Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице (22)

НА ИЗУМРУДНОТО ЕЗЕРО

Престо седеше на едно буренце под сянката на стар бор, пушеше лула и четеше Уолт Уитман. „Това е интересно“ — помисли Тонио Престо. Извади стилото и бележника си, седна на тревата и като превърна дъното на буренцето в писалищна маса, започна да записва:

„Ще си признаете, че за острото око всички тия градове, гъмжащи от безлични карикатури, сакати, безсмислено кривящи се шутове и уроди, се представят като някаква безрадостна Сахара…“

— Нищожни гротески, сакати, шутове и уроди!… Ето материал! Това е може би по-хубаво и от уродчето Престо! — възкликна Тонио. Той искаше да продължи да записва, но младият сенбернар Пип, като чу гласа на стопанина си, умолително залая. Той клечеше срещу Тонио, тъпчеше от нетърпение с предните си лапи, въртеше глава и повдигаше ту едното, ту другото си ухо. Престо се усмихна.

— Няма вече. Това е всичко! — каза Тонио. Всяка сутрин той гощаваше Пип с остатъците от закуската си.

Пип отривисто залая, рипна и започна да скача около Престо. Подканяше го за разходка. Това беше един удивително умен пес. Пип обичаше сутрин, след закуска, да ходи с Престо на Изумрудното езеро. Тонио хвърляше въдица, а Пип впиваше очи в тапата. Когато рибата кълвеше, той започваше да трепери и да скимти. Първия улов получаваше той. Понякога Престо носеше уловената риба до близкия горещ гейзер и като спускаше мрежата в кипящата вода, вареше я и си приготовляваше втора закуска. Към това хрумване Пип се отнасяше неодобрително; той не можеше да победи страха си пред клокочещия, съскащ, издишващ пара гейзер и не се приближаваше до него.

Престо погледна Изумрудното езеро, синеещите се в далечината планини, после книгата и бележника си и най-после бялата къщичка на пазача. Прозорчето и вратата й бяха отворени. Елен още разтребваше стаята му.

— Не, Пип, днес няма да дойда с тебе на разходка. Щелегна ей тук под бора и ще гледам небето — каза Престо.

Пип шумно въздъхна. Той знаеше привичките на Престо: легне ли под бора, свършено е — никъде няма да иде. Пропадна утринната разходка.

А Тонио Престо за неудоволствие на своя четирикрак приятел често с часове лежеше под бора. След необикновените вълнения през последно време той се нуждаеше отпочивка, макар че беше дошъл тук не за да почива.

Особено безпокойни бяха последните дни пред прощалната, вечеря, така паметна за всички участвували в нея.

Още през време на съдебния процес към Престо се обръщаха най-големите американски юристи, предлагайки му своята помощ. Официално да представляват Престо пред съда по обикновения ред те не можеха: за това бе нужно нотариално пълномощно. А Престо се намираше в положение на недееспособен. Съдът не би приел такова пълномощно. Затова адвокатите предлагаха само неофициално, задкулисно въздействие върху чиновниците и съдиите. Най-добрият начин за това бяха парите и личните връзки на адвокатите. Престо бе лишен от пари — всеки случай не можеше да разполага с тях, — на имуществото-му бе наложена възбрана. Крупните адвокати имаха собствени пари, можеха да прибягнат и към заеми. Техните разходи за негласно въздействие не можеха да се пресметнат и те можеха да представят надути сметки. При това за риска те искаха от Престо чудовищни хонорари. Тонио се колебаеше.

Няколко дни преди паметната вечеря го бе посетил частният секретар и помощник на знаменития нюйоркски адвокат Пирс. Пирс някога беше член на Върховния съд, но-после смени своята почетна длъжност с по-доходна, като премина в адвокатурата. Той се считаше за най-крупния юрист законовед в страната. Главното бе, че той беше запазил личните си връзки с всички най-видни съдебни деятели. Той нямаше нужда да търси клиенти — те сами идваха при него. Но Пирс вземаше дела само за милионни искове и наследства, при което повечето от тях възлагаше на своите многобройни помощници. Това беше търговско предприятие на широка нога и Пирс бързо бе натрупал крупно състояние. И ето сега знаменитият адвокат бе изпратил свой пратеник при Престо, уж че го е заинтересувало сложното дело. Впрочем това никак не попречи на Пирс да постави на Престо такива условия, които Тонио в душата си нарече грабителски. Състоянието на Престо трябваше да се стопи едва ли не наполовина. Няколко дни Престо води преговори с представителя на Пирс, който се съгласяваше само на незначителни отстъпки. Съвсем омаломощен от ловкостта на адвоката, Престо бе принуден да приеме всички условия и да подпише всевъзможни договорни задължения, включително и полици. Какво да се прави? Вълчи закон: върху ранения се нахвърля цялата глутница. Все пак Пирс е по-благороден от другите: оставя нещичко и за Престо. И при това делото се намира в сигурни ръце. Това, което ще направи Пирс, не може да го направи нито един адвокат в Щатите. Казват, че не е имало случай Пирс да изгуби дело, с което се е заел.

Сега Престо можеше да се занимава с другата, не по-маловажна работа, която искаше пълно уединение.

Доктор Цорн, преди да започне лечението, бе казвал на Престо:

— Вие още не сте видели истинското си лице, такова, каквото то би трябвало да бъде, ако още от детинство не ви е обезобразила болестта.

Престо бе видял своето истинско физическо лице, но за него сега вече не подхождаше маниерът за игра на урода Престо, както не подхождаше старата дрешка на джуджето на новото тяло. Новото лице, новото тяло изискваха и ново вътрешно-съдържание, нови цели в живота, нови прийоми на творчество-в изкуството. Престо се бе убедил в това от разговорите си с Пит, Хеда Люкс и другите. Въпросът се оказа по-сложен, отколкото той очакваше. За новото си физическо лице той трябваше да си намери и ново лице на артист, нов репертоар, нови роли. Над това трябваше сериозно да се помисли, размишленията изискват съсредоточаване, а за съсредоточването е необходимо пълно уединение.

„Така в желанието си да намери своето лице се е уединявал и Буда отначало в гората от мангови дървета край брега на река Анома, а после в девствените лесове на Урувелите. Къде да намеря такива гори?“ — мислеше Престо.

Той дълго избира къде да отиде. Припомняше си уединените места в своята обширна родина, планините, горите, пустините. Те не бяха малко. Но да се завира твърде далече в затънтени краища не струва: трябва да следи хода на делото. Може би адвокатът ще има нужда от някакви справки. На Пирс, разбира се, Престо ще съобщи адреса си, но само на него, и то при най-строга тайна.

И изведнаж той си спомни за Йолстоунския национален парк. Парк, територията на който надминава територията на Белгия! Има къде да се уединиш! Там ще се намерят затънтени кътчета, в които туристите не надзъртат. Той ще се установи не в хотел, а ще наеме стая при някой пазач или горски стражар. Отлично! При това и ще види този прославен парк, това световно чудо. Вечно зает с работа, вечно бързащ, Престо не бе имал време да посети знаменития парк. Сега ще погледа, ще се поразвлече малко с пътуването — това е много необходимо, — а после ще се уедини в горичката от мангови дървета и ще размишлява за съдбата си.

И Тонио активно се зае с приготовленията за пътешествието. Накупи книги, пътеводители на Йолстоунския парк, много книги по кинематография, литература и даже философия. С много неща имаше да се справя. Той състави маршрута си много внимателно, като променяше средствата за придвижване, за да заличи по-добре следите си. И в онзи час, когато поканените на вечерята гости допиваха последните си чаши и викаха излезлия кой знае къде домакин, Престо беше вече далече от тях.

Колкото и подготвен да беше Престо от пътеводителите и книгите, той все пак остана поразен, като видя Йолстоунския парк. Природата сякаш бе събрала тук всички причудливи форми, всички контрасти, всички багри всичко, което можеше да учудва, да очарова. Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърляше навън частици вар, които, като изстиваха, се втвърдяваха и образуваха цяла система тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси, ту тесни, ту широки бяха обградени с висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменяха със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено силно заинтересува Престо една висока тераса, която се наричаше Кухнята на дявола. Това беше тъмно пространство, в което се чуваше глух тътнеж. Като черни парцали хвърчаха наоколо прилепи и почти докосваха Престо и шофьора с крилете си… И изведнаж нова декорация — Златната врата от лава, боядисана в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове. Дали тук да се установи? Не, много сурова картина. По-нататък! Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлящ струя всяка минута, Постоянният, изригващ през двадесет минути. По-долу — разноцветни кални извори, розови, жълти, бели…. Тези извори с шум изхвърляха гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади. По-далече от тоя шум!….

Тюркоазната водна колона с необикновена синевина и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо — множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудни поточета с водопади… Ето причудливия по форма гейзер Улей, ето Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова Престо. Наистина и тук както навсякъде се виждаха хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки ту във вид на огромни шапки-бомбетасвоеобразна реклама на фирма за шапки, — ту във вид на будистка статуя, ту в стил на китайска беседка. И навсякъде натрапчиви реклами — по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяваха тези най-красиви в света пейзажи. Но по-далече от стария път се виждаха и още съвсем незасегнати места.

Престо забеляза в далечината една самотна къщичка, скромна колиба на склона на планината. Към нея водеше тясна, обраснала с трева пътека, по която едва можеше да мине автомобил. Вероятно жилището на пазача. Ето какво му трябва. Престо заповяда на шофьора да кара към къщичката. Той неохотно се подчини — колата ще се разбие.

Но изкачването на височината мина благополучно. Само на едно място гейзерът, които се намираше до самата пътека, опръска колата и седящите в нея с жълти горещи кални капки.

Беше надвечер. Слънцето вече се спускаше зад върха на планината. Изумрудното езеро, приело оттенъка на залеза, играеше с цветовете на седефа. Престо даже неволно въздъхна — такава красота! Дали тя няма да го отвлича от размишленията? Нищо, и към красотата се привиква, както към всичко.

На Престо му провървя. Стопанинът на къщичката седеше на един пън и пушеше с къса лула. Той беше с карирана риза с отворена яка, запасана в кожения панталон, а на краката си имаше високи ботуши. Така по-удобно се ходи из бодливите храсталаци. Той беше без шапка. Косата — прошарена. Дълго, малко изморено лице, мустаци, брада. Той спокойно наблюдаваше приближаващия автомобил.

Престо поздрави стопанина и излезе от колата. Той би искал да наеме една-две стаи. В хотелите е много шумно, а на него му е необходимо да си отпочине и да поработи малко над една своя книга. Той е журналист и малко писател. Смит, Адам Смит…

Старецът изпитателно гледаше Престо. Много от туристите, които искаха да прекарат по-евтино, се обръщаха към парковите пазачи с молба да се настанят у тях. Всеки такъв турист измисляше разни причини, защо именно в хотела му е „неудобно“.

Администрацията на парка се отнасяше неодобрително към това, дето туристите квартируваха у пазачите. От това страдаха интересите на хотелиерите. Затова служащите в парка, колкото и да им се искаше да припечелят нещичко, само в редки случаи приемаха квартирантитуристи под форма на роднини или приятели.

Престо забеляза, че пазачът се колебае и побърза да каже:

— Аз ще ви платя толкова, колкото биха ми взели в хотела… даже и повече.

— Но при мен вие няма да намерите тия удобства — възрази пазачът, очевидно предавайки се.

— Аз не съм придирчив. Маса, стол, легло, обикновен обед, повече нищо не искам — каза Престо. — Нужна ми е само тишина, а тук, струва ми се, е тихо.

— Да, ако не се смята шумът на гейзерите. Но към него скоро се привиква и после не се забелязва. Какво пък, разгледайте.

Стопанинът въведе Престо в къщата. Това съвсем не беше толкова малка къщичка, както изглеждаше отдалече. В нея имаше три стаи. Едната от тях твърде голяма, — кухня, имаше даже и баня. В малката стаичка, която стопанинът показа набързо, Престо забеляза креват с балдахин, тоалетна масичка с огледало и малки женски чехли. В стаята на стопанина имаше тясно легло, доста голямо бюро, шкаф с книги. По стените висяха добре препарирани птици и един барометър. Над бюрото, в овални рамки, бяха портретите на Дарвин и Хегел, нещо, което немалко учуди Престо.

— Тук ни е нещо като гостна и парадна столова — посочи стопанинът към голямата стая, — но обикновено обядваме в кухнята.

— Голямо ли е семейството ви? — попита Престо с известен страх.

— Аз и племенницата ми — отговори стопанинът. — Ето, тази стая мога да ви предложа.

Прозорците и вратата излизаха към цветарника, а на хълма растяха борове. Престо хареса стаята и договорът бе сключен, куфарите внесени, а шофьорът освободен.

— Щом се върне Елен, ще подреди стаята ви. А дотогава хайде да отидем в кухнята, аз ще приготвя чай. След пътя навярно ви се пие.

— Много сте любезен, мистър…

— Извинете, че още не съм ви казал името си: Джон Бари. През време на чая Бари разказваше на Престо колко биволи има в парка, колко елени, сърни, мечки, какви птици живеят. С много от обитателите на парка Бари живеел в дружба — някои от мечките вземали даже хляб от ръцете му. После той започна да разказва за дървета, за необикновени растения и не само за Йолстоунския парк. Туй или онуй от разказа беше вече известно на Престо от справочниците и пътеводителите — за гигантската височина и дебелина на секвоята, за това, как на един пън на секвоя имало пиано, седели четирима музиканти и оставало място за още шестнадесет танцуващи двойки, как на друг пън била поставена къщичка, в която се намирала печатница, където печатали „Известия на дървото-гигант“. Как за парижката изложба през хиляда и деветстотната година американците направили от секвоя най-голямата в света дъска и тази дъска така си и останала в Америка, защото нито един параход не се наел да я превози в Европа цяла.

Подобни истории се разказваха от всички гидове на жадните за „колосални мащаби“ американски туристи. Но Бари беше прост пазач и неговите знания, неговата правилна литературна реч учудваха Престо.

— Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка. Тази история гидовете немного охотно-разказват на туристите американци и англичани, за да не оскърбяват националното им самолюбие.

— Мистър Бари! — не издържа Престо. — Вие толкова много знаете. Защо служите като пазач, а не сте взели в краен случай място на гид?

— Именно затова, че много зная — отговори с печална усмивка Бари. — Пък и като пазач е по-спокойно. Трябва да бъдем благодарни на съдбата и за това.

— Но вие сте образован човек! — горещеше се Престо.

— Аз само тъй, пред вас, пред чужденеца съм се разприказвал. — И като помълча, Бари попита: — Вие да не сте от Гарднеровия вестникарски тръст?

— Не, не! Можете да бъдете напълно откровен с мене! — побърза да го успокои Престо.

— Да, аз имам висше образование — каза Бари. — Биолог. Бях учител, но ме изгониха поради свободомислие…

Престо си спомни за портретите на Дарвин и Хегел и разбра в какво се състоеше свободомислието на този умен, високообразован учител.

Още една област на живота, която не се допущаше в кино-студиото на Пит! Сценаристите, и да чуеха за такива жизнени драми и конфликти, не се интересуваха от тях поне заради това, че господарите на кинопредприятията се бояха от подобни теми като от огън.

„А впрочем защо да не е сюжет? Да вземем дори «маймунския процес»!“ — помисли Престо.

— Администрацията на парка даже и не подозира, че аз имам диплом от Харвард колеж — продължи Бари.

— Харвард колеж! Зная. Как да не го зная. Най-старият университет в Щатите — каза Престо. — Но вие, мисля, не леко поминувате, а и не сте сам?

— Какво да се прави? Елен е сираче. Дъщеря на покойната ми сестра. В града не може да й се намери работа. Опитах се, но безуспешно. Тя ми води домакинската работа. Когато се случи, работи и нещо странично. Обещават й място на миячка на съдове в един хотел. Домакиня ми е тя! — каза той с любов и като погледна стенния часовник, добави вече с известно безпокойство: — Нещо позакъсня, вече съвсем се мръкна.

В същия момент зад прозореца се чу весел кучешки лай и както се стори на Престо, детско гласче: — Мирно, Пип! Лудньо!

— Ето ги и тях! — радостно възкликна Бари.

След минутка през широко отворената врата се втурна куче, запрегнато в малка количка, и се спря срещу стопанина си, като весело лаеше и махаше опашка. След кучето влезе млада девойка. Кестенявите късо подстригани коси й придаваха момчешки вид. С набитото си око на артист Престо обгърна нейната фигура. Среден ръст, безупречна снага, здраво, подвижно тяло. Момичето имаше проста бяла блузка с ниско изрязано деколте и къси ръкави, къса карирана пола. Голи загорели крака, обути в сандали. Загоряла, почти бронзова кожа на южнячка. Лицето й не можеше да се нарече напълно красиво — малко вирнат нагоре нос, пълни и някак по детски извити устни, жив и умен поглед на кестенявите й очи, — но в това лице имаше оная миловидност, която привлича повече от красотата. Във всяко нейно движение се чувствуваше излишък на сила и жизненост. Тя влезе задъхана от бързото вървене и възкликна, обръщайки се към кучето:

— Безобразник! Едва ли не обърна количката… Купих брашно, захар… — Тук тя видя Престо и без да се смущава ни най-малко, каза: — Здравейте, мистър. Добър вечер! — като че тя отдавна се познаваше с него.

Престо усмихнат й се поклони.

Това неочаквано появяване на впрегнатото в количката куче напомни на Престо за цирковата сцена през неговите младежки години. Изведнаж му стана радостно и весело.

А момичето подвикна на кучето:

— Стой мирно! Ей сега ще те разпрегна! — и започна да сваля от количката торби и пакети.

— Но запознай се с госта както трябва де! — каза Бари, ласкаво гледайки девойката.

— Ай, наистина. Все това бързане… Извинете! — възкликна тя, малко посмутена. — Само да освободя Пип от хамутите, че инак пак ще направи бели.

Момичето бързо сне хамута. Пип разтърси глава, зашляпа с уши и като въртеше опашка, легна до вратата.

— Това е нашият квартирант. Мистър Адам Смит — представи го Бари. — Моята племенница, Елен Кей.

— Аз вече се досетих — каза Престо, като стисна малката ръчица. При това той почувствува, че дланите на Елен бяха корави.

„Навярно немалко е принудена да се занимава с груба работа, горкичката“ — със съчувствено съжаление помисли Престо.

И сякаш в потвърждение на това Бари каза на момичето:

— Прибери продуктите, Елен, и по-скоро измий пода в гостната, постели леглото, постави умивалника.

— Моля ви се, не се безпокойте! — възкликна Престо Вие само ми дайте бельото, аз сам ще си подредя леглото, а другото може да стане и утре. Вече е късно, а мис Кей навярно е уморена.

— Уморена? — с учудване и даже с обида повтори момичето. И започна с такава бързина да прехвърля продуктите от количката в шкафа, че Престо се смая.

„Ама че живот кипи в това момиче!“ — помисли той, като неволно наблюдаваше движенията й. Малко бързичък темп за киноснимки, но колко непринудена грация има в тези прости движения! Това, което киноартистите постигат с голям труд, след безконечни режисьорски дресировки и стотици метри похабена лента, при нея излиза естествено и тя даже не подозира за това, мислейки за красотата на своите движения не повече от едно игриво котенце.

Не изминаха три минути и продуктите, и количката бяха прибрани.

— И още нещо! — каза девойката, като че ли продължаваше някакъв спор: — Наричайте ме само Елен. Аз още не съм пораснала до мис Кей.

Девойката го погледна почти сърдито и отиде в гостната. А след минута тя вече домакинствуваше там, разместваше мебелите и си пееше песничка.

— Отлична домакиня си имате! — каза Престо.

— Да. Аз вече ви казах, че тя ми е добричка — отговори Бари, видимо горд със своята племенница. — И колко е способна! От нея би излязло нещо, но… — Лицето на Бари помръкна.

Престо го разбра, поиска да го утеши и каза:

— Е, още не е късно, та тя е почти момиченце.

— Не е чак толкова малка, колкото изглежда. Скоро ще навърши осемнадесет. А аз не можах да й дам даже завършено средно образование…

И те замълчаха, потънали всеки в своите мисли.