Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения из Дивия Запад (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Scotennatrice, 1909 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (11 февруари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОСЛЕДНА БОРБА
Роман за деца от начална училищна възраст
Редактор Катя Цонкова
Илюстрация за корицата Емилиян Станкев
Художникредактор Лили Басарева
Гравюри към текста Кирхер и Дейкер
Коректорстилисти Бонка Маркова и Людмила Антонова
Графично оформление Стефан Узунов
Технолог Дора Николова
Отпечата се през 1992 година
Цена 9,98 лв.
Преиздава се по текст, в който не е упоменато името на преводача
ТРЕНЕВ&ТРЕНЕВ СОФИЯ 1992
София, България ул. „Уилям Гладстон“ № 50, тел./факс 89-20-64, пощ. код 1000 ул. „Свиленица“ 1, тел. 51-35-68, пощ. код 1463
История
- — Добавяне
Глава IV
Лице срещу лице
Опасенията на опитния индиански агент, който в своя дълъг и нелек живот бе преживял безброй схватки с червенокожите и познаваше навиците на индианците, се оправдаха. Многочислен отряд от избрани стрелци доближи острова на салове и спря на известно разстояние от него, при което друг, още по-многоброен отряд държеше саловете с помощта на вързани за брега здрави въжета.
Бурното течение на Вълчата река мяташе саловете от едно място на друго като трескави, въжетата пращяха, вълните се нахвърляха върху саловете, заплашвайки да повлекат седналите на тях, но саловете все пак се държеха, не се поддаваха и индианските стрелци методично, без да бързат, вършеха работата си: те чистеха острова от дивите зверове, които продължаваха да се трупат пред входа на пещерата.
Всъщност това бе истинска касапница, защото индианците стреляха отблизо, на месо и без да се излагат на опасност. Колкото и да е свирепа гигантската мечка, страшното гризли, колкото и неукротим да е ягуарът, както и неговият коварен и смел съперник — кугуарът, при тези обстоятелства четирикраките хищници бяха съвсем безпомощни по отношение на двукраките хищници — индианците. Като видяха своите врагове толкова наблизо, зверовете започнаха да подскачат по брега в безсилна ярост, огласяйки въздуха със своя рев, но не се решаваха да се хвърлят във водата.
Огромна мечка, в чието тяло бяха забити около десетина куршума от пушките на червенокожите, освирепя и се хвърли към сала, но едва отделила се от брега, буйната река я подхвана и тя се замята върху камъните като в треска.
На няколко пъти се мярна тялото й сред кипящите вълни при праговете и там, където изплувате, по камъните оставаха снопове козина и водата добивате розов цвят от кръвта й. Скоро всичко бе свършено и от нея не остана нищо.
А на островчето се разиграваше последната сцена от трагедията на зверовете: под методично изпращаните куршуми от ервенокожите падаха едно след друго и дивите животни.
В началото, когато убитите бяха все още малко, а безпощадният глад диктуваше и озверявате още повече обезумелите животни, останалите живи ягуари и кугуари се нахвърляха върху ранените и ги разкъсваха, а койотите им помагаха да завършат този пир, като разграбваха дори костите на убитите зверове.
Но малко по малко гладът бе задоволен, тук-там се търкаляха кървави трупове, на които никой не обръщаше ни най-малко внимание. Тогава сред зверовете настана паника. Първи й се поддадоха койотите.
Чувайки гърмежите, виждайки десетките трупове на своите себеподобни, разбирайки, че не могат да се спасят, те най-сетне не издържаха и като по даден сигнал започнаха да се хвърлят в бурните води на потока.
Вълците един след друг изчезваха в бушуващата бездна, едно след друго потъваха тъмните тела в белите кипящи води. Някои течението благополучно отвличаше и изхвърляше на открито. Там вълците с последни сили се мъчеха да излязат на брега. Някои успяваха. Други плуваха и изчезваха все по-далеч и по-далеч в мъгливата далечина.
Примерът на койотите бе последван от една двойка ягуари, но те бяха по-предпазливи: дочакаха да мине край островчето дърво без клони и тогава се хвърлиха от брега върху него. Дървото се олюля и едва не се обърна от тежестта на двете огромни котки, но се задържа и заплава по течението.
Но ягуарите не можеха да се спасят: стигнало до праговете, дървото се преобърна, изхвърли от себе си нежеланите пасажери и бездната ги погълна, за да подхвърли обезобразените им тела на неколкостотин метра по-надолу.
След час и половина индианците стъпиха на островчето без Да се страхуват, че ще бъдат нападнати от зверове.
И сега започна втората част на трагедията — обсадата на бегълците, които се криеха в Последния дом на атабаските.
Главната преграда за индианците бе огнената барикада. Но червенокожите отлично знаеха, че бегълците не могат да имат гориво задълго и търпеливо чакаха, докато то свърши и огънят угасне.
Часовете се нижеха, а от пещерата както преди се носеха облапи искри и се точеше гъст задушлив дим.
Тогава червенокожите си послужиха с друга тактика: те се опитаха да залеят входа на пещерата, като за целта надонесоха кожени мехове с вода.
Поред младите стрелци пробягваха край входа на пещерата и хвърляха меховете, които при падането си се пукаха и заливаха огъня с потоци вода.
Защитниците на пещерата, разбира се, не оставаха само неми зрители, а изпращаха куршуми, които постоянно поразяваха нападателите.
Обаче работата на своеобразните пожарникари малко по малко достигаше своята цел: целият коридор бе залян с вода и огнената барикада престана да бъде пречка. А до това време бяха вече изгорени всички мумии на атабаските и нямаше вече с какво да се поддържа предишната сила на огъня.
И тъкмо в този момент през острова премина ръководещият отдалеч операцията стар индианец с живописен костюм, вожд на племето врани, които бяха прославени из прериите на Далечния запад.
Превозиха на сал и неговия красив кон.
Той спря до пещерата и викна с всичката сила на своите могъщи гърди:
— Аз съм парламентьор! Готови ли са моите бели братя да чуят гласа ми?
Защитниците на пещерата тутакси престанаха да стрелят. Джон извика на парламентьора:
— По-напред си кажи името и сетне ще преговаряме!
— Нима Джон е забравил моя глас? — насмешливо отвърна парламентьорът. — А пък аз мислех, че Джон ще познае своя стар приятел — Червения облак.
— Стар чакал — викна ядосано Джон, като нервно стисна дръжката на револвера. — Да, разбира се, че те познах!
— Дошъл съм да преговарям мирно с моите бели братя! — отново се чу гласът на индианеца, застанал на коня си пред пещерата.
— Добре, добре! Знаем как сте свикнали да разговаряте! Моля да не го усукваш много. Какво ни предлагаш?
— В пещерата е тъмно и влажно. И моите бели братя навярно са изгладнели?
— А теб смущава ли те това?
— Бих помолил белите братя, тези знаменити ловци, да не се крият в тъмното, а да излязат навън!
— Почакай малко! Не сме добре облечени. Изпратихме ризите си на перачка. Когато ни ги донесе, ще се явим достойно пред нашите червенокожи братя.
— Джон трябва да разбере, че съпротивата е неуместна и че най-добре ще да е, ако се предадете!
— Веднага! Веднага! Само че не зная къде се дянаха стотината куршуми, с които още разполагаме. Ще ми се колкото може повече куршуми да изпратя в тъпите ви глави, червенокожи, та да ви помогна час по-скоро да се озовете при ливадите на Великия Маниту!
— Значи отказвате да се предадете?
— Отказваме! Ако искаш да ни вземеш, заповядай сам в пещерата!
— Добре! Разбирам, че моят бял брат иска да бъде извлечен от пещерата като заек от дупката си!
— Да, да! Зъбите ми са още здрави! По-добре да си вървиш, защото по погрешка мога да те убия, макар да се представяш за парламентьор.
Червения облак се оттегли от входа на пещерата и даде знак на младите войници. За миг цяла група от тях се вмъкна в пещерата, където се завърза кървава борба.
На два пъти индианците безуспешно щурмуваха входа на пещерата, но белите ги отблъскваха.
Но на третия път червенокожите успяха да проникнат вътре и тогава настъпи неизбежната развръзка. Върху всеки от белите се нахвърлиха по пет-шест индианци. Обсипаха ги с удари и те един по един изпопадаха на земята.
Последен бе хванат индианският агент, за когото всички знаеха, че притежава херкулесова сила.
Като вързаха ръцете и краката на пленниците, индианците ги измъкнаха навън.
— Живи ли са белите? — запита вождът, който не бе взел участие в боя.
— Пощадихме живота им, вожде! — чу се индиански глас.
— Да. Такава е волята на вашия сахем и ако убиехте едного от тях, Минехаха не би ви простила това!
Един млад индианец, който бе сериозно ранен, извика гневно:
— Само заради капризите на Минехаха загубихме толкова хора! Племето сиу, което сега носи името Горящите лесовет чезне ден след ден и това също е по вина само на Минехаха, която за свои лични цели ни праща на явна смърт!
— Млък, страхливецо! — извика му вождът.
— Не съм страхливец! — мрачно отвърна младият воин. Погледни! Погледни раните ми върху гърдите и последната върху сърцето. Аз умирам от вражески ръце, но всъщност ме убива твоята дъщеря, вожде! Върви и и кажи, че Перото на рибаря устоя на думата си и… умря!
При тия думи раненият покри бледото си лице с наметалото и се простря на земята. Той не искаше да видят как могъщото му тяло се гърчи в предсмъртни мъки.
— Съдбата на войника е да умре на бойното поле! — философски забеляза, като застана встрани, старият вожд.
— Но — отбеляза той — Минехаха наистина върши безумия. В тялото на тая жена се крие душата на тигрица! Тя всичко може да пожертва в името на личната си мъст. Готова е да пожертва дори и останките на своето племе, само и само да постигне целта си! — И индианският вожд потъна в размисъл: „А защо й трябва всичко това? Да уловя непременно индианския агент и да го изпратя в лагера на Големия крак. Такава бе нейната заповед, която изпълних, но с цената на какво! Шестима убити, двайсет ранени.“
Червения облак отново се върна на мястото, където лежаха пленените бели.
Някои от младите войници превързаха раните на пленниците. Раните бяха леки и съвсем не заплашваха живота на ранените бели. В това Червения облак се убеди още от пръв поглед.
— Минехаха ще бъде доволна — каза си той равнодушно. — Въпросът е какво ще излезе от всичко това? Между нас и янките засега няма война. Техният вожд генерал Феърсайт и досега избягва открито сблъскване. Но какво ще предприеме той, когато научи, че сме пленили четирима знаменити ловци, от които единият офицер? Не зная, не зная!
— Време е да вървим! — прекъсна той мисълта си, гледайки безпомощно лежащите ранени.
Джон, като чу тия думи, запита:
— Къде ще ни водиш, стар индиански чакал?
— В лагера на Големия крак.
— А защо?
— Там ви чака вашата стара познайница Минехаха!
— Дявол в човешки образ! Какво иска от нас? Нима ние водим войната със сиу?
— Нашето племе сега носи друго име!
— Не е от значение какво име носят кръвожадните червени кучета! Нима Горящите лесове са изровили секирата на войната? Защо мълчиш?
— Защото не съм свикнал да бърборя като някоя пияна баба — презрително отвърна Червения облак. — Ти си пленник, тебе и другарите ти ще изпратим в нашия лагер. Това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото ще научиш, но не от мен.
— А от кого?
— От сахема на Горящите лесове, от самата Минехаха!
— Добре! Отведете ни при самата Минехаха. Ще се постарая да плюя в лъжливите й очи!
— Внимавай, бели, да не би тя да ви изпревари и да заповядана своите войници с нажежено желязо да извадят вашите очи!
— Не се боя от това! — гневно отвърна индианският агент. Червения облак искаше да даде заповед да се очисти с отрова, но после се разколеба и остана да пренощува при него. Обаче нито той, нито някой от войниците се реши да влезе в Последния дом на атабаските сега, с настъпването на нощта, да влезе в пещерата, където при стените случайно бяха останали петнайсетина-двайсет мумии от изчезналото племе. Запалиха огън, изпекоха големи късове мечешко месо, донесоха буре с ракия и пирът започна. Пленниците не бяха забравени: гостиха ги от същото месо, но не им дадоха да пийнат нито глътка от ракията. След пира индианците заспаха, но през пялата нощ дузина млади войници следяха всяко мръдване на белите със страх да не избягат.
Лежейки на ледената земя, Джон неспокойно се обръщаше и мърмореше:
— Минехаха! Познавам ръката ти, змийо! Може би е дошло времето за последната равносметка. Твоята майка скалпира първия си мъж, моя храбър командир полковник Девандел. Затова аз я убих и взех нейния скалп. Като порасна, ти започна да ме търсиш, за да ми отмъстиш за Яла. И аз те търсех, за да те унищожа като опасен кръвожаден звяр. На теб ти провървя. В планините Ларами ти едва не ме уби и успя да ме скалпираш жив. Но не успя само в едно — да намериш скалпа на майка си, който успях да укрия на сигурно място. Сега перуката, която прикрива обезобразената ми от теб глава, е направена от скалпа на твоята майка. Така че ти имаш моя скалп, а аз — този на Яла. Пределно ясно е какво искаме и двамата — ти да получиш косите на майка си, а аз — моите. Така че потърпи, Минехаха!
Какво си бърбореше индианският агент, никой не разбираше. Това беше нещо като бълнуване, от което се улавяха само откъслечни фрази:
— Великата борба между червенокожи и бели е към своя край! Белите са заселили вече цяла Америка. Там, където неотдавна се скитаха ордите на червенокожите, сега се издигат богати градове, които са истински крепости на съвременното човечество. Участта ви, червенокожи, е решена. В продължение на петдесет години, откакто помня, са изтребени десетки, а може би и стотици хиляди твои събратя, Минехаха! Ако са останали поне една десета част от индианците — и това са много. Но и те чакат своя фатален край. Вашата раса е осъдена на загиване и напразно ти обикна един глупак, който неоснователно носи титлата главен вожд на Горящите лесове и името Големия крак и който се опита да отведе останките на твоето племе далече на север, в Канада: съдбата не ще ти позволи да изпълниш своя план. Погледни сама истината в очите, неукротима Минехаха.
И като се обърна неспокойно в леглото си насам-натам, индианският агент Джон продължи:
— Големия крак заболя из пътя. Това наложи да презимувате тук, близо до границата. А нашите войски се готвят и ако не днес, то утре ще бъдете обсадени отвред.
— Какво си бърбориш, чичо Джон? — тихо го попита лежащият до него трапер Джордж. — Ти като че ли говориш с духове. Дали не виждаш призраци?
— Да, виждам! — невесело се засмя ловецът.
— Нима? — учуди се и като че ли се поуплаши суеверният трапер. — А какви точно призраци? Дали не ти се яви последната атабаска?
— Не. Отдавна престанах да мисля за нея — отвърна индианският агент. — Какво ме интересува това момиче, разкъсано от дивите зверове? Не, Джордж! Аз виждам други призраци!
— Кои, чичо Джон?
— Виждам призраците на кървавото минало. На загиналите в тая безмилостна борба, която се води на земята ни десетки години. Ти си още млад и нищо не знаеш, а пък аз всичко това лично съм преживял!
И индианският агент започна отново да разказва спомените си полугласно:
— В 1854 година започна трагедията, която свършва едва сега, след почти четирийсет години. Тогава за пръв път сиу въстанаха срещу белите. И — о, Господи! Какво ли не се вършеше тогава! Десетки хиляди войници бяха извадени от строя и правителството на Съединените американски щати трябваше да напряга всички сили, за да се справи с тях. Само колко ферми разориха! Колко кервани с преселници избиха! Какви потоци кръв се изляха, какви планини от трупове се издигнаха!
— И всичко това ти си го спомняш, чичо Джон? — питаше го също полутихо траперът Джордж.
— Да! Спомням си и второто голямо въстание през 1863 година, Когато над Щатите се разрази бурята за освобождаване на негрите и самото съществуване на Щатите бе на косъм. Цели четири години трая това въстание и отново се проляха потоци от кръв — кръвта на бели и червенокожи. Незапомнени, неописуеми ужаси се извършиха!
— Но ти знаеш цялата история, чичо Джон?
— Да. Помня и кървавата война от 1876 година. Тогава се бихме с великия вожд на сиу — Седящия бик!
— О, това вече помня. Тогава и аз участвах заедно с теб, чичо Джон. Не помниш ли?
— Добре, но сега не ме прекъсвай, а по-добре слушай!
— Слушам те, и то с най-голям интерес, чичо Джон! Продължавай!
— И ето сега, след четиринайсет години, ние отново се срещаме лице в лице с червенокожите. Но това ще бъде последният бой! Това ще бъде последната сметка, която ще трябва да уредим помежду си. Няма да има кой да брани индианските гробове! И знаеш ли, Джордж, какво си мисля сега?
— Какво, чичо Джон?
— Мисля си, че след индианците идва и нашият ред.
— Имаш предвид на янките ли, чичо Джон?
— Не на янките, Джордж! А на тая част от янките, която понесе всичките тежести на борбата!
— Коя по-точно имаш предвид?
— Имам предвид войниците, ловците, степните и горските скитници! И досега за нашите братя на изток няма работа. Цялата земя е разделена на парчета, навред е заградено, навсякъде се издигат фабрики и заводи, а от дивеча няма и следа. Затова пък на всяка стъпка можеш да видиш полицай или шериф, навред висят обяви, които известяват всевъзможни забрани.
— И всичко това срещу нас ли е насочено?
— Да, Джордж! С една дума, там нашият брат, свободният ловец, няма какво да прави, за него няма работа, макар и да умира от глад! А нали някога ние, ловците, пионерите, се бихме с първите обитатели на страната, с тия същите червенокожи? Именно ние се справихме с тях, ние ги прогонихме, очистихме от тяхното присъствие една огромна по площ територия!
— И кой използва плодовете на нашата победа?
— Да, плодовете на тази победа бяха в интерес на търговеца, на фермера, на фабриканта… А за нас, пионерите?…
— С нас сега посТЪПВАТ така, както навремето ние постъпвахме с червенокожите! Нас ни гонят от тази освободена територия и ни изпращат в пустинята. Тогава струваше ли си да се пролива толкова кръв?
— Не разбирам твоята философия, чичо Джон. Пък и да си призная, това съвсем не ме интересува. Не искам и да зная за миналото, а за това, какво ще стане с нас сега, след минути, след час!
— Нищо добро, гълъбче! Веднъж попаднали в лапите на червенокожите, какво добро можем да чакаме от тях? Изглежда, че тая същата Минехаха, която бълнува само кръв, ще се постарае да създаде за своите войници интересна гледка: ще накара вероятно да ни завържат за стълбове и младите червенокожи ще се упражняват в най-невероятни мъчения над нас.
— Нима може да падне толкова ниско, чичо Джон? Та това е унизително и за самата нея. Минаха ония времена! Не си ли спомняш, че сам Седящия бик през последните години престана да си служи с подобни зверства!
— Е, не съвсем! Седящия бик до последния си дъх си остана чистокръвен дивак и не си спомням да е пощадил някога някого от своите пленници!
— Чичо Джон, а Сепди Хук се е спасил?
— Може би. Но какво от това?
— Как какво! Ако се е спасил, ще доведе на помощ войските на генерал Феърсайт!
— Може би. Но това, братко, не е така лесно! Докато Хук се добере до лагера на янките, докато те дойдат дотук, ще минат най-малко няколко дни.
— Защо няколко дни?
— Защо ли? Нима мислиш, че тук, през горите, се пътува лесно? Пролетта едва се усмиВКа и вече отлетя на юг! Спомни си колко на брой бяха топлите нощи и ето вече какъв кучешки студ имаме днес. Никак не ще се учудя, ако отново завали сняг. А по снега не така лесно се движи една кавалерия!
— Но дали изобщо се е спасил Сенди Хук?
— Разбира се, че и аз моля Бога Сенди Хук да се е спасил, за да ни доведе на помощ янките, но надеждата ми за това е твърде малка.
— А на какво друго се надяваш, чичо Джон?
— На какво ли? Трудно е да се каже! Преди всичко на това, че не ни избиха, макар че ние не се церемонихме с червенокожите и убихме поне пет-шестима от тях. Ето, там са труповете им.
— Това няма ли да разяри още повече индианците?
— О, да. Когато в лагера научат колко скъпо е платил индианският отряд за своята победа над нас, негодуванието ще бъде изразено с достатъчно силни крясъци и викове. Но това не трябва да ни смущава. По-важното е, че не са ни убили и това е показателно. Успях да подслушам Червения облак. Почтеният баща явно е недоволен от дъщеря си.
— От Минехаха ли?
— Да. И дълбоко вярвам, че Червения облак далеч не е сам в недоволството си от Минехаха и от Голямата стъпка, или Кривия крак, както още се нарича старото индианско магаре, подведено от Минехаха, за да се преселят в Канада.
— Убеден ли си в това, което казваш?
— Да, приятелю. И сред самите индианци зрее мисълта за пълната болезненост на въоръжената борба и безнадеждността на идеята за запазване правото на свободно съществуване, тоест правото да се живее така, както някога са живели прадедите на сегашните индианци.
— Да, чичо Джон. Днес нашето правителство открива в индианските селища училища и болници, прокарва пътища, канали, изпраща инструктори, които да учат червенокожите на земеделие, помага им да обработват земята — с една дума, макар и не в толкова широки размери, но все пак им дава възможност да се откажат от безсмисления скитнически живот и да преминат към мирния живот на земеделеца. Вярно е, че един такъв преход е доста труден, но не можем да го наречем невъзможен!
— Да, така е! Прав си!
— И смяташ ли, че ще настъпи разбирателство между червенокожи и бели, чичо Джон?
— Да, сред червенокожите крепне и се развива стремежът към мирно разбирателство с янките. Чувал съм, че в университетите вече учат червенокожи студенти. Появяват се и индиански пастори, учители, инженери, лекари, адвокати. Нима това беше възможно преди двайсетина години? В никакъв случай! Тогава индианецът бе познат само като войник с пушка през рамо и с тояга в ръка. А ние, двамата, скитайки по света, не можахме да видим тази еволюция, приятелю!
Едно звучно хъркане на уморения трапер Джордж беше отговорът.
— О, Джордж! Но ти спиш? — учуди се Джон. И без да дочака отговор, избъбра:
— Скъпо бих възнаградил всеки, който би ми казал какво е станало със Сенди Хук.