Анет Бродрик
Полетът на ястреба (4)

Четвърта глава

Няколко часа по-късно Хок сърдито се измъкна от самолета. Нищо! Провали се с радиото, опита портативния транзисторен приемник с батериите, но единственото, което успя да улови, бяха неясни сигнали. Скочи от крилото и огледа планината наоколо. Сред този пейзаж не беше за учудване, че ефирът мълчи. Отиде към предната част на самолета и заоглежда удареното място. Блъснал се е в скрит зад храстите камък. Лявата част на колесника беше на парчета и самолетът лежеше със забит в земята нос. Лявото крило и перката се намираха в окаяно състояние. Нямаше съмнение, че Пейдж е наранила главата си вследствие на удара. Добре, че нямаше пробив по резервоарите. Щяха да изгорят като факли. Бяха извадили късмет. Къмпинговото оборудване остана невредимо. Благодарение на него, принудителният им престой изглеждаше поносим и Пейдж се чувстваше по-добре.

Мислите му неминуемо се връщаха към нея. Няколко пъти ходи да я наглежда. Спеше спокойно, леко усмихната, красива и очарователна! Той бързо разбра, че тя не е от онзи, до болка познат тип глезени красавици. Даже имаше чувството, че не си дава ясно сметка за външния си вид. Как толкова години не е разбрала въздействието си върху мъжете?!

Нямаше желание да й припомня какво се беше случило с баща й. Нито да й обяснява, че в момента не могат да стигнат до него. Оставаше надеждата тя да възвърне паметта си.

Отиде при палатката. Едва сега чу ромоленето на ручей. Знаеше, че малките ручеи се сливат с по-големи и заедно с тях достигат реките. Ако проследят лъкатушещия им път, непременно ще стигнат до населено място, а това означава телефони и помощ. Не беше ясно обаче колко дълго ще се придвижват. А и да предприемеш такъв риск, докато Пейдж не се е възстановила, изглеждаше неразумно.

Трябваше да я нагледа отново, да реши какво ще ядат и да уредят реда на спането в палатката. Чувстваше, че тялото му инстинктивно се съпротивлява на това намерение. Сега, когато тя е по-добре, не можеше да продължава да спи в едно легло с нея. Можеше да се задоволи с допълнителното одеяло. На тази височина обаче нощите не са от най-топлите, пък и майка му явно не бе възпитала истински джентълмен… И какво излизаше?!

— Хок?

Той вдигна глава и я видя до гаснещия огън с карираната риза. Сресаните й коси падаха на вълни по раменете. Така млада и беззащитна, тя предизвикваше у него желание да я прегърне, да бъде нейна опора и подкрепа. Изпита силен порив да я обича с цялата си страст. За Хок тази страст бе обяснима, но не и желанието да я покровителства. Тръгна към нея, опитвайки се да се овладее.

— Добре ли си? — докосна я леко по бузата той.

— Много по-добре! — усмихна се тя. — Благодаря! — После повдигна плахо очи и го попита: — Хок, да си виждал шнолите ми за коса? Няма нито една.

— Можеш да я сплетеш на плитка — засмя се той. Събра косите й с ръце, погали ги и рече: — Ако искаш, мога да ти помогна?

Тя кимна и застана неподвижно, докато той сплиташе плитката. Щом свърши, завърза края й и отстъпи крачка назад. Тя се обърна, за да му благодари, но очите му изразяваха такъв възторг, че думите й замряха неизречени. Устните му бяха изненадващо меки. Пейдж почувства как вълнението му се предава и на нея. Ръцете му обгърнаха раменете й. В душата й се събудиха неизпитвани досега чувства. Устните му ставаха все по-настойчиви и тя се отпусна в ръцете му.

Това не й беше неприятно. Откри, че иска целувката да продължи, а топлото му силно тяло да се притиска до нейното. Обви ръце около шията му и се прилепи към него. Паметта й може би беше изтрила спомена, но тялото откликваше с готовност и жар. С устните си Хок сякаш изучаваше лицето й. Запаметяваше черта по черта очите, нежните скули, красивата издължена шия. Коленете й повече не можеха да я държат. Устните му се изпълниха с още по-силна жажда. Ръката му се плъзна по гърба й, притискайки я нежно.

Тя усети възбуда на тялото му и разбра какво очаква. Сърцето й сякаш замря.

Не! Още не! Не го помня. Нужно ми е време. Не съм готова.

Скри лице във врата му.

— Хок, моля те, трябва да поговорим!

Тихият й глас го накара да отрезнее. Изненадан от собствената си безпомощност да се контролира, той изведнъж свали ръце и отстъпи назад.

— Извинявай! — леко изхриптя.

Тя го погледна и очите й придобиха леко виолетов цвят.

— Ти не си виновен, Хок. Грешката е моя. Съжалявам, че пътешествието ни се провали заради мен! — Пейдж се опита да се пошегува: — Сигурно е идиотско да чакаш с нетърпение отпуската си и изведнъж да се окаже, че жена ти не те познава.

— Недей!

— Знам, че е временно, но нали разбираш, още се чувствам някак странно. Просто не съм готова…

— Не ми обяснявай, Пейдж! Съжалявам, че толкова се увлякох. Нямаш причина да се чувстваш виновна.

Очите му блестяха и тя се изкуши да погали с длан бузата му.

— Хубаво би било да се престорим на току-що запознали се.

Дъхът му спря от думите й. Изглеждаше така прелъстителна и достъпна. Можеше ли това да се приеме като предложение? Докато чакаха помощ от въздуха трябваше да правят нещо, а Хок не биваше да забравя, че няма право да я докосва. Можеше да се справи със ситуацията. Длъжен беше да се справи. Той отстъпи на крачка от Пейдж и се засмя.

— Чудесна идея! Хайде да приготвим нещо за ядене, преди да се стъмни и после всеки да разкаже за себе си. — Той замълча нерешително. — Или ти вече си припомни миналото?

Тя се усмихна озадачена.

— Странно! Помня коя съм и каква съм. Не помня кой си ти.

Хок порови из хранителните запаси и извади един пакет. Пейдж седна наблизо и мълчаливо започна да го наблюдава.

— Ясно е, че живеем в палатка, но не разбирам защо? — наруши най-сетне мълчанието тя. — Сънувала ли съм или ти спомена нещо за самолет?

Той вдигна очи от огъня.

— Ние бяхме в самолет, който аз трябваше да приземя по време на буря. — Той посочи към поляната. — Не се вижда оттук, но ще те заведа утре, ако искаш. Може да си припомниш нещо.

— За къде летяхме?

По дяволите, боях се, че ще зададеш точно този въпрос, идеше му да изкрещи. Мълчанието му продължи дълго. Най-сетне я погледна и каза:

— Бях намислил да те заведа на пътешествие, но не точно тук.

Тя се засмя.

— Ясно. Значи ти пилотираше самолета. Това хоби ли ти е?

— Не, така си изкарвам хляба.

— Нали разбираш, трудно ми е да си представя, че си ми съпруг. — Тя се смути и впери очи в огъня. — Най-сетне събра смелост и попита: — Отдавна ли сме женени?

Хок поклати глава.

— Според мен не е възможно, ако сме женени отдавна така да изчезнеш от паметта ми.

Тя оглеждаше здравото силно тяло на седящия пред нея мъж. С пестеливи движения той приготвяше вечерята.

— Ще трябва да върна много от думите си назад. Все повтарях, че никога няма да се омъжа.

Той я погледна изненадано и Пейдж се изчерви. Доста абсурдно беше да изречеш подобна реплика пред собствения си съпруг. Трябваше да се изясни.

— Като дете наблюдавах как живее майка ми. Баща ми беше лекар и рядко я извеждаше някъде. Дори за обяд и вечеря невинаги се прибираше. В края на краищата тя започна да води свой собствен живот! Те се обичаха, но професията на един истински лекар просто изключва нормален семеен живот… — Тя замълча за миг. — Всичко това вече съм ти го казвала, когато си ми правил предложение, нали?

Приседнала на камъка, Пейдж приличаше на малко момиче. Хок се изправи, приближи и я целуна по носа:

— Не, никога не сме обсъждали, защо не искаш да се омъжваш!

— Значи съм постъпила нечестно, щом не съм ти го казала?

Оглеждайки мъжа пред себе си, тя си даваше сметка защо е постъпила така. Сигурно се е бояла да не го обезкуражи. В него имаше нещо първично, което по невероятен начин й въздействаше. Понякога имаше чувството, че го е познавала винаги, че винаги е бил част от живота й.

В един миг осъзна, че седи на камъка и притаила дъх, копнее за неговата целувка. Искаше ръцете му да я прегръщат, да чувства силното му тяло до своето. Сетивата се опитваха да победят разума, да го убедят, че познава този мъж и го обича, щом се е омъжила за него.

Хок постави ръце на кръста й. Устните му бяха на сантиметри.

— Готова ли си за вечеря? — попита нежно той.

Видимото й разочарование от думите му при други обстоятелства сигурно би разсмяло Хок. Видя всичко, но от това не му стана по-леко. Напротив. Един от двамата трябваше да владее положението. Хок не можеше да й прехвърли отговорността за недоразуменията в техните отношения. Можеше единствено да задържа нещата.

Докато се хранеха, наблюдаваха как слънчевата светлина се плъзна по скалистите източни хребети над поляната и бавно се стопи. Настъпи вечерта. Хок се замисли какво ще им донесе утрото. Спасителните самолети трябваше да ги открият още днес, но тъй като това не се случи, налагаше се да търсят изход сами.

— Базата ти в Ел Пасо ли е?

Въпросът на Пейдж го изтръгна от мислите му.

— Да.

— От колко време живееш там?

— Малко повече от година.

— Казваш, че си пилот. Собствена авиокомпания ли имаш?

— Не. Един мой приятел създаде агенция за чартърни полети и аз му помагам, докато работата потръгне.

— Звучи интригуващо.

— На мен ми харесва.

— Имам чувството, че с тези професии нямаме възможност да прекарваме много време заедно. — Тя огледа спокойния пейзаж и продължи: — Затова решихме да предприемем това пътуване. За да бъдем по-дълго заедно, нали?

Хок не искаше повече да я лъже, но не знаеше какво да направи. Пейдж бързо се адаптираше към промените и загубата на паметта си. Той разбираше нуждата й да получи отговор на въпросите си и се чувстваше още по-нелепо.

— Знам, че се притесняваш, Пейдж. Искаш да си припомниш всичко, но не бъди припряна! Когато се почувстваш по-добре, на много от въпросите ще си отговориш сама.

Той стана и събра чиниите.

— Защо не се опиташ да поспиш, Пейдж? Ще ти се отрази добре.

Тя знаеше, че Хок е прав. Чувстваше се още много слаба и се уморяваше от най-малкото напрежение. Въпреки това, изпитваше изненадващо силно желание да научи повече за този човек. Омъжвайки се за него, тя бе пристъпила най-твърдата си клетва. Значи беше необикновен човек.

— Благодаря ти, Хок!

Той откъсна поглед от огъня и попита:

— За какво?

— За грижите ти към мен. За търпението ти.

Той бавно се изправи. Стояха един срещу друг, а отблясъците на огъня играеха по лицата им.

— За теб е лесно да се грижи човек.

Тя изпита непреодолимо желание да се хвърли в прегръдките му, но се въздържа. Беше решила да се държи дистанцирано.

— Сигурна съм, че утре ще се чувствам по-адекватна.

— Съгласен съм, но ти е нужен повече сън. — Той погледна към поляната. — Ще опитам пак радиото. Кой знае, този път може да ми провърви.

Хок направи няколко крачки и спря. Когато се обърна, лицето му изглеждаше угрижено.

— Не се тревожи, няма да те притеснявам, Пейдж! Имам още едно одеяло и мисля, че мога да преспя отвън, до огъня.

Тя се опита да надникне в очите му.

— Не искаш ли да спиш при мен?

— Не е там въпросът. Ти трябва да си почиваш.

— Аз спах много хубаво до теб последните две нощи, Хок. Защо реши, че тази нощ ще ми пречиш?

— Ами ти не ме познаваш и…

— Аз не те помня, Хок. Това е различно. Ти ясно ми каза, че не смяташ да прибързваме. Повярвай ми, оценявам това, но не виждам причина да спиш на студа, нали така?

Добър въпрос! Можеше ли да продължи да се бори с нейната привлекателност и своите желания? Хок прокара разсеяно ръка през косите си. Какво да й каже?

— Ако някой трябва да спи с одеялото навън, това съм аз. Какво налага да страдаш ти, след като моята глава не е в ред?

Стояха и се гледаха един друг. Двама души със силни воли, които обстоятелствата бяха подложили на изпитание.

Хок въздъхна:

— Добре, Пейдж, щом искаш ще спим заедно.

Тя почувства прилив на нежност, която се опита да скрие зад едно формално кимване:

— Да, точно това искам.

Изгледа го как тръгва и се изгубва в тъмнината. Танцуващата светлина на фенерчето му й помагаше да го следи надолу по хълма.

Пейдж потрепери, давайки си сметка, че е съвсем сама. Тръгна бързо към палатката по пътечката, осветявана от огъня. Мислите й се връщаха към мъжа, който току-що бе потънал в мрака на планинската нощ.

Аз го обичам, каза си тя. Иначе не бих се омъжила за него.

Пейдж откри в раницата една фланелка на Хок и реши да я използва вместо нощница. Приседна, събу обувките си и започна да се приготвя за лягане.

Не беше трудно да го обичаш. Започна мислено да изрежда: спокоен нрав, умение да се оправя сред природата, внимателно отношение към нея… Представи си силното му тяло, неговият глас, който я караше да се чувства така, сякаш някой я гали с меко крило. Но най-вече мислеше за онова невероятно усещане, което изпитва всеки път в прегръдките му.

Когато се мушна в спалния чувал, Пейдж се надяваше на следващата сутрин да си спомни всичко от техния общ живот.

Хок от все сърце се надяваше на същото. По пътя към самолета той приклекна до потока и потопи ръка в бълбукащата ледена вода. Опита се да не мисли за нощта, която им предстоеше.

Днес той направи всичко възможно. Дори се изненада от себе си. Пейдж предизвикваше у него толкова силни емоции, че той не знаеше как да се справи с тях. Единственото му желание беше да не я разочарова. Защо? Какво значение, по дяволите, имаше това?

В палатката беше тихо. Хок се вмъкна вътре. Екипировката му за къмпинг вършеше отлична работа, но за първи път си помисли, че би било по-добре, ако се беше снабдил с два спални чувала и палатка за двама. Запали фенерчето, внимавайки да не насочи лъча към лицето на Пейдж. Тя спеше дълбоко. Имаше нужда от почивка, точно както и той. Хок въздъхна. Миналите две нощи никак не бяха леки.

Забеляза, че е търсила нещо в багажа му. Не, че имаше някакво значение, но се зачуди. Дали не е искала да научи повече за него? Погледна дрехите си, плътно наблъскани в сака. Те не можеха да й подскажат нищо.

Седна и започна да се съблича. Внимателно повдигна края на спалния чувал и се усмихна. Беше с негова фланелка. Без съмнение го е направила от срамежливост. Помисли си дали подозира колко е привлекателна така, с нежно очертани форми под меката материя.

Загаси фенерчето, пое няколко пъти въздух и легна в чувала до нея. Двамата се събираха само ако тя се прилепеше до него, с глава на рамото му. Внимателно повдигна главата й. Тя се намести, като че ли цял живот бяха спали така. Хок въздъхна. Очертаваше се поредната дълга нощ. Опита да се концентрира, да мисли за утрешния ден или за каквото му дойде наум, само не и за топлото, примамливо тяло, спящо доверчиво до неговото. Тя промърмори:

— Лека нощ, скъпи!

Сърцето му тежко затуптя. Дава ли си изобщо сметка как го нарича? Какво ли щеше да бъде, ако тази жена наистина го обичаше?

Тя не каза нищо повече и Хок разбра, че е заспала. Но дори в съня си тя не преставаше да усеща присъствието му. Точно както и той нейното. Ръката му бавно се плъзна по рамото й, после надолу — докато се спря на кръста. Тя беше толкова нежна, толкова крехка и толкова беззащитна… Той я притисна към себе си и решително затвори очи.