Включено в книгата
Оригинално заглавие
Un parricide, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


Адвокатът поддържаше, че обвиняемият е луд. Как иначе можеше да се обясни това странно престъпление?

Една сутрин в тръстиките близо до Шату бяха открили два сплетени един в друг трупа на мъж и на жена — известни светски личности, богати хора, вече не млади и женени едва от предната година, тъй като жената беше овдовяла само преди три години.

Никой не знаеше да са имали някакви врагове, не бяха и ограбени. Изглежда, че ги бяха хвърлили от стръмния бряг в реката, след като ги бяха намушкали с дълго желязно острие.

Следствието не разкриваше нищо. Разпитаните моряци не знаеха нищо; бяха вече на път да изоставят делото, когато един млад дърводелец от близко село, на име Жорж-Луи, по прякор „Буржоата“, се предаде на властите.

На всички въпроси той отговаряше все едно и също:

— Познавам мъжа от две години, а жената от шест месеца. Те идваха често при мен, за да им поправям стари мебели, понеже съм сръчен в занаята.

Когато го запитваха:

— Защо ги убихте?

Той упорито отговаряше:

— Убих ги, защото исках да ги убия.

Не можаха да изкопчат нищо повече.

Този човек без съмнение беше незаконородено дете, дадено на времето на дойка в селото, а след това изоставено. Казваше се само Жорж-Луи, но понеже, когато порасна, прояви необикновена интелигентност, вродена изтънченост и наклонности, които съвсем липсваха на другарите му, измислиха му прякор „Буржоата“; оттогава го назоваваха само така. Той минаваше за забележително сръчен в дърводелския занаят, който си бе избрал. Проявяваше се дори като резбар. Знаеха също, че е много пламенен човек, привърженик на нихилистичните и комунарските доктрини, разпален читател на романи с кървави развръзки, влиятелен избирател и умел оратор в откритите работнически или селски събрания.

* * *

Адвокатът поддържаше, че обвиняемият е луд.

И наистина как можеше да се допусне, че този занаятчия би убил най-добрите си клиенти, богати и щедри клиенти (той признаваше това), които от две години бяха направили при него поръчки за три хиляди франка, (книжата му доказваха това). Имаше само едно обяснение — лудост, фикс идея на декласиран човек, който си отмъщава на двама буржоа заради всички други, и адвокатът умело намекна за прякора му „Буржоата“, който местните жители бяха прикачили на този изоставен човек. Той се провикна:

— Не е ли това ирония, и то ирония, способна да разпали още повече този нещастен момък, който няма ни баща, ни майка? Той е пламенен републиканец. Какво говоря? Той дори се числи към онази политическа партия, чиито привърженици Републиката доскоро разстрелваше и заточаваше и които днес тя приема с разтворени обятия, към онази партия, за която подпалването на сгради е един от принципите й, а убийството — най-обикновено средство.

Тези мрачни доктрини, шумно приветствувани днес по публичните събрания, погубиха този човек. Той е слушал републиканци — жени дори, да, жени! — да изискват кръвта на г. Гамбета, кръвта на г. Греви; неговият болен дух им се е поддал; той е жадувал за кръв, за кръвта на хора от буржоазията!

Не той трябва да бъде осъден, господа, а Комуната!

Одобрителен шепот премина през залата. Чувствуваше се, че адвокатът е спечелил делото. Прокурорът не възрази повече.

Тогава председателят постави на подсъдимия обичайния въпрос:

— Обвиняеми, имате ли да добавите нещо във ваша защита?

Човекът стана.

Той беше нисък на ръст с лененоруси коси, със сиви очи, втренчени и ясни. Силният, искрен и звучен глас, който прозвуча от устата на този крехък момък, рязко промени, още от първите му думи, мнението, което си бяха съставили за него.

Той говори високо, с декламаторски тон, но толкова ясно, че всяка негова дума се чуваше до дъното на голямата зала:

— Господин председателю, тъй като не желая да отида в лудницата и предпочитам по-скоро гилотината, ще ви разкажа всичко.

Аз убих този мъж и тази жена, защото те бяха мои родители.

А сега изслушайте ме и ме съдете.

Една жена ражда син и го дава някъде на дойка. Заинтересувала ли се е някога тя къде е отнесъл нейният съучастник малкото невинно същество, осъдено на вечна немотия, на позора на незаконородения и на нещо повече от това — на смърт, защото те са го изоставили, защото дойката, която е престанала да получава месечното си възнаграждение, би могла, както често се случва, да го остави да загине, да гладува, да умре от своята безпомощност!

Жената, която ме кърмеше, излезе честна, истинска жена, по-възвишена, повече майка от собствената ми майка. Тя ме отгледа. Но сгреши, като изпълни дълга си. Много по-добре е да се оставят да загиват тези клети същества, подхвърлени по предградията, както се изхвърля сметта из градските покрайнини.

Израснах със смътното чувство, че нося върху себе си някакво безчестие. Един ден другите деца ме нарекоха „копеле“. Те не знаеха какво означава тази дума, която едно от тях беше дочуло от родителите си. Аз също не знаех, но го почувствувах.

Бях, мога да го кажа, едно от най-интелигентните деца в училище. Щях да стана почтен човек, господин председателю, може би по-издигнат дори от другите, ако родителите ми не бяха извършили престъплението да ме изоставят.

Те извършиха спрямо мен това престъпление. Аз бях жертвата, те — виновниците. Аз бях беззащитен, те — безмилостни. Те трябваше да ме обичат — отхвърлиха ме.

Аз им дължах живота си — но дар ли е животът? Във всеки случай моят беше само нещастие. След като позорно ме бяха изоставили, аз им дължах само отмъщение. Те извършиха спрямо мен най-нечовешката, най-срамната, най-чудовищната постъпка, която може да се извърши спрямо някое същество.

Оскърбеният човек удря; ограбеният си възвръща имуществото чрез сила. Излъганият, изиграният, изтерзаният човек убива; човекът, комуто са ударили плесница, убива; опозореният човек убива. Аз бях по-ограбен, по-излъган, по-изтерзан, по-пребит морално, по-опозорен от всички онези, чийто гняв вие оправдавате.

Отмъстих за себе си, аз убих. Това беше мое законно право. Отнех им щастливия живот в замяна на ужасния живот, който те ми бяха наложили.

Ще започнете да говорите за отцеубийство! Но бяха ли мои родители тези хора, за които аз бях отвратително бреме, ужас, позорно петно; за които раждането ми е било цяло бедствие, а животът ми постоянна заплаха от позор! Те са търсили егоистична наслада, но се явило едно непредвидено дете. Премахнали детето. Сега бе дошъл моят ред да направя същото с тях.

И въпреки това напоследък аз дори бях готов да ги обикна.

Преди две години, както вече ви казах, мъжът, моят баща, дойде при мен за първи път. Не подозирах нищо. Той ми поръча две неща. По-късно узнах, че събрал някои сведения от свещеника, разбира се, под пълна тайна.

Идваше често; правеше поръчки и плащаше добре. Понякога дори разговаряхме за някои и други неща. Изпитвах известна симпатия към него.

В началото на тази година той доведе жена си, моята майка. Когато влезе, тя трепереше така силно, че помислих, че страда от някаква нервна болест. Помоли ме за стол и за чаша вода. Не промълви нито дума; разгледа моите мебели с някакъв безумен израз и отговаряше напосоки само с „да“ и „не“ на всички въпроси, които й отправяше мъжът! Когато си отиде, реших, че е малко смахната.

Тя дойде отново следващия месец. Беше спокойна, владееше се. Този ден те останаха доста дълго на приказки и ми направиха голяма поръчка. Видях я още три пъти, без да се досетя за нещо, но ето че един ден тя започна да ме разпитва за моя живот, за детството ми, за родителите ми. Казах й:

— Моите родители, госпожо, са били жалки създания — те са ме изоставили.

Тогава тя се хвана за сърцето и падна в безсъзнание. Веднага помислих: „Това е майка ми!“, но внимавах да не се издам. Исках да продължи да идва.

Аз, от своя страна, също така събрах някои сведения. Узнах, че те са женени едва от миналия месец юли, тъй като майка ми овдовяла само преди три години. Шушукаха, че са имали любов още докато бил жив първият й съпруг, обаче нямаше никакво доказателство. Доказателството бях аз, доказателството, което отначало бяха скрили, а след това се бяха надявали, че ще унищожат.

Аз чаках. Тя се появи отново една вечер, както винаги придружена от баща ми. Този ден изглеждаше много развълнувана, не зная защо. Когато си тръгваше, ми каза:

— Желая ви доброто, понеже изглеждате честен и трудолюбив момък; безсъмнено един ден ще помислите за женитба; искам да ви помогна да си изберете свободно жената, която ще ви подхожда. Аз самата бях омъжена против волята си веднъж и знам колко тежко е това. Сега съм богата, без деца, свободна, господарка на парите си. Ето вашата зестра.

Тя ми подаде голям запечатан плик.

Погледнах я втренчено, след това й казах:

— Вие сте моята майка?

Тя отстъпи три крачки и закри очите си, за да не ме гледа повече. А той, мъжът, моят баща, я подхвана с ръце и ми извика:

— Вие сте луд!

Отвърнах:

— Съвсем не. Знам много добре, че вие сте моите родители. Не можете да ме измамите така лесно. Признайте си и аз ще запазя тайната; няма да ви се сърдя; ще остана това, което съм — дърводелец.

Той отстъпваше към вратата, като продължаваше да подкрепя жена си, която започна да ридае. Изтичах и заключих вратата, сложих ключа в джоба си и подхванах отново:

— Погледнете я най-сетне и отричайте все още, че е моя майка.

Тогава той се разгневи; беше силно пребледнял, ужасен от мисълта, че избягнатият досега скандал можеше да избухне неочаквано; че биха могли да изгубят изведнъж положението си, името си, честта си; той се задъхваше:

— Вие сте мерзавец, който иска да ни измъкне пари. Пък прави добро на народа, на тези нехранимайковци, подкрепяй ги, подпомагай ги!

Майка ми, обезумяла, повтаряше непрекъснато:

— Да си вървим, да си вървим!

Тогава, понеже вратата беше заключена, той извика:

— Ако не отключите незабавно, ще ви тикна в затвора за изнудване и насилие!

Все още се владеех; отворих вратата и видях как те потънаха в мрака.

Тогава изведнъж ми се стори, че току-що бях останал сирак, че бях изоставен, отритнат. Обзе ме страшна тъга, примесена с гняв, с омраза, с отвращение; като че ли цялото ми същество се възмущаваше — възмущаваше се чувството ми за справедливост, за правда, за чест, за отблъсната обич. Започнах да тичам край Сена, за да ги настигна, тъй като те трябваше да вървят по брега й, за да стигнат до гарата при Шату.

Скоро ги настигнах. Нощта беше съвършено тъмна. Приближих се с вълчи стъпки по тревата, така че те не ме чуха. Майка ми продължаваше да плаче. Баща ми казваше:

— Вие сте виновна. Защо държахте толкова да го видите! Беше истинско безумие при нашето положение. Можехме да му правим добро отдалеч, без да излизаме наяве. Щом нямаше да го признаем за син, каква полза имаше от тези опасни посещения?

Тогава аз изскочих пред тях с умоляващ вид. Промълвих задавено:

— Ето, явно е, че сте мои родители. Отхвърлихте ме веднъж, ще ме отблъснете ли отново?

Тогава, господин председателю, той вдигна ръка срещу мен, заклевам ви се в честта си, в закона, в Републиката. Удари ме и когато аз го хванах за яката, извади от джоба си револвер.

Причерня ми пред очите, не помнех вече нищо, пергелът ми беше в джоба; започнах да го удрям с него, да удрям, докато можех.

Тогава тя започна да вика: „Помощ! Убиец!“, като скубеше брадата ми. Изглежда, че съм убил и нея също. Знам ли какво съм правил тогава!

След това, когато ги видях и двамата проснати на земята, хвърлих ги в Сена, без да мисля.

Това е. А сега, съдете ме.

* * *

Подсъдимият седна. След тези разкрития делото беше отложено за друго заседание. То ще се състои скоро. Ако ние бяхме съдебни заседатели, какво би трябвало да решим за това отцеубийство?

Край
Читателите на „Отцеубийство“ са прочели и: