Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (10)

9

Студен, безмълвен и усърден, катинарът трупа своята ръжда. Аделаида го сложи на стаичката, когато узна, че докторът е отишъл да живее с Меме. Жена ми прие неговото напускане като своя победа, като завършек на една систематична и упорита дейност, която тя поде още когато аз наредих докторът да остане у дома. Седемнайсет години след това катинарът продължава да пази стаята.

Ако в поведението ми, неизменно през тия осем години, е имало нещо недостойно в очите на хората или неугодно на бога, то наказанието щеше да ме сполети много преди смъртта ми. Може би трябваше да изкупя приживе това, което сметнах за хуманен дълг, за християнска повеля. Защото още не бе започнал да се покрива с ръжда катинарът, когато Мартин се появи у дома с чанта, претъпкана с проекти — така и не разбрах доколко са били действителни, — и с твърдото намерение да се ожени за дъщеря ми. Пристигна у дома със сако с четири копчета, излъчващ през всичките си пори младост и енергия, обвит от сияйна атмосфера на симпатия. Ожени се за Исабел през декември преди единайсет години. Изминаха девет, откакто замина с чанта, пълна с подписани от мене ценни книжа, и обеща да се върне веднага щом осъществи замислената операция, за което разполагаше с моето имущество. Девет години изминаха, но това не ми дава право да мисля, че е мошеник. Нямам право да мисля, че женитбата му е била просто свидетелство за добрите му намерения.

Ала осем години опит бяха послужили за нещо. Мартин щеше да се настани в стаичката, ако Аделаида не се бе противопоставила. Тоя път волята й беше желязна, решителна и непреклонна. Знаех, че жена ми не би имала нищо против да нареди конюшнята като брачна стая, само и само да не позволи младоженците да се настанят в стаичката. Този път приех без колебание нейното решение. Това беше признаване на победата й, отсрочена с осем години. Ако двамата сме сбъркали, като повярвахме на Мартин, то е обща грешка. И за двама ни няма нито победа, нито поражение. И все пак това, което щеше да се случи сетне, надхвърляше силите ни, то беше като предсказаните в алманаха атмосферни явления, които неизбежно ще настъпят.

Когато казах на Меме да напусне дома ни и да живее така, както намери за добре, а и после, макар че Аделаида ме упрекна в слабост и малодушие, аз съумях да се опълча и да наложа своята воля напук на всичко (винаги съм правил тъй), за да бъде така, както аз наредя. Ала нещо ми подсказваше, че съм безсилен пред хода на събитията. Не аз се разпореждах у дома, а някаква тайнствена сила, която направляваше живота ни и за която ние бяхме само нищожно и послушно оръдие. Всичко сякаш се подчиняваше тогава на естественото и неумолимо сбъдване на някакво пророчество.

След като Меме отвори дрогерия (всъщност вероятно всички са знаели, че една работлива жена, която най-неочаквано става държанка на провинциален лекар, рано или късно ще отвори дрогерия), разбрах, че у дома той е успял да натрупа много повече пари, отколкото би могло да се предположи, и че ги е държал в чекмеджето — съвсем нови банкноти и монети, които небрежно е хвърлял в кутията по времето, когато имаше пациенти.

Когато Меме отвори дрогерия, се предполагаше, че той е там, в задната стаичка, преследван от бог знае какви безпощадни апокалиптични животни. Знаеше се, че не се храни с нищо, донесено отвън, че си има зеленчукова градина и че отначало Меме купуваше парче месо за себе си, но след година се отказа от този навик, може би защото от постоянното общуване с него бе станала вегетарианка. Така двамата се затвориха, докато един ден властите разбиха вратата, претърсиха къщата и разкопаха градината, търсейки трупа на Меме.

Предполагаше се, че е там, затворен, че се люлее в стария си протрит хамак. Но аз знаех още тогава, когато вече не се чакаше завръщането му в света на живите, че упоритото му отшелничество, безмълвният му двубой с божията заплаха ще свърши много преди да го е сполетяла смъртта. Знаех, че рано или късно той ще излезе навън, защото никой не може да прекара половин живот в отшелничество, далеч от бога, без да излезе неочаквано и най-непринудено да изрече пред първия срещнат човек онова, което нито оковите и дръвникът, нито изтезанието с огън и вода, нито страданията на кръста и в менгемето, нито въглените и нажежените железа в очите, нито вечната сол на езика и колът на мъчението, нито камшиците и жаравата, нито дори любовта биха го накарали да изрече пред своите мъчители. И този час за него щеше да настъпи няколко години преди смъртта му.

Аз знаех това от преди, от последната нощ, когато разговаряхме на чардака, и оттогава, когато го потърсих в стаичката, за да види Меме. Бих ли могъл да се противопоставя на волята му да живее с нея като мъж с жена? Преди навярно бих могъл. Сега не, защото друга страница от предопределението бе започнала да се обръща от три месеца насам.

Тази вечер не беше в хамака. Лежеше по гръб в походното легло, с отметната назад глава и очи, вторачени там, където би трябвало да се вижда таванът, ако светлината от свещника беше по-силна. В стаята имаше електрическа лампа, но той никога не я използуваше. Предпочиташе да лежи в полумрака, впил очи в тъмнината. Когато влязох в стаята, той не мръдна, но забелязах, че щом прекрачих прага, почувствува, че не е сам. Тогава казах: „Простете за безпокойството, докторе. Изглежда, че на индианката не й е добре.“ Той се надигна в леглото. Миг преди това бе почувствувал, че не е сам в стаята. Сега знаеше, че съм влязъл аз. Очевидно това бяха две съвсем различни усещания, защото тозчас се промени, приглади косата си и седна на ръба на кревата в очакване.

— Аделаида иска да дойдете да видите Меме, докторе — казах аз.

А той, както си седеше, ми отговори натъртено с ленивия си глас на преживно животно:

— Няма да има нужда. Работата е там, че тя е бременна.

После се наведе напред, като че изучаваше лицето ми, и каза:

— От години Меме спи с мен.

Трябва да си призная, че не се изненадах. Не изпитах нито смущение, нито учудване, нито гняв. Не изпитах нищо. Може би неговото признание беше прекалено сериозно за мене и надхвърляше способността ми да го проумея. Продължавах да стоя безучастно, без дори да зная защо. Продължавах да стоя прав и неподвижен, безстрастен като него, като ленивия му глас на преживно животно. Чак после, след продължително мълчание, докато той все още седеше неподвижно на походното легло, сякаш чакаше да взема някакво решение, разбрах напълно какво ми беше казал. Ала тогава вече беше прекалено късно да се чудя.

— Естествено вие си давате сметка за положението, докторе. — Това беше всичко, което можах да кажа.

Той отговори:

— Човек взема предпазни мерки, полковник. Когато поемаш някакъв риск, знаеш и какво те чака. Ако нещо ти изневери, значи, се е случило нещо непредвидено, извън възможностите ти.

Познавах тоя род заобикалки. Както винаги, нямах представа накъде клони. Дръпнах един стол и седнах срещу него. Тогава той стана от кревата, закопча токата на колана си и си оправи панталоните. Продължи да говори от другия край на стаята:

— Толкова сигурно е, че съм взел мерки, че за втори път е бременна. Първия път беше преди година и половина, но вие не забелязахте нищо.

Продължаваше да говори спокойно, крачейки пак към леглото. В полумрака усещах бавните му уверени стъпки по тухления под.

— Но тогава тя беше готова на всичко. Сега не. Преди два месеца ми каза, че пак е бременна, и аз й казах както първия път: „Ела тази вечер да ти дам същото.“ Тя отговори, че сега не можела, че щяла да дойде на другия ден. Когато отидох в кухнята да пия кафе, казах й, че я чакам, но тя ми отговори, че в никакъв случай няма да дойде.

Беше застанал до леглото, но не седна. Обърна ми отново гръб и продължи да обикаля стаята. Слушах го. Усещах как гласът му се приближава и отдалечава, сякаш докато ми говореше, се люлееше в хамака. Говореше спокойно и уверено. Знаех, че би било безсмислено да се опитвам да го прекъсна. Просто го слушах. Той продължаваше да говори:

— И все пак след два дни дойде. Бях приготвил всичко. Казах й да седне ей тук и отидох да взема чашата от масата. Тогава, като й казах: „На, изпий го“, разбрах, че този път няма да го направи. Погледна ме, без да се усмихне, и каза с жестоки нотки в гласа: „Това няма да го махна, докторе. Ще си го родя и ще го отгледам.“

Аз се почувствувах раздразнен от неговото спокойствие. Казах му:

— Това ни най-малко не ви оправдава, докторе. Вие на два пъти сте постъпили недостойно: първо, заради връзките в собствения ми дом и, второ, заради аборта.

— Но вие видяхте, че направих всичко възможно, полковник. Повече от това не можех да сторя. После, като видях, че няма друг изход, реших да говоря с вас. Щях да го сторя тия дни.

— Предполагам, знаете, че има изход от подобни положения, стига човек наистина да иска да измие позора. Вие знаете какви са принципите на нашия дом — казах аз.

Той отвърна:

— Не искам да ви създавам неприятности, полковник. Повярвайте ми. Ето какво се канех да ви кажа: ще взема индианката със себе си и ще отидем да живеем в празната къща на ъгъла.

— Което е открито незаконно съжителство, докторе. Знаете ли какво значи за нас това?

Тогава той се върна до леглото. Седна, наведе се напред и заговори, опрял лакти на бедрата. Гласът му се промени. Отначало беше равнодушен. Сега започваше да става жесток и предизвикателен.

— Предлагам ви единственото нещо, което няма да ви създаде никакви неприятности, полковник. Другото би било да кажа, че детето не е от мен.

— Меме би го казала — възразих аз. Започнах да се възмущавам. Сега държането му беше прекалено дръзко и предизвикателно, за да остана спокоен.

Но той продължаваше сурово и непреклонно:

— Повярвайте ми, можете да бъдете абсолютно сигурен, че Меме няма да го каже. Тъкмо защото съм убеден в това, ви казвам, че ще я взема със себе си в къщата на ъгъла. Само за да ви спестя неприятности. Нищо повече, полковник.

Толкова уверено се бе осмелил да отрече, че Меме може да го посочи за баща на детето си, че сега наистина се почувствувах объркан. Нещо ме караше да мисля, че силата му се таи много по-дълбоко от думите. Казах:

— Ние вярваме на Меме както на собствената си дъщеря, докторе. В случая тя би била на наша страна.

— Ако знаехте това, което зная аз, нямаше да говорите така, полковник. Прощавайте, че ви го казвам, но ако сравнявате индианката с дъщеря си, обиждате дъщеря си.

— Нямате право да говорите така — казах аз.

А той отговори със същата горчива суровост в гласа:

— Имам. И щом ви казвам, че тя не може да твърди, че аз съм баща на детето й, значи, също имам основание за това.

Отметна назад глава, вдъхна дълбоко и добави:

— Ако имахте време да наблюдавате Меме, когато излиза нощем, изобщо нямаше да ме карате да я взимам със себе си. В случая рискувам аз, полковник. Слагам на съвестта си една смърт, за да ви спестя неприятности.

Тогава разбрах, че никога няма да прекрачи с Меме прага на черквата. Но бедата беше там, че след последните му думи не бих се осмелил да поема това, което по-късно би могло да се окаже ужасно бреме за съвестта. Имаше няколко карти в моя полза. Но единствената, с която той разполагаше, би била достатъчна, за да заложи против съвестта ми.

— Добре, докторе — казах аз. — Още тази вечер ще се погрижа да ви приготвят къщата на ъгъла. Но така или иначе, искам да знаете, че ви изгонвам от дома си. Вие не си отивате по собствена воля. Полковник Аурелиано Буендия сигурно щеше да ви накара скъпо да заплатите за начина, по който отговаряте за доверието му.

Предполагах, че съм възбудил инстинктите му и очаквах да забушуват първичните му тъмни страсти, когато той стовари върху ми цялото си достойнство.

— Вие сте почтен човек, полковник — рече. — Всички го знаят и самият аз съм живял достатъчно дълго във вашия дом, за да трябва да ми го напомняте.

Когато се изправи, нямаше вид на тържествуващ човек. Изглеждаше просто доволен, че е могъл да се отплати за осемгодишното ни внимание. Аз бях този, който се чувствуваше объркан и виновен. Тази вечер, като видях зародиша на смъртта, набъбващ в жестоките му жълти очи, разбрах, че постъпката ми е егоистична и че само заради това петно на съвестта си заслужавам да понеса до края на живота си ужасно изкупление. Той, напротив, беше със спокойна съвест.

— Колкото до Меме — рече, — нека я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.