Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Мъчната буквичка

Стихотворения, приказки и разкази

Сборник „Китка“ №14

 

Съставител и редактор: Христиана Василева

Художник: Илия Хаджиев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ценка Ковачева

 

Издателство „Народна младеж“, София, 1975

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1975

История

  1. — Добавяне

1.

На Жабчето му омръзна да се излежава върху едно листо и реши да се поразходи. Като се плъзна леко по коремче, то цопна във водата, постоя с провесени крачка и ръце и след това с лениви движения заплува по течението. Поиска му се да побъбри със стария дървен мост, който мълчаливо стоеше денем и нощем над рекичката.

Жабчето е съвсем малко — то скоро изгуби някъде из тревите опашката си — и много неща още му бяха неясни. А мостът е мъдър. Майка му веднъж каза, че нито тя, нито нейната майка, нито пък майката на майката й помнят кога е дошъл над рекичката. То реши да го попита кога точно се е родил и защо стои все на едно и също място.

— Дядо Мост — извика то, — мога ли да те попитам нещо?

Мостът, напечен от слънцето, отвори едното си око, пропусна няколко нетърпеливи песъчинки към водата, въздъхна.

— Кой ме буди? — попита той.

— Аз съм. Малкото Жабче. Спиш ли?

— Друго не ми остава. Старият и забравен мост може само да спи и да чака края си.

За какъв край става въпрос, Жабчето не разбра, затова придвижи по-близко балончетата си.

— Не идвай насам, Жабче — предупреди го мостът. — Опасно е да се стои под мен.

— Защо! — учуди се Жабчето. — Мама казваше, че е най-приятно под теб, най-прохладно.

— Така е, но сега съм опасен. Грохнал съм вече и мога да падна. И хората ме изоставиха. Никой не сяда върху мен вече, за да хвърля въдицата си.

— А от къде минават хората? — попита Жабчето.

— По другия мост. Той е бетонен, млад и здрав. Много сила има в него. Няма да остарее бързо.

Жабчето не беше ходило оттатък стария мост и не познаваше другия. То завъртя балончетата си още по-учудено, квакна и се улови за едно листо.

— А ти кога си се родил? — попита, след като помисли малко.

— Много отдавна, Жабче. И аз не помня точно кога. Хората се отнасяха добре с мен: когато отмалявах от работа, подпираха ме, превързваха ме. По мен преминаваха писани каруци, буйни коне, овчи стада с хлопатари. Момчета скачаха от моите рамена в бистрата вода; рибари чакаха със спуснати въдици или слушаха песента на реката…

Жабчето се държеше за листото и двете балончета плуваха до половината във водата. Думите на стария мост му се струваха като приказка — далечна и вълшебна.

— Над мен са гърмели пушки, свирили са куршуми, разкъсвали са яките ми греди; под мен са се крили хора, спасявал съм не веднъж живота им.

— А защо те изоставиха? — попита то, когато последната въздишка на моста се скри във високите папури на рекичката. — Може би хората са несправедливи!

— Хората са добри. Но аз не мога да върша работа. Времената се измениха. Днес каруци не пътуват. Тежки камиони с още по-тежки товари вървят по пътищата. За новия живот трябват нови мостове…

На Жабчето му домъчня. Мъдър е старият мост и самотен. Поиска да му достави малко радост, да му покаже, че все още може да служи някому.

— А мога ли да поскачам от твоите рамена във водата? — попита то. — Ще се изкача на брега и от теб — право долу. Аз много обичам да скачам.

— Ако не те е страх, може — усмихна се горчиво старият мост и задряма.

Жабчето още не знаеше какво е това страх, пусна листото и с бързи движения заплува срещу течението. Научило бе едно място, от където можеше най-лесно да се изкачи на брега. Намираше се малко по-нагоре от върбата с провесените клони, след бързата и тънка вода, която искаше да изкърти хлъзгавите камъни от дъното си. С крачката си почти ги докосваше и когато навлезе в дебелата и зелена вода, спря да си отдъхне. Разпери крачката си, изви гръбчето си в дъга, простря ръчички напред и балончетата му блеснаха наполовина натопени във водата. И изведнъж усети, че е много, много уморено. Прииска му се да почине люляно от ленивата вода. Пък и както забеляза старият мост също задряма.

„Няма да го безпокоя!“ — реши то и притвори клепачи.