Линда Хауърд
Белязаният Макензи (4)

Четвърта глава

Мери не беше слабохарактерна и отказваше да се предаде на огромната празнина, която я изпълваше всеки път, щом си спомнеше за този ден. Денем поощряваше и омагьосваше учениците с нови знания; вечер наблюдаваше как Джо попива материала с неутолима жажда. Вече не само бе догонил съучениците си, но дори ги бе изпреварил.

Беше написала няколко писма до представителите на Уайоминг в Конгреса и също бе помолила нейна приятелка да й изпрати повече информация за Военновъздушната академия. Когато отговорът пристигна, тя го даде на Джо и отново забеляза онзи страстен, замаян поглед в очите му, винаги когато ставаше дума за летене. Заниманията с него й доставяха удоволствие; единствената пречка бе, че той силно й напомняше за баща му.

Проблемът не бе, че Уолф й липсваше, а и как можеше да й липсва човек, с когото се бе виждала само два пъти? Никога не е бил част от ежедневието, така че сега животът да й се струва празен без него. Само че през времето прекарано с него се бе чувствала истински жива, както никога досега. В присъствието на Уолф не беше Мери Потър, старата мома, а Мери Потър — жената. Страстната му мъжественост бе докоснала кътчета, които не бе подозирала, че притежава, беше пробудила отдавна заспали емоции и копнежи. Убеждаваше се, че това е чисто и просто страст, но изобщо не намаляваше болката, която изпитваше всеки път щом си спомнеше за него. Още по-унизително бе, че липсата й на опит бе станала очевидна; беше сигурна, че той я смята за зажадняла за удоволствия стара мома.

С настъпването на април неизбежното се случи и из града се разчу, че Джо Макензи прекарва доста време в къщата на новата учителка. Първоначално Мери изобщо не си даваше сметка за ширещите се клюки, макар че децата я гледаха някак странно и доста си шушукаха. Шарън Уайклиф и Доти Ланкастър, другите две преподавателки, също я наблюдаваха особено и си шепнеха скришом. Мери бързо се досети, че тайната вече е излязла наяве, но продължаваше да си върши работата с усмивка и спокойствие. Вече бе получила обнадеждаващо писмо от един сенатор, който проявяваше интерес към Джо и въпреки че се стараеше да бъде предпазлива, цялата излъчваше радост.

Редовното заседание на училищното ръководство бе насрочено за третата седмица на април. Същият следобед, Шарън, с отрепетирана небрежност, попита Мери дали възнамерява да го посети. Мери я погледна учудено.

— Разбира се. Мислех, че всички трябва да присъстваме.

— Така е. Само че…

— Реши, че няма да отида, защото всички знаят, че преподавам на Джо Макензи? — прямо я попита Мери.

Шарън зяпна.

— Какво? — Гласът й бе доста тих.

— Не знаеше ли? Е, не е кой знае каква тайна. — Тя повдигна рамене. — Джо смяташе, че хората ще са зле настроени, ако разберат, че го обучавам индивидуално и затова не съм казала на никого. Съдейки по поведението ви, реших, че вече се е разбрало.

— Явно не се е разбрало правилно — засрамено отвърна Шарън. — На няколко пъти са забелязали пикапа му пред къщата ти късно вечер и хората са го изтълкували погрешно.

Мери я погледна объркано.

— Как са го изтълкували?

— Ами, той е доста зрял за възрастта си и…

Мери така и не я разбра, докато Шарън не се изчерви. След това значението на думите просветна като светкавица в съзнанието й; тя изпита истински ужас, моментално заместен от гняв.

— Смятат, че имам връзка с шестнадесетгодишно момче!? — Гласът й се извисяваше с всяка следваща дума.

— Видели са колата му доста късно вечерта — обясни Шарън, с нещастно изражение на лицето.

— Джо винаги си тръгва в девет часа. Явно тяхната идея за „късно“ се различава от моята. — Мери се изправи и започна да прибира листове хартия в чантата си; ноздрите й трепереха, а лицето й бе пребледняло. Най-ужасното бе, че й се налагаше да изтрае до седем часът, но се съмняваше, че гневът й ще отмине дотогава. Само щеше да се капсулира. Беше бясна, не само защото бе засегната честта й, но защото бяха опетнили и Джо. Той отчаяно се стараеше да превърне мечтата си в реалност, а хората всячески се опитваха да го смачкат. Чувстваше се не като кокошка, отговорна за пиленцето си, а като тигрица, на която единственото дете е застрашено. Нямаше значение, че това дете бе няколко сантиметра по-високо от нея и около двадесет килограма по-тежко; макар надраснал връстниците си, Джо все пак бе съвсем млад и уязвим. Бащата бе отхвърлил опитите й да го защити, но нямаше сила на земята, която да я откаже от грижата й за сина.

Явно новината се бе разчула, тъй като събранието бе посетено от необичайно много хора. Членовете на училищното ръководство бяха шестима: господин Хърст, който бе председател; Франси Бийкъм, осемдесет и една годишна, бивша учителка; Уолтън Айсби, управител на банката; Харлън Кешъл, собственик на дрогерията и заведение за бърза закуска; Ели Бау, собственик на ранчо, чиято дъщеря, Джаки, учеше в класа на Мери; и Сисли Кар, собственичка на местната бензиностанция. Всички те бяха важни личности в малката общност, собственици на имоти и всички те, с изключение на Франси Бийкъм, имаха каменни изражения на лицата си.

Събранието се провеждаше в класната стая на Доти, но от стаята на Мери бяха донесени допълнителни столове, доказателство колко много хора смятаха, че са длъжни да го посетят. Мери бе убедена, че поне по един родител на дете също присъстваше. Когато влезе в стаята, всички погледи се насочиха към нея. Жените изглеждаха възмутени, мъжете излъчваха едновременно враждебност и любопитство, от което Мери се ядоса още повече. Как си позволяваха да я презират заради предполагаемите й грехове, като в същото време сигурно тръпнеха от очакване да научат подробностите?

Облегнат на стената стоеше мъж в униформа в цвят каки, заместник-шерифа, който я гледаше строго и Мери се зачуди дали няма да я арестуват за неморално поведение. Каква нелепица! Ако поне беше красавица, а не слаба, невзрачна стара мома, подозренията им щяха да бъдат по-смислени. Прибра един непослушен кичур в шнолата, седна и скръсти ръце, в очакване те да направят първия ход.

Уолтън Айсби се прокашля и откри заседанието, убеден във важността си при толкова много хора, дошли да видят какво ще се случи. Мери започна да барабани с пръстите върху ръката си. Започна обсъждането на обичайните въпроси и в един миг тя реши, че няма да чака повече. Бе чела някъде, че нападението е най-добрата защита.

Когато приключиха с рутинното обсъждане, господин Айсби отново се изкашля и Мери го прие като сигнал, че е време да се захванат със същинската цел на събранието. Тя се изправи и уверено заяви:

— Господин Айсби, преди да продължите бих искала да направя едно съобщение.

Той очевидно се изненада и червендалестото му лице пламна.

— Това е… Не е в реда на нещата, госпожице Потър.

— Също така е много важно. — Тонът й бе спокоен, сякаш преподаваше урок и тя се обърна, така че да е с лице към цялата зала. Заместник-шерифът се изпъна до стената и погледите на всички се заковаха в нея, като магнит за желязо. — Имам необходимата квалификация да обучавам деца като частни ученици и оценките, които получават са равносилни на оценките им от работата в училище. През последния месец преподавам на Джо Макензи в къщи…

— Не се и съмнявам, че е така — измърмори някой и очите на Мери проблеснаха ядно.

— Кой го каза? — рязко попита тя. — Беше изключително вулгарно.

Цялата стая замлъкна.

— Когато видях резултатите на Джо, много се учудих, че момче с неговата интелигентност би напуснало училище. Може би не всички знаете, но той е бил най-силният ученик в класа. Свързах се с него и го убедих да идва при мен като частен ученик; сега, само за един месец той не само догони съучениците си, но и дори ги изпревари. Също така се свързах със сенатор Алард, който прояви интерес към Джо. Изключителните му оценки са го накарали да го препоръча за Военновъздушната академия. Това е чест за целия град и съм убедена, че вие ще му окажете вашата подкрепа.

Изпита безкрайно задоволство, когато видя учудените им лица и най-спокойно си седна на мястото, с поза, която леля Ардит неуморно й бе втълпявала. Само простаците участват в кавги, казваше леля Ардит; една истинска дама винаги знае и други начини да се защити.

Из стаята се разнесе шепот и хората скупчиха глави, а господин Айсби втренчи поглед в листовете пред него, сякаш се опитваше да прочете какво би трябвало да каже сега. Останалите членове на ръководството също се наведоха един към друг.

Мери огледа стаята и една сянка в коридора хвана погледа й. Движението бе едва забележимо и ако не се обърнала в точно тази секунда изобщо нямаше да го забележи. Мигом различи контурите на високия мъж и кожата й настръхна. Уолф. Той слушаше от коридора. Не го беше виждала от деня, в който си тръгна от дома й, и въпреки че сега забелязваше само сянката на тялото му, сърцето й заби лудо.

Господин Айсби се прокашля и шумоленето в стаята заглъхна.

— Това е много добра новина, госпожице Потър — започна той. — Ние обаче не смятаме, че давате добър пример на младежите…

— Говори от свое име, Уолтън — гневно го прекъсна Франси Бийкъм, тонът й издаваше стара вражда.

Мери се изправи.

— С какво по-точно съм дала лош пример?

— Не е редно това момче да стои в дома ви по всяко време на нощта — процеди господин Хърст.

— Джо си тръгва точно в девет, след три часа занимания. Какво е вашето определение за „всяко време на нощта“? Ако обаче училищното ръководство не одобрява мястото на уроците, смятам, че всички ще сте съгласни да използваме класните стаи тук. Аз нямам нищо против да се преместим.

Господин Айсби, който дълбоко в себе си беше добра душа, погледна притеснено. Членовете на ръководството отново скупчиха глави.

След около едноминутна разгорещена консултация, те вдигнаха погледи. Харлън Кешъл избърса потта от лицето си. Франси Бийкъм изглеждаше бясна. Този път Сисли Кар заговори.

— Мисис Потър, това е доста сложна ситуация. Сигурна съм, ще се съгласите, че е малко вероятно Джо Макензи да бъде приет в Академията и истината е, че не одобряваме да прекарвате толкова време насаме с него.

Мери гордо вирна брадичка.

— Защо?

— Вие сте нова и сигурно не разбирате как стоят нещата тук. Семейство Макензи имат лоша репутация и се тревожим за безопасността ви, ако продължавате да общувате с момчето.

— Госпожо Кар, това са пълни глупости — отговори Мери, с невъзпитана прямота. Леля Ардит не би одобрила това изказване. Помисли си за Уолф, който стоеше отвън и слушаше как тези хора клеветят него и сина му и почти усещаше неговия гняв. Той нямаше да допусне това да го засегне, но я заболя, че чува приказките им. — Уолф Макензи ме спаси от изключително опасна ситуация, когато колата ми се развали и бях напълно безпомощна в снега. Той беше любезен и грижовен и отказа да приеме пари задето отстрани повредата. Джо Макензи е блестящ ученик, който работи в ранчото си, не пие, не хулиганства — Мери се надяваше, че говори истината, — и винаги се е държал почтително. Смятам и двамата за мои приятели.

Отвън в коридора, мъжът, застанал в тъмнината, сви юмруци. По дяволите, тази малка глупачка не съзнаваше ли, че думите й може би щяха да й костват работата тук? Знаеше, че ако влезе в стаята в този момент, цялата им враждебност ще се прехвърли върху него; направи няколко крачки, така че да отмести вниманието им от нея, но тогава тя започна да говори отново. Не знаеше ли кога да си държи устата затворена?

— Което и дете да напусне училище, пак щях да съм толкова загрижена. Не мога спокойно да приема един млад човек да се откаже от бъдещето си. Дами и господа, дойдох тук, за да преподавам. И възнамерявам да го правя до предела на възможностите си. Вие всички сте добри хора. Щяхте ли да поискате да се откажа, ако ставаше въпрос за някое от вашите деца?

Няколко души отместиха погледи и се прокашляха. Сисли Кар едва забележимо повдигна брадичка.

— Изопачавате нещата, госпожице Потър. Той не е някое от нашите деца. Става дума за Джо Макензи. Той е…

— Наполовина индианец? — добави Мери и въпросително повдигна вежди.

— Да, отчасти. Пък и баща му…

— Какво за баща му?

Уолф трябваше да преглътне ругатнята и отново понечи да влезе, когато Мери жлъчно продължи:

— Да не би да сте притеснена от присъдата му?

— Мисля, че имам основателна причина да съм притеснена.

— Така ли? И защо?

— Сисли, сядай и млъквай! — скара се Франси Бийкъм. — Момичето има право и аз съм напълно съгласна с нея. Ако започнеш да мислиш на този етап от живота си, може да стане страшно.

За момент в стаята настъпи гробна тишина; в следващия обаче избухна гръмогласен смях. Грубоватите земеделци и отрудените им жени се държаха за стомасите си, превити на две и по лицата им се стичаха сълзи. Лицето на господин Айсби почервеня до пурпурно, след което и той избухна в див, хълцащ смях, наподобяващ истерясала кокошка, преди да снесе яйце, или поне Сисли Кар му каза така. Нейното лице също беше почервеняло, само че от гняв. Едрият Ели Бау буквално падна от стола си, толкова се развесели. Сисли грабна шапката от облегалката на стола му и започна да го удря с нея по главата. Той продължаваше да вие от смях, като се прикри с ръце.

— Отсега нататък си купувай гориво от друг! — изрева Сисли, като продължаваше да го налага. — Не искам да те виждам в бензиностанцията!

— Чакай, Сисли… — Ели се задави, докато се опитваше да улови шапката си.

— Хайде да въдворим малко ред тук — подкани ги Харлън Кешъл, макар изражението на лицето му да издаваше, че целият този спектакъл му доставя удоволствие. Със сигурност всички в залата се наслаждаваха на гледката как Сисли биеше Ели със собствената му шапка. Или почти всички, помисли си Мери, когато забеляза каменното лице на Доти Ланкастър. Изведнъж осъзна, че другата учителка би изпитала огромно удоволствие, ако уволнят Мери и се почуди защо. Винаги се бе опитвала да е дружелюбна с възрастната дама, но Доти постоянно парираше опитите й да се сприятелят. Дали пък Доти бе забелязала пикапа на Джо и бе разпространила клюката? Възможно ли е госпожа Ланкастър да шофира сама в девет вечерта? Нямаше други къщи по улицата на Мери, така че бе невъзможно някой случайно да е минал, на път за дома си.

Постепенно врявата затихна, макар все още да се чуваше смях. Госпожа Кар продължаваше да гледа гневно Ели Бау — по някаква причина той се превърна в изкупителна жертва на яда й, вместо Франси Бийкъм, която я провокира.

Дори и господин Айсби се усмихваше, когато извиси глас.

— Хайде да се върнем към работата, приятели.

Франси Бийкъм отново се намеси.

— Струва ми се, че свършихме достатъчно работа за тая вечер. Госпожица Потър дава частни уроци на Джо Макензи, така че момчето ще може да влезе във Военновъздушната академия и това си е. И аз бих постъпила така, ако все още преподавах.

— И все пак не ми се струва редно — настоя господин Хърст.

— Тогава ще може да използва класните стаи тук. Всички ли сме съгласни? — Франси Бийкъм огледа останалите членове на ръководството с триумфиращо изражение на лицето. Тя намигна на Мери.

— Аз съм съгласен — обади се Ели Бау, докато се опитваше да оправи шапката си. — Военновъздушната академия — това вече е нещо! Не си спомням някой от града ни да е бил приет там.

Господин Хърст и госпожа Кар бяха против, но господин Айсби и Харлън Кешъл се присъединиха към Ели и Франси. Мери се загледа към мрачния коридор, но вече не се забелязваше нищо. Дали си бе тръгнал? Заместник-шерифът също се обърна да види тя какво гледа, но тъй като и той не забеляза нищо, се обърна, повдигна рамене и й намигна. Мери се стъписа. Тази вечер й намигнаха повече, отколкото през целия й живот досега. Как трябваше да се отвърне на намигване? Може би не биваше да им обръща внимание? Или пък и тя трябваше да отговори със същото? Поученията на леля Ардит не бяха покрили този въпрос.

Събранието завърши с много смях и закачки и доста от родителите отидоха при Мери, ръкуваха се с нея и я увериха, че върши добро дело. Мина около половин час, докато тя успя да стигне вратата, където я чакаше заместник-шерифа.

— Ще ви изпратя до колата — дружелюбно предложи той. — Казвам се Клей Армстронг, заместник-шериф съм.

— Приятно ми е, Мери Потър — отвърна тя и протегна ръка.

Той също протегна неговата и малката й длан потъна в огромната му лапа.

Постави шапката си върху къдравата кафява коса; очите му весело блестяха, макар закрити от сянката на периферията. Мери веднага го хареса. Беше от типа мъже, които са силни, спокойни и непоклатими като скали, но притежават чувство за хумор. Той доста се бе развеселил от сцената на събранието.

— Всички в града знаят коя сте. Тук рядко идват нови хора, особено млада жена от Юга. Още от първия ви ден тук, навсякъде в областта се говори за южняшкия ви акцент. Не сте ли забелязали, че момичетата се опитват да ви имитират?

— Така ли? — изненада се Мери.

— Със сигурност. — Той забави крачка, съобразявайки се с нея, докато вървяха към колата й. Леденият въздух я обгърна и краката й моментално измръзнаха, но нощното небе бе кристално ясно, с хиляди блещукащи звезди.

Стигнаха колата и Мери се обърна към него.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос, господин Армстронг?

— Разбира се. Наричайте ме Клей.

— Защо госпожа Кар толкова се ядоса на Ели Бау, а не на Франси Бийкъм, която започна всичко?

— Сисли и Ели са първи братовчеди. Родителите на Сисли починаха, когато тя беше съвсем малка и семейството на Ели я отгледа. И двамата са на еднаква възраст, израснали са заедно и постоянно се караха, като котка и мишка. И досега го правят. Предполагам, че просто някои семейства са си такива. Въпреки това са доста близки.

Подобни семейства й бяха непознати. Трябва да си много близък и сигурен в някого, за да можеш да се скараш пред всички и въпреки това да знаеш, че още си обичан.

— Значи го удари, защото й се смя с другите?

— И защото беше под ръка. Никой не може да се ядоса на госпожица Бийкъм. Тя е изучила почти всички от по-възрастните в Рут и много я уважаваме.

— Звучи чудесно — усмихна се Мери. — Надявам се да съм още тук, когато остарея като нея.

— Планирате ли да предизвиквате подобни раздори на училищните събрания?

— Надявам се — повтори тя.

Той се протегна и отвори вратата.

— Аз също се надявам. Внимавайте като шофирате.

Когато Мери се качи в колата, той затвори вратата, докосна ръба на шапката си с пръсти и си тръгна.

Чудесен човек. Повечето от жителите на Рут бяха чудесни хора. Бяха напълно несправедливи към Уолф Макензи, но по душа бяха добри.

Уолф. Къде ли беше отишъл?

Искрено се надяваше Джо да не се откаже от уроците заради случката тази вечер. Макар да си даваше сметка, че е глупаво да прибързва, Мери бе почти убедена, че той ще бъде приет в Академията и се чувстваше ужасно горда, че е част от това събитие. Леля Ардит би казала, че човек изпитва гордост малко преди да падне, но Мери винаги бе смятала, че трябва да си се изкачил на високо, за да можеш да паднеш. Неведнъж бе контрирала леля си с поговорката „Печели, който рискува!“. Леля Ардит винаги се вбесяваше, когато собствените й камъни се стоварят върху нейната глава. Мери въздъхна. Толкова й липсваше сприхавата леля. Запасът й от остроумия щеше да избледнее без леля Ардит, която винаги я провокираше.

Когато зави покрай къщата си Мери беше изморена, гладна и притеснена, че Джо ще предпочете да прекрати уроците, така че да не й създава неприятности.

— Ще му преподавам — гласно измърмори тя, докато излизаше от колата си, — дори ако се наложи да го преследвам.

— Кого ще преследваш? — ядосано попита Уолф.

Тя подскочи стреснато и удари коляното си в ръба на вратата.

— Ти пък откъде се взе? — също толкова ядосано отвърна Мери. — Изплаши ме!

— Явно не достатъчно. Паркирах зад плевнята, така че да се вижда пикапа.

Тя се вгледа в него, отпивайки от гордото, изваяно лице, осветено само от слабата светлина на звездите, но и това й бе напълно достатъчно. Досега не бе осъзнала колко бе закопняла само да го види, да усети близостта му, от която сърцето й се разби. Кръвта така препускаше из вените й, че вече не усещаше студа. Сигурно това значи да се разгорещиш. Имаше чувството, че дъхът й спира. Усещането беше толкова силно, че я плашеше, но Мери реши, че й харесва.

— Да влезем вътре — предложи Уолф, след като Мери не бе помръднала от мястото си и тя се насочи към задната врата. Беше я оставила отключена, така че да не се бори с ключа в тъмнината. Той се намръщи, когато Мери натисна бравата и вратата се отвори.

Влязоха вътре, тя затвори и светна лампата. Уолф я погледна, видя непослушните кестеняви къдрици, които бяха изскочили от кока и стисна зъби, въздържайки се да не я грабне в ръцете си.

— Повече никога не оставяй вратата отключена — нареди той.

— Не ми се вярва да ме оберат — контрира го Мери, след което честно призна: — Не притежавам нищо, което да е примамка за крадците.

Бе се заклел, че няма да я докосне, и макар да знаеше, че ще му е трудно да изпълни обещанието си, не си беше дал сметка точно колко трудно би могло да бъде. Искаше да я сграбчи и да я вразуми, но осъзнаваше, че ако изобщо я докосне, няма да иска да я пусне. Женственото ухание на кожата й го изпълваше и примамваше; тя излъчваше деликатен и нежен аромат и цялото му тяло бе болезнено от копнеж. Отмести се настрани — и за двама им бе по-безопасно да са по-далеч един от друг.

— Нямах предвид крадци.

— Така ли? — Мери се замисли, осъзна какво е имал предвид той и тя какво бе отвърнала в отговор. Изкашля се и се насочи към печката, като се надяваше Уолф да не забележи червенината избила на лицето й. — Ако направя кафе, ще изпиеш ли една чаша този път, или пак ще изхвърчиш оттук, както постъпи миналия път?

Уолф се развесели от порицателния тон и се почуди как изобщо я бе сметнал за скучновата и неинтригуваща. Дрехите й наистина бяха старомодни, но Мери бе изключително смела жена. Казваше само онова, което мисли и не се боеше да бъде пряма. Преди по-малко от час се беше изправила срещу всички жители в областта. Споменът за това го отрезви.

— Ще изпия една чаша кафе, ако настояваш, но предпочитам просто да седнеш и да ме изслушаш.

Мери се обърна, седна на стола и примерно скръсти ръце на масата.

— Цялата съм в слух.

Уолф издърпа друг стол и го извъртя, така че да седне с лице към нея. Тя го погледна сериозно.

— Видях те в коридора на училището.

Неговото лице също се помрачи.

— По дяволите! Някой друг видя ли ме? — почуди се как го беше забелязала, тъй като бе изключително предпазлив, досега винаги бе успявал да остане незабележим.

— Не вярвам. — Тя замълча за момент. — Съжалявам, че другите наговориха подобни неща.

— Изобщо не ме притеснява какво мислят за мен хората в Рут — отвърна той, гласът му бе изпълнен с мъка. — Мога да се справя с тях, както и Джо. Животът ни тук не зависи от местните. С теб обаче не е така. Недей да спориш с тях заради нас, освен ако не мразиш работата си и не се опитваш да се отървеш от нея, защото точно това ще ти се случи.

— Няма да загубя работата си, само защото преподавам на Джо.

— Може би няма. Вероятно ще проявят толерантност заради Джо, особено като им спомена за Академията. С мен обаче нещата стоят другояче.

— Не вярвам да ме уволнят, защото се познавам с теб. Имам сключен договор — спокойно обясни тя. — При това, железен договор. Много трудно може да се намери учител за толкова малко и отдалечено градче като Рут, особено по средата на зимата. Мога да загубя работата си само ако се окажа некомпетентна или наруша закона, а съм убедена, че няма да могат да ме обявят за некомпетентна.

Уолф се почуди защо не спомена нищо повече за нарушаването на закона, но не й го каза. Светлината от кухнята осветяваше главата й, така че косата й блестеше в сребърно като ореол. Косата й беше много бледо кестенява, без никакви нюанси на червено, така че когато светлината я осветеше, блестеше като сребро. Приличаше на ангел, с нежните сини очи и прозрачна кожа и копринените кичури, които се отскубваха от шнолата и се къдреха около лицето. Уолф усети, че стомахът му се сви. Искаше да я докосне. Искаше я гола…

Мери протегна ръка и малката й длан обгърна неговата. Докосването сякаш го изгори.

— Разкажи ми какво се случи — нежно го подкани тя. — Защо те изпратиха в затвора? Зная, че не си го извършил.

Уолф беше изключително силен мъж по природа, пък и животът го бе направил такъв, но нейната непоколебима вяра в него го разтърси из основи. През целия си живот е бил самотен, отхвърлен от белите заради индианската му кръв и неприет от индианците заради бялата му кръв. Не беше близък дори с родителите си, макар че те го обичаха, както и той тях. Те просто не го познаваха истински, той никога не ги допусна в своя вътрешен мир. Не беше близък и с жена си, майката на Джо. Деляха една къща, беше му скъпа, но и нея винаги бе държал на разстояние. Само Джо бе проникнал зад бронята му и го познаваше както никой друг. Те бяха част един от друг и Уолф яростно обичаше момчето. Само мисълта за Джо го крепеше в затвора.

Беше повече от стряскащо, че тази дребна бяла жена бе събудила в него чувства, които той смяташе за отдавна изчезнали; не искаше да се сближава с нея, по никакъв начин. Желаеше я както мъж пожелава жена, но не искаше да се обвързва емоционално. Ядосано си даде сметка, че тя вече значеше нещо много повече в живота му, което изобщо не му хареса.

Загледа се в крехката ръка върху неговата, нежна и топла. Тя не се боеше да го докосне, сякаш щеше да се омърси, нито пък се нахвърляше лакомо върху него, както правеха някои жени, сякаш искаха да проверят дали необузданата му същност е в състояние да задоволи похотливите им желания. Бе докоснала ръката му, защото я беше грижа за него.

Съвсем бавно ръката му обви нейната, като покри тънките, бледи пръсти с грубата си, мазолеста длан, сякаш искаше да я защити.

— Случи се преди девет години — започна той. Гласът му бе толкова тих и изпълнен с горчивина, че тя се наведе, за да го чува. — Не, почти десет години. През юни ще станат точно десет. С Джо току-що бяхме пристигнали тук. Работех в ранчото „Халф Мун“. Едно момиче от съседната област бе изнасилено и убито и тялото й беше изхвърлено съвсем близо до нашето ранчо. Прибраха ме и ме разпитваха. Бях дяволски сигурен, че това ще се случи, още в мига, в който чух за станалото, тъй като бях нов тук, а на това отгоре и индианец. Но нямаха никакви доказателства и трябваше да ме освободят. Три седмици по-късно още едно момиче беше изнасилено. Тя бе от ранчото „Рокинг Ел“, в западната част на града. И тя бе промушена с нож, но оцеля. Беше видяла изнасилвача. — Уолф спря за момент, черните му очи се помрачиха, когато се върна толкова години назад. — Каза, че приличал на индианец. Тъмен, висок, с черна коса. А наоколо няма много индианци. Арестуваха ме, преди да бях разбрал, че още една жена е изнасилена. Подредиха ме в редица с още шестима бели. Момичето посочи мен и повдигнаха обвинение срещу мен. С Джо живеехме в ранчото, но незнайно как никой не си спомняше да ме е видял там в нощта на престъплението. Само Джо, но думата на едно шестгодишно индианче няма никаква стойност в съда.

Сърцето на Мери се сви, като си представи какво е преживял той, и Джо, който е бил съвсем малко дете. Колко ли по-тежко е било за Уолф, който се е притеснявал за Джо, и какво ще се случи с него при тези обстоятелства? Не знаеше какво да изрече, за да намали болката му, затова замълча. Само стисна ръката му по-силно, сякаш да го увери, че вече не е сам.

— Започна процес и ме обявиха за виновен. За мой късмет не успяха да ме обвинят и за първото момиче, иначе щяха да ми дадат смъртна присъда. Всички обаче смятаха, че аз съм го извършил.

— И те изпратиха в затвора. — Беше й толкова трудно да го повярва, макар да знаеше, че това наистина се е случило. — Какво стана с Джо?

— Беше оставен на грижите на щата. Оцелях в затвора, но никак не ми беше лесно. Изнасилвачите се смятат за свободна плячка. Трябваше да бъда най-жестокият кучи син там, за да оцелявам ден за ден.

Беше слушала истории за живота в затвора и сърцето й се изпълни с болка. Бил е затворен, откъснат от слънцето и планината, чистия въздух; знаеше, че това е все едно да затвориш диво животно в клетка. Бил е невинен, а са му отнели свободата и сина, и е бил захвърлен с отрепките на обществото. Дали за цялото това време поне веднъж бе спал спокойно или просто е задрямвал, с всички сетива нащрек, готов да се отбранява?

Гърлото й бе пресъхнало и Мери успя само да прошепне:

— Колко време беше в затвора?

— Две години. — Лицето му беше каменно и очите излъчваха омраза, когато я погледна, но Мери знаеше, че тя не е насочена към нея, а към спомените, които таеше в себе си. — Тогава откриха, че много изнасилвания и убийства от Каспър до Чейн си приличат и хванаха престъпника. Той си признал, бил много горд с деянията си и малко огорчен, че не са разкрили всичките му подвизи. Разказал и за двете изнасилвания в този район и обяснил подробности, които само истинският изнасилвач би могъл да знае.

— Индианец ли е бил?

Усмивката му беше по-скоро гримаса.

— Италианец. С тъмна кожа и къдрава коса.

— И теб те освободиха?

— Да. Досието ми беше изчистено, казаха ми: „Извинявай, че се случи така“ и ме пуснаха на свобода. Бях загубил сина си, работата си, всичко, което имах. Открих къде бяха настанили Джо и отидох да го прибера. След това участвах в родеа, за да изкарам нещо. Там ми излезе късмета и спечелих доста пари, с които се върнах тук. Собственикът на ранчото „Халф Мун“ беше починал, нямаше наследници и продаваха земята. Струваше всичките ми спестявания, но я купих. С Джо се установихме, аз започнах да дресирам коне и да разширявам ранчото.

— Защо се върна тук? — Мери не можеше да го проумее. Защо би се върнал в града, където са се отнесли толкова жестоко към него?

— Защото се бях изморил постоянно да се местя от едно място на друго, без да имам свое кътче. Беше ми писнало да ме смятат за мръсен, безполезен индианец. Беше ми писнало синът ми да няма дом. И защото по никакъв начин нямаше да оставя тукашните копелета да ми отнемат всичко.

Болката й се увеличи. Искаше й се да може да намали гнева и горчивината му, да го прегърне и утеши, искаше й се да стане част от обществото на Рут, а не отшелник.

— Не можеш да мразиш всички местни — пророни тя, и се почуди защо устните му трепнаха, сякаш щеше да се усмихне. — Нито пък някой е мръсен и ненужен, само защото е индианец. Всички ние преди всичко сме хора, добри или лоши.

— Ти наистина имаш нужда от пазач — отвърна той. — Доверието ти в хората само ще ти довлече неприятности. Обучавай Джо, направи каквото можеш за него, но стой далеч от мен за твое добро. Хората тук не са си променили мнението за мен, само защото са ме освободили от затвора.

— Ти самият не си се опитал да промениш мнението им за теб. Постоянно им натякваш колко са виновни — отбеляза тя, тонът й беше сприхав.

— Да не би да се очаква от мен да им простя, за всичко което ми причиниха? — рязко попита той. — Да забравя, че тяхната „справедливост“ означаваше да ме изправят в редица с шестима бели и да кажат на момичето: „Избери индианеца“? Изкарах две години в същински ад. Все още не знам какво се е случило с Джо, но когато го взех, минаха три месеца, преди той изобщо да изрече и думичка. Да забравя това ли? Никога!

— Значи те няма да променят убежденията си, ти няма да промениш своите и аз няма да променя моето мнение. Струва ми се, че постигнахме споразумение.

Когато я погледна, в очите му искреше гняв, и той изведнъж осъзна, че все още държи ръката й. Рязко я пусна и се изправи.

— Разбери, че не можеш да си ми приятелка. Ние не можем да сме приятели.

Мери се почувства изоставена, когато Уолф пусна ръката й. Тя я прибра в скута си и го погледна.

— Защо? Няма да може, само ако ти не ме харесваш… — Гласът й затихна. Наведе глава и се втренчи в пръстите си, сякаш ги виждаше за първи път.

Да не я харесва? Не можеше да спи, постоянно беше в лошо настроение, пожелаваше я всеки път, щом си помислеше за нея, а напоследък дяволски често го правеше. До степен на лудост изпитваше физическа необходимост да я има, нужда, която нито Джулия Оукс, нито която и друга жена не бе в състояние да задоволи, тъй като в мислите му бе единствено копринената, кестенява коса, стоманеносивите очи и нежната като розов лист кожа. Костваше му всички усилия да стои настрана от нея, и то само защото осъзнаваше, че „добрите“ жители на Рут ще я презрат, ако има нещо общо с него. Твърдите й принципи не бяха достатъчни за болката и неприятностите, които щеше да й навлече.

В един миг раздразнението сякаш експлодира и го изпълни дива ярост, затова че трябва да се откаже от единствената жена, която желаеше до побъркване. Преди да успее да се овладее, той сграбчи китките й и я изправи на крака.

— По дяволите, никога не можем да бъдем приятели! И искаш ли да ти кажа защо? Защото не мога да стоя до теб, без да си представям как те събличам и те любя, независимо къде се намираме. Сигурно дори няма да си губя времето да те събличам. Искам да галя голото ти тяло, да целувам гърдите ти, да усещам краката ти, обвити около мен. — Беше я дръпнал толкова близо до себе си, че топлият му дъх галеше лицето й, докато изричаше думите с тих и дрезгав глас. — Така че никога няма да може да бъдем приятели!

Цялото тяло на Мери потрепери. Макар да говореше с гняв, тя осъзна, че изпитва същото желание като нея и описваше всичко, което тя само си беше представяла. Беше твърде честна и неопитна, за да прикрие чувствата си и дори не се опита. Очите й бяха изпълнени с болезнен копнеж.

— Уолф?

Изрече само това, но начинът, по който назова името му го накара да стисне китките й по-силно.

— Не!

— Аз… Желая те!

Гласът й трепереше. Прошепнатото признание я остави напълно уязвима и той го осъзнаваше. Вътрешно Уолф изстена. По дяволите, нямаше ли никакъв инстинкт за самосъхранение? Не си ли даваше сметка какво значи за един мъж, жената, която желае да е готова да му се отдаде изцяло, без никакви уговорки и без връщане назад? Беше на косъм да загуби контрол над себе си, но се овладя, защото простата истина бе, че тя изобщо не осъзнаваше какво значи това. Тя беше непорочна и девствена. Беше старомодна, възпитана в строг морал и имаше само неясна представа към какво го приканя.

— Не го казвай — най-сетне пророни той. — Казах ти и преди…

— Зная — прекъсна го тя. — Прекалено неопитна съм и ти не искаш да бъдеш използван като опитно зайче. Спомням си. — Мери рядко плачеше, но сега усети парещи сълзи в очите си и сърцето му се сви, когато видя болката в тях.

— Излъгах те. Божичко, излъгах те!

И след това вече загуби контрол над себе си. Трябваше да я прегърне, да я усети в ръцете си, отново да вкуси устните й. Повдигна китките й, така че ръцете й обвиха врата му, наведе глава и я притисна силно до тялото си. Устните му се сляха с нейните и страстта, с която му отвърна го наелектризира. Този път тя знаеше какво трябва да направи — отвори устните си, така че езикът му проникна. Той я бе научил как да се целува, той също й бе показал какво значи да желаеш някого и сега имаше чувството, че ще полудее, когато усети гърдите допрени в него.

Мери се отдаде на неземното удоволствие да бъде в прегръдките му и сълзите, които се беше опитала да възпре, сега се търкулнаха по лицето й. Беше прекалено хубаво и болезнено, за да е просто страст. А ако беше любов, тя не знаеше как ще го понесе.

Устните му бяха жадни и настоятелни и тя напълно несъзнателно им отвръщаше. Ръката му се плъзна по стомаха й и покри гърдата й. Единственото, което успя да направи бе да изстене от удоволствие. Гърдите й пулсираха от желание, което той хем утоляваше, хем усилваше. Спомни си думите му, искаше да усеща устните му върху тялото си и трескаво се притисна още по-силно към тялото му. Имаше усещането, че е напълно празна и само той е в състояние да я изпълни. Искаше да бъде неговата жена. Той рязко отмести глава и притисна лицето й към своето рамо.

— Трябва да спрем. И то веднага! — Уолф почти изстена думите. Целият трепереше, като тийнейджър при първи допир до жена.

Мери набързо прехвърли всички предупреждения на леля си Ардит относно това, което изпитваше и реши, че е влюбена в този мъж, защото смесицата от неземно щастие и мъка не можеше да бъде нищо друго.

— Не искам да спираме — накъсано прошепна тя. — Искам да ме любиш.

— Не. Аз съм индианец, а ти си бяла. Хората в този град ще те съсипят. Тазвечерната случка е само бледо копие на това, което те очаква.

— Готова съм да рискувам — отчаяно извика тя.

— Но аз не съм. Аз ще успея да понеса всичко, но ти си прекалено добра. Не мога да ти предложа нищо в замяна. — Ако смяташе, че има поне минимален шанс да живеят спокойно тук, Уолф също щеше да поеме риска, но той осъзнаваше, че няма никаква възможност, не и при тези обстоятелства. След Джо, тя беше единственото човешко същество, което бе изпитвал нужда да предпазва, а това щеше да е най-трудното нещо.

Мери повдигна глава от рамото му, лицето й беше обляно в сълзи.

— Единственото, което желая, си ти.

— Аз пък съм единственото нещо, което не можеш да имаш. Те ще те разкъсат на парчета. — Изключително нежно той свали ръцете й от врата си и се обърна да си тръгне.

Чу гласът й зад гърба си, тих и напрегнат, през сълзи:

— Ще рискувам.

Уолф спря, ръката му беше на дръжката.

— Аз не.

За втори път си тръгна от дома й, и сега беше много по-тежко от първия.