Габриел Гарсия Маркес
Есента на патриарха (5)

Малко преди да мръкне, когато бяхме изнесли всички скапани скелети на крави и въведохме малко ред в онази баснословна бъркотия, все още не бяхме успели да направим така, че трупът да прилича на образа от легендата. Вече бяхме го остъргали с инструмента за сваляне на люспите на риба, за да премахнем налепите от морско дъно, изкъпахме го с креолин и каменна сол, за да почистим от разложението язвите по кожата, напудрихме лицето му с нишесте, за да скрием кръпките с кълчища, и парафиновия пълнеж, с който трябваше да възстановим изкълваното му от лешоядите лице, върнахме му жизнения цвят с петна от, руж и дамско червило на устните, но дори стъклените очи, които инкрустирахме в празните очни ями, не успяха да му придадат онзи авторитетен вид, от който се нуждаеше, за да бъде изложен пред очите на тълпите. Междувременно в заседателната зала на правителствения съвет призовахме всички да се обединят срещу вековния деспотизъм, за да си разпределим на равни части плячката от неговата власт, защото всички се бяха върнали към заговорите, щом се разнесе предпазливо, но неудържимо новината за неговата смърт, бяха се върнали либералите и консерваторите, помирени на базата на неудовлетворените в продължение на толкова години амбиции, генералите от върховното командуване, които бяха загубили кормилото на властта, последните трима цивилни министри, новият архиепископ, всички, които той не би желал да са там, бяха седнали около дългата маса от орехово дърво и се мъчеха да се споразумеят относно формата, под която трябваше да се разгласи новината за онази грамадна смърт, за да се избегне преждевременната експлозия от тълпите на улицата, първо, бюлетин номер едно в края на първата нощ за някакво незначително неразположение, което е наложило да се преустановят публичните прояви и цивилните и военни аудиенции на негово превъзходителство, после втори лекарски бюлетин, в който се съобщаваше, че бележитата болна особа е била принудена да не напуска своите покои поради едно неразположение, присъщо за неговата възраст, и най-накрая, без никакво предварително съобщение, гръмките удари на камбаните на катедралата в сияйните зори на горещия вторник през август, по повод на една официална смърт, за която никой никога нямаше да узнае със сигурност дали това наистина беше неговата смърт. Стояхме обезоръжени пред този очевиден факт, обвързани с едно зловонно тяло, което не бяхме в състояние да заменим с никого, защото поради старческата си упоритост той беше отказал да вземе някакво решение относно съдбата на страната след неговата смърт, беше се противопоставял с непреодолимия си старчески инат на всички препоръки, които му се правеха от момента, когато правителството се премести в сградите от сенчесто стъкло на министерствата и той остана да живее сам в запустелия дом на своята абсолютна власт, срещнахме го как върви като насън, как плува сред поразиите, направени от кравите, без да има на кого да заповядва освен на слепите, прокажените и парализираните, които умираха не от болестите си, а от престарялост в гъсталака от розови храсти, по въпреки всичко беше с толкова бистър ум и тъй упорит, че всеки път, когато му поставяхме неотложния въпрос за неговия наследник, не успявахме да измъкнем от него нищо друго освен уклончиви отговори и протакане, защото той казваше, че да мисли човек за света след себе си, било също толкова тленно, както и самата смърт, по дяволите, какво значение има, след като в края на краищата, когато умра, ще дойдат пак политиците, за да си разделят плячката, както стана по време на испанците, ще видите, казваше той, ще разпределят пак всичко между свещениците, гринговците и богаташите, а на бедняците нищо, разбира се, защото те винаги ще си останат такива маркототевци, че в деня, в който лайната имат някаква стойност, бедните ще почнат да се раждат без дупета, ще видите, че е така, рече той, като цитираше някого от времето на своето величие, дори се подиграваше със самия себе си, като казваше, задавяйки се от смях, че за трите дена, през които ще бъде мъртъв, не си струвало да го карат до Йерусалим, за да го погребат в светия гроб, и слагаше край на цялото недоразумение с последния аргумент, че нямало значение дали нещо тогава не е било истина, дявол да го вземе, с времето ще стане. Имаше право, защото в наше време нямаше никой, който да постави под съмнение правдоподобността на неговата история, нито някой, който можеше да я докаже или опровергае, щом като не бяхме способни дори да установим самоличността на неговото тяло, и нямаше друго отечество освен това, което той беше създал по свой образ и подобие с промененото от него пространство и коригираното от предначертанията на абсолютната му воля време, възобновено от него още в най-смътното начало на неговата памет, докато бродеше без посока из дома на безчестието, в който никога не е спал щастлив човек, докато хвърляше шепи царевични зърна на кокошките, които кълвяха около хамака му, и изкарваше слугите от кожата с готовите заповеди, донесете ми лимонада с парчета лед, която оставяше недокосната до ръката му, махнете този стол оттук и го сложете там, слагаха го там и отново го слагаха на мястото му, за да удовлетворят с този мъничък жест мъждукащия огън на неговия огромен порок да заповядва, като разсейваше ежедневното безделие на властта си с търпеливото ровене в беглите мигове на далечното си детство, докато сънливо клюмаше глава под сейбата в двора, събуждаше се внезапно, когато успяваше да улови някой спомен като детайл от безграничната главоблъсканица на отечеството преди него, голямото химерично отечество, без брегове, царство от мангови гори с бавни салове и пропасти от времената преди него, когато мъжете са били толкова смели, че ловели крокодили с голи ръце и само с една тояга, която им пъхвали в устата, ей така, обясняваше ни той, като поставяше показалеца си на небцето, разказваше ни как на един разпети петък усетил воя на вятъра и миризмата на пърхот на вятъра и видял черните облаци от скакалци, които помрачиха небето по пладне и стрижеха всичко, което срещнеха на пътя си, и опустошаваха всичко, а светлината едва мъждукала, както в навечерието на сътворението на света, защото той беше преживял онова бедствие, беше видял низ от обезглавени петли, окачени за краката, и кръвта им се оцеждала капка по капка от стряхата на една къща с голяма и порутена тераса, където току-що била умряла една жена, той вървял до майка си, държал я за ръката, бос след парцаливия труп, който носели да погребат без ковчег в една тарга, блъскана от вихрушката от скакалци, защото такова било отечеството тогава, нямахме дори ковчези за мъртвите, нищо, той видял как един човек искал да се обеси с въже, вече използувано от друг, който се обесил на едно дърво на градския площад, но изгнилото въже се скъса преждевременно и клетият човек агонизираше на площада за ужас на госпожите, които излизаха от служба, но не умря, съживиха го с тояги, без да си направят труда да го попитат кой е, защото по онова време никой не знаеше кой какъв е, ако не се бяха виждали в черквата, сковаха му глезените в дървени китайски букаи и го оставиха на слънцето и вятъра заедно с други другари по страдание, защото в онези времена на консерваторите господ командуваше повече от правителството, това бяха тежки за отечеството времена, преди той да даде заповед да се отрежат дърветата на градските площади, за да предотврати ужасния спектакъл с неделните обесвания, забрани публичното излагане на дръвника, погребенията без ковчег, всичко, което можеше да събуди в паметта спомена за позорните закони от времето преди неговата власт, беше построил железницата в планините, за да сложи край на позора с уплашените мулета по ръбовете на пропастите, които носеха на гръб роялите за маскен-баловете в кафеените чифлици, защото той беше свидетел също и на бедствието с трийсетте рояла, които се бяха разбили на парчета в една пропаст и за които се беше говорило и писало толкова много, дори в чужбина, въпреки че само той би могъл да даде достоверни показания, защото случайно надникнал от прозореца точно в момента, когато се подхлъзнало последното муле и повлякло останалите в пропастта, тъй че никой не бе чул по-добре от него уплашения рев на падналия в пропастта керван и безкрайния акорд на пианата, които падаха заедно с него и звучаха самотно в пространството, шеметно устремени към дъното на едно отечество, което по онова време беше като всичко останало преди него, необятно и несигурно до такава степен, че беше невъзможно да се разбере ден ли беше или нощ в онази мъгла от топли изпарения в дълбоките клисури, където се бяха разбили на пух и прах внесените от Австрия пиана; той беше видял това и много други неща от онзи далечен свят, макар че дори самият той не би могъл да каже точно, без известно съмнение, дали наистина бяха негови лични спомени, или беше чувал да ги разправят в ония тежки нощи, когато лежеше повален от треска по време на войната, или дали случайно не ги беше виждал на гравюрите в книгите за пътешествия, пред които беше стоял в захлас часове наред през спокойните мигове на властта, но всичко това няма значение, дявол да го вземе, ще видите, че с течение на времето ще стане истина, казваше той, убеден, че истинското му детство не е било тая тиня от смътни спомени, които възкръсваха само когато запушеха питите кравешки тор, а след това ги забравяше завинаги; в действителност го бе изживял в спокойния вир на моята единствена и законна съпруга Летисия Назарено, която всеки следобед от два до четири го слагаше да седне на един училищен чин под сенника от цъфнали фунийки, за да го учи да чете и пише, тя беше вложила цялото си упорство на послушница в това героично начинание и той й беше отговорил със страхотното си старческо търпение, с ужасната амбиция на безграничната си власт, с цялото си сърце, тъй че декламираше от сърце: липата в гората, латинка в градинка, бели тополи, декламираше, но нито той се чуваше, нито го чуваха другите от шумно крякащите птици на умрялата му майка, че как индианецът слага мазило в кутия, татко тъпче тютюн в лулата, Сесилия продава салам, салата, салфетки, сало, салца, сапун и сланина. Сесилия продава всичко, смееше се той, и когато бръмченето на бръмбарите в ушите му беше най-силно, той си повтаряше урока по четене, който Летисия Назарено скандираше в такт с метронома си на послушница; докато светът не се изпълнеше със създанията на твоя глас и в необятното му унило кралство не останеше друга истина освен поучителните истини от буквара, нямаше нищо друго освен луната в облака, топката и банана, бика на дон Елой, красивата престилка на Отилия, уроците по четене, които той повтаряше по всяко време и навсякъде, както се повтаряха портретите му, дори в присъствието на министъра на финансите на Холандия, който се обърка на едно официално посещение, когато мрачният старец вдигна ръката си с атлазената ръкавица в мрака на своята неизмерима власт и прекъсна аудиенцията, хайде да издекламираме заедно мама моли Мима, Исмаел прекара шест дена на острова, дамата яде домати, като имитираше с показалеца си тактуването на метронома и повтаряше по памет урока от вторник с отлична дикция, но с толкова лошо чувство за целесъобразност, че срещата свърши точно тъй, както той го беше желал — с отсрочването на холандските полици за друг, по-подходящ случай, когато щеше да има време за това, реши той, а когато на разсъмване смаяните прокажени, слепи и парализирани се надигнаха сред заснежените буренаци на розовите храсти и видяха мрачния старец, който мълчаливо ги благослови и им изпя три пъти с мелодията на тържествена литургия „Аз съм крал на трона и обича закона“, изпя: гадателят се отдава на пиенето, изпя, фарът е висока кула със светещо око, което в нощта направлява моряка, пееше, убеден, че в сенките на неговото старческо щастие няма друго време освен времето на Летисия Назарено на моя живот, в бульона от скариди, в задъханите лудории през следобедната почивка, нямаше други копнежи, освен да бъда гол до тебе на просмуканата от пот рогозка под подобния на уловен прилеп електрически вентилатор, нямаше друга светлина освен светлините на твоите бедра, Летисия, нищо друго освен твоите тотемични цици, твоите плоски нозе, клончето от седефче за лек, потискащите януарски месеци на далечния остров Антигуа, където си дошла на бял свят в една самотна утрин, брулена от галещия вятър на гнилите тресавища, беше се затворил в стаята за почетни гости, след като лично бе дал заповед никой да не се приближава на по-малко от пет метра от тази врата, понеже ще бъда много зает с уроците по четене и писане, тъй че никой не го прекъсна дори с вестта, господин генерал, чумата взема жертви сред селското население; а пулсът на моето сърце напредваше в такт с метронома, привличан от невидимата сила на твоята миризма на пърлено животно, и пееше, че джуджето танцува само на един крак, мулето отива на воденица, Отилия мие легена, здрач се пише със „з“ като зора, пееше, а през това време Летисия Назарено отместваше настрана изсипания тестикул, за да почисти остатъците от изпражнения след последното любене, потапяше го във водата с отвара от билки в оловно-цинковата вана с лъвски крака и го сапунисваше със сапун ройтер, и го търкаше с тривката, и го плакнеше с отвара от преварени треви, и пееше на два гласа с „х“ се пише хала, хурка и херния, намаза ставите на краката му с какаово масло, за да облекчи ожулените от бандажа места, пудреше му с боров окис дупето и го потупваше майчински по кълките, за лошото ти държане с министъра на Холандия пляс, пляс, и за наказание поиска от него разрешение да се завърнат в страната монашеските ордени на бедните, за да се заемат отново с организирането на сиропиталища и болници и други благотворителни домове, но той я обгърна с мрачния полъх на безпощадния си гняв, за нищо на света, въздъхна той, нямаше власт нито на този, нито на онзи свят, която можеше да го накара да промени решение, което е взел лично, и тя отново го помоли, когато се задъхваха от любов в два след пладне, направи нещо за мен, животе мой, само едно нещо, нека се върнат братствата от мисионерските територии, които работят далеч от съблазните на властта, но той й отвърна през блажените стенания на бърз съпруг, за нищо на света, любов моя, по-скоро мъртъв, отколкото унижен от тази паплач от мъже с фусти, които вместо мулета яздят индианци и раздават гердани от шарени мъниста в замяна на златни висулки за нос и златни обеци, за нищо на света, протестираше той, безчувствен към молбите на Летисия Назарено, нещастната ми, която беше сплела крак връз крак и го молеше за възстановяване на изповедническите колежи, конфискувани от правителството, освобождаване от амортизацията на гробищните имоти, фабриките за мелене на захарна тръстика, превърнатите в казарми храмове, но той се обърна с лице към стената, готов да се откаже от неутолимата жажда на твоето бавно и бездънно любене, преди да разреши на ръката си да се изкриви в услуга на тези божии бандити, които в продължение на векове са пили кръвта на отечеството, за нищо на света, отсече той, и въпреки това те се върнаха, господин генерал, върнаха се в страната през най-тесните пролуки монашеските общини на бедните съгласно поверителната му заповед да дебаркират безшумно в тайни заливи, платиха им огромни обезщетения, възстановиха им с лихвите отнетите имоти и бяха отменени издадените наскоро закони за гражданския брак, за развода, за светското образование, всичко, което той лично бе наредил, когато изпадна в гняв по повод подигравателния празник по времето, когато канонизираха за светица майка му Бендисион Алварадо, дано господ я приеме в царството небесно, майка му стара, но Латисия Назарено не се задоволи с толкова, ами поиска още, помоли го: сложи си ухото на корема ми, за да чуеш как пее рожбата, която расте вътре, защото тя се беше стреснала посред нощ от онзи дълбок глас, който описваше водния рай на утробата ти, набраздена от червени свечерявания и катранени ветрове, оня вътрешен глас, който й говореше за полипите на бъбреците ти, нежното желязо на червата ти, топлия кехлибар на урината ти, заспала в изворите си, и той постави на корема й ухото, което бръмчеше по-малко, и чу тайния брътвеж на живата рожба на неговия смъртен грях, един син на нашите безсрамни кореми, който ще се казва Емануел, това е името, с което другите богове наричат господ, и ще носи на челото си бялата звезда на своя знаменит произход, и ще наследи пожертвователния дух на майка си и величието на баща си и съдбата му на невидим водач, но щеше да бъде срам за небето и клеймо за отечеството поради своя незаконен произход, докато той не се реши да принесе пред олтара онова, което беше обезценявал в леглото в продължение на толкова години, светотатствено незаконно съжителство, и тогава се измъкна през пяната на старото брачно москитеро, задъхан като корабен котел, което идеше от дъното на сдържания страшен гняв, за нищо на света, крещеше той, по-скоро мъртъв, отколкото женен, а влачеше грамадните си крака на таен годеник из салоните на една чужда къща, чийто блясък от минала епоха беше възстановен след дългия период на мрак поради официалния траур, изгнили траурни ленти от страстната седмица бяха смъкнати от корнизите и в стаите влезе морската светлина, на балконите имаше цветя, военна музика и всичко това беше в изпълнение на една заповед, която той не беше давал, но беше негова заповед, господин генерал, няма съмнение в това, защото носеше спокойната решимост на неговия глас и безапелационния стил на неговия авторитет; и той я одобри, съгласен съм, и отново се отвориха затворените храмове, а манастирите и гробищата бяха върнати на предишните духовни ордени по силата на друга негова заповед, която също не беше давал, но също я одобри, съгласен, възстановиха старите обичаи да се бди при мъртвите, и великите пости, и през отворените балкони влизаха ликуващите песни на тълпите, които преди му пееха славословия, а сега пееха, коленичили под палещите лъчи на слънцето, за да отпразнуват приятната новина, че бил доведен господ с един кораб, господин генерал, истината ви казвам, довели го по твоя заповед, Летисия, по силата на един закон, издаден в спалнята, като много други, които тя издаваше тайно, за да не би в очите на някого да изглежда, че той е загубил функциите на властта си, защото ти беше скритата сила на онези нескончаеми процесии, които той наблюдаваше учуден от прозореца на спалнята си и които стигаха много по-далече от мястото, където не бяха стигнали фанатичните орди на майка му Бендисион Алварадо, споменът за която хората бяха изтрили от времето, бяха пръснали по вятъра дрипите от булчинската й рокля и прахта от костите й, бяха обърнали надгробната плоча в криптата с надписите надолу, за да не остане дори помен от името й на птицепродавачка, рисувачка на авлиги, която почива в мир, до второто пришествие, и всичко това беше по твоя заповед, защото ти беше заповядал това, та никой друг спомен за жена да не хвърля сянка върху спомена за тебе, Летисия Назарено, мръснице. Тя беше успяла да го промени в една възраст, когато никой не се променя освен като умре, беше успяла да унищожи със средствата на леглото момчешкия му инат — за нищо на света, по-скоро мъртъв, отколкото женен, беше го накарала да си сложи новия бандаж, чуй само как звънти като хлопката на загубена в мрака овца, накара го да си сложи лачените ботуши от времето, когато танцува първия валс с царицата, златната шпора за левия ботуш, която му подарил адмиралът на морето-океан, за да я носи до края на живота си като белег на най-висшата власт, куртката със златните нашивки с пискюли с ширит и пагони, които не беше слагал от времето, когато все още можеха да се видят тъжните очи, замислената брадичка, мълчаливата ръка с атлазена ръкавица зад завесата на президентския файтон, принуди го да си сложи бойната шпага, мъжкия си парфюм, медалите и лентата с ордена на рицарите на Светия гроб, който му бе изпратил папата, задето беше върнал на църквата взетите й имоти, нагизди ме като празничен олтар и в ранни зори ме отведе пешком в тънещата в мрак зала за аудиенции, където миришеше на свещи от умряло от цъфналите портокалови клонки по прозорците и символите на отечеството, закачени по стените, без свидетели, впрегнат в ярема на послушницата, гипсирана от ленения колан под прозрачния муселин, за да прикрие срама от седемте месеца тайни изстъпления, потяха се в жегата на невидимото море, което пушеше неспокойно около мрачната бална зала, до която по негова заповед беше забранен всякакъв достъп, прозорците бяха зазидани, не беше оставен дори помен от човешки живот в двореца, та хората да не усетят и най-дребния шум от тайната сватба, ти едва ли поемаше дъх от напъните на преждевременната мъжка рожба, която плуваше сред лишеите в мрака на лепкавата ти утроба, защото той беше решил да бъде мъжко и беше мъжко, пееше в недрата ти със същия глас на невидим извор, с който главният архиепископ с кардиналски одежди пееше „Слава на всевишния“, за да не го чуят дори дремещите часови, и със същия ужас на изгубен в мрака водолаз, с който приматът предаде душата си в ръцете на господа, за да попита непроницаемия старец това, което никой дотогава, нито след това, до свършека на вековете щеше да се осмели да го попита: съгласен ли си Летисия Мерседес Мария Назарено да стане твоя съпруга и той едва примига: съгласен съм, и едва звъннаха медалите за бойни подвизи на гърдите му от скритото напрежение на сърцето, но гласът му беше толкова властен, че ужасното изчадие в утробата ти се преобърна напълно по своето равноденствие в гъстата течност и тръгна на изток, и намери посоката на светлината, и тогава Летисия Назарено се преви надве, стенейки: боже господи, смили се над твоята скромна рабиня, която е изпитала толкова наслада, нарушавайки твоите свети закони, и приема с примирение това ужасно наказание, като в същото време хапеше дантелената си ръкавица да не би шумът от разчекнатия й таз да издаде скритото под ленения колан безчестие, падна на колене, сгърчи се в димящата локва вода, която изтичаше от нея, и измъкна измежду обърканата муселинена фуста седеммесечното отроче, което имаше същата големина и същия безпомощен вид като току-що родено теленце, вдигна го с две ръце, като се мъчеше да определи пола му на мъждивата светлина на свещите от импровизирания олтар, и видя, че е момче, както беше заповядал, господин генерал, едно крехко и плахо момче, което щеше да носи без чест името Емануел, както беше предвидено, и го обявиха за дивизионен генерал с действителни права и власт от момента, в който той го сложи на жертвения камък, за да му отреже пъпа със сабята си, и го призна за свой единствен законен син, отче, кръсти го. Това безпрецедентно решение щеше да бъде прелюдия към нова епоха, първа вест за тежките времена, през които войниците заграждаха с кордон улиците преди разсъмване, заповядваха да са затворят прозорците и балконите и пропъждаха о приклади хората от пазара, за да не може никой да види мигновеното профучаване на новия автомобил със стоманена броня и златни дръжки, изработени в оръжейната на президента, и тези, които се осмеляваха да надникнат от терасите, където беше забранено да се стои, не виждаха както преди зад бродираните завески с цветовете на знамето хилядолетния военен, опрял брадичка на мълчаливата си ръка с атлазена ръкавица, а старата дебела послушница със сламена шапка с цветя от филц и сребърни лисици около врата въпреки горещината, виждаха я как слиза към обществения пазар всяка сряда на разсъмване, охранявана от патрул от няколко войници, и водеше за ръка дребния дивизионен генерал на не повече от три години, за когото трудно можеше да се повярва, че не е момиче, облечено като военен, в парадната униформа със златни нашивки, която сякаш растеше на тялото му, защото Летисия Назарено му я беше облякла, още преди да му поникнат първите зъби, когато го возеше в количка да председателствува официални тържества, представлявайки баща си, носеше го на ръце, когато правеше преглед на войските си, вдигаше го над главата си, за да приеме овациите на тълпите на стадиона за бейзбол, кърмеше го в откритата кола по време на манифестациите на националните празници, без да му мисли за скритите подигравки, които предизвикваше публичният спектакъл на генерала с петте слънца, сграбчил лакомо като осиротяло теле зърното на майка си, присъствуваше на дипломатическите приеми още от момента, когато почна да се оправя сам, и оттогава освен униформата носеше и бойните медали, които избираше по свой вкус от кутията за медали, която баща му беше му дал да си играе, беше сериозно и странно дете, знаеше как да се държи в общество още на шест години и хванал в ръка чаша с плодов сок вместо шампанско, говореше като възрастен с непосредственост и изящество, които не беше наследил от никого, макар че много пъти се случваше тъмен облак да прекоси салона за приеми, времето спираше, бледият престолонаследник, облечен в най-висша власт, беше заспал, тишина, шепнеха, малкият генерал спи, неговите адютанти го изнасяха на ръце през секналите диалози и замръзналите жестове на присъствуващите на приема богати наемни убийци и целомъдрени госпожи, които едва се осмеляваха да продумат нещо, като сдържаха срамежливите си усмивки зад ветрилата от пера, какъв ужас, ако знаеше генералът, защото той беше оставил да се подхранва легендата, която сам бе измислил, че е чужд на всичко, което става по света, ако то не е на висотата на неговото величие, каквито бяха публичните резили на единствения син, който бе приел за свой между неизброимите, които бе създал, или лошокачествените постъпки на единствената ми законна съпруга Летисия Назарено, която всяка сряда на разсъмване пристигаше на пазара и водеше за ръка своя генерал-играчка сред шумна охрана на казармени прислужници и щурмови ординарци, преобразени от странния видим блясък на съзнанието, който предшествува изгрева на слънцето в Карибския край, те нагазваха до кръста в зловонните води на залива, за да грабят от корабите със закърпени платна, които пускаха котва в някогашното робско пристанище, натоварени с цветя от Мартиника и джинджифил от Парамарибо, пътем омитаха насила живата риба, оспорваха си я с прасетата около стария децимал за роби, който все още се използуваше, където в една друга сряда през друга епоха за отечеството преди него бяха продали на търг една пленена сенегалка за злато, което тежеше повече от нейното собствено тегло заради кошмарната й красота, унищожиха всичко, господин генерал, беше по-страшно от скакалците, по-страшно от циклон, но той продължаваше да стои безучастен към растящото негодувание, че Летисия Назарено нахълтвала, както той не би се осмелил да го направи, в пъстроцветната галерия на пазара за птици и зеленчуци, преследвана от врявата на уличните кучета, които уплашено лаеха срещу стъклените очи на сребърните лисици, ходеше с безсрамно чувство за своята власт между стройните колони от ковано желязо под големите железни клони с листа от жълто стъкло, с ябълки от розово стъкло, с рогове на изобилието, пълни с баснословните богатства на флората от сини стъкла под гигантския светъл свод, където си избираше най-апетитните плодове и най-пресните зеленчуци, които въпреки всичко повяхваха веднага щом ги докоснеш, защото тя не познаваше недостатъка на ръцете си, от които хлябът мухлясваше още докато е топъл и златото на брачната й халка беше почерняло, така че тя се нахвърляше с ругатни върху зарзаватчийките, защото криели най-хубавата стока, а оставяли за президентския дворец само тези мизерни плодове от манго за прасетата, крадли, тази ауяма, която дрънчи отвътре като кратунка на музикант, изтърсаци, тези скапани ребра, пълни с червеи, които се познават от километри, че не са говежди, а са от умряло от чума магаре, кучки, крещеше до прегракване, докато слугините с кошниците и ординарците с коритата обираха всичко, което беше за ядене и им попаднеше пред очите, пиратските им викове бяха по-резки от лая на полуделите кучета, от хладните като снежни скривалища опашки на сребърните лисици, които по нейно нареждане й се донасяха живи от остров Принц Едуард, по-нараняващи от хапливите отговори на цапнатите в устата папагали, чиито господарки тайно ги учеха да казват неща, които те не можеха да си направят удоволствието да й кажат: Летисия крадлата, монахиня курва, викаха те, накацали по железните клони сред листака от прашни разноцветни стъкла под свода на пазара, където се чувствуваха в безопасност от грабителската вълна на пиратското нашествие, която се повтаряше всяка сряда на разсъмване през шумното детство на малкия псевдогенерал, чийто глас ставаше по-вежлив и жестовете по-грациозни, когато се мъчеше да изглежда мъж с меча си на поп от картите за игра, който все още влачеше по земята, когато вървеше, стоеше невъзмутим по време на грабежа, беше спокоен, горд, с непоколебимо достойнство, което майка му беше му вдъхнала, за да заслужи знатния си произход, нещо, което тя самата прахосваше на пазара, когато избухваше като бясна кучка и ругаеше като кръчмарка под невъзмутимия поглед на старите негърки с тюрбани от парцали в най-крещящи цветове, които понасяха обидите и наблюдаваха грабежа, като си вееха с ветрилата, без да им мигне окото, с бездънното спокойствие на седнали идоли, не дишаха, дъвчеха топки тютюн, топки от кока, успокоителни лекарства, които им помагаха да преживеят това безсрамие, докато свършеше жестокия щурм на тази паплач и Летисия Назарено си пробиеше път със своя оперетен военен през настръхналите гърбове на побеснелите кучета и от вратата крещеше да изпратят сметката на правителството, както обикновено, а те едва въздишаха, боже мой, ако знаеше генералът, ако можеше някой да му разкаже, измамени от илюзията, че той до края на живота си не е научил това, което всички знаеха за най-голям срам на неговата памет, че моята единствена законна жена Летисия Назарено беше лишила базарите на индусите от техните ужасни стъклени лебеди, огледала с рамки от охлювчета и пепелници от корали, задигаше погребални тафти от магазините на сирийците и грабеше с шепи нанизите от златни рибки и предпазните талисмани на амбулантните златари от търговската улица, които й викаха в лицето: ти си по-голяма лисица от сребърните лисици, които носиш на врата си, товареше се с всичко, което й попаднеше по пътя, за да удовлетвори единственото нещо, което й беше останало от предишното положение на послушница — лошия детински вкус и порока да проси дори когато не е необходимо, само че тогава не беше нужно да проси за господи помилуй в ухаещите на жасмин преддверия в квартала на вицекралете, а натоварваше във военни фургони, колкото й се искаше, без тя самата да прави други усилия, освен да даде безапелационната заповед да изпратят сметката й на правителството. Все едно им казваше да си вземат парите от господ, защото тогава никой не знаеше със сигурност дали той съществува, беше станал невидим, виждахме укрепените стени на възвишението на Пласа де Армас, дома на властта с балкона, от който бяха произнасяни легендарни речи, и прозорците с дантелени завеси и саксии с цветя на первазите, който през нощта приличаше на парен кораб, плаващ в небето, не само от всички краища на града, а и от седем левги навътре в морето, особено след като го бяха боядисали в бяло и осветили със стъклени глобуси, за да отпразнуват посещението на известния поет Рубен Дарио, макар нито един от тези белези да не означаваше със сигурност, че той е там, напротив, доста основателно смятахме, че онези демонстрации на живот са военни хитрости, за да се опровергае общоприетата версия, че е изпаднал в старчески мистицизъм, че се е отказал от благополучието и суетата на властта и си е наложил наказанието да живее до края на живота си в ужасно състояние на колене с власеницата на въздържанието в душата си и разни убийствени за плътта железа по тялото си, и не ядял нищо друго освен ръжен хляб и пиел кладенчова вода, и спял на голите плочи в една отшелническа килия в манастира на бискайките, докато изкупи ужаса, че е притежавал против желанието си и е оплодил с мъжка рожба една забранена жена, а тя не е наказана от господа досега само благодарение на неговото великодушие, но въпреки това нищо не се беше променило в неговото обширно царство на печал, защото Летисия Назарено държеше юздите на властта и достатъчно беше да каже, че той е заповядал да изпратят сметката на правителството, една стара формула, която отначало изглеждаше лесна за избягване, но ставаше все по-застрашителна, докато най-после една група решителни кредитори се осмели след толкова години да влезе с един куфар неизплатени фактури в пропуска на президентския дворец и останахме изненадани, че никой не ни каза нито да, нито не, а един дежурен войник ни изпрати в скромна чакалня, където ни прие един много любезен морски офицер, много млад, със спокоен глас и усмивка на лицето, предложи ни чашка леко и ароматично кафе от правителствените плантации, показа ни белите, добре осветени кабинети с метални решетки на прозорците и вентилатори с перки на гладките тавани и всичко беше толкова чисто и хуманно, че човек смаяно се питаше къде е силата на тоя въздух, миришещ на парфюмирано лекарство, къде са низостта и жестокостта на властта в съзнанието на онези писарушки с бели копринени ризи, които управляваха без бързане и мълчаливо: показа ни вътрешното дворче, където розовите храсти са били подрязани от Летисия Назарено, за да пречисти утринния зефир от лошия спомен за прокажените, слепите и парализираните, които бяха изпратени да умрат в забрава в старчески приюти, показа ни старите бараки на държанките, потъналите в ръжда шевни машини, войнишките нарове, където робините от харема бяха спали дори на групи по три в килиите на безчестието, които щели да бъдат разрушени, за да се построи на тяхно място частен параклис, показа ни от един вътрешен прозорец най-интимното крило от правителствения дом, навеса от цъфналите фунийки, позлатени от следобедното слънце над паравана от зелени летви, където той току-що бе обядвал с Летисия Назарено и детето, единствените същества, които имаха право да седнат на неговата трапеза, показа ни легендарната сейба, където окачваха ленения хамак с цветовете на знамето, в който той си почиваше от следобедната горещина, показа ни доилните, мандрите, кошерите и на връщане по пътеката, по която призори бе минал, за да присъствува на доенето на кравите, изведнъж придоби вид на озарен от внезапно просветление и ни посочи с пръст следата от ботуш в калта, гледайте, това е неговата следа, замръзнахме на мястото си при вида на релефния отпечатък от голяма и широка подметка и достатъчен беше блясъкът и властната увереност и миризмата на стара краста от следата на тигър, свикнал да живее в самота, и в тази следа видяхме властта, усетихме силата на мистерията, която го обгръщаше, с много по-проникновена сила, отколкото когато един от нас бе избран да го види лично, защото големците от армията бяха започнали да се бунтуват срещу чужденката, събрала в ръцете си повече власт, отколкото върховното командуване, повече от правителството, повече от него, защото Летисия Назарено беше отишла толкова далеч със своите претенции на кралица, че дори главният щаб на президента пое риска да даде правото на един от вас да влезе, само на един, който да се помъчи да му даде поне минимална представа какво става с отечеството зад гърба му, и така аз го видях, беше сам в топлия кабинет с бели стени с графики на английски коне, изтегнат назад в креслото с пружини, под крилете на вентилатора, с панталон от бял измачкан памучен плат с медни копчета, без никакви отличителни знаци, дясната му ръка с атлазена ръкавица лежеше на дървеното бюро, където имаше само три еднакви чифта очила със златни рамки, зад гърба му имаше витрина с прашни книги, които по-скоро приличаха на големи счетоводни тефтери, подвързани с човешка кожа, отдясно имаше голям отворен прозорец, също с метална решетка, през която се виждаше целият град и цялото небе, без облаци и без птици, чак до другия бряг на морето, и аз почувствувах голямо облекчение, защото той се показа по-малко проникнат от съзнанието на властта си, отколкото всички негови привърженици, и беше по-питомен, отколкото на всичките си фотографии, и заслужаваше повече съчувствие, защото всичко в него беше старо и тежко и изглеждаше така миниран от някаква ненаситна болест, че не можа да си поеме дъх, за да ми каже да седна, а го направи с тъжен жест на атлазената ръкавица, изслуша доводите ми, без да ме погледне, и като дишаше, гърдите му свиреха тънко, едно стаено подсвиркване, което пълнеше стаята с креозот, проучи задълбочено сметките, които аз му обяснявах с ученически примери, защото той не разбираше абстрактните понятия, и започнах така, че му показах как Летисия Назарено ни дължеше за такова количество тафта, което се равняваше на два пъти разстоянието по море до Санта Мария дел Алтар, което ще рече 190 левги, и той каза като на себе си „аха“ и накрая му обясних, че общият сбор от сметката с отстъпката, направена специално за негово превъзходителство, възлизаше на най-голямата печалба от лотарията през последните десет години в шесторен размер, а той отново рече „аха“ и едва тогава ме погледна право в очите без очила и можах да видя, че очите му са плахи и снизходителни, и едва тогава ми каза със странен глас на хармониум, че нашите искания са ясни и справедливи, всекиму заслуженото, каза дългът да се мине за сметка на правителството. Действително така беше по онова време, когато Летисия Назарено го беше създала отново, без дивашките навици, внушени му от майка му Бендисион Алварадо, премахна обичая му да яде, както си върви, с чинията в едната ръка и с лъжицата в другата, и сега се хранеха тримата на една плажна масичка, под навеса от цъфнали фунийки, той сядаше срещу детето, а Летисия Назарено между двамата, като им показваше правилата за добро държане и за здравословно ядене, научи ги да стоят облегнати назад на стола, да държат вилицата с лявата ръка и ножа с дясната, да дъвчат със затворена уста всяка хапка петнайсет пъти от едната страна на устата и петнайсет пъти от другата страна, без да обръща внимание на техните протести, че толкова изисквания приличали на казармен режим, научи го след свършването на обеда да прочита официалния вестник, в който той фигурираше като патрон и почетен директор, щом го видеше изтегнат в хамака под сянката на гигантската сейба в семейния двор, слагаше вестника в ръцете му, като казваше, че е недопустимо един държавен глава да не е в течение на събитията по света, слагаше му очилата със златни рамки и го оставяше да срича сам собствените си новини, а тя тренираше детето в спорта на послушниците да хвърля и да хваща една каучукова топка, докато той се гледаше на снимките, които бяха толкова стари, че някои от тях не бяха негови, а на двойника му, който беше умрял заради него и чието име не си спомняше, виждаше се как ръководи всеки вторник заседанията на министерския съвет, на които не беше присъствувал от времето на кометата, научаваше исторически фрази, които му се приписваха от неговите образовани министри, четеше и главата му клюмаше от задуха на блуждаещите по небето облаци през августовските следобеди, полека-лека потъваше в калната пот на обедната почивка и мърмореше: какво лайно е този вестник, по дяволите, не разбирам как хората го търпят, мърмореше той, но, изглежда, в главата му оставаше нещо от това четене, защото от краткия и лек сън се събуждаше с някаква нова идея, подсказана от новините, изпращаше заповеди на министрите по Летисия Назарено, а те му отговаряха по нея, като се мъчеха зад нейната мисъл да схванат неговата мисъл, защото ти беше това, което аз исках да бъдеш, тълкувател на моите най-висши помисли, ти беше моят глас, моят разум и сила, тя беше неговото най-вярно и най-остро ухо за клокоченето на непрестанната лава в недостъпния свят, който го обкръжаваше, въпреки че в действителност последните оракули, които ръководеха съдбата му, бяха анонимните надписи по стените в клозетите на обслужващия персонал, по тях той отгадаваше спотаените истини, които никой не се осмеляваше да му разкрие, дори ти, Летисия Назарено, четеше ги на разсъмване, когато се връщаше от доенето на кравите, преди да са ги изтрили чистачите, и нареди да варосват всеки ден стените на клозетите, та никой да не устои на изкушението да се разтовари от вътрешната си злоба, там позна той огорченията на върховното командуване, потиснатите намерения на тези, които растяха под неговата сянка, а го плюеха зад гърба, чувствуваше се господар на цялата си власт, когато успееше да проникне в загадката на човешкото сърце посредством изобличителното огледало на бележката, написана от негодника, и след толкова години отново взе да пее, докато съзерцаваше през мъглата на москитерото утринния сън на своята единствена и законна жена Летисия Назарено, просната като заседнал кит, ставай, пееше той, в моето сърце часът е шест, морето си е на мястото, животът продължава, Летисия, непредвидимият живот на единствената от многобройните му жени, която бе получила от него всичко освен простата привилегия да осъмва до нея в леглото, защото след последното любене той си отиваше, закачаше лампата, за случай че се наложи да бяга, на прага на старата си ергенска спалня, слагаше трите резета, трите ключалки и трите мандала, лягаше по корем на пода, сам и облечен, както го беше правил всяка нощ преди тебе, както правеше след тебе до последната нощ на своите сънища на самотен удавник, след доенето се връщаше в твоята стая, миришеща на нощен звяр, за да продължи да ти дава каквото поискаш, много повече от безмерното наследство на майка му Бендисион Алварадо, много повече от всичко, което някой човек е сънувал на земята, и не само на нея, а и на нейните нескончаеми роднини, които пристигаха от непознати Антилски острови само с едно богатство — кожата на гърбовете си, само с една титла — името Назарено, едно сурово семейство от безстрашни мъже и жени, обзети от треската на алчността, които заграбиха с щурм болниците, тютюна, питейната вода, старите привилегии, с които той преди беше облагодетелствувал командуващите различните родове войски, за да ги държи настрана от друг вид амбиции, и които Летисия Назарено им отне полека-лека чрез негови заповеди, които той не беше издавал никога, но ги одобряваше, съгласен, беше премахнал варварския метод за екзекуция чрез разчекване с коне и се беше опитал да го замени с електрически стол, който му беше подарил командирът на десанта, та и ние да се възползуваме от най-цивилизования метод за убиване, беше посетил лабораторията на ужаса в пристанищната крепост, където избираха най-изтощените политически затворници, за да се обучават в манипулиране с трона на смъртта, който при работа абсорбираше цялата електрическа енергия на града, знаехме точния час на смъртоносния експеримент, защото оставахме за миг на тъмно с притаен от ужас дъх, запазвахме една минута мълчание в публичните домове на пристанището и пиехме по чашка за душата на осъдения, не един път, а много пъти, защото повечето от жертвите оставаха да висят на коланите на стола с посиняло тяло и димящи опечени меса и продължаваха да стенат от болка, докато някой не проявеше милост и ги довършеше с изстрел след няколко несполучливи опита, правех всичко, за да ти угодя, Летисия, заради тебе бях опразнил каторгите, и отново върна правото за репатриране на враговете си, обнародва едно великденско постановление никой да не бъде наказан за различие в мненията, никой да не бъде преследван заради интимни проблеми, искрено убеден в разгара на своята есен, че дори най-отявлените му противници имат правото да споделят насладата, на която той се радваше във възхитителните януарски нощи с единствената жена, заслужила честта да го вижда без риза и с дълги долни гащи, и с огромната херния, позлатена от лунната светлина на терасата на двореца, и двамата се любуваха на загадъчните върби, които за коледните празници им бяха изпратили кралят и кралицата на Вавилония, за да ги засадят в градината на дъжда, наслаждаваха се на нацепеното на трески слънце през непрестанния дъжд, любуваха се на полярната звезда, заплетена в гъстия клонак, наблюдаваха вселената по цифрите на радиограмата, предадена от подигравателните подсвирквания на бягащите планети, слушаха заедно поредния епизод от романите, предавани по радио Сантяго де Куба, който оставяше в душите им неспокойствието дали утре все още ще бъдем живи, за да разберем как ще се оправи това нещастие: преди да си легне, той си играеше с детето, за да го научи на всичко, което можеше да се знае за употребата и поддържането на бойното оръжие, защото тази човешка наука той познаваше най-добре от всички, но единствения съвет, който му даде, беше никога да не издава заповед, ако не е сигурен, че ще я изпълнят, накара го да го повтори толкова пъти, колкото смяташе, че е необходимо, та детето да не забрави никога, че единствената грешка, която не трябва да допусне нито веднъж през живота си един мъж, облечен с авторитет и власт, е да издаде заповед, за която не е сигурен, че ще бъде изпълнена; това беше по-скоро съвет на патил дядо, отколкото на мъдър баща и детето нямаше да го забрави, дори ако живееше колкото него, защото му го каза, когато беше на шест години, докато той го подготвяше да стреля за първи път в живота си с откатно оръдие, на чийто катастрофален грохот приписахме страхотната суха буря със светкавици и вулканични тътнежи и ужасния полярен вятър от Комодоро Ривадавия, който изтърбуши утробата на морето и вдигна във въздуха един цирк с животни, разпънат на площада на старото рибно пристанище, с мрежи изваждахме слонове, удавени клоуни, жирафи, покачени на трапеца от урагана, който по някакво чудо не преобърна банановия кораб, на който пристигна след няколко часа поетът Феликс Рубен Гарсия Сармиенто, който щеше да стане известен под името Рубен Дарио, за чудо морето се успокои в четири, изкъпаният въздух се изпълни с летящи мравки и той се показа на прозореца на спалнята си и видя зад прикритието на пристанищните възвишения бялото корабче, килнато на дясната си страна и със свалени мачти, което плаваше безопасно в следобедното затишие, пречистено от сярата на урагана, видя на мостика капитана, който ръководеше трудната маневра в чест на именития гост с рубашка от тъмно сукно и елек, кръстосан отпред, за когото не му споменаха до следващата неделя вечер, когато Летисия Назарено го помоли за недопустимата милост да я придружи на поетичната вечер в Националния театър и той прие, без да мигне, съгласен. Чакахме цели три часа на крака в задушната атмосфера на партера, заврели в празничните си костюми, които ни наредиха да облечем спешно в последните минути; когато най-после засвириха националния химн и се обърнахме, аплодирайки, към ложата, белязана с герба на отечеството, където се появи дебелата послушница с шапка с къдрави пера и с опашките от черни лисици върху тафтената си одежда, седна, без да поздрави, до престолонаследника с вечерна униформа, който отговори на аплодисментите с лилията от празните пръсти на атлазената ръкавица, която стискаше в ръката си, защото майка му беше му казала, че така правели принцовете от предишните епохи, не видяхме никого другиго в президентската ложа, но по време на двучасовия рецитал бяхме уверени, че той е там, чувствувахме невидимото му присъствие, което бдеше да не се объркат нашите съдби от бъркотията на поезията, той регулираше любовта, решаваше силата и часа на смъртта в един кът на потъналата в полумрак ложа, откъдето видя, без да бъде видян, дебелия минотавър, чийто глас на морска гръмотевица го вдигна от мястото му и от времето му и го остави да плува в пространството, без да иска за това разрешение от него, в златния звук на звънките тръби на триумфалните арки на Марс и Минерва за прослава, която не беше за вас, господин генерал, видя героичните атлети от хоругвите, черните ловджийски кучета, силните бойни коне с железни копита, пиките и копията на рицарите с груби нагръдници, които носеха пленено странното знаме за чест и слава на оръжия, които не бяха техни, видя войската от озверели младежи, които изпращаха предизвикателства към слънцата на червеното лято, снеговете и ветровете на ледовитата зима, нощта и скрежа, омразата и смъртта за вечния блясък на едно безсмъртно отечество, по-голямо и по-славно, отколкото той си беше мечтал в дългите трескави бълнувания като босоног воин, почувствува се беден и дребен сред земетръсните овации, които одобряваше в сянката, мислейки си, майко моя, Бендисион Алварадо, това се казва шествие, а не буламачите, които ми организират тези хора, чувствуваше се смален и самотен, потиснат от горещината и от комарите, и от колоните, напръскани със златен прах, и овехтелия плюш на почетната ложа, по дяволите, как е възможно този индианец да напише толкова хубаво нещо със същата ръка, с която си бърше задника, каза си той, тъй развълнуван от откриването на красотата в думи, че влачеше огромните си крака на пленен слон в такт с войнствените удари на тимпанистите, заспиваше под ритъма на славословията от звънката песен на стройния хор, който Летисия Назарено рецитираше за него под сянката на триумфалните арки на сейбата в двора, пишеше стихове по стените в клозета, мъчеше се да рецитира по памет цялата поема на равнодушния Олимп от кравешки лайна в оборите за доене, когато земята се разтресе от динамитния заряд, избухнал преждевременно в президентската кола, гарирана в хангара, беше ужасно, господин генерал, такъв мощен взрив, че много месеци след това все намирахме из целия град изкривените части на колата, която един час по-късно Летисия Назарено и детето трябваше да използуват, за да направят обичайните покупки в сряда, защото атентатът беше подготвен срещу нея, господин генерал, без съмнение, и тогава той се плесна с ръка по челото, по дяволите, как можа да не го предвиди, какво бе станало с неговото пословично ясновидство, щом като от толкова месеци насам надписите в клозетите не бяха насочени против него, както обикновено, или против някого от неговите министри, а бяха предизвикани от наглостта на Назареновци, които бяха стигнали дотам, че искаха да излапат доходите, запазени за върховното командуване, или от амбициите на духовниците, които получаваха от светското правителство безгранични и вечни облаги: той беше забелязал, че невинните критики срещу майка му Бендисион Алварадо се бяха превърнали в папагалски ругатни, памфлети със скрита злоба, които зрееха в хладната безнаказаност на клозетите, и най-накрая излизаха на улицата, както е ставало много пъти с други, по-дребни скандали, които той самият се заемаше да ускори, макар че никога не беше си помислял, нито можеше да си помисли, че щяха да проявят толкова жестокост, като сложат два квинтала динамит под самия покрив на двореца, негодници, как е могъл да бъде толкова отдаден на екстаза от триумфалните тръби, та неговото обоняние на охранен тигър не беше надушило навреме старата и сладникава миризма на опасността, майка му стара; свика спешно главното командуване, четиринайсет разтреперани генерали, които след толкова години най-обикновено отношение и ордени, получени от втора ръка, отново виждаха на два лакътя от себе си несигурния старец, чието реално съществуване беше най-простата от неговите загадки, посрещна ни седнал на тронния стол в салона за аудиенции, с униформата на редник, която миришеше на пикоч от пор, с много фини очила от чисто злато, които не бяхме виждали дори на последните му портрети, и беше по-стар и по-далечен, отколкото можехме да си го представим, с изключение на гладките повехнали ръце без атлазените ръкавици, които сякаш не бяха неговите естествени ръце на военен, а ръцете на много по-млад и състрадателен човек, всичко останало беше тежко и мрачно и колкото повече го наблюдавахме, толкова по-ясно разбирахме, че едва му оставаше последен дъх да живее, но това беше дъхът на една безапелационна и опустошителна власт, която той самият трудно сдържаше, като буен див кон, без да говори, без да помръдне дори главата си, докато му отдавахме почести на генерал-главокомандуващ и сядахме пред него в креслата, наредени в кръг, и едва тогава си свали очилата и взе да ни оглежда внимателно с острите си очи, които познаваха тайните скривалища на нашите задни намерения, изгледа ни безмилостно, като ни гледаше толкова, колкото му беше необходимо да установи точно колко се беше променил всеки от нас от онзи избледнял в паметта му следобед, когато ги беше повишил в най-високите чинове, посочвайки ги с пръст според поривите на вдъхновението си, и докато ги проучваше с поглед, у него растеше увереността, че между тези четиринайсет скрити врагове са авторите на атентата, но междувременно се почувствува толкова самотен и беззащитен пред тях, че едва примигна, едва повдигна глава, за да отправи призив за единство, сега повече от всякога необходимо за доброто на отечеството и честта на армията, препоръча им енергия и мъдрост и им оказа голяма чест, като ги натовари с мисията да разкрият незабавно авторите на атентата, за да бъдат предадени на спокойната строгост на военното правосъдие, това е всичко, господа, каза накрая той, знаейки, че авторът е един от тях, или пък всички, смъртно засегнат от непреодолимото убеждение, че животът на Летисия Назарено сега не зависеше от волята на господа, а от мъдростта, с която той успее да я предпази от една заплаха, която рано или късно щеше неумолимо да се изпълни, проклета да е. Задължи я да преустанови обществените си задължения, задължи най-алчните й роднини да се откажат от всички привилегии, които можеха да го сблъскат с военните, най-разбраните от тях назначи на синекурни консулски длъжности, а най-настървените намерихме да плуват в отходните канали на пазара, след толкова години отново се появи без предварително известие в празното си кресло на заседанията на министерския съвет, решен да ограничи участието на духовенството в държавните работи, за да те предпазя от враговете ти, Летисия, и въпреки това беше пуснал нови дълбоки сонди сред главното командуване след първите драстични решения, и беше уверен, че седем от командуващите му бяха безрезервно предани освен главнокомандуващия, който беше най-старият от неговите побратими, но все още не притежаваше власт срещу останалите шест, които го караха по цели нощи да не спи поради неизбежното впечатление, че Летисия Назарено е вече белязана от смъртта, убиваха я в ръцете му въпреки строгостта, с която караше да пробват яденето й, откакто бяха намерили в хляба рибена кост, проверяваха чистотата на въздуха, който дишаше, защото той се страхуваше да не би да са сложили отрова в помпата за флайтокс, виждаше я бледа на масата, чувствуваше я, че остава без въздух посред любенето, мъчеше го мисълта да не й сложат чумни микроби във водата за пиене, витриол в капките за очи, хитроумни смъртоносни приумици, които му вгорчаваха всеки миг през онези дни и го събуждаха посред нощ с острото усещане, че кръвта на Летисия Назарено е изтекла по време на съня от някаква индианска магия, измъчван от толкова въображаеми рискове и истински заплахи, които му пречеха да излезе на улицата без зловеща президентска охрана, обучена да убива без причина, но тя излизаше, господин генерал, извеждаше и детето, той преодоляваше лошите предзнаменования, за да ги види, когато се качваха в новата бронирана кола, изпращаше ги със заклинателни знаци от един вътрешен балкон, като се молеше, майчице моя Бендисион Алварадо, пази ги, направи така, че куршумите да рикошират от корсажа й, смекчи отровата, майчице, изправи изкривените мисли, и нямаше нито миг спокойствие, докато не чуеше отново сирените на конвоя на Пласа де Армас и не видеше Летисия Назарено и детето, че пресичат двора при първите светлини на фара; тя се връщаше оживена, щастлива сред военната охрана, натоварена с живи пуйки, орхидеи от Енвигадо, гирлянди от цветни крушки за коледните вечери, за които по улиците вече имаше реклами от святкащи звездички по негова заповед, за да прикрие притеснението си, посрещаше я на стълбите, за да почувствувам, че все още си жива в нафталинената миризма на опашките от сребърни лисици, в тръпчивата пот на кичурите ти на безпомощна, помагах ти да носиш подаръците в спалнята със странното убеждение, че консумирам последните трохи от една обречена радост, която би предпочел да не беше изпитвал, и се чувствуваше все по-отчаян, колкото по-уверен ставаше, че всяко средство, което измисляше да облекчи непоносимата си тревога, всяка крачка, която правеше, за да я предотврати, го приближаваше неумолимо към страшната и нещастна сряда, в която взе ужасното решение, че не може да продължава така, майка му стара, каквото ще става, да става по-скоро, реши той, и това прозвуча като мълниеносна заповед, която още не беше успял да проумее, когато двама от неговите адютанти нахълтаха в кабинета с ужасната новина, че глутница кучета разкъсали на пазара Летисия Назарено и детето и ги изяли, изядоха ги живи, господин генерал, но това не бяха обикновените улични кучета, а ловни, с жълти уплашени очи и гладка кожа като на акула, които някой бе охранил и обучил за лов на сребърни лисици, шестдесет еднакви кучета, които никой не разбра кога изскочиха измежду сергиите със зеленчуци и се хвърлиха върху Летисия Назарено и детето, така че нямахме време да стреляме, от страх да не убием тях, защото те сякаш се давеха заедно с кучетата в един адски водовъртеж, видяхме само за миг знаците на едни внезапно протегнати към нас ръце, докато останалата част от тялото изчезваше на късове, видяхме мигновените и неуловими изражения, които показваха ту ужас, ту съжаление, ту радост, докато най-после изчезнаха напълно във вихъра на битката и остана само шапката с виолетки от филц на Летисия Назарено, която плуваше във въздуха сред стаения ужас на изпръсканите с топла кръв първобитни зарзаватчийки, които се молеха, господи, това не може да стане, ако генералът не го желае, или поне без негово знание, за вечен срам на президентската охрана, която само успя да съобщи, без да бъде даден нито един изстрел, голите кости, разпилени сред опръсканите с кръв зеленчуци, нищо друго, господин генерал, единственото нещо, което открихме, бяха тези медали на детето, сабята без пискюлите, обувките от шевро на Летисия Назарено, които, кой знае защо, плаваха в залива на около една левга от пазара, огърлицата от стъклени маниста и дантеленото портмоне, които оставяме във ваши ръце, господин генерал, заедно с тези три ключа, брачната халка от почерняло злато и тези петдесет сентавос в монети от по десет, които сложиха на бюрото му, за да ги преброи, нищо друго, господин генерал, само това беше останало от тях. На него щеше да му е все едно дали е останало повече или по-малко, ако тогава можеше да знае, че не бяха нито много, нито твърде трудни годините, които ще му бъдат необходими, за да изтръгне и последния остатък от спомена за онази неизбежна сряда, плака от гняв, събуди се с гневни крясъци, измъчван от лая на кучетата, които прекараха нощта, вързани със синджири на двора, докато той вземаше решение: какво да правим с тях, господин генерал, питаше се объркан дали като убиеше кучетата, нямаше да убие отново Летисия Назарено и детето вътре в тях, заповяда да разрушат желязната купола на пазара за зеленчуци и да направят на негово място градина с магнолии и пъдпъдъци, с мраморен кръст и лампа по-висока и по-силна от фара, за да остане в паметта на бъдещите поколения, докато свят светува, споменът за една историческа жена, която той самият забрави много преди паметникът да бъде разрушен от нощен взрив, за който никой не потърси отговорност, а магнолиите бяха изядени от прасетата и възпоменателната градина се превърна в бунище от зловонен тор, който той не видя не само защото беше заповядал на шофьора си да заобикаля пътя през стария пазар за зеленчуци, дори ако трябва да заобиколиш целия свят, а и защото не излезе вече на улицата от момента, в който изпрати министерските канцеларии в сградите със сенчести стъкла и остана сам с минималния персонал, необходим му, за да преживее в оголената къща, където по негова заповед не остана ни най-малката видима следа от времето, когато царуваше ти, Летисия, остана да се лута из къщата без някакво друго известно занимание освен редките консултации с офицерите от висшето командуване или вземането на окончателно решение на някое трудно заседание на министерския съвет, или пък опасните посещения на посланика Уилсън, който имаше обичая да стои с него вечер до късно под гъстия клонак на сейбата, носеше му карамели от Балтимор и списания с илюстрации на голи жени, като се мъчеше да го убеди да му даде териториалните води на изгодна цена в замяна на огромните облаги от чуждия заем, и той го оставяше да приказва и се правеше, че е чул малко или повече от това, което всъщност можеше да чуе според интересите си, бранеше се от неговото многословие, като слушаше песента на шарената стърчиопашка, кацнала на зеления лимон в близкото девическо училище, и щом паднеше първият здрач, го придружаваше до стълбите, като се опитваше да му обясни, че може да вземе всичко, каквото поиска, освен морето под моите прозорци, представяте ли си какво бих правил аз сам в тази грамадна къща, ако не можех да го видя сега, както съм го виждал винаги по това време, като огнено блато, какво бих правил без декемврийските ветрове, които нахлуват с вой през счупените прозорци, как бих могъл да живея без зелените пориви на фара, аз, дето оставих мъгливите голи върхове, и макар че агонизирах от треската, се включих в безумието на федералната война и недейте да смятате, че съм го направил от патриотизъм, както пише в речника, или от някакъв авантюристичен дух, и още по-малко защото са ме засягали федералистките принципи, господ да ни пази в святото си царство, не, скъпи мой Уилсън, направих всичко това, за да видя морето, така че измисли нещо друго, казваше му и се сбогуваше с него на стълбите, като леко го потупваше по гърба; на връщане палеше лампите в запустелите зали на бившите канцеларии, където в един такъв следобед срещна една залутала се крава, изпъди я към стълбите и говедото се спъна в кръпките на килима и се строполи по корем, търколи се като топка и си счупи врата по стъпалата за радост и храна на прокажените, които веднага побързаха да я разкъсат на парчета, защото след смъртта на Летисия Назарено прокажените се бяха завърнали и пак седяха там сред подивелите рози заедно със слепите и парализираните и чакаха да получат от ръката му солта на своето изцеление; в звездните нощи той ги чуваше как пеят и пееше заедно с тях песента „Сузана, о, ела, Сузана“, от времето на своето величие, в пет часа следобед надничаше през дупките в стените на хамбара, за да види момичетата, които излизаха от училище, заплеснат в сините престилки, късите чорапи и плитките им, майко, а ние бягахме уплашени от туберкулозните очи на призрака, който ни викаше през железните пръчки със скъсаните пръсти на парцаливата ръкавица, момиче, момиче, викаше ни той, ела да те опипам, виждаше ги да бягат ужасени и си мислеше, майко моя Бендисион Алварадо, какви са млади, какви са сегашните млади, смееше се на себе си, но отново се помиряваше със себе си, щом личният му лекар, министърът на здравето, преглеждаше ретината му с лупа всеки път, когато го поканеше на обяд, мереше му пулса, мъчеше се да го задължи да вземе по една лъжица сереген, че да ми запуши каналите на паметта, по дяволите, на мен ще ми дава лъжица сереген, на мен, дето през целия си живот съм боледувал само от маларийна треска през войната, върви на майната си, докторе, и остана да се храни сам на самотната маса, обърнал гръб на света, както според образования посланик Мериеанд се хранели кралете на Мароко, хранеше се с вилица и нож, с вирната глава, съгласно строгите норми на една забравена учителка, обхождаше цялата къща, за да търси бурканите с мед, чиито скривалища забравяше само след няколко часа, а намираше по погрешка бележчиците, написани на откъснати от документите листчета, на които преди си записваше, за да не забрави нещо, когато вече няма да може да си спомня за нищо, на една от тях прочете, че утре е сряда, прочете, че на бялата ти кърпа има една цифра, червена цифра, която не е твоята, господарю, прочете заинтригуван Летисия Назарено, душо моя, виж на какво заприличах без теб, четеше навсякъде името на Летисия Назарено и не можеше да си обясни как някой може да е бил толкова нещастен, че да остави такава следа от написани въздишки, а без съмнение това е моят почерк, единственият почерк с лявата ръка, който се срещаше тогава по стените на клозетите, където пишеше за утеха: да живее генералът, да живее, майка му стара, напълно излекуван от гнева си, че е бил най-слабоволевият генерал на сухопътните, въздушните и морските сили по отношение на една избягала от манастира монахиня, от която не беше останало нищо друго освен името й, написано с молив на хартиени ленти, както той беше решил, когато дори не пожела да се докосне до нещата, които адютантите му оставиха на бюрото, и без да ги погледне, заповяда: да се махнат оттук тези обувки, тези ключове, всичко, което можеше да извика образите на неговите мъртъвци, всичко, което е останало от тях, да се сложи в спалнята, където бяха прекарвали необузданите си следобедни почивки, и да се заковат вратите и прозорците с категоричната заповед: да не се влиза там дори по моя заповед, майка му стара, преживя ужасното виене на вързаните си за синджири в двора кучета, от което месеци наред го побиваха тръпки, защото си мислеше, че каквото и зло да им стори, ще причини болка на своите мъртъвци, отпусна се в хамака, разтреперан от ярост, като разбра кои бяха убийците на неговата кръв и че трябва да изтърпи унижението да ги среща в собствения си дом, защото в онзи момент нямаше никаква власт над тях, противопостави се на каквито и да било посмъртни почести, забрани посещенията за поднасяне на съболезнования и траура, очакваше да удари неговият час, люлеейки се изпълнен с гняв в хамака под сянката на сейбата закрилница, където моят последен побратим изрази гордостта на върховното командуване от спокойствието и реда, с който народът понесъл трагедията, а той едва се усмихна: не ставай глупак, побратиме, какво спокойствие и какъв ред, там е работата, че на хората не им пука изобщо за това нещастие, преглеждаше вестника от първия до последния ред и търсеше нещо повече от новините, измислени от неговите служби по печата, нареди да сложат радиото до него, за да слуша едно и също съобщение, повтаряно от Веракрус до Риобамба, че силите на реда са по следите на авторите на атентата, и той мърмореше: как не, паяшки синове, че са ги идентифицирали почти сигурно, как не, че са ги вкарали с минометен огън в един публичен дом в предградията, това е, въздъхна той, клетите хора, но продължаваше да си лежи в хамака, без да издава с нищо коварния си замисъл, и се молеше: майко моя Бендисион Алварадо, дай ми живот за това отмъщение, не ме изпускай от ръцете си, майчице, вдъхнови ме, толкова сигурен в ефикасността на молбата си, че го намерихме съвзет от скръбта си, когато ние, командуващите от генералния щаб, които отговаряхме за обществения ред и за сигурността на държавата, дойдохме да му съобщим новината, че трима от авторите на атентата са убити в бой със силите за сигурност, а другите двама са на разположение на господин генерала в затвора Сан Херонимо и той каза „аха“, седнал в хамака с каната с плодов сок, от който сипа по една чаша на всеки със спокойната ръка на добър стрелец, по-мъдър и по-любезен от всякога, до такава степен, че отгатна желанието ми да запаля цигара и ми разреши, което дотогава не беше позволявал на нито един кадрови военен, под тази сянка всички сме равни, каза той и изслуша без злоба подробния доклад за престъплението на пазара, как са били докарани от Шотландия в отделни пратки осемдесет и две току-що родени ловни кучета, от които двадесет и две умрели по време на отглеждането, а шейсет били обучени да убиват от един шотландски дресьор, който им внушил престъпна омраза не само към сребърните лисици, но и към самата Летисия Назарено и детето, като си служил с дрехите, които били измъквани полека-лека от пералнята на правителствения дом, използувайки този корсаж на Летисия Назарено, тази кърпа, тези чорапи, тази пълна детска униформа, които ние му показахме, за да ги разпознае, но той каза само „аха“, без да ги погледне, обяснихме му как шейсетте кучета са били дресирани дори да не лаят, когато не е необходимо, били приучени към вкуса на човешкото месо, през трудните години на дресировката ги държали затворени без никакъв контакт със света в един стар метиски чифлик на седем левги разстояние от столичния град, където имали на разположение фигури в човешки размери с дрехите на Летисия Назарено и детето, които кучетата познавали и по тези снимки и изрезки от вестници, които му показахме, налепени в един албум, за да може господин генералът да прецени по-добре с какво съвършенство са работили тези копелета, кой какво е правил, но той каза само „аха“, без да ги поглежда, накрая му обяснихме, че профсъюзите не са замесени с тях; разбира се, те са агенти на едно нелегално братство с база в чужбина, чийто символ е това гъше перо, кръстосано с нож, „аха“, всички избягали от военно-наказателното правосъдие за други по-раншни престъпления против сигурността на държавата; тези тримата, които са мъртви и чиито портрети ви показваме в албума с номера на съответния полицейски фиш, окачен на врата им, и тези двамата, живите затворници, които чакат последното и безапелационно решение на господин генерала, братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон, съответно на 28 и 23 години, първият дезертьор от армията, без работа и неизвестен адрес, вторият учител по керамика в училището за художествени занаяти, и пред които кучетата показаха такава фамилиарност и радост, че само това стигаше, за да бъдат обвинени, господин генерал, и той каза само „аха“, но в заповедта за деня изказа похвала на тримата офицери, които разследваха престъплението, и им връчи медали за военни заслуги в служба на отечеството с тържествена церемония и пак там определи състава на сборния военен съд, който съди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон и ги осъди на смърт чрез разстрел, като присъдата трябваше да се изпълни през следващите четиридесет и осем часа, освен ако не бъдат помилвани от вас, господин генерал, на вашите заповеди. Той остана да лежи угрижен и самотен в хамака, безчувствен към молбите за пощада от целия свят, чу по радиото безплодните разисквания в Обществото на народите, чу ругатни от съседни страни и някои по-далечни допълнения, изслуша с еднакво внимание плахите съображения на министрите, привърженици на милосърдието, и крещящите аргументи на привържениците на наказанието, отказа да приеме папския нунций с лично послание от папата, в което той изразяваше своята пастирска загриженост за съдбата на двете отлъчили се от стадото овчици, чу обръщението за запазване на обществения ред, отправено към населението на страната, обезпокоено от неговото мълчание, чу далечни изстрели, усети земния трус, предизвикан от безпричинната експлозия в един военен кораб, пуснал котва в пристанището, единайсет жертви, господин генерал, осемдесет и двама ранени, а корабът е изваден от строя, ясно, каза той, като наблюдаваше от прозореца на спалнята си нощния пожар в малкия залив на пристанището, когато двамата осъдени започнаха нощта преди смъртта си в задушната черквица в базата Сан Херонимо, в този час той си ги спомни такива, каквито ги беше видял на снимките, и двамата с настръхнали вежди, наследени от майка им, под вечно горящата крушка в килията на смъртните, усети, че мисли за тях, почувствува се необходим, търсен, но не направи и най-малкия жест, който можеше да издаде посоката на мислите му, повтори отново обичайните действия на още един ден в своя живот и се сбогува с дежурния офицер, който щеше да прекара нощта на пост пред вратата на спалнята му, за да отнесе съобщението с неговото решение, в който и час да го вземеше преди първите петли, на минаване край него му каза „лека нощ, капитане“, без да го погледне, закачи лампата на прага на спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и легнал по корем, потъна в неспокоен сън, през чиито крехки стени продължаваше да чува припрения лай на кучетата в двора, сирените на колите за бърза помощ, ракетите, откъслечна музика от някой съмнителен празник в напрегнатата нощ на изтръпналия от суровата присъда град, събуди се от камбаните на черквата в дванайсет, отново се събуди в два и отново се събуди от тропането на дъждеца в мрежите на прозореца, и тогава стана от пода с онази дълга и трудна волска маневра — най-напред изправи задника, после предните крака и чак след това замаяната си глава с лигата, потекла от бърните му, и нареди на лостовия офицер, първо, да махнат оттук тези кучета някъде, където няма да ги чувам, да бъдат под покровителството на правителството, докато умрат от естествена смърт, второ, да се освободят безусловно хората от охраната на Летисия Назарено и детето и накрая нареди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон да се екзекутират веднага, щом се получи това мое върховно и безапелационно решение, но не на стената за разстрел, както беше предвидено, а да бъдат подложени на излязлото от употреба наказание разчекване с коне и парчетата от телата им бяха изложени за обществено порицание и за ужас на народа по най-известните места в неговото необятно, печално кралство, горките момчета, докато той влачеше огромните си наранени слонски крака и молеше в гнева си: майко моя Бендисион Алварадо, подкрепи ме, не ме изоставяй, майко, направи така, че да намеря човека, който ще ми помогне да отмъстя за невинната кръв, един изпратен от провидението човек, какъвто той си го беше представял в изблиците на озлобление и когото търсеше с непреодолим копнеж в дъното на очите, които срещаше по пътя си, мъчеше се да го открие, да го улови в най-тънките регистри на гласовете, в импулсите на сърцето, в най-малко използуваните кътчета на паметта си, и вече беше загубил надеждата, че ще го намери, когато бе обаян от най-блестящия и надменен човек, когото са виждали някога очите му, майчице, облечен, както се носеха испанците преди, с жакет Хенри Пул и една гардения в илика, с панталони Пековер и брокатена жилетка със сребърен блясък, която беше носил с вродената си елегантност в най-важните салони в Европа, водеше за каишка един мълчалив доберман, голям колкото биче и с човешки очи; Хосе Игнасио Саенс де ла Бара е на услугите ви, ваше превъзходителство, представи се той, последната запазена издънка от нашата аристокрация, смазана от унищожителния вихър на федералните вождове, изметена от лицето на земята с нейните безплодни мечти за величие, огромни и меланхолични къщи и френския си акцент, един блестящ завършек от раса, който нямаше друго богатство освен своите 32 години, седем езика, четири отличия за стрелба по птици в Довил, солиден, строен, с железен цвят, коса на метис с път по средата и един боядисан бял кичур, с тънки устни, признак на голяма воля, с решителен поглед на човек от провидението, който се преструваше, че играе крикет с бастуна си от черешово дърво, за да го снимат на фона на идиличната пролет върху гоблена в празничната зала, и в момента, в който го видя, от него се изтръгна въздишка на облекчение и си каза: това е той, и наистина беше той. Постави се в негова услуга с единственото условие да ми предоставите бюджет от осемстотин и петдесет милиона, без да давам отчет на никого и без друга власт над мен освен ваше превъзходителство, и аз ще ви предам в продължение на две години главите на истинските убийци на Летисия Назарено и детето, и той прие, съгласен съм, убеден в неговата вярност и способности след многобройните изпитания, на които го подложи, за да проучи тесните пътечки на душата му, да разбере колко е голяма волята му и какви пукнатини има характерът му, преди да се реши да сложи в ръцете му ключовете на своята власт, подложи го на последно изпитание с безмилостните партии домино, в които Хосе Игнасио де ла Бара си позволи дързостта да победи без разрешение, и спечели, защото той беше най-смелият човек, който са виждали очите ми, майчице, имаше безмерно търпение, знаеше всичко, знаеше седемдесет и два начина за правене на кафе, познаваше пола на раците, знаеше да чете по ноти и разбираше писмото на слепите, гледаше ме в очите, без дума да продума, а аз не знаех какво да правя пред това непоколебимо лице, пред тези лениви ръце, опрени на черешовия бастун, на показалеца си носеше камък с цвят на утринна вода, пред легналия в краката му пес, дебнещ и свиреп, в кадифената жива обвивка на заспалата си козина, пред аромата на соли за баня на недосегаемото за нежността и смъртта тяло на най-красивия и най-властен мъж, който са виждали очите ми, когато той има смелостта да ми каже, че аз не съм военен по призвание, а по изгода, защото военните са съвсем различни от вас, генерале, те са хора на непосредствените и лесни амбиции, интересува ги повече командуването, отколкото властта, и служат не на нещо, а на някого, и затова могат много лесно да бъдат използувани, каза той, и особено ако се противопоставят едни на други, а на мен не ми хрумна нищо друго, освен да се усмихна, убеден, че не е успял да скрие мислите си от онзи блестящ човек, на когото даде повече власт, отколкото беше давал на няколко през своя режим, след моя задушевен приятел Родриго де Агилар, дано господ го сложи от дясната си страна; направи го абсолютен господар на една тайна империя в пределите на собствената си частна империя, на една тайна служба за репресии и унищожение, която не само нямаше никакво официално прикритие, но дори трудно можеше да се повярва в реалното й съществуване, защото никой не носеше отговорност за нейните действия, нямаше нито име, нито определено място в света и все пак беше зловеща реалност, която се беше наложила с терор над другите държавни органи за репресии много преди нейния произход и неуловима същност да бъдат установени абсолютно точно от главното командуване, дори самият вие не предвидихте размаха на тази машина на ужаса, господин генерал, дори самият аз не можах да предположа, че в момента, в който приех договора, попаднах под въздействието на непреодолимия чар и алчните пипала на онзи варварин, облечен като принц, който ми изпрати в президентската резиденция един чувал, наглед пълен с кокосови орехи; и той заповяда да го оставят, за да не пречи, в един шкаф с архивни книжа, вграден в стената, забрави за него и след три дена беше невъзможно да се живее от вонята на мъртвец, която се просмукваше през стените и замъгляваше огледалата със зловонните си пари, търсихме зловонието в кухнята и го намерихме в оборите; пропъждаха го с кадене от канцелариите и отново ги блъскаше в носа в салона за аудиенции, ароматът на гнил храст проникваше в най-закътаните пролуки, където не достигаше дори скрит зад другите миризми и най-тънкият дъх на краста от нощните изпарения на чумата, а се оказа там, където най-малко го бяхме търсили, в чувала, наглед пълен с кокосови орехи, който беше изпратен от Игнасио Хосе Саенс де ла Бара като първа вноска по договора — шест отрязани глави със съответния смъртен акт; главата на слепия патриций от каменния век дон Непомусено Естрада, на 94 години, последен ветеран от голямата война и основател на радикалната партия, умрял според приложения смъртен акт на 14 май в резултат на старчески колапс, главата на доктор Непомусено Естрада де ла Фуенте, син на предидущия, на 57 години, лекар хомеопат, умрял според смъртния акт от същата дата от коронарна тромбоза, главата на Елиесер Кастор, на 21 години, студент филолог, умрял според приложения смъртен акт вследствие на няколко рани с хладно оръжие, получени при кръчмарско сбиване, главата на Лидисе Сантяго, на 32 години, нелегална, умряла според смъртния акт вследствие на провокиран аборт, главата на Роке Пинсон, наричан Хасинто Невидимия, на 38 години, производител на цветни глобуси, умрял на същата дата, на която и предидущата, вследствие на отравяне с етилен, главата на Наталисио Руис, секретар на нелегалното движение „17 октомври“, на 30 години, умрял според приложения смъртен акт от пистолетен изстрел, изстрелян от самия него в небцето поради любовно разочарование, всичко шест души, и съответната квитанция, която той разписа с разстроена от миризмата и ужаса жлъчка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, този човек е звяр, кой можеше да допусне такова нещо при неговите загадъчни обноски и цветето в илика; заповяда му, не ми пращай вече кълцано месо, Начо, стига ми твоята дума, но Саенс де ла Бара му отвърна, това е сделка между мъже, генерале, ако не ви стиска да видите истината в очите, ето ви вашето злато и да си останем приятели както преди, по дяволите, за много по-малко от това той можеше да накара да застрелят майка му, но прехапа език, е, не се засягай, Начо, рече той, изпълнявай дълга си, така че главите продължаваха да пристигат в злокобните конопени чували, които приличаха на чували за кокосови орехи, и той заповядваше с погнуса да ги махнат по-далеч, докато изчиташе подробностите от смъртните актове, за да подпише квитанциите, съгласен, беше подписал за деветстотин и осемнайсет глави на свои най-върли противници същата нощ, когато сънува, че се е превърнал в животно само с един пръст, което оставя след себе си диря от отпечатъците на пръста по една плоскост от пресен цимент, събуждаше се облян със студена пот и се освобождаваше от вътрешното неспокойство в ранни зори, като правеше сметки за главите върху бунището от кисели спомени в оборите за доене, толкова ужасен в своите старчески размишления, че бъркаше бученето в тъпанчетата с бръмченето на насекомите в гнилата трева и си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, как е възможно да са толкова много, а главите на истинските виновници все още не бяха пристигнали, но Саенс де ла Бара му обърна внимание, че от шест глави възникват шестдесет противници, а от всеки шестдесет по шестстотин и после шест хиляди, и после шест милиона, цялата страна, по дяволите, няма да свършим никога, но Саенс де ла Бара му отвръщаше невъзмутимо: спете спокойно, генерале, ще свършим, когато и те се свършат, какъв негодник. Никога не прояви нито за миг неувереност, никога не остави дори една пролука за алтернатива, опираше се на скритата сила на вечно дебнещия доберман, който беше единственият свидетел на аудиенциите, макар че той се опита да го възпре още когато за пръв път видя, че Хосе Игнасио Саенс де ла Бара води за каиш животното с тренирани нерви, което се подчиняваше само на неуловимата дресировка на най-мъжествения и същевременно най-нелюбезния мъж, който са виждали някога очите ми, остави това куче навън, заповяда му той, но Саенс де ла Бара отвърна: не, генерале, няма място по света, където мога да вляза аз, а да не влезе Лорд Кьохел, тъй че и тук влезе, той спа в краката на господаря си, докато правеха обичайната сметка на отрязаните глави, но когато сметката не излизаше, той се надигаше със задъхано потръпване, женските му очи ми пречеха да мисля, стряскаше ме човешкият му дъх, видях го да се надига изведнъж с влажна муцуна и да изригва като вряща тенджера, обаче той удари гневно по масата, защото намери в чувала главата на един от бившите си адютанти, който освен това дълги години му беше партньор на домино, тая няма да я бъде, но Саенс де ла Бара, както винаги, го убеждаваше и не толкова с аргументи, колкото с нежното си безсърдечие на укротител на избягали кучета, укоряваше се за покорството си пред единствения смъртен, който се осмеляваше да се държи с него като с васал, останеше ли насаме, той се бунтуваше срещу господството му, решаваше да се освободи от тази крепостническа зависимост, която полека-лека изпълваше пределите на неговата власт, още сега ще сложа край на този позор, по дяволите, казваше той, ами че в края на краищата Бендисион Алварадо не ме е родила да получавам заповеди, а да заповядвам, но неговите нощни решения се проваляха в момента, когато Саенс де ла Бара влизаше в кабинета и той се огъваше, заслепен от фините обноски, от естествената гардения, от чистия глас, от ароматичните соли, от изумрудените копчета на ръкавите, от парафинените ръце, от спокойния бастун, от строгата красота на най-желания и най-непоносимия мъж, когото бяха виждали очите ми, не се ядосвай, Начо, повтаряше той, изпълнявай дълга си, и продължаваше да получава чувалите с глави, подписваше разписките, без да ги погледне, потъваше без задръжки в подвижните пясъци на властта си, като се питаше на всяка крачка, при всеки нов изгрев над всяко море какво става по света, скоро ще стане единайсет, а няма жива душа в този гробовен дом, има ли жива душа, питаше се, беше сам, къде съм, че не мога да се намеря, къде са върволиците от босоноги слуги, които разтоварваха натоварените със зеленчуци магарета и кафезите с кокошки в коридорите, къде са локвите от мръсна вода на моите злоезични жени, които сменяваха старите цветя във вазите, миеха подовете, изтърсваха килимите на балконите и пееха в такт с метлите от сухи вейки песента Сузана, ела, Сузана, искам твоята любов; къде са моите кльощави седмачета, които викаха зад вратите и рисуваха с пикня едногърби камили по стените в салона за аудиенции, какво стана с възмущението на чиновниците, които сварваха кокошките, че снасят яйца в чекмеджетата на бюрата, как върви търговията на курви и войници в нужниците, с давенето на моите улични кучета, дето търчаха и лаеха по дипломатите, кой ми е махнал пак парализираните от стълбите и дръзките ми ласкатели отвсякъде, едва смогваше да зърне последните си приятели от висшето командуване зад плътния кръг от новоназначената си лична охрана, едва смогваше да участвува в заседанията на новите министри, назначени по нареждане на някого, който не беше той, шестима доктори на хуманитарните науки с погребални сюртуци с колосани и препънати в краищата яки, които изпреварваха мислите му и решаваха държавните работи, без да се консултират с мен, ами в края на краищата правителството, това съм аз, но Саенс де ла Бара му обясняваше спокойно, че той не е правителството, генерале, вие сте властта, отегчаваше се по време на партиите домино дори когато играеше с най-изкусните, защото не можеше да загуби нито една игра, колкото и умни клопки да измисляше срещу самия себе си, трябваше да се подчини на плановете на тези, които пробваха храната му един час преди той да яде от нея, не намираше пчелния мед в своите скривалища, по дяволите, това не е властта, която аз исках, протестираше той, а Саенс де ла Бара му отвръщаше, няма друга, генерале, беше единствената възможна власт в смъртната летаргия на онова, което преди беше негов райски неделен пазар и където тогава си нямаше друга работа, освен да чака да стане четири, за да чуе по радиото поредния епизод от романа за една безплодна любов, предаван по местната радиостанция, слушаше го в хамака с недокосната чаша плодов сок в ръка, плуваше с неизвестността с очи, насълзени от нетърпение да разбере дали онова младо момиче ще умре, а Саенс де ла Бара проверяваше и му казваше, да, генерале, момичето умира, тогава да не умира, майка му стара, заповяда той, да живее до края, да се ожени и да има деца, и да остарее като всички хора, а Саенс де ла Бара нареждаше да се промени фабулата, за да му достави удоволствие с илюзията, че той заповядва, и така по негова заповед никой не умираше, женеха се годеници, които не се обичаха, възкръсваха герои, които бяха умрели в предишните епизоди, и биваха пожертвувани селяците преждевременно, за да се направи удоволствие на господин генерала, всички бяха щастливи по негова заповед, та животът да му изглежда по-малко безсмислен, когато вечер чуеше да удари с метален звън осем и почнеше да проверява къщата и откриваше, че някой преди него е сменил кюспето на кравите, че е загасил лампите в казармата на президентската гвардия, персоналът спеше, кухните бяха в ред, подовете чисти, по изтърканите с креолин маси на касапите нямаше нито следа от кръв и миришеха на болница, някой беше сложил райберите на прозорците и катинарите на канцелариите, въпреки че само той държеше връзката с ключовете, лампите угасваха една след друга, преди той да докосне ключовете от първия вестибюл до неговата спалня, той влачеше в полумрака тежките си крака на пленен монарх покрай огледалата, с кадифена калъфка на единствената златна шпора, за да не може никой да проследи дирята от златни стърготини, докато минаваше покрай прозорците, видя все същото море, Карибско море през януари, видя го, без да се спира, двайсет и три пъти и си беше все същото, каквото е обикновено през януари, като разцъфнало блато, надникна в стаята на Бендисион Алварадо, за да види дали е все още на мястото си наследството от маточина, клетките с умрели птици, мъченическото ложе, където майката на отечеството прекара гнилата си старост, лека нощ, измърмори той, както винаги, макар че от много време никой не му отговаряше, лека нощ, каза той, спи спокойно, отправи се към спалнята си с лампата, за в случай че стане нужда да бяга, когато в полумрака усети, че го побиват студени тръпки от удивените въглени в зениците на Лорд Кьохел, долови миризма на човек, напрежението на неговото хладнокръвие, блясъка на неговото пренебрежение, кой е, попита той, макар че знаеше кой беше, Хосе Игнасио Саенс де ла Бара с костюм по етикета беше дошъл да му напомни, че сега е историческа вечер, 12 август, генерале, великата дата, на която се чествуваше първата стогодишнина от вашето възкачване на власт, имало гости от цял свят, привлечени от съобщението за събитието, на което не може да се присъствува повече от един път и през най-дългия човешки живот, отечеството празнуваше, цялото отечество с изключение на него, защото въпреки настояването на Саенс де ла Бара да види тази паметна вечер сред крясъците и вълнението на своя народ, той постави по-рано от всякога трите мандала на затвора за спане, заключи трите ключалки, сложи трите резета, легна по корем върху голите плочки в грубата ленена униформа без отличителни знаци, с гамашите със златна шпора и с дясна ръка под главата вместо възглавница, така както го бяхме намерили изкълван от лешоядите и целият покрит с гадинки и цветя от морското дъно, и през мъглявия филтър на неспокойния си сън дочу далечните ракети от празника, който се празнуваше без него, дочу веселата музика, ликуващите камбани, лепкавия поток на тълпите, дошли да възхвалят слава, която не беше негова, докато той мърмореше по-скоро вглъбен, отколкото тъжен, майчице Бендисион Алварадо, съдбо моя, станаха сто години вече, майка му стара, сто години, как си върви времето.