Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (3)

Трета глава

Слънцето бавно потъваше зад планините. Над долината Гайяр беше настъпил последният час на деня. Спокойният тръс на Калихаб следваше прашния път, който се виеше сред лозята. Недозрелите гроздове бяха привързани към колове и образуваха море от кръстове. Ратаите ръсеха почвата с костно брашно. Всички, без изключение, вдигаха поглед към госпожицата, облечена в синьо кадифе. Две момчета дори потичаха след Калихаб.

Най-сетне градската порта се изправи пред нея. Двуетажна кула пазеше крепостта Гайяр. Някога тя беше съдбата на госпожица Белинда. Сега зовеше Линес.

— Майко Мария, ако греша, ако не си искала да бъда госпожица Белинда, моля те да ме спреш.

Линес затаи дъх, като очакваше да падне от коня или някой ангел да застане на пътя й. Не се случи нищо. Страхът изпомпваше кръвта от сърцето й бързо и остро. Крайниците й бяха изтръпнали. Почувства топлина и студ едновременно.

Такъв страх не беше изпитала дори когато свещеникът беше запалил дървата под краката й. Тя успя да се закрепи на гърба на Калихаб единствено защото бе убедена, че това е съдбата й, избрана от Мария. Богородица я беше изпратила в Гайяр да се представи като госпожица Белинда. Очакваше я брак с Морган дьо Гайяр Шамберлан.

Детето й, негово по закон, в сърцето й щеше да бъде единствено на Пакстон. Ако всичко тръгнеше добре. Ако не престанеше да се колебае, до края на деня със сигурност щеше да виси обесена на градската порта.

Две главни улици разделяха града точно на четири. Отдалеч те изглеждаха като кръст. Замъкът беше най-чудноватата гледка, изправяла се някога пред очите й. Гайяр приличаше на всички останали градове. Земята му се обработваше, жителите му бяха добре нахранени. Дори и сега, когато Франсоа, кралят на Франция, пилееше хора и пари в далечната дяволска италианска земя, селището оставаше необезпокоено от тези събития. Линес беше чула това от хората. Военните походи в Италия представляваха безкрайни битки, подклаждани от младият крал. Причината за тях не беше известна на никого. Войната беше прекъсвана от заплахи или загадъчни затихвания и после подновявана от призиви за справедливост. Никой от живите не разбираше тези амбиции. Беше ясно, че младият монарх искаше да властва над Неапол и Милано, но това лесно можеше да се уреди чрез подходящ брачен съюз.

Появиха се къщите на търговците. Под прозорците на високите етажи имаше сандъчета с цветя, а долните бяха закрити с кепенци. Там бяха дюкяните, в които продаваха своята стока. Магазинчетата бяха малки. Имаше боядисани указатели, които упътваха купувачите. Мина покрай сладкарница, хлебарница, шивачница и бръснарница. После следваше конюшнята, в която работеше градският ковач. Улиците бяха покрити с прах. Вече се срещаха само случайни минувачи, защото магазините бяха затворени.

Всички спираха, за да я огледат. Беше красиво и странно създание, облечена в рокля и наметка от синьо кадифе.

Жената на шивача се наведе над ухото на своята приятелка.

— Госпожицата няма обувки.

— Коя би могла да бъде?

— Погледни каква светлина струи от дългата й коса.

Линес беше вирнала глава и гледаше точно напред. Калихаб, усетил края на пътуването, усили своя ход. Копитата му зачаткаха по дървения мост над рова. Когато преминаха и под арката на входната порта, той се понесе в галоп из двора.

Линес за пръв път яздеше кон и не й беше лесно да го укроти. Силният му бяг разбъркваше жестоко вътрешностите й и тя беше готова да крещи. Калихаб най-сетне усети това и се поуспокои. Двама от стражата поеха юздите от малките й зачервени и подути ръце.

— Госпожице! — По-младият я гледаше озадачен, а по-възрастният я пое през кръста и й помогна да скочи на земята. — Коя сте вие?

Сърцето й биеше лудо. Линес разбираше, че беше настъпил решителният момент. Произнесла веднъж името на Белинда, за нея нямаше връщане назад. Тя наклони величествено глава, изправи рамене и на безупречен френски произнесе:

— Аз съм госпожица Белинда Сен дьо Бомари!

Чу техните възклицания и видя шокираните им изражения. Внимателно оправи кадифената си пелерина, която достигаше до кръста й. Истинската Белинда очевидно беше по-ниска от нея. Колкото и да я придърпваше, роклята не успяваше да покрие босите й крака, за които не успя да намери подходящи чехли.

Линес си беше избрала тази рокля и пелерина. Всичко останало от сандъка бе изгорила, за да не го открие някой и да я обвини в кражба. Дрехите, които не й бяха много по мярка, можеха да предизвикат съмнения. Надяваше се да прикрие тялото си, докато се сдобие с по-подходящи.

— Надуйте тръбата — извика един от охраната към бойницата. Другият бързо поведе Калихаб към конюшните — Казвам се Мишел, госпожице — представи се русокосият млад мъж. По лицето му имаше следи от шарка, но все пак беше красив. — Последвайте ме.

Зашеметена от първоначалния си успех, Линес тръгна след него по стъпалата. Минаха покрай два каменни лъва и влязоха през огромна дървена врата. Салонът беше осветен с фенери. Босите й крака, стъпвали досега върху гол камък, веднага се насладиха на чудесния килим. Войникът съобщи коя е новодошлата и прислужникът се втурна да извести своя господар.

— Оттук, госпожице. Госпожице!

Почтителното обръщение звънтеше в ушите й по целия коридор, докато стигнат до централния салон. Всички я поздравяваха с уважение.

Линес никога преди не беше стъпвала в салона на феодал, макар да си го беше представяла хиляди пъти. Помещението беше голямо почти колкото катедрала. Таванът беше с височината на два, а може би и повече етажа. По средата висеше огромен стъклен полилей. Една от стените беше заета от огромна камина, която излъчваше топлина. Срещу нея имаше друга, по-малка. Дървени квадратни плочки, инкрустирани с мрамор, покриваха пода. Знамена, извезани от златна и зелена коприна, украсяваха стените. В най-отдалечената страна имаше голяма дървена врата, която водеше към кухненските помещения. На леко повдигнат подиум беше поставена дървена маса. Около нея седяха трима мъже.

Този човек трябва да е богат, колкото краля на Англия!

Коленете й трепереха като тръстика на вятър. Ръцете й отново бяха студени и влажни. Тримата благородници станаха. След това към нея се запъти мъжът, който щеше да промени живота й. Линес веднага позна, че това е Морган Гайяр дьо Шамберлан, господарят на имението. Красивото му лице беше подпухнало. Господи, кой беше имал безразсъдството и смелостта да удари такъв човек?

Златните и черни пискюли на жакета му се полюшваха, а металните шпори подрънкваха. Най-страшен обаче беше безизразният му поглед. Той застана пред нея и започна да я разглежда с интерес. Изглежда, не вярваше на очите си.

Имаше нещо познато в него. Линес с изненада откри, че прилича на Пакстон.

Морган наблюдаваше как красивите, смутени очи на госпожицата го изучаваха. Тя изглеждаше по-хубава от миниатюрата, която той бе получил преди две години. Странно, че я бяха нарисували недотам привлекателна. Постепенно го завладя невероятната мисъл. Тя беше жива!

Кехлибареният поглед на Морган се местеше от дългата й черна коса към големите сиви очи и правилен нос, а след това към чувствителните й устни. Шията й беше дълга и слаба. Дишането й разкриваше прекрасно деколте, което заплашваше да се разкъса всеки момент.

Не, нейната красота не беше обикновената, към която се стремеше всеки съпруг. В нея имаше нещо много по-различно. Нещо, което изкушаваше и предизвикваше мисли, които нямаха нищо общо с майчинството и с децата. Нещо, което ускоряваше пулса на мъжа и затопляше кръвта му.

— Госпожица Белинда?

Линес кимна, а лицето й пребледня. Приликата му с Пакстон изглеждаше жестока шега. Само дето имаше по-тъмна коса, кафяви очи и брада. Тя не разбираше как се бе случило всичко това. Сякаш трябваше да плати за красивия живот, към който се стремеше. Мария беше направила така, че Морган да прилича на нейния Пакстон.

— А вие, господине, трябва да сте Морган дьо Гайяр Шамберлан?

— Да…

В този дълъг, мъчителен момент, когато двамата за пръв път се изправяха един срещу друг, Линес се почувства страшно притеснена. Сякаш стоманено острие разкъсваше нежното й сърце. Предупредителната хладина пълзеше по гърба й. Искаше да я предпази от нещо, но тя не знаеше от какво.

„Майко Мария, помогни ми!“

Моментът се проточи. Мъжете стояха и чакаха обяснение.

Това са само нерви, казваше си тя. Просто беше много изплашена. Сведе поглед и колебливо преглътна. Ръцете й се вкопчиха в кадифените гънки на наметката.

Морган неочаквано попита:

— Господи, какво стана с вас, госпожице? Изпратих всичките си мъже да ви търсят. Вече бяхме сигурни, че сте мъртва.

Линес отстъпи назад пред страховития му глас. Тънката й длан прикри устните, готови да крещят. Страхът да не бъде разкрита, ужасът от смъртта и радостта от факта, че е жива, предизвикаха силните й ридания.

— Страхувам се, че загубих всичките си рицари. Бяха посечени като животни, хванати в капан. Тези… тези дяволи ни нападнаха като ураган, зароден от утробата на нечестивия. Имах време единствено да избягам и да се скрия в гората. Чувах виковете им…

Нямаше мъж, който да устои на страха, запечатан в тези очи. Когато красивото й лице пребледня и тя се олюля, Морган пристъпи и я подхвана.

— Госпожицата припадна!

Джон Шамберлан, чичото на Морган и негов настойник, извика на слисаните слуги:

— Веднага пригответе стаята на госпожицата! Някой да повика прислужницата й… Онази, която пристигна вчера. Как й беше името? Госпожа Клер, струва ми се?

Линес разтвори широко очи.

— Моята прислужница е тук?

— Да — отговори Морган. — Тя ще бъде зашеметена от радост, няма съмнение. Беше сигурна, че си загинала.

Морган бързо пренесе Линес през салона. Мъжете го следваха по петите. Една прислужница се спусна да търси госпожа Клер, като крещеше така, сякаш призоваваше за помощ.

Линес започна да се моли.

Клер седеше на един дюшек в стаята, която поделяше с още четири прислужнички. Върху смъкнатите й рамене беше наметнато одеяло. Любезните жени от Гайяр най-сетне я бяха оставили да се наплаче до насита. Тя не успяваше да изхвърли от съзнанието си ужасите на вчерашния ден.

Не жалеше за кончината на госпожица Белинда, но и най-нищожното животно във Франция не заслужаваше такъв край. Тя бе помолила момичето да се скрие заедно с нея в храстите, но Белинда не я послуша. Отначало я беше подканила да го направи в името на своя баща, после заради скъпата й майчица. Накрая беше използвала и името на Господ, но без резултат.

— За какво са ми тези рицари, питам аз? Няма да напусна удобствата на каретата си заради банда разбойници. Ако моята стража струва поне половината от монетите, които им плаща баща ми, тези крадци ще си получат заслуженото. Искам да гледам!

Клер беше ужасена от безумното упорство на момичето и от несговорчивата й природа. Прислугата в Монтегрел, предишния дом на госпожица Белинда, не можеше да понася трудния й характер, постоянните й оплаквания и жестокостите й. Колкото повече растеше, толкова повече се увеличаваха и лошите й дела. Дори и собствената й майка вече беше престанала да се надява, че дъщеря й ще се превърне в истинска благородничка. Всички с радост очакваха заминаването й, особено добрите й родители.

Мисълта, че трябва да се върне в Монтегрел и да им разкаже за трагедията, я накара да заплаче още по-силно. Тя нямаше сили да направи това. Изобщо не искаше да се връща. Там бе погребала двама съпрузи. През всичките тези години еднообразието и познатите лица й бяха втръснали до смърт. Беше се подготвяла две години за това пътуване. Близо два месеца се беше сбогувала с познатите си. Не й се искаше всички тези сълзи и добри пожелания да са отишли напразно.

Припомни си добрия Жан, който се беше приближил до каретата.

— Нападат ни! Бягайте, за да се спасите, госпожице?

— Няма! Казвам ти, че няма да се крия!

Това бяха последните твърдоглави думи, изречени от господарката й.

Клер беше решила, че предаността не я задължава и да умре с момичето. Затова беше побягнала към реката. Преплува буйните й води и се скри сред папурите, за да наблюдава нападението. Беше ужасно. Имаше толкова викове и кръв…

Този спомен все още я държеше, когато вратата неочаквано се отвори. Появи се млад слуга. Лицето му беше зачервено. Очите му светеха възбудено.

— Госпожо — задъхваше се той, — вашата господарка току-що пристигна! Мисля, че е… Тя е съвсем жива!

Клер избърса малките си сини очи, сякаш за да чува по-добре.

— Какво?

— Вашата господарка, госпожо! Госпожица Белинда току-що пристигна и е в салона…

— Жива? Казваш, че Белинда е жива?

— Да, и ви очаква!

Клер никога не бе вярвала в призраци, но за нея това беше единственото обяснение. Тя беше видяла как нападат каретата. Господарката й беше побягнала към реката. Беше видяла как я гони един от мъжете, как вдига меча си и го забива в младата й плът. Момичето беше паднало на брега и кръвта й беше напоила мъха наоколо.

— Господи, имай милост!

Лицето на момчето издаваше щастие и възбуда. Новината за пристигането на госпожицата компенсираше изгонването на Пакстон. Сега Морган може би щеше да прости на своя брат? Пакстон щеше да се върне и щяха да вдигнат огромна сватба.

— Моля ви, елате веднага, госпожо! Побързайте! Госпожицата няма търпение да ви види!

— Как е възможно? — питаше се Клер, докато ставаше.

Мозъкът й беше изтръпнал от объркване. Със собствените си очи беше видяла момичето да пада като фиданка.

— Моля ви!

Клер пристъпи напред като в сън. Докато следваше момчето през двора и после по каменните стъпала към укреплението, непрекъснато клатеше глава. Това просто не можеше да бъде вярно! Сигурно я водеше да разпознае труп!

Тази мисъл я накара да спре. Мишел се обърна въпросително към нея. Закръглените й ръце бяха на сърцето й. Клер отново клатеше глава.

— Да не би да ме водиш, за да ми покажеш просто мъртвото й тяло?

— Не, добра жено — засмя се той любезно. — Госпожицата е напълно здрава. Няма дори драскотина по нея.

Продължиха и стигнаха до дневната, после прекосиха салона и спряха пред широка дървена врата. Мишел почука и зачака. Вратата се отвори и той влезе, за да съобщи за пристигането й.

Клер също влезе в стаята.

Лампите бяха запалени. В камината гореше огън. Стаята беше осветена, с изключение на нишата край прозореца. Морган и Джон Шамберлан стояха до огромното пухено легло. Кадифените му завеси бяха дръпнати и разкриваха добре гледката там.

Въпреки всичко това не беше госпожица Белинда!

Младата жена, легнала в леглото, я гледаше умолително. За момент погледите им се срещнаха и съобщението беше предадено. Мислите на Клер се залутаха из лабиринт, докато стигнаха до необходимото решение.

Тези сребристи очи имаха оттенъка на крилото на сокол. Това, без съмнение, бяха най-красивите очи, които някога беше виждала. Клер веднага разбра, че която и да бе госпожицата, тя не заслужаваше да умре от нейните думи. Това я накара да изрече:

— Господарке, какво чудо е това?

Двете се прегърнаха сърдечно.

— Мислех, че сте мъртва, господарке! — Това бяха думите, които мъжете чуха. На ухото й прошепна: — Сега трябва да си много умна, защото и моята глава е вече в торбата!

— Не се тревожи, аз съм… — плачеше Линес. После се усети, че трябва да внимава какво говори. — Искам да кажа, че не съм…

От самото начало се виждаше, че Клер беше по-добра в измамата. Тя се отдръпна назад и продължи да нарежда със зачервени очи:

— Видях ви да бягате и да ви гони един от мъжете. Мислех, че ви е убил.

— Оказах се по-бърза от него.

Джон Шамберлан се опита да си представи това.

— Надбягала си човек на кон?

— Аз… стигнах до реката и заплувах. Водата ме повлече надолу. През нощта се върнах само за да открия рицарите си посечени. — Тъгата промени очите й. Тя погали нежно Клер по лицето. — Бедният Жан! Когато го намерих, беше още жив. Издъхна в ръцете ми.

Историята впечатли мъжете и особено Морган.

Клер плачеше в носната си кърпичка.

— Жан винаги е бил вашият любимец…

— А, да… Много го обичах — каза Линес, изморена от лъжите.

Морган, изглежда, не беше много доволен от това нейно изказване.

— Той ви беше като баща — промълви Клер между две хълцания.

— Вече съм дал заповед на новия главнокомандващ — каза Морган. — Телата ще бъдат открити и погребани. — Той кимна с разбиране към Линес. — Това ще стане, разбира се, след като се възстановите, госпожице.

— Телата… — прошепна Клер, като погледна разтревожена към Линес. — Телата ще бъдат открити!

Линес й кимна леко, за да я успокои. Това беше неприятна задача, но трябваше да се изпълни.

— Рицарите ми заслужават най-доброто погребение — отбеляза тя. После продължи да възхвалява тяхната смелост.

Морган я гледаше и се наслаждаваше на тръпките, които пронизваха слабините му. Тя, изглежда, не съзнаваше какво влияние имаше над мъжете. Това беше най-голямата й сила.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Закле се всяка дъщеря, която тя щеше да му роди, да бъде отгледана и възпитана в манастир.

— Мишел, донеси вино — заповяда той, като прекъсна тирадата на Линес.

Морган не беше свикнал да слуша дълги изявления, особено от жени. Това му беше за първи път. Продължи обаче да я наблюдава. Когато Мишел понечи да излезе, за да изпълни заповедта, той добави:

— Донеси ми и миниатюрата на госпожица Белинда. Мисля, че е в дясното чекмедже на бюрото ми.

Миниатюрата! Всички мисли се изпариха от главата на Линес. Тя седеше абсолютно неподвижна, разбрала за пръв път в живота си какво означава да си парализиран от страх. Морган дьо Гайяр щеше да сравни чертите й с тези от картината. Щеше да разбере, че тя е най-обикновена мошеничка!

Как щеше да обясни липсата на прилика? Тя търсеше лъжата, която би могла да я спаси. После погледна отчаяна към Клер.

— О, да, миниатюрата на госпожицата… — започна Клер неуверено. — Когато я рисуваха, за вас беше лошо време. Спомняте ли си, госпожице?

— Да… Аз…

— Тогава бяхте болна от грип. Бедната малка Сара седеше пред художника през повечето време, защото на вас ви беше много лошо.

Тази жена беше гений!

Линес кимна ентусиазирано и започна да обяснява пристъпите на болестта. Клер само добавяше „да“ и „беше ужасно“. Вероятно се бяха увлекли, защото възрастният мъж, когото наричаха Джон, започна да ги гледа подозрително. Това принуди Линес да повиши тон, сякаш да премахне съмненията му.

Тя продължаваше да бърбори за досадната си болест, без да забелязва, че лорд Морган не я слуша. Той не откъсваше очи от нея. Гледаше я така, сякаш тя беше престъпникът, а той — палачът. Вратата се отвори и влезе прислужница. Върху подноса бяха наредени чаши и кана с вино.

Единственият недостатък на тази госпожица беше, че много говори. Както повечето мъже, Морган предпочиташе жените около него да бъдат тихи и покорни. Не би имал нищо против дори ако бяха неми. За него завинаги щеше да си остане загадка защо Господ беше дал езици на тези същества. Женските приказки бяха като въздуха. Постоянно обграждаха мъжа, без да изискват да бъдат забелязани. Тя съвсем скоро щеше да разбере кое е подобаващото й място.

Морган пое чашата, без да откъсва очи от годеницата си. Линес се смути още повече, когато се появи и Мишел. Той подаде на Морган златна кутийка. Господарят я отвори и се приближи до огъня, за да му е по-светло.

— Ела да видиш това — подкани той Джон, като показваше миниатюрата. — Художникът наистина е бил бездарен. Изобщо не е успял да улови красотата на госпожицата.

Джон я отнесе към лампата и започна старателно да сравнява картината с девойката, легнала върху леглото.

— Виждал съм децата на ратаите да рисуват по-хубави рисунки в прахта — беше заключителният му коментар.

Клер внезапно се изплаши от важността на този миг.

— Баронеса Сен дьо Бомари беше много разстроена тогава. За съжаление художникът вече си беше заминал и нищо не можеше да се направи.

Защо я гледаше така лорд Морган? Линес се чудеше дали нямаше да извика стражите си и да я изправи под гилотината заради измамата й. Светлокафявите му очи се откъсваха от нея само когато отпиваше от чашата си. Стоеше до леглото и се взираше в нея. Линес си даваше вид, че не забелязва това. После се случи най-неочакваното.

Ръката на Морган се пресегна към гърдите й и се плъзна по хладната кожа. Линес с мъка си пое въздух. Младият мъж изтегли златната верижка и се завзира в пръстена на Пакстон. Върху устните му се появи слаба усмивка.

— Значи носите до сърцето си моя годежен пръстен, госпожице? Това ме изненадва много приятно!

В съзнанието й нахлуха мисли, които се опитваха да проумеят думите му. Морган бавно пусна пръстена, който се настани върху разлудувалото й се сърце.

Той мислеше, че пръстенът на Пакстон е негов! Как беше възможно това? Господи, какво го караше да мисли, че пръстенът е от него?

Линес отмести поглед изплашена, докато лорд Морган и неговият настойник излязоха от стаята. Младият слуга също се оттегли, за да може младата господарка да си почине. Остана само Клер. Тя копнееше за удобния момент двете да си поговорят.

Линес едва ли я чуваше. С ужас си представяше как Пакстон е убил лейди Белинда. Опитваше се да си представи как силната му ръка се вдига и посича девойката. Това не беше възможно! Щеше да го види във видението си. Трябва да е бил някой от неговите хора.

Объркана и изплашена, Линес се вкопчи в това разрешение. Някой от неговите войници е убил беззащитната жена, а после му е предал пръстена. Пакстон й го беше оставил, без да подозира как ще се развият после събитията. Не можеше да мисли по друг начин, иначе щеше да избледнее ореолът над главата на нероденото й дете.

Колието я топлеше. Тя го взе и започна да се възхищава на красотата му.

— Дали лейди Белинда ще пожелае да вечеря?

Линес вдигна поглед и се усмихна на прислужницата.

Това небесно чудо й беше изпратено от Светата Дева. Тя беше лейди Белинда, сгодена за лорд Морган Шамберлан от Гайяр. Нищо не можеше вече да промени това. Нищо и никой!

— Да, ако обичате. — После смело добави, освободила се от всичките си съмнения: — И ме наричайте Линес, моля! Предпочитам своето християнско име.

Жената се поклони усмихната и бързо излезе от стаята. Вратата се затвори след нея. Линес се обърна към Клер.

— Значи Линес, така ли? А коя беше до вчера?

— Линес от Соваж, проста гадателка за обикновените хора.

Клер отстъпи изплашена назад.

— Ти предсказваш бъдещето?

— Да. Моето видение ми казва, че ти си Клер от Монтегрел. Прислужвала си на болната лейди Белинда, а преди това и на нейната майка. Погребала си един… не, двама съпрузи. По-умна си от хората около теб, но едва ли си забелязала това. Имаш добро сърце, обичаш да се смееш и също като мен се ръководиш от интуицията си. Точно това ме спаси. Ти видя какво става в душата ми и не ме предаде.

Клер присви очи подозрително.

— Това сигурно го казваш на всеки?

Усмивката на Линес сякаш освети цялата стая.

— О, не, Клер от Монтегрел. — Линес се смееше, сякаш искаше да се освободи от напрежението на изминалия ден. — Когато не мога да видя нищо, тогава започвам да говоря. Вие, госпожо или господине, сте имали живот, изпълнен с тревоги и радости. Те веднага зяпват и започват да се чудят на моята сила. Виждам, че имате много оплаквания от своя живот… Те започват да споделят с мен. Тогава аз казвам: но вие забравяте, че често сте били и щастливи. Точно сега ви виждам да се смеете и да прегръщате… Чакай да видя по-добре. Кой е този? Виждам само един добър човек, когото обичате. После те ми казват името му, учудени от моите способности. Накрая казвам: Виждам, че сте загубили някой много близък за вас човек. Те, разбира се, кимват и ми доверяват, че това е била тяхната майка или сестра. Тогава им казвам, че те ми се обаждат от небето, че искат да облекча мъката им и че един ден те ще отидат при тях. — Тънките й вежди се извиха закачливо над сребристите й очи. — Тогава, когато ми се покланят доволни, добавям най-важното.

— О, и какво е то?

— Дължите ми пет дуката!

Клер отметна червенокосата си глава назад и се разсмя. Двете жени се смееха и се прегръщаха. Между тях се зароди топло приятелство, предизвикано преди всичко от необходимостта и едва след това закрепено от взаимната обич и доверие. Добрите чувства се появиха през нощта, когато Линес започна да разказва своята необикновена история.

Веднага след като напуснаха стаята на госпожицата, Джон започна да увещава Морган.

— Това променя всичко. Ще изпратя слуги след Пакстон да го върнат веднага.

Морган изкачи последното стъпало и закрачи по коридора към големия салон.

— Няма да направиш нищо такова! — заяви твърдо той.

— Какво?

— Чу добре какво казах!

Джон избърза напред, за да види лицето на своя племенник. Въпреки тъмнината добре се забелязваха решително свитите му устни.

— Но госпожицата е жива!

— Не и благодарение на скъпия ми брат!

— Почакай, Морган! Ти прогони Пакстон, защото мислеше, че той е причина за нейната смърт. Сега откриваме, че благодарение на Господ или на съдбата тя е жива и здрава. Нещо повече, тя вече е на сигурно място сред нас. Той не е извършил нищо…

— Така ли? — Гласът на Морган се снижи заплашително. — Не е ли истина, че жаждата му за женска плът го отдели от битката?

Джон не искаше да споменава, че похотта на Пакстон не можеше да се сравни с тази на Морган. При това Пакстон беше много по-придирчив към жените си, за разлика от Морган, който посягаше на всяко покорно същество.

— Битката вече е била свършила. Ти знаеш много добре, че Пакстон не би оставил хората си сами. Той е превъзходен войник. Дори кралят го извика да се бие в Италия. Това ти е добре известно, Морган!

— Смел бил — присви устни Морган. — Дори това да е вярно, веднага след битката той се е отклонил. Не е тръгнал да търси моята жена. Вярно, че е жива, но можеше и да загине, само заради гнусната му похот. А ти искаш да му простя? Не! — Той заклати упорито глава. — Това няма да стане никога!

Джон последва Морган в големия салон. Той трябваше да убеди племенника си, че греши. Дори и да оставеше настрана своята привързаност към Пакстон, той не заслужаваше да бъде прогонен. Нещо повече, Гайяр се нуждаеше от Пакстон. Морган също имаше нужда от него. Ако не за друго, поне заради превъзходните способности на Пакстон да се грижи за лозарската реколта. През последните пет години беше станал един от най-добрите в страната. Като по-млад, Пакстон се беше заел да изучава бойните умения. Напоследък обаче се беше посветил на изкуството да се прави вино. И наистина беше станал много добър. Той копнееше за мига, когато щеше да бъде провъзгласен мирът между Франция и Италия. Много добре знаеше какво да прави след това със земите си.

Три дълги години Пакстон се беше учил на трудното изкуство да се прави хубаво вино. Беше търсил съветите на специалисти от чужбина, беше прочел всеки ред, написан по въпроса. Беше внедрил модерни технологии за култивиране на земята на Гайяр, научи се как максимално да се възползва от дъжда, построи по-ефикасна винарска преса. Беше убедил Морган да закупи по-скъпите английски бурета и най-важното: беше определял най-добрата дата за събиране на реколтата. От това виното ставаше сладко или силно, горчиво или тръпчиво. От този ден зависеше богатството или бедността.

Богатството или бедността на Морган.

Благосъстоянието на целия град се крепеше върху усилията и способностите на Пакстон. Джон би могъл да ги поддържа в негово отсъствие, но не за повече от година-две. Той не би могъл да работи все така усилено. Гайяр не би могъл да се развива без уменията на Пакстон.

Морган никога не би могъл да се справи с това.

Възрастният мъж приседна на тапицираната с кадифе пейка. Историята за любовта и омразата между Морган и Пакстон би могла да запълни томове. Баща им беше починал още когато двете момчета прохождаха. Джон не се съмняваше, че нещата щяха да бъдат различни, ако възрастният господар беше жив. Той щеше да балансира везните, на които съдбата предлагаше изобилие за Морган. По някаква причина майка им предпочиташе него. От деня на раждането на близнаците, тя беше изляла цялата си майчина любов единствено върху главата на Морган. Понякога подхвърляше по някоя троха и на Пакстон, но това не беше достатъчно. Всички виждаха, че това не беше достатъчно.

Всеки, включително и той самият, се бяха опитали да подобрят нещата. Така, по някакъв странен начин, Пакстон беше получил обичта на хората. Морган притежаваше всичко останало. А всичко останало беше Гайяр.

Като първороден син, Морган наследи най-богатата земя в региона, древния замък и лозарските масиви. Пакстон нямаше нищо друго, освен своето рицарство и позицията, която си беше извоювал като майстор — винар. Още от времето, когато бяха деца, Пакстон работеше повече. Колкото по-малко имаше, толкова по-упорит ставаше. Усърдието му го превърна в най-изкусния войн на южна Франция и най-кадърния винар на страната. За разлика от своя брат Пакстон беше усмихнат, добър, работлив и умен. За него всеки беше готов на всичко, независимо дали трябваше са бие с него, или просто да се забавлява. Пакстон винаги успяваше да намери разрешението на проблемите много преди другите. Така Пакстон засенчваше Морган. Оттам тръгваха и проблемите.

Не че Морган беше лош човек. Той просто не беше толкова добър.

— Морган — прекъсна тишината Джон, — независимо от всичко, което се е случило между вас двамата, Пакстон е твой брат. Аз знам, че ти все още го обичаш и винаги ще го обичаш!

Морган не отрече това. Той се загледа в пламъка на камината и дълго мълча. Накрая направи своето признание с омекнал тон:

— Любов? Може би, чичо, може би! Въпреки че тези братски сантименталности винаги са ми тежали. — Той поклати глава. — Колкото и да е голям Гайяр, никога няма да е достатъчен и за двамата. И никога не е бил. Не ме е грижа за винарските му умения. Не ти ли е минавало през ум, че направих услуга на брат си, като го прогоних? Да! През целия си живот той се бореше за нещо, което не можеше да има. Най-сетне го освободих. — Морган продължи разгорещен: — Гайяр е мой, защото съм първороден син. Той ще премине в ръцете на синовете, които ще ми роди онази госпожица горе. — Тази мисъл го развесели и той неочаквано се разсмя. — Щеше да ми достави огромно удоволствие да видя завистта в очите му. Братската ми любов е достатъчно голяма, за да му спестя това.

Двамата се приближиха до масата. Морган наля вино в чашите и вдигна тост.

— За тебе, Пакстон, където и да те е завлякла съдбата. Може да си намерил съкровище и щастие, може да живееш дълго и добре. Само за едно нещо се моля: не искам никога повече да чувам твоето име!

Въпреки това той чу името на брат си. Това се случи в деня на сватбата му, две седмици по-късно. Дойде от най-неочакваното място. След като рицарите бяха открити и надлежно погребани, Белинда, която изискваше да я наричат просто Линес, пожела да й дадат време да подготви новия си гардероб. Въпреки че това отлагаше церемонията, Морган беше отстъпил. Краят на този период вече приключваше. Това подобряваше настроението му. За последен път се изкачваше сам към своите стаи. Морган отпрати Франсоа, своя слуга, и започна да се съблича сам.

Тя гледаше през прозореца. Той усети най-после аромата на люляк, който се излъчваше от нея. Линес се къпеше всеки ден в реката. За да не се заплитат косите й, ги мажеше с люляково масло. Този аромат постоянно го преследваше и на моменти дори го подлудяваше. Морган се огледа. Откри я, когато тя излезе от сенките.

— Линес — прегърна я той. Почувства нежното й тяло под робата в бяло и златно. Веднага усети, че е изплашена от нещо. Очите й бяха разширени от страх, лицето й беше пребледняло, а устните й изглеждаха почервени от обикновено. Тя придърпа робата към себе си, но косата се спускаше свободно до кръста й. Видът й го накара да смекчи тона си. — Какво има? Да не би да те е страх, че си видяла годеника си в нощта преди сватбата?

— Трябва да говоря с тебе.

— Да? — Загрижеността му се примеси с подозрителност.

Беше се научил да бъде внимателен с чувствата на жените.

Погледът й се спря на лицето му.

— Днес Мишел изнесе един сандък. Един голям, ръчно изработен сандък. Когато го видях, пред мен се появи един мъж… Искам да кажа във видението ми.

— Твоето видение — възкликна Морган раздразнен и заинтересуван едновременно.

Всички слуги говореха единствено за странните способности на своята господарка. Двамата никога не бяха обсъждали това. И така беше по-добре. Не беше станало дума за тези нейни способности, когато бяха обсъждали брачния договор, иначе нямаше да има такъв. Само това оставаше, жена му да бъде с размътен мозък.

— Мишел ми каза, че имаш брат. Казва се… Пакстон. Нан и Филипа, моите прислужнички, потвърдиха това. Заведоха ме да видя регистъра на Гайяр. Името му е написано там. Мишел ми каза, че той е бил прогонен заради… мене?

Морган се взираше в горещото безпокойство на тези сребристи очи. Наистина ли беше толкова мекосърдечна, че да се тревожи за човек, когото дори не беше видяла?

Да, така беше. Това размекна още повече сърцето му.

Морган се обърна настрана, като се опита да прогони трепета, предизвикан от нейната близост.

— Милейди, вие не трябва да се тревожите за моя брат!

— Вярно ли е това? Милорд, кажете ми истина ли е?

Във въпроса й имаше отчаяние.

— Да, истина е. Въпреки че не вие сте причината за този раздор, милейди. Войната между нас е започнала в деня на нашето раждане. Разбира се, понякога беше прекъсвана от смях и закачки, дори от добри чувства. Но между нас винаги е съществувало това тежко… съперничество. Той ми служеше. Беше много добър и в производството на вино, но славата идваше от изкуството му на боец. Затова го изпратих да ви търси. Вместо това той намерил някаква… вещица и прекарал нощта с нея. — Морган махна раздразнен с ръка. — Това не мога да му простя, но вие нямате никаква вина за случилото се. А сега — заповяда той, — не искам да чувам повече неговото име!

Мислите на Линес закръжиха около това обяснение. Мъжът, който я бе видял с Пакстон, не би могъл да я разпознае. Но не това я тревожеше сега.

Морган започна да се съблича на светлината на огъня. Той свали колана, тежката си пелерина и ботушите си. Наля си вино и го изпи на един дъх. После отново напълни чашата и се обърна назад към Линес.

Тя се беше оттеглила отново в сенките.

Притискаше се към студената каменна стена. Това беше невъзможно! Морган засенчваше живота на Пакстон, а тя беше неговата магьосница. Беше помолила Морган да изчакат със сватбата, за да се убеди, че носи детето на Пакстон. Сега вече не се съмняваше в това.

Пръстенът до сърцето я изгаряше. Тя трябваше да научи истината.

— Годежният пръстен, който ми изпрати. Отдавна ли е във вашето семейство?

Морган винаги се беше чудил как умее неочаквано да променя темите на разговор.

— Не. Майка ми ги е поръчала, когато сме се родили.

— Поръчала ги е?

— За Пакстон и за мене.

Това обясняваше всичко. Значи имаше два пръстена. Онзи на Белинда вероятно е бил откраднат. Пакстон й беше дал своя.

Морган се обърна към камината и се замисли. Пакстон все още носеше своя пръстен. Не беше го дал на първата си жена. Тази вещ беше единствената, която някога бе получил от майка им. Явно го пазеше като скъпа реликва. Той не знаеше истината за бижутата. Джон му беше признал един ден, че майка му била направила само един пръстен. За него. Пакстон отново бил пренебрегнат. Тогава се намесил баща им и настоял да се направи пръстен и за другото момче. Майка му възразила, че Пакстон надали ще доживее, за да се сгоди и нямало смисъл да се харчат. Джон му беше казал, че тогава тя за пръв път изказала на глас мислите си. Баща им бил бесен да чуе това. Той заповядал да се направят два пръстена и я накарал да се закълне, че никога повече няма да говори така пред него.

Сега, когато Дева Мария я призоваваше открито да избира, Линес плачеше безутешно. Въпреки че вече беше късно за избор. Тя трябваше да приеме или да откаже богатството и сигурността за своя нероден син. Той щеше да бъде следващият господар на Гайяр, на тази прекрасна земя. Можеше да избяга в тъмната нощ, следвана от всичките стражи на Морган. Тогава трябваше да живее в мизерия и нищета, в очакване на една мечта, наречена Пакстон.

Никога нямаше да го открие. Мишел й беше казал, че куфарите му са пренесени във френския двор. Той вече беше при краля, за да приеме следващото си задължение. Армията вече настъпваше към Милано. Дори и да успееше да стигне до онзи далечен дворец, можеше ли да рискува живота на детето си с неизвестностите по пътя? Щяха да минат години, докато се върне. Така я беше уверил Мишел. Годините на бедност и нищета щяха да я унищожат.

Морган се приближи и застана пред нея. Нежно избърса сълзите, които капеха от очите й, и вдъхна от сладостта й. Повдигна брадичката й, за да срещне погледа й.

Тя нямаше друг изход.

В момента, когато устните му се сляха с нейните, черен воал покри сърцето и душата й. Тази тъмнина беше бъдещето й. Бъдеще, подплатено с богатство и изобилие, но вгорчено от липсата на споделената любов и копнежа по нея.

Това беше бъдеще без мечти.