Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Before Dying, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Айра Левин. Момчетата от Бразилия

Американска, първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензенти: Жечка Георгиева, Марта Симидчиева

Редактор: Павлина Чохаджиева

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева Кристина Илиева

Дадена за набор февруари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат юни 1987 г.

Формат 60х100/16. Печатни коли 27,50. Издателски коли 30,53.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново


Първа част
Дороти

1

Досега всичко се нареждаше според плановете му, но ето че тя щеше да ги съсипе. Омраза бликна в него, вля се в жилите му и скова лицето със стиснатите до болка челюсти. Все пак добре, че лампите бяха загасени.

А тя продължаваше тихичко да хлипа в мрака, притиснала лице към голите му гърди. Сълзите и дъхът и пареха. Искаше му се да я отблъсне.

Най-сетне лицето му се отпусна. Той я обгърна с ръка и погали гърба й. Беше топъл или по-скоро ръката му бе студена. Усети, че целият се е вкочанил. Под мишниците му се стичаше ледена пот, а ето че и краката му започнаха да потреперват — това му се случваше винаги, когато нещата приемаха неочакван обрат и го заварваха безпомощен и неподготвен. Полежа неподвижно, докато треперенето премина. Със свободната си ръка придърпа одеялото върху раменете й.

— Сълзите няма да ти помогнат — каза й той тихо.

Тя послушно се опита да спре да плаче, като поемаше дълбоко въздух и почти се задавяше. Изтри очи в протрития кант на одеялото.

— Това е… защото толкова дълго мълчах. Знам го от дни, от седмици. Не исках да казвам нищо, докато не съм сигурна…

Ръката му върху гърба й беше станала по-топла.

— Не е ли възможно да има грешка? — Той говореше шепнешком, макар че къщата беше празна.

— Не.

— Откога?

— Почти два месеца. — Тя вдигна лицето си от гърдите му и в тъмното той усети погледа й върху себе си. — Какво ще правим?

— Не си казала на лекаря истинското си име, нали?

— Не. Но той разбра, че го лъжа. Беше ужасно…

— Ако баща ти открие…

Тя отпусна глава и запита повторно, почти допряла лице до гърдите му:

— Какво ще правим? — Зачака неговия отговор.

 

 

Той се отмести малко, сякаш да подчертае важността на това, което ще каже, с надеждата, че тя ще се отдръпне, тъй като тежестта върху гърдите вече му досаждаше.

— Слушай, Дори — рече той. — Знам, че ти се ще да кажа, че ще се оженим веднага, още утре. И аз искам да се оженя за теб. Повече от всичко на света. Кълна ти се, че искам. — Той замълча. Обмисляше внимателно думите си. Тялото й, свито до неговото, беше неподвижно. Цялата се бе превърнала в слух. — Но ако се оженим така, без дори да съм се запознал с баща ти, и след седем месеца се роди бебе, ти сама знаеш какво ще направи той.

— Нищо не може да направи — възрази тя. — Аз съм навършила осемнайсет години. Щом съм навършила осемнайсет, вече е разрешено. Какво може да направи?

— Не говоря за анулиране на брака или нещо подобно.

— Какво тогава? Какво имаш предвид? — питаше умолително тя.

— Парите — рече той. — Дори, знаеш го какъв човек е той. Какво ми каза ти за него, за тия негови принципи и благочестив морал? Майка ти му изневерила един-единствен път и когато той научил след цели осем години, се развел с нея, развел се, без да го е грижа за теб и за сестрите ти, без да го е грижа за това, че тя е болна. Какво мислиш би направил с теб? Ще те зачеркне от паметта си. Един цент няма да видиш от парите му.

— Не ме интересуват парите му — каза тя разгорещено. — Мислиш ли, че ме интересуват?

— Да, но мене ме интересуват, Дори. — Ръката му започна отново да гали гърба й. — Не заради самия мен. Кълна ти се, не мисля така заради себе си. А заради теб. Какво ще стане с нас? И двамата ще трябва да напуснем колежа, ти, за да се грижиш за детето, а аз, за да работя. И какво ще работя? Хлапак без диплома, учил-недоучил? Такива с лопата да ги ринеш. Какво ще стана? Чиновник? Или ще смазвам машините в някоя текстилна фабрика?

— Няма значение…

— Има! Не знаеш какво голямо значение има. Ти си само на деветнайсет години и цял живот си имала пари. Не знаеш какво е да ги без средства. Аз обаче знам. След по-малко от година ще се хванем за гушите.

— Не, това няма да се случи!

— Добре. Да речем, обичаме се толкова, че за кавга и дума не може да става. Е, и къде ще живеем? В мебелирана стая под наем с… книжни перденца? И ще ядем спагети седем пъти седмично? Нима ще мога да те гледам, че живееш така, и то по моя вина? Няма да издържа… — Той млъкна за миг, сетне довърши тихо: — Ще си платя застраховката и ще скоча под някоя кола.

Тя се разхлипа отново.

Той затвори очи и заговори мечтателно, с успокоителен, напевен глас:

— Бях го измислил така добре. Щях да дойда с теб в Ню Йорк това лято и ти щеше да ме запознаеш с него. Можех да успея да му се харесам. Ти щеше да ми кажеш от какво се интересува, какво обича, какво не обича… — Той спря изведнъж, после продължи. — И щом завършим, щяхме да се оженим. Или още това лято. Можехме да се върнем през септември за последните две години. Малък самостоятелен апартамент, близо до университетското градче…

Тя вдигна глава от гърдите му.

— Защо ме измъчваш? — питаше умолително. — Защо ми говориш тези неща?

— Искам да разбереш колко хубаво, колко прекрасно можеше да бъде.

— Разбирам. Да не мислиш, че не разбирам? — Гласът й затрепери от плач. — Но аз съм бременна. Втори месец. — Настъпи внезапна тишина, сякаш бе спрял да бръмчи някакъв мотор. — Да не би… да не би да се опитваш да се измъкнеш? Да се отървеш, а? Това ли се опитваш да направиш?

— Не! Божичко, Дори, не! — Той я сграбчи за раменете и притегли лицето й до своето.

— Тогава защо се държиш с мен така? Ние трябва да се оженим веднага! Нямаме никакъв избор!

— Имаме избор, Дори — каза той.

 

 

Усети как тялото й се сковава.

— Не! — прошепна тя ужасена и заклати решително глава.

— Слушай, Дори! — рече с умолителен глас той, като я държеше здраво за раменете. — Не става дума за операция. Нищо такова. — Хвана брадичката й с една ръка, впи пръсти в бузите й и задържа главата й неподвижна. — Слушай! — Изчака я да се поуспокои. — Има едно момче в колежа, Хърми Годсен. Чичо му е собственик на дрогерия на Университетска и Трийсет и четвърта улица. Хърми продава разни неща, би могъл да намери и някакви хапчета.

Пусна я. Тя мълчеше.

— Не разбираш ли, пиленце? Трябва да опитаме. Много е важно!

— Хапчета… — каза тя замислено, сякаш това бе непозната дума.

— Трябва да опитаме. Би било чудесно!

Отчаяна и объркана, тя поклати глава.

— Господи! Не знам…

Прегърна я.

— Пиленце, обичам те. Не бих позволил да вземеш нещо, което може да ти навреди.

Тя се отпусна и главата й падна на рамото му.

— Не знам… Наистина не знам…

— Ще бъде толкова хубаво — каза той, милвайки я с ръка. — Малко самостоятелно апартаментче. Няма да чакаме хазайката да отиде на кино…

— Откъде знаеш, че… че ще подействат. Ами ако не подействат?

Той пое дълбоко въздух.

— Ако не подействат — целуна я по челото и по бузата, и по крайчеца на устата, — тогава ще се оженим незабавно и по дяволите баща ти и „Кингшип Копър“. Кълна ти се, пиленце, ще се оженим.

Беше открил, че тя обича да й вика „пиленце“. Щом й кажеше „пиленце“ и я прегърнеше, вече бе готова на всичко. Той реши, че това се дължи на студенината между нея и баща й.

 

 

Продължи да я целува нежно, да й шепне топли думи и скоро тя се успокои и се отпусна.

Поделиха си една цигара. Дороти я поднасяше първо към неговите устни, а после към своите — цигарата припламваше и светлинката докосваше за миг рошавата му руса коса и големите сини очи.

Тя хвана цигарата за филтъра и обърна горящия край към очите му. Започна да я движи и да рисува ярки оранжеви кръгове и линии в тъмнината.

— Обзалагам се, че така човек може да хипнотизира някого — каза тя. Бавно описа пред очите му дъга. Слабата й ръка потрепваше леко в сумрака. — Ти си мой роб — прошепна на ухото му тя. — Ти си мой роб и си изцяло под моя власт! Трябва да изпълняваш всяка моя заповед! — Беше толкова трогателна, че той не се сдържа и се усмихна.

Когато изпушиха цигарата, той погледна светещия циферблат на часовника си. Махна с ръката пред нея като диригент и произнесе напевно:

— Май вече трябва да се облечеш. Налага се да се облечеш, защото е десет и двайсет, а трябва да си в общежитието преди единайсет.