Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Toine, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


I

На десет левги в околността всеки знаеше чичо Туан, дебелия Туан, Туан Моя специалитет, Антоан Машбле, наречен още Греяната, кръчмар в Турньован.

Той бе прославил селцето, сгушено в една гънка на дола, който се спущаше към морето — бедно селце, само десетина нормандски къщи, обградени с дървета и ровове.

Къщите се гушеха в обраслото с трева и тръстика дере зад завоя, който бе дал на това място името Турньован[1]. Потърсили бяха като че ли завет в долчинката, както птиците се крият из браздите във ветровити дни; потърсили бяха убежище от силния морски вятър, който вее откъм откритото море; остър и солен, той разяжда и обгаря като огън, суши и разрушава като зимен мраз.

Цялото селце бе сякаш собственост на Антоан Машбле, по прякор Греяната, наричан често също Туан Моя специалитет, понеже постоянно употребяваше израза: „Моят специалитет е пръв във Франция.“

Неговият специалитет беше, разбира се, конякът му.

От двадесет години той поеше цялата околност със своя специалитет и греяната си ракия и всеки път, щом го питаха:

— Какво ще пием, чичо Туан?

Той отговаряше неизменно:

— Греяна ракийка, зетко, тя сгрява червата и избистря главата. Нищо по-здравословно за тялото.

Той имаше също навик да нарича всички „зетко“, макар че никога не бе имал дъщеря — нито омъжена, нито за омъжване.

Известна личност беше Туан Греяната, няма що, най-дебелият човек в кантона, а може би и в околията. Къщичката му изглеждаше смешно тясна и ниска за него и като го виждаха изправен на прага — той стоеше там по цели дни, — хората се питаха как ли влиза в жилището си. Но той влизаше всеки път, щом се появеше някой посетител, защото Туан Моя специалитет се смяташе по право поканен да обърне по една малка чашка от всичко, което се пиеше в кръчмата му.

Заведението му се казваше „Приятелска среща“ и Туан бе наистина приятел на цялата околност. Идваха чак от Фекан и Монтивилие, за да го видят и да се посмеят на шегите, които пускаше — този шишко бе в състояние да разсмее и надгробен камък. Той умееше някак си да се подиграва с хората, без да му се сърдят, намигаше, за да изрази нещо недоизказано, удряше се по бедрото в изблик на веселост, а хората примираха от смях, без да искат, при всеки удар. Пък и любопитно беше да го гледат, макар и само като пиеше. А той пиеше всичко, и то в каквото и количество да му предложеха; хитрите му очички светеха от радост, която се дължеше на двойно удоволствие — на първо място — удоволствието от почерпката, а след това — удоволствието, че тя му носеше и парички.

Шегобийците от селцето го питаха:

— Защо барем не изпиеш и морето, чичо Туан?

— Пречат ми две неща, първо на първо, че е солено, и второ на второ, че трябва да го налея в бутилка, защото стомахът ми не е нагоден да пие от такава чашка! — отвръщаше неизменно той.

Да можехте освен това да го чуете, като се кара с жена си! Толкова бяха смешни, че с радост бихте платили за зрелището. През тридесетте години съвместен живот те се спречкваха всеки ден. Само че Туан се шегуваше, а жена му се сърдеше. Тя беше едра селянка с походка на дългонога чапла; върху мършавото й плоско тяло стърчеше главичка на разгневена кукумявка. По цял ден се занимаваше с отглеждане на кокошки в малко дворче зад кръчмата и се бе прочула със своя метод за угояване на птици.

Когато някои високопоставени хора във Фекан даваха вечеря, за да се услади на всички яденето, трябваше да изядат и някоя питомка на стрина Туан.

Но тя се бе родила в лошо настроение и бе останала такава — вечно недоволна от всичко. Сърдита на цял свят, тя особено много се дразнеше от мъжа си. Яд я бе на веселостта му, на известността, на здравето и пълнотата му. Смяташе го за пълен лентяй, защото печелеше пари, без да върши нищо, за същинска свиня, защото ядеше и пиеше колкото десет обикновени мъже. Ден не минаваше, без да му заяви настървено:

— Няма ли да ти е по-добре в кочината, търтей неден! Повдига ми се чак от толкова лой!

И му крещеше право в лицето:

— Почакай, почакай само; ще видиш какво ще налетиш, ще видиш! Ще се пръснеш като чувал с жито, разплути шишко!

А Туан се смееше от все сърце, тупаше се по шкембето и отвръщаше:

— Ех, ти, кокоша майчице, ех ти, плоска дъсчице, че постарай се и ти да угоиш така птиците си, постарай се де!

После запретваше ръкава на огромната си ръка и добавяше:

— Това се казва крилце, майко, крилце и половина!

Клиентите удряха с юмруци по масите, превиваха се от смях, тропаха с крака и плюеха в пристъп на веселие.

А разлютената старица повтаряше:

— Почакай малко… почакай малко… Ще видиш какво ще налетиш… ще се пръснеш като житен чувал…

И си отиваше вбесена всред смеховете на посетителите.

Туан наистина представляваше удивителна гледка, толкова беше затлъстял и напълнял, цял червен и вечно запъхтян. Той бе едно от тия огромни създания, с които смъртта сякаш си играе, шегува се, забавлява се вероломно, хитрува и превръща бавната си разрушителна работа в нещо неудържимо комично. Вместо да се прояви както у другите с бели коси, отслабване, бръчки, растяща отпадналост, та да кажем изтръпнали: „Тю да се не види! Колко се е изменил!“, обесницата се забавляваше да угоява Туан, да го превръща в смешно чудовище, да го обагря в червено и синьо, да го напомпва, да му придава свръхчовешки здрав вид; обезобразяванията, с които тя бележеше всички същества, бяха у него не зловещи и тъжни, а смешни, забавни и комични.

— Почакай малко, почакай малко — повтаряше стрина Туан, — ще видиш какво ще стане!

Бележки

[1] Където вятърът се обръща. — Б.пр.