Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (9)

8

Декември дойде като неочаквана пролет, като описан в книга. И с него дойде Мартин. Появи се у дома след обяд, със сгъваем куфар, пак със сакото с четири копчета, сега чисто и току-що изгладено. Нищо не ми каза, защото отиде право в кабинета да разговаря с баща ми. Денят на сватбата беше определен още през юли. Но два дни след завръщането на Мартин през декември баща ми повика мащехата в кабинета, за да й каже, че сватбата трябва да стане в понеделник. Беше събота.

Роклята беше готова. Мартин идваше у дома всеки ден, говореше с баща ми, който споделяше с нас впечатленията си, докато се хранехме. Аз не познавах годеника си. Никога не бях оставала насаме с него. Но изглежда, че сърдечно и крепко приятелство свързваше Мартин с баща ми, а баща ми говореше за Мартин така, сякаш не аз, а той самият щеше да се жени за него.

Аз не се чувствувах никак развълнувана, че наближава сватбата ми. Все още бях обвита в тази сива мъгла, през която Мартин се приближаваше изправен и недействителен, размахвайки ръце, като говореше, закопчавайки и разкопчавайки сакото си с четири копчета. В неделя обядва у нас. Мащехата ми ни настани така, че Мартин да е до баща ми, през три стола от мене. По време на обяда мащехата ми и аз разговаряхме съвсем малко. Баща ми и Мартин приказваха за работите си. И аз, седнала през три стола от него, виждах човека, който след година щеше да бъде бащата на детето ми и с когото не ме свързваше дори и повърхностна дружба.

В неделя вечерта облякох венчалната си рокля в спалнята на мащехата. Виждах се в огледалото бледа и чиста, обвита в облак от тънък крепон, който ми напомняше призрака на майка ми. Казвах си пред огледалото: „Това съм аз, Исабел. Облечена съм като булка, за да се оженя на разсъмване.“ И не можех да се позная; чувствувах се раздвоена в спомена за умрялата си майка. Меме ми беше говорила за нея преди няколко дни в къщата на ъгъла. Беше ми казала, че след като съм се родила, облекли майка ми в сватбената й премяна и я положили в ковчега. И сега, като се гледах в огледалото, виждах костите на майка си, покрити с гробищна плесен, сред купчина изпокъсан крепон и плътен жълт прах. Аз бях извън огледалото. Вътре беше майка ми, отново жива — гледаше ме, простираше към мен ръце от застиналото пространство, опитваше се да докосне смъртта, която втъкваше първите игли в булчинския ми венец. А отзад, в средата на спалнята, баща ми, сериозен и слисан, промълвя: „Сега, с тази рокля, си досущ като нея.“

Тази вечер получих първото и последното, единственото любовно писмо. Една бележка от Мартин, написана с молив на гърба на филмовата програма. Пишеше: „Тъй като няма да мога да дойда навреме тази вечер, ще се изповядам рано сутринта. Кажете на полковника, че уговореното е почти постигнато и че затова не мога да дойда сега. Много ли сте уплашена? М.“ С блудкавия вкус на това писмо отидох в спалнята и още го чувствувах в устата, когато се събудих след няколко часа, разтърсена от мащехата си.

Но всъщност мина още много време, докато се събудя напълно. Отново се чувствувах във венчалната рокля в едно свежо и влажно утро, ухаещо на мускус. Усещах устата си пресъхнала, както когато пътуваш и слюнката не иска да навлажни хляба. Кумовете и гостите бяха в салона от четири часа. Аз познавах всички, но сега ги виждах променени и нови, мъжете бяха облечени в сукно, а жените разговаряха с шапки на главата и изпълваха къщата с плътния и дразнещ дъх на думите си.

Черквата беше празна. Няколко жени се извърнаха да ме погледнат, когато прекосих главния кораб, като обречен младеж към жертвения камък. Палето, слаб и достоен, единственият човек с реални очертания в този вихрен и безмълвен кошмар, слезе по стъпалата и ме предаде на Мартин с четири движения на мършавите си ръце. Мартин стоеше до мене, спокоен и усмихнат, какъвто го видях на бдението при детето на Палокемадо, но сега беше с къса коса, сякаш за да ми докаже, че в самия ден на сватбата се беше постарал да изглежда още по-недействителен, отколкото в обикновени дни.

Същото това утро, вече у дома, след като гостите закусиха и размениха обичайните фрази, мъжът ми излезе и се върна чак подир следобедната почивка. Баща ми и мащехата ми се престориха, че не забелязват положението ми. Оставиха денят да мине, без да променят установения ред, така че нищо да не позволи да се почувствува необикновеният дъх на този понеделник. Съблякох венчалната си рокля, свих я на вързоп и я пъхнах на дъното на гардероба. Спомних си за майка си и си помислих: „Тези парцали поне ще ми послужат за саван.“

Нереалният младоженец се върна в два часа и каза, че е обядвал. Тогава, като го видях да се приближава с късата си коса, ми се стори, че декември не беше вече лазурен месец. Мартин седна до мен и известно време мълчахме. За първи път, откакто се бях родила, се страхувах, че ще мръкне. Трябва да съм се издала с някое движение, защото внезапно Мартин сякаш оживя, наведе се над рамото ми и попита: „За какво мислиш?“ Почувствувах, че сърцето ми се свива: непознатият ми беше заговорил на „ти“. Погледнах нагоре, там, където декември беше огромна блестяща топка, сияен месец от стъкло, и казах: „Мисля си, че сега ни липсва само едно — да завали.“.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Последната нощ, когато разговаряхме на чардака, беше по-горещо от обикновено. Само след няколко дни той щеше да се върне от бръснарницата и да се затвори завинаги в стаята си. Но онази последна нощ на чардака, една от най-горещите и тежки, които съм запазил в паметта си, той се показа разбиращ, както много рядко се случваше. Единственото нещо, което, изглежда, живееше в тази огромна пещ, бе глухо отекващата песен на щурците, възбудени от жаждата в природата, и мъничката, незначителна и все пак прекомерна дейност на розмарина и туберозата, които пламтяха в пустия час. И двамата мълчахме, а от нас се стичаше онова мазно и лепкаво вещество, което не е пот, а протеклата слуз на разлагащата се жива материя. От време на време той поглеждаше звездите, небето, опустошено от ослепителния летен блясък, а после оставаше неподвижен, сякаш изцяло вглъбен в хода на тази чудовищно жива нощ. Седяхме така, умислени, един срещу друг, той — в коженото си кресло, аз — в люлеещия се стол. Изведнъж се мярна бяло крило и аз видях самотната му тъжна глава, клюмнала на лявото рамо. Спомних си за живота му, за неговата самота, за ужасния му душевен смут. Спомних си с какво мъчително безразличие наблюдаваше той зрелището на живота. Преди ми се струваше, че с него ме свързват сложни чувства, противоречиви понякога и тъй изменчиви, както и неговата личност. Но в този миг ни най-малко не се усъмних, че съм го обикнал дълбоко. Стори ми се, че съм прозрял в себе си онази тайнствена сила, която още от първия миг ме подтикна да го закрилям, и усетих като жива рана болката в тъмната му душна стая. Видях го мрачен и сломен, смазан от обстоятелствата. Внезапно, като ме погледна с жестоките си и проницателни жълти очи, се уверих, че тайната на безизходната му самота ми бе разкрита от напрегнатия пулс на нощта. И преди самият аз да успея да се замисля защо правя това, го попитах:

— Кажете ми, докторе, вярвате ли в бога?

Той ме погледна. Косата му падаше върху челото и целият той гореше от някакъв вътрешен огън, но на лицето му все още нямаше нито сянка от вълнение или смущение. Отговори с напълно овладения си ленив глас на преживно животно:

— За първи път ми задават този въпрос.

— А вие самият, докторе, задавали ли сте си го някога?

Не изглеждаше нито безразличен, нито развълнуван. Като че ли почти не се интересуваше от мен. Нито от моя въпрос, още по-малко от целта му.

— Трудно е да се каже.

— Но не ви ли плаши нощ като тази? Нямате ли чувството, че някой по-голям от всички броди из плантациите, докато нищо не се движи и всичко изглежда поразено от стъпките му?

Сега той мълчеше. Щурците изпълваха пространството отвъд прохладния, жив и почти човешки мирис на жасминовия храст, посаден в памет на първата ми жена. Един исполин бродеше сам в нощта.

— Мисля, че нищо подобно не ме смущава, полковник. — Но сега и той изглеждаше поразен, също като нещата, като розмарина и туберозата в горещото си пространство. — Смущава ме това — продължи той, като ме погледна сурово право в очите, — че съществува човек като вас, способен да твърди със сигурност, че разбира онзи, който броди в нощта.

— Ние се стремим да спасим душата си, докторе. Това е разликата.

И тогава си позволих да отида по-далече, отколкото възнамерявах:

— Вие не го усещате, защото не сте вярващ.

А той ми отвърна спокоен и невъзмутим:

— Не е тъй, полковник, повярвайте ми. Работата е там, че ме смущава както мисълта, че бог съществува, така и мисълта, че не съществува. Ето защо предпочитам изобщо да не мисля за това.

Не знам защо предчувствувах, че точно така ще ми отговори. „Той е скаран с бога“, помислих, като чух това, което ми каза непринудено, ясно и точно, сякаш го бе прочел някъде. Аз все още бях упоен от вцепенението на нощта. Чувствувах се сред необятна галерия от пророчески картини.

Там, зад парапета, беше градинката, която обработваха Аделаида и дъщеря ми. Затова пламтеше розмаринът — защото те всяка сутрин го поддържаха с грижите си, та в нощи като тая жаркият му дъх да се носи из къщата и да прави по-спокоен съня. Жасминовият храст изпращаше натрапчивия си мирис и ние го вдъхвахме, защото той беше връстник на Исабел, защото в известен смисъл тази миризма беше продължение на майка й. Щурците бяха в двора, сред храстите — забравили бяхме да почистим бурените след дъжда. И единственото невероятно, изумително нещо беше, че той седи тук и бърше с огромна проста кърпа лъсналото си от пот чело.

След нова пауза рече:

— Бих искал да зная защо ми зададохте този въпрос, полковник.

— Внезапно ми хрумна — отвърнах аз. — Може би защото от седем години ми се иска да узная какво мисли човек като вас. — И добавих, като също си избърсах потта от челото: — Или може би ме тревожи вашата самота.

Почаках, но не получих отговор. Видях го срещу себе си, все така тъжен и самотен. Спомних си за Макондо, за безумието на неговите жители, които горяха банкноти по празници; за безпътната шума, която презираше всичко, която се валяше в тресавището на своите инстинкти и намираше в прахосничеството желаното удоволствие. Спомних си за живота му преди идването на шумата. И за сетнешния му живот, за евтините му одеколони, за вехтите излъскани обувки, за мълвата, която го преследваше като сянка, незабелязана от него. Попитах го:

— Докторе, никога ли не сте помисляли да се ожените?

И преди да свърша, той вече ми отговаряше с една от обичайните си дълги заобикалки:

— Вие много обичате дъщеря си. Нали, полковник?

Отговорих, че това е естествено.

— Добре — продължи той. — Но вие сте различен. Никой не обича повече от вас сам да си кове гвоздеите. Виждал съм ви да сменяте пантите на врата, макар че разполагате с неколцина души, които биха могли да сторят това вместо вас. Просто ви е приятно. Мисля, че щастието за вас се състои в това — да обикаляте къщата с кутия инструменти и да търсите нещо за поправяне. Вие сте в състояние да изпитвате благодарност към някого, стига да ви развали пантите, полковник. Благодарен сте му, защото по такъв начин ви се дава възможност да бъдете щастлив.

— Това е навик — рекох, без да разбирам какво цели той. — Казват, че майка ми била същата.

Той се бе оживил. Държането му беше миролюбиво, но непреклонно.

— Много добре — каза. — Това е хубав навик. И е най-евтиното щастие, което познавам. Затова имате такава къща и сте възпитали така дъщеря си. Мисля, че трябва да е хубаво да имаш дъщеря като вашата.

Все още не проумявах какво целеше с тия заобикалки.

Но въпреки това попитах:

— А вие, докторе, не сте ли се замисляли колко хубаво би било за вас да си имате дъщеря?

— Не, полковник — отвърна той. И се усмихна, но веднага стана пак сериозен. — Моите деца няма да бъдат като вашите.

Тогава у мен не остана никакво съмнение. Той говореше сериозно и тази сериозност, това положение ми се сториха ужасни. Мислех си: От всичко друго за това е най-достоен за съжаление. Заслужава да го покровителствуваш, мислех си аз.

— Чували ли сте за Палето? — го попитах.

Отговори ми, че не е.

— Палето е енорийският ни свещеник, но преди всичко той е приятел на цялото градче. Сигурно го познавате.

— А, да, да — каза той. — И също има деца, нали?

— Сега не ме интересува това — отвърнах аз. — Хората измислят разни клюки за Палето, защото много го обичат. Това е особен случай, докторе. Палето съвсем не е лицемерно набожен и не прекалява с молитвите. Той е истински човек и изпълнява задълженията си като човек.

Сега слушаше с интерес. Седеше мълчалив и съсредоточен, втренчил в мене жестоките си жълти очи. Каза:

— Това е хубаво, нали?

— Мисля, че Палето ще стане светец — отвърнах аз. И бях искрен. — Никога не бяхме виждали в Макондо подобно нещо. Отначало го гледаха с недоверие, защото е тукашен, защото старите хора го помнят още когато ходеше с прашка, както всички момчета. Участвува във войната, стана полковник, а това създаваше трудности. Вие знаете, че хората не уважават ветераните така, както уважават свещениците. Освен това не бяхме свикнали да ни се чете бристолския алманах вместо Евангелието.

Той се усмихна. Сигурно му се стори така забавно, както и на нас отначало.

— Любопитно, нали? — рече.

— Палето си е такъв. Предпочита да осведомява хората за атмосферните явления. Изпитва почти религиозно вълнение от бурите. Всяка неделя говори за тях. Ето защо проповедите му не се опират на Евангелието, а на атмосферните предсказания на бристолския алманах.

Сега се усмихваше и слушаше охотно, с напрегнато внимание. Аз също се чувствувах въодушевен. Казах:

— Има още нещо, което може да ви заинтересува, докторе. Знаете ли откога Палето е в Макондо?

Той отговори, че не знае.

— По една случайност пристигна същия ден като вас. И нещо още по-любопитно: ако имахте по-голям брат, сигурен съм, че щеше да бъде досущ като Палето, физически, разбира се.

Сега като че ли не мислеше за друго. По сериозния му вид, по упоритото му и съсредоточено внимание разбрах, че е настъпил моментът да му кажа това, което целях:

— Е, добре, докторе. Посетете Палето и ще се убедите, че нещата не са такива, каквито вие ги виждате.

И той каза, че ще отиде.