Линда Хауърд
Белязаният Макензи (11)

Единадесета глава

Учебната година свърши. Мери бе изключително горда с учениците си. Всички завършиха блестящо, никой не се бе отказал и повечето планираха да продължат образованието си в колеж. Подобен успех не можеше да не я трогне.

За Джо обаче нямаше ваканция. Мери реши, че той има нужда от по-сериозни уроци по математика, за които тя не бе квалифицирана, затова започна да търси учител. Откри един в градче на около седемдесет километра от Рут и три пъти седмично момчето пътуваше дотам. Междувременно вечерните им занимания продължаваха.

За Мери дните минаваха като в мъгла от щастие. Рядко напускаше планината и почти не се виждаше с никой друг, освен Уолф и Джо. Дори когато и двамата бяха до града по работата, тя се чувстваше в безопасност. Бяха изминали малко повече от две седмици от инцидента, но вече й се струваше, че е минала цяла вечност. Когато в съзнанието й се промъкваше спомен от кошмара, тя сама се скарваше на себе си, че го е допуснала. Нищо не се бе случило, само се изплаши. Ако някой имаше нужда от грижи и състрадание, това бе Кати Тийл. Затова Мери се бореше със страховете си и се отдаваше на настоящето. А то неизменно означаваше Уолф.

Той доминираше живота й, денем и нощем. Учеше я как да язди и да му помага с конете, и Мери подозираше, че използва същите техники, както когато обучаваше млади жребци. Беше много взискателен учител, но винаги й даваше ясни инструкции какво се очаква от нея. Когато изпълняваха нарежданията му, той отвръщаше с одобрение и сърдечност. В действителност, дразнеше го Мери, той бе много по-търпелив с конете, отколкото с нея! Когато те не се подчиняваха, той запазваше спокойствие. Когато тя не вършеше нещо както трябва, той веднага й натякваше грешката.

Но винаги я обгръщаше с ласки. Страстен може би бе най-точната дума. Всяка нощ правеха секс, понякога дори по два пъти. Любеше я в плевнята, както когато Джо им попречи. Често влизаше с нея в банята. Мери знаеше, че тялото й е далеч от сексапилно, но явно той го намираше такова. Нощем, когато лежаха в леглото, той често запалваше лампата, подпираше се на лакът и дълго я галеше, омагьосан от гледката на бялата, нежна кожа и бронзовата му, едра ръка.

Лятото в Уайоминг обикновено бе хладно и сухо, поне в сравнение със Савана, но с началото на ваканцията настъпи необичайно горещо време. За първи път Мери съжаляваше, че не разполага с къси панталонки, които леля Ардит никога не й позволи да облече. Откри, че леките памучни поли са по-подходящи за тези температури, вместо джинсите, с които толкова се гордееше. Леля й не би одобрила и това облекло, особено ако разбереше, че Мери не използва фуста под полата. Би я нарекла безсрамница, тъй като старата жена никога не се разделяше с този аксесоар. Мери обаче вече бе решила, че й допада да е безсрамница.

Една сутрин, малко след като Джо потегли за урока си по математика, Мери се отправи към плевнята. Откъм ограденото дворче за тренировка на коне се чуваше пръхтене и тропот на копита. Това я ориентира къде може да открие Уолф, за което и бе тръгнала.

Когато зави зад плевнята обаче, тя замръзна на мястото си. Едрият жребец на Уолф се беше качил върху кобилата, която тя яздеше по време на уроците си. Предните копита на женската бяха закопчани с букаи, а задните бяха обути в предпазни галоши. И двата коня пръхтяха и цвилеха. Уолф отиде до женската, погали главата й и тя се успокои.

— Хайде, миличка — нежно заговори той. — Остави стария приятел да си свърши работата.

Кобилата потрепери, след което застина на мястото си и всичко приключи за няколко минути. Жребецът изцвили, след което скочи обратно на земята.

Уолф продължи да говори успокоително на кобилата, когато се наведе и освободи копитата й. Мери се приближи.

— Ти си я завързал! — обвинително изрече тя.

Той се подсмихна. Госпожица Мери Елизабет Потър стоеше пред него с цялото си величие, изпънат гръбнак и вирната брадичка.

— Не съм я вързал — развеселено отговори той. — Просто закопчах предните й копита с букаи.

— Така че да не може да избяга от жребеца!

— Тя не искаше да бяга.

— Откъде можеш да знаеш?

— Щеше да го изрита, ако не е готова за чифтосване — обясни той, докато върна женската в конюшнята.

Мери го последва с възмутено изражение на лицето.

— Затова й беше обул задните копита, та и да го изрита да няма полза.

— Не искам жребецът ми да пострада. Но ако бях видял, че не е готова, щях да я освободя. Ако женската се противи, това означава, че не съм изчислил точно времето или нещо не е наред с нея. Тя обаче бе напълно съгласна, нали, миличка? — завърши Уолф и потупа животното по гривата.

Мери го наблюдаваше бясно, докато той изми кобилата. Не й допадаше идеята, че трябва да завързва женската, макар конят да стоеше напълно спокойно, сякаш нищо не се бе случила само преди няколко минути. Без да може да обясни защо, гледката я потресе.

Уолф прибра кобилата в нейното отделение, нахрани я и й даде прясна вода. След това отиде до мивката и изми ръцете си. Когато я погледна, Мери все още стоеше с притеснен поглед.

Той се изправи.

— Какво има?

Мери се насили да се успокои, но не успя.

— Просто изглеждаше толкова… — Гласът й замлъкна и Уолф разбра какво я тормози. Бавно тръгна към нея и не се изненада, когато тя отстъпи назад.

— Конете не са хора — нежно заговори той. — Те са големи животни, цвилят и пръхтят. Зная, че не е приятна гледка, но така е в природата. Ако ги оставя свободни, дори могат да се сбият.

Тя погледна кобилата.

— Зная. Само че… — Мери спря, защото не можеше да обясни какво я притесни.

Уолф се пресегна и я прегърна, съвсем леко, така че да не я стресне.

— Тази сцена ти напомни за нападението? — попита той.

Тя му хвърли бърз, тревожен поглед, след което отмести очи.

— Зная, че кошмарът още те преследва, скъпа. — Ръцете му се стегнаха около тялото й и той я притисна към себе си. Само след секунда тя се отпусна и сгуши глава в гърдите му. — Искам да те целуна — измърмори той.

Тя повдигна глава и му се усмихна.

— Затова и дойдох тук. Исках да те съблазня с целувки. Станала съм голяма безсрамница. Леля Ардит би се отрекла от мен.

— Тази леля Ардит ми се струва…

— Тя беше чудесен човек — прекъсна го Мери. — Просто бе много старомодна и имаше стриктни правила кое е редно и кое не. Например, само една фриволна жена може да носи пола без фуста. — Тя повдигна полата си, за да му покаже.

— Харесват ми фриволните безсрамници. — Уолф се наведе, целуна я и усети позната топлина да нахлува в тялото му. Веднага се възпря, защото точно в този момент се нуждаеше от железен контрол над себе си. Трябваше да покаже нещо на Мери и не биваше да допуска страстта да му попречи. Беше време да прогони постоянния й страх.

Повдигна глава и я задържа за момент в ръце, след което освободи прегръдката си. Хвана я за китките и изражението на очите му изгони усмивката от устните й. Съвсем бавно той попита:

— Искаш ли да направим нещо, което ще те освободи от кошмара?

Тя го погледна любопитно.

— Какво?

— Ще преиграем цялото нападение.

Тя го зяпна учудено. Беше й любопитно, но в същото време я бе страх. Една част от съзнанието й не искаше нищо да й напомня за инцидента, но друга й казваше, че не може вечно да живее с този ужас.

— Как да го преиграем?

— Аз ще те подгоня.

— Но той не ме е гонил. Просто ме сграбчи в гръб.

— И аз това ще направя, след като те хвана.

Тя се замисли за момент.

— Няма да стане нищо. Аз ще знам, че си ти.

— Може да опитаме.

За известно време тя го гледаше втренчено, след което една мисъл я разтревожи.

— Той ме блъсна по корем на земята — прошепна Мери. — Легна върху мен и започна да се търка в тялото ми.

Лицето на Уолф бе сурово.

— Искаш ли и аз да направя така?

Тя потрепери.

— Не, разбира се, че не искам. Но може би е по-добре да го направиш. Не желая повече да ме е страх. Искам да ме любиш така, моля те.

— Ами ако наистина се изплашиш?

— Недей… — Мери преглътна. — Недей да спираш.

Той я погледна сериозно, сякаш преценяваше доколко е готова, след което на устните му се появи усмивка.

— Добре тогава. Бягай!

Тя не се отмести и го погледна изненадано.

— Какво?

— Бягай! Не мога да те гоня, ако не бягаш от мен.

В първия момент й се стори глупаво да търчи из двора като дете.

— Просто ей така?

— Да, просто ей така. Спомни си, че като те хвана, ще разкъсам дрехите ти и ще те изнасиля. Какво чакаш още?

Уолф свали шапката си и я закачи на стената. Мери отстъпи назад, след което в пълно противоречие на представите си за достойно поведение се извъртя и побягна. Чуваше тежките му стъпки зад гърба си и се засмя весело. Знаеше, че няма да успее да стигне до къщата; неговите крачки бяха много по-големи. Вместо това заобиколи зад едно дърво, след това зад пикапа.

— Ще те хвана — изръмжа той; гласът му се чуваше зад гърба й и ръката му я докосна за рамото, точно когато тя побягна отново.

След малко Мери пак заобиколи зад колата. Уолф бе застанал от другата страна. Въртяха се в кръг, но той не успяваше да я хване. Лицето й грееше от вълнение и триумф и Мери извика:

— Не можеш да ме хванеш! Не можеш!

На устните му бавно се появи самодоволна усмивка. Тя беше толкова радостна от успеха си, че очите й искряха и копринената й коса се къдреше около главата. Толкова силно я желаеше! Искаше да я вземе в ръцете си и да я люби, но точно сега не биваше да го прави. Първо трябваше да свършат със задачата и въпреки смелите й думи, Уолф не бе сигурен дали Мери ще го понесе докрай.

Стояха, вторачени един в друг и в този момент Мери си даде сметка колко див вид има той. Беше възбуден. Познаваше това изражение на лицето му, както той винаги разгадаваше нейното и дъхът й спря. Той не си играеше, беше напълно сериозен. Едва сега усети ледения страх да се промъква. Опита се да се успокои, защото това все пак беше Уолф, а той никога не би я наранил. И въпреки това, нещо в цялата игра наистина й напомни за нападението на изнасилвана, колкото и да се опитваше да прогони тази мисъл от съзнанието си. Изведнъж игривостта и веселието я напуснаха и я обзе същинска паника.

— Уолф? Хайде да престанем вече.

Гръдният му кош се повдигаше при всяко поемане на въздух и в очите му проблесна жалост, но гласът му беше гърлен, когато заговори.

— Не може. Ще те хвана.

Тогава Мери побягна слепешката, напускайки сигурността на пикапа. Бързите му стъпки зад гърба й ехтяха като гръмотевици. Това бе единственият звук, който чуваше. Все едно, че наистина търчеше по онази пътечка, макар с част от съзнанието си да разбираше, че мъжът зад нея е Уолф и тя самата се е съгласила. Не бе успяла да избяга от изнасилвача; и тогава чуваше забързаното му дишане зад себе си, точно както сега чуваше Уолф. Изпищя от ужас, точно когато той я сграбчи, събори я на земята по корем и легна върху нея с цялата си тежест.

Подпря се на лакти, така че да е не й натежи прекалено много и допря устни до ухото й.

— Ха, хванах те. — Насили се да изрече думите шеговито, макар гърдите му да се стягаха от болка, заради това, което преживяваше Мери в момента. Усещаше ужаса и паниката й, освободи хватката си и започна нежно да й шепне за удоволствието, което винаги са изживявали заедно. Очите му се напълниха със сълзи, щом чу звуците, които издаваше тя, като на хванато в капан, уплашено животно. Вече не беше сигурен дали той ще го понесе.

В началото Мери се бореше като полудяла, риташе и блъскаше, опитвайки се да се освободи, но ръцете му я държаха здраво. Не беше на себе си от страх и въпреки разликата в теглото им, можеше сериозно да го нарани, ако той не внимаваше. Единственото, което можеше да стори е да продължава да я притиска към себе си, докато прогони страха, който я обгръщаше.

— Успокой се, миличка, успокой се. Знаеш, че никога няма да ти причиня болка. И няма да позволя никой да те нарани. Знаеш го. — Той повтаряше думите, докато съпротивата й отслабна. Едва тогава Мери можеше да го чуе и нежните думи успяха да проникнат в съзнанието й. Тя се отпусна на земята, зарови глава в топлата трева и започна да плаче.

Уолф лежеше върху нея, ръцете му все още я обгръщаха здраво и шепнеше в ухото й, докато тя плачеше. Започна да целува косата, раменете, врата й, докато най-сетне тя се отпусна изтощено, безсилна дори да плаче. Ласките му отново възвърнаха желанието му към нея.

— Още ли си уплашена? — измърмори той във врата й.

Мери затвори очи. Клепачите й бяха подути от сълзите.

— Не — промълви тя. — Съжалявам, че те подлагам постоянно на всичко това. Обичам те.

— Зная, миличка. — Той коленичи зад нея и повдигна полата й.

Мери рязко отвори очи, когато усети, че той сваля бикините й.

— Уолф! Недей?

Той обаче продължи и Мери потрепери. Беше точно като тогава, просната върху земята на онази пътечка, с мъжа, отпуснал се върху нея. Опита се да пропълзи напред, но той я хвана за кръста с една ръка и я задържа, докато разкопчаваше панталона си. Разтвори бедрата й и отново се намести върху нея.

— Това ти напомня за тогава, нали? — тихо попита Уолф. — Просната на земята по корем и онзи мъж зад гърба ти. Нали знаеш, че аз никога няма да те нараня и няма защо да се боиш от мен?

— Не ме интересува! Не искам да го правиш! Пусни ме да стана!

— Зная миличка. Успокой се. Спомни си колко пъти сме се любили и колко ти е харесвало. Довери ми се.

Мери усещаше уханието на трева и земя в ноздрите си.

— Сега не искам — успя да изрече тя. — Не по този начин.

— Тогава няма. Не се страхувай, скъпа. Няма да продължа, ако не искаш. Отпусни се и ми позволи да те усетя. Признавам, че сладкото ти дупе винаги ме възбужда, особено когато нощем се притискаш към мен. Забелязала си го, нали?

Замаяна, Мери се опита да събере обърканите си мисли. Той никога досега не й бе причинил болка и сега, когато страхът й излиняваше, Мери си даде сметка, че Уолф никога няма да я нарани. Това бе мъжът, когото обичаше, а не нападателят. Държеше я в силните си ръце, където винаги се бе чувствала в безопасност.

Тя се отпусна и изтощените й мускули я боляха. Усещаше, че той е възбуден, но както и бе обещал, не я насилваше.

Уолф я целуна по врата.

— Добре ли си?

Тя въздъхна, едва чут стон на облекчение.

— Да — прошепна Мери.

Уолф коленичи, отпусна се на пети и преди да разбере какво става, я издърпа, така че Мери се оказа сгушена в него.

Едва сега из тялото й преминаха тръпки на удоволствие. Ситуацията бе два пъти по-възбуждаща, защото бяха на открито, сгушени в тревата под жарещото слънце. Ако някой дойдеше в този момент, щеше да ги хване. Тази мисъл я възбуди още повече.

С една ръка Уолф я държеше за стомаха, а другата му се плъзна по бедрата й. При докосването от устните й се изтръгна тихо възклицание.

— Харесва ли ти? — измърмори той в ухото й.

Мери отговори неясно. Пръстите му се плъзгаха по вътрешната страна на краката, като й доставя такава наслада, че тя не можеше нито да мисли, нито да говори. Той знаеше точно как да я гали, така че я възбуди и да я доведе до екстаз. Тя несъзнателно се изви в ръцете му.

— Уолф, моля те!

Той изръмжа измежду стиснатите си зъби.

— Ще го направя както ти искаш, скъпа. Само ми кажи как.

Тя едва говореше от удоволствие.

— Желая те.

— Сега ли?

— Да.

— Така ли?

— Да! — почти извика Мери.

Той я повдигна, така че тя легна по корем на земята и застана върху нея. Бавно и внимателно проникна в нея и Мери изстена, когато усети позната тръпка. Отдаде се на вихъра, който замъгли всичките й мисли и страхове. Това нямаше нищо общо с кошмара, а бе просто нова част от чувствената наслада, която той разкриваше пред нея. Малко след това телата им се разтресоха от екстаз.

Дълго останаха легнали на земята, полузаспали от изтощение. Едва когато усети, че кожата й изгаря под силното слънце, Мери се изправи и покри краката си с полата. Уолф измърмори нещо като протест и сложи ръка върху бедрата й.

Тя отвори очи. Небето беше кристално синьо, без нито едно облаче и уханието на тревата изпълваше дробовете й. Земята под тях бе топла, до нея лежеше мъжът, когото толкова обичаше и цялото й тяло още тръпнеше от удоволствие. И тогава Мери осъзна, че планът му бе свършил работа. Бяха преиграли кошмарът, който толкова я плашеше, само че нападателят този път бе Уолф. На мястото на страха, болката и унижението, той й бе доставил неземна наслада. Така замени ужасния спомен с едно прекрасно изживяване.

Сега ръката му лежеше върху стомаха й и Мери се стъписа от една мисъл — тя можеше да носи неговото дете. Беше напълно запозната с възможните последици от секса без предпазни мерки, но тя точно това искаше. Дори и връзката им да не продължи дълго, Мери искаше дете от Уолф, с неговата сила и пламенност. Нищо нямаше да я направи по-щастлива от едно малко негово копие.

Тя се помръдна й ръката му я стисна.

— Слънцето е прекалено силно — измърмори тя. — Ще изгоря.

Той изръмжа, но стана и закопча джинсите си. Взе бикините й, прибра ги в джоба си и с едно движения я взе в ръце и се изправи.

— Мога и сама да вървя — възпротиви се тя, макар че обви ръце около врата му.

— Зная — той й си усмихна. — Само че е по-романтично да те занеса до къщата, където ще се любим.

— Но нали току-що го правихме?

— Е, и?

 

 

Уолф тъкмо се канеше да влезе в магазина за хранителни стоки, когато по кожата на врата му преминаха тръпки, сякаш под полъха на леден вятър. Не спря, тъй като това би го издало, но с периферното си зрение се огледа. Усещането за опасност бе като докосване. Някой го наблюдаваше. Шестото му чувство бе силно развито както от дългите години на обучение в армията, така и от произхода му.

Не само, че някой го следеше, Уолф можеше да почувства омразата, насочена към него. Влезе в магазина и веднага се долепи до вратата, така че скришом да може да погледне навън. Разговорите вътре замряха, сякаш думите се удариха в каменен зид, но той изобщо не обърна внимание на настъпилата тишина. Адреналинът пулсираше из тялото му; не забеляза, че ръката му инстинктивно се плъзна по гръдния кош, до вътрешния джоб, където би трябвало да носи ножа си, спомен отпреди шестнадесет години и от една красива страна, която тогава бе потопена в смърт и кръв. Само че сега ножът го нямаше и той си даде сметка, че старите навици отдавна бяха изкоренени.

В този момент осъзна, че мъжът който го наблюдаваше е този, когото той преследва от толкова време и го изпълни гняв. Не се нуждаеше от ножа си. Без да изрече и думичка, Уолф махна шапката от главата си, след което събу ботушите, които можеха да го издадат. Безшумно притича покрай изумените погледи на мъжете в магазина. Чу се тих, колеблив глас, който попита:

— Какво става тук?

Уолф не губи време да отговори на въпроса и след малко се промъкна навън през задната врата. Движенията му бяха съвсем бавни и премерени, като използваше всяко възможно кътче за прикритие, докато се шмугваше от сграда до сграда, така че да заобиколи и да излезе на мястото, откъдето по негови сметки го наблюдаваше престъпникът. Трудно можеше да уточни позицията му със сигурност, но Уолф мислено бе подбрал най-подходящото място за прикритие. Ако този извратен тип продължи да го дебне, Уолф ще може да провери за отпечатъци, след което ще го хване.

Плъзна се покрай задната част на аптеката, долепил гръб за дървената стена, така че усещаше изгаряща топлина. Изключително внимаваше да не закачи ризата си; пристъпваше съвсем леко, така че да не се издаде.

Дочу тежки стъпки на човек, който бяга паникьосано. Уолф бързо заобиколи до предната част на магазина и веднага клекна на земята, за да огледа бледите отпечатъци в прахта. Кръвта нахлу в главата му. Същият отпечатък, от същите обувки, от същия мъж, който прехвърля тежестта си върху пръстите на краката. Побягна по улицата, оглеждайки се наляво и надясно, без да се притеснява повече дали ще го забележат.

Нищо. Нямаше никого. Улицата бе напълно празна. Спря и се ослуша. Чуваше песните на птиците, лекия бриз и приближаваща се кола, която пристигаше по северния път към града. Нищо друго. Нито бягащи стъпки, нито учестено дишане.

Уолф изруга. Този мъж бе повече от аматьор. Явно беше тромав и вършеше глупави ходове, както и със сигурност не беше в добра физическа форма. Ако беше някъде наоколо, Уолф щеше да чуе забързаното му дишане. По дяволите, пак бе успял да се измъкне!

Огледа къщите, сгушени под дърветата. Рут беше съвсем малък град, затова нямаше отделно обособена търговска част, а къщите и магазините бяха струпани без никакъв ред в центъра. Мъжът може да се е шмугнал във всяка една от къщите, нямаше друго обяснение за бягството му. Това потвърди убеждението на Уолф, че този тип живее в Рут; в края на краищата, и двете нападения се бяха случили в сърцето на града.

Замисли се кои хора живееха на тази улица и се опита да открие мъж, който отговаря на описанието на Мери. Нито един не му хрумна. Един от тях обаче беше изнасилвачът. Уолф се закле, че ще го открие. Постепенно елиминираше хора от мисления списък с имена. Накрая щеше да остане само един.

 

 

От къщата завесата се отмести панически. Звукът от собственото му тежко дишане изпълваше слуха му. От малкия процеп можеше да види индианеца, застанал по средата на улицата да оглежда къщите една по една. Смъртоносният поглед премина през неговия прозорец и мъжът бързо се отмести назад, за да не бъде забелязан.

Отвращаваше се и го изпълваше яд от собствения му страх. Не искаше да се бои от индианеца, но не можеше да го контролира.

— Проклети мръсни индианци! — прошепна думите, които проехтяха в съзнанието му. Обичаше да говори такива неща. Първо ги изричаше гласно, след това ги повтаряше наум за лично удоволствие.

Индианецът беше убиец. Казваха, че знае толкова начини да убива, колкото обикновените хора дори не могат да си представят. Вярваше го, защото добре познаваше на какво са способни.

Щеше да му достави огромно удоволствие да убие този мръсник, както и сина му, със странните сини очи, които сякаш виждаха през него. Но се плашеше, защото не знаеше как да го направи и със сигурност в крайна сметка той щеше да пострада. Толкова се боеше от двамата мъже, че не смееше да се доближи до тях.

Дълго бе премислял как да изпълни намерението си, но не можа да изготви план. Най-добре би било да го застреля, защото така нямаше да се наложи да се приближава до него, но не разполагаше с пистолет, а само би привлякъл вниманието на хората, ако реши да си купи.

Но и това, което досега бе сторил, за да отмъсти на индианците, му харесваше. Мисълта, че бе наранил тези глупачки, които бяха на негова страна му доставяше първично удоволствие. Не можеха ли да видят що за гаден боклук беше Макензи? Тъпата Кати бе казала, че той бил симпатичен! Дори искала да излезе със сина му, което означава, че би му позволила да я докосва и целува. Беше готова да го позволи на мръсния Макензи, а пищя и се бори, когато той я докосваше!

Нямаше логично обяснение, но не го беше грижа. Искаше да я накаже, както искаше да убие индианеца, затова… затова, че изобщо съществува и бе позволил Кати да го погледне и да реши, че е симпатичен.

И тази учителка. Мразеше я точно толкова, колкото мразеше Макензи, ако не и повече. Беше толкова мила с тях, и убеди хората, че момчето е умно, така че местните започнаха да разговарят с мелезите. Дори ги бе защитила пред всички в универсалния магазин!

Искаше да накаже и нея, да я нарани, и то лошо. Толкова му хареса, когато я хвана на пътеката и я влачеше, а тя пищеше и се бореше. Ако не се беше появил тъпия заместник-шериф, щеше да й причини същото като на Кати, и тогава удоволствието му щеше да е пълно. Искаше му се да я удря с юмруци, докато я изнасилва. Така щеше да я научи. Нямаше да посмее повече да се доближи до индианците.

Все още не се бе отказал от намерението си да й даде един хубав урок, но училището беше свършило и той разбра от шерифа, че тя се е преместила на по-безопасно място и никой не знае къде е. Не му се чакаше до началото на учебната година, но явно щеше да му се наложи.

И глупавата Пам Хърст! Време беше и тя да получи добър урок. Чу, че отишла на танците с младия индианец. Позволила му е да я държи в ръцете си, да я целува и може би много повече, защото всички знаеха що за хора са Макензи. За него Пам беше уличница! Заслужава да й причини същото като на Кати.

Отново погледна през завесата. Индианецът си бе отишъл. Веднага изпита облекчение и започна да замисля плана си.

 

 

Когато Уолф се върна в магазина, вътре все още стояха мъжете, струпани на групичка.

— Не ни е приятно да преследваш хората, като че сме престъпници — процеди един от тях.

Уолф изръмжа и седна, за да обуе ботушите си. Изобщо не го интересуваше какво им е приятно, и какво не.

— Чу ли какво ти казах?

Той погледна към мъжа.

— Чух.

— И?

— И нищо.

— Погледни ни, по дяволите!

— Гледам ви.

Мъжете започнаха нервно да се суетят под хладния поглед на Уолф. Друг заговори:

— Изнервяш и жените ни.

— Би трябвало да са изнервени. Това ще ги държи нащрек и ще ги предпази.

— Този мъж е някакъв боклук, който се появява и изчезва от Рут. Едва ли шерифът ще го хване някога.

— Боклук е, прав си, но все още е тук. Току-що открих още негови следи.

Мъжете замлъкнаха и се спогледаха. Стю Килгоур, работник в ранчото на Ели Бау, се прокашля.

— Защо трябва да ти вярваме, че следите са оставени от един и същ човек?

— Защото аз го казвам. — Уолф се усмихна, но усмивката му повече приличаше на озъбване. — Чичо ми Сам се погрижи да се науча безпогрешно да откривам следи. Стъпките са от един и същ мъж. И той живее тук. Шмугна се в една от къщите.

— Трудно е да се повярва. Всички живеем тук, откакто сме се родили. Единственият нов е учителката. Какво ще накара някой да полудее и да започне да напада жени?

— Не зная. Важното е, че го прави. И единствената ми цел е да го хвана.

Остави мъжете да мърморят помежду си и се захвана с пазаруването.

 

 

Пам беше безкрайно отегчена. След двете нападения не бе излиза никъде сама; в началото бе доста изплашена, но тъй като оттогава мина доста време, уплахата започна да избледнява. Постепенно жените възвръщаха смелостта си и започваха дори да излизат сами.

И тази събота щеше да ходи на танците с Джо, затова искаше да си купи нова рокля. Разбираше, че той заминава и тя няма да може да го спре, но нещо в него я привличаше неудържимо. Не си позволяваше да го обикне, макар че трудно щеше да намери момче, което да го замени. Трудно, но не и невъзможно. Нямаше да изпада в униние, когато той отиде в Академията, щеше да продължи живота си. Но сега Джо все още бе тук и това изпълваше мислите й.

Наистина искаше да си купи нова рокля, но беше обещала на Джо, че няма да ходи никъде сама и не биваше да нарушава обещанието. Щом майка й се върне, щеше да я помоли да отидат двете. Не в Рут, разбира се, а в някой по-голям град, където имат истински магазини за дрехи.

Най-сетне взе една книга и излезе на задната веранда. И от двете страни имаха съседи, така че нямаше никаква опасност. Почете малко, след което се унесе и легна в люлката. Веднага заспа.

Малко по-късно я събуди рязкото избутване на люлката. Отвори очи и видя скиорската маска, през която я гледаха изпълнени с омраза очи. Той вече беше върху нея, когато тя изпищя.

Удари я с юмрук, но Пам бързо извърна глава, така че ударът попадна върху рамото й. Отново изпищя и се опита да го изрита, от което и двамата се стовариха върху верандата. Успя да го ритне в корема и той изрева.

Пам не преставаше да вика. Изплаши се както никога досега и в същото време имаше чувството, че наблюдава цялата сцена отстрани. В гърба й се забиваха трески от дъските на верандата, но тя продължаваше да се бори. Мъжът подскочи, когато отново го изрита, но успя да хване глезена й. Пам не спираше, продължаваше да маха с крака, като искаше да го ритне в лицето или стомаха и през цялото време пищеше с цяло гърло.

Някой от съседната къща извика. Мъжът извърна рязко глава и пусна глезена й. По скиорската маска имаше петно от кръв; значи бе успяла да разбие устата му. Той я нарече: „Мръсна индианска кучка!“, скочи от верандата и побягна.

Пам остана легнала, цялото й тяло се тресеше от ридания. Съседът се обади отново и тя успя да събере сили да извика:

— Помощ!

След това се сви на кълбо и се разплака като дете.