Катрин Стоун
Обещания (14)

Четиринадесета глава

Манхатън,

септември, 1991 година

Джулиан, адвокатът му и фотографът, който щеше да заснеме добре разположените един към друг съпрузи в развод, изчакваха пред ресторант „Ле Сирк“ лимузината, с която пристигнаха. При вида на Джулиан пулсът на Лариса, който и преди това беше учестен, се вдигна до максимално възможните граници, режещата болка в стомаха се превърна в изгаряща рана. Тя започна да се задушава.

— Добре ли си? — попита Марк, след като лимузината спря плавно.

— Не — призна Лариса. — Но ще бъда… след около три часа.

— Предстои ни прекрасен полет до дома — обеща Марк. — И така, да слизаме ли?

— Да.

Последва размяна на любезни поздрави от двете страни. Джулиан се взираше в нея. На лицето му беше изписано същото изражение, както когато се срещнаха за пръв път — очарователна и завладяваща смесица от нежност и съблазън, желание и респект. „Любов от пръв поглед“, й беше казал по-късно той. За нея това беше любов от пръв поглед.

В този миг Джулиан я гледаше по абсолютно същия начин, както я беше гледал в онзи отдавна отминал ден, красноречиво напомняйки й за една любов, която някога беше изглеждала съвършена.

„Бъди внимателна!“, предупреди я разумът й, когато всички късчета от разбитото й сърце се разтрепериха и завиха от болка. Някога беше изпитвала невероятна нужда да повярва в чудната любов на Джулиан. Беше я приела с радост и благодарност. „Знаеш какво прави сега той, нали?“, попита я разумът й. „Да, разбира се, че знам, отвърна сърцето. Само че го прави много добре. И затова е толкова опасен.“

— Здравей, Лариса — каза Джулиан. Гласът му прозвуча тихо и нежно, както някога, при първата им среща.

— Джулиан.

— Ще влезеш ли? — покани я мило той, без ни най-малко да се смути от студенината на поздрава й. — Даниел е приготвил любимите ти ястия, а Сирио се е постарал да бъдем на нашата любима маса.

— Нашата любима маса? — повтори тихо Лариса. „Тяхната“ маса беше в един усамотен ъгъл, едно от малкото усамотени кътчета в прочутия ресторант, където богатите и известните идваха да видят и да бъдат видени. По-голямата част от клиентите на „Ле Сирк“ се дразнеше, ако не бъде настанена на централна маса. Но Джулиан не понасяше снобизма. През последните шест години той и Лариса винаги бяха седели на най-отдалечената маса за двама.

— Заповядай, масата е приготвена за обяд, Лариса — помоли тихо и настойчиво Джулиан. В тъмните му очи светеше едновременно предизвикателство и молба: предизвикателство към смелостта й и молба към сърцето, което някога толкова много го беше обичало, че тя беше готова да умре за него — и може би беше умряла за него. — Само двамата, моля те.

— Бяхме се споразумели да обядваме всички заедно — Марк припомни условието от уговорката със спокоен и твърд глас. Очите му не се отделиха от погледа на Лариса, докато изричаше това. Увереността му й напомняше, че не е забравил обещанието си да бъде постоянно до нея.

— И ще го направим, ако Лариса също го иска. — Джулиан се усмихна нежно и попита: — Лариса?

— Добре. Всичко е наред, Марк — каза накрая тя, приемайки дръзко предизвикателството. — Ще обядвам с Джулиан.

„Той е знаел, че ще се съглася“, осъзна Лариса, когато стигнаха до масата. Фотографът вече беше там и наместваше цветята. Сервитьорът ги очакваше, вече готов да налее охладеното „Дом Периньон“ във високите кристални чаши. Веднага, щом седнаха, чашите им бяха напълнени с шампанско. Те ги вдигнаха пред себе си, чукнаха се леко и се усмихнаха, поднасяйки на обектива и на света една картина, представяща блестяща хармония.

— Въобще ли няма да пиеш? — попита Джулиан. След като фотографът си тръгна, Лариса постави на масата недокоснатата чаша и прибра ръцете си в скута. — Да отбележим събитието поне с една глътка.

— Не. Благодаря. — Съзнанието й трябваше да остане будно и нащрек, а паметта много чиста. — Ти пий.

— Но аз нямам повод да празнувам. Не, всъщност не е вярно. Аз празнувам деня на твоята свобода. Ти заслужаваш да се освободиш от мен, Лариса. — Тъмните съблазнителни очи на Джулиан се усмихнаха тържествено, замислено и тъжно. — Говоря сериозно. Мога само да се гордея с теб, заради това, че намери сили да си тръгнеш. Не съм в състояние да изразя с думи колко се срамувам от това, което ти причиних. Не само последната вечер, а в продължение на много време. Имам проблеми. И двамата знаем това. Твоето заминаване беше стреса, от който имах нужда, за да се замисля за себе си и да потърся професионална помощ. Вече имам назначени срещи за… Разбираш, това е само началото, но може би ще намеря отговорите на някои въпроси. И някой ден ти може би ще ми простиш.

— Не искай от мен да ти простя, Джулиан. Все още не мога, а може би и никога няма да мога. — Под розовата покривка ноктите й се забиваха все по-надълбоко в дланите. — Радвам се, че се срещаш с психоаналитик.

— И аз, струва ми се. Всъщност, отначало смятах, че дори не заслужавам възможността да се опитвам да стана по-добър. — Той се усмихна скромно и призна: — Понякога си мисля, че щеше да бъде най-добре, ако просто ме беше застреляла.

Пръстите й застинаха, тъй както се бяха впили в дланите, когато споменът за този ужасен момент от кошмарната нощ я разтърси. Тя го беше забравила съвсем, но сега сцената оживя отново в съзнанието й. Някъде по средата на бруталното изнасилване тя беше успяла да се освободи от ръцете му и да допълзи до нощното шкафче, в което държеше малкия дамски пистолет, подарък от него. Джулиан не й попречи да се добере до оръжието, нито се опита да й го отнеме преди тя да го насочи срещу него. Вместо това той започна да й се подиграва — по абсолютно същия начин, както преди много години един друг жесток и свиреп мъж се беше гаврил с нея, преди да я изнасили — надсмиваше се над глупавата й смелост, защото знаеше много добре, че тя никога не би натиснала спусъка, дори и само за да се защити. Беше толкова уязвима и толкова съблазнителна в своята крехка смелост, беше една апетитна жертва.

Лариса никога не можа да преодолее срама, за да разкаже на Джулиан за грозното изнасилване, с което й бяха отнели невинността и способността да се доверява на хората. Той не знаеше нищо за това, но всъщност повтори след толкова години по някакъв мистериозно зловещ начин сцената на първото изнасилване. Той й се присмиваше, предизвикваше я да го застреля и се отнесе с нея още по-жестоко, след като тя не можа да направи това.

А сега смяташе, че е трябвало да го застреля.

— Точно това имам предвид, Лариса. Бях ти подарил този пистолет, за да се защитаваш от всеки, който се опитва да те нарани. Може би още тогава съм знаел, че един ден това мога да бъда самият аз.

— Не желая да говоря за това, Джулиан.

— Само още няколко думи. Искам днес да си вземеш пистолета. Той е в куфара на адвоката ми заедно с необходимите документи. Ще ги предаде на Марк, преди да се качите в самолета.

— Не искам пистолета, Джулиан.

— Моля те да го вземеш. Така ще знам, че си в безопасност. — Джулиан замълча, усмихна се насила и добави с глас, който звучеше нежно и в същото време заплашително: — И за да не го използвам срещу себе си.

— Джулиан…

— Не е честно, съжалявам. Но, моля те, вземи пистолета. И ми обещай, че ако някой някога се опита отново да те нарани, ще натиснеш спусъка.

— Ще взема пистолета — съгласи се тихо тя, отстъпвайки пред желанието му и борейки се с усещането, че се задушава, съгласявайки се с него. — Не бихме ли могли, моля те, да говорим за нещо друго?

— Разбира се.

Докато сменяха едно след друго блюдата с все по-пикантни и вкусни ястия, които оставаха почти недокоснати, Джулиан леко водеше разговора като преминаваше от тема на тема, разказваше забавни вицове с несекващ чар и чак когато поднесоха кафето, той върна разговора на темата за тях двамата.

— Къде живееш, Лариса?

— О! — Лариса се сепна от директния въпрос, за който не беше подготвена и се подвоуми дали да отговори. Но вече нямаше проблем, нали? Документите по развода вече бяха подписани и само след няколко минути тя и Джулиан щяха да се разделят завинаги: — Засега живея в Сан Франциско.

— Това е добре. Крайбрежният район е твоето родно място. Знам колко много ти харесва там — много повече от хаоса и тълпите в Манхатън. — Той впи очи в нея, красивото му лице прие сериозен и замислен вид. След миг на напрегнато мълчание я попита тихо: — Мога ли да ти се обаждам?

„Не! Никога!, мигновено я предупреди разумът й. Разбираш какво правиш, нали? Първо сподели колко е обезверен, колко упорито се опитва да се промени и сега те моли за помощ — само един трансконтинентален телефонен разговор. Опитва се да представи това за съвсем дребна молба… но знае, че иска невероятно много.“

— Джулиан, аз…

— Прекалено скоро е, нали? Знам. Разбирам. И за мен също. И прекалено болезнено. Но може би след месец или след два месеца? Мога ли тогава да се обадя на Марк и да му поискам телефонния ти номер или адреса? Ако напиша това, което искам да ти кажа, ще имаш възможността да скъсаш писмото, преди да си разпечатала плика, ако искаш… — Джулиан изглеждаше толкова смирен, изпълнен от съжаление, разкаян.

„Но това не е истинският Джулиан, настояваше разумът й. Истинският Джулиан е този, който те кара да се чувстваш виновна, заради нежеланието си да му помогнеш. Да. Знам.“

Но Лариса знаеше, че истинският Джулиан щеше да бъде настоятелен, поне за известно време и тя не искаше Марк отново да играе ролята на буфер между тях. И досега му беше дошло прекалено.

— Нека не замесваме Марк в това, Джулиан. Ще ти дам адреса и телефонния си номер. Но моля те… наистина още е твърде рано.

— Благодаря ти. — Джулиан изчака мълчаливо Лариса да напише координатите си върху листче хартия, което извади от чантичката си. Докато му го подаваше, ледените й пръсти се докоснаха в топлата му длан. — Не беше само лоша, нали? Нашата любов? Не беше само лоша? Мисля, че имахме и щастливи дни.

„Най-щастливите дни от живота ми“, помисли Лариса, като бързо отдръпна ръката си и стана толкова рязко, че недокоснатото й кафе се плисна извън порцелановата чаша. „Но тези дни бяха щастливи, защото вярвах в твоята любов. Това беше моята глупава вяра, глупава илюзия. Ти ме подведе тогава, точно както предполагам мислиш, че ще успееш да ме подведеш и сега. Но вече няма кой да ти повярва.“

— Ние с Марк вече трябва да тръгваме, Джулиан. Трафикът е натоварен в петък следобед и…

— И имаш нужда да се махнеш колкото се може недалече от мен. — Джулиан също стана. Тъмните му очи се взряха в нея, изпълнени с нежна тъга. — Разбирам. Не те обвинявам. Довиждане, Лариса.

Докато лимузината си проправяше път през натоварения трафик по посока на летището, Лариса си даде сметка, че през последния месец силите й бяха насочени върху елементарното физическо оцеляване. Трябваше да лекува прекалено много физически травми и грижите по тях бяха блокирали изцяло мисълта за огромната емоционална рана, която Джулиан й нанесе.

Но сега, докато вече здравото й тяло се отдалечаваше от него, нараненото й сърце, обвило се в мълчание през последния месец, започна да вие от болка. Лариса не знаеше дали ще успее да оцелее с тази болка. Дали щеше да може някой ден да заглуши воплите? Или пронизителните и мъчителни стонове щяха да останат завинаги в нея и да й напомнят неумолимо колко брутално беше предал Джулиан любовта им… и как тя предаде самата себе си?

По същото време, когато Лариса пътуваше към летището, Джулиан се върна ликуващ в офиса си — един пентхаус на „Парк Авеню“, предвкусвайки насладата от победата си. Един от огромните таланти на Джулиан Чансълър беше способността му да определи слабото място на своя опонент и да го притисне точно там. Същото беше направил той днес — беше го правил винаги с Лариса.

Джулиан считаше готовността на Лариса да помага на тези, които се нуждаят от помощ за слабост, но днес беше особено благодарен на тази слабост, която винаги беше презирал. Щеше да даде възможност на Лариса да го спаси, или да си мисли, че го спасява и едва, след като се върне при него, тя щеше да осъзнае истината.

Джулиан се усмихна при спомена за Лариса от днешния обяд. Изглеждаше толкова красива, толкова смела, толкова чаровно уплашена. Тя все още имаше нужда от неговата любов. Не беше успяла да скрие от него тъгата в красивите си очи.

Усмивката на Джулиан помръкна и устните му се притиснаха една в друга зловещо при мисълта за другото, което беше видял в яркото блестящо синьо на погледа й. Някъде много дълбоко в него се бяха стаили смелост и сила, каквито той никога преди това не бе виждал. Сякаш Лариса наистина си въобразяваше, че може ей така, просто да си тръгне от живота му.

Беше принуден да й даде развод. Не както Лариса и адвоката й си мислеха, че са го притиснали с изнасилването и той умира от страх да не бъде разгласено публично. Въобще не го интересуваше дали тя щеше да разкаже на целия свят, че е изнасилена. Неговата дума значеше много повече и всички щяха да повярват на него, а не на нея. Кой щеше да посмее да се усъмни в правотата му? Никой. Той щеше да се постарае за това.

Имаше други неща, които Лариса можеше неволно да каже, разказвайки за събитията от вечерта, принудили я да го напусне. Можеше да спомене, че е бил вбесен заради загубата на една сделка с недвижими имущества. Джулиан за нищо на света нямаше да допусне Питър Ландън да узнае за гнева му, че е бил надхитрен от него.

Един ден Джулиан Чансълър щеше да накара Питър Ландън да плати много скъпо за хитростта си, също както Лариса щеше да си плати много скъпо за това, че си позволи дързостта да го напусне.

Мислите на Джулиан се върнаха отново към Лариса и една жестока и опасна усмивка се появи отново на устните му. Във великолепните й сини очи днес беше видял крехка и в същото време дръзка смелост. На Джулиан му се нравеше този деликатен, изпълващ я с надежда порив. Неговото завоевание и нейното наказание сега вече щяха да бъдат много по-вълнуващи.

Лариса наистина беше повярвала, че може да го напусне.

След време щеше да има възможността да разбере колко ужасно е сбъркала.