Анет Бродрик
Полетът на ястреба (6)

Шеста глава

Нищо не й каза. Вместо това Пейдж го убеди, че се чувства добре и ще дойде с него на огледа, за който се готвеше от сутринта.

— Да си обуя ли дълги панталони? — попита тя, сочейки голите си крака.

— Не те ли е страх, че ще изгориш? — отвърна Хок, като се стараеше да задържи погледа си на лицето й.

— По-добре да изгоря, отколкото да получа топлинен удар — отвърна Пейдж с усмивка. — Освен това, можем да потърсим сянка.

Когато Пейдж се усмихнеше, целомъдрените намерения на Хок се разбиваха на пух и прах.

— Няма да напускаме района на поляната, така че не се безпокой!

Пейдж огледа пейзажа и попита:

— Колко е голяма полялата?

Хок хвърли едно око на огъня и поеха към потока.

— Струва ми се, че е дълга около километър и половин широка. В тази посока местността се стеснява в каньон.

— Ти чак дотам ли си ходил?

— Да. Освен това, изкачих хребета, за да потърся следи от цивилизация. Уви, нямаме късмет!

Те пресякоха потока и Пейдж приближи самолета. Огледа го замислено. Не й изглеждаше познат. Опита се да си представи вътрешността, но нищо не се получи. Летенето не беше между любимите й занимания. Каква ирония, да се омъжи за пилот! Пейдж бе очарована от гледката. Видя й се спокойна и девствена. Двамата с Хок бяха единствените човешки същества тук. Изведнъж й хрумна нещо:

— В самолета сигурно има радио, опита ли да се свържеш?

Хок кимна.

— Правя опити всеки ден, но нищо не се получава.

— Смяташ ли, че ще ни открият?

— Започвам да се съмнявам. Досега трябваше да са ни открили.

— Какво ще правим тогава?

— Ще трябва сами да се спасяваме.

— Кога ще тръгнем?

Той вдигна поглед към небето, като че ли очакваше знамение.

— Не знам. Ако бях сам, щях да тръгна още днес. Струва ми се, че ти не си готова все още за път.

— Защо смяташ така?

— Защото още не си превъзмогнала контузията.

Той погледна към обувките й.

— Освен това нямаш подходящи дрехи и обувки. Пътешествието няма да е леко. Никак дори.

— Значи седим и чакаме?

— Да, поне известно време.

— Аз нямам нищо против. Такава ваканция наистина ми харесва. Но се чувствам виновна, че изоставих клиниката. Трябваше да уредя нещата преди заминаването! Сега е късно.

Хок мълчеше. Не знаеше какво да прави с продължаващата амнезия на Пейдж. Докато мисли, че са женени, ще приема катастрофата като малко отклонение от първоначалните им планове и ще бъде спокойна. Тревогите биха я съсипали. Ако научи, че баща й е получил сърдечен удар, ще бъде ужасен шок за нея. Личеше, че е силно привързана към него. Кой знае какво можеше да й хрумне? Колко ли време ще трябва докато се доберат донякъде? Тя би могла да върви по цял ден. Но ако трябва да вървят няколко дни, дори седмица? Не му се поемаше такъв риск.

— Искаш ли да ти покажа водопада?

Хок я изчака да го настигне и добави:

— Готова ли си вече да вземеш душ?

— Дали съм готова? Хайде!

Те се върнаха до палатката да вземат кърпи, сапун, шампоана на Пейдж и отново поеха надолу по хълма. Хок водеше, а Пейдж вървеше след него и се радваше на пейзажа. Край потока в тревата се беше образувала пътека. За Пейдж стана ясно, че Хок много пъти е минавал оттам. Пътеката криволичеше покрай водата, заобикаляше камъни и дървета, но се връщаше и неотменно следваше течението.

Тя чу шума на водопада, преди да го е видяла. Скална издатина го скриваше от погледите им. Хок подаде ръка на Пейдж и й помогна да премине през камънака. Спряха пред ослепителна гледка.

— Колко е красиво! — възкликна тя.

Под водопада се беше образувал неголям вир. Слънцето хвърляше отблясъци през падащите струи и разпиляваше милиарди кристали. Пейдж нямаше търпение да се потопи в прохладните чисти води. Погледна колебливо към Хок. Не можеше да се изкъпе в негово присъствие. Той й се усмихна.

— Аз ще отида малко нагоре. Ти остани и се изкъпи. Ще се върна след около половин час.

Бог да те благослови за съобразителността, помисли си тя. Кимна с глава и пое към водата. Хок тръгна нагоре, към възвишението, от което падаха кристалночистите струи.

Брегът на потока беше осеян с различни по големина камъни. Пейдж си избра един, на който можеше да се седи. Събу обувките си и огледа угрижено драскотините по тях. После свали шортите и блузката, сгъна ги прилежно и ги сложи върху камъка. Огледа се, съблече бельото си и пристъпи към водата.

От лятното слънце тя се бе постоплила — ставаше за къпане. Пейдж внимателно отиде към водопада. Тръпнеше от желание да усети освежителните пръски върху тялото си. Дъното изчезна и тя с вик се гмурна в дълбокото. Там бе студено и тялото й потрепери. Когато почувства струите на водопада върху себе си, потърси дъно и стъпи. Водата стигаше до раменете й. Косата й вече бе мокра. Пейдж се върна на брега, взе шампоана и се зае да я измие. Никога по-рано не беше изпитвала такова усещане за чистота. Ръцете й бавно, с удоволствие разстилаха сапунената пяна по тялото й. След като привикна към хладната прегръдка на водата, къпането й се струваше много ободряващо.

Целият комфорт на цивилизацията да върви по дяволите, каза си тя.

Сети се, че Хок скоро ще се върне и заплува към дълбокото. Чувстваше се превъзходно. Помисли си дали да не помоли Хок да я вземе със себе си при разузнаването. Доплува до брега и излезе при дрехите си. Отново се огледа, взе хавлията и започна бързо да се трие. След няколко минути беше напълно облечена Хок още го нямаше и Пейдж се изтегна на една скала с лице към слънцето. Затвори очи и се заслуша в звуците на планината. Цвъртенето на птиците в клоните на дърветата, нежното шумолене на листата, полюлявани от игривия вятър, й действаха приспивно.

 

 

Хок я наблюдаваше от една висока скала недалеч от водопада. Беше й дал предостатъчно време да се изкъпе и облече. Поне така си мислеше. Но когато погледна от върха, Пейдж току-що излизаше от водата. Той се стъписа. Бе я разсъбличал в тъмнината на нощта с едничката мисъл — да се погрижи за нея, да я стопли. Сега, окъпана от ярката слънчева светлина, с мокри коси, падащи върху красивия гръб, тя просто го порази.

Пейдж вече лежеше върху скалата, облечена, със затворени очи, когато Хок си даде сметка, че е надничал като някакъв перверзен тип. Дотам ли я докара, помисли си той, изпълнен с отвращение към себе си. Добре, че тя не го забеляза. Тръсна глава, за да се освободи от неприятните мисли, и тръгна надолу по стръмния скат.

Пейдж усети върху себе си сянка и отвори очи. Не, това не бе облак, а Хок. Тя се усмихна сънена и щастлива, протегна се и каза:

— Беше великолепно, Хок. Благодаря ти, че ме доведе!

— Няма защо! — отвърна той. — Можем ли вече да се връщаме?

Тя седна на камъка.

— Успях да си почина, докато те чаках. Имаш ли нещо против, ако повървим по протежение на каньона?

Как би могъл да й откаже, когато го гледаше така? Тъкмо ще изпробва някои от методите си за самоизтезание! Той протегна ръка.

— Ще спрем, ако ми кажеш, когато започнеш да се уморяваш.

— Обещавам! — Тя му подаде едната си ръка, а другата ритуално постави на сърцето си като за клетва.

Пейдж беше във възторг от безкрайното разнообразие растения и птици, които Хок й показваше. Той знаеше имената им, знаеше предназначението на всяка билка. Сред природата се чувстваше у дома си. Пейдж дори му завидя.

Щом вече си омъжена за него, това ще бъде и твоя среда, каза си тя и въздъхна доволна.

Изкачването се оказа по-уморително, отколкото Пейдж очакваше. Докато стигнат върха над поляната, усети, че в главата й се връщат проклетите гномове.

Хок забеляза, че лицето й пребледнява и изруга:

— По дяволите! Знаех си, че не трябва да идваш чак дотук. Главата пак те заболя, нали?

— Малко — призна тя. — Но ще се оправя, ако поседна за минутка.

Тя се отпусна на един камък и се опита да се утеши с гледката. Хок седна до нея и я взе в прегръдките си.

— Съжалявам, скъпа!

Пейдж отпусна глава на гърдите му. Пулсът му учести ритъм.

— Ти не си виновен, Хок!

— Аз отговарям за теб. Не свърших добре работата си.

— Ти чудесно се грижиш за мен! Как бих оцеляла иначе сама тук?!

— Точно там е въпросът. Не трябваше въобще да се стига до това положение!

Тя вдигна глава и го погледна вторачено.

— Значи не си възнамерявал да ме водиш на излет, така ли?

— Не. Не съм.

Ако не друго, това обясняваше защо дрехите й не бяха подходящи за планината.

— Значи ме водеше във Флегстаф, за да ме оставиш при баща ми, така ли?

— Да.

Какво се беше случило между тях за няколкото кратки дни, че тя трябваше да отиде при баща си, а той — сам в отпуск?

Тя знае почти цялата истина вече, каза си Хок. Нека си мисли, че сме се скарали, поне докато стигнем при баща й.

— Мислиш ли, че можем да тръгнем обратно? По нанадолнището винаги е по-лесно.

Тя искаше само да си легне, но първо трябваше да стигнат лагера. Изправи се и се олюля. Без да каже нито дума, Хок я вдигна на ръце. Тя се вкопчи във врата му, отпусна глава на гърдите му и затвори очи. Чувстваше се уморена, много уморена.

Хок премерваше всяка своя стъпка. Намери по-обиколна пътека, която не беше толкова стръмна. Усети как Пейдж се отпусна в ръцете му и разбра, че е заспала. Притисна я още по-здраво. Приличаше на дете, което отнасят в кревата. Хок почувства как сърцето му се изпълва с любов и нежност.

Нима би могъл да съжалява за времето, прекарано с нея, за възможността да я опознае? Погледна я отново. Все още имаше тъмни кръгове под очите. Защо й беше позволил да тръгне с него?

Защото се разтапяш от един неин поглед, упрекна се той.

Върнаха се в лагера чак привечер. Пейдж още спеше. Хок внимателно я сложи върху постелята и се върна при огъня, за да приготви вечеря. Все още имаха достатъчно провизии. Можеха да изкарат повече от седмица. Само че Хок не знаеше как ще издържи на чара й толкова дълго. Цялото тяло го болеше, но само част от тази болка можеше да приеме като мускулна треска от носенето на Пейдж.

Беше се стъмнило, когато тя дойде при огъня.

— Извини ме, че така те изоставих!

Хок се засмя:

— Няма нищо! По-добре ли си сега?

Пейдж кимна.

— Не разбирам, защо на моменти болката толкова се усилва. Опитам ли се да се съсредоточа, главата така ме заболява, че просто ще се пръсне.

Той й подаде чиния и чаша горещо кафе.

— Отговорът е ясен, докторе. Не мисли! Не се съсредоточавай! Всичко ще си дойде с времето.

— Много ти е лесно да даваш съвети. Ти нямаш празнини в паметта си.

— Мъча се да ти внуша, че с притеснения не си помагаш, а си вредиш.

Тя замълча, мислейки върху думите му. Както винаги, беше прав.

Хранеха се мълчаливо, загледани в танцуващите пламъци.

— Правили ли сме поне веднъж в живота си любов? — внезапно попита Пейдж, нарушавайки тишината.

Хок точно беше отпил от кафето. Едва не се задави. Трябваше му почти минута, за да се съвземе.

— Откъде, по дяволите, ти хрумна този въпрос?

— Мислих върху всяка твоя дума. Не искаш да ми припомниш сватбата ни, сякаш я считаш за грешка. Каза, че се познаваме отскоро. Значи сме женени отскоро и по някаква причина ти е неприятно да говориш за това.

Хок се изправи.

— Точно така. Не ми е приятно. Нахрани ли се?

Пейдж погледна чинията си.

— Да!

Той я взе от скута й и й доля кафе. Приседна до нея и улови нежно ръката й:

— Пейдж, моля те, не мисли за нашия брак! Забрави го! Сега той не е важен. Просто няма значение. Важното е да си починеш, да престанеш да се напрягаш с разни въпроси и да се оправиш. Боя се, че ни чака голямо изпитание. Трябва да се измъкнем оттук, а за това ти е нужна издръжливост. — Той обърна ръката й с дланта нагоре и бавно прокара показалеца си по линията на живота. — Много те харесвам и ти обещавам, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Бих искал да ми имаш пълно доверие.

— Имам ти доверие. Просто не разбирам, какво се е объркало помежду ни?

— Нищо. Този отговор задоволява ли те?

— Ами щом нямам друг избор…

— Бъди сигурна, че така е най-добре.

Хок стана и й подаде ръка.

— Сега искам да си легнеш и да се опиташ хубаво да поспиш.

Погледът на Пейдж се спря на лицето му. Изглеждаше угрижен, почти измъчен. Искаше й се да го прегърне и да му каже, че каквито и да са проблемите им, те ще ги превъзмогнат.

— Добре, Хок! Както кажеш.

Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна.

— Лека нощ, скъпи!

Той я проследи как изчезва в палатката, взе чашата с кафе и за първи път, откакто се бяха приземили на тази поляна, му се прииска нещо по-силно за пиене.

Остана пред огъня още няколко часа. Може би не можеше да устои на любовта си към Пейдж.