Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (8)

ТРУДЕН СЛУЧАЙ В ПРАКТИКАТА

Цорн прие Престо в големия кабинет, който с нищо не напомняше на лекарски кабинет: тук нямаше нито стъклени шкафове със страшни медицински инструменти, нито дори шкафове с дебели внушителни книги на разни чужди езици, които трябва да свидетелствуват за ерудицията на своя стопанин и с това да внушават уважение към него, нито черепи, нито скелети. Много удобна кожена мебел, голямо бюро от махагон, покрито със зелено сукно, и върху него дебело стъкло, на него — само мастилница, украсена с бронзова статуетка на бизон, телефон и две вази с цветя. На разни места в стаята имаше букети цветя в японски вази. Картините по стените бяха предимно весели пейзажи и две статуи — на Афродита, излизаща от морската пяна, и на Аполон — образци на идеалната красота на човешкото тяло. Никаква цена не е висока да се избавиш от своята уродливост и да се приближиш до тези образци! Прозорецът, който заемаше цялата стена, гледаше към огледалната повърхност на езеро и горска полянка, осеяна с червени макове. Такъв кабинет правеше на пациентите най-хубаво впечатление.

Цорн седеше зад бюрото, облегнат на високото кресло. Това беше здрав четиридесетгодишен мъж с типично бръснато червенобузесто англосаксонско продълговато лице, поизгърбен нос и издадена напред брадичка. Светлите му къси коси бяха гладко вчесани. Цорн не носеше очила. Сивите му умни очи гледаха весело и проницателно. Тънките му устни се усмихваха. Костюмът в пясъчен цвят, с карамфил в петлицата, хубаво прилягаше на неговото стройно тяло. Във външността му, както и в обстановката нямаше нищо професионално. И във всичко това се криеше тънка, добре обмислена психологическа сметка.

При появяването на Престо Цорн стана, протегна двете си ръце и тръгна към него като към стар приятел.

— Здравейте, здравейте, мистър Престо! — радушно възкликна Цорн. — Много съм радостен, че ви виждам. Моля, седнете. Ето тук ще ви бъде по-удобно.

Той настани Престо не до бюрото, а до прозореца и седна в креслото срещу него. На малка кръгла масичка от махагон имаше сребърна кутийка с пури и цигари и електрическа запалка.

— Какво предпочитате, цигари или пури? — Цорн поднесе кутия с многочислени поделения и поясни: — Ето египетски цигари, турски, хавански пури „Вегуерос“, „Регалия Байрон“ — никъде няма да ги намерите да се продават, — те са от Суматра, Ява, Виржиния…

Престо поблагодари и взе от „Вергуерос“ — най-хубавото произведение на Хавана. Цорн запуши цигара.

— Когато вчера ми съобщиха, че при нас е благоволил да дойде самият Тонио Престо, аз, нека си призная, не повярвах изведнаж. Наистина ли сте решили да измените своята външност?

Цорн го гледаше право в лицето, любезно се усмихваше, но не се смееше, което немалко учуди Престо. Той очевидно умееше великолепно да се владее.

— А защо не? — отговори Престо на въпроса с въпрос. Цорн направи пауза, усмихна се още по-широко, като откри прекрасно запазените си бели дълги зъби, и каза:

— А можете ли да ми гарантирате, че вашите поклонници няма да ме линчуват?

Престо се усмихна на свой ред и едва не се изтърва да изговори за вчерашната си посетителка.

— И не само в това е работата — продължи Цорн. — Аз сам не съм уверен дали имам право да извърша с вас метаморфоза.

„Това остава сега, Цорн да се откаже!“ — с тревога помисли Престо и каза:

— Но нали вие ги правите с десетки!

Тонио се вълнуваше и беше особено смешен. Но Цорн, както преди, само се усмихваше. Железен човек!

— Аз съм тук само от няколко часа — добави Тонио — и вече видях толкова другари по нещастие…

— Да, но вие представлявате изключение. Изключение дори в моята, макар и малко необикновена практика — възрази Цорн. — За всички мои пациенти тяхната физическа ненормалност е само печално странично обстоятелство. Тя ги лишава от много неща, без да дава нищо ни на тях, ни на обществото. Те нищо не губят и печелят всичко. Съвсем друго е положението с вас. Вашата външност е неразривно свързана с вашето творчество, с вашите публични прояви…

„И той за същото!“ — с досада помисли Престо и извика:

— Аз не съм роб на публиката!

— Разбира се, вие сте свободен американски гражданин — отговори Цорн. — Но сега аз говоря не за вас, а за себе си. Ще се съгласите, че вие представлявате съвършено изключително явление на природата, както неповторимо произведение на изкуството… Виждали ли сте химерите на парижката църква „Света Богородица“? Те са много грозни и същевременно в тях има своеобразна красота. Какво бихте казали за човека, който би разбил тия химери и на тяхно място би поставил красиви херувими? Не бихте ли го назовали вандал или варварин? Историята никога не би му простила това. Той би опозорил името си. Аз не искам това да бъде моето име… Боя се, че и вие самият не сте обмислили докрай всички възможни последствия от намерението си… Вие знаете, че моята лечебна практика е моят жизнен базис. Но аз съм готов да се откажа от хонорара си и да ви го върна, само и само да не вземам върху себе си такава огромна отговорност.

— Значи вие отказвате да измените моята външност? — попита Престо с отпаднал глас. В този момент той изглеждаше дълбоко нещастен. Нима всичките негови мечти за нов живот в ново тяло, за лично щастие ще се разрушат? Но не угнетеннят му вид трогна Цорн. Едва ли бе възможно човек да го трогне. Цорн съвсем нямаше намерение да изпусне такъв изгоден пациент. Обаче това наистина беше труден случай в неговата практика. Няма никакво съмнение, че превъплъщението на Престо ще предизвика шум в целия свят. Разбира се, никой няма да линчува Цорн. Но възможно е вестниците да го ругаят и още не се знае ще му послужи ли това като нова реклама, или пък ще му навреди на практиката. Пък и излишната реклама бе нежелателна за Цорн. Той имаше достатъчно практика, привличайки клиентелата си от най-състоятелните класи. Широката публика твърде малко го познаваше, представителите на властта не се интересуваха от него. И това беше само в негова изгода: шумът можеше да привлече нежелателното внимание на медицинските организации и тогава кой знае как ще свърши всичко това. В най-добрия случай — със загуби, надхвърлящи хонорара от Престо, за да потуши целия този шум и да замаже работата. Затова той искаше всячески да се осигури и даже бе инсталирал в кабинета си апарат, който записваше на валяк целия му разговор с Престо. В случай на нужда Цорн можеше да докаже, че е направил всичко възможно, че сам настойчиво е разубеждавал Престо.

Цорн вдигна рамене и каза:

— Вашата уродливост е болест като всяка друга. И затова като лекар аз нямам право да ви отказвам лекарска помощ. — Тази и следващите фрази той каза особено високо и отчетливо. — Това е много сложен конфликт и най-добрият изход от него може да бъде само доброволно да се откажете от намерението си. Затова аз мога само да ви моля, убедително да ви моля да се откажете от намерението си. Обмислете всичко още веднаж хубавичко. Ще почакаме ден, два. И ако вие дойдете до решение…

— Моето решение е твърдо — възкликна Престо — и два дни нищо няма да изменят.

Цорн въздъхна и още веднаж вдигна рамене.

— Е, добре! С това вие сам приемате цялата отговорност върху себе си. — И вече с друг тон, като лекар, попита Тонио: — От какво се оплаквате, мистър Престо?

— От съдбата.

Цорн, с вид на човек, който разбира, мълчаливо и съчувствено кимна с глава и каза:

— Съдба за нас, съвременните хора, е само законът за причинността. Затова ние вече не молим съдбата. Ние я натикваме в миша дупка… Вие сте последният болен. Приемът ми свърши. Да отидем в парка и там ще побеседваме — добави той като погледна часовника си.