Метаданни
Данни
- Серия
- Загадките на Александър Македонски (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The House of Death, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobich (2009)
- Разпознаване и редакция
- Xesiona (2010)
Издание:
Пол Дохърти. Храмът на смъртта
ИК „Еднорог“, София, 2003
Редактор: Боряна Джанабетска
ISBN 954-9745-56-2
История
- — Добавяне
Пролог І
„Дарий станал цар преди смъртта на Филип… но когато Филип умрял, Дарий се успокоил, смятайки, че Александър е твърде млад, за да представлява някаква заплаха.“
Някога това беше самотна равнина, потънала в тишина, обградена от планини и покрита с тучни поля и обвити в мъгла иглолистни дървета. Място, където през лятото вилнееха пясъчни вихрушки, бърлога на диви котки и свирепи вълци. Кир Велики беше променил всичко това. Равнината се беше превърнала в светилище на Свещения огън, в райска съкровищница, в храм и слава на Ахурамазда, бога на светлината, господаря на скрития пламък и слънцето, всевиждащото око, издигащ се във висините на крилете на орлите. Тук се възвиси Персеполис, домът на божия представител на земята, Дарий III, Великият цар, владетел на владетелите, господар на всички народи. Подобен на главина на огромно колело, център на империята, Персеполис се издигаше върху изкуствени, добре напоявани тераси между Планината на милосърдието и река Аракс. Глинените стени на палатите му се издигаха на десет метра височина и бяха покрити със злато. Верандите и входовете му се славеха с колони от мрамор и скъпо дърво, които крепяха покриви от ливански кедър.
В сърцето на царския палат, заобиколен от три огромни стени и защитаван от бронзови порти, оградени от пилони за знамена, се намираше Апанда, Храмът на обожанието в Колонната зала. Тази светиня на светините беше пазена от „безсмъртните“, личните телохранители на царя на царете, облечени в ризници с бронзови украшения върху алени роби и раирани панталони, на главите си носеха меки шапки с дебели наушници и наличници, които можеха да бъдат завързвани пред устата и носа, за да предпазват собственика си по време на поход от прахта, която вдигаше Великият цар. Безсмъртните стояха мълчаливо край портиците, из галериите, в дворовете и градините. Неподвижни като статуи, те стискаха кръгли щитове и дълги копия, балансирани от златни ябълки, заради които ги наричаха „царските ябълконосци“.
Мракът се беше спуснал. Персийският двор, слугите и икономите, Носителят на царското ветрило и Биячът на мухи, мидийците[1] и магьосниците, всички знаеха, че тази вечер Великият цар ще се появи — беше се съгласил на аудиенция с фаворита си, гъркът — отстъпник, пълководецът Мемнон от Родос. Цял ден бяха предъвквали тази новина. Някои открито я коментираха, скупчени из стаите на двореца. Други, които се пазеха от царските шпиони, се срещнаха в уханните горички на плодородните и красиви градини, където всяко цвете и храст от царството процъфтяваше в черната плодородна почва, специално донесена от Ханаан. Всички бяха съгласни с едно — Великият цар беше разтревожен. Тъмна сянка беше надвиснала на границата на владенията му. Александър Македонски идваше! Александър, син на тирана Филип и вещицата Олимпиада. Александър, когото Демостен Атински презрително беше нарекъл „дете“ и „просто наивник“. Очевидно всички демони бяха на негова страна. Беше си пробил път до върха, унищожавал заговорници, разпъвал бунтовници и покорил онези диви племена, на които Дарий беше платил богато, за да нападат границите на Македония. Но тези варвари се преклониха, сключиха мир и се заклеха във вярност на Александър. Всички смятаха, че той ще загине в мрачните, студени гори на Тесалия, но той се върна изгладнял като вълк и разби враговете си. Атина беше смазана. Знатните й граждани, които Великият цар беше дарявал със златни дарици, се укриха или се свиваха като пребити псета там, където биха ги приютили. Дори Тива, градът на Едип, се беше превърнал в опустошени руини, в касапница, където вилнееха лешоядите и ята черни мухи бръмчаха около непогребаните трупове.
А сега Александър Македонски беше обърнал очи на изток. Като главнокомандващ на Гърция, той беше дал свещена клетва да води война докрай, с огън и меч, по суша и вода, срещу Великия цар. Шпионите вече бяха пристигнали в галоп. Александър напуснал Пела. Александър настъпвал на изток. Александър бил при Хелеспонт, загледан алчно през сините му, бързо струйни води към блясъка на Персеполис. Някои казваха, че водел голяма армия. По-разумните смятаха, че има само тридесет или четиридесет хиляди души, а Великият цар със сигурност можеше да се справи с подобна сган. Но спокойствието на Дарий беше нарушено. Беше се опитал да държи македонеца на разстояние с помощта на златото си, но сега вълкът душеше току пред вратата му. Дарий беше повикал Мемнон Родоски с думите, че за да победиш един вълк, ти трябва друг вълк. Мемнон беше прекарал известно време като заложник в македонския двор; беше изучил характерите на Филип и сина му; беше наблюдавал как македонските фаланги с малките си щитове и дълги копия разбиват една след друга гръцките армии. Най-накрая Мемнон беше избягал от Македония и сега се ползваше с доверието на Великия цар. Мемнон разбираше от вълци. Беше се бил храбро срещу Парменион, македонския ветеран — пълководец, изпратен през Хелеспонта, за да изгради предмостие за македонските войски.
Но точно тази вечер, чакайки в преддверието в подножието на стълбите, които водеха към Апанда, Мемнон не се чувстваше привилегирован. Стоеше с немия си слуга Диокъл и главния си коняр Лизий и нетърпеливо потропваше със сандала си заради забавянето. Помещението беше задушно и горещо, охранявано от „ябълконосците“ и изпълнено с придворни и икономи — мидийци, а не перси, в ярки роби и панталони, със силно гримирани лица и проблясващи халки на ушите. Те също долавяха неловкостта на варварина и неспокойно кръжаха наоколо, чаткайки с високите токове на ботушите си. От време на време спираха и хвърляха лукави погледи към Мемнон. Не обичаха каквито и да било гърци. Особено Мемнон, с лъсналата му от благовонни масла плешива глава, острите черти, сбръчканото и загоряло лице, счупения крив нос, изкривените безкръвни устни и пронизващите жестоки очи.
„Никога не вярвай на грък“ казваха персите. Без изключение!
— Колко още ще чакам? — попита Мемнон на гръцки, който прозвуча твърдо и дразнещо. Гласът му стресна пойните птички в златните клетки, увиснали на сребърни вериги от кедровите греди.
— Бъди търпелив, господарю.
Спътникът на Мемнон, персийският принц Арсит, сатрап на западна Фригия, тактично се усмихна и поклони, вдигайки ръка пред устата си, сякаш за да поглади намазаните си с благовонни масла мустаци и брада. Ако зависеше от Арсит, Мемнон, глупавият на вид Диокъл и кривогледият Лизий щяха да бъдат хвърлени на крокодилите; но Мемнон се радваше на царското благоволение. Когато пристигна предишната вечер, той беше посрещнат с големи почести. Придружен до мрачния, ухаещ харем на Дарий, Мемнон беше обявен за „приятел на Великия цар“ и тържествено посрещнат от облечените в скъпи копринени дрехи жени на Дарий, които сияеха като светулки заради отрупаните си с тежки накити шии, глезени и китки. Бяха извадили от сандъците си злато, за да напълнят ковчежето, което един евнух носеше до Мемнон. Гъркът трябваше да го отнесе в знак на приятелството и вниманието на царя. Освен това му бяха показали царската съкровищница, Червената къща, чиито стени и тавани бяха изградени от кървавочервен камък и където десетки хиляди таланти злато се пазеха в сандъци, ковчежета и кошници.
Арсит извърна жълтеникавото си лице и елегантно попи капката пот над твърдата яка на робата си. Дарий беше твърде милостив. Сатрапът играеше със златната верига около врата си. Отиде към стената, сякаш заинтересуван от релефа на влюбен мидиец, миришещ лотосов цвят. Арсит си спомни думите на Дарий: „Покажете на Мемнон благоволението ми. Покажете му силата ми и най-вече, покажете му ужаса, който всявам.“ Арсит наведе глава. Беше направил и трите. Беше извел Мемнон в градините с фонтаните и сенчестите им пещери, за да се наслади на прохладната сянка на тамаринда, смокините и терпентиновите дървета, да вдъхне аромата на нарове, ябълки и череши. Внезапно, без предупреждение, те се озоваха в градината, която се намираше точно под Апанда — дълга морава, но обградена не от цветя и билки, а от ред кръстове, на които Дарий разпваше онези, които бяха предизвикали гнева му. В този случай — отряд конници, обвинени в страх и предателство; всички бяха съблечени, кастрирани и после разпнати върху високите дървени греди. Неколцина бяха умрели веднага, други щяха да агонизират дни наред. О, да, Мемнон беше видял ужаса.
Арсит отиде до прозореца. В градината отдолу бяха запалили фенерите и лампите. Макар да се наслаждаваше на аромата на цветята, носен от вечерния бриз, той имаше сърце на воин. Напрегнатите му сетива долавяха металния мирис на кръвта и тихите стонове на онези, които бяха още живи.
— Ще приеме ли плана ми Великия цар?
Арсит въздъхна, бързо погледна към един от церемониалмайсторите и леко поклати глава, предупреждавайки го по този начин да не се приближава до Мемнон. Все пак, родосецът беше варварин. Не познаваше протокола и етикета в двора на Божествения; не знаеше, че трябва да пазиш тишина, за да подготвиш сърцето и душата си за голямата милост, която скоро ще ти бъде оказана.
— Не знам какво става в ума на господаря ми — отвърна Арсит, връщайки се обратно. — Но когато отвори сърцето си за нас, ще познаеш мъдростта му. — Погледът му се отмести към Лизий. — И справедливостта му.
Мемнон почувства тръпка на безпокойство. Беше ходил на военни походи, събирал армии, подбирал наемници. Беше се справял добре — беше командвал хиляди хоплити[2], ветерани от много войни, добре обучена войска, но имаше и нещо друго. Само да можеше да действа сам! Но навсякъде, където отидеше, шпионите на Великия цар го следваха. Мемнон беше чул слуховете и клюките. Персийските военачалници бяха вербували предатели в гръцкия лагер. Но той отказваше да го повярва. А сега чакаше в тази изпълнена със сенки стая, обкръжен от мълчаливи пазачи и придворни с лукави очи. Беше ли се объркало нещо? Мемнон знаеше, че не го харесват. Радваше се на благоволението на Дарий по две причини. Първо, беше доказал верността си. Второ, беше побеждавал македонците. Но самият Дарий беше демон! Избухлив и понякога крайно жесток, той си беше пробил път до трона, като изби съперниците си и се обкръжи с онези, които му бяха помогнали — режеше носове, вадеше очи, сечеше ръце и крака. Не беше избил всички. Някои от жертвите си беше оставил да бродят като печални призраци из двореца — предупреждение към всички, които биха заплашили златния трон. Дарий можеше да бъде кротък и мил, дори щедър до глупост, но за да поддържа реда в империята си, той се отдаваше на внезапни пристъпи на терор, като гръм от ясно небе. И бог да е на помощ на онези, които беше набелязал за унищожение!
— Той ви очаква!
Гласът на иконома отекна в преддверието. Мемнон пое дълбоко дъх и изтри потните си ръце в бялата роба — задължителната дреха за подобни случаи. Арсит вървеше пред него, останалите — отзад. Безсмъртните се обърнаха и ги обградиха от двете страни, докато изкачваха стръмните стълби към залата за аудиенции. Мемнон имаше чувството, че изкачва свещената планина Олимп, за да се яви пред съда на боговете. Пламъците на стотици факли, прикрепени на стените, пукаха и танцуваха на течението, оживявайки драматичните фрески по стените. Те изобразяваха Дарий и предшествениците му в победоносни битки срещу чуждестранни врагове — дори срещу демони от подземния свят, особено грифонът с лъвска глава и свирепия сфинкс. Мемнон се спъна и тихичко изруга. Усети аромата на лотос, който изпълваше свещеното стълбище. Погледна наляво. Лицето на Диокъл лъщеше от пот и той скришом хвърли поглед към господаря си с израз на преследвана газела. Мемнон принудено се усмихна. Най-много обичаше двама души — жена си Барсина и този слуга, който би дал живота си за него. Той протегна ръка и леко докосна китката на Диокъл, за да го успокои. Отдясно Лизий беше навел глава и не издаваше чувствата си, освен че от време на време поглаждаше добре оформената си бяла брада или тайно избърсваше потта от челото си.
— Очаква ни голяма слава — прошепна Мемнон. — Не издавайте страха си.
Изкачиха стълбището. Бронзовите врати бяха отворени и Мемнон влезе в залата за аудиенции, обляна в светлина. Помнеше изискванията на етикета. Върху мраморния под зад вратата беше разстлан широк кървавочервен килим, който стигаше до огнището, където свещеният пламък трептеше върху дървената си платформа. Това беше свещеният огън на Ахурамазда, персийския бог. Той се поддържаше от жреците и гореше непрекъснато, докато царят беше жив; угасваше само при смъртта му. Килимът беше свещен и по него можеше да стъпва само Дарий. Мемнон и спътниците му коленичиха отстрани. По-надолу, зад свещения огън, под сребристо-аленото знаме с изрисувано орлово крило и слънце, Дарий седеше на златния си трон. Пиеше специално преварена вода, хапваше ечемични сладки и отпиваше вино от овална златна чаша, наблюдаван от сановниците и семейството си. Царският трон беше закрит с плътен бял воал, а пред него стояха три редици безсмъртни в блестящи бойни доспехи. Мемнон зачака. Въздухът ухаеше сладко от стотиците кошници с цветя, наредени покрай стените. От един съседен коридор звучаха нежните мелодии на дворцовите музиканти.
— Сведете глави! — прогърмя гласът на иконома. — Сега погледнете! Дарий, цар на царете, владетел на владетелите, любимец на Ахурамазда и господар на човешките души.
Мемнон вдигна поглед. Безсмъртните бяха изчезнали. Белият воал беше дръпнат. Дарий седеше на трона с белия жезъл на властта в едната ръка и инкрустирана със скъпоценни камъни мухогонка в другата. Беше с роба в алено и сребристо под тежката, извезана със злато наметка, глезените и шията му блестяха от накити, които отразяваха свещения огън. На главата на царя имаше висока пурпурна шапка без периферия, а краката му, вдигнати на сребърно столче, бяха обути в подплатени сандали от копринен сатен.
— Поклонете се! — нареди церемониалмайсторът зад Мемнон. Гъркът наведе глава. Времето минаваше бавно. Музиката спря и Мемнон чу тих шум от чехли. От градините долу се дочу агонизиращ вик като на животно, приклещено в бодлив храсталак.
— Можеш да се приближиш.
Мемнон въздъхна и се изправи. Дарий беше изпълнил церемонията, беше предал белия жезъл и мухогонката. Везаната със злато мантия беше свалена от раменете му. Сега седеше на диван с възглавнички, точно под свещения пламък. Водени от Арсит, Мемнон и двамата му спътници тръгнаха към него, поклониха се и седнаха на предвидените за тях възглавнички. Малка маса ги отделяше от царя. На нея стояха три бокала с вино, купи с плодове и парчета печена гъска. Гърлото на Мемнон беше пресъхнало, но според дворцовия етикет той не можеше да яде или пие, докато Дарий не му даде знак. Залата изглеждаше празна, безсмъртните стояха в сенките, в нишите на прозорците и дългите коридори, готови да действат при най-малкия знак за опасност, застрашаваща господаря им.
— Приятелю — гласът на Дарий беше дълбок и гърлен, — можеш да вдигнеш очи към лицето ми.
Мемнон се подчини. Дарий изглеждаше спокоен, черната му къдрава коса, мустаците и брадата бяха напоени със скъп парфюм, мургавото му лице блестеше от масло. Мемнон въздъхна с облекчение. Понякога очите на Дарий приличаха на късчета черен обсидиан, но сега проблясваха дружелюбно.
— Ястребе мой, соколе мой, мой родоски лъве! — усмихна се царят. — Придворните ми може да не те харесват, Мемнон, но аз те обичам като брат. — Усмивката на Дарий стана по-широка. Това беше гъркът, който щеше да защитава империята му, да отблъсне македонския варварин.
— Господарю, защо ме повика? — попита Мемнон на езика на владетеля.
— За да погледнеш лицето ми. За да видиш живота. За да бъдеш почетен. — Дарий млъкна. — И да усетиш моята справедливост.
Мемнон затаи дъх. Дарий вдигна ръка.
— И така, той идва. — Очите му бяха впити в тези на Мемнон. — Александър Македонски ще прекоси Хелеспонт. Колко души ще води?
— Някои казват, че са само тридесет хиляди, други — четиридесет.
Дарий погледна Арсит.
— Можеш да го размажеш като муха.
— Господарю — прекъсна го Мемнон, — виждал съм македонската фаланга. Представи си движеща се стена, блок или клин. С опрени един до друг щитове и дълги сариси[3], насочени напред.
— Имаме конница — каза Арсит.
— Тя ще се разпръсне пред македонските копия — отвърна Мемнон.
— Защо? — Дарий откъсна едно гроздово зърно и го завъртя между пръстите си. — Защо да не можем да притиснем и разбием такава жалка войска?
Мемнон затвори очи. Помисли за македонците — твърди, непоколебими, подвижна смъртоносна стена, насочена към центъра, докато конницата им връхлита върху вражеските флангове като небесен огън. Отвори очи.
— Господарю, трябва да го видиш, за да повярваш. Те притежават сила и лукава, свирепа жестокост. За тях броят не е от значение, а само хитростта и бързината, боят и силата. Александър е започнал война срещу всички. Чу ли слуховете, господарю?
Дарий поклати глава.
— Александър няма богатства. Продал е всичките си земи. Един от пълководците му го е питал какво е оставил за себе си. Александър отвърнал: „Мечтите си“ — Мемнон не можа да не се усмихне на храбростта на своя млад бъдещ противник.
— И? — попита тихо Дарий.
— „Но какво ще ти остане за в бъдеще? — попитал същият този военачалник.
— Моите надежди.“
— Колко годишен е?
Мемнон разпери ръце.
— Двадесет — двадесет и едно лета.
— А как изглежда този македонски дребосък, който иска да превземе империята ми?
Мемнон си припомни собствените впечатления, както и сведенията на шпионите.
— Малък човек, който изглежда голям — отвърна той бавно. — Александър е набит, с тяло на атлет. Когато върви, леко накуцва.
— Каква е косата му?
Мемнон потупа собствената си плешива глава и се усмихна.
— Някои казват, че е руса като узряло жито, къдрава и подстригана равно на врата и челото. Ласкателите казват, че има златиста кожа. Той е румен, приятен и добре сложен. Няма чипия нос на баща си, но е наследил усмивката му.
— Ами очите?
Мемнон погледна към Дарий.
— Винаги споменават, че очите му са с различен цвят, господарю, едното синьо, а другото кафяво. Александър притежава уменията на актьор, влажен поглед — както казват, момичешки — усмихнат, закачлив, но когато се наложи, твърд като желязо и студен като мрамор. Обикновено държи — имитира го Мемнон — главата си наведена, брадичката почти докосва гърдите му. Понякога накланя главата си леко встрани. Когато говори с теб, Александър се държи така, сякаш си единственият човек, който има значение.
— Забележително — промърмори Дарий. — И какви други качества притежава този тъй наречен юноша?
— Той е щедър, смел, отличен ездач. И се интересува от всичко, независимо дали са растения…
— Или произведенията на Аристотел?
— Аристотел му е бил учител — съгласи се Мемнон. — Александър и другарите му са били обучавани от превзетия атинянин в горичките на Миеза…
— О! — Дарий се залюля напред-назад върху възглавниците, очите му се взираха в пространството. — А как е госпожа Барсина?
— Прекрасна като нощта, господарю.
Мемнон почувства тръпка на страх. Дарий още не го беше поканил да яде или пие. Арсит изглеждаше напрегнат, свел глава, постоянно поглаждаше намазаната си с благовонно масло брада, сякаш слушаше внимателно, или пък мислеше за нещо друго.
— А като пълководец? — Гласът на Дарий беше остър. — Този Александър?
— Има наемници и лека тесалийска конница, но те са плява на вятъра в сравнение със собствената му войска.
Мемнон се замисли. Представяше си гъстите редици на македонската фаланга, дългите сариси, насочени напред, тропота на крака в сандали, бойните песни, трополенето на конницата.
— Ако те са плява, кое е живото растение?
— По-скоро узряла нива — прошепна Мемнон. — Подвижна нива, господарю, чиито стъбла са от дърво и твърда стомана. Можеш ли да си представиш? — той вдигна ръка. — Нападат противника си по фланга или дори челно. Сарисата е дълга около шест метра. Може да пронизва и мушка, преди дори да са се сблъскали с врага.
— Можеш да използваш стрелци — заяви Арсит.
— Фалангата се движи твърде бързо, ще направят стена от щитовете.
В градината долу запя славей с кристалночист глас — странен звук в тази смразяваща зала, излъчваща безмълвна и мрачна заплаха.
— Македонските копиеносци се раждат и възпитават като воини — обяви Мемнон. — Те притежават не само точност, но и бързина, сила и увереност.
— Покажи ми тактиката им. — Дарий посочи към малките благовонни пръчици върху масата.
Мемнон ги подреди.
— Това е врагът, господарю. — Той се усмихна извинително. — Или трябва да кажа нашите македонски противници? В средата е пехотата, конницата е по фланговете. Опасността при македонците е тройна. Първо, конницата, водена от Александър. Той ще застане на десния фланг. Второ — в центъра, пехотата, разделена на две — щитоносци и леко въоръжени пехотинци, много бързи и смъртоносни…
— Ами третата, копиеносците? — прекъсна го Дарий.
— Тактиката на Александър е бързина и подвижност — продължи Мемнон. — Ще концентрира атаката си върху вражеския фланг, който ще се разреди, за да го посрещне. Намесва се пехотата, врагът е разделен, остава само да бъде обграден и избит.
— Аха! — въздъхна Дарий. — Значи пробива и разделя, обкръжава и избива.
Мемнон кимна.
— Това изисква много силна воля — съгласи се той. — Решителност и здрава дисциплина. И многократно е давало резултати.
— И какво предлагаш? — попита Дарий.
Мемнон си пое дълбоко дъх.
— Никога не се изправяй в битка срещу него.
— Какво?
Арсит и Дарий възкликнаха едновременно. С ъгълчето на окото си Мемнон видя, че сенките помръдват, но Дарий вдигна ръка и направи лек жест.
— Остави го да настъпва — продължи Мемнон. — Изгори земите, реколтата, градовете си. Примамвай го все по-дълбоко в лабиринта. Изчакай, докато огладнее и ожаднее, а духът на хората му падне.
— Значи искаш да запалим реколтата си? — възкликна Арсит.
— Не, не, слушай. — Дарий вдигна ръка. — Този македонски наивник, както го нарича Демостен…
— Демостен може да е голям оратор, господарю, но всеки път, когато се е срещал с Македонеца в битка, е побягвал.
— Знам. — Дарий откъсна едно гроздово зърно, сложи го в устата си и задъвка бавно. — Говориш за достойнствата на Александър. А какви са слабостите му?
— Ще трябва да остави Македония и Гърция — отбеляза Мемнон — под съвместното регентство на майка си Олимпиада…
— Тази дива кучка! — възкликна Дарий.
— … и стария военачалник Антипатър.
— Но те се мразят взаимно! — възкликна Арсит.
— Именно! — отсече Мемнон.
Дарий сложи ръка на устата си и се усмихна.
— Колкото повече слушам за Александър, толкова повече ми харесва. Значи Антипатър и Олимпиада ще се дебнат един друг. — Лицето му стана сериозно. — А какви са другите му слабости?
— Ще трябва да остави част от войските си у дома — продължи забързано Мемнон. — Когато пресече Хелеспонт, Александър ще бъде отрязан от дома. Съкровищницата му е празна и Гърция се бунтува. Александър носи титлата главнокомандващ, но Атина не е доволна. Никой не е забравил унищожението на Тива. Гърция има две очи. Едното, Атина, е замъглено. Другото, Тива, беше унищожено.
Дарий засмука зъбите си, внимателно заслушан.
— Значи Александър ще трябва да живее далеч от страната си? — попита Арсит.
Мемнон се чувстваше по-уверен под преценяващия поглед на Дарий — обясняваше стратегия, която Великият цар разбираше.
— Какви други слабости има този мъж? — попита Дарий.
— Репутация на кървав тиранин: тридесет хиляди тиванци бяха продадени в робство…
— Не! — отсече Дарий. — Слабости като човек.
Мемнон отмести поглед. Можеше да спомене предателството. То беше така разпространено в Македония, както в Атина или Персеполис.
— Той има две слабости — бавно каза гъркът. — Първо, родителите му. Те се мразеха взаимно. Самият Александър е казвал, че майка му постоянно си удържа наем за деветте месеца, които е прекарал в утробата й. Олимпиада се смята за мистичка. Редовно измъчвала Филип с думите, че Александър бил заченат от бог. Казват, че самият Филип я е наблюдавал да извършва някои странни ритуали.
— И така изгубил окото си — самодоволно се усмихна Дарий. — Чувал съм тази история.
— Филип и Олимпиада се намразиха — продължи Мемнон. — Всъщност той се разведе с нея и се ожени за племенницата на един от пълководците си. На сватбеното тържество този военачалник, Атал, вдигнал тост. „Най-накрая Македония ще има законен наследник, истински македонец.“ Александър защитил Олимпиада и го наругал в лицето. Филип, пиян както обикновено, се опитал да нападне сина си. Извадил камата си, скочил от лежанката, но се свлякъл на пода. „Вижте“ — присмял му се Александър, „ето един човек, който иска да премине от Европа до Азия, но няма сила и сръчност да стигне от една лежанка до друга…“
— И после? — попита Дарий.
— Александър бил изпратен в изгнание, но по-късно се върнал. Новата жена на Филип родила син.
— И Филип бил убит?
— Да, организирал голям празник, среща на всички гръцки държави, когато бившият му любовник Павзаний, който бил насилен от няколко приятели на Филип, изтичал напред и забил крилата келтска кама в сърцето му.
— И убили ли този Павзаний?
— Опитал се да избяга, но се спънал в една лоза. Телохранителите на Филип го убили. Трупът бил разпнат.
— А кой стои зад това убийство? — попита Арсит.
— Носят се слухове, че Олимпиада е била силата зад Павзаний. Говори се и че самият Александър е знаел за заговора.
— Но той е твърдял, че е невинен? — попита Дарий.
— Разбира се, господарю. Олимпиада обаче сложила златен венец върху отрязаната глава на Павзаний, изгорила трупа и разпръснала пепелта му върху гроба на Филип.
— И Филип не е бил предупреден?
— Получил загадъчно предупреждение от Делфийския оракул. — Мемнон неспокойно се размърда.
— „Бикът е нагизден за жертвоприношение!“ — възкликна Дарий. — „Всичко е готово. Колачът чака.“
— Да, господарю. Филип мислел, че ти си бикът.
Дарий се засмя гърлено.
— Продължавай, Мемнон.
— Александър е объркан. Той обича Олимпиада. Твърди, че една нейна сълза струва повече от хиляди думи. От друга страна деянията й го отблъскват. Тя хвърлила малкия син на Филип върху жарава и накарала майката да гледа. Младата жена полудяла и се обесила. Олимпиада е изпълнила ума на Александър със съмнения, както и с неясни мечти, че той е син на бог. Тя постоянно напомня на Александър, че Ахил е един от неговите предшественици.
— О, да, чувал съм за това — намеси се Арсит. — Александър държи екземпляр от Омировата „Илиада“ до камата под възглавницата си.
— Любимият му стих — добави Мемнон, цитирайки „Илиада“-та, е „Ахил, роден от майка — богиня“. Той се вижда като превъплъщение на най-големия гръцки герой.
— Спомена и за втора слабост — подтикна го Дарий.
— Предвид произхода му — Мемнон не успя да устои да не се присмее — Александър е разкъсван между дълбокото суеверие и неутолимото си желание да се противопостави на боговете, да покаже, че им е равен.
— Обича ли златото?
— Раздава го, все едно е пясък.
— Ами жени?
— Уважава ги.
— Шпионите ми — прекъсна го Дарий — твърдят, че има мъж — любовник. Хефестион.
Мемнон се канеше да се съгласи, когато си спомни старата пословица „Опознай истински врага си“. Гордееше се с едно — винаги казваше истината.
— Враговете му пускат тези слухове — призна той. — Други казват, че Хефестион му е като баща и е най-близкият му съветник.
— Е? — Дарий се облегна на възглавницата. — Защо идва? Заради славата?
Мемнон сви рамене.
— Заради завоеванието. За да осъществи мечтата на майка си, да докаже, че е прероденият Ахил. За да поведе свещена война срещу персийската империя на Ксеркс и Кир, за да докаже, че е бог…
— Или — добави Дарий сухо — за да докаже, че е по-велик от баща си. Значи знаем — кимна той, сякаш говореше на себе си, — че той ще дойде, но как?
— Флотата му е слаба — отвърна Мемнон. — Когато пресече Хелеспонт, ти…
— Не, не. — Дарий поклати глава. — Искам да дойде с жалката си войска, за да го притисна към гърдите си и да изстискам живота от него. Искам да покажа на цяла Гърция какво ще стане. Когато победя Александър, ще посетя Партенона в Атина, за да им покажа кой е техният господар.
— Има отрови, убийци — внезапно се обади Лизий.
Дарий не обърна внимание на прекъсването, прокара пръст по мокрите си от виното устни, а с другата ръка си играеше с ресните на една възглавница.
— Имам шпиони в македонския двор. — Той щракна с пръсти. — Мога да отнема живота на Александър толкова лесно, все едно да подрежа фитила на лампа. Но ако го направя, те могат пак да дойдат. Не, не, аз ще издебна и ще заловя този Александър, ще го преведа във вериги из цял Персеполис, а после — той посочи към краката си — моите „забулени стражи“ ще го закарат да изгние в Кулата на мълчанието. Ще разпоря трупа му от врата до чатала, ще го напълня със златен прах от съкровищницата си и ще го използвам като столче за крака.
Великият цар наведе глава. Въпреки горещината Мемнон потръпна от страх. Дарий кроеше планове и заговори.
— Спомена за някакъв шпионин! — възкликна гъркът. — Как се казва той?
— Наифат. — Дарий вдигна пръст към устните си, призовавайки към тишина. — Александър — размишляваше Дарий — ще прекоси Хелеспонт. Ще се поклони пред древния град Троя. Ще има водачи и ще напредва по западното крайбрежие на империята ми. Ще се лута като в мъгла. И тогава ще го убием.
— Как? — попита Мемнон.
Дарий не отговори. Мемнон погледна с копнеж към чашата с вино. Изведнъж осъзна какво го притесняваше. Да ядеш и пиеш в присъствието на Великия цар беше голяма чест. Те бяха четирима, а имаше само три бокала — изковани от сребро и украсени със скъпоценни камъни. Той вдигна поглед. Дарий го наблюдаваше с любопитство. После персийският цар се втренчи в някаква точка зад Мемнон. Острите черти на гърка не трепнаха. Той чу леки стъпки, разбра, че „забулените стражи“ на Дарий, придворните убийци с черни качулки, приближават.
— Готово ли е всичко? — попита Дарий.
Мемнон не чу никакъв отговор. Великият цар рязко се изправи. Стисна инкрустираната мухогонка и потупа с нея бедрото си.
— Господарю! — възкликна Арсит и се изправи. — Какво има?
Дарий, който вече се отдалечаваше, им направи жест с мухогонката да го последват. Близо до един прозорец, който гледаше към градините, Дарий спря и се обърна.
— Мемнон, приятелю, знаеш ли какво представлява Кулата на мълчанието?
Мемнон го погледна.
— Хайде — подкани го персийският цар, — кажи на спътниците си.
— Това е традиция на твоя народ, господарю. Занасяте мъртъвците си в тази кула и увисвате труповете на въжета от гредите.
— И? — настоя Дарий. — Какво става после, Мемнон?
— Оставяте трупа да се разложи и плътта да окапе. Когато изгние, той не може да зарази никого.
— И живите остават чисти — промърмори Дарий.
Мемнон погледна бързо към прозореца, привлечен от слаби звуци и блясъка на факла.
— Всички трябва да останем чисти. — Дарий бавно се върна обратно. — Говорех за шпиони. Знаеше ли, пълководецо Мемнон, че имам шпионин близо до Александър?
— Човекът, когото нарече Наифат?
— Човекът на име Наифат — съгласи се Дарий. — Наифат е собственост на Митра, господаря на моите тайни.
Мемнон не реагира. Беше чувал за Митра, но никога не го беше срещал. Но Дарий му вярваше толкова много, че хората наричаха този пазител на тайните му „царска сянка“.
— А знаеше ли, Мемнон, приятелю мой, че Александър има шпионин близо до теб? Може би дори двама или трима?
Устата на Мемнон пресъхна. Той усети как краката му се подкосяват.
— Господарю, това не е…
Устата на Мемнон пресъхна: да наречеш персиец лъжец беше най-голямата обида.
— Имам очи и уши — отвърна Дарий. — Аз съм Великия цар. Ела!
Отидоха до прозореца. Мемнон се вгледа навън. Долу беше издигната голяма дървена бесилка. Гол мъж със запушена уста беше разпнат на нея, тялото му представляваше жива рана от челото до пръстите на краката. Стомахът на Мемнон се сви, когато осъзна, че горкият човек беше и кастриран — на мястото на гениталиите му имаше кървава маса. Чу тихо стенание и бързо се обърна. Лизий стоеше блед като призрак, капки пот бяха покрили челото му.
— Познаваш ли този човек, Мемнон? Може би не. Но твоят добър приятел Лизий го познава.
Мемнон се взря в разпнатия мъж, косата му беше подстригана като на всеки осъден.
— Това е Клеандър! — Мемнон с ужас се обърна към Дарий. — Той е един от пълководците ти! Тиванец е, нали?
— Той е и пратеник на Лизий — обяви Дарий.
Лизий стоеше, опрял гръб на стената и се тресеше.
— Мога всичко да обясня! — заекна той.
Мемнон се приближи, лицето му беше само на няколко сантиметра.
— Лизий, какво става?
— Изпратих Клеандър със съобщение до Александър, че ще се видим в Троя. Предложих му да те предам.
— Ти! — Мемнон отстъпи назад и вдигна ръка.
Лизий поклати глава.
— Не съм предател. Ти го знаеш.
— Тогава защо?
— Аз съм тиванец. — Лизий говореше с мъка. — Жена ми, семейството ми, всички загинаха в Тива. Имам кръвна вражда с Македонеца. Не бих те предал, господарю. Исках да се срещна с Александър и да го убия.
— Клеандър ни каза друго — обади се Арсит.
Лизий се обърна, лицето му беше изкривено в гримаса.
— Разбира се, че ще ви каже, като го измъчвате. Велики царю! — Той падна на едно коляно. — Дело на Арсит ли е това? — Лизий погледна умолително към Мемнон. — Знаеш колко ни мразят. Мразят теб — когато излезем на бойното поле, те ще правят, каквото си искат и ще ти пречат на всяка крачка. Единственият начин да спреш Александър е да го убиеш. Щях да го направя заради теб. Заради себе си. — Той се огледа. — Заради всички нас.
— В такъв случай — тихо го прекъсна Арсит, — защо Александър се е съгласил? Извинявай, господарю. — Арсит се обърна, на лицето му играеше подигравателна усмивка. — Нашите разузнавачи хванаха Клеандър, след като прекоси обратно Хелеспонт.
— Знаеше ли, че е заминал? — попита Дарий.
Мемнон поклати глава.
— Но защо Лизий не ти е казал за плана си?
— Щях да го направя — заекна Лизий, — но трябваше да съм сигурен. Реших, че Клеандър се е забавил по пътя.
Мемнон погледна към своя главен коняр. От една страна му вярваше, но от друга… Да изпраща вестоносец във вражеския лагер без негово разрешение?
— Знаеше ли, че Александър ще отиде в Троя? — Гласът на Дарий беше малко по-силен от шепот.
Мемнон поклати глава.
— Аз също — продължи Великият цар. — Не и докато Клеандър не падна в ръцете на Арсит. — Дарий докосна Мемнон леко по китката. — Дори да беше истина — промърмори той, — кой е Лизий, че да определя стратегията ни? Аз не искам да убият Александър и да го превърнат в герой и мъченик за цяла Гърция. Просто ще отложа неизбежното с няколко месеца, дори години. Нека Александър да прекоси Хелеспонт. Нека се срещне със съдбата, която съм му подготвил.
Лизий се опита да се вкопчи в бялата роба на Мемнон, но военачалникът се отдръпна. Погледна през рамо към Диокъл, слугата отвърна на погледа му. Беше поразен.
— Нищо не можеш да направиш — обяви Дарий и щракна с пръсти.
Фигури с черни качулки се появиха от тъмнината. Те заобиколиха Лизий, сграбчиха го за ръцете и го изправиха на крака.
— Аз ти плащах — обвини го Дарий. — Тялото и душата ти ми принадлежат. Аз съм Великия цар и главата ти е моя. Ти си дребно камъче под сандалите ми. Заведете го в Кулата на мълчанието! — нареди той. — Вържете го в клетка. Нека се люлее между небето и земята.
Лизий изкрещя и започна да се съпротивлява. Забулените пазачи го извлякоха навън.
— Докато лежиш там — изкрещя Дарий — и дълго време чакаш смъртта си, помисли си за справедливата съдба на предателите.