Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El otoño del patriarca, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010–2011 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том II

 

Окапалата шума

Разкази

Есента на патриарха

 

Превод от испански

 

Съставителство © Фани Наземи

Превод © Анна Златкова, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов, Евдокия Кирова, Емилия Юлзари

 

Gabriel García Márquez

Obras escogidas en dos volúmenes

vol. II

Redactor: Simeón Vladimirov

Editorial Narodna kultura

Sofía 1979

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова и Грета Петрова

Дадена за набор: 28. II. 1979 г.

Подписана за печат: май 1979 г.

Излязла от печат: юни 1979 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34. Издателски коли 28,56

 

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Беше преодолял толкова опасности, на които го подлагаха земните безредици, толкова зловещи затъмнения, толкова огнени кълба по небосклона, че ни се струваше невъзможно някой наш съвременник да вярва все още в предсказанията на картите за съдбата му. Все пак, докато уреждаха работите по нагласяването и балсамирането на тялото му, дори ние, най-малко наивните, очаквахме, без да си го признаваме, да се сбъднат древните предсказания, като например, че в деня на неговата смърт тинята от тресавищата щяла да се върне по коритата на притоците в изворите, че щяло да вали кръв, че кокошките щели да снасят петоъгълни яйца, че във вселената отново щели да настъпят безмълвие и мрак, защото смъртта му щяла да сложи край на сътворението. Беше невъзможно да не повярваме, щом като малкото вестници, които все още излизаха, продължаваха да посвещават страниците си на прокламирането на неговото безсмъртие и фалшифицираха блясъка му с архивни материали, като ежедневно ни го показваха в спрялото време на първа страница с неизменната униформа с трите тъжни слънца от времето на неговото величие, по-властен, по-гъвкав и по-здрав от всякога, въпреки че от много години бяхме объркали броя на годините му, все същите портрети неизменно откриваха известните вече паметници или обекти за обществено ползуване, които никой не беше виждал в реалния живот, председателствуваше тържествени събрания, станали уж вчера, а всъщност са били проведени през миналия век, и макар да знаехме, че това не е истина, защото никой не го беше виждал след зловещата смърт на Летисия Назарено, когато той остана сам в онази ничия къща, а в това време всекидневните правителствени въпроси продължаваха да си вървят сами и само благодарение на инерцията на неговата огромна дългогодишна власт, а той се затвори до смъртта си в разнебитения дворец, от чиито най-високи прозорци ние наблюдавахме със свити сърца същото зловещо мръкване, което той вероятно е виждал много пъти от своя трон на илюзии, наблюдавахме пулсиращата светлина на фара, която потапяше порутените зали в своите зелени и унили води, гледахме лампите на бедняците в черупката, останала от онова, което преди бяха стъклените острови на министерствата, завладени от бедняшките орди, след като шарените колиби по хълмовете край пристанището бяха разрушени от един от многобройните циклони, гледахме под нас разпръснатия димящ град, хоризонта, който за миг просветваше от бледите мълнии на кратера от пепел на мястото на продаденото море, първата нощ без него, необятната му водна империя от маларийни анемони, знойни селища в делтите на тинести притоци, алчните огради от бодлива тел около частни провинции, където се плодеше без брой и мярка една нова порода чудесни крави, които се раждаха с наследствения знак на президентския печат. Не само стигнахме дотам да вярваме наистина, че той е бил заченат, за да надживее третата комета, но това убеждение ни внуши сигурност и спокойствие, които смятахме, че прикриваме с всевъзможни вицове за старостта му, като му приписвахме старческите добродетели на костенурката и нравите на слоновете или разказвахме в баровете как някой си съобщил на заседание на правителството, че той е умрял и всички министри се спогледали уплашено и се запитали уплашено: а сега кой ще го съобщи на него, ха, ха, ха, когато всъщност на него надали би му пукало за това, нито пък самият той би бил напълно сигурен дали този уличен виц е истина или измислица, защото тогава никой друг освен него не знаеше, че в ямите на паметта му има само жалки остатъци от предишния му здрав разум, беше сам в света, глух като огледало, влачещ тежките си немощни нозе из потъналите в мрак канцеларии, където някакъв човек със сюртук и колосана яка му махнал загадъчно с бяла кърпа, здравейте, рекъл той, но грешката се беше превърнала в закон, чиновниците от президентския дворец трябваше да стават на крака и да държат бяла кърпа в ръка, когато той минава, часовите в коридорите и прокажените в розовите храсти му махаха за поздрав с бяла кърпа, когато минаваше покрай тях, здравейте, господин генерал, здравейте, но той не чуваше нищо; не чуваше нищо от времето на мрачния траур за Летисия Назарено, когато мислеше, че гласовете на птиците в клетките са се изхабили от много пеене и им даваше да ядат от собствения си пчелен мед, за да пеят по-високо, слагаше им с капкомер в човките капки за отваряне на гласа, пееше им песни от други времена, януарски месечко, пееше той, защото не си даваше сметка, че не птиците губеха силата на гласа си, а по-скоро той чуваше все по-слабо, докато една нощ бръмченето в ушите се пръсна и секна, превърна се в пространство, пълно с хоросан, през което едва се промъкваха прощалните вопли на илюзорните кораби в мрака на властта, минаваха въображаеми ветрове, чуваше се врява на вътрешни птици, които най-сетне го утешиха в безмълвната бездна на птиците от действителността. Малцината, които по онова време имаха достъп до президентската резиденция, го виждаха в два часа след пладне, под навеса, изплетен от цъфнали фунийки, с разкопчана куртка, коланът с цветовете на националното знаме и сабята бяха свалени, с изути ботуши, но с пурпурночервени чорапи от дванадесетте дузини, които папата му беше изпратил, изработени от личните му чорапчии, момчетата от съседното училище, които се качваха по тарабите на задната ограда, където охраната не беше толкова строга, много пъти го изненадваха в онази безсънна сънливост, блед, с лековити билки на слепоочията, нашарен като тигър от струите светлина през навеса, в състояние на екстаз като обърната по гръб риба на дъното на пресъхнал вир, изгнила гуанабана, викаха те, а той ги виждаше разкривени от маранята на жаркия ден, усмихваше им се, поздравяваше ги с ръка без атлазената ръкавица, но не ги чуваше, усещаше блатната миризма на скариди в морския бриз, усещаше как кокошките кълват пръстите на краката му, но не чуваше бляскащия тътен в тъпанчетата, не чуваше момчетата, не чуваше нищо. Единствените му контакти с действителността на този свят по онова време бяха няколкото откъслеци от най-съществените му спомени, само те поддържаха живота в него, след като се беше отървал от държавните работи и невинно витаеше в облаците на властта, само тях срещаше при опустошителния повей на прекомерната си възраст, когато привечер бродеше из запустялата къща, криеше се в притъмнелите канцеларии, късаше полетата на преписките и върху тях нахвърляше с нескопосания си почерк остатъците от последните си спомени, които го предпазваха от смъртта, една нощ написа „казвам се Захариас“, прочете го отново под нетрайната светлина на фара, препрочете го още веднъж, много пъти, докато, повторено толкова пъти, името взе да му се струва далечно и чуждо, по дяволите, каза си той, като накъса на ситно хартията, аз съм си аз, каза го на себе си и написа на друга хартия, че когато кометата минала отново, бил навършил сто години, макар че и тогава не беше сигурен колко пъти я беше виждал да минава, и на друг още по-дълъг къс хартия написа „Чест на ранения и чест на верните войници, намерили смъртта от вражеска ръка“ — понеже по едно време записваше всичко, което мислеше, всичко, което знаеше, написа на един картон, който забоде с топлийки върху вратата на един нужник, че било забранено да се вършат гнусотии в нужниците, защото веднъж, като отворил тази врата по погрешка, изненадал един офицер с висок чин да мастурбира, клекнал над клозетното гърне, записваше малкото неща, които си спомняше, за да бъде сигурен, че няма да ги забрави никога, пишеше: „Летисия Назарено, моята единствена и законна съпруга“, която го беше научила да чете и пише в зряла възраст, напрягаше се да си припомни нейния вид в обществото, искаше отново да я види с тафтения чадър в цветовете на родното знаме, яката й от опашки на сребърни лисици, както подобаваше на първа дама, но успяваше само да си я спомни гола в два часа след пладне, под брашнената светлина на мрежата против комари, спомняше си вялия покой на кроткото и мъртвешки бледо тяло под бръмченето на електрическия вентилатор, чувствувах тръпнещата ти гръд, миризмата ти на кучка, разяждащата пот на алчните ти ръце на послушница, от които млякото се пресичаше, златото ръждясваше и цветята увяхваха, но това бяха добри за любов ръце, защото само тя постигаше невъобразимата победа, като кажеше: махни си ботушите, че ще ми изцапаш чаршафите от холандско платно, той да ги махне, махни си ризницата, че токите й ми нараняват сърцето, и той я махаше, махни си сабята и бандажа, и гамашите, всичко махни, любов моя, че тъй не те чувствувам, и той ги махаше, всичко заради теб, не беше го правил никога преди това, нито щеше да го направи за някоя друга след Летисия Назарено, единствената ми законна любов, въздишаше и написваше въздишките си върху откъснатите от пожълтелите преписки ленти хартия, които навиваше като цигари, за да ги скрие в най-закътаните цепнатини в къщата, където само той можеше да ги намери пак, за да си припомни кой беше самият той, вече нямаше да може да си спомни нищо, и там никой не ги откри никога, дори тогава, когато образът на Летисия Назарено взе да се изцежда през отдушниците на паметта му и му остана само непоклатимият спомен за майка му Бендисион Алварадо в прощалните следобеди в къщата в покрайнините, неговата умираща майка, която примамваше кокошките, като подрънкваше царевичните зърна в кратуната, за да не схване той, че е на умиране, и продължаваше да му носи плодов сок в хамака, окачен между тамариндите, за да не се усъмни той нито за миг, че тя едва поема дъх от болка, майка му, която го беше заченала сама, която го беше родила сама и изгниваше сама, докато най-сетне самотното страдание стана толкова натрапчиво, че надмогна гордостта й и тя бе принудена да помоли сина: погледни гърба ми, за да видиш какъв е този огън от нажежени въглени, от които няма живот, смъкна си комбинезона, извърна се и той видя с безмълвен ужас гърба й, пламнал в димящи язви, в чието зловоние на смачкана гуаяба се пукаха мехурчетата на първите ларви на червеите. Лоши времена бяха онези, господин генерал, нямаше държавна тайна, която да не беше публично достояние, нито една заповед не се изпълняваше точно и безпрекословно, откакто на банкетната трапеза бе поднесен вкусният труп на генерал Родриго де Агилар; но него това не го засягаше, не го засягаха мъчнотиите на властта през горчивите месеци, в които майка му се скапваше на бавен огън в спалнята до неговата, след като най-вещите лекари по азиатски епидемии поставиха диагнозата, че нейната болест не е нито чума, нито краста, нито сифилис, нито никоя друга ориенталска болест, а е някаква индианска магия, която можеше да бъде излекувана само от този, който я е направил, и той разбра, че това е смъртта, и се затвори в резиденцията си, за да се погрижи за майка си с майчинска всеотдайност, остана да се скапва заедно с нея и за да не я види никой как се вари в бульона от ларви, заповяда да занесат кокошките й в президентската резиденция; донесоха пауните й, нашарените птици, които почнаха да се разхождат свободно в залите и канцелариите, не искаше да липсват на майка му селските занимания, на които бе свикнала в къщата в покрайнините, той самият гореше клони от бикс в спалнята й, та никой да не усети мъртвешката миризма на умиращата майка, той самият облекчаваше с помади от зародиш тялото й, червено от живачната сол, жълто от пикрина, синьо от метилена, той сам мажеше с турски балсам димящите язви, въпреки мнението на министъра на здравето, който изпитваше ужас от магиите, по дяволите, майко, по-добре да умрем заедно, казваше той, но Бендисион Алварадо разбираше, че умира само тя, и се мъчеше да разкрие на сина си семейните тайни, които не желаеше да отнесе в гроба, разказа му как хвърлили плацентата му на прасетата, божичко, не успях да разбера никога кой от многобройните мъже беше твоят баща, мъчеше се да му обясни заради историята как го беше заченала права и без да си сваля шапката поради досадните мухи по люспите от ферментирала меласа в задната стая на една кръчма, раждането било тежко, призори, през август в преддверието на един манастир, огледала го на светлината на меланхоличните арфи на здравеца и видяла, че десният му тестикул бил голям колкото смокиня, издувал се като мях на духало, а при дишане въздишал като гайда, отвивала го от парцалите, които й дали послушничките от манастира, и го показвала по площадите, по време на панаири, да не би случайно някой да знае по-добър и преди всичко по-евтин цяр от пчелния мед, единственото нещо, което й бяха препоръчали за лошото му състояние, баламосваха я с утешителни приказки, че не трябва да се изпреварва съдбата, казваха й, че в края на краищата детето е годно за всичко друго, освен да свири на духови инструменти, така й говореха, и само една врачка от цирка откри, че новороденото няма линии на дланта, а това ще рече, че е родено за крал, и точно тъй беше; но той не я слушаше, молеше я да заспи и да се рови в миналото, защото по му отърваше да вярва, че онези трудности в отечествената история са бълнувания от треската, заспете, майко, молеше я той, като я завиваше от нозете до главата с един от многото ленени чаршафи, които беше поръчал да изтъкат специално, за да не дразнят раните й, слагаше я да спи на хълбок, с ръка на сърцето, утешаваше я с думите: не си спомняй тъжни работи, майко, във всеки случай аз съм си аз, спи спокойно. Безполезни бяха многобройните и усърдни официални грижи да се смекчи шумът сред обществеността, че матриархът на отечеството се скапвала приживе, разпространяваха измислени лекарски заключения, обаче самите разносвачи на съобщенията потвърждаваха, че е истина това, което самите те опровергаваха: че изпаренията от разлагащото се тяло в спалнята на умиращата били толкова силни, та подплашили дори прокажените, че колели агнета, за да я къпят с прясната им кръв, че изнасяли чаршафите, прогизнали от някаква белезникава течност, която течала от раните й, и колкото и да ги перели, не могли да им върнат първоначалния блясък, че никой не го виждал вече в оборите, където се доят кравите, нито пък в стаите на държанките, където винаги го бяха виждали на разсъмване, дори и в най-тежките времена, че самият архиепископ бил предложил услугите си да извърши последния обред с умиращата, но той го спрял на вратата: никой не умира, отче, не вярвайте на мълвата, казал му той; ядеше от чиния и с една лъжица с майка си въпреки миризмата на диспансер за чумави в стаята, преди да я сложи да легне, я къпеше със сапун „Признателното куче“, а сърцето му спираше от жал, като слушаше нарежданията, които тя даваше с последните струйки глас, какви грижи да се полагат за животните след нейната смърт; да не вземат да оскубят перата на пауните за шапки, няма, майко, отвръщаше той и посипваше шепа креолин по цялото й тяло; да не карат птиците да пеят по празниците, няма, майко, и я завиваше с чаршафа, когато гърми, да изваждат квачките от полозите, че да не излюпят гущери, да, майко, и я слагаше да си легне на сърцето, спи спокойно, целуваше я по челото и през малкото часове, които му оставаха, той спеше по корем, до леглото, нащрек за неспокойния й сън, нащрек за непрестанното й бълнуване, което ставаше все по-свързано с приближаването й към смъртта, подготвяйки се с натрупаната през всички нощи ярост да понесе безграничната ярост на пълния с болка понеделник, когато на разсъмване го пробуди ужасната тишина на света, защото майка му, Бендисион Алварадо, единствената му, беше престанала да диша, и тогава той отви вонящото тяло и на бледата светлина по първи петли видя, че на чаршафа беше нарисувано в профил друго тяло, досущ като нейното, с ръка на сърцето, видя, че по нарисуваното тяло няма пукнатини от чума, нито поражения от старостта, а, напротив, то беше едро и гладко, като нарисувано с маслени бои от двете страни на савана, и излъчваше някакво естествено ухание на свежи цветя, което пречисти болничната миризма в спалнята, и колкото и да го търкаха със селитра и преваряваха в белина, не можаха да изтрият рисунката от чаршафа, защото се беше просмукала от лицевата и от опаката страна на ленената тъкан, а тъканта беше вечна, но той нямаше достатъчно спокойствие, за да оцени мащабите на чудото, и бързо напусна спалнята, като блъсна яростно вратата, и ударът отекна като гърмеж в къщата, и тогава забиха траурно камбаните в катедралата, последваха ги всички черкви и накрая забиха камбаните в цялата страна и биха без спиране сто дена, и тези, които се събудиха от камбанния звън, разбраха, без да си правят илюзии, че той е отново господар на цялата си власт и че загадката на неговото сърце, потиснато от яростта, обзела го от смъртта, се изправяше още по-силна срещу стремежите на разума, достойнството и снизхождението, защото майка му, Бендисион Алварадо, единствената, беше умряла тази сутрин, понеделник, двайсет и трети февруари: и в света започваше нов век на хаос и размирици. Никой от нас не беше достатъчно стар, за да бъде свидетел на онази смърт, но грохотът на погребалната церемония беше стигнал до наше време и ние разполагахме с достоверни доказателства, че през останалата част от живота си той вече не беше предишният; още дълго след стоте дни официален траур никой нямаше право да нарушава неговите безсънни сирашки нощи, не го видяха в траурния дом, който бе изпълнен от гръмкия ек на погребалните камбани, съобщаваше се само часът на траура, говореше се шепнешком, хората от домашната охрана ходеха из къщата боси, както в началото на неговия режим, и само кокошките можеха да правят, каквото си искат в къщата, където всичко беше под забрана, където монархът се бе превърнал в невидим, топеше се от ярост в люлеещия се плетен стол, докато майка му, милата му Бендисион Алварадо, кръстосваше горещите и мизерии чукари в ковчег, пълен със стърготини и ситно натрошен лед, за да не се разложи тялото й още повече, отколкото приживе, защото обхождаше в тържествена процесия най-неизследваните кътчета на неговото кралство, та никой да не бъде лишен от привилегията да почете паметта й, отнесоха го с псалмите на ветровете, увито в тъмен крепон, чак до гарите във високата степ, където го посрещаше със същата скръбна музика същата мълчалива навалица, която в миналите славни времена се беше стичала, за да види властта, скрита в полумрака на президентския вагон, изложиха тялото в Манастира на милосърдието, където една скитница, продавачка на птици в незапомнени времена, беше изтърсила едно ничие дете, което стана крал, за първи път от цял век отвориха портите на това светилище, войници конници организираха хайка за индианци по селата, докарваха ги насила и ги натикваха с приклади в просторния храм, помръкнал от студените слънца на стъклописите, където девет папски епископи отслужваха мрачна литургия: почивай в мир и слава, пееха дяконите и послушниците, мир на праха ти, пееха те, а навън върху здравеца ръмеше под каменните арки на двора, послушниците раздаваха пресен сок от захарна тръстика и хлебчета за бог да прости, продаваха свински ребра, молитвени броеници и бурканчета със светена вода под каменните аркади на дворовете, от лавките по тротоарите се чуваше музика, миришеше на барут, в преддверията на къщата се танцуваше, беше неделя и сега, както винаги, бяха години на веселие по пътеките на бегълците и в мъгливите дефилета, през които майка му, Бендисион Алварадо, беше бродила приживе, следвайки повлечения от федералната вихрушка син, защото по време на войната тя бдя над него и попречи на мулетата да го стъпчат, когато се търкулваше на земята, обвит в едно одеяло в безсъзнание, приказващ глупости поради високата температура от маларията; тя се беше опитала да му внуши старовремския си страх от опасностите, които дебнат хората от високата гола степ в големите градове на брега на бурното море, страхуваше се от вицекралете, от статуите, от раците, които, както разправяха, пиели сълзите на новородените, разтрепери се пред монументалността на президентския дом, който бе съзряла през дъжда в нощта, когато го атакуваха, без да си представи тогава, че в тази къща щеше да умре, същия самотен дом, в който той се намираше, в който се питаше, разгорещен от ярост, легнал по корем, къде, по дяволите си се дянала, в кои драки се е оплело тялото ти, кой пъди пеперудите от лицето ти, въздишаше той, прострян от болка, докато майка му Бендисион Алварадо плаваше под балдахин от бананови листа сред зловонните изпарения на тресавищата, за да бъде изложена в народните училища, в казармите, в селитрените пустини, в индианските колиби; показваха я в домовете на важните личности заедно с един портрет от нейната младост, на него беше бледа, красива, на челото си бе сложила диадема, беше нагиздена с дантели против волята си, беше разрешила да напудрят лицето й, да сложат червило на устните й за първи и последен път, сложиха в ръката й едно лале от коприна, ето така, не така, госпожо, ето така, небрежно отпуснато в скута, и венецианският фотограф на европейските монарси й направи снимка на първа дама, която сега показваха заедно с трупа като окончателно доказателство против всякакво подозрение за измама, снимката и тя бяха еднакви, защото нищо не бяха оставили на случайността — тялото непрекъснато се възстановяваше с тайни операции, веднага щом козметиката не издържаше и набръчканото от горещината парафинено лице започваше да се топи, изтриваха мъха от клепачите й през дъждовния период, военните шивачки поддържаха облеклото на покойницата така, сякаш вчера я бяха облекли, и поддържаха в безупречно състояние венеца й от бели лилии и булото й на целомъдрена младоженка, което тя приживе не беше носила никога, за да не би някой в този бардак от идолопоклонници да се осмели да каже някога, че си различна от портрета си, майко, и никой да не забравя кой управлява тук вовеки веков, дори в най-бедните колиби в блатистите местности на джунглата, където след толкова години забрава видяха посред нощ да се завръща извехтелият речен кораб с дървено колело със запалени светлини и го посрещнаха с великденски тъпани, защото мислеха, че са се върнали отново славните времена, да живее самецът — крещяха те, благословен да е този, който идва в името на истината — крещяха те, хвърляха се във водата с угоени щитоносци в ръцете си, с една ауяма колкото вол, покатерваха се на парапетите с дантелена дърворезба, за да отдадат необходимата дан на покорство към невидимата власт, чиито зарове решаваха съдбата на отечеството, и дъхът им спираше пред катафалката с надробен лед и каменна сол, многократно отразена в удивените огледала в президентската трапезария, изложена на показ пред обществеността под крилатите вентилатори на архаичния кораб за развлечения, който месеци наред митарствува сред мимолетните острови на екваториалните притоци, докато най-сетне се залута в един кошмарен век, в който гардениите имаха полезна употреба, игуаните летяха в мрака, светът беше свършил, дървеното колело заседна в златоносни наноси, счупи се, ледът се стопи, солта се разтвори и подпухналото тяло продължи да плава без посока в супата от стърготини, но въпреки това не се разложи, тъкмо обратното, господин генерал, тогава видяхме, че тя отвори очи, зениците й бяха прозрачни и с цвета на вълчи корен през януари с присъщата им чистота на лунен камък, и дори ние, най-недоверчивите, видяхме как дъхът й замъгли стъкления похлупак на катафалката и видяхме как от порите й бликна свежа и уханна пот, и видяхме, че се усмихва. Вие, господин генерал, не можете да си представите какво стана тогава, настъпи суматоха, бяхме виждали мулета да раждат, бяхме виждали да никнат цветя в селитрата, бяхме виждали глухонеми, смаяни от чудото на собствените си викове пред станалото чудо, стана чудо, стана чудо, чудо, направиха на пух и прах стъклата на ковчега, господин генерал, и без малко да смелят трупа на кайма, за да си разделят реликвите, тъй че имаше нужда от един батальон гренадири, за да възпрем устрема на обезумялата тълпа, която прииждаше с грохот от разсадника на острови в Карибско море, привлечена от истината, че душата на майка ви Бендисион Алварадо е придобила като божи дар способността да опровергава природните закони; продаваха се конци от покрова й, стихари, вода от тялото й, щампичка от нейния портрет на кралица, но това беше невъобразимо голямо и безумно човешко гъмжило, че по-скоро приличаше на порой от диви говеда, които опустошават с копитата си всичко, що се изпречи на пътя им, и дънеха разлюляната земя така, че вие сам можете да чуете тътена оттук, господин генерал, ослушайте се; и тогава той сложи разперената си ръка зад ухото, в което по-слабо бръмчеше, вслуша се с внимание и чу: майчице мила, Бендисион Алварадо, чу безконечния грохот, видя клокочещото безбрежно блато от хора, простряно чак до морския хоризонт, видя потока от запалени свещи, които раждаха друг, още по-силен ден в блесналата светлина на пладнето, защото майка му, милата Бендисион Алварадо, се завръщаше в града на някогашните си ужаси, както беше пристигнала първия път с пълчищата на войната, с присъщата на живо месо миризма на войната, но този път освободена завинаги от рисковете на живота, защото той беше заповядал да откъснат от училищните учебници страниците, на които се говореше за вицекралете, за да ги няма повече в историята, беше забранил статуите, които ти нарушаваха съня, майко, така че тя сега се връщаше без вродения си страх на раменете на едно мирно множество, връщаше се без ковчега, под открито небе, във въздух, запретен за пеперудите, отрупана със златото, което бившите гласоподаватели й бяха сложили по време на безконечното странствуване от крайните предели на джунглата през неговото необятно и гърчещо се унило кралство, скрита под купчината златни амулети, които окачваха по нея оздравелите парализирани, златни звезди от корабокрушенците, златни деца от недоверчивите ялови жени, които бяха принудени да родят бързешката, направо зад храстите, както по време на война, господин генерал; а тя плаваше по течението в центъра на помитащата стихия на библейското преселение на цял един народ, който не знаеше къде да дене кухненските си джунджурии, добитъка си, остатъците от един живот, който нямаше друга надежда за избавление освен тайните молитви, които самата Бендисион Алварадо четеше по време на боя, за да отклони куршумите, изстрелвани срещу сина й, как се беше озовал той сред пушилката от войната с червена превръзка на главата си и в паузите, когато идваше в съзнание от високата температура, крещеше: да живее либералната партия, майка му стара, да живее побеждаващият федерализъм, мръсни консерватори: макар че всъщност беше обладан от атавистично любопитство да види морето; но мизерната човешка тълпа, която беше нахлула в града с тялото на майка му, беше далеч по-буйна и пощуряла от онази, която помете страната в авантюрата на федералната война, по-ненаситна от ордата, по-ужасна от паниката, най-страхотната, която очите ми бяха виждали през всичките дни на неизброимите години на господството му; всички до един, господин генерал, виждате какво чудо. Убеден от очевидните факти, той най-сетне се измъкна от мъглата на скръбта си, бледен, непроницаем, с черна лента на ръката, решен да употреби всички средства на властта си, за да постигне канонизирането на майка си Бендисион Алварадо въз основа на изумителните доказателства за нейните качества на светица; изпрати в Рим своите образовани министри, отново покани папския нунций на топъл шоколад с курабийки в светлите кладенци на навеса от цъфнали фунийки, прие го свойски, изтегнат в хамака, без риза, като си правеше вятър с бялата си шапка, а нунцият седеше срещу него, с чаша горещо кафе в ръка, неуязвим от горещината и праха под лавандуловата прохлада на празничното си расо, недосегаем за тропическата отпадналост, недосегаем за изпражненията на птиците на мъртвата му майка, които летяха на воля в кладенците от слънчеви лъчи под навеса; отпиваше на глътки шоколада с ванилия, дъвчеше курабиите свенливо като невяста, опитвайки се да забави неизбежната отрова в последната глътка, скован в плетеното кресло, което той не отстъпваше никому; само на вас, отче, както в онези спокойни следобеди от времето на величието, когато друг стар и пречист папски нунций се мъчеше да го вкара в Христовата вяра чрез схоластичните гатанки на Тома Аквински, само че сега аз ви повиках, за да ви вкарам във вярата, отче, как се променя светът, защото сега аз вярвам, рече той, и го повтори, без да му мигне окото, сега аз вярвам, въпреки че в действителност не вярваше в нищо, нито в този, нито в друг някой свят с изключение на това, че майка му, единствената ми — имаше право да бъде прославяна от олтарите поради присъщата й пожертвователност и пословичната й скромност, така че той не обосновава молбата си с измислиците на общественото мнение, че полярната звезда се движела по посока на погребалния кортеж и струнните инструменти свирели сами в калъфите, когато минавал трупът й, тъкмо напротив, обоснова я с качествата на чаршафа, който разгъна и опна в сияйния август, та нунцият да види това, което той видя отпечатано върху ленената тъкан, видя лика на майка му Бендисион Алварадо, без следи от старостта, без поражения от чумата, полегнала на една страна с ръка на сърцето, почувствува на пръстите си влагата на вечната й пот, усети аромата на свежи цветя сред крясъка на птиците, пощръклели от полъха на чудото, отче, видяхте ли какво чудо, рече той, като му показваше чаршафа от лицевата и от опаката страна, дори птиците го видяха, но нунцият беше впил поглед в лененото платно с такова пронизващо внимание, което беше способно да открие прашинки от вулканична пепел по платното, изработено от големите майстори на християнството, в наситеността на една багра той разкри пукнатините на един характер и дори съмненията на една вяра, изстрада екстаза от кръглата форма на земята, проснат по гръб под купола на самотен параклис в един нереален град, където времето не течеше, а плуваше, докато набра смелост да откъсне очите си от чаршафа след дълбоко съзерцание и да изкаже мнението си с кротък, но непоколебим тон, че тялото, изрисувано върху лененото платно, не било плод на божия промисъл, за да ни даде той още едно доказателство за безкрайното си милосърдие, нищо подобно, ваше превъзходителство, това е творба на много сръчен художник както в истинското, така и в другите изкуства, който е злоупотребил с великодушното сърце на негово превъзходителство, защото това не са били маслени бои, а домашни цапала, и то от най-долнопробните, безир за прозорци, ваше превъзходителство, пропит с миризмата на естествените смоли, които са били разтворени в боята, все още се чувствува противната натрапчивост на терпентина, има парченца гипс, все още се усеща натрапчивата влага, но туй не е потта, обляла тялото в сетната предсмъртна тръпка, както са ви накарали да повярвате, а си е влагата от майсторски изработеното ленено платно, напоено с ленено масло и скрито на тъмно, повярвайте ми, че съжалявам, заключи нунцият с искрено съчувствие, но това бе всичко, което можа да каже пред гранитния старец, който го наблюдаваше от хамака, без да мигне, който го беше изслушал от тинята на своето зловещо азиатско мълчание, без дори да си помръдне устата, за да му възрази, макар че никой не знаеше по-добре от самия него истината за тайното чудо с чаршафа, в който те обвих самият аз, майко, със собствените си ръце, и пак аз се стъписах пред първоначалната тишина, породена от твоята смърт, сякаш целият свят бе осъмнал на морското дъно, аз лично видях чудото, майка му стара; но въпреки своята увереност той не прекъсна присъдата, произнесена от нунция, само примигна на два пъти, без да си затваря очите, както правят игуаните, едва се усмихна и накрая въздъхна: тъй да е, отче, ще бъде това, което казвате, но да знаете, че вие ще носите отговорност за думите си, повтарям ви го дума по дума, за да не го забравяте до края на своя дълъг живот, ще носите отговорност за думите си, отче, аз няма да отговарям за това. През онази седмица на лоши предзнаменования, които светът прекара в летаргия, той не стана от хамака дори за храна, отпъждаше с ветрилото си дресираните птици, които кацаха по тялото му, отпъждаше светещите глубоси на фунийките, защото ги мислеше за дресирани птици, не приемаше никого при себе си, не даде никаква заповед, но полицията остана равнодушна, когато сбирщината от платени фанатици нападна двореца на папския нунциат, ограби музея за исторически реликви, изненада нунция по време на следобедната му почивка на открито при езерото във вътрешния парк, измъкна го гол на улицата, изходи се върху него, господин генерал, можете ли да си представите; но той не се помръдна от хамака, дори не мигна, когато му донесоха новината — господин генерал, развеждат нунция из търговските улици, качен на магаре, а върху него вали порой от кухненска помия, която се излива от балконите, крещят му шкембест мис Ватикана, оставете децата да дойдат при мене, едва когато го оставиха полумъртъв сред бунището на пазара, той стана от хамака, като отпъждаше с ръка накацалите птици, озова се в приемната зала, като махаше с траурната лента паяжината на скръбта и с подпухнали от недоспиването очи, и тогава даде заповед нунцият да се сложи на един корабокрушенски сал с провизии за три дена и да се остави на пътя на крайцерите, които идеха от Европа, та всички да разберат какъв е краят на чуждоземните, които вдигат ръка срещу главата на отечеството, и дори папата да разбере веднъж за винаги, че в Рим той може да е папата с пръстена на ръката си и златния си трон, но тук аз заповядвам, майка му стара, мръсни раса. Средството се оказа ефикасно, защото още преди края на годината бе започнат процесът за канонизирането на майка му Бендисион Алварадо, чието неразложимо тяло бе изложено за публично поклонение в кораба на главната базилика, в олтарите се пееха славословия, бе отменено обявеното положение на война срещу Светия престол, да живее мирът, викаха тълпите на Пласа де Армас, слава на господа, викаха те, а през това време той приемаше на тържествена аудиенция аудитора на Светата конгрегация по ритуала, монсиньор Деметриус Алдус, промотор и постулатор на вярата, известен още като еритрен, когото бяха натоварили с мисията да проучи обстойно живота на Бендисион Алварадо, докато не остане ни най-малка следа от съмнение в нейната святост; докъдето искате, отче, каза му той, като задържа ръката му в своята, защото беше почувствувал внезапно доверие в този жълтеникав абисинец, който най-много от всичко обичаше живота; и яде яйца от игуана, господин генерал, обожава боя с петли, табиета на мулатките, кумбията, също като нас, господин генерал, от нашия сой е, тъй че най-добре охраняваните порти се отвориха без задръжки, по негова заповедта, обстойното проучване на адвоката на дявола да не срещне пречки от никакъв характер, защото нищо не е скрито, както и нищо не е невидимо в безпределното му кралство на униние и всичко неопровержимо доказва, че милата му майка Бендисион Алварадо беше предопределена за прослава от олтарите, отечеството ви принадлежи, отче, на ваше разположение е, и тъй стана, разбира се, въоръжена войска възстанови реда в двореца на папския нунций и пред него осъмнаха неизброимите опашки от оздравели прокажени, дошли да покажат току-що покаралата нова кожа върху язвите, някогашните инвалиди от Сан Вито идваха да вдяват игли пред недоверчивите, идваха да покажат богатството си забогателите на рулетка, защото Бендисион Алварадо им откривала номерата насън, получилите вест от изгубените си близки, намерилите своите удавници, тези, които не бяха имали нищо, а сега имаха всичко, идваха и безспир се точеха пред задушната канцелария, украсена с аркебузи за убиване на канибали, праисторически костенурки на сър Уолтър Рейли, където неуморният еритрен изслушваше всички, без да задава въпроси, без да се намесва, облян в пот, безразличен към вонята на разлагащо се човечество, което се трупаше в канцеларията с въздух, разреден от дима на евтините цигари, които той пушеше, вземаше си подробни бележки от показанията на свидетелите и ги карате да подписват тук, с име и презиме, или с пръст, или като вас, господин генерал, с отпечатъка от палеца, както си искат, и те се подписваха, тогава влизаше следващият, и той като предишния, отче, аз бях туберкулозен, бях туберкулозен, пишеше еритренът, а сега чуй как пея, аз бях импотентен, отче, а сега виж ме как ходя по цял ден, аз бях импотентен, пишеше той с неизтриваемо мастило, та точното му писане, неподдаващо се на поправки, да се запази до края на света, аз имах в корема си жива гадинка, отче, аз имах жива гадинка, пишеше той, безмилостен към себе си, отровен от горчиво кафе, отровен от престоялия тютюн на цигарите, които палеше една след друга, разгърден като бараба, господин генерал, ама какъв мъжага е този поп, да, господине, казваше той, истински мъжага, всекиму заслуженото; работеше без отдих, без да сложи залък в устата, за да не губи време, и така до среднощ, но и тогава не си даваше почивка, а щом се изкъпеше, отиваше в кръчмите на пристанището, с ленено расо, закърпено с квадратни кръпки, пристигаше умрял от глад, сядаше на дългата маса от груби дъски, за да опита заедно с хамалите рибената яхния, късаше рибата с пръсти и сдъвкваше дори костите с ослепително белите си зъби, които светеха в тъмнината; пиеше супата направо от чинията, господин генерал, както правят простаците, само да можехте да го видите, смесен с човешката измет от мръсните кораби, които потегляха, натоварени с маймуни и още зелени банани, натоварени с пратки от долнопробни курви за стъклените хотели в Кюрасао, за Гуантанамо, отче, за Сантяго де лос Кабалерос, до който дори не може да се стигне по море, за най-красивите и най-тъжните острови на света, които сънувахме чак до първите утринни лъчи, отче, спомнете си колко различни ставахме, когато гемиите си тръгваха, спомнете си папагала, който предсказваше бъдещето в къщата на Матилде Ареналес, речните раци, които изпълзяваха от чиниите със супа, вятърът на акулите, далечните барабани, живота, отче, този мръсен живот, момчета, защото той говори като нас, господин генерал, сякаш се е родил в квартала на кучешките борби, играеше на плажа бейзбол, научи се да свири на акордеон по-добре от валенатчани, пееше по-добре от тях, изучи и усвои цветистия език на моряците, подиграваше им се на латински, запиваше се с тях в бордеите на педерастите от пазара, скара се с един от тях, защото говорел лошо за господ, нахвърлиха се с юмруци, господин генерал, какво да направим; и той заповяда никой да не ги разтървава, направиха кръг около тях, победи, отчето победи, господин генерал, знаех си аз, рече той, удовлетворен, мъж на място е, и не е лекомислен, както си мислеха хората, защото в ония бурни нощи той проучи още толкова истини, колкото беше научил в изтощителните дни в двореца на папския нунций, много повече, отколкото в мрачната къща в предградията, която беше изследвал без разрешение един следобед, когато валеше пороен дъжд и когато си помисли, че е успял да изиграе безсънната бдителност на президентските служби за сигурност, пъхна си носа и в последната пролука, измокрен от дъжда, който се стичаше вътре през капчуците на покрива, затънал в блатото от маланга и отровни камелии във великолепните спални, които Бендисион Алварадо предоставяше на прислужничките си, за да бъдат щастливи, защото беше добра, отче, беше скромна, слагаше ги да спят на хасени чаршафи, а тя спеше върху голата рогозка на войнишки нар, даваше им да се обличат с нейните празнични рокли на първа дама, парфюмираха се с нейните соли за баня, скачаха голи със слугите в цветната пяна на цинковата вана с лъвски крака, те живееха като царици, а нейният живот си минаваше в шарене на птиците, във варене каши от зеленчуци на мангала с дървени въглища и в отглеждане на билки за спешните случаи на съседите, които я будеха посред нощ ту с това, че имам колики в корема, госпожо, и тя им даваше да дъвчат семена от мокреш, или че на детето му се изкривило окото и тя му даваше отрова против глисти, или: умирам, госпожо, но не умираха, защото ръката й носеше здраве, беше като жива светица, отче, тя се движеше в свой свят на целомъдрие тук, в тази къща на удоволствието, където, откакто я отведоха насила в президентския дворец, валеше безмилостно, валеше върху лотосите на пианото, върху алабастровата маса на разкошната трапезария, която Бендисион Алварадо никога не използува, защото значеше все едно да седне да яде в олтар, представяте ли си отче, какво предчувствие на светица, но въпреки трескавите показания на съседите адвокатът на дявола откри сред остатъците повече следи от стеснителност, отколкото от скромност, откри сред абаносовите статуйки на Нептун и счупените парчета от местни демони и ангели воини, които плаваха между манговите храсти в бившите салони за танци, повече доказателства за духовна бедност, отколкото за всеотдайност, а не откри ни най-малка следа от другия, труден и триединен бог, който го беше изпратил от жарките равнини на Абисиния да търси истината там, където никога не я е имало, защото той не можа да намери нищо, господин генерал, ама какво значи нищо, каква беда. Въпреки всичко монсиньор Деметрио Алдус не се задоволи с щателното проучване на града, а яхна едно муле и се изкачи до ледените върхове на високата гола степ, мъчейки се да намери корените на светостта на Бендисион Алварадо, където нейният образ да не е все още опорочен от блясъка на властта, изникваше от мъглата, увит с разбойническо наметало и с високи седем левги ботуши, като сатанински призрак, който отначало будеше страх, а после почуда и най-сетне любопитство у планинците, които не бяха виждали никога човешко същество с такъв цвят, но хитрият еритрен ги приканваше да го пипнат, за да разберат, че не пуска катран, показваше им зъбите си в тъмата, напиваше се с тях, като си похапваше домашно сирене, пиеше чича с тяхната кратуна, за да спечели доверието им в здрачните колиби по пътеките, където в началото на друг век бяха виждали една важна птицепродавачка, превита под огромния товар на сандъците с пилета, боядисани като славеи, златни кълвачи, яребици, маскирани като пауни, с които лъжеше планинците на печалните неделни панаири в планината, сядаше ей там, отче, за да се грее до огъня, и чакаше някой да се смили и да легне с нея в люспите от меласа в задната стая, за да припечели за ядене, само за да се нахрани, защото никой не беше толкова прост, за да й купи проскубаните плашила, дето се измиваха от първия дъжд и се разваляха, щом вземеха да ходят, а тя самата беше тъй невинна, отче, благословената светица на птиците или на голата степ, наричайте я както обичате, и никой не знаеше точно как се казваше тогава, нито кога започнаха да я наричат Бендисион Алварадо, което не ще да е било кръщелното й име, защото не е тукашно име, а на морски човек, какво ще кажете; дори това беше проучил ловкият прокурор на сатаната, който всичко разкриваше и разнищваше въпреки наемните войници на президентската охрана, които му заплитаха нишките на истината и поставяха невидими пречки; как ви се струва, господин генерал, трябва да го обърнем в някоя пропаст, трябва да му подхлъзнем мулето, но той им попречи, като лично издаде заповед да се следи, но да се пази физическата му цялост, повтарям, да се пази физическата му цялост, да му се предостави абсолютна свобода и всякакви улеснения за изпълнението на мисията му, безапелационна заповед на най-висшата власт за подчинение и изпълнение от всички, подпис: аз, и наблегна, аз самият, със съзнанието, че по този начин поема ужасния риск да познае истинския образ на майка си Бендисион Алварадо в забранените времена, когато все още е била млада, крехка, ходела е в парцали, боса и е трябвало да се прехранва с подкоремието си; но беше красива, отче, и толкова невинна, че слагаше на най-евтините папагали опашки на бойни петли, за да минат за гуакамаи, подправяше парализираните кокошки с паунови пера от ветрилата, за да ги продаде като райски птици; никой не вярваше в това, разбира се, никой не се хващаше като наивник в капаните на самотната птицепродавачка, която мълвеше в мъглата на неделните пазари, само някой да каже хайде, да я вземе гратис: и тъй всички си я спомняха във високата степ с нейната наивност и беднотия и въпреки това изглеждаше невъзможно да се докаже самоличността й, защото в архивите на манастира, където я бяха кръстили, не се намери страницата с акта за нейното раждане, но затова пък се намериха три различни за сина й и на всяка страница беше той, по три различни начина, три пъти заченат, при три различни обстоятелства, три пъти лошо раждан и все поради приумиците на създателите на родната история, които бяха оплели конците на действителността, за да не може никой да разкрие тайната на неговия произход, скритата мистерия, която само еритренът успя да проследи, като отхвърляше многобройните натрупани измами, и когато я прозря, господин генерал, и беше в ръцете му, отекна гръмотевичният изстрел, който продължи да кънти по сивите била и дълбоките каньони на планините, и се чу нескончаемият уплашен рев на събореното от урвата муле, което падаше в една бездънна пропаст от върха на вечните снегове покрай последователните и мигновени климати от илюстрациите в учебника по естествена история в пропастта, покрай оскъдните извори на големите плавателни реки и стръмните чукари, по които се катереха на гърба на индианците мъдри доктори от ботаническата експедиция със своите тайни хербарии, през платата с диви магнолии, където пасяха овцете с мека вълна, които ни даваха щедра прехрана и дрехи и добър пример, през къщите в кафените плантации с книжните гирлянди по пустите балкони и безкрайните си болни, и вечния грохот на буйните реки на границата, където започваха горещините и привечер се носеше зловоние от умрял старец, умрял насилствено, умрял самотен в какаовата плантация с големи издръжливи листа, яркочервени цветове и сочни зърнести плодове, чиито семена се употребяват като основна съставка на шоколада, и неподвижното слънце, и горещата прах, и продълговатия пъпеш, и продълговата диня, и мършавите и тъжни крави на атлантическия департамент, в единственото училище за бедни в радиус от двеста левги, и дъха на все още живото муле, което се пръсна през корема и експлодира като сочна гуанабана сред банановите дървета и уплашените кокошки на дъното на пропастта, майка му стара, издебнаха го, господин генерал, и го стреляха като дивеч с пушка за лов на тигри в прохода Самотна душа въпреки закрилата на моята власт, копелета такива, въпреки моите категорични телеграми, по дяволите, но сега ще им дам да разберат кой съм аз и кои са те, хъркаше той, устата му беше пълна с пяна от злъч не толкова поради ярост, че не му се бяха подчинили, колкото поради убеждението, че крият от него нещо голямо, щом като се бяха осмелили да противоречат на блясъка на властта му, наблюдаваше самочувствието на онези, които го информираха, защото знаеше, че само този, който знае истината, би имал смелостта да го излъже, проучваше тайните намерения на висшето командуване, за да разбере кой от тях е изменникът: ти ли, когото извадих от нищото, или ти, когото сложих да спи в златен креват, след като те бях намерил на земята, или ти, на когото спасих живота, ти ли, когото купих с най-много пари от всички други, всички вие, кучи синове, защото само някой от тях можеше да се осмели да поругае телеграма с неговия подпис, с неговото име и подпечатана с червен восък с пръстена на властта, така че той лично пое ръководството на операцията за връщането му с неповторимата заповед: в срок най-много от четиридесет и осем часа да го намерите жив и да ми го доведете, и ако го намерите мъртъв, пак ми го доведете жив, и ако изобщо не го намерите, пак ми го доведете, това беше такава непоколебима и страшна заповед, че се явиха пред него, преди да изтече предвидения срок: господин генерал, намерихме го в храстите на дъното на пропастта, а раните му бяха изцелени от златните цветове на фрайлехона, по-жив от нас, господин генерал, жив и здрав благодарение на способностите на майка ви Бендисион Алварадо, която още веднъж показа своето милосърдие и сила чрез човека, който се беше опитал да опетни паметта й, свалиха го по индианските пътеки в хамак, окачен на кол, с конвой от гренадири, предвождани от един стражар на кон, който биеше камбана за тържествена литургия, за да знаят всички, че това е работа на онзи, който управлява; положиха го в спалнята за почетни гости в президентския дворец под личната отговорност на министъра на здравето, докато завърши ужасния документ, написан от него собственоръчно и заверен със собствените му инициали в дясното поле на всеки от триста и петдесетте листа на всеки от седемте екземпляра, които подписвам собственоръчно и удостоверявам със своя печат на четиринадесетия ден от месец април през настоящата по милостта на нашия господ-бог година, аз Деметрио Алдус, аудитор на Светата конгрегация по ритуала, постулатор и промотор на вярата съгласно неограничените пълномощия и за прослава на човешката справедливост на земята, и за прослава на господа в небесата, потвърждавам и доказвам, че това е единствената истина, пълната истина и нищо друго освен истината, ваше превъзходителство, заповядайте. Наистина тя беше тук, затворена в седемте лакирани Библии, толкова неизбежна и брутална, че само човек, неуязвим за съблазните на славата и безразличен към интересите на властта си, би се осмелил да я оголи пред невъзмутимия старец, който го изслуша, без да мигне, като си вееше с ветрило в люлеещия се плетен стол и едва въздъхваше след всяко смъртоносно откритие, и едва произнасяше едно аха всеки път, когато пред него пламваше светлината на истината: аха, повтаряше той, като отпъждаше с шапката си априлските мухи, пощръклели от остатъците от обяда, поглъщаше цели истини, горчиви, истини като въглени, крито продължаваха да парят в мрачината на сърцето му, защото всичко това беше фарс, ваше превъзходителство, един апарат от комедианти, който той самият организира без предварителни намерения, когато взе решението трупът на майка му да бъде изложен за публично поклонение в катафалка с лед, много преди някой да се беше сетил за заслугите на святата ти персона и само за да опровергае клеветите, че се е скапала още приживе, една циркаджийска измама, в която самият той се беше забъркал, без да го съзнава, още от момента, когато му съобщиха новината, че майка му Бендисион Алварадо правела чудеса, и той заповяда тогава да закарат тялото с великолепна процесия чак до най-закътаните краища на необятната му страна без статуи, та да не остане човек невъзнаграден с твоето благочестие след толкова години безплодни мъчения, след толкова птици, боядисани без някаква облага, майко, след толкова любов без милост, макар че никога не ми беше минавало през ум, че тази заповед ще се превърне в лъжа на мнимите болни от водянка, на които плащаха, за да се обезводнят публично, платили двеста песо на един мним умрял, който излезе от гроба и тръгна на колене пред изплашената тълпа с изпокъсан саван и уста, пълна с пръст, платили осемдесет песо на една циганка, за да се престори, че ражда посред улицата дете с две глави, като наказание, че била казала, че всички чудеса били работа на правителството, и точно така е, нямаше нито едно свидетелско показание, което да не беше платено с пари, нито едно позорно съзаклятничество, което, разбира се, не беше скроено от неговите ласкатели с невинната цел да му доставят удоволствие, както бил предположил монсиньорът Деметрио Алдус при първите си щателни проучвания, да, ваше превъзходителство, това беше мръсно дело на вашите привърженици, най-скандалното и богохулно от всички, които са ставали под сянката на вашата власт, защото тези, които измислиха чудесата и купуваха удостоверенията с лъжи, бяха същите онези последователи на вашия режим, които майсторяха и продаваха реликвите от булчинската рокля на умрялата ви майка Бендисион Алварадо, аха, същите, които печатаха щампичките и сечаха медалите с нейния портрет на кралица, „аха“, тези, които бяха забогатели с къдрици от косата й, „аха“, с бурканчетата с вода от тялото й, „аха“, и веревните савани, на които рисуваха с безир за врати нежното тяло на спяща девица в профил с ръка на сърцето и които бяха продадени на ярдове в задните стаички на индуския пазар, една чудовищна лъжа, подхранвана от предположението, че трупът продължава да лежи непокътнат пред жадните очи на нескончаемата тълпа, която се точеше през главния кораб на катедралата, докато истината беше съвсем друга, ваше превъзходителство, защото тялото на майка ви не се беше съхранило поради нейната добродетелност, нито от парафинените кръпки и измамите на козметиката, които той беше разрешил от синовно тщеславие, а беше препарирано по най-мръсния препараторски начин, така както умрелите животни се препарират в научните музеи, както той установи; със собствените си пръсти, майко, отхлупих кристалната урна, чиито погребални емблеми се разваляха от дишането, свалих ти венеца от бели портокалови цветове от мухлясалия череп, чиито твърди като грива на кобила коси бяха изскубнати косъм по косъм, за да бъдат продадени като реликви, измъкнах те от нишите на разръфаните булчински дрипи и сухите остатъци и трудните вечери на селитрата на смъртта и ти едва ли тежеше повече от тиква на припек, и издаваше една стара миризма от дъно на сандък, и в тебе се усещаше някакво трескаво неспокойствие, което приличаше на ромона на твоята душа, а всъщност беше стъргането на молците, които те прояждаха отвътре, членовете ти се разпадаха сами, когато поисках да те взема в прегръдките си, защото бяха извадили от тялото ти всичко, което притежаваше приживе, когато беше щастлива майка, заспала с ръка на сърцето, и пак те бяха натъпкали с парцали, така че от всичко твое не беше останало нищо друго освен една черупка от прашни кори, която стана на трошляк само при повдигането й във въздуха, фосфоресцираща от светулките на твоите кости, и едва се чу шум като подскачане на бълха, предизвикан от стъклените ти очи, при падането им на плочниците на потъналата в дрезгавина църква, беше се превърнала в нищо, беше купчина останки от една рухнала майка, които стражарите събраха от пода с лопата, за да ги хвърлят как да е в ковчега пред каменната невъзмутимост на непроницаемия сатрап, чиито очи на игуана не допуснаха да се съзре ни най-малко вълнение дори когато остана в двуместната каляска без отличителни знаци насаме с единствения човек на този свят, който се беше осмелил да го изправи пред огледалото на истината, и двамата наблюдаваха през мрежата от ресни ордите от служители, които си почиваха от топлия следобед на хладина край порталите, където преди се продаваха книжки за ужасни престъпления и нещастна любов, за месоядни цветя и невероятни плодове, които отслабваха волята, а сега там се чуваше само оглушителната врява от битпазара, на който се продаваха фалшивите реликви от дрехите и тялото на майка му Бендисион Алварадо, докато той изживя с болка ясното впечатление, че монсиньор Деметрио Алдус е разкрил мислите му, когато откъсна поглед от тълпите инвалиди и промърмори, че в края на краищата остава нещо хубаво от строгото проучване и това е увереността, че този беден народ обича ваше превъзходителство както собствения си живот, защото монсиньор Деметрио Алдус видял ясно подлостта в самия президентски дворец, беше видял алчността и подлостта в ласкателството и коварното сервилничене сред тези, които преуспяваха под закрилата на властта, и в замяна на това беше разкрил една нова форма на обич сред върволицата от нуждаещи се, които не чакаха от него нищо, защото не очакваха нищо от никого и изпитваха към него земно обожание, което можеше да се докосне с ръце, и една преданост без илюзии, която ние бихме искали да изпитват към бога, ваше превъзходителство, но той дори не мигна от изненада пред това разкритие, което в други времена би накарало сърцето му да се свие, той дори не въздъхна, а се замисли в себе си с някакъв стаен смут, само това липсваше, отче, остава само никой да не ме обича, сега, когато вие си отивате, за да се насладите на прославата на моето нещастие под златните куполи на вашия лъжлив свят; а той оставаше да носи незаслуженото бреме на истината, без грижовна майка, която би му помогнала да го носи по-леко, по-самотен от лявата си ръка в това отечество, което не избрах по желание, а ми го дадоха наготово, така както го видяхте, такова, каквото е било винаги, с това чувство за нереалност, с тази миризма на лайна, с тези хора без история, които не вярват в нищо друго освен в живота, това е отечеството, което ми натрапиха, без да ме питат, отче, с четиридесет градуса горещина и деветдесет и осем процента влажност, с тапицираната сянка на президентската каляска, вдишвайки прашния въздух, угнетен от подлостта на хернията, която подсвирваше тънко като кафеник по време на аудиенциите, където няма с кого да загуби една партия домино, нито някой, в чиято истина да повярва; отче, поставете се на мое място, но не го каза, едва въздъхна, едва примигна за миг и помоли — монсиньор Деметрио Алдус, този брутален разговор, който водихме днес следобед, да си остане между нас, вие не сте ми казали нищо, отче, и аз не знам истината, обещайте ми това, и монсиньор Деметрио Алдус му обеща, разбира се, ваше превъзходителство, вие не знаете истината, давам ви мъжката си дума. Делото на Бендисион Алварадо беше прекратено поради липса на достатъчно доказателства, след което с официално разрешение от амвоните бе разгласен Римският едикт заедно с решението на правителството да потуши всеки протест или опит за безредици, но силите за сигурност не се намесиха, когато ордите от възмутени пилигрими запалиха огньове на Пласа де Армас с големите врати на главната базилика и счупиха с камъни витражите с ангели и гладиатори на папския нунциат, всичко пометоха, господин генерал, но той не се помръдна от хамака, обсадиха манастира на бискаинките, за да ги накарат да се видят без имущество, ограбиха черквите, сградите на мисиите, изпочупиха всичко, което имаше нещо общо със свещениците, но той остана неподвижен в хамака под прохладната сянка на фунийките, докато командуващите от генералния му щаб, събрани на съвещание, не се признаха за неспособни да успокоят духовете и да възстановят реда, без да се пролее кръв, както беше уговорено, и едва тогава се надигна, появи се в кабинета след толкова месеци бездействие и пое лично тържествената отговорност да изрази народната воля чрез един декрет, който създаде по собствено вдъхновение и продиктува от свое име и на свой риск, без да предупреждава въоръжените сили и без да се консултира с министрите си, като в първия член прокламира гражданската святост на Бендисион Алварадо по върховното решение на свободния и суверенен народ, назова я покровителка на нацията, изцелителка на болните и учителка на птиците и рождената й дата бе обявена за национален празник, а във втория член от деня на излизането на настоящия декрет бе обявено състояние на война между тази страна и силите на Светия престол и всичките последствия, които предвиждат в подобни случаи човешките права и действуващите международни спогодби, а в третия член заповяда да се изгонят незабавно, публично и тържествено господин главният архиепископ, както и епископите, папските префекти, свещениците и монахините и всички други хора, местни или чужденци, които имат нещо общо с божиите дела, при каквито и да е условия и под какъвто и да е претекст, както вътре в страната, така и на разстояние петдесет морски левги в териториални води, а в четвъртия и последен член беше наредено да изземат всички имоти на църквата, нейните храмове, манастири, училищата, обработваемите й земи заедно със сечивата и добитъка, захарните заводи, фабриките и работилниците, както и всичко, което действително й принадлежи, въпреки че е регистрирано на името на трети лица, като всичкото имущество става част от посмъртните владения на светицата на птиците Бендисион Алварадо за прослава на нейния култ и величие на нейната памет от деня, в който влезе в сила този декрет, продиктуван лично и подпечатан с пръстена-печат на тази върховна и безапелационна сила на върховната власт, за подчинение и изпълнение. Още по време на празничните фойерверки, тържествените камбани и увеселителните музики, с които бе отпразнувано гражданското канонизиране, той се зае лично декретът да бъде изпълнен без двусмислени маневри, за да бъде сигурен, че няма да стане жертва на нови измами, отново пое юздите на действителността с твърдите си атлазени ръкавици както по време на най-голямото си величие, когато народът преграждаше пътя му на стълбището, за да го помоли да възстанови конните надбягвания по улиците, и той нареждаше: прието: да възстанови надбягването с чували, и той нареждаше: прието; и когато се появяваше в най-бедните стопанства, за да обясни как трябва да се слагат кокошките в полозите и как да се скопяват телетата, понеже не се задоволяваше с личната проверка на подробните инвентарни актове на имотите на църквата; той пое лично ръководството на изземането, за да не остане никаква пролука между неговата воля и изпълнението, съпостави истините от документите с измамните истини от реалния живот, контролираше сам изгонването на големите религиозни общини, на които се приписваше намерението да измъкнат, скрити в чували с двойни дъна и хитро измислени корсажи, тайните съкровища на последния вицекрал, които си стояха заровени в бедняшките гробища въпреки настървението, с което ги бяха търсили федералните водачи през дългите години на войната, и не само заповяда никой член на църквата да не носи със себе си нищо друго освен един кат дрехи за преобличане, но също така безапелационно реши тъпите селски свещеници да бъдат натоварени на корабите голи, както ги е майка родила, макар че на тях им беше все едно дали ходят голи или облечени, щом като променяха съдбата им, префектите на опустошените от маларията земи на мисиите, голобрадите и важни епископи, а зад тях жените, боязливите сестри на милосърдието, подивели мисионерки, свикнали да облагородяват природата и да развъждат зеленчуци в пустинята, както и стройните бискайки, които свиреха на клавесин, и салесианките с изящни ръце и непокътнати тела, защото още по чистите кожи, в които са се появили на света, можеше да се познае класовият им произход, разликата между техния ранг и несъответствието на службата им, според това как се точеха между чували с какао и кошове солена риба в огромния хамбар на митницата; минаваха като въртящо се стадо от подплашени овце, скръстили ръце на гърдите си, като едни се мъчеха да прикрият срама си зад срама на другите пред стареца, който приличаше на издялан от камък под крилатия вентилатор, и ги гледаше, без да диша, без да отмества погледа си от неизменното пространство, през което неизбежно трябваше да мине потокът от голи жени, гледаше ги безучастно, без да мигне, докато не остана нито една на територията на страната, защото тези бяха последните, господин генерал, но въпреки това той бе запомнил една, която беше отделил от другите само с един поглед върху навалицата от уплашени послушници, различи я сред останалите, въпреки че не беше различна от тях, беше дребна и закръглена, яка, с разкошни бедра и едра и сляпа гръд, с несръчни ръце и изпъкнал секс, с коси, подстригани с градинарска ножица, редки и яки като брадви зъби, с малък нос, с плоски стъпала, една посредствена послушница, като всички останали, но той усети, че тя е единствената жена в стадото от голи жени, единствената, която, минавайки пред него, без да го погледне, остави тъмна диря като горско животно, което ми отне дъха жизнерадостен, и едва има време да отмести незабележимо погледа си, за да я види втори път и завинаги, когато чиновникът от службата за самоличност намери името й в списъка по азбучен ред и викна Назарено Летисия, а тя отвърна с мъжки глас, тук. Такава я беше притежавал той през останалата част от живота си, тук, докато през пролуките на паметта му не се изцедиха последните капки носталгия и остана само нейният образ върху къс хартия, на който беше написал Летисия Назарено, душо моя, погледни докъде стигнах без теб, скри я в пролуката, където криеше пчелния мед, препрочиташе си я, когато знаеше, че никой не го гледа, и отново я навиваше на руло, след като беше възкресил в един мимолетен миг незабравимия следобед със сияен дъжд, когато го изненадаха с новината, господин генерал, че са я репатрирали съгласно една заповед, която той не беше давал, а защото просто беше промълвил Летисия Назарено, докато гледаше към последната гемия за пепел, която се скри зад хоризонта, Летисия Назарено, повтори той името на глас, за да не го забрави, и това беше достатъчно президентските служби за сигурност да я отвлекат от манастира в Ямайка, измъкнаха я със запушена уста и с усмирителна риза, затворена в чамов сандък с лакирани обръчи, и надписи с катран, които гласяха — чупливо, do not drop this side up, и редовно разрешително за износ с надлежния консулски документ за освобождаване от такса на две хиляди и осемстотин чаши за шампанско от истински кристал за президентската изба, върнаха я в трюма на кораб за въглища и я сложиха гола и упоена с наркоза в кревата с капитела в спалнята за почетни гости, както той щеше да си я спомня в три часа след пладне под брашнената светлина на москитерото, беше така спокойна в естествения си сън, както многото други неподвижни жени, които му бяха сервирали, без да ги е искал, и които той беше обладал в онази стая, без дори да ги разбужда от луминала, измъчван от ужасното чувство за безпомощност и поражение, само че не докосна Летисия Назарено, съзерцаваше я как спи с някаква детска почуда, изненадан от промяната, която беше настъпила в голотата й, откакто я беше видял в хамбарите на пристанището, бяха накъдрили косата й, бяха я обръснали цялата, дори най-интимните й кътчета, бяха й сложили червен лак на ноктите на ръцете и на краката, бяха й сложили червило на устните, руж на страните й и мускус на клепачите, от цялата лъхаше някакъв приятен аромат, който беше унищожил твоя прикрит дъх на горско животно, ама че дивотия, бяха я развалили в старанието си да я оправят и толкова я бяха променили, че той не успяваше да я види гола под несръчните мазила, докато я гледаше потънала в упоението на луминала, видя я как излиза, благополучно се събуди, видя, че и тя го видя, майко, тя беше, Летисия Назарено, моето недоумение, вцепенена от ужас пред каменния старец, който я гледаше безмилостно през тънката мъгла на москитерото, уплашена от непредвидимите намерения на мълчанието му, защото не можеше да си представи, че въпреки неизброимите му години и безмерната му власт той беше по-изплашен от самата нея, нещо повече, той не знаеше какво да направи, беше така развълнуван и непохватен, както когато за първи път се почувствува мъж с една войнишка жена, която завари да се къпе гола посред нощ в реката и чиято сила и размери си беше представил според пръхтенето й като кобила след всяко гмуркане във водата, слушаше тъмния и самотен смях в мрака, усещаше радостта на тялото й в мрака, но продължаваше да седи парализиран от страх, защото все още беше девствен, макар че в третата гражданска война вече беше лейтенант от артилерията, стоя така, докато страхът, че ще загуби тази възможност, стана по-рушителен от страха да я нападне, и тогава той се хвърли във водата с всичко, което носеше на себе си, гамашите, раницата, патрондаша, мачетето, пушката с щик, объркан от толкова военни препятствия и толкова тайни страхове, та жената отначало си помисли, че някой беше влязъл във водата с коня си, но веднага разбра, че е само един клет уплашен човек и го прие във вира на своето милосърдие, поведе го за ръка в тъмата на своето смущение, защото той не можеше да намери пътя в мрака на вира, насочваше го с майчински глас в мрака, хвани се по-здраво за рамената ми, за да не те събори течението, не клякай във водата, а застани на колене, опри се здраво на дъното и дишай бавно, за да ти стигне дъхът, и той правеше това, което тя му казваше, с някакво детско послушание, като си мислеше: майко мила, Бендисион Алварадо, какво, по дяволите, правят жените, та вършат нещата така, сякаш те са ги измислили, какво правят, че да са толкова мъже, мислеше той, а през това време тя смъкваше от него безполезния товар от други по-малко страшни и опустошителни войни, отколкото тази самотна война до гушата във вода, стоеше примрял от страх, закрилян от онова дъхащо на боров сапун тяло, когато тя най-после откопча токите на двата колана и откопча цепката на панталона му, и ме обзе ужас, защото не намерих това, което търсех, а огромния тестикул, който плуваше като жаба в мрака, пусна го уплашена, отдръпна се, върви по дяволите при майка си да те смени с друг, рече му тя, ти за нищо не струваш, и сега го бе сразил същият старовремски страх, който го караше да стои неподвижен пред голотата на Летисия Назарено, в чиято река с непредвидими води той не би влязъл дори с всичко това, което носеше на себе си, докато тя не му се притечеше на помощ със своето милосърдие, той сам я покри с чаршаф, свири й на грамофона, докато се изхаби цилиндърът, все една и съща песен за клетата Делгадина, оскърбена от любовта на баща си, каза да й сложат цветя от филц във вазите, за да не увехнат като естествените от неприятното свойство на ръцете й, правеше всичко, което му хрумнеше, за да я направи щастлива, но пазеше все така строго пленничеството и я държеше гола, за да разбере тя, че ще бъде обградена с грижа и любов, но че няма никаква възможност да се изскубне от тази съдба, и тя така добре го разбра, че при първия отдих от страх му заповяда, без да го моли, господин генерал, отворете ми прозореца, да влезе малко чист въздух, и той го отвори, затворете го, защото луната ми грее в лицето, затвори го, изпълняваше заповедите й, сякаш бяха дадени от любов, и го правеше с все повече послушание и самоувереност, колкото по-близо се чувствуваше до оня следобед със силен дъжд, когато той се вмъкна под москитерото и легна до нея с дрехите, без да я буди, по цели нощи поемаше в самота от тайните аромати на тялото й, вдишваше миризмата й на планинска кучка, която от месец на месец ставаше все по-гореща, покара мъхът на корема й, един ден се събуди стресната, крещейки: махнете се оттук, господин генерал, и той стана тежко и бавно, но отново легна до нея, докато тя спеше, и така през онази първа година на пленничество й се наслаждава, без да я докосне, докато тя свикна да се събужда до него, без да й е ясно накъде текат скритите помисли на този непроницаем старец, който беше зарязал ласкателствата на властта и очарованието на света, за да я съзерцава, да й слугува, и я обземаше все по-голям смут, по-близо се чувствуваше той до деня, в който легна върху нея с дрехите, както някога беше влязъл в реката, с униформата без отличителни знаци, с колана, на който висеше сабята с връзката с ключове, гамашите, ботушите за езда, със златната шпора, това беше едно кошмарно нападение, от което тя се събуди, като се мъчеше да махне от себе си този кон, нагизден с военно снаряжение, но той беше толкова смел, че тя реши да спечели време, като прибегне до последното средство, и му каза: махнете си амуницията, господин генерал, че халките по тях ми убиват на сърцето, и той ги махна, махнете си шпората, господин генерал, че ми убива на петата със златната си звездичка, махнете връзката с ключове от ремъка, че ми убива на костта на бедрото, и той в края на краищата изпълняваше заповедите й, макар че и бяха необходими три месеца, докато го накара да си свали ремъците на сабята, които й пречеха да диша, и още един месец, за да свали гамашите, които ми нараняват душата с токите си, това беше една бавна и трудна борба, в която тя го изчакваше, без да го кара да губи търпение, и той накрая се съгласяваше, за да й направи удоволствие, така че нито единият, нито другият разбра някога как се стигна дотам, че стана финалният катаклизъм, малко след втората годишнина от отвличането, когато неговите хладни и нежни ръце случайно попаднаха на подводните камъни на спящата послушница, която се събуди стресната от някаква белезникава пот и смъртоносно треперене и не се опита нито с добро, нито с лошо да пропъди дивото животно, легнало върху нея, ами го възбуди окончателно, като го помоли да си свали ботушите, че ще ми измърсиш чаршафите, и той ги смъкна, както свари, махни си гамашите и панталоните, и бандажа, всичко свали, скъпи, че тъй не те усещам, докато той самият не разбра, че се намира така, както само майка му го беше виждала под светлината на меланхоличните арфи на здравеца, освободен от страха, свободен, превърнат в боен бизон, който при първата стремглава атака разруши всичко, което срещна по пътя си, и се хвърли целият в пропастта от мълчание, където се чуваше само скърцането на дървен корпус на кораб, предизвикано от стиснатите зъби на Назарено Летисия, цялата там, беше се вкопчила в косите ми с всичките си пръсти, за да не умре сама в бездънната пропаст, където аз умирах, привличан в същото това време и със същия порив от всички желания на тялото, и въпреки всичко я забрави, остана сам в мрака, търсещ сам себе си в солената вода на сълзите си, генерале, в кротката нишка на биволските си лиги, в почудата на своята почуда, майчице мила Бендисион Алварадо, как е възможно да съм живял толкова години, без да позная това вълнение, плачеше, зашеметен от настойчивото желание на бъбреците си, сплетените от газовете черва, смъртното разкъсване на нежното пипало, което изтръгна съсирек от вътрешностите му и го превърна в обезглавено животно, което се тресеше в агония и пръскаше снежните чаршафи с една гореща и кисела материя, която развали в съзнанието му прозрачния като разтопено стъкло въздух на следобеда със сияйния дъжд, прекаран под москитерото, ами че това бяха лайна, господин генерал, собствените ви лайна.