Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
bobich (2009)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)

Издание:

Пол Дохърти. Храмът на смъртта

ИК „Еднорог“, София, 2003

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN 954-9745-56-2

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Филип бил наследен от сина си Александър, много по-велик от баща си и в добродетелите, и в пороците си.

Марк Юний Юстин

„История на света“, Книга 9, глава 8

Херкулес бродеше из гората — така я наричаше той, макар да беше само китка дървета на около миля от лагера. Погледна обратно в посоката, откъдето беше дошъл. Земята се снижаваше и издигаше, дървета, храсти и избуяла трева скриваха гледката. Малко хора идваха тук, мястото беше осеяно с блата и тресавища и лагерните глашатаи бяха предупредили, че те са опасни, след като двама стрелци се бяха удавили. Но Херкулес искаше да остане сам. Внимателно изучаваше земята пред себе си — беше твърда и спечена от слънцето. Знаеше от какво да се пази — от пресни кълнове и избуяла зеленина. Такова място имаше на хвърлей камък от него, където тревата беше висока, жилава и свежа. Джуджето обичаше да бъде само. Животът в лагера му опъваше нервите и макар господарят му да беше влиятелен, Херкулес беше обект на много шеги. „Ела тук, момче!“ — подвикваха му войниците. — „Имам работа за теб.“

Херкулес свали малкия мях с вино, който носеше през рамо, извади запушалката и остави силният сок да потече в устата му. Може би щеше да се напие, да си отспи и да се прибере чак довечера в лагера. Беше изпълнен със самосъжаление. Обичаше дворците със сенчестите им чисти коридори, вратите и прозорците, през които можеше да се промъкне, ключалките и цепнатините, през които можеше да подслушва. Но на открито, в някакъв миризлив лагер, кой беше той? Пред палатките трудно се подслушваше, а и винаги трябваше да внимава. Ако някой зърнеше сянката му върху стените на някоя шатра, където нямаше право да бъде… Джуджето седна на един камък и почеса струпея на брадичката си. Аристандър му се беше ядосал.

— Открий това! Открий онова! — беше изкрещял той. — От теб се очаква да се промъкваш навсякъде като котка, Херкулес, а не си открил нищо!

— Не е вярно! — беше извикало джуджето над пустата горичка. — Това изобщо не е така!

Беше се опитал да подслушва, но беше трудно — имаше късмет с Леонт. Херкулес се бе промъкнал в палатката му и когато някой беше влязъл, се беше мушнал под леглото — където беше намерил златните дарици и писмата от Арсит. Херкулес подсмръкна. Истината беше, че мнозина от гръцкия лагер бяха служили в Персия. Всеки ден пристигаха наемници, без да говорим за шумната паплач, която следваше лагера, привлечена от перспективата за лесна плячка. Гадатели от сушата, баячи и лихвари, професионални просяци и измамници.

— Всички налитат като мухи на мед — скръбно измърмори Херкулес.

Същото беше казал на Аристандър вечерта, когато господарят му се беше преоблякъл в женска дреха и беше сложил златистата си перука — „малката тайна на царския пазител на тайните“, както я наричаше той. Ако царят нямаше нужда от него, Аристандър гримираше лицето си, начервяваше устните си, слагаше перука, женска туника и наметка. Особено обичаше обувките с дебели подметки на хетерите, атинските куртизанки, техните гривни и пръстени. Странен човек беше Аристандър! Господарят му беше намекнал, че владее черна магия и може да призовава демони, но Херкулес не му вярваше. Аристандър беше майстор на илюзиите. Джуджето винаги се страхуваше, че господарят му ще изгуби интерес към него и ще си намери друг шпионин. Дори беше зърнал и други джуджета между новодошлите. Херкулес го беше предупредил да внимава с тези, които са дошли отвъд Хелеспонта, но господарят му не си беше взел бележка.

— Само защото си бил в Персия — беше изкудкудякал Аристандър с високия си фалцет, който използваше в такива вечери, — не значи, че си предател. — После го беше мушнал с пръст в гърдите. — Твоята работа, джудже, е да разкриваш предатели. Искам да знам защо жертвените животни не вършат работа и най-вече кой избива водачите.

Херкулес беше получил заповедите си. Беше се ровил като плъх в боклука. Но досега беше попаднал само на дребен дивеч като Леонт. Ако можеше, джуджето щеше да арестува всички лекари. Мразеше ги. Винаги се държаха с него като с изрод. По-добре да внимават какво говорят! Бяха тук, само защото Александър им беше заповядал да дойдат и защото нямаха къде другаде да отидат. Но Теламон се различаваше от тях. Херкулес отпи още една глътка вино. Харесваше лекаря — резервиран, доста студен, но все пак любезен, човек, който разговаряше с него като с човек, а не с обект за подигравки.

Аристандър не мислеше така. Беше му го заявил, вдигайки пръст с боядисан нокът.

— Повярвай ми, Херкулес — беше прошепнал, стискайки джуджето за рамото, задушавайки го с уханието, което се носеше от скъпата женска дреха, — Теламон е много опасен човек.

— Защо, господарю? — Понякога Херкулес имаше чувството, че пазителят на тайните се кани да стане новият Сократ с тази негова слабост към въпросите и отговорите.

— Защото Теламон не се бои от Александър. — Аристандър се отпусна на кушетката. — И още по-важно — не се бои от мен. Ето ти две добри основания, а мога да ти дам и повече. Теламон не вярва в боговете.

— Нито в черната магия — цинично добави Херкулес.

За това Аристандър го беше ударил.

— Ако не вярва в боговете, дребосъко, как може да вярва, че Александър е син на бог, роден за слава? И най-накрая — беше добавил Аристандър, — Теламон мисли самостоятелно. Знам всичко за него. Той вярва на онова, което вижда и винаги анализира онова, в което вярва.

— А защо Александър го покани да се върне? — беше попитал Херкулес.

— Не ставай глупав! Съвсем явно е. Теламон е неподкупен. Ако даде обещание, ще го спази. Той му е приятел от детството, освен това ще казва на Александър истината, а както вече сме говорили, това може да бъде много опасно.

Херкулес си пое дълбоко дъх, вдишвайки аромата на тревата. Вече му се спеше.

— Защо Теламон е напуснал Миеза? — беше попитал той.

Отпуснат в любимата си женска поза, с лакът върху облегалката на лежанката и разперени пръсти, имитирайки елегантните жестове на куртизанка, Аристандър беше отговорил:

— Това, джудженцето ми, бих искал да знам и аз. Той е син на любимия пълководец на Филип на име Марголий, затова придружил Александър в училището на Аристотел в горичките на Миеза. Аристотел! — отсече той. — Този арогантен кльощав философ. Но един ден Марголий дошъл и отвел сина си — и това било всичко.

— На колко години е бил Теламон тогава?

— Малко по-голям от Александър. На четиринайсет или петнайсет. Дори Олимпиада не знае истината. Тя се скара на Филип, но той не искаше да й каже нищо.

Изпука клонче. Херкулес се озърна. Остави меха с виното и потърси дългата кама на колана си. Взря се в зеленикавия мрак. Потта по гърба му изстина от страх. Бяха ли го проследили от лагера? Но защо, никой не следваше Херкулес. А може би този път го бяха направили? Онези, които беше разпитвал? Изпърха птичка. Херкулес въздъхна и отново се унесе в мисли. Господарят му не беше доволен. Заповяда му да открие колкото може повече за Теламон, но лекарят беше предпазлив като котка и лукав като лисица. Не обичаше да бъбри и клюкарства като другите и веднага беше отпратил онзи прислужник. Херкулес се беше опитал да се сприятели с него, но Теламон ясно му беше показал, че държи на усамотението си. Дори беше отишъл сам в кошарата за роби за онази червенокоса тиванка. Ръцете на Херкулес се промъкнаха до слабините му. Изглеждаше едра и набита, а това беше още нещо, което липсваше на джуджето — дворцовите дами, които под влиянието на виното щедро раздаваха прелестите си. Аристандър го беше предупредил да се пази от онези, които следваха лагера.

— Болни са от всичко, което вирее под слънцето! — беше заявил той. — Не искам да ми носиш тук зарази.

Аристандър обичаше да се прави на жена, но се притесняваше от жените, а Олимпиада го ужасяваше. Олимпиада! Херкулес често се беше опитвал да обърне името й. Какво се получаваше — а, да, Адаипмило. Нямаше никакъв смисъл. Херкулес обичаше тази игра. После се сети за шпионина Наифат. Обърнато наопаки се получаваше Тафиан. Къде беше чувал това име преди?

Отпи още една глътка вино. Ако успееше да открие кой е този предател, господарят му щеше да го възнагради, да престане да го удря и ругае, може би дори да му даде пари, за да посети някой дом на насладите в Сестос. Джуджето облиза устни. Наифат, Тафиан. Какво означаваше това? Херкулес можеше да пише и чете, но откак господарят му го беше купил от една трупа актьори, обогатяваше образованието си предимно с подслушване по хорските врати и прозорци.

Чуруликането на птичките го дразнеше. Някакво животинче притича край него като облак от бързодвижеща се козина. Истината е, заключи Херкулес, че просто съм пиян. Чу шум зад себе си, но не се обърна веднага, за да запуши меха. После надникна през рамо. Мрежата вече се спускаше над него. После го обви. Колкото повече се бореше, толкова повече се заплиташе заради тежестите й. Изправи се на крака, но се препъна. Зърна някаква сянка и изкрещя, когато тоягата разби слепоочието му. Крещя до мига, когато изгуби съзнание. Убиецът продължи да го удря, докато главата му се превърна в каша от кости, кръв и мозък.

 

Касандра довърши превръзката на китката на Теламон.

— Не съм съгласен. — Той я развърза. — Твърде стегната е. Пречи на кръвообращението и не позволява на раната да диша. Ако не е почистена добре, ще запечата инфекцията вътре. Колко пъти ще я сменяш?

— Веднъж на два дни. — Зелените й очи се присвиха шеговито. — Ще ми кажеш ли какво има?

— За лека рана си права, но ако е по-сериозна? Аз бих я сменял по възможност поне веднъж на ден, дори два пъти. Ще я почиствам със смес от силно вино, сол и мед.

Въпреки загрубелите си пръсти, докосването на Касандра беше леко и нежно. След избухването й срещу Александър Теламон с лекота беше сменил темата, проучвайки медицинските й познания.

— Много си научила — похвали я той.

— Щях да науча още, ако Александър не беше изгорил Тива. — Тя сви рамене. — Но изглежда сега ще продължа образованието си. Сигурен ли си, че не искаш да ти правя компания в леглото?

Теламон леко я потупа под брадичката.

— Ако кажа да, ти ще кажеш не. Ако кажа не, ще протестираш.

— Защо, не съм ли хубава? Не казвам, че искам да спя с теб, но не съм ли красива?

Теламон изучи силното й лице, чисто, но все още загрубяло от слънцето и вятъра; малко бледо и с леко хлътнали бузи от недохранването.

— Хубава си — отвърна той, — но имаш нужда от питателна храна. Семейството ти в Тива ли загина?

Касандра зарови ръка в червената си коса.

— Нямам семейство. Оставили ме на стъпалата на храма на Атина, което е обичайна практика. Храмовата стража решила, че съм дъщеря на келт, може би на някой от наемниците, на които плащаше градът. Майка ми сигурно е била дъщеря или съпруга на някой уважаван тавански търговец. — Тя погледна под вежди Теламон. — Не се смей! Бях като кукувиче яйце в чуждо гнездо. Ако кожата ми беше смугла, а косата черна, щеше да е лесно да се скрия. Много мъже не са сигурни кой е бил баща им. И както подозирам, също толкова учудващо много жени. Но в град с чернокоси жители е трудно да скриеш дете с бяло лице и червен перчем.

— Цяло чудо е, че не са те разкрили — каза Теламон. — Обикновено пазачите на храма не са от най-милозливите хора.

— В юмручето си съм стискала малка сова — обясни тя. — На врата ми също е имало такъв амулет, затова пазачите са разбрали, че съм посветена на Атина; а това е рядкост. Повечето от останалите избягаха при първа възможност.

— А ти?

— Къде можех да избягам? Смятаха ме за изрод. Всички веднага научаваха, когато… — Тя млъкна.

Теламон беше убеден, че тя едва не му каза истинското си име.

— Дори когато ходех на пазара — продължи тя, прикривайки объркването си, — хлапетата ме преследваха и обиждаха. — Касандра вдигна бинта и го нави сръчно. — Както и да е, в храма ми харесваше. Имах стая, нови дрехи, прилична храна и благодарността на пациентите си. Сама си бях господар. Много рядко напусках Тива и ако не беше Александър, щях сигурно да си умра там — я от старост, я от скука. Ами ти, господарю?

— Теламон. Казвам се Теламон.

— Да, господарю.

— Добре — въздъхна лекарят. — По-добре да ти го кажа, преди Птолемей да започне да разкрасява историята. Баща ми беше бригаден командир от пехотата. Името му беше Марголий. Беше висок, с коса, черна като гарваново крило. Беше един от другарите на Филип, участваше в запоите му, свиреп воин, доказан в битките. Филип изпрати сина си Александър в горичките на Миеза — тихо, идилично място, където да получи военното си обучение от Клит и най-доброто образование, което можеше да му даде Атина в лицето на философа Аристотел. — Теламон млъкна. — Бяха избрани и приятели, които да го придружат. Аз бях един от тях. Стоях там три години. Не исках да се разделям с майка си. — Той въздъхна замислено. — По онова време бях единствен син. Трябваше да бъда и учен, и воин, затова поне половината от живота ми беше приятна. Бях много горд със знанията си. Но когато се стигнеше до бой с меч, как да хвърлиш кама, най-добрия начин да хванеш копието и да го метнеш, бях напълно безполезен.

— Бил си страхливец?

Теламон се почеса по брадата.

— Да, може да се каже и така. Не обичах да ме раняват. Не виждах смисъл в това да наранявам други хора. Предпочитах да седя в краката на Аристотел и да го питам кое е било първо — денят или нощта? Дали светът е диск, висящ между рая и ада? Кои са били боговете?

— А в това биваше ли те?

— Аристотел казваше, че имам остро око за признаците.

— Какво е имал предвид?

— Караше ме да проуча нещо, а после да му кажа какво съм научил само от подробния оглед. Защо китка дървета е наклонена вляво, а не вдясно? Заради вятъра ли е? Или клоните се стремят към слънцето? Ако един кон препусне по определен начин, като събира предните си крака или обръща глава на една страна, какво означава това? После преминаваше към слугите. Защо този човек присвива очи? Какво мога да кажа за тази жена, съдейки по ръцете й? — Теламон тихо се засмя. — Това ми харесваше. Аристотел не знаеше много за човешкото тяло, но се преструваше, че знае. Беше озадачен от начина, по който се движи кръвта. Дали се контролира от ума, от сърцето или някоя друга телесна течност?

— Ами Александър?

— Той ме защитаваше при битките, а аз на свой ред му помагах в учението. И двамата четяхме „Илиада“-та. Александър все още е обсебен от нея — добави той сухо. — Аз я харесвах заради начина, по който е описано как боговете се намесват в човешките работи. Александър се вълнуваше от теорията ми, че Омир трябва да е бил лекар, защото описва раните толкова точно. Стояхме до късно през нощта под звездите и обсъждахме различните битки.

— Майката на Александър му напълни главата с глупости — че Ахил бил един от прадедите й, а оттам и негов. Александър започна да мисли, че наистина е прероденият Ахил, безсмъртният герой, най-великият воин на света. Естествено, аз бях избран за ролята на Патрокъл, любим и приятел на Ахил.

— Бяхте ли любовници?

— О, прегръщахме се, хващахме се под ръка или за ръка. Винаги съм смятал това за малко нелепо. Казах на Александър, че не съм неговият Патрокъл, но че някой ден той ще го намери.

— И сега това е Хефестион?

Теламон кимна утвърдително.

— Защо напусна училището?

Лекарят примигна.

— Колкото и да се опитвам да се владея — промърмори той, — всеки път, когато разказвам за това — а ти си втората жена, с която го споделям — очите ми се пълнят със сълзи. Армията се беше завърнала в Пела и с нея баща ми. Поредната голяма победа на Филип. Обикновено баща ми препускаше в галоп до Миеза, с големия си боен шлем, ризницата и фустанелата, които блестяха на слънцето. Но този път не беше така. Аз бях на плаца и се дуелирах с дървен меч, когато се появи един човек с дълга коса и брада. Той стоеше и ме гледаше с отпуснати покрай тялото ръце и свити пръсти. Беше облечен като селянин в туника, препасана с шнур на кръста. „Това е баща ти“, извика един от приятелите ми. Отначало не можах да повярвам. Хвърлих меча и щита си и хукнах към него. Той ме грабна и ме притисна към себе си. Изглеждаше различно, миришеше различно, очите и лицето му бяха тъжни. Аз се уплаших. Беше ли станало нещо с мама? С малкия ми брат, със сестра ми? Той просто ме отблъсна и внимателно се взря в лицето ми. „Нищо не се е случило, Теламоне“, каза ми. „Прибираш се у дома.“

— Беше ли станало нещо?

— Не. Притежавахме земи край Пела, почвата беше богата и плодородна. Майка ми беше изненадана като мен. Обясни ми, че баща ми се прибрал, облечен в обикновена туника. Върнал оръжието, бронята и коня си на Филип. Заклел се, че никога вече няма да убива и напуснал двореца. Филип помислил, че по време на битката са го ударили по главата. Дойде да ни види, водеше и Александър. Чух как повишиха гласове и заспориха. Но Филип обичаше баща ми. Каза му, че няма да се противопостави на решението му. Ако имало нещо, което иска… Но баща ми никога нищо не пожела. Отново заживя като селянин, интересуваше се от реколтата и животните. Веднъж го заварих при едно новородено агънце. Седеше, облегнат на една стена, притиснал животинчето до себе си и по лицето му се стичаха сълзи. — Теламон поклати глава. — Ето в такъв човек се превърна. Баща ми не убиваше нищо. Престана да яде месо. Е, позволяваше ни да заколим някое добиче на празник, но той самият никога не докосваше месо. Никога не говореше за армията. Не позволяваше в къщата да има мечове или щитове. Никога не посещаваше храмове, но често заставаше сред ечемика, вдигаше ръце и доколкото знам, се молеше на небето.

— Никога ли не разбрахте защо се е променил така?

— Никога. Нещо се беше случило и беше променило живота му. Той никога не го сподели. Веднъж каза: „Македония се превърна в храм на войната. Ти, Теламоне, никога не бива да ставаш войник.“ — Лекарят се усмихна. — По този въпрос бях съгласен с него. Исках да уча медицина. Баща ми ми предостави всичките си средства. Посещавах всички известни училища по медицина — в Атина, Коринт, на остров Кос. По време на учението ми умряха и баща ми, и брат ми. По онова време много се бях отчуждил от семейството си.

Теламон млъкна, защото чу шум отвън — тръбен звук, викове, изблик смях.

— Бях пътник, зажаднял за знания, както земеделец вее житото, отделяйки люспите от зърното. — Той се усмихна леко. — Така научих това-онова за човешката душа. Носех се като перо във въздуха, докато не стигнах Тива в Египет. — Теламон поклати глава. — Невероятно място, Касандра — храмове и статуи, които се извисяват в небето, обелиски, обковани в злато, за да блестят на слънцето. Огромният некропол, отделенията в храмовете, където лекуваха. Научих много за медицината. Там срещнах и голямата си любов. — Той видя изненадата в очите на Касандра. — Да, обичах и бях обичан — името й беше Анула и тя беше прислужница в храма.

— Беше ли красива?

— Египетските прислужници си бръснат главите. Винаги носеше намаслена перука, вързана с красива сребърна панделка. Около шията й имаше златна огърлица с халцедон и скъпоценни камъни. Обичаше да пее и танцува, Касандра. Винаги беше усмихната. — Гласът му стана дрезгав. — Исках да бъда с нея непрекъснато, тя — също.

— Умря ли?

— Не. — Теламон въздъхна. — Беше убита. Убих персиеца, който стори това. Избягах в Кипър — оттам ме взеха хората на Олимпиада. Казаха ми, че в Македония има нужда от мен, затова се върнах. — Той посочи към вътрешността на палатката. — Чантата ми с лекарства, един-два сандъка с книги и ръкописи и дрехите, които успях да си купя. — Той се приведе и дръпна Касандра за косата. — Между другото ще ти плащам всеки месец — ако оцелеем. Ако срещнем противник и спечелим битката, това е добре. Ако ни се стори, че ще ни победят, и двамата имаме нещо общо — чифт здрави крака за бягане!

Тя избухна в смях.

— И ти дойде тук, защото Олимпиада те повика?

— Не, дойдох по няколко причини. Първо, нямаше какво друго да правя. Второ, бях любопитен какво е станало с Александър и за да бъда напълно честен, интересно ми е какво е станало с баща ми. Искам да знам и очаквам Александър да ми каже.

Теламон рязко се извърна, когато дочу стържене на броня. Платнището на палатката се отметна и влезе Александър. Той плесна с ръце, огледа се и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Дойдох да ти благодаря, Теламоне, спах като бебе. — Той се приближи и бутна назад лекаря, който се опита да стане. — Е, какво мислиш за пациента си?

Александър се беше преоблякъл. Златистата му коса беше подстригана и намазана с благовонни масла, ухаеше силно на благовония. Носеше бяла туника, поръбена със злато, която стигаше под коленете му, и бойни сандали; на лявата му китка имаше сребърна гривна с образа на Пития, на пръстите му блестяха пръстени. Той заби нокти в рамото на Теламон.

— Наистина ли сънува такъв сън, Теламоне? Не си ме излъгал, нали? — Той се наведе. — Наистина ли си сънувал Филип? И той ми е казал да преплавам морето?

Лекарят кимна.

— Ами бикът? Жертвоприношението?

— Чисто бял — отвърна Теламон. — И трябва да бъде добре охраняван.

— Вече възложих това на Птолемей. — Александър потупа Теламон по рамото и се обърна към Касандра. — Това ли е твоята червенокоса помощница? Изглежда здрава.

— Какво трябва да направя, твое величество, да коленича ли?

Теламон затвори очи. Александър предпочете да пренебрегне сарказма. Обхвана с ръка брадичката й, а тя гневно се втренчи в него.

— Ти си тиванка, нали? — Той направи гримаса. — Това беше урок за високомерните. Разгневих се, но те нарушиха клетвите си.

— Би ли спазил клетвата си към един завоевател? — отвърна Касандра. — Онези, които оцеляха в Тива, живеят като прасета в кочина.

Александър поклати глава и внимателно се вгледа в нея.

— Как се казваш?

— Касандра.

— Аха, пророчицата на нещастия. Това истинското ти име ли е?

— Това е името ми.

— Малко ми напомняш за Олимпиада, майка ми. Какво да правя с теб, Касандра? Да те пребия, защото се държиш дръзко?

Теламон затаи дъх. Александър мрачно гледаше Касандра.

— Да те върна в свинската кочина? Ще ти кажа какво ще направя. — Гласът му пресекна. — Аристандре! — извика царят през рамо.

Пазителят на тайните забързано влезе, понесъл малка ракитова кошница. Очите на Александър не слизаха от лицето на Касандра.

— Отвори кошницата, Аристандре.

Капакът беше вдигнат.

— Покажи на Касандра какво съм й донесъл.

Аристандър приближи кошницата и Александър свали поглед от лицето на младата жена. Тя повдигна предметите — шноли за коса във форма на сребърни скакалци, гребен от слонова кост, огледало със златна дръжка и малка запечатана каничка.

— Това е смес от мускус и тамян — обясни Александър. — Моите подаръци за теб, Касандра. За Теламон не съм донесъл нищо. — Той лениво й се усмихна. — Имаш остър език! Аристандре, иди в свинската кочина, раздай на всеки от затворниците по една сребърна монета, дай им хляб и месо за из път. Могат да се изкъпят в морето. По една туника — Александър изброяваше на пръсти, — една наметка, чифт сандали и тояга. Кажи им, че са свободни да отидат, където пожелаят.

Касандра още го гледаше предизвикателно. Александър отново посегна да я докосне, но тя примигна. Царят я потупа по рамото.

— Знам как се чувстваш. Винаги търсех слабостите на баща ми. — Александър беше изпълнен с нервна енергия. — Жертвоприношението ще бъде успешно — обяви той, сякаш се самоуспокояваше. — Казах на дежурните по лагер да изгонят всички, които не са ни нужни.

Разсеян, Теламон, душеше острия мирис, който проникваше в палатката.

— Знам — промърмори Александър, — горят мъртвите — и не само онези, които са били убити. В лагера е тръгнала болест, време е да се махаме оттук. Но, Теламоне, искам да те възнаградя. Няколко души отиваме на излет. Жрицата Антигона се съгласи да бъде моя гостенка. Готвачите ми свършиха доста работа — ще има леко вино, печена патица, плодове и пресен хляб. Ще се махнем от вонята в лагера. Само ти, Теламоне. Касандра си получи наградата.

Царят не би приел отказ. Излезе от палатката, правейки жест на лекаря да го последва.

— Ами тези убийства? — попита Касандра.

— Ще ти кажа, когато се върна.

Теламон последва царя в слънчевата светлина. Хефестион вървеше до Антигона. Царят беше сложил войнишка наметка със спусната качулка.

— Не искам да ме познаят — заяви той. — Конярите ни чакат.

Излязоха от царското ограждение. На входа оръженосците на Александър му подадоха оръжията — меч с дръжка от слонова кост и кама в посребрени кании. Хефестион последва примера му. Александър подхвърли боен колан на Теламон.

— За да нацепим дърва — подразни го той.

Влязоха в общата част на лагера. Отдавна беше минал обяд и повечето от войниците почиваха, търсейки сянка от жарещото слънце. Хладният морски бриз беше облекчение, макар че носеше и неприятен сладникав дъх и кълбета черен дим от погребалните клади, които горяха из равнината.

Александър крачеше бързо по тесните пътеки между колчетата към малката горичка, където Теламон се беше видял с Аристандър по-рано същия ден. Тук царските коняри чакаха с конете. За Александър — красив червеникавокафяв жребец с посребрена сбруя и покривка за седлото от кожа на леопард. Хефестион яздеше подобен кон с блестяща сбруя и белоснежна агнешка кожа. За Антигона бяха довели кротък кон, на който Александър галантно й помогна да се качи. Аристандър разполагаше с „жалко конче“ по собствените му думи. Теламон получи прекрасен двегодишен кон, когото Александър беше нарекъл „Гръмотевица“. Лекарят го гледаше с подозрение. Животното беше прекрасно, черно като нощта, с юзди в същия цвят, украсени със сребърни плочки и меко червено седло.

— Не съм опитен ездач.

— Конят е добър. — Александър му подаде юздите. — Подарък за теб.

Лекарят го прие и с помощта на един от конярите се намести на седлото. Животното беше изненадващо кротко и добре обучено. То изцвили и поклати глава. Теламон се наведе и го потупа по врата.

— Точно така — одобри Александър. — Никога не се отнасяй зле с кон.

Хефестион викаше телохранителите — двама воини от гвардията на хетайрите[1], облечени в сиво пурпурни туники, бели брони и кожени фустанели в същия цвят. Талиите им бяха пристегнати с пурпурни ленти — цветът на полка им. И двамата носеха беотийски шлемове, мечове и къси копия.

— Достатъчна ли е тази защита? — попита Аристандър.

Александър погледна през рамо.

— Искам да привлека колкото се може по-малко внимание. Ще стигнат.

Той яхна коня и даде знак за тръгване.

Хефестион водеше товарен кон с провизии. С Александър се смееха на нещо, което се беше случило сутринта. Царят бе видимо в отлично настроение — изобщо не се споменаваше за болестта му или за пристъпа му на паника. Напуснаха оживената периферия на лагера. Пътищата и свързващите ги пътеки бяха претъпкани с товарни коне и маршируващи хора. Разбира се, всички разпознаваха царя, отстъпваха встрани, удряха с мечове по щитовете си или вдигаха копията си за поздрав. Александър явно се забавляваше и от време на време спираше да си поговори с войниците. Ако ги познаваше, ги викаше по име, разпитваше за семействата им и за това какво очакват да придобият.

— Добре е да излезеш от лагера, Теламоне. Разбирам, че си зает. Царят имаше нужда от лекарство, а ти си си намерил и приятелка.

— На царя му нямаше нищо, което един добър сън да не може да оправи — отвърна лекарят.

— Виж, добър знак!

Хефестион посочи към небето, където кръжеше един орел, оглеждайки равнината за плячка. Аристандър се съгласи. Опита се да изнесе лекция защо орлите носят късмет, но никой не го слушаше. Хефестион имаше проблеми с товарния кон и Александър го подразни.

— Ако не можеш да се справиш с това, как ще водиш армия?

Хефестион му отвърна с нецензурна реплика. Александър се засмя, обърна се и започна да сочи различни интересни гледки.

— Хубава страна! — извика той през рамо. — Поне за лов. Вижте колко различни дървета има тук — дъбове, ясени, лаври и ели. — Той посочи горичките, с които бяха осеяни хълмистите равнини. — Ако потоците и реките бяха повече, човек би помислил, че е в Македония.

Теламон си припомни равнините, буйните реки, блатата и тъмните гъсти гори на родината. Поклати глава:

— Равнините на Тракия — прошепна той — никога не биха могли да ме накарат да изпитам носталгия.

Въпреки това пейзажът беше приятен, тук-там се мяркаше по някоя селска къща, макар че повечето от селяните бяха избягали в града при приближаването на армията на Александър. От време на време пътят беше засенчван от редици ели, които ги спасяваха от слънцето, което Теламон с мъка понасяше. Той съжаляваше, че в бързината не беше взел плоската си кръгла шапка, каквито носеха много от сънародниците му в подобен пек.

— Какво му е хрумнало на Александър? — попита той Аристандър, който седеше изгърбен на коня си зад него, потънал в мисли.

— Негово величество — язвително отвърна Аристандър — винаги е бил непредсказуем. — Той погледна през рамо към двамата конници, които бъбреха като деца зад тях. — Просто ми се иска да бяхме взели повече войници.

— Лагерът е наблизо — успокои го Теламон. — Тук сме в безопасност.

Аристандър поклати глава.

— Един цар никога не е в безопасност — каза той. — Освен това се безпокоя за джуджето си, Херкулес. От часове го няма. Нали го видя тази сутрин, Теламоне? Когато отиде до кошарата с робите, за да си избереш онази червенокоса кучка?

— Касандра. Моята приятелка и помощничка се казва Касандра.

— А моят приятел и помощник се казва Херкулес и изглежда е изчезнал — отсече пазителят на тайните. — Всички си имаме по-важна работа, отколкото да скитаме по пътя като банда провинциални дръвници. — Той се обърна към Антигона. — Още ли са разтревожени водачите?

— С двама мъртъвци, които горят на кладата в момента, естествено. Освен това имат чувството, че вече не им вярват.

— Говориш за тесалийците, които ги охраняват ли?

— Или ги пазят да не дезертират.

Аристандър сви рамене.

— Все същото — промърмори той, дърпайки юздите. — Всички сме в едно и също положение, заобиколени от войници. — И той пришпори коня си, за да се изравни с Александър.

— Защо дойде? — попита Теламон Антигона. — Защо не изчака царят да прекоси Хелеспонт?

— Аз съм гъркиня по рождение — усмихна се тя. — По възпитание и образование. Освен това съм далечна роднина на Александър. — Усмивката й се разшири. — Познавах добре баща му. Не, не — тя вдигна ръка в изискан жест, — не в този смисъл! Филип често пресичаше Хелеспонт, за да прегледа войската си и да подсили укрепленията си. Познавах го отпреди и получих храма в Троя благодарение на неговото влияние. Разбира се, всички идват в Троя, включително Филип. Това беше преди пет години. Той ми купи двете прислужнички — тесалийки Аспазия и Селена. Идваше да ме посети, да се поклони на боговете и да поговорим. И то какви неща! Как ще стигне до края на света и навсякъде ще се разтръби за победите му. Молеше се само някой втори Омир да опише подвизите му.

— Казвал ли ти е някога защо?

— Филип беше момче в мъжко тяло — отвърна Антигона. — Същият като Александър. — Тя понижи глас. — Смяташе се за велик герой. За новия Агамемнон, който ще преживее толкова приключения, колкото и Одисей. Обичах да го дразня, че просто иска да остави колкото се може повече разстояние между себе си и Олимпиада. Той никога не се обиждаше. — Жрицата поклати глава и се загледа през равнината. — Беше щедър до глупост. Чувал ли си историята за Херонея? — Тя не го изчака да отговори. — Филип разби обединените гръцки армии и се напи. Започна да танцува на бойното поле. Един атински пленник, Демад, извика, че царят се държи като варварин, че му липсва уважение към мъртвите. Всеки друг би му отсякъл главата. Филип изтрезня. Извини се за поведението си, освободи Демад, отрупа го с богатство и го изпрати като свой пратеник в Атина.

— Пак ли говориш за баща ми? — Александър беше подочул разговора им въпреки тропота на копитата и глъчката на телохранителите. — И теб ли успя да очарова, Антигона?

— Той очароваше всички — отвърна жрицата. — Водеше ме да плаваме с рибарска лодка. Ловеше вечерята и я приготвяше.

Александър сви рамене безизразно и се върна при Хефестион.

— Но Александър не е Филип — прошепна Теламон. — Защо дойде?

— Доведох водачите. Донесох му и новини. И най-вече, дойдох самата аз — за късмет. — Тя доближи коня си. — Повярвай ми, Теламоне, Александър ще има нужда от целия късмет, с който боговете могат да го надарят.

— Ами тесалийските момичета, избити пред Троя? Защо Филип е възстановил обичая да ти ги пращат? — попита Теламон.

— Имах нужда от повече помощници — отвърна Антигона. — Казах ти как събирам сведения. Аспазия и Селена разпитват пътешествениците, особено ако идват от персийския двор. Филип смяташе, че тесалийките не само ще ми бъдат от полза, но и че ще слушат и ще му докладват.

— Значи ти си македонска шпионка?

— Аз съм жрица на Атина. — Очите й се смееха. — Разбира се, че съм македонска шпионка, а персите не могат с пръст да ме пипнат. Ако някой иска да се свърже с Александър или гръцките градове, той идва в храма на Атина в Троя.

— Изненадана ли беше, че един от хората на Мемнон се е свързал с теб?

— А, онзи отстъпник. Беше главният коняр Лизий, който, според мен, искаше да премине на другата страна. Трябваше да се срещне с Александър в Троя. Но аз промених плана. Лизий беше предаден, вероятно от шпионин, който е близък на Александър.

— Подозираш ли кой може да е той?

— Никой не знае — рязко отвърна Антигона. — Но който и да е, от известно време е доста активен. И Филип си патеше от същия предател. Царят не можеше да разбере дали е един човек или са двама. Би могла да е дори група.

— Какво мислиш за приятелите му? — попита Теламон, заинтересуван от такова организирано предателство.

— Носят се слухове. Някои шепнат, че е Аристандър. Чувала съм дори името на Олимпиада.

— Олимпиада?

— Тя мразеше Филип до самия край. Имаше дълбоки резерви към похода на сина си. Не е само тя. Огледай се, Теламон — лекарите, които са около теб; приятелите по чашка на Александър. Чувал ли си за Парменион?

— Военачалник на Александър в Азия, командир на предмостието.

— Знаеш ли колко пъти се опита да наеме водачи? Поне пет и не успя. Веднъж по погрешка нае хора, на които плащаха персите и трябваше да се оттегли пред войските на Мемнон. — Тя дръпна юздите. — Не, знаците не са добри. Не всички искат Александър да стигне до края на света.

Теламон се приведе и потупа коня си по врата. Положението започваше да му се изяснява. Припомни си хитрото лице на Птолемей и уплашените очи на Пердикъл. Беше ли сгрешил тази сутрин? Беше ли наистина Александър жертва на тежкото си пиянство и лоши сънища? Или на някаква непозната отрова? Теламон погледна към небето. За пръв път, откакто беше пристигнал, той мълчаливо се зачуди дали светът, от който баща му го беше спасил, няма да го погълне завинаги.

Бележки

[1] Хетайри („Бойни другари“) — Конна гвардия, в която служи македонската аристокрация, съставлявала ядрото на тежката конница. — Б.р.