и бързо да я отведат с линейка в „Мемориал Хоспитал“ в Манхатън. Някой щеше да се обади на Джулиан, да го осведоми внимателно за грубото покушение, извършено върху красивата му съпруга, явно случило се на летището. И след като Джулиан разбере истината, яростта от предната вечер щеше да е като лек скандал в сравнение с това, което щеше да последва.

Окопити се по-скоро благодарение на страха, отколкото на наличието на някакви сили, останали в крехкото й тяло.

Лариса напусна чакалнята, излезе вън от летището и се качи на първия автобус, който щеше да я отведе до някакъв благоприличен мотел. Навремето, когато беше топ модел, разпознаваха лицето и името й по целия свят. Тогава Лариса често беше пътувала под друго име и за по-убедително използваше съответния чужд акцент. В онези години това беше игра, с която се забавляваше без никакъв риск, ако някой случайно откриеше истинската й самоличност. Сега обаче това не беше игра. В никакъв случай администраторът в мотела не трябваше да я разпознае. Едва доловим френски акцент и несигурен английски, използвани умело, биха го убедили, че това е истинската Шантал Шандо — красива французойка, скрита зад слънчевите си очила и блестяща завеса от червени и златни коси, най-вероятно пристигнала за тайна среща с любовник. Лариса не разбра дали успя да убеди администратора, или той просто не прояви интерес, но след като изплати в брой цялата сума за една нощувка, се отправи към своята стая с приятно успокояващо усещане, че той моментално забрави за нейното съществуване.

Влезе в стаята и първо дръпна резето, за да се защити от всевъзможни набези от света навън. Изключи климатичната инсталация, защото вече трепереше от студ. Освободи се от елегантната сива коприна и на нейно място облече любимата си парцалива нощница. Накрая се сви на топка под завивките на леглото. Скоро, каза си тя, много скоро ще стане топло. Без климатична инсталация малката стая бързо щеше да се изпълни с влажната горещина на задушния августовски ден.

Стаята бързо се загря, топлината обгърна Лариса и най-после тя беше свободна да се отдаде на спомена за чудния сън, когато беше в безопасност, беше силна и се намираше далеч оттук. Точно днес не мога да помръдна и на крачка по-далеч оттук. Но това може би вече е доста далеч, помисли Лариса, усещайки обратния ефект от спирането на климатичната инсталация. Въздухът тежеше върху тялото й. От горещината се чувстваше все по-немощна, зави й се свят, въпреки че лежеше. Може би в тази стая щеше да намери своята смърт — една гореща, безопасна, спокойна кончина. Или, може би, ако на следващия ден не освободи стаята, която беше предплатила само за двайсет и четири часа, някой щеше да се усъмни. Щяха да разбият резето и да открият, че в изпадналото в безсъзнание, пребито тяло, все още има малко живот и щяха да я занесат в болницата, предавайки я под надзора на някой хирург травматолог.

Тази мисъл в момента не й се струваше толкова ужасяваща, както преди, защото хирургът травматолог имаше лице — хубавото лице на нейната най-добра приятелка, нейната единствена истинска приятелка, която тя беше изоставила.

Една нежна усмивка заигра върху устните на Лариса, когато в съзнанието й изплуваха картини от онова далечно време, прекарано с Елизабет. Ето ги, Лиз и Лара се разхождат заедно в парка на колежа. Елизабет винаги е възторгната от великолепното небе, дори то да е сиво и навъсено, или се удивява на нежния аромат на цветята, покрай които минават, въпреки че единственото, което се усеща във въздуха, е миризмата на замърсения град и изпаренията.

Това беше Елизабет — виждаше сребърна нишка и в най-сините облаци, откриваше аромата във въздуха, пропит с автомобилни изпарения. Щастлива, радостна, оптимистично настроена и незачитаща отблъскващата картина на неприветливата реалност, пред която Лариса не можеше да затвори очите си. Много преди да постъпи в колежа, тя знаеше, че сивите облаци нямат сребърни нишки и много често най-нежните цветя умират, лишени от любовта на някой, който да ги спаси.

 

 

Още на осемнадесет години Лариса беше наясно и с облаците, и с цветята, и с погледите, оправени към тях по време на разходките им в парка на Бъркли. Погледи, които самата тя привличаше и винаги бяха изпълнени с нескрито желание, похотливи, собственически, ламтящи за нейната необикновена красота. И в същото време надменни. А погледите, които Елизабет привличаше? Хората от всички възрасти и от двата пола просто й се усмихваха. За всички тя беше тяхната отдавна загубена сестра или дъщеря, която най-после се завръща щастливо при тях, като един безкраен извор на топлина, уют и радост.

Колко ли спокойни и уверени се чувстваха пациентите, поверени на грижите на Елизабет. Лариса си представи себе си в тази роля — тя се появява пред Елизабет като ранена жертва в залата за спешни случаи. Интелигентните, изумрудени очи я приветстват топло и след това нежните, но уверени ръце на талантлива професионалистка преглеждат внимателно опустошеното тяло, което лежи пред нея. Елизабет приключва обстойния преглед и й съобщава истината тихо, но окуражаващо:

— Възможно е да имаш вътрешни наранявания, Лара. Ще трябва да те оперирам, за да поправя бедата.

— Добре — прошепва в отговор Лариса. — Но, Лиз, какво ще правим с другата рана, с тази в сърцето и душата ми?

— Ще ти помогна, Лара. Обещавам, че ще ти помогна.

Лариса се отпусна, усещайки цялото си, същество да се предава на съня, или може би на смъртта. Толкова неизмеримо далеч й се виждаше времето, когато ще се събуди и ще се обади на своята най-добра приятелка. Елизабет трябваше да бъде в Сан Франциско сега. Поне така беше описала намеренията си в последното писмо, което Лариса получи, но не отговори. Оттогава бяха изминали три години. Споменаваше, че щом приключи специализацията в Далас, ще започне работа в хирургическото отделение на „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“. В писмото пишеше и за други неща — лични, не професионални — за някакъв кардиолог, с когото Елизабет се срещала от няколко месеца. „Възможно е — беше написала Елизабет, — само е възможно, Лара! — той да дойде с мен в Сан Франциско.“

Дали кардиологът на Елизабет я беше последвал в Града на Залива, запита се Лариса. Дали Елизабет най-после се беше влюбила истински? Дали нежните и сръчни ръце на хирург сега не носеха златна брачна халка? Това би било всичко, което Елизабет би сложила на ръцете си. Лариса беше сигурна в това. Елизабет би носила само една семпла златна халка, прост и в същото време изконен символ на най-истинското осъществяване на любовта между двама души, а не бляскавите бижута, с които Лариса се беше украсявала. Те не бяха символ на нищо, освен на измамни заслепяващи илюзии, които служеха само за лустро… както тя самата бе служила винаги само за това.