Айра Левин
Предсмъртна целувка

1

Досега всичко се нареждаше според плановете му, но ето че тя щеше да ги съсипе. Омраза бликна в него, вля се в жилите му и скова лицето със стиснатите до болка челюсти. Все пак добре, че лампите бяха загасени.

А тя продължаваше тихичко да хлипа в мрака, притиснала лице към голите му гърди. Сълзите и дъхът и пареха. Искаше му се да я отблъсне.

Най-сетне лицето му се отпусна. Той я обгърна с ръка и погали гърба й. Беше топъл или по-скоро ръката му бе студена. Усети, че целият се е вкочанил. Под мишниците му се стичаше ледена пот, а ето че и краката му започнаха да потреперват — това му се случваше винаги, когато нещата приемаха неочакван обрат и го заварваха безпомощен и неподготвен. Полежа неподвижно, докато треперенето премина. Със свободната си ръка придърпа одеялото върху раменете й.

— Сълзите няма да ти помогнат — каза й той тихо.

Тя послушно се опита да спре да плаче, като поемаше дълбоко въздух и почти се задавяше. Изтри очи в протрития кант на одеялото.

— Това е… защото толкова дълго мълчах. Знам го от дни, от седмици. Не исках да казвам нищо, докато не съм сигурна…

Ръката му върху гърба й беше станала по-топла.

— Не е ли възможно да има грешка? — Той говореше шепнешком, макар че къщата беше празна.

— Не.

— Откога?

— Почти два месеца. — Тя вдигна лицето си от гърдите му и в тъмното той усети погледа й върху себе си. — Какво ще правим?

— Не си казала на лекаря истинското си име, нали?

— Не. Но той разбра, че го лъжа. Беше ужасно…

— Ако баща ти открие…

Тя отпусна глава и запита повторно, почти допряла лице до гърдите му:

— Какво ще правим? — Зачака неговия отговор.

 

 

Той се отмести малко, сякаш да подчертае важността на това, което ще каже, с надеждата, че тя ще се отдръпне, тъй като тежестта върху гърдите вече му досаждаше.

— Слушай, Дори — рече той. — Знам, че ти се ще да кажа, че ще се оженим веднага, още утре. И аз искам да се оженя за теб. Повече от всичко на света. Кълна ти се, че искам. — Той замълча. Обмисляше внимателно думите си. Тялото й, свито до неговото, беше неподвижно. Цялата се бе превърнала в слух. — Но ако се оженим така, без дори да съм се запознал с баща ти, и след седем месеца се роди бебе, ти сама знаеш какво ще направи той.

— Нищо не може да направи — възрази тя. — Аз съм навършила осемнайсет години. Щом съм навършила осемнайсет, вече е разрешено. Какво може да направи?

— Не говоря за анулиране на брака или нещо подобно.

— Какво тогава? Какво имаш предвид? — питаше умолително тя.

— Парите — рече той. — Дори, знаеш го какъв човек е той. Какво ми каза ти за него, за тия негови принципи и благочестив морал? Майка ти му изневерила един-единствен път и когато той научил след цели осем години, се развел с нея, развел се, без да го е грижа за теб и за сестрите ти, без да го е грижа за това, че тя е болна. Какво мислиш би направил с теб? Ще те зачеркне от паметта си. Един цент няма да видиш от парите му.

— Не ме интересуват парите му — каза тя разгорещено. — Мислиш ли, че ме интересуват?

— Да, но мене ме интересуват, Дори. — Ръката му започна отново да гали гърба й. — Не заради самия мен. Кълна ти се, не мисля така заради себе си. А заради теб. Какво ще стане с нас? И двамата ще трябва да напуснем колежа, ти, за да се грижиш за детето, а аз, за да работя. И какво ще работя? Хлапак без диплома, учил-недоучил? Такива с лопата да ги ринеш. Какво ще стана? Чиновник? Или ще смазвам машините в някоя текстилна фабрика?

— Няма значение…

— Има! Не знаеш какво голямо значение има. Ти си само на деветнайсет години и цял живот си имала пари. Не знаеш какво е да ги без средства. Аз обаче знам. След по-малко от година ще се хванем за гушите.

— Не, това няма да се случи!

— Добре. Да речем, обичаме се толкова, че за кавга и дума не може да става. Е, и къде ще живеем? В мебелирана стая под наем с… книжни перденца? И ще ядем спагети седем пъти седмично? Нима ще мога да те гледам, че живееш така, и то по моя вина? Няма да издържа… — Той млъкна за миг, сетне довърши тихо: — Ще си платя застраховката и ще скоча под някоя кола.

Тя се разхлипа отново.

Той затвори очи и заговори мечтателно, с успокоителен, напевен глас:

— Бях го измислил така добре. Щях да дойда с теб в Ню Йорк това лято и ти щеше да ме запознаеш с него. Можех да успея да му се харесам. Ти щеше да ми кажеш от какво се интересува, какво обича, какво не обича… — Той спря изведнъж, после продължи. — И щом завършим, щяхме да се оженим. Или още това лято. Можехме да се върнем през септември за последните две години. Малък самостоятелен апартамент, близо до университетското градче…

Тя вдигна глава от гърдите му.

— Защо ме измъчваш? — питаше умолително. — Защо ми говориш тези неща?

— Искам да разбереш колко хубаво, колко прекрасно можеше да бъде.

— Разбирам. Да не мислиш, че не разбирам? — Гласът й затрепери от плач. — Но аз съм бременна. Втори месец. — Настъпи внезапна тишина, сякаш бе спрял да бръмчи някакъв мотор. — Да не би… да не би да се опитваш да се измъкнеш? Да се отървеш, а? Това ли се опитваш да направиш?

— Не! Божичко, Дори, не! — Той я сграбчи за раменете и притегли лицето й до своето.

— Тогава защо се държиш с мен така? Ние трябва да се оженим веднага! Нямаме никакъв избор!

— Имаме избор, Дори — каза той.

 

 

Усети как тялото й се сковава.

— Не! — прошепна тя ужасена и заклати решително глава.

— Слушай, Дори! — рече с умолителен глас той, като я държеше здраво за раменете. — Не става дума за операция. Нищо такова. — Хвана брадичката й с една ръка, впи пръсти в бузите й и задържа главата й неподвижна. — Слушай! — Изчака я да се поуспокои. — Има едно момче в колежа, Хърми Годсен. Чичо му е собственик на дрогерия на Университетска и Трийсет и четвърта улица. Хърми продава разни неща, би могъл да намери и някакви хапчета.

Пусна я. Тя мълчеше.

— Не разбираш ли, пиленце? Трябва да опитаме. Много е важно!

— Хапчета… — каза тя замислено, сякаш това бе непозната дума.

— Трябва да опитаме. Би било чудесно!

Отчаяна и объркана, тя поклати глава.

— Господи! Не знам…

Прегърна я.

— Пиленце, обичам те. Не бих позволил да вземеш нещо, което може да ти навреди.

Тя се отпусна и главата й падна на рамото му.

— Не знам… Наистина не знам…

— Ще бъде толкова хубаво — каза той, милвайки я с ръка. — Малко самостоятелно апартаментче. Няма да чакаме хазайката да отиде на кино…

— Откъде знаеш, че… че ще подействат. Ами ако не подействат?

Той пое дълбоко въздух.

— Ако не подействат — целуна я по челото и по бузата, и по крайчеца на устата, — тогава ще се оженим незабавно и по дяволите баща ти и „Кингшип Копър“. Кълна ти се, пиленце, ще се оженим.

Беше открил, че тя обича да й вика „пиленце“. Щом й кажеше „пиленце“ и я прегърнеше, вече бе готова на всичко. Той реши, че това се дължи на студенината между нея и баща й.

 

 

Продължи да я целува нежно, да й шепне топли думи и скоро тя се успокои и се отпусна.

Поделиха си една цигара. Дороти я поднасяше първо към неговите устни, а после към своите — цигарата припламваше и светлинката докосваше за миг рошавата му руса коса и големите сини очи.

Тя хвана цигарата за филтъра и обърна горящия край към очите му. Започна да я движи и да рисува ярки оранжеви кръгове и линии в тъмнината.

— Обзалагам се, че така човек може да хипнотизира някого — каза тя. Бавно описа пред очите му дъга. Слабата й ръка потрепваше леко в сумрака. — Ти си мой роб — прошепна на ухото му тя. — Ти си мой роб и си изцяло под моя власт! Трябва да изпълняваш всяка моя заповед! — Беше толкова трогателна, че той не се сдържа и се усмихна.

Когато изпушиха цигарата, той погледна светещия циферблат на часовника си. Махна с ръката пред нея като диригент и произнесе напевно:

— Май вече трябва да се облечеш. Налага се да се облечеш, защото е десет и двайсет, а трябва да си в общежитието преди единайсет.

2

Той беше роден в Менасет, в покрайнините на Фол Ривър, Масачузетс. Бе единствено дете. Баща му смазваше машините в една от текстилните фабрики във Фол Ривър и майка му понякога бе принудена да взема за шиене, тъй като закъсваха за пари. Бяха от английски произход, с френска жилка, и живееха в квартал, заселен предимно с португалци. Баща му не виждаше причина да се безпокои от това за разлика от майка му. Тя беше нещастна жена, огорчена от живота — бе се омъжила млада, с надеждата съпругът й да стане нещо повече от обикновен работник.

Още като малък осъзна, че е красив. В неделните дни идваха гости и се възхищаваха от него — каква руса коса, какви ясни сини очи, — но това не допадаше на баща му, който клатеше укорително глава пред гостите. Родителите му се караха много, обикновено задето майка му пилее много време и пари за неговото облекло.

Тъй като тя никога не го бе насърчавала да играе с децата от квартала, първите му няколко дни в училище бяха мъчителни и несигурни. Изведнъж се озова сред голяма група момчета, някои от които му се присмиваха, че е издокаран, подиграваха се и на очевидното му старание да избягва локвите в училищния двор. Един ден, като не издържа повече, той отиде при главатаря на хлапетиите и се изплю върху обувките му. Последва кратък, но яростен бой и в крайна сметка главатарят бе проснат по гръб, а той, притиснал с колене гърдите на момчето, блъскаше главата му в земята. Един учител дотича и прекрати схватката. След това нещата се промениха. Скоро той дори се сприятели с този хлапак.

Успехът му в училище беше добър, тъй че майка му направо сияеше, а и баща му, макар и неохотно, от време на време го хвалеше. Започна да получава още по-добри бележки, щом седна до едно грозновато, но умно момиче, което му беше толкова признателно за няколкото непохватни целувки в съблекалнята, че уж случайно оставяше листата си под носа му по време на изпити.

Ученическите години бяха най-щастливите в живота му — момичетата го харесваха заради външността и чара му, а учителите — защото беше учтив и внимателен, кимаше с глава, щом обясняваха нещо важно, и се усмихваше, когато се опитваха да се пошегуват. Пред момчетата пък изразяваше тъкмо толкова омраза към момичетата и учителите, че да го харесват и те. У дома се чувстваше като същински бог. Накрая дори баща му поомекна и взе да го гледа с уважение, да се възхищава от сина си наравно с майка му.

Когато започна да излиза с момичета, все ги избираше да са от по-богати семейства. Отново възникнаха спорове за джобните пари и за сумите, които се харчат за дрехи. Не се налагаше да спорят дълго, тъй като баща му се противеше с половин уста. Майка му взе да подмята, че му било време да се ожени за някое по-богато момиче. Казваше го само на шега, разбира се, но го повтаряше доста често.

Последната година в гимназията бе председател на класа и се дипломира трети по успех с награди по математика и естествени науки. В училищния албум на випуска беше посочен за най-добър танцьор, най-обичания от съучениците и с най-големи шансове за успех. Родителите му устроиха тържество, на което дойдоха много младежи от по-заможната част на града.

Две седмици по-късно го взеха войник.

 

 

През първите няколко дни от военното обучение той все още се перчеше със славата, която бе оставил зад гърба си. Но скоро обезличаващото войнишко ежедневие свали от него тази защитна обвивка и притиснат от смазващата власт на армията, той се почувства хиляди пъти по-уязвим, отколкото в онези първи училищни дни. Тук не можеше да си позволи да отиде при сержанта и да се изплюе върху обувките му, тъй като вероятно щеше да прекара остатъка от живота си във военния затвор. Той проклинаше тъпата донаборна система, която го беше пратила в пехотата, сред сган от недодялани идиоти, захласващи се по комикси. След време и той взе да чете комикси, но само защото беше невъзможно да се съсредоточи над книгата „Ана Каренина“, която носеше със себе си. Успя да се сприятели с някои от момчетата, като им купуваше бира от лавката и измисляше гадни историйки за офицерите, тъй че войничетата се заливаха от смях. Презираше всичко, на което го учеха, и всичко, което трябваше да прави.

Когато го натовариха на кораба от Сан Франциско, повръща през целия път, докато прекосяваха Тихия океан. Знаеше, че това не се дължи само на люшкането — беше сигурен, че го пращат на смърт.

 

 

На един остров, все още не напълно окупиран от японците, той изостана от ротата и се озова сам сред безмълвната джунгла. Объркан и отчаян, се луташе насам-натам, без да знае накъде ще е по-безопасно да тръгне. Чу се изстрел и един куршум изсвистя покрай ухото му. Птичи крясъци, придружени от плясъка на криле, разцепиха въздуха. Той се хвърли по корем и се търкулна под един храст, като едва не повърна, убеден, че вече се разделя с живота.

Плясъкът на птичите криле затихна. Нещо блесна между клоните на едно дърво отпред и той разбра, че там се е спотаил снайперистът. Запромъква се под храстите, като в едната си ръка влачеше пушката. Тялото му беше студено, лепкаво, плувнало в пот. Краката му трепереха толкова силно, та беше сигурен, че японецът ще чуе шумоленето на листата под тях. Пушката тежеше цял тон.

Най-сетне се озова на пет-шест метра от дървото и като погледна нагоре, успя да различи свитата в него фигура. Вдигна пушката, прицели се и стреля. Птичият хор се разписка. Дървото остана неподвижно. После изведнъж от него падна пушка и той видя как снайперистът се спуска несръчно по един увиснал клон и пада на земята с високо вдигнати ръце. Малкото жълто човече бе цялото окичено с листа и клони, а устните му издаваха обезумял монотонен брътвеж.

Като държеше пушката си насочена в японеца, той се изправи. Японецът беше също толкова уплашен, колкото и той — жълтото лице се гърчеше обезумяло, а коленете му трепереха. Изглежда, беше дори по-уплашен от него, тъй като отпред по панталоните му се виждаше растящо тъмно петно.

Той наблюдаваше с презрение тази окаяна фигура. Краката му престанаха да треперят. Вече не го обливаше пот. Пушката му тежеше, сега тя сякаш бе продължение на ръката му, неподвижна, прицелена в разтрепераната карикатура насреща му. Брътвежът на японеца вече звучеше умолително. Жълто-кафявите пръстчета правеха някакви знаци из въздуха, молеха за пощада.

Съвсем бавно натисна спусъка. Не помръдна при отката. Дори не почувства удара на приклада в рамото. Наблюдаваше внимателно как черно-червената дупка се отваря и набъбва в гърдите на японеца. Дребният човек се свлече и се вкопчи с нокти в земята. Цвъртящите птици приличаха на шепа цветни карти, хвърлени във въздуха.

Около минута стоя загледан в простреляния враг. Сетне се обърна и тръгна. Стъпваше леко и уверено, тъй както преди време бе прекосил подиума в аудиторията след получаване на дипломата си.

През януари 1947 година го уволниха. Напусна армията с два ордена и свидетелство, че е бил ранен от парче снаряд, което остави тънък белег над десните му ребра. У дома научи, че докато той е бил отвъд океана, баща му загинал при автомобилна катастрофа.

Получи няколко предложения за работа в Менасет, но ги отхвърли като неперспективни. Парите от застраховката на баща му осигуряваха издръжката на майка му, а освен това тя отново вземаше поръчки за шиене, така че, като поживя два месеца в града, ухажван от възхитените си съграждани — с двайсетте долара седмично, които му отпускаше федералното правителство, — реши да отиде в Ню Йорк. Майка му се възпротиви, но той бе вече двайсет и една годишен, макар да ги бе навършил преди няколко месеца, и успя да се наложи. Някои съседи не скриха изненадата си, че не възнамерява да постъпи в колеж при положение, че правителството поема разноските. Той обаче смяташе, че образованието не му е нужно и само ще го забави по пътя към успеха, който — той беше сигурен — го очаква.

 

 

В Ню Йорк постъпи в едно издателство, където според шефа на кадровия отдел, ако се окажеше подходящ, щеше да има добро бъдеще. Ала след две седмици работа в експедиционната служба той не издържа и напусна.

Стана продавач на щанда за мъжки дрехи в един универсален магазин. Това, че се задържа там цял месец, се дължеше единствено на факта, че можеше да си купува дрехи с двайсет процента намаление.

В края на август, след петмесечен престой в Ню Йорк, сменил шест служби, той отново изпита ужасната несигурност да си един от многото вместо един-единствен — никой да не ти се възхищава и да не виждаш и искрица надежда за успех. Седна в невзрачната стая, която бе наел, и премисли всичко отначало. Щом не бе успял на първите шест места, беше малко вероятно да успее и на следващите шест. Извади автоматичната си писалка и направи според него напълно обективен списък на качествата, способностите и талантите си.

През септември се записа в театрално училище, като използва привилегиите си по Закона за военнослужещите. Отначало преподавателите възлагаха големи надежди на него — беше красив, интелигентен и имаше хубав тембър, макар че трябваше да превъзмогне лошия си акцент. Отначало той също хранеше големи надежди. Впоследствие разбра колко много работа и учене се изискват, за да станеш актьор. Упражненията, която даваха преподавателите, например: „Разгледайте тази снимка и се опитайте да представите чувствата, които ви навява“, му се струваха смешни, при все че останалите студенти ги приемаха сериозно. Занимаваше се усърдно само с упражненията по дикция. Бе поразен, когато чу, че коментират неговия „акцент“, тъй като винаги бе смятал, че „с акцент“ говорят другите.

През декември, на двайсет и втория си рожден ден, срещна една сравнително привлекателна вдовица. Тя беше над четирийсет и имаше доста пари. Запознаха се на ъгъла на Пето Авеню и Петдесет и пета улица по твърде романтичен начин, както самите те отбелязаха в по-сетнешните си разговори. Всъщност уплашена от идещия автобус, тя отстъпи назад към бордюра, спъна се и падна в ръцете му. Беше смутена и ужасно развълнувана. Той подхвърли няколко шеги относно майсторството и деликатността на автобусните шофьори по Пето Авеню, после тръгнаха заедно и влязоха в един луксозен бар, където изпиха по две мартинита за негова сметка. През следващите седмици посещаваха малките кина в Ист Сайд и вечеряха в ресторанти, където се налагаше да дават бакшиши на по трима-четирима души. Плати още много сметки, макар вече не със свои пари.

Връзката им трая няколко месеца и през това време той престана да посещава театралното училище — не му беше трудно — и всеки следобед я придружаваше из магазините, като някои от покупките бяха за него. Отначало му беше малко неудобно да го виждат с нея, поради явната разлика във възрастта, но скоро откри, че това вече не го притеснява. И все пак не беше доволен от тяхната връзка по две причини. Първо, докато лицето й беше горе-долу прилично, в тялото за съжаление хич я нямаше, и второ, а и по-важно — по думите на момчето, което обслужваше асансьора в нейната кооперация, той бе просто един от многото младежи, които тя сменяла с астрономическа точност всеки шест месеца. Изглежда, размишляваше той тъжно, това е още една служба без бъдеще. След петия месец, когато тя започна да проявява по-малко любопитство към това как прекарва нощите, когато е без нея, той я изпревари и й каза, че трябва да се върне у дома, защото майка му е тежко болна.

И наистина се върна, след като предварително изряза неохотно етикетите на костюмите, правени по поръчка, и даде ръчния си часовник „Патек Филип“ в заложна къща. Първите дни от юни прекара в разтакаване из къщи, като мълчаливо оплакваше факта, че вдовицата не е по-млада и по-хубава и най-вече склонна към по-трайна връзка.

Именно тогава започна да крои новите си планове. Реши, че все пак ще продължи образованието си. През лятото се хвана на работа в един местен галантериен магазин, защото стипендията щеше да покрие само таксите за обучението, а разходите му за ежедневна издръжка щяха да са доста високи. Възнамеряваше да постъпи в реномирано учебно заведение.

Накрая се спря на университета в Стодард в Блу Ривър, щата Айова, който се смяташе за нещо като клубен център за децата на богаташите от Средния запад. Веднага го приеха — заради хубавата му диплома от училище.

 

 

Първата година се запозна с едно очарователно момиче от по-горен курс — дъщеря на вицепрезидента на международния концерн за селскостопански съоръжения. Разхождаха се заедно, бягаха от часове заедно и спяха заедно. През май тя му каза, че е сгодена за едно момче от родния си град и се надява, че той не е взел връзката им твърде сериозно.

На втората година се запозна с Дороти Кингшип.

3

Хапчетата — две сивкавобели капсули — взе от Хърми Годсен. Плати за тях пет долара.

В осем часа се срещна с Дороти на обичайното място, закътана между няколко дървета пейка в центъра на широката ливада, разделяща сградите на Института по изкуствата и Фармацевтичния факултет. Когато се отби от бялата бетонна алея и закрачи по тъмния тревен килим, видя, че Дороти е вече там, седнала сковано, с вплетени пръсти в скута, наметнала раменете си с тъмен жакет, за да се предпази от априлския хлад. Една лампа в страничната улица отпечатваше сенките на листата върху лицето й.

Седна до нея и я целуна по бузата. Тя го поздрави с тих глас. Откъм правоъгълника от осветени прозорци в сградата на Института по изкуствата се разнасяха боричкащи се мелодии — свиреха десетина пиана.

— Взех ги — каза той след малко.

Една двойка се отправи през тревата към тях и като видя, че пейката е заета, се върна към бетонната алея.

— Божичко, всички са заети — чу се гласът на момичето.

Извади плика от джоба си и го сложи в ръката на Дороти. Пръстите й опипаха капсулите през хартията.

— Трябва да вземеш двете наведнъж — каза той. — Възможно е да вдигнеш малко температура и вероятно ще почувстваш гадене.

Тя сложи плика в джоба на жакета си.

— Какво има в тях?

— Хинин и някои други неща. Не знам точно. — Замълча за миг. — Няма да ти навредят.

Погледна лицето й и видя, че се е загледала в нещо далеч зад сградата на Института по изкуствата. Обърна се и проследи втренчения й поглед — очите му се спряха на една мигаща червена светлинка на километри от тях. Светлинката бе на върха на предавателната кула на местната радиостанция, върху най-високата сграда в Блу Ривър — Общината, където се помещаваше и службата за бракосъчетания. Запита се дали тя се е вторачила в светлинката заради това, или просто защото е мигаща червена светлинка на иначе тъмното небе. Докосна ръцете й — бяха студени.

— Не се безпокой, Дори. Всичко ще мине добре.

Поседяха мълчаливо няколко минути.

— Бих искала да отида на кино тази вечер — обади се тя. — Дават филм с Джоун Фонтейн.

— Съжалявам — рече той, — но имам километрично домашно по испански.

— Да идем до студентския клуб. Ще ти помогна да го напишеш.

— Ти май си решила да ме поквариш.

Изпрати я през университетския парк. Срещу ниската модерна сграда на женското общежитие се целунаха за лека нощ.

— Ще се видим утре в клас — каза той.

Тя кимна и го целуна повторно. Трепереше.

— Виж, пиленце, няма от какво да се безпокоиш. Ако хапчетата не свършат работа, ще се оженим. Нали знаеш, любовта побеждава всичко.

Тя чакаше той да каже още нещо.

— Много те обичам — добави той и я целуна. Когато устните им се отделиха, по нейните потрепваше несигурна усмивка.

— Лека нощ, пиленце.

 

 

Прибра се в стаята си, но не можеше да учи по испански. Седеше, подпрял лакти върху масата за бридж, с глава между ръцете си, и мислеше за хапчетата. По дяволите, трябва да подействат! Ще подействат!

Хърми Годсен му беше казал: „Не мога да ти дам писмена гаранция. Щом приятелката ти е вече втори месец…“

Опита се да не мисли за това. Стана, отиде до бюрото и отвори най-долното чекмедже. Изпод старателно сгънатата пижама извади две брошури, чиито гъвкави гланцирани корици имаха меден блясък.

Когато се запозна с Дороти и разбра чрез един от студентите, секретар в канцеларията, че тя не е просто от Кингшиповите от „Кингшип Копър“, а дъщеря на самия президент на фирмата, написа официално писмо до представителството им в Ню Йорк. В него се представяше за човек, който възнамерява да направи инвестиции в „Кингшип Копър“ (което не бе далеч от истината) и молеше да му изпратят брошури за дейността и финансовото състояние на фирмата.

Две седмици по-късно — по това време четеше „Ребека“ и се преструваше, че му харесва, защото това бе любимата книга на Дороти, а тя усърдно му плетеше дебели вълнени чорапи, тъй като един предишен неин приятел ги харесвал и плетенето им се превърнало в символ на нейната привързаност — брошурите пристигнаха. Разтвори плика с церемониално старание. Те се оказаха великолепни: „Технически данни за медта и медните сплави на Кингшип“ и „“Кингшип Копър" — пионери в мирно време". Изобилстваха със снимки: рудници и пещи, цехове за пречистване на рудата и конвертори, ротативни мелници, валцови мелници, тръбни мелници. Прочете ги сто пъти и знаеше всяко заглавие наизуст. От време на време разтваряше брошурите и на устните му се появяваше замислена усмивка, като на жена, която препрочита любовно писмо.

Тази вечер нямаха ефект — „Открит рудник в Ландърс, Мичиган. Годишният добив от този само рудник…“

Ядосваше се най-много от факта, че в известен смисъл Дороти е виновна за всичко. Той бе пожелал да я заведе в стаята си само веднъж — нещо като залог за бъдещето на тяхната връзка. А Дороти, с нейните нежно притворени очи, изпълнени с тъга и копнеж, като на сираче, сама си изпроси следващите срещи. Той удари по масата. Наистина вината беше нейна! Да я вземат дяволите!

Опитваше се да се съсредоточи върху брошурите, но напразно. Побутна ги настрана и подпря отново главата си с ръце. Ами ако хапчетата не свършат работа? Да напусне университета? Да я изостави? Би било безполезно. Тя знаеше адреса му в Менасет. Дори да не проявеше желание да го издирва, баща й щеше да се погрижи за това. Разбира се, не можеха да търсят от него съдебна отговорност… Ами ако можеха? Кингшип и без това бе в състояние да му причини достатъчно неприятности. Представи си богаташите като някакъв клан, в който всеки защитава другия, и сякаш чуваше Лео Кингшип да казва: „Пазете се от този младеж. Той не е стока. Смятам, че е мой родителски дълг да ви предупредя…“ И какво му оставаше тогава? Някаква експедиторска службица?

Или пък да се ожени за нея. Тя ще роди бебето и те никога няма да получат и цент от парите на Кингшип. Значи пак канцеларията, само че този път с жена и дете на врата. По дяволите!

Хапчетата трябваше да подействат. Това беше единственият изход. Ако нищо не стане, главата му не го побираше…

 

 

Върху лъскавия бял картон на рекламния кибрит-тефтерче с медно фолио бе отпечатано „Дороти Кингшип“. Всяка Коледа „Кингшип Копър“ раздаваше такива лични кибрити на своите служители, клиенти и приятели. Тя драсна четири пъти и най-сетне запали клечката, а когато я поднесе към цигарата си, пламъкът трептеше, сякаш подухван от лек ветрец. Облегна се назад и опита да се отпусне, но не можеше да откъсне очи от отворената врата на банята — от белия плик на ръба на мивката, чашата с вода…

Затвори очи. Да можеше да поговори с Елън… Сутринта бе получила писмо — „Времето е прекрасно… за председател на туристическото дружество… Прочете ли новия роман на Марканд?…“ — едно от глупавите формални писъмца, които си разменяха след Коледа и скарването. Ех, да можеше да се посъветва с Елън, да поговори с нея така, както си говореха преди.

Дороти бе на пет, а Елън на шест години, когато Лео Кингшип се разведе. Третата сестра, Мариън, бе на десет години. Момичетата се разделиха с майка си — още тогава, след развода, а година по-късно тя почина. Мариън преживя загубата най-тежко от всички. Тя ясно си спомняше укорите и обвиненията, предшествали развода, и сетне, когато сестрите й поотраснаха, им разказваше с горчивина тези подробности. До известна степен преувеличаваше жестокостта на Кингшип. С течение на годините Мариън се отчужди, усамоти се и се затвори в себе си.

Дороти и Елън се привързаха една към друга, сякаш да утолят жаждата си за онази обич, която не бяха получили нито от баща си, защото той бе отвърнал на неприязънта им със студенина, нито от няколко безлични и тесногръди гувернантки, на които той подред прехвърляше поверените му от съда настойнически права. Двете сестри посещаваха едни и същи училища и летни лагери, членуваха в едни и същи клубове и ходеха заедно на танцови забави, като внимаваха да се приберат точно в часа, определен от баща им. Тръгнеше ли нанякъде Елън, Дороти я следваше по петите.

Но когато Елън постъпи в „Колдуел Колидж“ в щата Уисконсин и Дороти спомена, че на другата година ще я последва, Елън отсече: „Не!“ Дороти трябвало да порасне и да стане самостоятелна. Баща им се съгласи, тъй като самостоятелността беше качество, с което сам той се гордееше и което ценеше у другите. Все пак направи известен компромис и Дороти бе изпратена в Стодард, на около сто и седемдесет километра от Колдуел, с уговорката, че сестрите ще си гостуват в края на всяка седмица. Те размениха няколко посещения, като интервалът между тях постепенно се увеличаваше, докато в края на първата година Дороти заяви, че се чувства съвсем самостоятелна, и посещенията спряха. А миналата Коледа взеха, че се скараха. И то за нищо. „Решаваш и вземаш блузата ми, можеше поне да ме попиташ!“ Сетне кавгата се разрасна, понеже Дороти беше изнервена и потисната през цялата ваканция. Когато се върнаха в колежите, кореспонденцията им се сведе до кратки бележки, при това си ги разменяха рядко…

Какво й пречеше да позвъни на Елън? Дороти се улови, че се е втренчила в телефона. Можеше да се свърже за секунда… Не, не! Защо тя първа да подава ръка и да рискува да я отблъснат? Смачка цигарата си в пепелника. Освен това, след като се беше успокоила вече, какво още се колебаеше? Ще глътне хапчетата и ако подействат — добре. Ако не — ще се оженят. Помисли си колко чудесно би било, пък дори баща й да побеснее. Голяма работа! Не и трябваха неговите пари.

Отиде до вратата на хола и я заключи. Изпита лек трепет при това необичайно и донякъде мелодраматично действие.

Влезе в банята, взе плика от ръба на мивката и изсипа капсулите върху дланта си. Бяха сиво-бели, с лъскаво желатиново покритие, като удължени перли. Пусна плика в кошчето. „Ами ако не ги взема?“

Още утре ще се оженят! Вместо да чакат до лятото или, по-вероятно, до завършването — две години, че и отгоре, — утре вечер ще са женени!

Не, нямаше да е честно. Беше обещала, че ще опита. Все пак утре…

Вдигна чашата, тикна хапчетата в устата си и изпи водата на един дъх.

4

Класната стая в една от новите сгради на Стодард беше правоъгълна, с една стена от стъкло в алуминиева рамка. Срещу преподавателския подиум имаше осем реда столове. На всеки ред — по десет сиви метални стола с масички за писане, закрепени подвижно към дясната странична облегалка.

Той седеше в дъното на стаята, през един стол от прозореца. Празното място отляво — мястото до прозореца — беше нейното. Беше първият час тази сутрин — ежедневната лекция по социология — и единственият им общ час през този семестър. Гласът на лектора звучеше монотонно в огряната от слънцето стая.

Поне днес можеше да направи усилие и да дойде навреме. Не знаеше ли, че той ще се побърка от напрежение? Решаваше се съдбата му — в рая или в ада. Ще го огрее ли щастието, или ще се забърка в тази ужасна каша, за която дори не искаше да мисли. Погледна часовника си: девет и осем минути. Да я вземат дяволите!

Въртеше се на стола си, а пръстите му нервно опипваха верижката с ключове. Загледа се в гърба на момичето отпред и започна да брои точките по блузата му.

Вратата от другата страна на стаята се отвори. Той рязко извърна глава.

Тя изглеждаше ужасно. Лицето й беше бяло като платно, така че ружът по страните й приличаше на яркочервена боя. Имаше сиви кръгове под очите. Погледът и бе вперен в него от мига, в който вратата се отвори. Тя едва доловимо поклати глава.

По дяволите! Той сведе поглед към верижката с ключове в ръцете си и се втренчи в нея вцепенен. Чу как минава зад него и се пъхва в стола отляво. Чу как книгите и лекичко тупнаха на пътеката между тях, после драскането на писалка върху хартия и накрая откъсването на лист от телената спирала на бележник.

Той се обърна. Ръката й беше протегната към него със сгънат лист на сини линии. Тя го гледаше, а в широко отворените й очи се четеше тревога.

Той взе листа и го разгъна в скута си.

„Имах ужасна треска и повръщах. Но нищо не се случи.“

Той затвори очи за миг, отново ги отвори и се обърна към нея с безизразно лице. Устните й се разпънаха в нервна усмивка. Той се помъчи да отвърне на усмивката, но не можа. Очите му се върнаха към бележката в ръката му. Сгъна листа на две, после още на две и така, докато го смали съвсем и го сложи в джоба си. Остана неподвижен, със здраво сплетени пръсти, загледан в лектора.

След няколко минути успя да се овладее, обърна се към Дороти, усмихна й се окуражително и без да издава звук, само с устни, изрече: „Не се безпокой“.

 

 

Когато в девет часа и петнайсет минути удари звънецът, излязоха от стаята заедно с другите студенти, които се смееха, блъскаха се и споделяха тревогите си — предстоящи изпити, непредадени курсови работи, провалени срещи. Навън те се отклониха от многолюдната алея и застанаха в сянката на бетонната сграда.

Страните на Дороти си възвръщаха руменината. Тя заговори бързо:

— Всичко ще се уреди. Уверена съм, че ще се уреди. Няма да има нужда да прекъсваш. Ще ти отпуснат по-голяма стипендия, нали? След като си женен!

— Сто и пет долара на месец. — Той не можа да прикрие раздразнението си.

— Някои се справят с толкова пари, онези например в семейните бунгала. И ние ще се справим.

Той остави книгите си на тревата. Сега най-важното бе да спечели време. Трябваше му време да размисли. Боеше се, че коленете му всеки миг ще се разтреперят. Хвана я за раменете и й се усмихна.

— Точно така трябва да разсъждаваме. Ти не се безпокой за нищо. — Пое си дъх. — В петък следобед отиваме в Общината…

— Чак в петък?

— Пиленце, днес е вторник. Три дни нямат никакво значение.

— Мислех, че ще отидем още днес.

Той й оправи яката на палтото.

— Дори, погледни трезво на нещата. Има куп формалности за уреждане. Мисля, че най-напред трябва да ми вземат кръв за изследване. Трябва да проверя. После, ако се оженим в петък, можем да направим нещо като сватбено пътешествие в събота и неделя. Ще се обадя да ни запазят стая в „Ню Уошингтън Хаус“…

Тя се намръщи, колебаеше се.

— Какво са три дни?

— Сигурно си прав — въздъхна тя.

— Ето, виждаш ли!

Тя докосна ръката му.

— Аз… аз всъщност знам, че не е точно така, както го искахме, но… ти се радваш, нали?

— А ти как мислиш? Слушай, парите не са толкова важни. Тревожех се само заради теб…

Очите й го съзерцаваха нежно, трогателно.

Той си погледна часовника.

— В десет имаш час, нали?

— Solamente el Español^[1]. Мога да се измъкна.

— Недей. Ще имаме по-важни причини да отсъстваме от сутрешните часове.

Тя стисна ръката му.

— Ще се видим в осем — каза той. — На пейката. — Тя си тръгна с неохота. — Дори…

— Да?

— Не си казала нищо на сестра си, нали?

— На Елън ли? Не.

— По-добре недей, докато не се оженим.

— Мислех да й съобщя преди това. Бяхме толкова близки. Ще ми е неприятно да се омъжа, без тя да знае.

— Щом се е държала толкова лошо с теб през последните две години…

— Не се е държала лошо.

— Ти самата каза така. Както и да е, но тя вероятно ще съобщи на баща ти. А той може да направи нещо, за да ни попречи.

— Какво би могъл да направи?

— Не знам. Във всеки случай ще се опита да ни попречи, нали?

— Добре де. Както кажеш.

— Веднага след това ще й се обадиш. Ще кажем на всички.

— Добре.

Последна усмивка и тя вече вървеше към слънчевата алея. Златистата й коса проблясваше. Той я проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла на една сграда. След това вдигна книгите си и се отдалечи в обратна посока. Някъде остро изскърцаха спирачки и той се сепна. Звукът наподобяваше крясъка на птици в джунглата.

 

 

Някак от само себе си се разбираше, че няма да ходи на останалите часове. Прекоси целия град и се озова на един от мостовете над реката — Мортън Стрийт Бридж. Облегнат на парапета от черни греди, той гледаше мътнокафявата вода и пушеше.

Това е то. Бедата връхлиташе върху него подобно на онази мръсна вода долу, която блъскаше подпорите на моста и заплашваше да го погълне и удави. Изправен беше пред дилемата да се ожени за нея, или да я изостави. С жена и дете на врата, при това без пари или отлъчен от обществото, преследван от баща й. „Да ви се представя, господине, казвам се Лео Кингшип. Бих искал да поговоря с вас във връзка с младежа, когото току-що сте назначили, онзи младеж, който се увърта край дъщеря ви… Мисля, че трябва да знаете…“ И после какво? Ще го гонят отвсякъде, ще трябва да се върне у дома. Замисли се за майка си. Години наред се бе гордяла с него и снизходително се бе надсмивала над съседските деца — какво падение да го види продавач в галантериен магазин не само за през лятото, а на постоянна работа. Или пък в някоя отвратителна фабрика! Баща му не бе успял да оправдае нейните надежди и той беше свидетел как любовта й, доколкото я имаше, се превърна в горчиво разочарование и презрение. Нима и него го очакваше същото? Хората да говорят зад гърба му. По дяволите! Защо проклетите хапчета не убиха момичето!

Да можеше да я склони да оправят нещата с операция. Но не, тя твърдо бе решила да се омъжи и ако ще да се съдере да я моли и убеждава, и да й сваля звездите с „пиленце“ и какво ли не, тя пак щеше да иска да се посъветва с Елън, преди да предприеме такава драстична мярка. Пък и откъде щяха да вземат пари? Ами ако нещо се случеше — да предположим, че умре? Веднага щяха да го пипнат по това, че е уредил операцията. Значи същото — баща й щеше да го погне и никакво отърване. Смъртта й с нищо нямаше да му помогне.

Не, точно такава смърт — не.

Върху черната боя на парапета бе издълбано сърце с инициали в двата края на стрелата, която го пронизваше. Той се загледа в рисунката, като я чоплеше с нокът и се опитваше да не мисли за това, което в крайна сметка бе изплувало в съзнанието му. Драскотините разкриваха пластовете боя: черна, оранжева, черна, оранжева, черна, оранжева. Това му напомняше илюстрациите в учебник по геология. Скални пластове — следи от погребани в миналото епохи.

Мъртви.

Постоя известно време, сетне взе книгите си и бавно се отдалечи. Насреща му летяха коли и профучаваха край него.

 

 

Влезе в мръсен крайречен ресторант, седна на една масичка в ъгъла и си поръча сандвич с шунка и кафе. Докато сърбаше кафето, извади бележник и писалка.

Първото нещо, което му дойде наум, беше пистолетът „Колт 45“, който бе взел при напускането на армията. Патрони можеха да се намерят. Но и да предположим, че се спре на този вариант, пистолетът нямаше да му свърши работа. Трябваше да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Пистолетът би усложнил нещата твърде много.

Помисли за отрова. Но откъде щеше да я вземе? От Хърми Годсен? Не. От Фармацевтичния факултет? Надали бе чак толкова трудно да се промъкне в складовото помещение. Щеше да се порови из справочниците в библиотеката и да разбере коя отрова…

Трябваше да няма съмнение, че е нещастен случай или самоубийство, иначе той щеше да е първият, когото полицията ще заподозре.

Ако все пак се спре на този вариант, имаше много подробности за уреждане. Днес беше вторник. Женитбата не можеше да се отложи за по-късно от петък, тъй като тя щеше да се разтревожи и да се обади на Елън. Петък бе крайният срок. Това изискваше доста бързо и внимателно обмисляне.

Той погледна бележките, които бе направил:

1. Пистолет (не става)

2. Отрова

а) избор

б) сдобиване

в) прилагане

г) да симулира (1) злополука

(2) самоубийство

При положение, разбира се, че реши да го направи. Засега само размишляваше — щеше да разучи подробностите. Нещо като мозъчна гимнастика.

Но когато напусна ресторанта и пое обратно през града, крачката му бе спокойна, сигурна и отмерена.

5

Пристигна в студентското градче в три часа и отиде направо в библиотеката. В картотеката откри шест заглавия, които вероятно съдържаха необходимата му информация. Четири от тях бяха трудове по токсикология, другите две — наръчници по криминалистика, в чието съдържание се посочваха и раздели за отрови. Вместо да кара библиотекаря да му донесе книгите, той остави картата си на гишето и сам се зарови между рафтовете.

Никога не беше влизал в книгохранилището. То заемаше три етажа с лабиринти от натъпкани с книги рафтове, а през центъра му минаваше вита метална стълба, която свързваше етажите. Една от книгите в списъка беше заета. Другите пет намери лесно на третия етаж. Седна на една от наредените до стената масички за четене, запали лампата, приготви писалката и бележника си и започна да чете.

След един час той бе изготвил списък от пет токсични химикала, които имаше вероятност да се намерят в склада на фармацията. Според данните, които го интересуваха — периода на задействане на отровата и симптомите, които предизвиква преди смъртта, — всеки от тях беше подходящ за плана, чиито основни линии бе начертал, докато се връщаше от реката.

Напусна библиотеката и района на университета и тръгна към квартирата си. Когато отмина две преки, той се натъкна на магазин за дрехи, чиито витрини бяха облепени с големи надписи за разпродажба. Към един от надписите имаше рисунка на пясъчен часовник с текст „Последни дни от разпродажбата“.

Погледна пясъчния часовник. После се завъртя и тръгна обратно към района на университета.

 

 

Влезе в университетската книжарница. След като се консултира с циклостилния списък за помагала, закачен на дъската за обяви, поиска от продавача един екземпляр от „Наръчник на фармацевта“ — лабораторен справочник, предназначен за студентите по фармация от горните курсове.

— Доста късничко се сещате да си го купите — отбеляза продавачът, като се връщаше от склада със справочника в ръка. Беше тънка книга, голям формат, с яркозелени корици. — Да не сте го загубили?

— Не. Откраднаха ми го.

— Аха… Нещо друго?

— Да. Бихте ли ми дали няколко плика?

— Какъв размер?

— Обикновени пликове. За писма.

Продавачът постави върху книгата пачка бели пликове.

— Долар и петдесет.

 

 

Фармацевтичният факултет се помещаваше в една от старите сгради на Стодард — триетажна тухлена постройка, потънала в бръшлян. До централния вход водеха широки каменни стъпала. От двете страни на сградата имаше стълби, които се спускаха към дълъг коридор, пресичащ целия сутерен, където се намираше и складът. Вратата на склада беше със секретна брава. Ключове за тази брава притежаваха не само отговорните административни служители, но и целият преподавателски състав на факултета, както и онези напреднали студенти, които бяха получили разрешение да работят без надзор. Това беше обичайното правило, следвано във всички факултети на университета, които използваха оборудване, изискващо поддържането на склад, тъй че редът бе известен на почти всеки студент в университетското градче.

 

 

Той влезе през главния вход и прекоси преддверието към салона. На две от масите играеха бридж, а наоколо седяха други студенти, които четяха или разговаряха. Неколцина вдигнаха поглед, когато той влезе. Отиде направо към закачалката за дрехи в ъгъла и сложи книгите си над нея. Свали кадифеното си яке и го закачи на една от куките. Измъкна пачката пликове, притисната между книгите, извади три плика, сгъна ги и ги напъха в задния си джоб. Останалите пликове върна при книгите, взе лабораторния справочник и напусна салона.

Слезе в сутерена. Вдясно от централното стълбище имаше мъжка тоалетна. Вмъкна се вътре и след като надникна под вратите, за да се увери, че кабините са празни, пусна справочника на пода. Стъпка го, после го ритна до другия край на покрития с плочки под. Когато го вдигна, той вече далеч не изглеждаше нов-новеничък. Сложи го на ръба на една мивка. Огледа се в огледалото, разкопча маншетите на ризата си и нави ръкавите до лакти. Разхлаби яката и смъкна възела на връзката. Сетне пъхна справочника под мишница и излезе в коридора.

Вратата на склада беше по средата между централното стълбище и другия край на коридора. На около метър и половина след нея на стената висеше табло за обяви. Той отиде до таблото и застана, сякаш се бе зачел в обявите. Стоеше леко извърнат, с гръб към края на коридора, така че с крайчеца на окото си да вижда централното стълбище. Стискаше справочника под лявата си мишница. Дясната му ръка бе отпусната и пръстите й допираха верижката за ключове.

Едно момиче излезе от склада и затвори вратата след себе си. Носеше също такъв зелен справочник и стъкленица с млечнобяла течност. Проследи я с поглед, докато тя зави нагоре по стълбите.

Някакви хора влязоха през вратата зад него. Вървяха и разговаряха. Трима мъже. Прекосиха целия коридор и излязоха от отсрещната врата. Той продължаваше да гледа таблото за обяви.

В пет часа се чуха звънци и за няколко минути в коридора настъпи голямо оживление. Но скоро всичко утихна и той отново остана сам. Към една от обявите на таблото имаше рекламна брошура за летните семинари в Цюрихския университет. Зачете я.

От стълбището се появи плешив мъж. Не носеше справочник, но от посоката, в която се движеше, и от това, че извади връзка с ключове, беше ясно, че ще влезе в склада. Изглежда, бе преподавател… Той обърна гръб към приближаващия мъж и прелисти страница от брошурата. Чу щракането на ключ в бравата — вратата се отвори, сетне се затвори. Минута по-късно тя отново се отвори и пак се затвори. Стъпките на човека постепенно се отдалечиха и заглъхнаха.

Той зае предишното си положение и запали цигара. Дръпна веднъж, хвърли я на земята и я стъпка с крак. Появило се бе някакво момиче, което вървеше към него. В ръката му имаше лабораторен справочник. Беше с дълга кестенява коса и очила с рогови рамки. Извади от джоба на ризата си месингов ключ.

Той леко повдигна левия си лакът и справочникът под мишницата се плъзна и падна в ръката му, тъй че сега зелената корица биеше на очи. Небрежно отметна с пръст още една страница от брошурата и се придвижи към вратата на склада, без да поглежда към приближаващото се момиче. Подръпваше връзката с ключове, като че ли се бе закачила в подплатата на джоба. Когато накрая я извади, момичето беше вече пред вратата. Той въртеше ключовете в ръка и ги прехвърляше, сякаш търсеше определен ключ. Престори се, че е забелязал момичето едва когато то постави ключа си в бравата, завъртя го, открехна вратата и му се усмихна.

— Благодаря — каза той и се пресегна над нея, за да отвори вратата широко, а с другата ръка напъха ключовете си обратно в джоба. Влезе след момичето и затвори вратата.

Помещението беше малко, цялото в шкафове и рафтове, пълни с надписани шишета и кутии и странни на вид уреди. Момичето натисна един електрически ключ на стената и луминесцентните тръби се съживиха, замигаха и светнаха — изглеждаха малко нелепо сред старомодното обзавеждане наоколо. Тя отиде встрани и отвори справочника си на един шкаф.

— В класа на Аберсън ли сте? — попита тя.

Той се отдалечи към противоположния край на помещението. Стоеше с гръб към момичето, с лице към стена от шишета.

— Да — отвърна й той.

Чуваше се леко звънтене на стъкло, което се удря в метал.

— Как е ръката му?

— Мисля, че няма промяна — каза той. Пипаше шишетата и ги почукваше едно в друго, за да не събуди любопитството на момичето.

— Не е ли ужасно налудничава тая работа? — рече тя. — Казват, че без очила бил направо сляп. — Сетне замълча.

Всяко шише имаше бял етикет с черни букви. На някои бе залепен допълнителен етикет с крещящочервен надпис „ОТРОВА“. Той плъзна поглед по редиците от шишета — спираше се само на тези с червени етикети. Списъкът бе в джоба му, но наименованията трептяха във въздуха пред него, сякаш бяха написани с огнени букви върху екран.

Откри едно шише. То беше малко над нивото на очите му, на не повече от крачка от него. „Бял арсеник — As₄O₆ — ОТРОВА“. Беше пълно до средата с бял прах. Ръката му посегна, спря.

Той бавно се извърна, тъй че да вижда момичето с крайчеца на окото си. Тя изсипваше някакъв жълт прах от съдинката на везните в стъклена чаша. Той се обърна пак към стената и разтвори справочника си върху шкафа. Страници с неразбираеми диаграми и инструкции.

Най-после шумът, идещ откъм момичето, му подсказа, че тя привършва работата си — прибираше везните, затваряше някакво чекмедже. Той се надвеси над справочника и взе внимателно да следи редовете с пръст. Стъпките й се придвижиха към вратата.

— Довиждане — каза тя.

— Довиждане.

Вратата се отвори и затвори. Той се огледа. Беше сам. Извади от джоба пликовете и кърпичката, уви с нея дясната си ръка, сетне взе шишето с арсеника от рафта, сложи го на шкафа и махна запушалката. Прахът приличаше на брашно. Отсипа около една супена лъжица в плика — при всяко потупване на шишето се чуваше глухо шумолене. Сгъна плика няколко пъти във вид на пакетче, сложи го във втори плик, сгъна и него и го пъхна в джоба си. След като запуши шишето и го постави на място, тръгна бавно из стаята — четеше етикетите по чекмеджетата и кутиите, а в ръката си държеше трети плик, отворен.

Намери каквото търсеше за няколко минути: кутия с празни желатинови капсули, като блестящи продълговати мехурчета. Взе шест от тях, за по-сигурно. Сложи ги в плика и го мушна внимателно в джоба си, за да не смачка капсулите. Огледа се. Всичко изглеждаше точно така, както го беше заварил. Взе справочника от шкафа, изгаси лампите и излезе.

Взе книгите си и якето и отново напусна района на университета. Изведнъж му олекна, изпитваше чувство за сигурност. Беше съставил план за действие и дори бе направил първите стъпки с удивителна бързина и прецизност. Разбира се, това все още беше само евентуален план и нищо не го задължаваше да го доведе докрай. Щеше да види как ще се развият следващите етапи. Полицията не би се заблудила, че Дори е взела смъртоносна доза арсеник по погрешка. Трябваше да прилича на самоубийство, и то очевидно, безспорно самоубийство. Трябваше да има писмо или нещо също толкова убедително. Защото, ако се усъмнят, че не е било самоубийство, и започнат разследване, момичето, което му бе отворило склада, нямаше да се затрудни да го идентифицира.

Вървеше бавно, сякаш се боеше да не повреди крехките капсули в левия джоб на панталона си.

Срещна се с Дороти в осем часа. Отидоха в едно от кварталните кина, където все още даваха филма с Джоун Фонтейн.

Предната вечер Дороти искаше да го види, за да се разсее — светът й се струваше сив като хапчетата, които той й беше дал. Но тази вечер — тази вечер всичко наоколо й сияеше. Мисълта, че ще се омъжи съвсем скоро, беше пропъдила тягостните й проблеми, тъй както свежият есенен вятър пропъжда от клоните мъртвите листа. Не само надвисналия проблем с бременността, а и всички проблеми, които някога бе имала… самотата, несигурността. Единственото сиво петънце в този розов свят бе мисълта, че неизбежно ще дойде денят, когато баща й, възмутен от прибързаната й своеволна постъпка, ще научи и истинската причина за сватбата. Но тази вечер дори това сякаш нямаше значение. Неговите непоклатими морални принципи й бяха омразни открай време, макар че ги бе престъпвала само тайно и с чувство за вина. Ала сега щеше да се опълчи открито, от позициите на жена, която има подкрепата на съпруг. Баща й щеше да направи отвратителна сцена, но и самата тя сякаш желаеше това.

Представяше си как ще си живеят уютно и щастливо в някое от семейните бунгала в студентския град — още по-уютно и щастливо, след като дойде и бебето. Филмът я дразнеше, защото отклоняваше мисълта й от една прекрасна действителност, по-прекрасна от онова, което ти представя който и да е филм.

На него пък предната вечер не му се ходеше на кино, защото поначало не обичаше да гледа филми, а най-неприятни му бяха точно такива, сълзливи, напомпани с емоции. Тази вечер обаче, тъй както се бе отпуснал в тъмнината, прегърнал Дороти, сложил ръка на горната извивка на гърдата й, той се наслаждаваше на първите спокойни мигове от неделя насам, откакто тя му беше казала, че е бременна.

Така се бе вглъбил в действието на екрана, сякаш лъкатушното развитие на фабулата му разкриваше тайните на вселената. Филмът страшно му хареса.

 

 

След това се прибра вкъщи и приготви капсулите.

Внимателно пресипа белия прах през улейчето на сгънат на две лист хартия в малките желатинови чашки и после ги захлупи с по-големите капачета, другите половинки на капсулите. Това му отне близо час, тъй като развали две капсули — едната се смачка, а другата омекна от влагата на пръстите му. Най-сетне успя да направи две както трябва.

Когато свърши, хвърли повредените и неизползваните капсули заедно с остатъка от праха в тоалетната и пусна водата. По същия начин постъпи с хартията, от която сипа арсеника, и с пликовете, в които го бе донесъл, но първо ги накъса на малки парченца. Сложи двете капсули с арсеника в нов плик и ги скри в най-долното чекмедже на бюрото си, под пижамата и брошурите на „Кингшип Копър“. При вида на брошурите на лицето му се изписа иронична усмивка.

В един от справочниците, които беше чел този следобед, се посочваше, че смъртоносната доза арсеник варира от една десета до половин грам. Бе преценил, че двете капсули съдържат общо около пет грама.

 

 

В сряда както обикновено той присъства на всички часове, но всъщност там беше само телом, сякаш го бяха потопили в някакъв чужд свят и подобно на водолаз във водолазен звънец бе изолиран от всичко, което ставаше наоколо. Цялата му енергия беше съсредоточена върху проблема как да подлъже Дороти да напише писмо, че се е самоубила, или ако това не му се удаде, да измисли нещата така, че смъртта й да прилича на самоубийство. В това трескаво състояние на пълно съсредоточаване той, без да се усети, махна от себе си маската на привидно колебание дали да пристъпи към осъществяване на своя план. Щеше да я убие. Имаше отровата и вече знаеше как ще й я даде. Оставаше да реши този единствен проблем и беше убеден, че ще успее. На моменти през деня, когато по-висок глас или скърцането на тебешира го връщаше към действителността, той поглеждаше състудентите си с известна изненада. Виждаше как бърчат вежди над някоя строфа от Браунинг или изречение от Кант и имаше чувството, че е попаднал сред група възрастни, които играят на дама.

Часът по испански беше последният този ден и по средата преподавателят ненадейно обяви кратко контролно. Тъй като това бе най-слабият му предмет, той се помъчи да се съсредоточи върху превода на една страница от написания в префърцунен стил испански роман, който групата изучаваше.

Дали получи някакъв стимул от конкретната работа, която вършеше, или пък в процеса на работата се поотпусна и поосвежи след цял ден напрегнато мислене, това той така и не разбра — но факт, че както си пишеше, изведнъж му хрумна идеята. Тя всъщност изплува напълно оформена — безупречен план, който беше малко вероятно да се провали или да предизвика съмнение у Дороти и който така изпълни съзнанието му, че в края на часа той бе превел само половината от съответната страница. Това, че ще получи слаба оценка, ни най-малко не го безпокоеше. До десет часа на следващата сутрин Дороти щеше да напише предсмъртното си писмо.

 

 

Същата вечер, тъй като хазайката му беше на някаква сбирка, той заведе Дороти в стаята си. През двата часа, които прекараха там, беше толкова мил и нежен — какъвто винаги си бе мечтала да бъде. В известен смисъл той дори я харесваше и си даваше сметка, че това ще е последното й подобно преживяване.

Дороти забеляза особеното внимание и този нов прилив на чувства и ги отдаде на предстоящата им сватба. Тя не беше религиозно момиче, но дълбоко вярваше, че съпружеската връзка е нещо свято.

След това отидоха в малък ресторант близо до университетското градче. Заведението беше тихо и не се посещаваше от студенти. Възрастният собственик, макар че бе положил старание да украси прозорците си със синя и бяла крепирана хартия и разни университетски флагчета и емблеми, никак не обичаше шумните и понякога буйнички студентски компании.

Седнали в едно от боядисаните в синьо сепарета, те ядяха сандвичи със сирене и шоколадов шейк, а Дороти бърбореше за някакъв нов модел шкаф за книги, който се разтварял и ставал на маса за хранене. Той кимаше без въодушевление и изчакваше в монолога й да се появи пауза.

— Току-що се сетих — успя да се намеси той, — в теб ли е още снимката, която ти дадох? Моята снимка.

— Разбира се.

— Ами върни ми я за няколко дни. Искам да я преснимам, за да изпратя една на майка ми. По-евтино е, отколкото да си правя нова.

Тя извади зелен портфейл от джоба на сакото, сгънато на стола до нея.

— Казал ли си на майка си за нас?

— Не, не съм.

— Защо?

Той се замисли.

— Ами след като ти не можеш да кажеш на семейството си, преди да се оженим, реших, че и аз не трябва да казвам на майка си. Да го пазим в тайна. — Усмихна се. — Ти не си казвала на никого, нали?

— Не — отвърна тя. Държеше няколко снимки, които беше извадила от портфейла си. Той виждаше само най-горната. Дороти с две други момичета. Сестрите й, предположи той. Тя улови погледа му и му подаде снимката.

— В средата е Елън, а Мариън е в края.

Трите момичета стояха пред една кола. Кадилак. Слънцето беше зад тях и лицата им бяха в сянка, но той все пак можа да долови приликата помежду им. Всички имаха големи очи и подчертани скули. Косите на Елън бяха по-тъмни от светлите коси на Дороти и по-светли от косите на Мариън.

— Коя е най-хубава? — попита той. — Е, след теб, разбира се.

— Елън — каза Дороти. — И то преди мене. Мариън също може да бъде много хубава, само че си носи косата ей така. — Тя опъна силно косата си назад и сви вежди. — Тя е интелектуална. Нали съм ти казвала?

— Спомням си. Ревностната почитателка на Пруст.

Тя му подаде следващата снимка, на баща й.

— Хм! — изсумтя той и двамата се засмяха.

— А това е моят годеник — рече тя и му подаде неговата собствена снимка.

Той я погледна замислено. Симетрично лице, правилни черти.

— Не знамм — каза провлечено, като потъркваше брадичката си. — Изглежда ми малко покварен.

— Но затова пък е красив. Много красив!

Усмихна се и доволен прибра снимката в джоба си.

— Да не я загубиш — предупреди го тя сериозно.

— Няма.

Той се огледа със светнали очи. На стената до тях имаше автомат за включване на грамофонната уредба, която беше в дъното на ресторанта.

— Музика — обяви той, извади монета и я пусна в процепа.

Прекара пръст нагоре и надолу по двата реда червени бутони, като четеше заглавията на песните. Спря на бутона срещу „Една вълшебна вечер“, от любимите песни на Дороти, но малко по-нататък зърна „Там горе на Смоуки“, замисли се за миг и избра нея. Натисна бутона. Автоматът оживя, лампичките му светнаха и хвърлиха розово сияние върху лицето на Дороти.

Тя се наведе над ръчния си часовник, после се облегна назад, блажено затворила очи.

— Като си помисля само! — промълви тя усмихната. — Следващата седмица няма да бързаме за общежитието! — Прозвучаха началните акорди на китарата. — Не трябва ли да подадем молба за семейно бунгало?

— Бях там днес следобед — каза той. — Вероятно ще се наложи да почакаме няколко седмици. Дотогава можем да живеем в моята квартира. Ще поговоря с хазайката. — Взе една хартиена салфетка и започна внимателно да къса парченца откъм сгънатия й край.

Женски глас запя:

На връх планината

сред вечния мрак

със плахи милувки

пропъдих го аз…

— Народна песен — каза Дороти и драсна клечка кибрит, за да запали цигарата си. Пламъкът проблесна върху златистомедните букви на кибрита.

— Бедата при теб — каза той — е, че си жертва на аристократичното си възпитание.

Милувките рай са,

раздялата — ад.

По-лош от крадец е

изменникът млад…

— Даде ли кръв за изследване?

— Да. Днес следобед свърших и това.

— Аз не трябва ли да дам?

— Не.

— Гледах в алманаха. Там пише, че за жителите на Айова се изисква кръвна проба. Това не се ли отнася и за двамата?

— Питах. За теб не е нужно. — Пръстите му педантично чоплеха салфетката.

Крадецът ти взема

куп ценни неща.

Неверният момък

ти носи смъртта…

— Става късно…

— Нека останем, докато свърши песента. Харесва ми.

Той разгърна салфетката, скъсаните места се умножиха симетрично и тя заприлича на сложна, фина дантела. Разстла ръкоделието си върху масата и го загледа с възхищение.

Поглъща те гробът

и ставаш на прах.

Един мъж между сто пак

приемай със страх…^[2]

— Виждаш ли колко тежка е женската участ?

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Сърцето ми се къса.

 

 

Когато се прибра отново в стаята си, той вдигна снимката над един пепелник и поднесе запалена клечка кибрит към долния й край. Същата снимка бе отпечатана и в университетския албум. Беше излязъл добре, никак не му се искаше да я гори, но я беше надписал отдолу: „На Дори, с много любов“.

6

Както обикновено тя закъсня за лекцията в девет часа. Седнал в дъното на залата, той наблюдаваше как редиците се запълват със студенти. Навън валеше дъжд и по прозорците се стичаха водни струи. Мястото до него беше все още празно, когато лекторът се качи на подиума и заговори за системата на управление в градовете.

Беше подготвил всичко необходимо. Писалката му стоеше неподвижна над отворената пред него тетрадка, а испанският роман „La Casa de las Flores Negras“^[3] бе закрепил на коляното си. Внезапно дъхът му секна от една ужасяваща мисъл: ами ако тъкмо днес реши да отсъства? Утре е петък, крайният срок. Това бе единственият му шанс да се сдобие с писъмцето, най-късно до вечерта трябваше да го има. Какво щеше да прави, ако не дойде?

В девет и десет тя все пак се появи — задъхана, книгите в едната ръка, дъждобранът в другата. Усмивка, предназначена за него, озари лицето й в момента, в който се вмъкна през вратата. Прекоси стаята на пръсти, мина зад него, сложи дъждобрана на облегалката на стола си и седна. Докато си подреждаше учебниците, книгите, все още се усмихваше. Остави пред себе си тетрадка и малък бележник и сложи останалите книги на пътеката помежду им.

Видя отворената книга на коляното му и веждите й се повдигнаха въпросително. Той затвори книгата, с пръст между страниците, и я обърна така, че тя да види заглавието. После я отвори отново и посочи с писалката двете страници и тетрадката си — искаше да покаже колко е затруднен от това, което има за превод. Дороти поклати глава съчувствено. Той посочи лектора, сетне нейната тетрадка — знак, че тя трябва да води записки, а той ще ги препише по-късно. Тя кимна.

След като работи около четвърт час, като внимателно следеше текста на романа и бавно пишеше в тетрадката си, той хвърли предпазлив поглед към Дороти и видя, че тя е погълната от своята работа. Откъсна от ъгъла на една страница от тетрадката си квадратно листче около пет на пет сантиметра. Едната му страна покри с драскулки, зачертани думи, спирални и зигзагообразни линии, сетне обърна листчето откъм чистата страна. Почука с пръст върху текста на романа, заклати глава и взе да потропва нервно с крак, сякаш се дразни, че не разбира нещо.

Дороти забеляза. Обърна се към него и го погледна въпросително. Той вдигна глава и въздъхна тежко. После й направи знак да почака малко, да не би да насочи вниманието си отново към лектора. Той започна да пише, изписа гъсто цялото листче — преписваше от романа. Когато свърши, подаде й листчето.

Отгоре се четяха думите: „Traduccion, рог favor.“ Превод, моля. Следваше текст:

Querida,

Espero que me perdonares por la infelicidad que causare.

No hay ninguna otra cosa que puedo hacer.

Тя му хвърли малко озадачен поглед, тъй като изреченията бяха съвсем прости. Лицето му бе станало безизразно. Той чакаше. Тя взе писалката си и обърна листа, но тъй като гърбът му беше издраскан, откъсна един лист от бележника си и писа върху него.

Подаде му превода. Той го прочете и кимна.

— Muchas gracias — прошепна той. Наведе се над тетрадката си и започна да пише. Дороти смачка листчето, на което той беше написал испанския текст, и го хвърли на пода. С крайчеца на окото си той видя къде падна. До него имаше друга хартийка и няколко фаса. В края на деня щяха да изметат и да изгорят всичко това.

Погледна отново листа, изписан с дребния наклонен почерк на Дороти:

Скъпа,

Надявам се, че ще ми простиш за нещастието, което ще причиня. Не мога да направя нищо друго.

Той внимателно пъхна листа в джоба на подвързията на тетрадката и я затвори. Сетне затвори романа и го постави върху тетрадката. Дороти се обърна, погледна книгите, после него. Погледът й го питаше дали е свършил.

Той кимна и се усмихна.

 

 

Нямаше да се виждат тази вечер. Дороти искаше да се изкъпе, да си оправи прическата и да си спретне куфарчето за „сватбеното пътешествие“ в хотела „Ню Уошингтън Хаус“, Но в 20,30 часа телефонът на бюрото й иззвъня.

— Слушай, Дори. Трябва да говоря с теб. Важно е.

— Какво има?

— Трябва да те видя веднага.

— Но аз не мога. Не мога да изляза. Току-що си измих косата.

— Дори, много е важно!

— Не можеш ли да ми го кажеш сега?

— Не, трябва да те видя. Ела на пейката след половин час.

— Навън ръми. Не можеш ли да дойдеш долу във фоайето?

— Не. Слушай, нали знаеш заведението, в което снощи ядохме сандвичи? При Гидиън? Чакай ме там. В девет.

— Не разбирам защо не можеш да дойдеш във фоайето…

— Моля ти се, пиленце…

— Това… свързано ли е с утре?

— Ще ти обясня всичко, като се видим.

— Свързано ли е с утре?

— Ами и да, и не. Пиленце, не се тревожи. Ще ти обясня всичко. Ти бъди при Гидиън в девет часа.

— Добре.

 

 

В девет без десет той отвори най-долното чекмедже на бюрото си и взе два плика изпод пижамата. Единият плик беше с марка, запечатан и адресиран:

Мис Елън Кингшип

Норт Дормитъри

Колдуел Колидж

Колдуел, Уисконсин.

Беше напечатал адреса същия следобед в салона на студентския клуб, на една от пишещите машини за общо ползване. В плика беше бележката, която Дороти бе написала в клас тази сутрин. Другият плик съдържаше двете капсули.

Сложи по един плик във вътрешните джобове на якето си, като внимаваше да запомни кой от коя страна е. После си облече мушамата, пристегна я с колана и като се погледна в огледалото, излезе от стаята.

Отвори външната врата на къщата, като внимаваше да стъпи навън първо с десния крак. Това го накара да се усмихне снизходително на себе си.

7

Заведението на Гидиън беше почти празно, когато той пристигна. Само две сепарета бяха заети — в едното двама възрастни мъже седяха като препарирани над шахматна дъска, а в другото, на отсрещната страна на помещението, го чакаше Дороти, прегърнала между дланите си чаша с кафе и зяпнала в нея, сякаш бе многостенен кристал, който ще й предскаже бъдещето. Главата й беше увита с бяла кърпа. Отпред се подаваха мокри сплескани къдрици, защипани с фиби.

Усети го едва когато той застана пред сепарето и взе да си сваля мушамата. Тя вдигна поглед — кафявите й очи бяха тревожни. Беше без грим. Бледнината и прибраната коса я правеха още по-млада. Той закачи мушамата на една кука до дъждобрана й и се отпусна на мястото срещу нея.

— Какво има? — попита тя загрижено.

Гидиън, старец с хлътнали страни, дойде до масата им.

— Какво ще желаете?

— Кафе.

— Само кафе?

— Да.

Гидиън се отдалечи, чуваше се как пантофите на краката му се влачат. Дороти се наведе напред.

— Какво има?

Той заговори тихо и делово:

— Когато се прибрах в квартирата си днес следобед, намерих една бележка. Хърми Годсен ме търсил по телефона.

Ръцете й стиснаха чашата с кафе.

— Хърми Годсен…

— Позвъних му. — Той помълча, като драскаше по масата. — Объркал хапчетата онзи ден. Чичо му… — Замълча, тъй като Гидиън се приближи с потракваща върху чинийката чаша кафе. Докато старецът си отиде, те седяха неподвижни, вперили очи един в друг.

— Чичо му преподреждал аптеката или нещо подобно. Тези хапчета не били каквито ги смятахме.

— А какви са били? — В гласа й имаше уплаха.

— Някакво средство за прочистване на хранопровода. Ти каза, че си повръщала. — Той вдигна чашата си и сложи хартиена салфетка в чинийката, за да попие кафето, което треперещата ръка на Гидиън беше разляла. Сетне натисна и избърса дъното на чашата в салфетката.

Тя въздъхна с облекчение.

— Добре де, това е минало. Те не ми навредиха. Като ми се обади по телефона, така ме притесни…

— Работата е, пиленце — каза той и сложи наквасената салфетка настрана, — че се видях с Хърми точно преди да ти се обадя. Той ми даде истинските хапчета, онези, които е трябвало да вземем миналия път.

Лицето й посърна.

— Не.

— Добре де, няма нищо трагично. Отново сме там, където бяхме в понеделник, това е всичко. Имаме втора възможност. Ако подействат, идеално. Ако не, пак можем да се оженим утре. — Той бавно си бъркаше кафето и го наблюдаваше как се върти. — Те са в мен. Можеш да ги вземеш довечера.

— Само че…

— Само че, какво?

— Не искам втора възможност. Не искам повече хапчета. — Тя се наведе напред. Ръцете й, сплетени една в друга върху масата, бяха побелели от стискане. — Аз си мислех само за утре, колко чудесно, колко щастливи… — Дори стисна очи, изпод клепачите й бликнаха сълзи.

Тя вече не контролираше гласа си. Той хвърли поглед към другия край на заведението, където седяха шахматистите, и Гидиън ги наблюдаваше. Измъкна монета от джоба си, пусна я в автомата и блъсна един от бутоните. После хвана вкопчените й ръце, разтвори ги насила и ги взе в своите.

— Моля ти се, пиленце — успокояваше я той, — пак ли трябва да говорим за всичко отначало? Разбери, мисля за теб. За теб, не за мен.

— Не. — Тя отвори очи, втренчи се в него. — Ако мислеше за мен, щеше да искаш каквото аз искам. — Гръмна музика, духови инструменти, джаз.

— Ти какво искаш, пиленце? Да гладуваш? Това не е филм, погледни на нещата трезво.

— Няма да гладуваме. Представяш всичко по-зле, отколкото би било. Ще си намериш добра работа, дори и да не си завършил. Ти си умен, ти си…

— Не познаваш живота — каза той категорично. — Просто нищо не знаеш. Едно хлапе, което е било богато цял живот.

Ръцете й се боричкаха в неговите — опитваше се да ги свие.

— Защо е нужно всички да ми казват това? Защо и ти ми го казваш? Защо смяташ, че е толкова важно?

— Важно е, Дори, независимо от това дали на теб ти харесва, или не. Погледни се. Обувки в тон с всеки тоалет, чанта към всеки чифт обувки. Ти си израснала по този начин. Не можеш…

— Мислиш ли, че има значение? Мислиш ли, че това ме интересува? — Тя спря. Ръцете й се отпуснаха и когато отново проговори, гневът в гласа й се беше смекчил и бе преминал в напрегнато откровение. — Знам, че понякога ми се присмиваш за филмите, които харесвам, за това, че съм романтична. Може би е така, защото си пет години по-голям от мен или защото си бил войник, или защото си мъж, не знам. Но аз вярвам, истински вярвам, че ако двама души се обичат — както аз те обичам, както ти казваш, че ме обичаш, тогава нищо друго няма особено значение. Пари, такива неща просто нямат значение. Аз вярвам в това, наистина… — Ръцете й се отскубнаха от неговите и захлупиха лицето й.

Той извади кърпичка от горния си джоб и я допря до ръката й. Дороти я взе и я притисна към очите си.

— Пиленце, аз също вярвам в това. Знаеш, че вярвам — каза й нежно. — Знаеш ли какво направих днес? — Замълча за малко. — Две неща. Купих ти венчален пръстен и пуснах обява в неделния „Клариън“. Обява за работа. Нощна работа. — Тя леко потърка очите си с кърпичката. — Може би наистина нарисувах нещата в прекалено черни краски. Разбира се, че ще успеем да се справим и ще бъдем щастливи. Но нека бъдем просто малко по-реалистични, Дори. Ние ще сме още по-щастливи, ако можем да се оженим това лято, и то с благословията на баща ти. Не можеш да го отречеш. Всичко, което трябва да направиш, за да имаме възможност за това допълнително щастие, е само да вземеш тези хапчета. — Той бръкна във вътрешния си джоб и извади плика, като преди това го опипа, за да се увери, че е този, който трябва. — Няма никаква логика да отказваш.

Тя сгъна кърпичката и взе да я върти в ръце, загледана в нея.

— От вторник сутринта си мечтая за утрешния ден. Това промени всичко, целия свят. — Тя бутна кърпичката към него. — Цял живот съм се съобразявала постъпките ми да се харесват на баща ми.

— Знам, че си разочарована, Дори. Но трябва да мислиш за бъдещето. — Той й подаде плика. Ръцете й, опрени на масата, не помръднаха да го поемат. Той го сложи на масата между тях. Бял правоъгълник, леко издут от капсулите. — Готов съм да започна нощна работа още сега, да прекъсна следването в края на семестъра. Единственото, за което те моля, е да глътнеш няколко хапчета.

Ръцете й останаха неподвижни, а погледът й бе вперен в чисто белия плик.

Той говореше хладнокръвно, убедително:

— Ако откажеш да ги вземеш, значи си инат. Не искаш да погледнеш трезво и си несправедлива. Несправедлива повече към себе си, отколкото към мен.

Плочата с джаза свърши, цветните светлини угаснаха и настъпи тишина.

Пликът лежеше на масата между тях.

От другата страна на заведението се чу шум от преместване на фигура и старчески глас:

— Шах.

Ръцете й се раздалечиха малко и той видя, че дланите й са лъснали от пот. Забеляза, че и собствените му ръце са изпотени. Погледът й се вдигна от плика и срещна неговия.

— Моля те, пиленце…

Тя отново сведе очи. Лицето й бе застинало.

Взе плика. Пъхна го в чантата си, която лежеше на пейката до нея, и пак се втренчи в ръцете си на масата.

Той се пресегна през масата и докосна ръката й, помилва я, стисна я. С другата си ръка побутна кафето, от което не беше пил, към нея. Наблюдаваше я как вдига чашата, как отпива. Намери още една монета в джоба си и все още стиснал ръката й, пусна монетата в автомата и натисна бутона на „Една вълшебна вечер“.

 

 

Вървяха мълчаливо по мокрите бетонни алеи, по навик хванати за ръка, но всеки потънал в собствените си мисли. Дъждът бе спрял, но въздухът бе изпълнен с гъделичкаща лицето влага, през която всяка улична лампа се очертаваше в по-тъмно сиво.

Пред общежитието, на отсрещния тротоар те се целунаха. Устните й бяха хладни и неотзивчиво стиснати. Когато се опита да ги раздели, тя поклати глава. Държа я в прегръдката си няколко минути, като й шепнеше нежно, и после си пожелаха лека нощ. Той гледаше, докато пресече улицата и влезе в жълто осветеното преддверие на сградата.

Той отиде в един близък бар, където изпи две чаши бира и окъса една хартиена салфетка във вид на изящен филигран с необикновено дребни детайли. След половин час влезе в телефонната кабина и избра номера на общежитието. Поиска от телефонистката стаята на Дороти.

Тя отговори след две позвънявания:

— Ало?

— Ало, Дори? — Тишина. — Дори, направи ли го?

Пак тишина.

— Да.

— Кога?

— Преди няколко минути.

Той пое дълбоко въздух.

— Пиленце, момичето от централата не подслушва ли понякога?

— Не. Последната я уволниха за…

— Добре, чуй, не исках да ти казвам предварително, но… може да те заболи малко. — Тя не отговори нищо. Той продължи: — Хърми каза, че вероятно ще повръщаш както миналия път. Може да почувстваш парене в гърлото и болки в стомаха. Каквото и да усетиш, не се плаши. То ще значи просто, че хапчетата действат. Не викай никого. — Той я изчака да каже нещо, но тя мълчеше. — Извинявай, че не те предупредих по-рано, но… няма да боли много. Докато разбереш, и всичко ще е наред. — Мълчание. — Не ми се сърдиш, нали, Дори?

— Не.

— Ще видиш, че така ще е най-добре.

— Знам. Съжалявам, че се инатих.

— Няма нищо, пиленце. Не се извинявай.

— Ще се видим утре.

— Да.

Настъпи кратко мълчание.

— Е, лека нощ — каза тя.

— Лека нощ, Дороти — рече той.

8

Когато в петък сутринта прекрачи прага на класната стая, той се чувстваше лек, някак по-висок от друг път и в чудесна форма. Беше прекрасен ден. Слънчевата светлина нахлуваше в стаята, отразяваше се в металните столове и обсипваше като с пайети стените и тавана. Той седна на мястото си в дъното на стаята, протегна крака, скръсти ръце на гърдите си, и се загледа в студентите, които влизаха на групи. Лъчезарното утро бе оживило всички, пък и на следващия ден щеше да се състои първата бейзболна среща от университетските игри, с пролетен бал вечерта, тъй че те бърбореха, викаха, кикотеха се и се смееха високо.

Три момичета стояха настрани и си шушукаха възбудено. Той се чудеше дали са от общежитието и дали случайно не разговаряха за Дороти. Невъзможно е да са я открили вече.

Защо някой ще влиза в стаята й? Естествено е да решат, че иска да спи до по-късно. Той разчиташе, че няма да я намерят още няколко часа. Все пак остана със затаен дъх, докато шушукането на момичетата избухна в смях.

Не, нямаше вероятност да я намерят преди един часа. Някой ще се обади: „Дороти Кингшип не беше на закуска, а я нямаше и на обяд“, и тогава щяха да почукат на вратата й и нямаше да получат отговор. Сигурно щеше да им се наложи да извикат управителката или някой друг, който има ключ. А можеше дори да не я потърсят. Много от момичетата проспиваха закуската, а се случваше и да обядват навън. Дори нямаше близки приятелки, които веднага да забележат отсъствието й. Ако имаше късмет, можеше да не я намерят, докато Елън не телефонира.

Предната вечер, след като се сбогува с Дороти по телефона, той се върна до общежитието. В пощенската кутия на ъгъла пусна плика, адресиран до Елън Кингшип — плика с тревожната бележка на Дороти, доказателството за нейното самоубийство. Първото събиране на пощата беше в шест часа, а Колдуел беше само на сто мили, тъй че писмото щеше да се получи още същия следобед. Ако намереха Дороти сутринта, Елън, известена от баща си, можеше да тръгне от Колдуел за Блу Ривър, преди писмото да пристигне, което би означавало, че почти сигурно ще започне някакво следствие, тъй като бележката, обясняваща случая със самоубийство, щеше да бъде намерена едва когато Елън се върне в Колдуел. Това бе единственият риск, но той беше малък и неизбежен. Вариантите да се промъкне в женското общежитие, за да подхвърли бележката в стаята на Дороти или пък да я скрие в джоба на палтото й или в някой от учебниците й, бяха неразумни, тъй като трябваше да извърши това, преди да й даде хапчетата и в този случай съществуваше далеч по-големият риск Дороти да намери бележката и да я изхвърли или, още по-лошо, да съпостави фактите.

Смяташе, че ако не я намерят до дванайсет часа на обяд, опасността ще е преминала. След дванайсет Елън ще е получила бележката, когато университетската управа се свърже с Лео Кингшип и Кингшип от своя страна се свърже с нея. При наистина голям късмет Дороти можеше да не бъде намерена до късно следобед и тогава истеричното телефонно обаждане на Елън щеше да поведе нещата в желаната посока. Той щеше да бъде чист и всичко щеше да се развие както трябва.

Щяха да направят аутопсия, разбира се. Щяха да открият наличието на голямо количество арсеник и двумесечен зародиш — средството и причината за самоубийството й. Това заедно с бележката щеше да задоволи напълно полицията. Естествено щяха да направят формална проверка в местните аптеки, но безрезултатно. Можеха да се сетят и за фармацевтичния склад, да разпитват студентите: „Виждали ли сте това момиче в склада или някъде из сградата на фармацията?“, и да показват снимката на покойната. Пак безрезултатно. Мистерия, но незначителна. Макар че нямаше да могат да уточнят откъде е дошъл арсеникът, смъртта й щеше да се смята за безспорно самоубийство.

Дали нямаше да потърсят мъжа, тоест любовника? Струваше му се, че това е малко вероятно. Пък и тя съвсем не бе вода ненапита. Това едва ли им влизаше в работата. А Кингшип? Щом е толкова нравствен, може и да подеме частно разследване. „Намерете човека, който опропасти дъщеря ми!“ Въпреки че от описанието на Дороти за баща й му се струваше, че Кингшип по-скоро би си помислил: „Аха, значи е била покварена открай време. Каквато майката, такава и дъщерята.“ Все пак можеше да се стигне и до разследване…

Положително щяха да го разпитват. Виждали ги бяха заедно, макар и не толкова често, колкото можеше да се очаква. В началото, когато успехът му при Дороти беше под съмнение, той не се показваше с нея пред хората. Предната година имаше връзка с друго богато момиче и ако отношенията му с Дороти не вървяха съгласно плановете му, в бъдеще щеше пак да се ориентира към подобни обекти. Не искаше да му излезе име, че се увърта край богати момичета. После, когато нещата с Дороти потръгнаха, ходеха на кино, в неговата стая и в тихи заведения, като това на Гидиън. Да се срещат на пейката вместо във фоайето на общежитието, беше станало традиция.

Не биваше да се заблуждава — ако имаше разследване, щеше да е замесен и той, но Дороти не беше казала никому, че ходят сериозно, така че щяха да привикат и други мъже. Онзи червенокос младеж например, с когото тя бъбреше пред класната стая в деня, в който я видя за първи път и забеляза медния отпечатък „Кингшип“ на кибрита и, и онзи, за когото беше започнала да плете вълнени чорапи, пък и всеки мъж, с когото бе излизала един-два пъти — те всички щяха да бъдат привлечени за следствието и тогава можеха само да се догаждат кой от тях е я „опропастил“, защото всички, тъй или инак, щяха да отричат. Колкото и щателно да е разследването, Кингшип никога не можеше да е сигурен в уликите срещу „виновника“. Щеше да има подозрения спрямо всички мъже, но доказателства срещу никого.

Не, всичко щеше да се уреди. Нямаше да прекъсва колежа, нямаше да работи като експедитор, нямаше да го притискат жена и дете, нямаше да го преследва отмъщението на Кингшип. И все пак прокрадваше се една мъничка сянка… Да предположим, че го посочат в университета като един от мъжете, които са ходили с Дороти, и че момичето, което му отвори да влезе в склада, го види пак, разбере кой е той и научи, че не е студент по фармация… Но и това беше почти изключено. От дванайсет хиляди студенти… Все пак да предположим, че се случи най-лошото. Да предположим, че тя го види, спомни си и отиде в полицията. Дори тогава нямаше да имат доказателства. Да, бил е в склада, но и за това можеше да се измисли някакво извинение и те щяха да му повярват, защото оставаше бележката, бележката с почерка на Дороти. Как щяха да обяснят…

Вратата отстрани на стаята се отвори, стана течение, което повдигна листовете на тетрадката му. Той се обърна да види кой е. Беше Дороти.

 

 

Сякаш го заля вълна от гореща лава. Надигна се, кръв нахлу в лицето му, гърдите му се превърнаха в буца лед. Капки пот избиха по цялото му тяло и запълзяха като милион насекоми. Знаеше, че всичко това е изписано на лицето му в разширените очи и пламналите му страни, тъй че тя не можеше да не го види, но той не можеше да го предотврати. Взря се учудено в него. Затвори вратата зад себе си. Изглеждаше както всеки друг ден — с книги под мишница, зелен пуловер, карирана пола. Дороти. Идваше към него, обезпокоена от изражението на лицето му.

Тетрадката му тупна на пода. Той се наведе, благодарен на моментното спасение. Стоеше с лице към страничната облегалка на стола и се опитваше да си поеме дъх. Какво се бе случило? Божичко! Тя не бе взела хапчетата! Точно така, не бе ги взела! Бе го излъгала! Мръсница! Проклета лъжкиня! А бележката пътуваше към Елън… Господи боже!

Той я чу как се намества на стола. Уплашеният й шепот: Какво има? Какво ти е? Той вдигна тетрадката и се изправи. Усещаше как кръвта му се дръпва от лицето, от цялото му тяло и го оставя мъртво студен с пълзящи капки пот. Какво има? Той я погледна. Изглеждаше както всеки друг ден. В косата си имаше зелена панделка. Той се опита да каже нещо, но сякаш гърдите и гърлото бяха кухи и нямаше какво да произведе звука. Какво ти е? Студентите взеха да се обръщат, за да видят какво става. Най-сетне успя да промълви:

— Нищо… Добре съм…

— Лошо ти е! Лицето ти е сиво като…

— Добре съм. От… от това е. — Той докосна гърдите си там, където тя знаеше, че е белегът му от армията. — Понякога ме свива…

— Божичко, помислих, че имаш сърдечна криза или нещо подобно — прошепна тя.

— Не. Добре съм. — Той продължи да я гледа, като се опитваше да диша нормално, хванал здраво коленете си. Господи, сега какво щеше да прави? Мръсница! Значи тя също имаше планове, планове да се омъжи!

Той видя как тревогата за него взе да се стопява от лицето й и на нейно място се появи някаква напрегнатост. Тя скъса листа от бележника си, надраска нещо на него и му го предаде:

Хапчетата не подействаха.

Лъжкиня! Проклета лъжкиня! Той смачка хартията и я стисна в ръка, забивайки ноктите в дланта си. Мисли! Мисли! Опасността беше толкова огромна, че дори не можеше да я схване наведнъж. Елън щеше да получи бележката… Кога? В три часа? Четири? Щеше да се обади на Дороти. „Какво значи това? Защо си писала това?“ — „Какво съм писала?“ Тогава Елън щеше да прочете бележката и Дороти щеше да се сети… Дали щеше да дойде да му каже? Трябваше да съчини някакво обяснение… Или тя щеше да прозре истината, да сервира цялата история на Елън, да се обади на баща си? Ако е запазила хапчетата, ако не ги е хвърлила, щеше да има доказателство! Опит за убийство. Дали щеше да ги занесе в някоя аптека за анализ? Сега вече не можеше да изчисли следващия й ход. Тя беше станала неизвестна величина. Преди си мислеше, че може да предвиди всяко малко движение в проклетия й мозък, но сега…

Чувстваше, че тя го гледа и очаква да реагира на написаното. Той откъсна лист от тетрадката си и свали капачката на писалката. Закри ръката си, за да не види тя как трепери. Не можеше да пише. Наложи се да пише с печатни букви, при това натискаше перото толкова силно, че разкъсваше хартията. Трябваше да звучи естествено!

Добре. Пробвахме, това е. Сега ще се оженим съгласно програмата.

Подаде й го, Дороти го прочете и се обърна към него. Лицето й беше топло и сияйно като самото слънце. Насили се да й отвърне с усмивка, като се молеше тя да не забележи колко е фалшива.

Още не беше късно. Хората пишеха бележки, че ще се самоубиват, и после започваха да протакат. Той погледна часовника си: девет и двайсет. Елън би могла да получи бележката най-рано в три часа. Оставаха пет часа и четирийсет минути. Не можеше вече да обмисля плана си стъпка по стъпка. Трябваше да действа бързо и решително. Без сложни сметки, които разчитат на нея да направи определено нещо в определено време. Без отрова. Как другояче се самоубиват хората? До пет часа и четирийсет минути тя трябваше да е мъртва.

9

В десет часа напуснаха сградата под ръка. Навън, в кристалночистия въздух, звънтяха виковете на студентите, излезли в междучасие. Три момичета в униформа си пробиваха път покрай тях, едното биеше тиган с дървена лъжица, а другите две носеха голям плакат, призоваващ към ентусиазирана подкрепа в бейзболната среща.

— Още ли те боли отдясно? — попита Дороти, обезпокоена от мрачното му изражение.

— Малко — каза той.

— Често ли те свива?

— Не, Не се безпокой. — Той погледна часовника си. — Не се омъжваш за инвалид.

Слязоха от пътеката и тръгнаха през ливадата.

— Кога ще отидем? — Тя стисна ръката му.

— Следобед. Около четири.

— Не трябва ли да отидем по-рано?

— Защо?

— Ами ще отнеме време, а и те вероятно затварят около пет.

— Процедурата не е дълга. Само попълваме молбата за брачно свидетелство и после има човек на същия етаж, при който можем да се подпишем.

— Добре е да нося документ, че съм над осемнайсет години.

— Да.

Тя се обърна към него, изведнъж сериозна, с пламнали от разкаяние страни. Даже не може да лъже, помисли си той.

— Страшно ли съжаляваш, че хапчетата не подействаха? — попита тя загрижено.

— Не, не чак толкоз.

— Ти преувеличаваше, нали? За това какво ще бъде.

— Да. Ще се оправим. Просто исках да опиташ с хапчетата. Заради теб.

Дороти се изчерви още повече. Той се извърна, смутен от нейното простодушие. Когато я погледна отново, радостта й беше прогонила угризенията й и тя се усмихваше, притиснала ръце към гърдите си.

— Не ми се влиза в час! Ще избягам.

— Добре. И аз. Остани с мен.

— Какво имаш предвид?

— Остани, докато отидем в Общината. Ще прекараме деня заедно.

— Не мога, мили. Не мога целия ден. Трябва да се прибера в общежитието, да си приготвя багажа, да се облека… Ти няма ли да приготвяш багаж?

— Оставих един куфар в хотела, когато правих резервацията.

— Но все пак трябва да се преоблечеш, нали? Очаквам да те видя със синия костюм.

Той се усмихна.

— Да, госпожо. Все пак можеш да ми отделиш част от времето си. До обяд.

— Какво ще правим? — Те вървяха бавно по тревата.

— Не знам — каза той. — Можем да се разходим. Към реката.

— С тези обувки? — Тя вдигна крак и показа мокасин от мека кожа. — Ще стана дюстабан. Все едно си без подметки.

— Добре — каза той, — няма да ходим до реката.

— Имам идея. — Тя посочи сградата на Института по изкуствата. — Да отидем във фонозалата да послушаме музика.

— Не знам, в такъв хубав ден бих предпочел… — Усмивката й изчезна и той млъкна.

Тя гледаше оттатък сградата на Института по изкуствата, във върха на радиопредавателната кула, която пронизваше небето.

— Последния път ходих в Общината, за да се консултирам с онзи лекар — рече тя сериозно.

— Този път ще бъде друго — каза той. Закова се на място.

— Какво има?

— Дори, права си. Защо да чакаме до четири часа? Да отидем сега!

— Да се оженим сега?

— Е, след като си приготвиш багажа и се облечеш, и така нататък… Виж какво, върни се в общежитието сега и се приготви. Какво ще кажеш?

— Да! Разбира се! Аз поначало исках да се прибера веднага!

— Ще ти се обадя след малко и ще ти кажа кога ще те взема.

— Да. Добре. — Протегна се и развълнувано го целуна по бузата. — Много те обичам — прошепна тя.

Той се усмихна.

Тя тръгна напред, обърна глава и му се усмихна през рамо. Ходеше бързо, колкото може по-бързо.

Той я гледаше как се отдалечава. После се обърна и погледна отново радиопредавателната кула, благодарение на която Общината на Блу Ривър се открояваше още повече сред другите сгради в града. Най-високото здание, четиринайсет етажа над твърдите плочи на тротоара.

10

Той влезе в Института по изкуствата, където под централното стълбище бе сместена една телефонна кабина. Обади се на „Телефонни справки“ и получи номера на Бюрото за бракосъчетания.

— Бюро за бракосъчетания.

— Добър ден. Обаждам се да разбера работното ви време днес.

— До обяд и от един до пет и половина.

— Значи от дванайсет до един е затворено?

— Точно така.

— Благодаря ви.

Той затвори, пусна в процепа още една монета и избра номера на общежитието. Позвъниха в стаята на Дороти, но никой не отговори. Той остави слушалката — чудеше се какво е могло да я забави. Със скоростта, с която вървеше, тя трябваше да си е вече в стаята.

Нямаше повече дребни монети, затова излезе и се отби в някакъв „Снекбар“, където развали един долар и впери освирепял поглед в момичето, което бе заело телефонната кабина. Когато най-после то отстъпи, той влезе в ухаещата на парфюм кабина и затвори вратата. Този път Дороти отговори:

— Ало?

— Здрасти. Какво те забави толкова? Звънях преди няколко минути.

— Отбих се по пътя. Трябваше да си купя ръкавици. — Беше запъхтяна и щастлива.

— Честито… Слушай, сега е… десет и двайсет и пет. Можеш ли да си готова в дванайсет?

— Ами не знам. Искам да взема душ…

— Дванайсет и петнайсет?

— Добре.

— Слушай, нали няма да се отписваш за края на седмицата?

— Трябва. Нали знаеш правилника.

— Ако се отпишеш, трябва да посочиш къде отиваш, нали?

— Да.

— Е?

— Ще пиша „Ню Уошингтън Хаус“. Ако ме попита управителката, ще й обясня.

— Виж, можеш да се отпишеш следобед. Така или иначе, трябва да се връщаме дотук. За бунгалото. Трябва да се върнем, за да уредим въпроса.

— Така ли?

— Да. Казаха, че не мога да направя официална заявка, докато действително не сме женени.

— Е, щом ще се връщаме по-късно, тогава ще си взема куфара.

— Не. Вземи го сега. Като свършим с церемонията, ще се настаним в хотела и ще обядваме. Той е само на две преки от Общината.

— Тогава мога да се отпиша и сега. Нали е все едно?

— Слушай, Дори, мисля, че университетът няма кой знае каква полза от момичета от други градове, които бягат да се женят. Твоята управителка сигурно ще ни забави по някакъв начин. Ще пита дали баща ти знае. Ще ти прочете лекция, ще се опита да те склони да изчакаш края на семестъра. Управителките за това са сложени.

— Добре, ще се отпиша после.

— Точно така! Ще те чакам пред общежитието в дванайсет и четвърт. На Юнивърсити Авеню.

— На Юнивърсити?

— Ще излезеш през страничния вход, нали? Щом си с куфар и не си се отписала…

— Да, вярно. Не се сетих за това. Ей, страхотна конспирация, сякаш се готвим за бягане.

— Точно като на филм.

Тя се засмя от все сърце.

— Дванайсет и четвърт.

— Точно така. Ще сме в центъра към дванайсет и половина.

— Довиждане, младоженецо!

— Довиждане, младоженке.

 

 

Той се облече безупречно в тъмносиния си костюм, с черни обувки и чорапи, бяла риза и бледосиня вратовръзка от тежка италианска коприна на черни и сребристи цветя. Но като се видя в огледалото, реши, че красивата връзка е твърде фрапираща, и я смени със семпла перленосива плетена връзка. Огледа се пак и закопча повторно сакото си. Искаше му се, както смени връзката, също толкова лесно да може временно да смени и физиономията си с някоя по-безлична. Имало случаи, помисли си той, когато да си красив е неизгодно. В старанието си да направи нещо, за да изглежда по-обикновен, той неохотно нахлупи единствената си шапка, гълъбовосива шапка, като внимателно нагласи непривичната тежест, за да не си разроши косата.

В дванайсет и пет той беше на Юнивърсити Авеню, на тротоара срещу страничния вход на общежитието. Слънцето печеше почти отвесно, беше жарко и ослепително. В знойния въздух редките птичи гласове, хорските стъпки и стържещите трамваи звучаха някак по-чисто, сякаш се чуваха иззад стъклена стена. Той стоеше с гръб към общежитието, загледан във витрината на един железарски магазин.

В дванайсет и петнайсет видя в отражението на стъклото как вратата от другата страна на улицата се отваря и се появява облечената в зелено фигура на Дороти. За първи път в живота си бе точна. Той се обърна. Тя се озърташе наляво и надясно, но търсещият й поглед не попадаше на него. С едната ръка в бяла ръкавица държеше дамска чантичка, в другата — малко куфарче, обвито със светлокафяв брезент на широки червени ивици. Той вдигна ръка и в следващия миг Дороти го забеляза. Разцъфнала в усмивка, слезе от тротоара, изчака пролука в потока от автомобили и тръгна към него.

Беше красива. Костюмът й бе тъмнозелен, с къдрица от бяла коприна, искряща на врата. Обувките и чантичката й бяха от кафява крокодилска кожа, а върху пухестата й златиста коса бе кацнало тъмнозелено воалче. Когато стигна до него, той й се усмихна и взе куфарчето от ръката й.

— Всички булки са красиви, но ти си най-красивата.

— Gracias, senor. — Тя като че ли се готвеше да го целуне.

Една таксиметрова кола намали скорост, като минаваше край тях. Дороти го погледна въпросително, но той поклати глава.

— Ако ще пестим, по-добре да свикваме отсега.

Той се взря надолу по улицата. В трептящия въздух се зададе трамвай.

Дороти поглъщаше света жадно, сякаш бе живяла затворена с месеци. Небето беше чисто, седефеносиньо. Университетското градче, което се бе ширнало пред тях от общежитието още седем преки нататък покрай Юнивърсити Авеню, беше притихнало, засенчено от свежозелени дървета. По алеите вървяха студенти. Други се бяха изтегнали на тревата.

— Представи си — възкликна тя, — като се връщаме следобед, ще сме вече женени!

Трамваят изтрака до тях, изскърца и спря. Качиха се.

Седнаха в задната част, размениха само няколко думи и всеки потъна в своите мисли. Един случаен наблюдател надали би се досетил, че пътуват заедно.

 

 

Първите осем етажа от Общината на Блу Ривър се използваха за канцеларии на администрацията на града и на Рокуел Каунти, чийто областен център беше Блу Ривър. Останалите шест етажа бяха дадени на частни наематели, предимно адвокати, лекари и зъболекари. Самата сграда беше смесица от модерна и класическа архитектура, компромис между функционалния уклон на трийсетте години и непоклатимия консерватизъм на щата Айова. Професорите, които четяха уводните лекции по архитектура в Стодардския институт по изкуствата, я наричаха архитектурно недоносче, с което предизвикваха у първокурсниците притеснен смях.

Погледната отгоре, сградата представляваше квадрат, в средата пронизан от вентилационна шахта. Отстрани отстъпите на осмия и дванайсетия етаж създаваха впечатление, че е направена от три блока, наредени един върху друг като пирамида. Беше тромава сграда с груби очертания. Трегерите на прозорците й бяха нелепо окичени с орнаменти в псевдогръцки стил, а трите въртящи се врати от бронз и стъкло бяха притиснати между гигантски колони, на чиито капители бяха издялани стилизирани житни класове. Сградата беше направо чудовищна, но когато Дороти слезе от трамвая и се спря да я погледне, тя сякаш съзерцаваше катедралата в Шартър.

 

 

Беше дванайсет и половина, когато прекосиха улицата, изкачиха стъпалата и влязоха през централната въртяща се врата. Фоайето беше изпълнено с хора, едни отиваха или се връщаха от обяд, други бързаха за срещи, трети стояха и чакаха. Под високия купол гласовете и шумът от стъпките по мраморния под се превръщаха в шепот.

Той изостана една крачка зад Дороти, като я остави да го поведе към таблото за справки встрани.

— Дали ще бъде на „Р“ от Рокуел Каунти или на „Б“ от Бюро? — попита тя, съсредоточила поглед върху таблото, когато той застана до нея. Той също се взираше в таблото, сякаш забравил за нейното присъствие.

— Ето го — каза тя победоносно. — Бюро за бракосъчетания, шестстотин и четири.

Той се обърна и тръгна към асансьорите, които се намираха срещу въртящите се врати. Дороти бързаше успоредно с него. Посегна към ръката му, но в нея беше куфарчето. Той, изглежда, не забеляза жеста й, защото не понечи да го премести в другата ръка.

Един от четирите асансьора чакаше отворен — имаше място за още пътници. Когато приближиха, той отстъпи малко назад и даде възможност на Дороти да влезе първа. До него крачеше възрастна жена, изчака я да влезе и чак след това се качи и той. Жената му се усмихна, поласкана от неочаквания жест от страна на млад мъж, още повече в такава оживена обществена сграда, но сякаш малко се разочарова, когато той пропусна да си свали шапката. Дороти също му се усмихна, над главата на жената, която бе застанала между тях. Той отвърна на усмивката й с почти незабележимо помръдване на устните.

Слязоха от асансьора на шестия етаж, заедно с двама мъже с куфарчета, които завиха надясно и чевръсто тръгнаха по коридора.

— Ей, чакай ме! — прошепна развеселено Дороти, когато вратата на асансьора щракна зад нея. Тя беше излязла последна, а той пръв. Беше тръгнал наляво и бе извървял вече пет-шест метра, сякаш беше сам. Той се обърна — изглеждаше смутен, когато тя го застигна и весело го хвана под ръка. Над главата й видя, че мъжете с куфарчетата са стигнали до другия край на коридора, завиват надясно и изчезват в другото крило.

— Къде бягаш? — пошегува се Дороти.

— Извинявай — усмихна се той. — Това е то. Нервен младоженец.

Вървяха под ръка и завиха наляво по коридора. Дороти четеше номерата, изписани на вратите.

— Шестстотин и двайсет, шестстотин и осемнайсет, шестстотин и шестнайсет…

Направиха още един завой наляво, преди да стигнат стая 604, която се намираше чак в дъното на широкия коридор, срещуположно на асансьорите. Той се опита да отвори вратата. Беше заключена. Прочетоха работното време, написано на матовото стъкло, и Дороти изпъшка обезсърчена.

— По дяволите — каза той. — Трябваше да се обадя да проверя. — Остави куфарчето и погледна часовника си. — Един без двайсет и пет.

— Имаме двайсет и пет минути — каза Дороти. — Мисля, че можем да слезем долу.

— В тази навалица… — измърмори той и замълча. — Знаеш ли, хрумна ми една идея.

— Каква?

— Покрива. Да се качим на покрива. Такъв хубав ден. Обзалагам се, че ще се вижда много надалече!

— Разрешено ли е?

— Ако никой не ни спре, значи е разрешено. — Той вдигна куфарчето. — Ела, погледни света за последен път като неомъжена жена.

Тя се усмихна и тръгнаха по обратния път до асансьорите, където не след дълго над една от вратите светна бяла стрелка, сочеща нагоре.

Когато излизаха от кабината на четиринайсетия етаж, отново се разделиха, тъй като между тях попаднаха други слизащи хора. Изчакаха в коридора, докато хората изчезнат зад ъглите или по стаите.

— Хайде да вървим — каза Дороти със заговорнически глас. Тя превръщаше всичко това в приключение.

Отново трябваше да направят половин обиколка на сградата, докато намерят вратата с надпис Стълбище, до стая 1402. Той я отвори и двамата влязоха. Вратата се затвори след тях с въздишка. Озоваха се на една площадка, от която черни метални стъпала водеха нагоре и надолу. През опушената капандура над главите им проникваше мъжделива светлина. Тръгнаха нагоре — осем стъпала, завой и още осем стъпала. Изправиха се пред една врата от тежък червеникавокафяв метал. Той завъртя топката на бравата.

— Заключена ли е?

— Струва ми се, че не е.

Той сложи рамо на вратата и натисна.

— Ще си изцапаш костюма.

Под вратата имаше висок праг, който повдигаше, основата й на две педи над нивото на площадката. Прагът бе издаден напред и му пречеше да употреби цялата си тежест. Остави куфарчето, подпря вратата с рамо и опита отново.

— Можем да слезем долу и да почакаме — каза Дороти. — Тази врата вероятно не е отваряна от…

Той стисна зъби. Запънал лявото си стъпало в основата на прага, той се дръпна назад и с все сила стовари рамото си върху вратата. Тя поддаде, изстена и се отвори. Веригата от другата страна изтрака. Резен бляскавосиньо небе светна в очите му и ги заслепи след мрака по стълбището. Чу се припряно пърхане на криле.

Той взе куфарчето, прекрачи прага и го остави встрани. Отвори вратата по-широко и застана с гръб към нея. Подаде едната си ръка на Дороти. С другата замахна галантно към просторната тераса на покрива, както оберкелнер би посочил най-хубавата си маса. Поклони й се шеговито, с най-лъчезарната си усмивка.

— Заповядайте, госпожице — каза той.

Тя пое ръката му, прекрачи грациозно прага и стъпи върху смолисточерната покривна настилка.

11

Нямаше и следа от предишната му нервност. За момент бе изпаднал в паника, когато отначало не можа да отвори вратата, но мигом възвърна самообладанието си, щом вратата отстъпи под напора на рамото му, и сега бе спокоен и сигурен. Всичко щеше да мине идеално. Без грешки, без неканени гости. Нещо му го подсказваше. Не се бе чувствал така добре от… ей богу, от ученическите години.

Притвори вратата, като остави един сантиметър пролука, за да не му създава трудности при излизането. Тогава щеше да бърза. Наведе се и премести куфарчето така, че да може да го вземе с една ръка, докато с другата отваря вратата. Като се изправяше, усети как шапката му леко мръдна. Свали я, погледна я и я сложи върху куфарчето. Божичко, как се сещаше за всичко! Едно дребно нещо като тази шапка например, някой друг би могъл да се провали. Друг ще бутне жертвата, а после от ветреца или задето се е навел, шапката му ще полети надолу и ще се приземи до тялото й. И край! По-добре да се хвърли след нея. Той предвиждаше всичко. Дори божия пръст — онази нелепа дреболия, която винаги проваля съвършените планове. Беше я предвидил. Господи! Приглади косата си с ръка и съжали, че няма огледало.

— Ела да видиш.

Той се обърна. Дороти стоеше на няколко крачки с гръб към него, с чантичката от крокодилска кожа под мишница. Ръцете й бяха подпрени на високия до кръста парапет, който ограждаше покрива. Той се приближи зад нея.

— Не е ли фантастично? — каза тя. Бяха в задната част на сградата, с изглед на юг. Градът се разстилаше пред тях, виждаше се ясно и отчетливо под бляскавата слънчева светлина.

— Виж! — Дороти посочи едно зелено петно в далечината. — Мисля, че това е студентското градче.

Той сложи ръце на раменете й. Ръка в бяла ръкавица се вдигна и допря неговата.

Беше замислил да го извърши бързо, веднага щом я заведе горе, но сега щеше да действа бавно и спокойно, да протака в рамките на разумното. Имаше право на това след цяла седмица мъчително напрежение. Не една седмица, а години наред. От гимназията насам бе живял само в напрежение, безпокойство и неувереност. Сега нямаше нужда да бърза. Погледна отгоре главата й, облегната на неговите гърди, тъмнозеленият воал плуваше в русите й коси. Той духна и фината мрежа потрепна. Дороти изви глава назад и му се усмихна.

Когато погледът й се върна към панорамата, той се премести до нея, преметнал една ръка през раменете й. Надвеси се над парапета. Два етажа по-надолу, покрай стената, подобно на лавица се простираше покритият с червени плочки под на широка тераса върху отстъпа на дванайсетия етаж. Значи опасваше цялата сграда. Това беше лошо. Падане само от два етажа не му вършеше работа. Обърна се и огледа покрива.

Той беше около петдесет на петдесет метра, ограден с тухлен зид, покрит отгоре с бели каменни плочи. Също такъв зид опасваше и вентилационната шахта в средата на покрива — квадратен отвор, дълъг десетина метра. Вляво имаше огромен воден резервоар. Вдясно радиопредавателят се извисяваше като малка Айфелова кула и металната му конструкция се чернееше на фона на небето. Входът към стълбището беше насреща, малко вляво. Оттатък вентилационната шахта, в северната част на сградата, имаше голяма правоъгълна постройка — машинното помещение на асансьорите. Целият покрив беше осеян с комини и отдушници, които стърчаха като пристанищни шамандури в катранено море.

Остави Дороти и отиде до перваза на шахтата. Надвеси се над нея. Четирите стени се стесняваха като фуния и четиринайсет етажа надолу се виждаше малка квадратна площ, в чиито ъгли бяха натрупани отпадъчни ламаринени кутии и дървени щайги. Той погледа известно време, после спря, наведе се и вдигна омекнала от дъжда кибритена кутия, залепнала за катранената настилка на покрива. Поднесе я над перваза и я, пусна… наблюдаваше как се носи надолу, надолу, надолу и накрая изчезва. Хвърли поглед по стените на шахтата. Три от тях бяха прорязани от дълги редици нанизани един под друг прозорци. Четвъртата, срещу него, явно бе задната стена на асансьорните шахти, защото беше съвсем гола. Подходящо място. Южната страна на вентилационната шахта. При това се намираше съвсем близо до стълбището. Той плесна по перваза, устните му се свиха замислено. Первазът беше по-висок, отколкото очакваше.

Дороти се приближи зад него и го хвана за ръката.

— Толкова е тихо — каза тя. Той се заслуша. В първия миг наистина му се стори, че е абсолютно тихо, но после звуците, привични за покрива, започнаха да се долавят — пулсирането на асансьорните мотори, подрънкването на подухваните от ветреца стоманени въжета, които придържаха радиопредавателната кула, скърцането на капака на бавно въртящ се вентилатор…

Двамата закрачиха бавно. Той я поведе около вентилационната шахта и покрай асансьорния корпус. Както се разхождаха, тя отупа рамото му от прахта, която бе обрал от вратата. Стигнаха северната част на покрива, откъдето се виждаха реката и отразеното в нея небе. Реката беше наистина синя, толкова синя, колкото са реките, нарисувани по картите.

— Имаш ли цигари? — попита тя.

Той бръкна в джоба си и напипа един пакет „Честърфийлд“, но извади ръката си празна.

— Не, нямам. А ти?

— Сигурно са някъде тук на дъното. — Тя зарови из чантата си, отмести една златна пудриера и една тюркоазна кърпичка и накрая измъкна смачкан пакет „Хърбърт Тарейтънс“. Взеха по една. Той ги запали и тя върна пакета в чантичката си.

— Дори, искам нещо да ти кажа.

Тя издишваше струя дим към небето и почти не го чуваше.

— За хапчетата.

Дороти рязко извърна лице, пребледня. Сетне преглътна.

— Какво?

— Радвам се, че не подействаха — каза той с усмивка. — Наистина се радвам.

Тя го погледна озадачено.

— Да се радваш?

— Да. Като ти се обадих снощи, щях да ти кажа да не ги вземаш, но ти вече ги беше взела. — Хайде, мислеше си той, признай си. Да ти олекне. Сигурно те човърка.

Гласът й беше неуверен.

— Защо? Ти беше толкова… Какво те накара да промениш решението си?

— Не знам. Премислих. Смятам, че ми се иска да се оженим не по-малко, отколкото на теб. — Той разглеждаше цигарата си. — Освен това струва ми се, че е грях да се прави такова нещо. — Когато отново я погледна, страните й бяха поруменели, а очите й навлажнени.

— Сериозно ли говориш? — запита тя без дъх. — Наистина ли се радваш?

— Разбира се, иначе бих ли ти го казал?

— Слава богу!

— Какво има, Дори?

— Моля те, не се сърди. Аз… аз не ги взех.

Той се опита да покаже изненада. Думите се лееха от устата й.

— Ти каза, че ще намериш нощна работа, и аз бях сигурна, че ще се справим, че всичко ще се нареди, и толкова много разчитах на това, толкова много. Сигурна бях, че съм права. — Млъкна за момент. — Не се сърдиш, нали? — умоляваше тя. — Разбираш защо го направих.

— Естествено, пиленце. Не се сърдя. Казах ти, че се радвам, дето не подействаха.

Устните й трепнаха и тя се усмихна с облекчение.

— Чувствах се като престъпник за това, че те излъгах. Мислех, че никога няма да посмея да ти кажа. Не… просто не мога да повярвам!

Той извади старателно сгънатата кърпичка от горния си джоб и я допря до очите й.

— Дори, какво направи с хапчетата?

— Изхвърлих ги. — Тя се усмихна свенливо.

— Къде? — попита небрежно той, прибирайки кърпичката си.

— В клозета.

Точно това искаше да чуе. Нямаше да има въпроси защо е прибягнала до такъв безобразен изход, след като веднъж си е направила труда да се сдобие с отрова. Той хвърли цигарата си и я настъпи.

Дороти дръпна за последен път и също смачка с крак фаса.

— Много съм щастлива! — възкликна тя. — Сега вече всичко е чудесно! Чудесно!

— Чудесно — повтори той.

Погледна двата фаса долу, нейния с червило по края, неговия чист. Вдигна своя. Разцепи го по средата с нокътя на палеца си, остави тютюна да се разпилее и сви хартията на малко топче. Изстреля го с показалеца си през парапета.

— Така правехме в армията — каза той.

Тя погледна часовника си.

— Един без десет е.

— Твоят е напред — каза той и погледна своя. — Имаме още петнайсет минути.

Хвана я под ръка. Обърнаха се и бавно се заотдалечаваха от края на покрива.

— Говори ли с хазайката си? — попита тя.

— Какво? А, да. Всичко е уредено. — Минаха покрай постройката на асансьора. — В понеделник ще ти пренесем нещата от общежитието.

Дороти се засмя:

— Как само ще се изненадат… момичетата в общежитието! — Разхождаха се около перваза на вентилационната шахта. — Мислиш ли, че хазайката ти ще може да ни отдели още някой гардероб?

— Смятам, че да.

— Мога да оставя част от багажа си на тавана на общежитието, зимните неща. Останалите не са много.

Стигнаха до южната страна на шахтата. Той застана с гръб към перваза, вдигна се на ръце и седна отгоре. Петите му се удряха в зида на перваза.

— Не сядай там — каза Дороти загрижено.

— Защо не? — попита той, като погледна облицовката от бял камък. — Широко е колкото пейка. Нали не падаш, като седнеш на пейка? Той потупа камъка вляво от себе си. — Ела.

— Не — каза тя.

— Пъзла.

Тя се попипа отзад.

— Костюмът ми…

Той извади носната си кърпа, тръсна я да се разтвори и я постла до себе си върху камъка.

— Сър Уолтър Роли^[4] — каза той.

Поколеба се за миг, сетне му подаде чантичката си. Като се обърна с гръб към перваза, тя се хвана за плочите от двете страни на кърпата и се повдигна. Той й помогна.

— Ето — каза, като сложи ръка около талията й. Тя бавно завъртя глава и надникна през рамо. — Не гледай надолу — предупреди я той. — Ще ти се завие свят.

Сложи чантичката й на камъка от дясната си страна и известно време седяха мълчаливо. Ръцете й все още бяха вкопчени в ръба на облицовката. Два гълъба се появиха иззад навеса на стълбището и се заразхождаха наоколо, като ги наблюдаваха бдително. Ноктите им чукаха по смолата.

— Как ще кажеш на майка си, по телефона или ще й пишеш? — попита Дороти.

— Не знам.

— Аз мисля да пиша на Елън и на татко. Страшно трудно е да се каже ей така по телефона.

Изскърца капак на вентилатор. След минута ръката му напусна талията й и захлупи нейната, която стискаше камъка между двамата. С другата ръка се подпря на облицовката и се спусна от перваза. Преди тя да може да направи същото, той се завъртя и застана срещу нея, коленете й опираха в кръста му, а двете й ръце бяха скрити под неговите. Той й се усмихна, тя също се усмихна. Втренченият му поглед се плъзна надолу по талията й.

— Млада майка — каза той.

Тя се засмя.

Ръцете му се преместиха върху коленете й, обхванаха капачките, върховете на пръстите му я галеха под ръба на полата.

— Да бяхме тръгнали, а?

— Ей сега, пиленце. Има време.

Той улови погледа й и го задържа, докато ръцете му слязоха надолу и обгърнаха извивката на прасците й отзад. С крайчеца на окото си виждаше ръцете й в бели ръкавици, които все още здраво стискаха предния край на облицовката.

— Много красива блуза — каза той, като гледаше бухналата копринена фльонга на врата й. — Нова ли е?

— Ами, нова. Имам я от памтивека.

Погледът му стана критичен.

— Фльонгата не е точно в средата.

Едната ръка пусна камъка и се вдигна, за да опипа възелчето.

— Не — каза той, — сега съвсем я изкриви.

Другата й ръка се отдели от ръба на перваза.

Ръцете му се плъзнаха по копринените чорапи надолу, докъдето стигаше, без да се навежда. Десният му крак се отдръпна назад, подпрян на пръсти, в готовност. Той притаи дъх.

Тя нагласи фльонгата с две ръце.

— Така по-д…

С бързината на кобра той се наведе, ръцете му сграбчиха петите й, отстъпи назад и се изправи, вдигайки високо краката й. Времето сякаш спря за миг, докато той си обръщаше ръцете да стисне подметките й, и погледите им се срещнаха: безумен ужас бликаше от очите й, вик се надигаше в гърлото й… Тогава, с всичка сила, той тласна вдървените от страх крака.

Мъчителният й писък премина през шахтата като запален фитил. Той си затвори очите. Викът заглъхна. Тишина, после ужасен оглушителен трясък. Той трепна, спомни си струпаните долу щайги и консерви.

 

 

Когато отвори очи, видя как кърпичката му се издува от ветреца, който я повдигаше от грапавата повърхност на камъка. Сграбчи я. Завъртя се и хукна към вратата на стълбището, грабна в една ръка шапката и куфара и дръпна вратата, като едновременно с това изтри с кърпата топката на бравата. Бързо прекрачи прага, затвори вратата и изтри вътрешната топка. Обърна се и побягна.

Затрополи надолу по черните метални стъпала, етаж след етаж — куфарът се удряше в краката му, дясната му ръка пареше на парапета. Сърцето му биеше лудо, а главата му се замая от въртящите се пред очите му стени. Когато най-сетне спря, той се намираше на площадката на седмия етаж.

Вкопчи се в централната колона. Задъхваше се. Фразата „физическо освобождаване от напрежението“ танцуваше в ума му. Затова именно бе тичал така — за освобождаване от напрежението, не от ужас, съвсем не от ужас. Пое дълбоко въздух. Остави куфара на земята, оправи шапката си, която се беше смачкала в стиснатата му ръка. С леко треперещи ръце я сложи на главата си. Погледна ръцете си. Дланите му бяха мръсносиви от подметките на… избърса ги и натъпка кърпата в джоба си. Подръпна оттук-оттам сакото си, вдигна куфарчето, отвори вратата и излезе в коридора.

Всички врати бяха отворени. Хора притичваха през коридора от периферните канцеларии към вътрешните, чиито прозорци гледаха към шахтата. Мъже в делови костюми, стенографки с книжни ръкавели, мъже по ризи със зелени козирки за слънце — всички със стиснати зъби, широко отворени очи, безкръвни лица. Той тръгна към асансьорите с умерена крачка, спираше, когато някой изскачаше пред него, после продължаваше. Когато минаваше покрай вратата на вътрешна стая, той всеки път поглеждаше, виждаше гърбовете на хората, скупчени около отворените прозорци, и чуваше възбудените им гласове в напрегната размяна на предположения.

Стигна до асансьорите и много скоро дойде един за надолу. Той се вмъкна в кабината и застана с лице към вратата. Зад него другите разпалено обсъждаха случилото се. Обичайната хладна сдържаност между хората в един асансьор бе изчезнала с неочакваната поява на заплахата от насилие.

Нормално непринудено суетене изпълваше фоайето. Повечето хора, току-що влезли отвън, не усещаха никакъв смут. Като поклащаше леко куфарчето, той прекоси мраморната зала и излезе. Навън бе слънчев следобед, изпълнен с глъчка. Като слизаше по стълбите пред сградата, се размина с двама полицаи, които отиваха нагоре. Обърна се и изгледа сините униформи, които изчезнаха в една от въртящите се врати. В края на стъпалата той спря и разгледа ръцете си още веднъж. Бяха като от камък. Не потрепваха. Усмихна се. Обърна се и погледна въртящите се врати. Питаше се дали ще бъде много рисковано да се върне, да се смеси с тълпата, да я види…

Отхвърли идеята.

Мина един трамвай за университета. Ускори крачка и стигна до пресечката, където трамваят беше спрял на червен светофар. Метна се в него, отиде в дъното и се загледа назад през прозореца. Когато трамваят беше изминал около четири преки, по насрещното платно профуча бяла линейка и писъкът на сирената й бързо се отдалечи. Той я наблюдаваше как става все по-дребна, по-дребна… Накрая спря пред Общината. После трамваят зави по Юнивърсити Авеню и той вече не я виждаше.

12

Организационната среща на студентите в деня преди бейзболния мач, която се провеждаше на една поляна край стадиона, започна в девет часа вечерта, но вестта за самоубилата се студентка (естествено, бе се самоубила, как би могла да падне, след като „Клариън“ недвусмислено писа, че парапетът там е по-висок от метър?) помрачи цялото мероприятие. В оранжевата светлина на огъня студентите, особено момичетата, седяха на постланите одеяла и разговаряха сгушени. Треньорът на бейзболния отбор и членовете на инициативния отряд за емоционална подкрепа на играчите напразно се опитваха да проведат срещата както трябва. Те подканваха момчетата да събират все повече и повече горящи предмети, хвърляха щайги и кашони, докато горящата купчина стана толкова висока, че застрашаваше да се катурне, но и това не помогна. Скандиранията бяха съвсем вяли и замираха по средата.

 

 

На много от предишните срещи той не бе присъствал, но на тази се появи. Излезе от квартирата си с кашон в ръце и тръгна бавно по тъмните улици, сякаш отиваше на литургия.

Следобед беше изпразнил куфарчето на Дороти и бе скрил дрехите й под дюшека на леглото си. После, въпреки че денят беше топъл, той си облече мушамата, напълни джобовете й с шишенцата и кутийките с козметика, които бяха наредени между дрехите, и напусна къщата с куфарчето, от което беше махнал етикетите с адреса на Дороти в Ню Йорк и Блу Ривър. Слезе в града и заключи куфарчето в гардероба на автогарата. Оттам отиде до моста на Мортън Стрийт и хвърли в тъмнокафявата вода ключа от кабината и шишенцата, едно по едно, като първо ги отваряше, за да не изплуват. Във водата се появиха следи от розов лосион, избледняха и изчезнаха. На път за вкъщи спря в магазин за плодове и зеленчуци и се снабди с кашон, съдържал консерви ананасов сок.

Занесе кашона на сбора и си проправи път сред множеството седнали и полулегнали оранжеви силуети в тъмнината. Като стъпваше внимателно между одеяла и крака в сини джинси, той се придвижи към средата на поляната.

Горещината и блясъкът бяха много силни в свободното пространство, което опасваше бучащия близо четириметров огън. Той постоя, загледан в пламъците. Неочаквано треньорът и един от отряда за емоционална подкрепа се спуснаха към него откъм другата страна на огъня.

— Браво! Страшен си, момче! — извикаха те и грабнаха кашона от ръцете му.

— Гледай ти! — възкликна треньорът, като усети тежестта на кашона. — Той не е празен.

— Книги, стари тетрадки…

— Чудесно! — Треньорът се обърна към околните. — Внимание! Внимание! Започваме да горим книгите!

Няколко души изоставиха разговорите и погледнаха. Треньорът и другото момче хванаха кашона от двете страни и го залюляха напред-назад към шумолящите пламъци.

— На върха! — извика треньорът.

— Почакайте…

— Не се бой, приятелю. При нас няма грешка! Горенето на книги ни е втора специалност!

Те залюляха кашона: едно, две, три! Кашонът полетя косо нагоре, успоредно на конусовидната клада, направи дъга и се стовари на самия връх, сред вулкан от искри. Заклати се за момент и се задържа. Разнесоха се аплодисменти.

— Гледайте, Ал пристига със сандък! — извика момчето и хукна към другия край на огъня, а треньорът след него.

Той стоеше и гледаше как кашонът почернява и огнените езици ближат страните му. Изведнъж основата на огъня се размърда и забълва снопове искри. Горяща главня го удари по крака. Отскочи назад. По целия му панталон тлееха искри. Той нервно ги отупа. В светлината на огъня ръцете му бяха меднозлатисти.

Когато угаси и последните искри, погледна нагоре, за да се увери, че кашонът още се крепи. Крепеше се. Пламъците пронизваха капака му. Съдържанието, помисли си той, вероятно вече е напълно изгоряло.

Вътре бяха справочникът по лабораторна фармация, брошурите на „Кингшип Копър“, етикетите от куфарчето и няколко дрехи, които Дороти беше приготвила за краткото им сватбено пътешествие: рокля за коктейл от сива тафта, чифт лачени обувки, найлонови чорапи, комбинезон, сутиен и пликчета, две носни кърпички, чифт розови атлазени пантофки, розов халат и нощница от коприна и фина дантела, парфюмирана, бяла…

13

Изрезка от „Клариън Леджър“, Блу Ривър, петък, 28 април 1950 г.

СТУДЕНТКА ОТ СТОДАРД СЕ ХВЪРЛЯ ОТ ПОКРИВА

Фатална случка в Общината. Трагичната смърт на дъщерята на медодобивен магнат.

Дороти Кингшип, деветнайсетгодишна второкурсничка в Стодардския университет, загина днес, като падна или скочи от покрива на четиринайсететажната сграда на Общината в Блу Ривър. Привлекателното русо момиче от Ню Йорк беше дъщеря на Лео Кингшип, президент на корпорацията „Кингшип Копър“.

В 12,58 служители в сградата били стреснати от силен писък и сгромолясване откъм широката вентилационна шахта, която минава през зданието. Те се спуснали към прозорците и видели обезформеното тяло на млада жена. Доктор Харви С. Хес, от Удбридж Съркъл 57, който по това време бил във фоайето, се озовал на местопроизшествието само след секунди и установил, че момичето е мъртво.

Полицията пристигнала веднага и открила дамска чанта върху високия сто и десет сантиметра парапет, който опасва вентилационната шахта. В чантичката имало свидетелство за раждане и лична карта от Стодардския университет, които послужили за идентифициране на момичето. Полицията също намерила цигарена угарка на покрива със следи от червило с цвета на това, с което е била мис Кингшип. От това извадили заключение, че тя е прекарала няколко минути на покрива непосредствено преди фаталната случка…

Рекс Каргил, оператор на асансьор, казал на полицията, че качил мис Кингшип на шестия или седмия етаж половин час преди трагедията. Друг оператор, Андрю Вечи, смята, че е качвал жена, облечена подобно на мис Кингшип, на четиринайсетия етаж малко след 12,30 ч., но не знае от кой етаж тя е взела асансьора.

Според декана на Стодардския университет, Кларк Д. Уелч, мис Кингшип се е справяла добре с всички предмети. Потресените студентки от общежитието, в което тя е живяла, не можаха да посочат никаква причина да се самоубие. Описаха я като тиха и затворена. „Никой не я познаваше достатъчно добре“, каза едно момиче.

Изрезка от „Клариън Леджър“, Блу Ривър, събота, 29 април 1950 г.

ФАКТИТЕ СОЧАТ, ЧЕ СТАВА ДУМА ЗА САМОУБИЙСТВО

Сестрата на загиналата студентка е получила бележка по пощата.

Смъртта на Дороти Кингшип, студентката от Стодард, която се хвърли от покрива на Общината вчера следобед, е самоубийство, заяви пред журналисти снощи началникът на полицията Елдън Чесър. Вчера късно следобед сестра й, Елън Кингшип, студентка в Колдуел, Уисконсин, е получила по пощата бележка без подпис, но почеркът, със сигурност се установи, е на мъртвото момиче. Въпреки че точният текст на бележката не бе оповестен, началникът Чесър го характеризира като „изразяващ ясно намерение за самоубийство“. Бележката е била изпратена от този град с пощенско клеймо от вчера 6,30 ч.

Като получила бележката, Елън Кингшип се опитала да се свърже със сестра си по телефона. Повикването било прехвърлено на декана на Стодард, Кларк Д. Уелч, който уведомил мис Кингшип за смъртта на деветнайсетгодишното момиче. Мис Кингшип незабавно тръгнала за Блу Ривър и пристигнала тук вчера вечерта. Баща й, Лео Кингшип, президент на корпорацията „Кингшип Копър“, се очаква да пристигне днес, тъй като самолетът му се е приземил в Чикаго поради лошото време.

ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, ГОВОРИЛ СЪС САМОУБИЛАТА СЕ, Я ОПИСВА КАТО НАПРЕГНАТА, НЕРВНА

от Ла Верн Брийн

„Тя много се смя и поначало беше усмихната през цялото време, докато стоя в моята стая. Сновеше насам-натам… Тогава си помислих, че е много щастлива за нещо, но сега разбирам, че всичко това са били симптоми на страшно нервно напрежение. Смехът й беше насилен, а не щастлив. Трябвало е веднага да го позная, след като се занимавам, с психология.“ Така описва Анабел Кох, второкурсничка в Стодард, поведението на Дороти Кингшип два часа преди самоубийството й.

Мис Кох, родом от Бостън, е дребно, очарователно момиче. Вчера тя е останала в стаята си поради силна хрема. „Дороти почука на вратата към единайсет и четвърт, разказва мис Кох. Бях си в леглото. Тя влезе и аз малко се изненадах, защото се познавахме бегло. Както вече казах, тя непрекъснато се усмихваше и сновеше насам-натам. Беше по хавлия. Попита дали бих й услужила с колана от зеления ми костюм. Разбирате ли, двете имаме еднакви зелени костюми. Аз си купих моя в Бостън, а тя нейния в Ню Йорк, но са абсолютно еднакви. И двете си ги бяхме облекли за вечеря миналата събота, беше много неловко. Както и да е, тя попита дали ще й услужа с моя колан, защото токата на нейния била счупена. В началото се поколебах, понеже това ми е новият пролетен костюм, но на нея, изглежда, и трябваше толкова много, че накрая й казах в кое чекмедже е и тя го взе. Поблагодари ми и си отиде.“

Тук мис Кох замълча и си свали очилата. „А ето и странната част от историята. По-късно, когато дойде полицията и претърсиха стаята й, да проверят оставила ли е бележка, намериха колана ми на бюрото й! Познах го по олющения език на токата. Бях много разочарована, когато се олющи, защото костюмът беше скъп. Полицията задържа колана.

Озадачих се от този факт. Защо Дороти се престори, че има нужда от колана ми, а после не го е използвала? Била е със зеления костюм, когато… когато е станало. Полицията провери — токата на колана й не е била счупена. Всичко това ми изглеждаше много загадъчно.

После осъзнах, че коланът сигурно е бил само претекст да си поговори с мен. Когато е извадила костюма, той вероятно й е напомнил за мен, а знаеше, че съм болна, и просто е решила да дойде, като се престори, че й е необходим коланът. Трябва да е имала отчаяна нужда да поговори с някого. Как не разпознах признаците навреме! Не мога да се помиря с мисълта, че ако бях я накарала да сподели проблемите си, каквито и да са били те, може би всичко това нямаше да се случи.“

Като си тръгвахме от стаята на Анабел Кох, тя добави: „Дори когато ми върнат колана от полицията, знам със сигурност, че няма да мога повече да облека зеления си костюм.“

14

Последните шест седмици от учебната година му се сториха особено вяли. Мислеше си, че вълнението, породено от смъртта на Дороти, ще остане известно време като ярка следа от ракета, но то се заличи почти веднага. Очакваше повече разговори в университетското градче и статии във вестниците, които да му позволят да изпита блаженото чувство на превъзходство, опиянението на всесведущия. А то — нищо. Три дни след като Дороти умря, университетските клюки я изоставиха и се вкопчиха в десетина цигари марихуана, намерени в едно от по-малките общежития. Колкото до вестниците, един кратък параграф, съобщаващ за пристигането на Лео Кингшип в Блу Ривър, отбеляза за последен път името Кингшип по страниците на „Клариън Леджър“. Нито дума за аутопсия или пък за бременността й, макар че когато едно неомъжено момиче извърши самоубийство, без да посочва причина, положително това е първото нещо, което ще им дойде наум. Кингшип, изглежда, бе потрошил доста пари, за да потули историята.

Всъщност трябваше да ликува. Ако се водеше разследване, положително щяха да го потърсят за разпит. Но щом като никой не се бе обърнал към него, никой не го бе заподозрял, значи нямаше разследване. Всичко си беше отишло на мястото. С изключение на тази история с колана. Тя го озадачаваше. Защо, по дяволите, Дороти бе взела колана на тази Кох, след като не е искала да го носи? Може би действително е искала да си поговори с някого… за женитбата… и после се е отказала. Слава богу. Или пък токата на колана й наистина е била счупена, но тя е успяла да я поправи, след като вече е била взела колана на Кох. Така или иначе, това бе дреболия. Обяснението на Кох само подкрепяше идеята, че е самоубийство, допринасяше за пълния успех на плановете му. Трябваше да хвърчи в облаците, да се усмихва на непознати, тайно да полее победата си с шампанско. Вместо това изпитваше някакво тъпо, тегнещо чувство, някакво разочарование. Не можеше да разбере на какво се дължи.

Депресията му се засили, когато в началото на юни се прибра в Менасет. Ето го пак там, където беше миналото лято, след като дъщерята на притежателя на концерна за селскостопански съоръжения му каза за годеника си, и по-миналото лято, след като напусна вдовицата. Смъртта на Дороти беше отбранителна мярка. Нито един от плановете му не го бе извел и крачка напред.

Започна да се дразни от майка си. Кореспонденцията му от университета се свеждаше до една картичка седмично и тя му вадеше душата за подробности. Има ли снимки на момичета, с които е излизал? И естествено очакваше това да са най-красивите, най-търсените момичета. Членува ли в този клуб, в онзи клуб? Очакваше да е председател и на двата. Какъв е успехът му по философия, по английски, по испански? Очакваше да е пръв по всичко.

— Време е да разбереш, че не съм цар на този свят! — избухна той един ден и изхвърча от стаята.

Хвана се на временна работа за през лятото — от една страна, защото му трябваха пари, от друга, защото стоенето по цял ден вкъщи с майка му го притесняваше. Това обаче не му помогна да се освободи от мислите си. Работеше в модерно обзаведен галантериен магазин и стъклените витрини на щандовете бяха свързани по ръбовете с шини от лъскава мед, широки два пръста.

 

 

Към средата на юли той все пак започна да се отърсва от мрачното си настроение. Още пазеше изрезките от вестниците за смъртта на Дороти, заключени в малък сейф, който държеше в дрешника в спалнята си. Взе да ги изважда от време на време, да им хвърля по един поглед, като се усмихваше на началническата увереност на шефа на полицията Елдън Чесър и на недозрялото теоретизиране на Анабел Кох.

Изрови старата си карта от библиотеката, презавери я и започна да взема редовно книги: „Студии за убийства“ от Пирсън, „Убийство с мотив изгода“ от Болито, томове от „Поредица регионални убийства“. Прочете за Ландру, Смит, Причард, Крипън — мъже, които се бяха провалили там, където той бе успял. Естествено, описваха само историите на заловените убийци, а бог знае колко хора бяха успели. Все пак ласкателно беше да се види колко много са се провалили.

Досега това, което се случи в Общината, бе просто „смъртта на Дороти“. Постепенно започна да мисли за него като за „убийството на Дороти“.

Понякога, както си лежеше в леглото с книга в ръка и размишляваше върху току-що прочетените описания на убийства, изведнъж го зашеметяваше огромната дързост на това, което бе извършил. Ставаше и се оглеждаше в огледалото над тоалетната масичка. Успях да се измъкна, мислеше си той. Веднъж дори го прошепна на глас:

— Убих и успях да се измъкна!

Какво от това, че още не беше богат! По дяволите, та той бе само на двайсет и четири години.

1

Писмо от Анабел Кох до Лео Кингшип:

Студентско общежитие

Стодард Юнивърсити

Блу Ривър, Айова

5 март 1951 г.

 

Уважаеми господин Кингшип.

Предполагам, че се питате коя съм, ако не си спомняте името ми от вестниците. Аз съм момичето, което даде на заем колана си на дъщеря Ви Дороти през април миналата година. Аз последна говорих с нея. Ако нямах сериозна причина, не бих повдигнала този въпрос, тъй като съм сигурна, че темата е много болезнена за Вас.

Както може би си спомняте, аз и Дороти имахме еднакви зелени костюми. Тя дойде в моята стая и ми поиска колана. Аз й го дадох и по-късно полицията го намери в стаята й (тогава си мислех, че е моят колан). Задържаха го повече от месец, докато решат да ми го върнат, и през това време пролетта свърши, така че миналата година не облякох зеления си костюм.

Сега отново наближава пролет и снощи преглеждах пролетните си дрехи. Пробвах зеления костюм и той ми стоеше чудесно. Но когато сложих колана, за мое учудване открих, че това е коланът на Дороти. Разбирате ли, белегът оставен от катарамата, е две дупки по-нататък, отколкото е талията ми. Дороти беше много стройна, но аз съм по-слаба от нея. Всъщност, откровено казано, съм направо кльощава. Знам със сигурност, че не съм отслабнала напоследък, защото костюмът, както вече споменах, ми е съвсем по мярка. Значи коланът е на Дороти. Когато полицията най-напред ми го показа, помислих, че е моят, защото златното покритие на езика на катарамата беше олющено. Трябвало е да се сетя, че след като двата костюма са правени от един и същ производител, покритието ще падне и от двете катарами.

Излиза, че Дороти не е могла да носи своя колан по някаква причина, макар изобщо да не е бил повреден, и е взела моя. Нищо не разбирам. Навремето си мислех, че тя само се е преструвала, че й трябва коланът ми, защото е искала да поговори с мен.

След като знам, че това е коланът на Дороти, бих се чувствала неудобно да го нося. Не съм суеверна, но в крайна сметка той не е мой, а на бедната Дороти. Помислих си да го изхвърля, но и това е някак неудобно, така че Ви го изпращам в отделен пакет и можете да го запазите или да разполагате с него както намерите за добре.

Аз пак мога да използвам костюма, защото и без това тази година всички момичета тук носят широки кожени колани.

С уважение,

Анабел Кох

Писмо от Лео Кингшип до Елън Кингшип:

8 март 1951 г.

 

Мила Елън.

Получих последното ти писмо и се извинявам, че не ти отговорих по-рано, но напоследък бях много зает с неотложни задачи, свързани с бизнеса.

Вчера, както всяка сряда, Мариън беше тук на вечеря. Тя не изглежда много добре. Показах й едно писмо, което получих вчера, и тя предложи да го препратя на теб. То е в плика. Прочети първо него и после моето писмо.

Сега, след като си прочела писмото на мис Кох, ще ти обясня защо ти го изпращам.

Мариън ми каза, че след смъртта на Дороти ти се упрекваш, че си проявила безсърдечно отношение към нея. Според Мариън онзи разказ на мис Кох за отчаяната нужда на Дороти да разговаря с някого те е накарал да смяташ, че това е трябвало да бъдеш ти и си щяла да бъдеш ти, ако не си тласнала Дороти към самостоятелност твърде рано. Мислиш си, както Мариън подразбира от писмата ти, че ако твоето отношение към Дороти е било различно, тя може би нямаше да избере този път.

Аз смятам, че Мариън е права. Това обяснява и твоето настойчиво нежелание да приемеш истината — това твое самозалъгване, само така мога да го нарека, — когато миналия април упорито отказваше да повярваш, че смъртта на Дороти е самоубийство, въпреки неоспоримото доказателство на бележката, която ти самата получи. Внушаваше си, че ако Дороти е извършила самоубийство, ти по някакъв начин си отговорна за това, така че трябваше да минат няколко седмици, преди да повярваш на истината за смъртта й и да поемеш бремето на една въображаема отговорност.

От писмото на мис Кох става ясно, че Дороти е отишла при нея именно защото, по някаква нейна си причина, й е трябвал коланът. Тя не се е нуждаела отчаяно да поговори с някого. Решила е да го направи, тъй че е щяла да го направи и няма абсолютно никаква причина да смяташ, че би дошла първо при теб, ако не сте се спречкали миналата Коледа. (И не забравяй, че тогава тя започна разпрата, беше в лошо настроение.) Колкото до първоначалната студенина от страна на Дороти, нали и аз се съгласих, че е по-добре да отиде в Стодард вместо в Колдуел, защото в Колдуел щеше да стане още по-зависима от теб. Вярно, ако те беше последвала в Колдуел, трагедията нямаше да се случи, но „ако“ с нищо не помага. Наказанието на Дороти бе наистина прекомерно сурово, но си го е избрала сама. Аз не нося отговорност, нито ти, нито който и да било друг освен тя самата.

Известието, че първоначалното тълкуване на мис Кох за поведение на Дороти е било погрешно, надявам се, ще те освободи от чувството за вина, което може би продължава да те тормози.

Твой любещ баща

 

П.П. Моля да ме извиниш за нечетливия почерк. Сметнах това писмо за твърде лично, за да го продиктувам на мис Ричардсън.

Писмо от Елън Кингшип до Бъд Корлис:

12 март 1951 г. 8,35 ч.

 

Драги Бъд.

Ето че седя във вагон-ресторанта пред чаша кока-кола (в този час — уф!), с лист и писалка и се старая да пиша равно, макар че ръката ми подскача в ритъма на влака, и да дам едно „далеч не блестящо, но поне хвърлящо известна светлина“ — както би казал професор Мълхоланд — обяснение защо предприемам това пътуване до Блу Ривър.

Съжалявам за баскетболния мач довечера, но съм сигурна, че Кони или Джейн с удоволствие ще дойдат на мое място, а ти можеш да си мислиш за мен между полувремената.

Преди всичко това пътуване не е плод на прибързано решение! Обмислях го цяла нощ. Все пак не съм тръгнала да бягам в Кайро! Второ, няма да пропусна от материала, защото ти ще водиш пълни записки във всички часове, пък и надали ще отсъствам повече от седмица. Освен това не знам да са изхвърлили някой студент от горните курсове за неизвинени. Трето, не смятам, че ще е загубено време, защото няма да разбера истината, ако не се опитам да я разбера, а докато не се опитам, няма да имам нито минута спокойствие.

Сега, след като отхвърлих възраженията, нека ти обясня защо отивам. Ще започна с малко предистория.

От писмото, което получих от баща си в събота сутринта, ти знаеш, че първоначално Дороти искаше да дойде в Колдуел и аз се противопоставих за нейно добро — тогава бях убедена, че е за нейно добро. След смъртта й се питам дали не е било чист егоизъм от моя страна. У дома ме е ограничавала както строгостта на баща ми, така и зависимостта на Дороти от мен, въпреки че не съм го съзнавала. И когато отидох в Колдуел, аз направо хвръкнах. През първите три години се отдадох на живот: излизах с весели компании, движех се с най-големите бохеми… Ако можеше да надзърнеш в миналото, не би ме познал. Та мисълта ми е, не съм сигурна дали тогава спрях Дороти, за да насърча нейната независимост или за да запазя своята, тъй като Колдуел е такова място, че всеки знае какво върши другият.

Преценката на баща ми (вероятно от втора ръка, чрез Мариън) за реакцията ми към смъртта на Дороти е абсолютно вярна. Не исках да приема, че е самоубийство, защото това означаваше, че съм отчасти отговорна. Мислех обаче, че имам и други причини за съмнение освен емоционалните. Бележката, която тя ми изпрати, например. Почеркът беше нейният — не мога да отрека, — но изразите сякаш не бяха нейни. Звучаха някак превзето и се обръщаше към мен със „скъпа“, докато по-рано винаги е било „мила Елън“ или „скъпа Елън“. Споменах това на полицията, но те казаха, че тя естествено е била напрегната, когато е писала бележката, и не може да се очаква, че ще се изразява нормално, с което трябваше да се съглася, тъй като изглеждаше логично. Фактът, че е носела свидетелството си за раждане, също ме тревожеше, но те дадоха обяснение и на това. Самоубийците често си правели труда да осигурят незабавното установяване на самоличността им. Фактът, че другите неща, които тя винаги носеше в портфейла си (лична карта от Стодард и други документи), са достатъчно доказателство за самоличността й, изглежда, не им направи никакво впечатление. А когато им казах, че тя просто не е такъв човек, че не би й дошло наум да се самоубие, те дори не си дадоха труд да ми отговорят. Отхвърлиха всичките ми аргументи.

Нищо не можех да направя. Разбира се, накрая трябваше да приема, че Дороти се е самоубила и че аз съм отчасти виновна за това. Разказът на Анабел Кох беше само един необорим аргумент. А мотивът за самоубийството на Дороти ме караше да се чувствам още по-отговорна, тъй като в днешно време разумните момичета не трябва да се самоубиват, когато забременеят… Освен, мислех си аз, ако са свикнали да се осланят на друг и после този друг изведнъж ги изостави.

Но бременността на Дороти означаваше, че още един човек я е изоставил — мъжът. В едно бях сигурна — Дороти не се отнасяше лекомислено към секса. Тя не се сваляше ей тъй, за ден-два. Фактът, че е била бременна, означаваше, че е имало мъж, когото тя е обичала и за когото е възнамерявала един ден да се омъжи.

Спомних си, че в началото на декември, пет месеца преди смъртта си, Дороти ми бе писала за един младеж, когото срещала в часовете по английски. Излизала с него от доста време и знаела, че това е Истинската Любов. Пишеше, че ще ми разкаже подробно през коледната ваканция. Но по Коледа ние така се сдърпахме, че тя не ми говореше. А след като се прибрахме в колежите, започнахме да си разменяме много сдържани писма. Така и не успях да науча дори името му. Знам за него само това, което тя бе споменала в онова писмо — че е бил в нейната група по английски през есента и че бил красавец и приличал на Лен Върнън (съпруг на наша братовчедка), което означава, че възлюбеният на Дороти е бил висок, рус и синеок.

Споменах на баща ми за този младеж и го увещавах да разбере кой е и да го накаже по някакъв начин. Не се съгласи и взе да ми обяснява, че било невъзможно да се докаже, че именно той е вкарал Дороти в беля, пък дори и да можело да се докаже, каква полза от това. Според него тя се била самонаказала за греховете си и той смяташе случая за приключен.

Така стояха нещата до събота, когато получих писмото от баща ми заедно с това на Анабел Кох. Ето че стигнахме до моето голямо откритие.

Писмата нямаха очаквания от баща ми ефект — във всеки случай не в първия момент, защото, както казах, историята на Анабел Кох далеч не беше причината за моята гузна съвест. Но после започнах да се чудя: ако коланът й е бил съвсем здрав, защо Дороти е излъгала и взела колана на Анабел? Защо Дороти не е могла да сложи своя колан? Баща ми е склонен да отмине това обстоятелство, като казва, че е имала „някаква нейна си причина“, но аз исках да знам каква е тази причина, защото в деня на смъртта си Дороти бе направила още три привидно незначителни неща, които тогава ме озадачиха и продължават да ме озадачават. А именно:

1. В 10,15 ч. същата сутрин тя си купува чифт евтини бели ръкавици в магазина срещу общежитието. (Собственикът съобщил в полицията, след като видял снимката й във вестника.) Първо попитала за тънки чорапи, но поради големия наплив за пролетния бал, насрочен за следващата вечер, вече нямали от нейния размер. Тогава поискала ръкавици и купила един чифт за долар и петдесет. Тя е била с тях, когато е загинала, а в същото време в бюрото в стаята й е имало красиви бели ръкавици, ръчна изработка, съвършено чисти — Марион й ги беше подарила предната Коледа. Защо не е сложила тях?

2. Дороти се обличаше старателно. Носела е зеления си костюм, съчетан с евтина блуза от бяла коприна, чиято провиснала безвкусна фльонга никак не подхожда на линията на костюма. В същото време в гардероба й имаше бяла копринена блуза, също безупречно чиста, ушита специално за този костюм. Защо не е облякла нея?

3. Дороти е била облечена в тъмнозелено, в комбинация с кафяво и бяло. А кърпичката в чантата й е ярко тюркоазна, възможно най-неподходяща за тоалета й. В стаята й е имало поне дузина кърпички, които вървят с тоалета й. Защо не е взела някоя от тях?

Тогава, след смъртта й, аз споменах тези неща на полицията. Те им обърнаха толкова внимание, колкото и на другите въпроси, които бях повдигнала. Била объркана. Абсурдно било да се очаква от нея да се облече с обичайното си старание. Изтъкнах, че случаят с ръкавиците е обратното на разсеяност — тя ги е купила, защото много е държала да си купи нещо. А щом в единия случай е действала съзнателно, не е ли логично да се предположи, че и трите й постъпки са били целенасочени? Те махнаха пренебрежително: „Сложно нещо е психологията на самоубийците.“

Писмото на Анабел Кох прибави четвърти случай, който следваше схемата на другите три. Коланът на Дороти е бил в изправност, но вместо него тя е сложила този на Анабел. Във всички тези случаи тя се отказва от подходяща вещ заради по-неподходяща. Защо?

Блъсках си главата с този проблем цяла събота и сетне цялата нощ. Не ме питай какво очаквах да докажа. Чувствах, че трябва да има някакъв смисъл зад всичко това, и се опитвах да разбера в какво състояние е била Дороти по онова време, какво се е въртяло в главата й. Всичко това не ми даваше мира, като болен зъб в устата — щеш, не щеш, езикът ти е там.

Трябват ми топове хартия, за да ти опиша всички етапи, през които преминах в търсенето на някаква връзка между четирите отхвърлени вещи. Цена, откъде са взети и хиляда други идеи, но нищо не излизаше. Същото стана и когато се опитах да намеря общи черти в неподходящите неща, които бе използвала. Дори взех четири листа, озаглавих ги „Ръкавици“, „Кърпичка“, „Блуза“ и „Колан“, записах всичко, което знаех за тях, и отново започнах да търся връзката. По едно време взех да си мисля, че наистина няма връзка. Размери, кога е купено, собственост, стойност, цвят, качество, място на купуване — нито една от съществените особености не се появи във всички списъци. Скъсах листата и си легнах. „Сложно нещо е психологията на самоубийците.“

Идеята ми хрумна след около час, при това така изненадващо, че подскочих в леглото, направо смразена. Блузата, ръкавиците, купени сутринта, коланът на Анабел Кох, тюркоазната кърпичка — „Нещо старо, нещо ново, нещо на заем, нещо синьо“.

Може и да е съвпадение, непрестанно си повтарям това. Но дълбоко в сърцето си не вярвам.

Дороти е отишла в Общината не защото Общината е най-високата сграда в Блу Ривър, а защото е мястото, където отиваш, ако искаш да се жениш. Тя е носела нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо — бедната романтична Дороти! — и свидетелството си за раждане, за да докаже, че е навършила осемнайсет години. А човек не отива там самичък. Онзи, който е придружил Дороти, може да е единствено младежът, от когото е забременяла, младежът, с когото е ходила дълго време и когото е обичала — русият, синеок красавец от групата й по английски през есента. Той е намерил начин да я качи на покрива. Почти съм сигурна, че така е станало.

Бележката? В нея пишеше само: „Надявам се, че ще ми простиш за нещастието, което ще причиня. Няма какво друго да направя.“ Къде се споменава за самоубийство? Тя е имала предвид сватбата! Тя знаеше, че татко не би одобрил подобна прибързана стъпка, но какво друго е можела да направи, била е бременна. От полицията бяха прави, като казаха, че неестественият тон се дължи на някакво напрежение, само че напрежението е било породено от предстоящата женитба, а не от мисълта за самоубийство.

„Нещо старо, нещо ново…“ бе за мен достатъчно силен аргумент, но той в никакъв случай не можеше да накара полицията да преквалифицира едно самоубийство в неразкрито убийство, особено пък след като са с предубеждение към мен — онази чудачка, която им досаждаше миналата година. Знаеш, че това е вярно. Реших, че ще издиря този младеж и ще направя много предпазливо разузнаване „A la Шерлок“. Щом се добера до нещо, което подкрепя моите подозрения, нещо достатъчно убедително, че да заинтригува полицията, естествено, ще ида при тях. Гледала съм доста филми, в които героинята разобличава убиеца насаме в неговата затънтена квартира, а той й отговаря: „Да, аз го направих, само че ти няма да можеш да разкажеш на никого.“ Така че не се безпокой за мен, не действай прибързано и не пиши на баща ми, защото той сигурно ще побеснее. Може и да е „безразсъдно“ да се втурвам по този начин, но мога ли да си седя спокойно, когато знам какво трябва да се направи и няма кой друг да се заеме?

Всичко е като по часовник. Тъкмо влизаме в Блу Ривър. Виждам Общината през прозореца.

Ще довърша писмото по-късно през деня, когато ще мога да ти кажа къде съм отседнала и какъв напредък имам, ако изобщо имам някакъв напредък. Въпреки че Стодард е десет пъти по-голям от Колдуел, мисля, че знам откъде да започна. Пожелай ми успех…

2

Деканът Уелч беше възпълничък, с кръгли сиви очички, като копчета, забити в опънатата розова плът на лицето му. Той обичаше да носи костюми от черна каша, с едноредно сако, за да се вижда клипсът на връзката му. Кабинетът му беше мрачен и напомняше параклис, облицован е тъмно дърво, с драперии, а в центъра стоеше бюрото му — огромно и педантично подредено.

Като освободи бутона на секретарската уредба, деканът стана и се обърна към вратата. Влажните му устни, разпънати в дежурна усмивка, се свиха сериозно и лицето му доби изражение, подходящо за посрещането на момиче, чиято сестра бе отнела живота си, докато формално е била под неговите грижи. Тържествените звуци на обедните камбани долитаха в стаята, леко приглушени от разстоянието и драпериите. Вратата се отвори и в кабинета влезе Елън Кингшип.

Докато тя затвори вратата и се приближи до бюрото му, деканът успя да я претегли и прецени със самодоволната увереност на човек, който години наред е работил с млади хора. Беше спретната — това му се хареса. И доста хубава. Червеникавокестенява гъста коса, кафяви очи, сдържана усмивка, която намекваше за онази трагична случка от миналото. Решителен вид. Вероятно не беше отличничка, но бе упорита — над средното ниво на курса. Мантото и роклята и бяха в тъмносиньо — приятен контраст на обичайната студентска пъстроцветност. Изглеждаше малко нервна, но всъщност напоследък всички бяха такива.

— Мис Кингшип — промърмори той и кимна, като посочи стола за посетители. Седнаха. Деканът сплете розовите си ръце. — Надявам се, че баща ви е добре.

— Много добре, благодаря. — Гласът й беше нисък и плътен.

— Имах удоволствието да се запозная с него… миналата година. — Настъпи кратко мълчание. — Мога ли да ви помогна с нещо?…

Тя се размърда на стола.

— Ние… баща ми и аз… се опитваме да открием един човек, студент тук. — Веждите на декана се повдигнаха. Лицето му изразяваше учтиво любопитство. — Той е заел на сестра ми значителна сума пари няколко седмици преди смъртта й. Тя ми писа за това. Миналата седмица случайно попаднах на чековата й книжка и се сетих за този случай. В книжката по нищо не личи да е изплатила дълга си и ние решихме, че на него му е било неудобно да си поиска парите.

Деканът кимна.

— Единственият проблем е, че не си спомням името му — каза Елън. — Но Дороти споменаваше, че бил в групата й по английски през зимния семестър. Рус младеж. Решихме, че вероятно вие ще можете да ни помогнете да го открием. Разбирате ли, сумата е значителна… — Тя си пое дълбоко въздух.

— Разбирам — каза деканът. Той притисна дланите си една в друга, сякаш сравняваше двете си ръце. Усмихна се на Елън. — Мога — отсече той важно като генерал. За миг остана в тази внушителна поза, после натисна един от бутоните на секретарската уредба. — Мис Плат — каза рязко и освободи бутона.

Придърпа леко стола си, за да го нагласи съвсем безупречно спрямо бюрото, сякаш се готвеше да обмисля дълго някакъв стратегически ход.

Вратата се отвори и в стаята влезе бледа жена с делови вид. Деканът й кимна, после се облегна на стола си, загледа се в стената зад главата на Елън и започна да чертае стратегията си. След известно време проговори:

— Извадете картона с програмата на Кингшип, Дороти, първи семестър, хиляда деветстотин четирийсет и девета. Вижте в коя група е била по английски и вземете списъка на тази група. Донесете ми папките на всички студенти от мъжки пол, чиито имена са включени в списъка. — Той погледна секретарката. — Ясно?

— Да, сър.

Накара я да повтори инструкциите.

— Добре — каза той. Тя излезе. — И по-бързо — подвикна той към затворената врата. Обърна се отново към Елън и й се усмихна самодоволно. Тя отвърна на усмивката му.

Постепенно ореолът на военна експедитивност избледня и на негово място се появи блага загриженост. Деканът се наведе напред, сплел пръсти върху бюрото.

— Сигурно не сте дошли в Блу Ривър само заради това — каза той.

— Гостувам на приятели.

— А, разбирам.

Елън отвори чантата си.

— Мога ли да запаля цигара?

— Разбира се. — Премести кристален пепелник към нейната страна на бюрото. — Самият аз пуша — призна й благосклонно. Елън му предложи цигара, но той отказа. Тя запали своята с клечка от бял кибрит, на който с меднозлатисти букви бе отпечатано „Елън Кингшип“.

Деканът гледаше кибрита замислено.

— Вашата добросъвестност във финансовите въпроси е възхитителна — каза той с усмивка — Де да бяха всички, с които имаме работа, тъй добросъвестни. — Взе в ръка един бронзов нож за разрязване на писма. — В момента започваме строителството на нов салон за физкултура и атлетика. Няколко души, които бяха обещали парична помощ, не удържаха на думата си.

Елън поклати съчувствено глава.

— Дали баща ви би проявил интерес да участва — разсъждаваше деканът. — В памет на вашата сестра…

— Непременно ще му съобщя за това.

— Бихте ли? Ще съм ви много признателен. — Той остави ножа за писма. — Чрез такива помощи се облекчава данъкът — добави той.

 

 

Няколко минути по-късно влезе секретарката с куп кафяви папки. Постави ги на бюрото пред декана.

— Английски, петдесет и първа — каза тя, — шеста група. Седемнайсет мъже студенти.

— Добре — каза деканът.

Секретарката си тръгна, а той намести стола си и потри ръце отново с вид на военен. Отвори най-горната папка и прелисти съдържанието й, докато стигна до личния формуляр. В ъгъла имаше залепена снимка.

— Тъмна коса — каза той и сложи папката от лявата си страна.

Когато прегледа всички папки, на бюрото му се оформиха две различни по размер купчини.

— Дванайсет с тъмна коса и пет със светла — каза деканът.

Елън се наведе напред.

— Дороти веднъж ми спомена, че е красив…

Деканът придърпа купчината с петте папки пред себе си, точно в средата на бюрото, и отвори първата.

— Джордж Спайзър — каза той замислено. — Съмнявам се, че мистър Спайзър ще ви се стори красив. — Той вдигна личния формуляр и го обърна към Елън. Лицето на снимката беше на кръглолик юноша с любопитни очички. Тя поклати глава.

Вторият беше изпит младеж с очила с голям диоптър.

Третият беше петдесет и три годишен и косата му беше бяла, а не руса.

Ръцете на Елън се бяха изпотили и стиснаха чантата й.

Деканът отвори четвъртата папка.

— Гордън Гант — каза той. — Звучи ли ви познато? — Той обърна формуляра към нея.

Беше рус и безспорно красив: светли очи, гъсти вежди, издължена волева брадичка и пренебрежителна усмивка.

— Струва ми се… да — каза тя. — Мисля, че той…

— Или пък Дуайт Пауъл? — попита деканът и с другата си ръка обърна към нея петия формуляр.

Петата снимка показваше сериозен младеж с широка челюст, раздвоена брадичка и светли очи.

— Кое име ви звучи познато? — попита деканът.

Елън гледаше безпомощно ту едната, ту другата снимка.

И двамата бяха руси, и двамата бяха синеоки, и двамата бяха красиви.

Тя излезе от административната сграда, застана пред каменните стъпала и огледа университетското градче — мрачно и сиво под облачното небе. В едната си ръка държеше чантичката, а в другата листче от бележника на декана.

Двама… Това щеше да я позабави, но нищо. Надали бе кой знае колко трудно да се разбере кой от двамата е човекът, когото търси. После щеше да го проследи, можеше и да се запознае с него, ако се наложи — макар и не като Елън Кингшип. Щеше да внимава да не пропусне стрелкащия поглед, предпазливия отговор. Не можеше едно убийство да не остави следи. (А тя знаеше, че това е убийство. Сигурна беше, че е убийство.)

Но нека не отива толкова далеч. Погледна листчето в ръката си:

Гордън К. Гант

Б — запад, 26-а улица 1312

Дуайт Пауел

Б — запад, 35-а улица 1520

3

Обядва набързо в малък ресторант на една улица срещу студентското градче — дъвчеше механично, а в ума й се боричкаха най-различни мисли. Как да започне? Да зададе няколко дискретни въпроса на техни приятели? Но откъде да тръгне? Да проследи всеки от тях, да разбере кои са приятелите му, да се срещне с тях, да намери онези, които са го познавали миналата година? За всичко това трябваше време, време… Ако остане твърде дълго в Блу Ривър, Бъд можеше да се обади на баща и. Пръстите й барабаняха припряно по масата. Кой би трябвало да знае подробности за Гордън Гант и Дуайт Пауъл? Техните семейства. Ако пък не бяха оттук, хазайката или някой съквартирант. Би било прибързано да започне от най-близките хора, но от друга страна, нямаше време за губене… Прехапа долната си устна, пръстите й още барабаняха.

След минута остави недоизпитата си чаша кафе, стана от масата и се отправи към телефонната кабина. Прехвърли колебливо страниците на тънкия указател на Блу Ривър. Името Гант изобщо не фигурираше, също и Пауел на Тридесет и пета улица. Това означаваше, че те или нямаха телефони, което беше малко вероятно, или живееха при други семейства.

Позвъни на справки и по адреса — Блу Ривър — запад, 26-а улица 1312 — й дадоха телефонния номер: 2-20-14.

— Ало? — Обади се жена на средна възраст. Неприветлив глас.

— Ало. — Елън преглътна. — Там ли е Гордън Гант?

Мълчание.

— Кой го търси?

— Негова приятелка. Той там ли е?

— Не — каза жената сопнато.

— Кой е на телефона?

— Хазайката му.

— Кога очаквате да се прибере?

— Ще се прибере чак късно вечерта. — Жената явно беше раздразнена. Чу се щракване, затвори телефона.

Елън погледна глухата слушалка и я закачи на вилката. Когато се върна на масата, кафето беше изстинало.

Нямаше да го има там цял ден. Дали да не отиде? Достатъчно бе да поговори с хазайката и можеше да установи, че Гант е този, който е ходил с Дороти. Или чрез изключване, можеше да докаже, че е бил Пауел. Трябваше да поговори с хазайката. Но под какъв претекст?

Ами какъвто и да е претекст, стига жената да повярва. Никому нямаше да навреди, дори и да измисли най-прозрачната история. Пък ако ще да я разкрият после, когато хазайката разкаже историята на самия Гант. Или той не е човекът и в този случай нека си блъска главата над случката със загадъчната разузнавачка, представила се за приятелка или роднина, или пък е той, и тогава: а) не е убил Дороти — значи, пак нека си блъска главата; б) убил е Дороти — значи историята с някакво момиче, което иска информация за него, ще го разтревожи. Но тревогата му нямаше да обърка плановете й, защото, ако по-късно се запознае с него, той няма да има основание да си мисли, че тя е същото момиче, което е разпитвало хазайката му. Безпокойство от негова страна можеше дори да й е от полза — щеше да е напрегнат и по-вероятно бе да се издаде. Та той можеше направо да реши да не рискува и да напусне града и това щеше да е достатъчно да убеди полицията, че нейните подозрения не са били неоснователни. Щяха да започнат разследване, да намерят доказателства…

Защо да не си завре носа направо в гозбата? Прибързано? Като се замисли човек, това е всъщност най-логичното действие.

Погледна си часовника. Един и пет. Посещението й не биваше да е веднага след телефонното обаждане, защото хазайката можеше да свърже двете неща и да се усъмни. Елън неохотно се облегна в стола. Улови погледа на сервитьорката и си поръча още едно кафе.

 

 

В два без четвърт тя бе на 26-а улица — тиха, вяла улица с бозави двуетажни дървени къщи, в чиито запустели дворчета кафявата пръст бе все още като вкочанена от зимата. Няколко стари форда и шевролета бяха паркирани покрай бордюра — едни се примиряваха с неизбежното си овехтяване, а други се перчеха, нескопосно пребоядисани в ярки цветове. В старанието да си придаде безгрижен вид, Елън вървеше с бавна крачка. Тракането на токчетата й отекваше в притихналия въздух.

Къщата, в която живееше Гордън Гант — 1312, — беше третата след ъгъла — жълтеникава къща, чийто перваз бе с оттенък на престоял шоколад. Елън я огледа и тръгна по напукания цимент на пътеката, която пресичаше запустялата градинка и водеше към входа. На пощенската кутия, закачена на една от колоните, имаше табела:

Мисис Мина Аркет

Тя пристъпи към вратата. Звънецът беше от едновремешните, с метално лостче, което се подаваше в средата на вратата. Пое си дълбоко въздух, сетне рязко разклати лостчето. Звънецът отвътре дрезгаво издрънча. Елън зачака.

След малко се чуха стъпки и вратата се отвори. Жената, която стоеше на входа, беше висока и слаба, със сива коса на ситни къдри над продълговатото конско лице. Очите й бяха мътни и сълзяха. На ъгловатите й рамене висеше домашна дреха на големи шарки. Тя изгледа Елън от горе до долу.

— Да? — Троснатият глас от телефона.

— Вие навярно сте мисис Аркет? — каза Елън.

— Точно така. — Устните й неочаквано се разтегнаха в усмивка и разкриха два реда неестествено съвършени зъби.

Елън отвърна на усмивката й.

— Аз съм братовчедката на Гордън.

Мисис Аркет повдигна тънките си вежди.

— Братовчедката му ли?

— Не ви ли е казал, че ще дойда днес?

— Ами не. Не е споменавал за братовчедка. Нито дума.

— Странно. Писах му, че ще се отбия. Пътувам за Чикаго и нарочно минавам оттук, за да го видя. Трябва да е забравил…

— Кога му писахте?

Елън се поколеба.

— Оня ден. В събота.

— Оо… — Усмивката блесна отново. — Гордън излиза от къщи рано, а сутрешната поща идва чак в десет. Писмото, което пристигна днес, е навярно вашето. Оставила съм го на масата в стаята му.

— Жалко…

— Него го няма…

— Мога ли да вляза за малко? — прекъсна я Елън. — Сбърках трамвая от гарата и ми се наложи дълго да обикалям пеш.

Мисис Аркет отстъпи крачка навътре.

— Разбира се. Заповядайте.

— Благодаря ви.

Елън прекоси прага. Във вестибюла миришеше на мухъл и щом се затвори външната врата, вътре стана почти тъмно. Покрай дясната стена се изкачваха стълби. Вляво през един свод се влизаше в гостната, която имаше негостоприемния вид на рядко използвано помещение.

— Мис Аркет? — извика някой от задната част на къщата.

— Идвам! — отвърна тя и се обърна към Елън: — Ще имате ли нещо против, ако ви поканя в кухнята?

— Ни най-малко — каза Елън. Зъбите на Аркет светнаха отново и Елън последва високата фигура към дъното на вестибюла, като се чудеше защо тази жена е толкова приятна сега, а бе така сприхава по телефона.

Кухнята беше боядисана в същия жълтеникав цвят, както къщата отвън. По средата имаше маса с бял порцеланов плот, върху който бяха наредени анаграми. Край масата седеше плешив възрастен мъж с дебели очила и изливаше остатъка от бутилка кока-кола в изрисувано с цветя бурканче от топено сирене.

— Това е мистър Фишбак, живее в съседната къща — каза мисис Аркет. — Играем на анаграми.

— Пет цента на дума — прибави възрастният човек и повдигна очилата си, за да огледа Елън.

— Това е мис… — Мисис Аркет чакаше.

— Гант — каза Елън.

— Мис Гант, братовчедка на Гордън.

— Здравейте — каза мистър Фишбак. — Гордън е добро момче. — Той намести очилата си и очите му се уголемиха зад тях. — Ти си на ред — каза той на мисис Аркет.

Тя седна на стола срещу мистър Фишбак.

— Заповядайте — каза тя на Елън и посочи един от празните столове. — Искате ли газирана вода?

— Не, благодаря — отвърна Елън и седна. Изхлузи ръцете си от ръкавите на мантото и го преметна върху облегалката на стола.

Мисис Аркет се загледа в обърнатите букви на масата, около които бяха наредени в кръг останалите плоски дървени квадратчета, с черната опака страна нагоре.

— Откъде идвате? — запита тя.

— От Калифорния.

— Не знаех, че Гордън има роднини там.

— Не, бях на гости в Калифорния. Инак съм от Изтока.

— А, разбирам. — Мисис Аркет погледна мистър Фишбак. — Продължавай, аз се предавам. Нищо не мога да направя с тия глупави букви. Пък и няма хубави гласни, само две „у“-та.

— Мой ред ли е? — попита той. Тя кимна. Ухилен, мистър Фишбак грабна обърнатите букви. — Изпусна, изпусна! — тържествуваше той. — М-У-Н-Д-Щ-У-К. Мундщук. Това на духовите инструменти. — Той събра буквите и прибави думата към другите подредени пред него.

— Не е честно — запротестира мисис Аркет. — Ти си мислил през цялото време, докато бях на вратата.

— Няма нищо нечестно — заяви мистър Фишбак. Той обърна четири букви и ги постави в средата на кръга.

— Добре де, играй — промърмори мисис Аркет и се облегна назад.

— Как е Гордън напоследък? — попита Елън.

— А, добре е — каза мисис Аркет. — Вечно е зает или в училище, или в предаването.

— Какво предаване?

— Нима не знаете за предаването на Гордън?

— Ами не ми е писал доста отдавна…

— Че той го води, кажи-речи, три месеца вече! — Мисис Аркет се изпъчи важно. — Пуска плочи и говори. Дискожокей. Викат му „Дискохвъргача“. Всяка вечер, с изключение на неделя от осем до десет по местния предавател.

— Това е чудесно! — възкликна Елън.

— Та той е цяла знаменитост — продължи хазайката и обърна една буква, когато мистър Фишбак й кимна. — Имаше интервю с него във вестника по-миналата неделя. Тук идва репортьор, голяма работа беше. И разни момичета, дето изобщо не ги познава, му звънят по всяко време. Студентки! Вземат телефонния номер от университетския указател и се обаждат само за да чуят гласа му. Той не ще да се занимава с тях, та аз трябва да отговарям. Това е достатъчно да те подлуди. — Мисис Аркет се намръщи на анаграмите. — Карай, мистър Фишбак.

Елън опипваше ръба на масата.

— Гордън още ли ходи с онова момиче, за което ми писа миналата година? — попита тя.

— Кое е то?

— Едно русо дребно момиче, хубавичко. Гордън я споменава в няколко писма миналата година — октомври, ноември, чак до април. Мислех, че е нещо сериозно. През април спря да пише за нея.

— Ами да си кажа правото, аз не ги виждам момичетата, с които ходи Гордън — рече мисис Аркет. — Преди да започне това предаване, излизаше три-четири пъти в седмицата, но не е водил нито едно тука. Пък и не очаквам да ми ги представя. Аз съм му само хазайка, нищо повече. Дори не приказва за тях. Другите момчета, дето съм имала тука преди него, ми разправяха всичко за момичетата си, но онези бяха по-млади. Повечето от сегашните студенти идват след армията и като че ли са повъзмъжали, не бъбрят толкова много. Гордън поне. Не че искам да си пъхам носа, но хората се интересуват. — Тя обърна една буква. — Как му е името на това момиче? Кажете ми името и може би ще ви кажа дали още ходи с нея. Нали разбирате, понякога, като използва телефона горе на стълбището, аз може да съм в гостната и без да искам, чувам част от разговора.

— Не си спомням името й — каза Елън, — но ходеше с нея миналата година, така че ако вие си спомните имената на някои от момичетата, с които е разговарял тогава, може би ще се сетя.

— Ами да видим — замисли се мисис Аркет, като продължаваше механично да размества буквите в търсене на подходяща дума. — Имаше една Луела. Помня името, защото една от снахите ми се казваше така. После имаше една… — сълзящите й очи се затвориха, опитваше се да се съсредоточи — Барбара. Не, това беше по-предната година, в първи курс. Така, Луела… — Тя поклати глава. — Имаше и други, но да пукна, ако мога да си ги спомня.

Известно време продължиха мълчаливо да играят на анаграми.

— Мисля, че това момиче се казваше Дороти — обади се след малко Елън.

Мисис Аркет махна на мистър Фишбак да играе.

— Дороти. — Очите и се присвиха. — Не… Ако се казва Дороти, мисля, че не излиза с нея. Напоследък не съм го чула да говори с никаква Дороти. Сигурна съм. Разбира се, понякога той слиза до ъгъла, за да проведе някой съвсем личен или пък междуградски разговор.

— Но е ходел с Дороти миналата година?

Мисис Аркет погледна към тавана.

— Не знам. Не си спомням да е имало Дороти, но не си спомням и да е нямало. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Дори? — опита Елън.

Мисис Аркет размисли малко и вдигна неопределено рамене.

— Твой ред е — каза мистър Фишбак кисело.

Дървените буквички леко потропваха, докато мисис Аркет ги местеше.

— Струва ми се — каза Елън, — че е скъсал с тази Дороти през април, когато престана да ми пише за нея. Сигурно е бил в ужасно настроение към края на април. Угрижен, нервен… — Елън погледна мисис Аркет въпросително.

— Ами! — каза тя. — Точно миналата пролет бе като същински майски бръмбар. Вървеше и си тананикаше. Аз дори го подкачах за това. — Мистър Фишбак се въртеше неспокойно. — Играй де — каза мисис Аркет.

Мистър Фишбак се задави от питието, но въпреки това се хвърли към анаграмите.

— Пропусна още една! — извика той, като сграбчи няколко букви. — К-А-П-И-Щ-Е. Капище!

— Какви ги говориш, капище. Няма такава дума! — Мисис Аркет се обърна към Елън. — Чували ли сте някога такава дума: „капище“?

— Ти по-добре недей да спориш с мен! — изписка мистър Фишбак. — Не знам какво значи, но знам, че е дума. Виждал съм я! — Той се обърна към Елън. — Всяка седмица изчитам по три книги, от кора до кора.

— Капище! — изсумтя мисис Аркет.

— Ами погледни я в речника!

— В това загубено речниче, дето няма нищо в него? Щом потърся някоя от твоите думи и я няма, моят речник ти е виновен!

Елън гледаше двете гневни физиономии.

— Гордън сигурно има речник — каза тя и стана. — Мога да ви го донеса, само ми кажете коя е неговата стая.

— Ами да — каза решително мисис Аркет. — Гордън има речник. — Тя се надигна. — Вие си стойте, мила. Аз знам точно къде е.

— Може ли да дойда и аз? Иска ми се да видя стаята на Гордън. Казвал ми е колко е хубава…

— Елате тогава — каза мисис Аркет и с горда крачка излезе от кухнята.

Елън забърза след нея.

— Ще видиш — застигна ги гласът на мистър Фишбак. — Аз знам толкова много думи, че и на сто години да станеш, няма да ме настигнеш.

 

 

Изкачиха бързо дървените стълби — мисис Аркет вървеше начело и продължаваше да мърмори възмутено. Елън прекрачи след нея вратата отдясно на площадката.

Стаята беше светла, облепена с тапети на цветя. Имаше легло със зелена покривка, тоалетно шкафче, кресло, маса… Мисис Аркет отмъкна една от книгите, наредени върху шкафчето, застана до прозореца и заразлиства нервно страниците й. Елън отиде до шкафчето и хвърли поглед на заглавията на книгите, строени отгоре. Щеше й се да намери тефтер. Какъв да е бележник. „Наградени разкази за 1950 г.“ „Кратка история“, „Наръчник по произношение за говорителите по радиото“, „Основи на психологията“, „Храбрите бикове“, „История на американския джаз“, „По следите на изгубеното време“, „Три прочути криминални романа“ и „Лексикон на американския хумор“.

— По дяволите! — извика мисис Аркет. Сочеше с показалец думата в отворения речник. — „Капище“ — прочете тя, — „храм“. Значи църква. Затръшна книгата. — Откъде ги взема тия думи?

Елън се промъкна до масата, върху която лежаха разстлани три плика. Мисис Аркет сложи речника на шкафчето и я погледна.

— Писмото без подател е твоето, предполагам.

— Да, то е — отвърна Елън. Другите писма бяха от „Нюзуик“ и от „Нашънъл Бродкастинг Корпорейшън“.

Мисис Аркет стоеше на вратата.

— Идвате ли?

— Да — каза Елън.

Затътрузиха се по стълбите, сетне бавно влязоха в кухнята, където чакаше мистър Фишбак. Щом забеляза унинието на мисис Аркет, той избухна в несдържан кикот. Тя го изгледа гневно.

— Означава църква — каза мисис Аркет и се стовари на стола си. Той продължаваше да се кикоти. — Млъквай де! Хайде играй — избоботи тя.

Мистър Фишбак обърна две букви.

Елън взе чантата си от стола, на който седеше и на чиято облегалка бе метнала мантото си.

— Мисля да си тръгвам вече — каза тя разочаровано.

— Искате да си тръгвате? — Мисис Аркет вдигна поглед и тънките й вежди се вирнаха на челото.

Елън кимна.

— Добре де, няма ли да изчакате Гордън? — Елън изстина. Мисис Аркет погледна часовника върху хладилника до вратата. — Два и десет е. Последният му час е свършил в два. Ще се върне всеки момент.

Елън съвсем онемя. Лицето на мисис Аркет, вдигнато към нея, се залюля пред очите й.

— Вие… вие казахте, че няма да го има цял ден… — успя да промълви тя накрая.

Мисис Аркет я погледна обидено.

— Не съм ви казвала подобно нещо! За какъв дявол седите тука, ако не да го изчакате?!

— По телефона…

Хазайката опули очи.

— Това вие ли бяхте? Някъде към един часа?

Елън кимна безпомощно.

— Че защо не казахте, че сте вие? Помислих, че е някоя от ония глупачки. Когато някой се обажда и не си казва името, аз винаги отговарям, че няма да го има цял ден. Дори и да си е тук. Така ми е поръчал. Той… — Цялата сърцатост изведнъж се изпари от лицето на мисис Аркет. Мътните очи и тънките устни станаха сурови, подозрителни.

— Щом си мислела, че няма да го има цял ден — попита бавно тя, — тогава защо изобщо дойде?

— Аз… аз исках да се запозная с вас. Гордън ми е писал толкова много…

— Защо разпитваше надълго и нашироко? — Мисис Аркет се изправи.

Елън посегна към палтото си. Ненадейно мисис Аркет я хвана за ръцете, дългите й костеливи пръсти я стиснаха до болка.

— Пуснете ме. Моля ви се…

— Защо си пъхаше носа в стаята му? — Конското лице на мисис Аркет се завираше в нейното, очите й се наливаха с гняв, грубата й кожа бе почервеняла. — Какво търсеше там? Успя ли да измъкнеш нещо зад гърба ми?

Столът на мистър Фишбак изскърца зад Елън и кресливият му глас прозвуча уплашено:

— Защо ще краде от братовчед си?

— Кой е казал, че й е братовчед? — отсече мисис Аркет.

Елън напразно се опитваше да се отскубне.

— Моля ви, боли…

Мътните очи се свиха.

— Мисля, че не си от онези глупачки, дето търсят сувенир или нещо подобно. Защо разпитваше толкова много?

— Братовчедка съм му! Наистина! — Елън се опита да овладее гласа си. — Искам да си вървя вече. Не можете да ме задържите. Ще го видя по-късно.

— Ще го видиш сега — каза мисис Аркет. — Ще стоиш тук, докато Гордън се върне. — Тя надникна през рамото на Елън. — Мистър Фишбак, застанете пред задната врата. — Тя проследи с очи мистър Фишбак, докато той бавно се придвижи до вратата, и чак тогава пусна Елън. Бързо се озова пред другата врата и я препречи, скръстила ръце на гърдите.

— Всичко ще се изясни — каза тя.

Елън разтри ръцете си на местата, където пръстите на мисис Аркет доскоро се впиваха в тях. Погледна мъжа и жената, преградили вратите в двата края на кухнята: мистър Фишбак примигваше с уголемените си зад стъклата очи, а мисис Аркет стоеше сурова и твърда като скала.

— Нямате право да постъпвате така. — Елън вдигна чантичката си от пода. Взе мантото от стола и го преметна през ръката си. — Пуснете ме оттук — каза тя твърдо.

Никой от двамата не помръдна.

 

 

Чуха хлопването на външната врата и стъпки по стълбите.

— Гордън! — извика мисис Аркет. — Гордън!

Стъпките спряха.

— Какво има мисис Аркет?

Хазайката се обърна и изтича по коридора.

Елън се завъртя към мистър Фишбак.

— Моля ви — взе да го увещава тя, — пуснете ме да изляза. Нищо лошо не съм искала да направя.

Той бавно поклати глава.

Тя застана неподвижно. Чуваше възбуденото кряскане на мисис Аркет далеч зад себе си. Стъпките се приближиха и гласът се усили.

— Разпитваше какви ли не работи за момичетата, с които си ходил миналата година, и дори успя да ме излъже да я заведа в стаята ти. Разгледа книгите и писмата на масата. — Гласът на мисис Аркет внезапно изпълни кухнята. — Ето я!

Елън се обърна. Мисис Аркет стоеше вляво от масата и вдигнала ръка, сочеше обвинително. Гант се бе облегнал на рамката на вратата — висок и слаб, облечен в светлосиньо палто, с книги в ръката. Измери я с поглед, после устните му се извиха в усмивка над издължената брадичка и едната му вежда се повдигна.

Той се отдръпна от рамката на вратата, влезе вътре и остави книгите си върху хладилника, като през цялото време не сваляше очи от Елън.

— Каква изненада, та това е Хестър! — удиви се той, като я оглеждаше одобрително от горе до долу. — Братовчедке, ти си се разхубавила страшно след пубертета.

Със спокойна стъпка заобиколи масата, сложи ръце на раменете на Елън и нежно я целуна по бузата.

4

— Ама тя… тя наистина ли ти е братовчедка? — взе да заеква мисис Аркет.

— Аркет, любов моя — каза Гант, като застана от лявата страна на Елън. — На нас зъбите са ни никнали заедно. — Той потупа Елън по рамото. — Нали, Хестър?

Тя го зяпна слисана, с пламнало лице. Сетне погледът й се премести към мисис Аркет вляво от масата, към антрето… Мантото и чантичката бяха в ръцете й. Тя побягна надясно, покрай масата, изхвърча през вратата и хукна. В антрето чу гласа на мисис Аркет: „Бяга!“, и съпровождащия вик на Гант: „В рода си имаме едни налудничави!“ Дръпна тежката външна врата и изскочи от къщата. Токчетата й почукваха по каменната пътечка. Щом стъпи на тротоара, сви надясно и закрачи бързо и решително, като се опитваше да навлече омотаното манто в движение. Божичко, накрая всичко се бе объркало! Тя стисна зъби и усети, че очите й парят и се наливат със сълзи. Гант я настигна и с отмерена широка крачка тръгна успоредно с нея. Тя хвърли гневен поглед към ухиленото му лице и заби очи право напред, обезумяла от ярост и към себе си, и към него.

— Каква е паролата? — попита той. — Не трябва ли да пъхнеш бележка в ръката ми и да прошепнеш „Садърн Камфърт“ или нещо подобно? Или случаят е друг? Подозрителен субект в черен костюм те преследва цял ден и ти се шмугваш в най-близката врата. И двата варианта ми харесват, така че който и да избереш… — Тя крачеше мрачно и не обелваше дума. — Чела ли си романите за Светеца? Едно време страшно си падах по тях. Онова приятелче Саймън Гемплър, прякорът му е Светеца, все се натъкваше на разни красавици със странно поведение. Веднъж една доплува до яхтата му посред нощ. Май каза, че участвала в някакъв маратон и взела, че се заблудила. После стана ясно, че е застрахователен агент. — Той я хвана за ръката. — Братовчедке Хестър, просто изгарям от любопитство.

Елън отскубна ръката си. Бяха стигнали пресечката и по отсрещната улица се зададе такси. Тя махна и таксито направи обратен завой.

— Беше шега — каза кратко тя. — Съжалявам. Хванах се на бас.

— Същото каза и момичето от яхтата на Сейнт, — лицето му доби сериозно изражение. — Майтапът си е майтап, но защо бяха всички тия въпроси за моето недотам порядъчно минало?

Таксито спря. Тя посегна да отвори вратата, но той препречи пътя й с ръка.

— Виж какво, братовчедке, не се подвеждай от маниера ми на дисководещ. Съвсем не се шегувам…

— Моля ви — простена тя изтощено и дръпна дръжката на вратата. Шофьорът подаде глава от предния прозорец и ги изгледа, като преценяваше ситуацията.

— Ало, господине! — Гласът му избоботи заплашително.

Гант въздъхна и освободи вратата. Елън я отвори, напъха се вътре и я затръшна. Потъна в износената кожена седалка. Отвън Гант се беше надвесил, е ръце на вратата, и се вглеждаше в нея през стъклото, сякаш се опитваше да запомни чертите на лицето й. Тя извърна глава.

Изчака таксито да потегли и чак тогава каза на шофьора къде да я закара.

 

 

По пътя — десет минути, докато стигнат до Ню Уошингтън Хаус, където се беше настанила, преди да посети декана — Елън хапа устни, нервно пуши и гневно се кори за глупостта си. Все някак си трябваше да се освободи от напрежението, което бе натрупала до идването на Гант и което остана неизразходвано заради неочакваните му тъпи закачки. „Братовчедке Хестър!“ По дяволите, тя наистина бе оплескала всичко! Бе вкарала в играта половината си жетони и до един ги бе загубила. Все още не знаеше дали това е въпросният човек, или не, а оттук нататък нямаше да може да разпитва нито него, нито хазайката му. Ако проучването на Пауъл покажеше, че той не е човекът, което щеше да е доказателство, че това е Гант, тя трябваше направо да се откаже от плановете си и да се върне в Колдуел, защото, ако — това второ, голямо „ако“, — ако Гант бе убил Дороти, той щеше да е нащрек, тъй като може би е познал Елън и да е разбрал какво означават въпросите, които е задала на мисис Аркет. Убиец нащрек, може би готов да убие пак. Тя не можеше да рискува да се забърка в това — особено след като бе видял лицето й. По-добре да живее с подозрение, отколкото да умре, разбрала истината. Другият път бе да отиде в полицията и пак нямаше да бъде в състояние да им предложи повече от „нещо старо, нещо ново…“, а те щяха да кимат сериозно и учтиво да я изпроводят от участъка.

Няма що, добро начало!

 

 

Хотелската стая бе с бежови стени, обзаведена с тромави кафяви мебели — чистичка, безлична, като опакованото калъпче сапун в банята. Единственият признак, че стаята е заета, беше куфарът с етикети от Колдуел върху скарата пред двойното легло.

Елън закачи мантото си в гардероба и седна на писалищната маса край прозореца. Извади от чантичката си писалката и писмото до Бъд. Вторачена в адресирания, но все още незапечатан плик, тя се колебаеше дали да му разкаже освен за срещата с декана Уелч и за провала с Гант. Не, ако установи, че е Дуайт Пауел, значи историята с Гант е без значение. Сигурно е Пауел, не може да е Гант, казваше си тя. С това весело, безгрижно бърборене… Но всъщност какво и бе казал той? „Не се подвеждай от маниера ми на дисководещ. Съвсем не се шегувам…“

На вратата се почука. Тя скочи на крака.

— Кой е?

— Кърпите — отговори креслив женски глас.

Елън прекоси стаята и хвана дръжката на вратата.

— Аз… не съм облечена. Бихте ли ги оставили отвън?

— Добре — отвърна гласът.

Постоя с ръка на дръжката около две минути, като се заслушваше в стъпките по коридора и приглушения шум на асансьора. Дръжката се изпоти в ръката и. Усмихна се — с тази своя подозрителност май ставаше смешна. Представи си как като стара мома наднича под леглото, преди да си легне. Отвори вратата.

Гант се беше облегнал с лакът на рамката, подпрял с ръка русата си глава.

— Здрасти, братовчедке Хестър — каза той. — Май споменах, че изгарям от любопитство.

Тя се опита да затвори вратата, но кракът му, опрян на ръба, не помръдна. Той се усмихна.

— Страшно забавление. Преследване на такси. — Дясната му ръка описа зигзагообразна траектория. — Като в криминален филм. Шофьорът беше толкова доволен, че за малко да откаже бакшиша. Обясних му, че си ми избягала от леглото.

— Махай се! — изсъска тя свирепо. — Ще повикам управителя!

— Слушай, Хестър! — Усмивката изчезна. — Мисля, че мога да поискам да те арестуват, задето незаконно нахълтваш в дома ми и се представяш за моя братовчедка или нещо такова, така че защо не ме поканиш вътре на един малък задушевен разговор? Ако се притесняваш какво ще си помислят камериерките, можеш да оставиш отворено. — Той побутна леко вратата, което принуди Елън да отстъпи крачка назад. — Виж, така е добре — каза той, като се вмъкна вътре. Погледна роклята й с преувеличено разочарование. — „Не съм облечена“, вика. Трябваше да се досетя, че си закоравял лъжец. — Отиде до леглото и седна на ръба му. — Ама моля ти се, братовчедке, престани да трепериш! Няма да те изям!

— Какво… какво искаш?

— Обяснение.

Тя отвори вратата докрай и остана на прага, сякаш стаята беше негова, а тя бе нежеланата гостенка.

— Какво обяснение… Много просто. Непрекъснато слушам предаването ти…

Той хвърли поглед на куфара.

— В Уисконсин?

— Че то е само на стотина километра оттук. Ние хващаме и някои местни радиостанции. Наистина.

— Продължавай.

— Непрекъснато те слушам и много ми харесва предаването ти. Минавах през Блу Ривър и реших да опитам да се срещна с теб.

— Добре де, защо тогава, щом се срещна с мен, побягна?

— А ти какво би направил? Не го бях замислила по този начин. Представих се за твоя братовчедка, защото… защото исках да науча някои неща за теб… какви момичета харесваш…

Той поглади брадичката си, като я гледаше недоверчиво и се изправи.

— Как намери телефонния ми номер?

— От студентския указател.

Той отиде до леглото и докосна куфара.

— Щом си в Колдуел, откъде взе Стодардския указател?

— От едно момиче тук.

— Как се казва?

— Анабел Кох. Тя ми е приятелка.

— Анабел… — Той знаеше това име. Взря се в Елън с изненада. — Ей, да не ме лъжеш?

— Не. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Знам, че беше идиотщина от моя страна, на толкова много ми харесва предаването ти… — Когато отново вдигна очи, той беше до прозореца.

— Какви ли не глупави, идиотски…

Той изведнъж се втренчи в коридора зад нея, слисан. Тя се завъртя. Нямаше нищо необикновено. Погледна отново Гант, който вече стоеше с гръб към нея, до прозореца.

— Е, Хестър — каза той, — обяснението ти беше много ласкателно. — Обърна се и извади ръката си от якето. — Дълго ще го помня. — Взря се в открехнатата врата на банята. — Ще имаш ли нещо против, ако използвам заведението? — И преди тя да успее да каже каквото и да било, той се шмугна в банята и затвори вратата. Ключалката щракна.

Елън впери озадачен поглед във вратата, като се чудеше дали Гант й е повярвал, или не. Коленете й трепереха. Пое дълбоко въздух, прекоси стаята, взе чантичката си от писалищната маса и извади цигара. Счупи две клечки и най-накрая я запали, сетне се загледа през прозореца, като търкаляше нервно автоматичната си писалка напред-назад по масата. Върху масата нямаше нищо, само чантата и. Нищо — ами писмото? Писмото до Бъд! Спомни си, че Гант стоеше близо до масата, когато я подлъга да погледне към коридора, а после беше с гръб и като се обърна, изваждаше ръката си от якето!

Тя бясно затропа по вратата на банята.

— Дай ми това писмо! Дай го!

Мълчание. След няколко секунди чу плътния глас на Гант:

— Любопитството ми е направо ненаситно, особено когато става дума за фалшиви братовчедки, които се опитват да ме будалкат.

 

 

Тя стоеше на вратата, с една ръка на рамката, в другата палтото, гледаше ту към затворената врата на банята, ту към коридора и се усмихваше механично на случайно минаващите хора. Едно момче от персонала попита дали не може да й помогне с нещо. Тя поклати глава.

Най-сетне Гант излезе. Сгъваше внимателно писмото. Пъхна го в плика и го сложи на масата.

— Тъй значи. — Огледа я скептично. Тя явно се готвеше да побегне. — Даа. — Усмихна се малко неловко. — Както казваше баба ми, когато по телефона търсят Лана Търнър, „Виж какво, приятелче, въртиш грешен номер.“

Елън не помръдна.

— Слушай — каза той, — аз дори не я познавах. Един-два пъти съм й казал здрасти. Имаше и други руси момчета в тази група. Дори не й знаех името, докато снимката й не се появи във вестниците. В час ни проверяваха по номера, не по списък. Името й дори не знаех.

Елън продължаваше да стои неподвижна.

— По дяволите, ако искаш да счупиш рекорда по бързо бягане, това палто само ще ти пречи.

Тя не помръдваше.

С два подскока той се озова до нощното шкафче и грабна Библията. Вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в тази Библия, че никога не съм ходил със сестра ти и не съм разменял с нея повече от две думи… нищо общо не съм имал… — Остави Библията. — И сега какво?

— Ако Дороти е била убита — каза Елън, — убиецът би се заклел в десет Библии. А щом е вярвала, че той я обича, значи е бил добър актьор.

Гант впери очи в тавана и протегна китките си, готов да му сложат белезниците.

— Добре — каза той, — предавам се.

— Интересно как ти идва наум да се шегуваш с това?

Гант отпусна ръце.

— Извинявай — рече той искрено. — Но как, по дяволите, ще те убедя, че…

— Не можеш — отвърна тя. — По-добре си върви.

— Имаше и други руси момчета в групата — настояваше той. Щракна с пръсти. — Имаше един, с когото винаги влизаха заедно! С брадичка като на Кери Грант, висок…

— Дуайт Пауъл?

— Точно така! — Той се сепна. — И той ли е в списъка ти?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Той е.

Елън го изгледа подозрително.

Той разпери ръце.

— Добре де, предавам се. Но ще видиш, че е Пауъл. — Тръгна към вратата. Елън отстъпи назад и се озова в коридора. — Бих искал просто да си вървя, както ти самата предложи — рече Гант надуто.

Той излезе в коридора.

— Ако не искаш да продължавам да те наричам Хестър, би трябвало да ми кажеш истинското си име.

— Елън.

На Гант сякаш не му се тръгваше.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Не знам — отвърна тя след малко.

— Ако си решила да нахълтваш в дома на Пауъл, не му излизай с плитки номера, както днес следобед. Може да се окаже човек, с когото не бива да си правиш шега.

Елън кимна.

Гант я изгледа от горе до долу.

— Гледай ти, човек детектив! Не мога да повярвам на очите си. — Понечи да тръгне, но се върна. — Мисля си, дали пък нямаш нужда от доктор Уотсън?

— Не, благодаря — каза тя от прага. — Съжалявам, но…

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Тъй си и знаех, смяташ, че не съм подходящ. Е, наслука. — Обърна се и тръгна по коридора.

Елън влезе в стаята и бавно затвори вратата.

… Сега е 19,30, Бъд, и аз съм удобно настанена в хубава хотелска стая в Ню Уошингтън Хаус. Току-що вечерях и съм готова да се изкъпя и да си легна след уморителния ден.

По-голямата част от следобеда прекарах в чакалнята на декана. Когато накрая ме прие, аз му разказах една невероятна история за някакъв дълг, който Дороти уж имала към красив блондин от есенната група по английски. След дълго ровене в архива и разглеждане на досиетата на престъпниците — т.е. снимките в студентските формуляри — открихме човека: мистър Дуайт Пауъл, Блу Ривър — запад, 35-а улица 1520. Започвам акцията утре сутринта.

Какво ще кажеш — добро начало? Никога не подценявай способностите на една жена!

С обич, Елън

 

 

Точно в осем часа — преди да влезе в банята — тя пусна една монета в радиоавтомата край леглото. Натисна бутона с надпис „Местна радиостанция“. Чу сигнала — тих барабанен ритъм, — после увереният звучен глас на Гант изпълни стаята: „Добър вечер! Пред микрофона е вашият стар приятел Дискохвъргача с редовната диско програма, за която нашият доста поетично настроен техник в студиото току-що написа цяло стихотворение: «Дзупа-лупа, сърцето ми тупа — не че съм музикант, ами слушам Гордън Гант.» И така, първата плоча тази вечер е, тъй да се каже, «ретро» и се посвещава на мис Хестър Холмс от Уисконсин…“

Познат стар ритъм, носталгично стар, гръмна от радиото. Запя сладникав женски глас, прищипнат като гласче на момиченце.

Елън се усмихна и влезе в банята. Облицованите с плочки стени кънтяха от шума на падащата във ваната вода. Тя ритна чехлите си и закачи пеньоара на куката до вратата. Пресегна се и спря водата. Във внезапно настъпилата тишина се чу тънкият глас от съседната стая.

5

— Ало? — Женски глас.

— Ало — каза Елън. — Дуайт Пауъл там ли е?

— Не, няма го.

— Кога очаквате да се прибере?

— Не мога да ви кажа точно. В свободните часове и след училище работи във „Фолджър“, но не знам до колко часа.

— Не сте ли хазайката му?

— Не. Аз съм снаха й. Дойдох да почистя. Мисис Хониг е в Айова Сити заради крака си. Поряза го миналата седмица и се инфектира. Наложи се съпругът ми да я закара до Айова Сити.

— Съжалявам.

— Ако трябва да предадете нещо на Дуайт, мога да му оставя бележка.

— Не, благодаря. След няколко часа сме заедно на лекции и ще го видя там. Не е толкова спешно.

— Добре. Дочуване.

— Дочуване.

Елън затвори. Разбира се, че нямаше да чака да се върне хазайката. Вече беше почти сигурна, че Пауъл е ходил с Дороти. Проверката при хазайката беше един вид формалност. Потвърждение можеше да получи също толкова лесно и от приятелите на Пауъл. Или от самия Пауъл.

Чудеше се какво ли е това „Фолджър“, мястото, където работи. Би трябвало да е близо до университета, щом ходи в свободното време между лекциите. Може би е някакъв магазин, в който обслужва клиенти.

Взе телефонния указател, отвори на „Ф“ и проследи колонките.

„Фолджър“, дрогерия, Юнив. Ав. 1448… 2-38-00.

Намираше се между 28-а и 29-а улица на Юнивърсити Авеню. Бе ниска тухлена постройка с дълъг зелен фирмен надпис под стрехата: Дрогерия Фолджър, с по-малки букви: Рецепти и с още по-малки — Бърза закуска. Елън се спря пред стъклената врата и приглади коси. Изпъчи се, все едно излиза на сцена, бутна вратата и влезе.

Барчето беше вляво! — цялото бе в огледала, хромиран метал и сив мрамор. Пред него бяха наредени високи столчета с кръгли седалки от червена изкуствена кожа. Беше рано за обяд, тъй че имаше само няколко души, седнали в близкия край.

Дуайт Пауъл беше зад барчето, облечен в спретната бяла престилка и с бяла шапчица, която плуваше по вълните на хубавата му руса коса като обърнат кораб. Лицето му с квадратна челюст беше слабо. Имаше мустачки — тънки, старателно подстригани, почти безцветни, — които се забелязваха само когато върху тях паднеше светлината. Явно си ги бе пуснал, след като бе направена снимката, която деканът показа. Пауъл украсяваше една не особено апетитна мелба с разбита сметана от метална кутия. Мрачно бе свил устни, от което ставаше ясно, че работата не му е по вкуса.

Елън се отправи към далечния край. Когато мина покрай Пауъл, който поднасяше сладоледа на един клиент, той вдигна поглед. Тя продължи да върви, вперила очи право пред себе си. Спря при редицата празни столчета, свали си палтото, сгъна го и заедно с чантичката го сложи на едно от тях. Настани се на съседното. Отпусна длани върху студения мрамор и заразглежда отражението си в огледалата насреща. Ръцете й се смъкнаха от мрамора, хванаха края на сиво-синия й пуловер и силно го опънаха.

Пауъл се приближи зад барчето. Сложи пред нея чаша вода и книжна салфетка. Очите му бяха наситеносини. Под долните му клепачи имаше сиви сенки.

— Какво ще обичате? — попита я той тихо. Погледът му срещна нейния и мигновено се сведе надолу.

Тя мярна закрепените на огледалната стена реклами, на които бяха снимани разни сандвичи. Грилът беше точно срещу нея.

— Един топъл сандвич с месо и сирене — каза тя, като обърна лице към него. Очите му отново срещнаха нейните. — И чаша кафе.

— Сандвич и кафе — повтори той и се усмихна. Усмивката му бе неестествена и скована и бързо изчезна, сякаш лицевите му мускули не бяха привикнали към това движение. Той се обърна, отвори едно шкафче под грила и извади порцийка кайма, поставена върху восъчна хартия. Затвори шкафчето с ритник, плесна месото на грила и отлепи восъчната хартия. Месото зацвърча. Взе едно кръгло хлебче от панера и започна да го реже през средата с дълъг нож. Тя наблюдаваше лицето му в огледалото. Той вдигна поглед и пак се усмихна. Тя отвърна с едва загатната усмивка: не че те забелязвам, но не е и съвсем да не те забелязвам. Той захлупи двете половинки от хлебчето върху грила, до месото, и се обърна към Елън.

— Кафето сега или после?

— Сега, моля.

Той измъкна някъде отдолу светлокафява чашка с чинийка и една лъжичка. Нареди ги пред нея, отдалечи се на няколко крачки и се върна със стъклена кана кафе. Бавно наля горещата течност в чашата й.

— В Стодард ли учите? — попита той.

— Не.

Остави каната върху мрамора и със свободната си ръка пак извади отдолу каничка с мляко.

— А вие? — запита Елън.

Той кимна.

От другия край на бара се чу дрънчене на чаша, по която чукаха с лъжичка. Пауъл се запъти натам, като отново мрачно стисна устни.

След малко се върна, взе лопатка и обърна месото. Отвори същия шкаф, извади резен сирене и го сложи върху месото. Докато подреждаше хлебчето и няколко парченца туршия в чинията, двамата се наблюдаваха един друг в огледалото.

— Не сте идвали тук преди, нали? — каза той.

— Не. В Блу Ривър съм само от няколко дни.

— Така ли? Ще останете или просто минавате оттук? — Той говореше бавно, опипваше почвата.

— Ще остана. Ако си намеря работа, разбира се.

— А каква работа търсите?

— Като секретарка.

Той се обърна към нея. Продължаваше да държи лопатката в едната ръка, а в другата — чинията.

— Предполагам, че няма да е трудно.

— Ами! — каза тя.

Замълчаха.

— Откъде сте? — попита той.

— От Де Муан.

— Там би трябвало по-лесно да се намира работа, отколкото тук.

Тя поклати глава.

— Всички момичета, които търсят работа, отиват в Де Муан.

Той се обърна към грила, повдигна сандвича с лопатката и го плъзна върху хлебчето. Постави чинията пред нея и извади шише с кетчуп.

— Роднини ли имате тука?

Тя поклати глава.

— Никого не познавам. Освен жената от тукашната агенция по труда.

Отново се чу дрънчене на чаша в другия край на бара.

— По дяволите — промърмори той, — да ви отстъпя ли моята работа? — С решителна крачка се отдалечи.

След няколко минути се върна. Започна да стърже грила с ръба на лопатката.

— Харесва ли ви сандвичът?

— Да.

— Искате ли нещо друго? Още кафе?

— Не, благодаря.

Грилът беше съвсем чист, но той продължаваше да го стърже и да наблюдава Елън в огледалото. Тя попи леко устните си със салфетката.

— Искам да платя.

Пауъл се обърна и взе в ръка молива и зеления бележник, които бяха закачени на колана му.

— Слушай — рече той, докато пишеше, без да вдига очи, — довечера в „Парамаунт“ дават много хубав филм. Искаш ли да отидем?

— Аз…

— Каза, че не познаваш никого в града.

Елън като че ли се поколеба.

— Добре — рече тя накрая.

Той вдигна очи и се усмихна, този път непринудено.

— Чудесно. Къде да те чакам?

— В Ню Уошингтън Хаус. Във фоайето.

— Осем часа добре ли е? — Откъсна сметката от бележника. — Казвам се Дуайт. Като Айзенхауер. Само че Дуайт Пауъл. — Погледна я в очакване.

— Аз съм Ивлин Китридж.

— Приятно ми е — усмихна се той.

Тя отвърна с широка усмивка. Нещо пробягна по лицето на Пауъл. Изненада? Спомен?

— Какво има? — запита Елън. — Защо ме гледаш така?

— Усмивката ти — каза той притеснено — е точно като на едно момиче, което познавах.

Замълчаха. След малко Елън се обади:

— Джоун Бейкън или Бейскъм, или нещо такова — каза тя с решителен глас. — Само от два дни съм в този град, а вече двама души ми казаха, че приличам на тази Джоун…

— Не — отвърна Пауъл, — името на това момиче беше Дороти. — Той сгъна сметката. — Аз черпя. — Размаха ръка, за да привлече вниманието на касиера отпред. Проточи врат, посочи сметката, после Елън и себе си и пъхна листчето в джоба си. — Всичко е уредено.

Елън бе станала и обличаше палтото си.

— Осем часа във фоайето на Ню Уошингтън — повтори Пауъл. — Там ли си отседнала?

— Да.

Тя измайстори една усмивка. Отгатваше логиката на мислите му: момиче, което няма нужда от навивки, не познава никого в града, отседнала в хотел…

— Благодаря за обяда.

— Няма защо.

Взе си чантичката.

— До довечера, Ивлин.

— Осем часа — каза тя. Обърна се и с бавна крачка тръгна към изхода, като усещаше погледа му на гърба си. При вратата се обърна. Той вдигна ръка и се усмихна. Елън също махна с ръка и се усмихна.

Навън установи, че коленете й треперят.

6

Елън беше във фоайето в 19,30, тъй че Пауъл да няма възможност да помоли администратора да позвъни в стаята на мис Кетридж. Той пристигна в осем без пет. Тънките му мустачки блещукаха над самонадеяната усмивка. (Момиче, което няма нужда от навивки, не познава никого в града…) Бе проверил, че филмът започва в 20,06, затова взеха такси до киното, въпреки че беше само на пет преки. По средата на филма Пауъл я прегърна през раменете. Тя виждаше с крайчеца на окото си ръката му, ръката, милвала тялото на Дороти, блъснала силно… може би…

Сградата на Общината беше на три преки от киното и на по-малко от две от Ню Уошингтън Хаус. На връщане към хотела минаха покрай нея. Тя стърчеше насреща им, огромна и мрачна, с няколко светещи прозореца на най-горните етажи.

— Това ли е най-високата сграда в града? — попита Елън, като наблюдаваше Пауъл.

— Да — отвърна той. Очите му гледаха втренчено тротоара пет-шест метра напред.

— Колко е висока?

— Четиринайсет етажа.

Продължаваше да зяпа в тротоара. Елън си помисли: Когато попиташ някого за размерите на нещо, което е наоколо, той инстинктивно се обръща да го погледне, дори и да знае отговора. Освен ако няма някаква причина да не иска да поглежда към него.

Седяха в едно сепаре в облицованото с черно дърво барче на хотела и пиеха уиски със сода. Свиреше тиха музика — пиано. Разговорът вървеше на пресекулки, Елън с мъка го придвижваше напред, като вадеше с ченгел думите от устата на Пауъл. Самонадеяността му и онази палавост в началото на вечерта се изпариха, като минаха покрай Общината, после се появиха отново, когато влязоха в хотела, и сега, откакто седяха в тапицираното с червена кожа сепаре, бавно, но сигурно го напускаха.

Говореха за работа. Пауъл не харесваше своята. Бил там от два месеца и възнамерявал да напусне, щом намери нещо по-добро. Парите си спестявал за лятна обиколка на Европа с познавателна цел.

Какво учи? Основният му предмет бил английски. Какво смята да прави после? Още не знаел. Можел да се захване с реклама или да отиде в някое издателство. Бъдещите му планове изглеждаха неясни.

Говориха за момичета.

— Омръзнали са ми тези студентки — каза той. — Наивни са, приемат всичко много сериозно. — Елън реши, че това е началото на темата, която води направо до: „Сексът си е секс и нищо повече. Щом се харесваме, можем да опитаме и в леглото. Какво лошо има в това?“ Но не беше така. Изглежда, този въпрос го измъчваше. Той внимателно претегляше думите си, като въртеше столчето на третата чаша уиски в дългите си неспокойни пръсти. — Увисне ти някоя на шията — сините очи бяха замъглени, — после не можеш се отърва от нея. — Той наблюдаваше движенията на ръката си. — Непременно ще се забъркаш в някоя каша.

Елън затвори очи. Ръцете й, отпуснати върху лъскавата черна маса, бяха овлажнели.

— То и тяхната е една, направо да ги съжалиш — продължи той, — но трябва първо да помислиш за себе си.

— Кои са те? — попита тя, без да отваря очи.

— Ами тези, дето се лепват за някого и му увисват на шията.

Ръката му удари силно по масата. Елън отвори очи. Той вадеше цигари от пакета на масата и се усмихваше.

— Май прекалих тази вечер с уискито. — Ръката, която й поднесе запалена клечка, трепереше. — Разкажи нещо за себе си.

Тя съчини една история как била в някакво училище за секретарки в Де Муан и как преподавателят, възрастен французин, замерял момичетата, които не внимават, с топчета сдъвкана хартия.

— Слушай, дай да се махаме оттук — каза Пауъл, след като изслуша разказа й.

— Може би искаш да отидем в друго заведение?

— Както кажеш — отвърна той без въодушевление.

Елън посегна към палтото до себе си.

— Извинявай, но не ми се ходи никъде. Станала съм много рано тази сутрин.

— Добре — каза Пауъл. — Ще те изпратя до стаята. — Усмихна се. Същата малко самонадеяна усмивка, с която бе започнала вечерта.

 

 

Тя стоеше с гръб към вратата на стаята си. Ключът, закачен на месингова топка, бе в ръката й.

— Благодаря — каза тя. — Беше много приятна вечер.

Той я обгърна с ръката, на която бяха преметнати палтата и на двамата. Устните му се приближиха към нейните, тя се извърна и целувката попадна на бузата й.

— Не се прави на скромна — каза той сърдито. Хвана я под брадичката, обърна главата й и я целуна по устата.

— Нека влезем вътре… да изпушим по една цигара…

Тя поклати глава.

— Иви… — Ръката му беше на рамото й.

Тя поклати отново глава.

— Разбери, чувствам се като пребита. — Това беше отказ, но една нотчица в гласа й загатваше, че нещата може да се развият по-инак някоя друга вечер.

Целуна я втори път. Тя отмести ръката му обратно към рамото си.

— Моля те… ако някой…

Той продължаваше да я държи, но се отдръпна малко и й се усмихна. Тя се постара да отвърне със същата широка усмивка като в дрогерията.

Имаше ефект. Сякаш през него мина електрически ток. По лицето му отново пробягна сянка.

Той я притисна с две ръце към себе си и брадичката му дойде над рамото й. Не искаше да вижда усмивката й.

— Още ли ти напомням онова момиче? — попита тя. — Бас държа, че и с нея си излязъл само веднъж.

— Не — каза той, — с нея ходих дълго време. — Дръпна се назад. — Кой е казал, че с теб ще излезем само веднъж? Какво ще правиш утре вечер?

— Нищо.

— В осем часа на същото място. Съгласна ли си?

— Щом искаш.

Той я целуна по бузата и я притисна отново.

— Какво се случи? — попита тя.

— Какво да се случи? — Думите му трептяха на слепоочието й.

— С онова момиче. Защо престана да ходиш с него? — Опитваше се да говори тъй, сякаш пита съвсем между другото. — Може пък да се поуча от грешките й.

— Виж ти! — Замълчаха. Елън се взираше в тъканта на ревера му, виждаше ясно преплитането на сиво-сините нишки. — Стана каквото ти казах долу. Работата много се задълбочи. Трябваше да скъсаме. — Пое си въздух. — Беше много наивна — добави той.

След малко Елън понечи да се дръпне.

— Мисля, че е време…

Той я целуна още веднъж, продължително. Тя затвори очи от отвращение.

Отскубна се от ръцете му и без да го поглежда, застана с гръб към него и пъхна ключа в ключалката.

— Утре вечер в осем — рече той.

Все пак трябваше да се обърне, за да си вземе палтото, и нямаше начин да избегне погледа му.

— Лека нощ, Иви.

Тя отвори вратата зад гърба си и отстъпи назад.

— Лека нощ. — Най-сетне затвори.

Пет минути по-късно — Елън все още седеше неподвижно на леглото, с палтото в ръце — телефонът иззвъня. Беше Гант.

— Водиш нощен живот, както виждам.

Тя въздъхна.

— Какво облекчение е да си поговоря с теб!

— Така ли? — каза той провлечено. — Ахаа! Значи невинността ми най-сетне е била окончателно установена.

— Да, Пауъл е ходил с нея. И съм права, че не е самоубийство. Сигурна съм. Той през цялото време приказва за момичета, които ти увисват на шията, които приемат всичко много сериозно и се увличат, и така нататък. — Тя говореше бързо, освободена от напрежението да обмисля всяка дума.

— Божичко, твоята експедитивност ме смайва. Откъде взе тези сведения?

— От него.

— Какво?

— Запознахме се в дрогерията, където работи. Аз съм Ивлин Китридж, безработна секретарка от Де Муан, Айова. Цяла вечер бях на тръни с него.

Настъпи продължително мълчание. Гант явно се колебаеше.

— Кажи ми всичко — рече той накрая. — Кога смяташ да изкопчиш от него писмени признания?

Разказа му как Пауъл внезапно се е потиснал, когато са минали покрай Общината, и се опита да повтори приказките му, изречени под влияние на мрачното настроение и алкохола.

Този път Гант заговори сериозно:

— Слушай, Елън, играеш си с огъня.

— Защо? Докато мисли, че съм Ивлин Китридж…

— Откъде знаеш, че мисли така? Ами ако Дороти му е показала твоя снимка?

— Тя имаше само една много смръчкана групова снимка, на която лицата едва се различават. Ако я е виждал, то е било преди една година. Невъзможно е да ме познае. Освен това, ако подозираше коя съм, нямаше да ми каже тези неща.

— Не, сигурно нямаше — съгласи се неохотно Гант. — Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Следобед ходих до библиотеката и прочетох всички вестникарски съобщения, свързани със смъртта на Дороти. Има няколко подробности, които не се споменават никъде. Например цветът на шапката й или че е била с ръкавици. Утре вечер пак имам среща с него. Ако успея да го разприказвам за нейното „самоубийство“, може да изтърве някоя дреболия, която би могъл да знае само ако е бил с нея.

— Това няма да е безспорно доказателство — рече Гант. — Той може да твърди, че е бил в сградата по това време и я е видял, след като…

— Та аз не търся безспорни доказателства. Трябва ми само нещо, с което да убедя полицията, че не съм просто чудачка с развинтена фантазия. Ако им докажа, че тогава е бил някъде наоколо, ще е достатъчно, за да ги накара да се разровят.

— Не знам само как си представяш, че ще го накараш да говори, и то с такива подробности, без да започне да те подозира? Той не е идиот, нали?

— Трябва да опитам — настояваше тя. — Какво друго може да се направи?

Гант се замисли за миг.

— Имам един стар дървен чук. Защо не вземем да го ударим по главата, да го завлечем на местопрестъплението и да го изтезаваме, докато си признае?

— Разбираш ли — каза сериозно Елън, — няма друг начин да… — Гласът й заглъхна.

— Ало.

— Да, тук съм — рече тя.

— Какво стана? Реших, че са ни прекъснали.

— Мислех си.

— Хм. Виж какво, внимавай, моля те. И ако имаш възможност, звънни ми утре вечер да ми кажеш къде си и как вървят нещата.

— Защо?

— Ей така, за всеки случай.

— Той мисли, че съм Ивлин Китридж.

— Звънни ми все пак. Няма да навреди. Току-виж, косата ми побеляла от напрежение.

— Добре.

— Лека нощ, Елън.

— Лека нощ, Гордън.

Тя остави слушалката и продължи да седи на леглото. Хапеше долната си устна и барабанеше с пръсти, което показваше, че прехвърля някаква идея в ума си.

7

Елън щракна закопчалката на чантата си, вдигна очи и се усмихна на Пауъл, който крачеше по фоайето към нея. Беше със сиво палто, тъмносин костюм и на лицето му бе изписана усмивката от предната вечер.

— Здравей — каза той и се отпусна до нея на кожения диван. — Май не си от тия, дето карат мъжете да ги чакат.

— Някои ме чакат.

Усмивката му се разшири.

— Как върви търсенето на работа?

— Доста добре. Мисля, че намерих нещо. При един адвокат.

— Чудесно. Значи оставаш в Блу Ривър, така ли?

— Така изглежда.

— Чудесно — той произнесе думата гальовно. Хвърли поглед към ръчния си часовник. — Не е зле да оседлаем конете. На идване минах покрай дискотеката и опашката беше чак до…

— Ох! — проплака тя.

— Какво има?

На лицето й се изписа досада.

— Ами първо трябва да свърша една работа. При този адвокат. Да му занеса едно писмо… препоръка. — Тя потупа чантичката си.

— Не знаех, че и за секретарките искат препоръки. Мислех, че само ги изпитват по стенография или нещо подобно.

— Да, но аз споменах, че имам такова писмо от последното място, където работех, и той каза, че иска да го види. Ще бъде в кантората си до осем и половина. — Тя въздъхна. — Страшно съжалявам. Извинявай.

— Няма нищо.

Елън докосна ръката му.

— Пък и да ти кажа, не ми се ходи на танци — каза тя. — Можем да отидем някъде да пийнем нещо…

— Чудесно — отвърна той по-ведро. Станаха. — Къде е този адвокат? — попита Пауъл, като й държеше палтото.

— Не е далече оттук — отговори Елън. — В Общината.

 

 

Като изкачиха стъпалата пред сградата на Общината, Пауъл спря. Елън, с ръка на въртящата се врата, го погледна. Беше блед, но можеше да е и от сивкавата светлина, която се процеждаше от фоайето.

— Ще те почакам тук, Иви. — Сякаш челюстта му беше скована и думите излизаха трудно.

— Исках да се качиш с мен — рече тя. — Можех да дойда и преди осем, но ми се стори малко странно, че настоява да му донеса писмото вечерта. Един такъв мазен дебелак. — Усмихна се. — Ти ще си ми закрилата.

— Аха, разбирам — каза Пауъл.

Елън се завъртя с вратата и Пауъл я последва. Когато той излезе от другата страна, тя се бе обърнала и го наблюдаваше. Той дишаше тежко през полуотворена уста, а лицето му бе безизразно.

Огромното мраморно фоайе беше тихо и празно. Три от четирите асансьора бяха тъмни зад металните решетки. Четвъртият бе жълто осветена клетка с меднозлатисти дървени стени. Тръгнаха заедно към него и шепотът на стъпките им отекваше под купола на тавана.

В кабината стоеше негър в светлокафява униформа и четеше „Лук“. Той пъхна списанието под мишница, настъпи бутона, който освободи тежката плъзгаща се врата, и издърпа решетката след нея.

— Кой етаж, моля?

— Четиринайсети — отвърна Елън.

Стояха мълчаливо и гледаха как светлинката отмерено напредва през редицата от цифри над вратата: 7 — 8 — 9… Пауъл потърка мустачки с показалеца си.

Когато светлинната прескочи от 13 на 14, асансьорът плавно намали скорост и спря. Операторът сгъна решетката и дръпна лоста за външната врата.

Елън излезе в безлюдния коридор, следвана от Пауъл. Вратата глухо дрънна зад тях. Чуха затварянето на решетката и после отдалечаващия се шум на асансьора.

— Насам. — Елън тръгна надясно. — Стая 1405.

Стигнаха до чупката на коридора и свиха надясно. Светеше само зад две от матираните стъкла на вратите по дължината на коридора. Чуваха се единствено стъпките им върху лъснатата пластмасова настилка. Елън се опита да наруши мълчанието:

— Няма да се бавя. Само ще му дам писмото.

— Мислиш ли, че ще те назначи?

— Надявам се. Препоръката е добра.

Стигнаха края на коридора и пак свиха вдясно. Една врата светеше по-нататък отляво и Пауъл се насочи към нея.

— Не, не е тази — рече Елън и отиде до една тъмна врата вдясно. На матираното стъкло пишеше: „Фредерик Х. Клаусен, адвокат“. Пауъл се приближи зад нея, докато тя напразно натискаше бравата и си гледаше часовника. — Какво ще кажеш на това? — каза огорчено тя. — Няма още и петнайсет, а беше казал, че ще бъде тук до осем и половина. (Думите на секретарката по телефона бяха: „Кантората затваря в пет часа“).

— И какво сега? — попита Пауъл.

— Ще го пусна под вратата — рече тя и си отвори чантата. Извади голям бял плик и писалка. Свали капачката, подложи чантата си и започна да пише на плика. — Жалко, че изпуснахме танците.

— Няма значение — рече Пауъл. — И на мен не ми се ходеше кой знае колко.

Той дишаше по-леко, като начинаещ еквилибрист, който е преминал средата на опънатото въже и вече е станал малко по-сигурен в краката си.

— От друга страна — замисли се Елън и го погледна, — ако оставя писмото сега, утре все едно трябва пак да се връщам да го взема. Мога направо да го донеса сутринта.

Затвори писалката и я пъхна в чантата си. Наклони плика към светлината, видя, че мастилото още не е изсъхнало, и започна да вее плика като ветрило. Погледът й попадна на една врата от другата страна на коридора, вратата с надпис „Стълбище“. Очите й светнаха.

— Знаеш ли какво ми се ще да направя? — попита тя.

— Какво?

— Преди да отидем да пийнем.

— Какво? — усмихна се той.

Тя също се усмихна, като продължаваше да вее плика.

— Да се кача на покрива.

Еквилибристът сякаш погледна надолу и видя, че издърпват мрежата изпод него.

— Това пък защо? — попита бавно той.

— Не видя ли луната? Ами звездите? Гледката сигурно е прекрасна.

— Мисля, че още не е късно, можем да отидем на дискотека — рече той.

— Не, и на двамата не ни се ходи чак толкова. — Мушна плика в чантичката си и щракна закопчалката. — Хайде — каза весело тя и тръгна. — Къде се дяна романтичното настроение, с което тъй настойчиво ме ухажваше снощи?

Той посегна към ръката й, но не улови нищо.

Тя бутна вратата и я отвори. Погледна назад в очакване той да я последва.

— Иви… завива ми се свят от високото. — Пауъл с мъка се усмихна.

— Няма нужда да гледаш надолу — каза тя безгрижно. — Няма нужда дори да се приближаваш до ръба.

— Вратата може би е заключена.

— Не вярвам да заключват изхода към покрива. Това е противопожарно правило. — Тя се намръщи с престорено възмущение. — Е, хайде де! Човек ще рече, че те карам да се спуснеш по Ниагарския водопад с буре или нещо подобно! — Тя стъпи заднишком на площадката, като държеше вратата и чакаше усмихната.

Той тръгна бавно и безпомощно като в кошмарен сън. Сякаш нещо независимо от волята му го теглеше да я последва. Когато и двамата бяха на площадката, Елън пусна вратата. С леко свистене тя сама се затвори и отряза светлината, идеща от коридора, като остави една десетватова крушка да се бори безуспешно с мрака на стълбището.

Изкачиха осем стъпала, завиха, изкачиха още осем. Стигнаха до черна метална врата. Надпис е големи бели букви предупреждаваше: Влизането строго забранено. Да се ползва само в случай на бедствие. Пауъл го прочете на глас, като наблегна на „строго забранено“.

— Ами! Надписи — каза Елън презрително. Опита се да завърти топката на вратата.

— Сигурно е заключена — рече Пауъл.

— Ако беше заключена, нямаше да слагат това! — Тя посочи надписа. — Опитай ти.

Той хвана топката, натисна.

— Заяла е тогава.

— Хайде, хайде. Напъни се малко.

— Добре де, добре — каза той, сякаш пращаше всичко по дяволите. Дръпна се назад и с все сила блъсна рамо във вратата. Тя се отвори изведнъж и едва не го повлече след себе си. Той се препъна във високия праг и се озова на асфалтовия покрив.

— Готово — каза мрачно той, като се изправи. Продължаваше да държи вратата. — Хайде, Иви, ела да си видиш великолепната луна.

— Мърморко. — Шеговитият й тон омаловажаваше неговото недоволство. Тя прескочи прага, мина покрай Пауъл и почти изтича на просторната тераса — втурна се като кънкьор, който си дава вид, че нехае за тънкия лед. Чу как вратата след нея се затваря и от лявата й страна се появи Пауъл.

— Извинявай — рече той, — просто щях да си счупя рамото в тази проклета врата, затова. — Направи усилие да се усмихне.

Срещу тях беше кулата с антената на местната радиостанция — черен скелет на фона на синьо-черното небе, обсипано със звезди. На самия й връх бавно мигаше червена светлинка и равномерните й проблясъци оцветяваха покрива в розово. Между червените примигвания покривът оставаше облян от меката светлина на лунния сърп.

Елън погледна извърнатото нагоре напрегнато лице на Пауъл, първо смъртно бяло, после окъпано в червено и отново бяло. Зад него бе стената, която ограждаше шахтата, белият камък се открояваше в нощта. Тя си спомни скицата, публикувана в един от вестниците, с кръстчето в долната част на квадрата — южната страна, която бе по-близо до тях. Внезапно я обзе налудничавото желание да отиде там, да надникне, да види къде Дороти… Призля й. Погледът й се спря на очертания в бяло профил на Пауъл и тя неволно се отдръпна.

Няма страшно, каза си Елън, аз съм в безопасност — по-опасно щеше да е, ако сега разговарях с него в някой бар. Можех и да се издам. Всичко е наред, нали съм Ивлин Китридж.

Пауъл усети втренчения й поглед.

— Мислех, че искаш да гледаш небето — каза той, като продължаваше да зяпа нагоре. Тя също вдигна поглед и внезапното движение на главата още повече я замая. Звездите се залюляха в кръг…

Тя се затича надясно към външния парапет на покрива. Ожули си ръцете на грапавата облицовка. Жадно поглъщаше студения нощен въздух. Тук я е убил. Непременно ще се издаде — достатъчно е да изпусне нещичко, за да ида в полицията. В безопасност съм… Най-сетне спря да й се вие свят. Погледна надолу — безчет искрящи светлинки се преливаха в мрака.

— Дуайт, ела да видиш.

Той се обърна и тръгна към парапета, но се спря на няколко крачки.

— Нали е красиво? — Тя говореше, без да гледа назад.

— Да — отвърна той.

Пауъл погледа известно време — кабелите горе на кулата почукваха на лекия ветрец, — после бавно се завъртя и застана с лице към вентилационната шахта. Втренчи се в парапета. Краката му сами тръгнаха натам. Понесоха го безшумно напред с непреклонен устрем, както краката на отказал се от алкохола пияница го водят към бара за една последна чашка. Озова се точно до парапета на шахтата. Ръцете му се вдигнаха и се подпряха с длани върху хладния камък. Наведе се и погледна надолу.

Тя усети отсъствието му. Обърна се и се взря в полумрака. В този миг блесна светлинната от кулата и кървавочервеното сияние очерта силуета му. Сърцето й се обърна. Сиянието изчезна, но тъй като знаеше къде е, тя го различаваше и на слабата лунна светлина. Тръгна натам, стъпките й потъваха в меката настилка.

Той гледаше надолу. Няколко жълти снопа светлина от прозорците се кръстосваха в квадратния отвор на шахтата. Един от тези прозорци беше чак долу, на самото дъно, и осветяваше сивото бетонно квадратче, в което се събираха четирите стени.

— Мислех, че ти се вие свят от високото.

Той се обърна.

Капчици пот бяха избили по челото и над мустаците му. На устните му се появи нервна усмивка.

— Да — рече той, — но не мога да се сдържа да не погледна. Самоизтезавам се. — Усмивката изчезна. — Любимото ми занимание е да се самоизтезавам. — Пое дълбоко въздух. — Можем ли да си ходим вече?

— Току-що сме дошли — възрази закачливо Елън.

Обърна се и се отправи към източния ръб на покрива, като се провираше между високите отдушници. Пауъл я последва неохотно. Елън застана с гръб към парапета и вдигна очи към обляната в червено кула, която се извисяваше край тях.

— Хубаво е тук — рече тя. Пауъл, скръстил ръце на парапета, гледаше града и мълчеше. — Идвал ли си тук вечер?

— Не — отвърна той. — Не съм идвал тук изобщо.

Тя се обърна към парапета и се надвеси, за да погледне козирката два етажа по-долу. Сви вежди замислено.

— Миналата година — рече бавно тя — струва ми се, четох, че някакво момиче паднало оттук.

Скръцна капак на вентилатор.

— Да — каза Пауъл. Гласът му беше хладен. — Самоубийство. Не е паднала.

— Аха. — Елън продължаваше да гледа отстъпа. — Не виждам как е могла да се убие — рече тя. — Някакви си два етажа.

Той вдигна ръка, палецът сочеше назад през рамото му.

— Там… в шахтата.

— Да, вярно. — Тя се изправи. — Сега си спомням. Вестниците в Де Муан писаха много подробно. — Сложи чантата си на парапета и се хвана с две ръце за ръба, сякаш проверяваше здравината му. — Момичето беше от Стодард, нали?

— Да. — Той посочи далеч към хоризонта. — Виждаш ли онази кръгла сграда със светлинните отгоре? Това е Стодардската обсерватория. Веднъж трябваше да ходя там за един, проект по физика. Имат…

— Ти познаваше ли я?

Червената светлина оцвети лицето му.

— Защо питаш?

— Просто си помислих, че може да си я познавал. Естествено е да си го помисля, след като сте били в един университет.

— Да — отвърна рязко той. — Познавах я, беше много добро момиче. Дай да говорим за нещо друго.

— Историята ми се е запечатала в ума само заради шапката.

Пауъл въздъхна, по-скоро изсумтя.

— Каква шапка? — попита той с досада.

— Била с червена шапка с панделка, а аз тъкмо си бях купила червена шапка с панделка. Същия ден.

— Кой каза, че е била с червена шапка? — попита Пауъл.

— А не е ли била червена? Вестниците в Де Муан… — Кажи ми, че бъркат — замоли тя, — кажи ми, че е била зелена.

За миг замълчаха.

— В „Клариън“ не се споменава за червена шапка — рече Пауъл. — Аз четох внимателно статиите, тъй като я познавах.

— Нима като не се споменава в блуривърския вестник, това означава, че не е било така?

Той не каза нищо. Елън видя, че си поглежда часовника.

— Слушай — рече грубо той, — часът е девет без двайсет и пет. До гуша ми дойде този твой великолепен изглед. — Обърна се рязко и се запъти към входа за стълбището.

Елън се спусна след него.

— Не искам още да си тръгваме — капризно рече тя, като го хвана за лакътя точно пред вратата.

— Защо?

Усмихна се — трябваше светкавично да измисли нещо.

— Искам… да изпуша една цигара.

— Божичко! Та ти… — Ръката му посегна към джоба, но се спря. — Нямам. Хайде, долу ще си купим.

— Аз имам — каза бързо тя и показа чантичката си. Отстъпи назад. Разположението на шахтата зад нея беше така ясно в ума й, сякаш виждаше чертежа във вестника. С „Х“ бе отбелязано точното място. Обърна рамо и взе да отстъпва назад, като в същото време отваряше чантичката си.

— Ще бъде приятно да изпушим по една цигара тук — каза тя на Пауъл с глуповата усмивка.

Парапетът опря в ханша й. „Х“. Тя ровеше в чантичката.

— Искаш ли?

Той се приближи неохотно, със стиснати от гняв устни. Елън тръсна няколко пъти измачкания пакет, докато накрая се показа един бял филтър. Този вечер или никога, мислеше си тя, защото той отсега нататък няма да покани Ивлин Китридж.

— Заповядай.

Той дръпна цигарата, като я гледаше навъсено.

Докато пръстите и ровеха за още една, очите й бродеха и когато се спряха на вентилационната шахта, широко се отвориха, сякаш за първи път я забелязаха.

— Тук ли?… — попита тя и се извърна към него.

Бе присвил очи, стиснал зъби — явно и последните капки търпение се бяха изчерпали.

— Слушай, Иви, помолих те да не говориш за това. Би ли ми направила тази услуга? Много те моля. — Той нервно захапа цигарата.

Елън не сваляше поглед от лицето му. Извади цигара от пакета, поднесе я спокойно към устните си и пусна пакета в чантичката.

— Извинявай — каза тя хладно и пъхна чантичката под левия си лакът. — Не знам защо толкова се засягаш.

— Не можеш ли да разбереш? Аз го познавах това момиче.

Тя драсна клечка кибрит и я поднесе към цигарата му. Оранжевият пламък освети лицето му. Сините очи щяха да изхвръкнат от напрежение, а мускулите на челюстта му бяха опънати като струни на пиано. Още веднъж да го бодне, само още веднъж и… Тя премести клечката от запалената цигара към лицето му.

— Тъй и не казаха защо го е направила, нали?

Очите му се затвориха болезнено.

— Обзалагам се, че е била бременна.

Лицето му пламна първо в оранжево, после с угасването на клечката и блясването на светлината от кулата стана кървавочервено. Опънатите до крайност мускули вече не издържаха, сините очи, широко отворени, пронизваха. Сега, помисли Елън победоносно. Хайде! Направи едно грандиозно признание!

— Добре! — избухна той. — Добре! Знаеш ли защо не ми се говори за това? Знаеш ли защо не исках да се качвам тук? Защо изобщо не исках да влизам в тази проклета сграда? — Той захвърли цигарата. — Защото момичето, което се самоуби тук, е същото, за което ти говорих снощи! Дето ти казах, че се усмихваш като него! — Той сведе поглед. — Момичето, което…

Думите му секнаха като отрязани с гилотина. Тя видя как сведените му очи се разширяват от ужас. В този миг светлината от кулата угасна — Елън различаваше само тъмния силует пред себе си. Изведнъж ръката му сграбчи лявата й китка и я стисна с парализираща сила. От устата й се изтръгна вик и цигарата падна. Той извиваше пръстите й, впил нокти в тях. Чантичката се изплъзна изпод мишницата й и тупна в краката й. Дясната й ръка безпомощно замахваше към главата му. Палецът му притискаше мускулите на ръката й. Накрая пръстите й се разтвориха… Той я пусна и отстъпи назад — превърна се отново в смътен силует.

— Какво направи? — извика тя. — Какво взе?

Все още зашеметена се наведе и вдигна чантичката. Раздвижи пръстите на лявата си ръка. Обърканите й сетива напразно се мъчеха да възстановят формата на предмета, който бе държала.

Тогава червената светлина блесна отново и тя го видя върху дланта му, държеше го тъй, сякаш го бе разглеждал в тъмното. Кибритът. Меднозлатистите букви блестяха ясно и отчетливо: „Елън Кингшип“. Обля я студена пот. Затвори очи, премаляла от ужас. Олюля се. Гърбът й се опря в твърдия ръб на парапета.

8

— Това е… сестра й! — заекна той. — Сестра й.

Тя отвори очи. Пауъл се бе втренчил в кибрита, оцъклен, недоумяващ. Сетне вдигна поглед към нея.

— Какво значи всичко това? — попита той глухо. Внезапно запрати кибрита в краката й и изкрещя гневно: — Какво искаш от мен?

— Нищо, нищо — рече припряно тя, — нищо.

Очите й се стрелкаха отчаяно. Той стоеше между нея и изхода на стълбището. Само да можеше да го заобиколи. Заизмъква се милиметър по милиметър наляво. Гърбът й докосваше парапета.

Той се потри по челото.

— Намираш ме, разпитваш ме за нея, довеждаш ме тук… — Сега гласът му беше умолителен: — Какво искаш от мен?

— Нищо… нищо! — Тя отстъпваше предпазливо встрани.

— Тогава защо го направи? — Тялото му се наклони напред и той понечи да тръгне.

— Стой! — извика тя.

Леко повдигнатите му пети опряха отново в земята, стъпалата му залепнаха на място.

— Ако нещо се случи с мен — каза тя, като се стараеше да говори бавно и отмерено, — има още един човек, който знае за теб. Знае, че сме заедно тази вечер, знае всичко за теб, така че, ако нещо се случи…

— Ако нещо?… — Той сбърчи чело. — За какво говориш?

— Ти знаеш за какво. Ако падна…

— Защо ще падаш? — Той се беше ококорил, сякаш не вярваше на ушите си. — Мислиш, че аз?… — Ръката му безпомощно се вдигна към парапета. — Господи! — прошепна гой. — Ти да не си… луда?

Беше на пет-шест метра от него. Отдели се от парапета и взе да се примъква леко напред и наляво, за да застане на една линия с вратата на стълбището, която беше зад него, но от дясната му страна. Той се въртеше бавно, следвайки предпазливия й път.

— Какво значи „знае всичко за мен“? — настояваше той. — Какво знае?

— Всичко — каза тя. — Всичко. И чака долу. Ако не сляза до пет минути, ще се обади в полицията.

Пауъл се плесна отчаяно по челото.

— Предавам се — изстена той. — Може би искаш да слезеш долу? Искаш да си ходиш? Ами върви! — обърна се и отстъпи до парапета на шахтата, до мястото, където Елън стоеше първоначално, като й освободи пътя към вратата. Подпря се с лакти на камъка зад себе си. — Хайде! Върви!

Тя тръгна към вратата бавно и недоверчиво. Знаеше, че все още може да я изпревари, да я спре. Той не помръдваше.

— Ако ще ме арестуват — каза той, — бих искал само да знам за какво. Или и това е много?

Тя отговори чак когато ръката й беше на отворената врата.

— Знам, че си добър актьор, щом си могъл да накараш Дороти да повярва, че ще се ожениш за нея.

— Какво? — Този път изненадата му изглеждаше още по-голяма, дори болезнена. — Виж какво, не съм й казвал нищо, с което да я карам да си мисли, че ще се оженя за нея. Това си беше нейна идея, само нейна.

— Лъжец! — процеди с омраза тя. — Мръсен лъжец! — Тя се шмугна зад отворената врата и прескочи високия праг.

— Чакай! — Той сякаш долавяше, че всяко негово движение напред ще я накара да побегне, затова тръгна внимателно покрай парапета и после прекоси терасата по същия път, по който беше минала Елън. Спря срещу изхода, на пет-шест метра от него. Елън се обърна, с ръка на дръжката на вратата, готова да я затвори.

— Моля те — каза той искрено, — кажи ми поне за какво става дума? Кажи ми, моля те!

— Може би си мислиш, че те изпитвам? Мислиш ли, че не знаем цялата истина?

— Господи! — прошепна яростно той.

— Добре! — Тя го изгледа заплашително. — Ще ти изброя. Първо, тя е била бременна. Второ, ти не си искал…

— Била е бременна? — Той се сви, сякаш го ритнаха в стомаха. — Дороти е била бременна? Затова ли го е направила? Затова ли се е самоубила?

— Тя не се е самоубила! — извика Елън. — Ти си я убил! — Хлопна вратата и побягна.

Хукна надолу по металните стълби — почукването на токчетата й отекваше. Държеше се здраво за перилото и се завърташе на площадките. Не бе слязла и два етажа, когато го чу да трополи след нея и да вика: „Иви! Елън! Чакай!“ Вече беше късно за асансьора, защото, докато заобиколи по коридора, докато го вземе и сетне докато кабината я свали до долу, той щеше да я чака там. Не й оставаше нищо друго, освен да тича с разтуптяно сърце и премалели крака четиринайсет етажа от покрива до фоайето — стотици стъпала, виещи се през мрачното стълбище, с двайсет и седем площадки, на които трябваше да се завърта с изпъната ръка и да се блъска в стената… Той трополеше все по-близо зад нея през целия път до първия етаж, където тя едва не падна с тези глупави токчета. Изтрака по мраморния коридор и ехото от стъпките й взе да кънти, когато се затича по хлъзгавия под на огромното, прилично на катедрала фоайе. От асансьора надникна изумената глава на оператора. С мъка завъртя тежката врата — още стъпала, коварен мрамор, за малко да се блъсне в една жена на тротоара, сетне побягна наляво към Уошингтън Авеню по опустялата вечерна улица на градчето и накрая спря с разтуптяно сърце, за да хвърли поглед назад, преди да свие зад ъгъла. Ето го! Тича надолу по мраморните стъпала, размахал ръка, и крещи: „Чакай! Чакай!“ Тя сви зад ъгъла и отново хукна, без да обръща внимание на двама влюбени, които я проследиха с поглед, и на момчетата от някаква кола, които подвикнаха: „Не искаш ли да те закараме?“ Стъклените врати на хотела се приближаваха, грейнали като на рекламна снимка — той също се приближаваше, но тя не биваше да се обръща, трябваше да бяга… Най-сетне се озова пред красивите стъклени врати и портиерът й отвори любопитно усмихнат.

— Благодаря.

Беше във фоайето, топлото безопасно фоайе, пълно със сновящи хора и мъже, забили носове във вестници. Копнееше да се отпусне в някое кресло, но отиде направо при телефоните в ъгъла, защото, ако Гант я придружеше в полицията — Гант, който беше тук знаменитост, — те щяха да бъдат по-склонни да я изслушат, да й повярват, да предприемат разследване. Запъхтяна, сграбчи указателя и отвори на „Р“. Часът беше девет без пет, значи бе в студиото. Трескаво запрелиства страниците, като си поемаше дълбоко дъх. Радио… 5-10-00. Отвори чантата и потърси монета. Пет-десет-нула-нула, повтаряше си тя, когато вдигна поглед от указателя и се обърна.

Пред нея стоеше Пауъл, зачервен и задъхан, с разчорлени коси. Не я беше страх. Тук беше светло и имаше хора. Омразата пропъди вълнението й.

— Трябваше да бягаш в обратна посока — каза тя с леден глас. — И това нямаше да ти помогне, но на твое място бих побягнала.

Пауъл я гледаше жално като куче, с такава сърцераздирателна тъга, че просто не можеше да се преструва.

— Елън, аз я обичах — промълви той с болка в гласа.

 

 

— Искам да се обадя по телефона — рече тя. — Би ли се махнал?

— Чакай, трябва да говоря с теб — каза умолително той. — Тя… наистина ли беше бременна?

— Искам да се обадя по телефона.

— Кажи ми — настояваше той.

— Много добре знаеш!

— Вестниците нищо не писаха! Нищо… — Изведнъж челото му се сбърчи и гласът му прозвуча тихо и прочувствено: — В кой месец беше?

— Ако обичаш, махни се от…

— В кой месец? — Гласът му бе отново настоятелен.

— Божичко! Втори.

Той въздъхна дълбоко, сякаш огромен товар се смъкна от плещите му.

— Сега ще се махнеш ли от пътя ми?

— Няма, докато не ми обясниш защо е всичко това. И цялото изпълнение с Ивлин Китридж…

Погледът й бе пронизващ, унищожителен.

— Наистина ли смяташ, че съм я убил? — прошепна объркано той, но тя продължи да го гледа все така. — Аз бях в Ню Йорк! — запротестира той. — Мога да го докажа! Цяла пролет бях в Ню Йорк!

Това я стресна, но само за миг.

— Предполагам, че ако поискаш, можеш да намериш начин да докажеш, че си бил и в Кайро.

— Господи! — просъска той вбесен. — Мога ли да поговоря с теб пет минути? Пет минути! — Огледа се и видя как една глава бързо се скрива зад вдигнатия вестник. — Хората ни слушат. Да влезем за малко в барчето. Какво губиш? Нищо не може да ти се „случи“, ако това те безпокои.

— Няма смисъл — възрази тя. — Ако си бил в Ню Йорк и не си я убил, тогава защо не смееше да погледнеш Общината, като минахме покрай нея снощи? Защо не искаше да се качиш на покрива тази вечер? Защо се взираше така в шахтата?

Пауъл я гледаше неловко, болезнено.

— Мога да ти обясня — каза той неуверено, — но не знам дали ще можеш да ме разбереш. Видиш ли, чувствах се… — той търсеше думата — чувствах се отговорен за самоубийството й.

 

 

Повечето сепарета в облицования с черно дърво салон бяха празни. Чуваше се звънтене на чаши на фона на тиха музика — теми от Гершуин на пиано. Седнаха на същата маса, на която седяха и предната вечер. Елън прикова гръб към тапицираната преграда, сякаш за да подчертае, че помежду им не може да става и дума за близост. Появи се келнерът и си поръчаха уиски. Чак когато питиетата бяха на масата пред тях и Пауъл отпи една глътка, разбра, че Елън възнамерява да мълчи. Той заговори. Отначало думите му се редяха бавно и трудно.

— Запознах се с нея миналата година, две-три седмици след началото на семестъра. Миналата учебна година. Към края на септември. Бях я виждал по-рано, тъй като имахме два предмета заедно и един още в първи курс, но не бях говорил с нея до този ден, защото обикновено сядам на първия или втория ред, а тя винаги сядаше отзад в ъгъла. Предната вечер говорихме с едни момчета и някой каза, че тихите момичета били най… — Той замълча. Гледаше в чашата си и я въртеше с пръсти. — С тихите момичета е по-вероятно да прекараш добре. И като я видях на следващия ден, седнала отзад в ъгъла, където все си седеше, си спомних тези думи.

Заговорих я на излизане от часа. Казах и, че съм забравил да запиша какво имаме за домашно, и тя ми даде домашното. Мисля, че се досещаше, че това е само повод да я заговоря, и въпреки това реагира така… така отзивчиво, че се изненадах. Искам да кажа, хубавите момичета обикновено приемат такива неща несериозно и гледат да те избудалкат. А тя беше толкова… непринудена, че ме караше да се чувствам малко виновен.

Както и да е, в събота вечер отидохме на кино, после я заведох на танци и беше много хубаво. Нямам предвид закачки или такива работи. Просто ни беше хубаво. Излязохме пак следващата събота, два пъти — по-следващата седмица, после три пъти, докато накрая, точно преди да се разделим, се виждахме почти всяка вечер. Като се опознахме, беше много забавна. Съвсем не като в училище. Щастлива. Харесваше ми.

В началото на ноември се оказа, че онова момче е било право за тихите момичета. Поне за Дороти това важеше. — Той вдигна очи и срещна нейните. — Разбираш ме, нали?

— Да — рече тя хладно, невъзмутима като съдия.

— Ужасно е да се споделят такива неща точно със сестра й.

— Продължавай.

— Беше хубаво момиче. — Той не отместваше поглед от нея. — Просто беше… жадна за обич. Не за секс. За обич. — Сведе очи. — Разказа ми за вкъщи, за майка си… майка ви и как искала да бъде в един колеж с теб.

Тя потръпна. Помисли, че облегалката се люлее, сякаш някой сядаше в сепарето зад нея.

— Карахме така известно време… — Пауъл вече говореше по-бързо и неудобството му се замени с облекчение от изповедта. — Тя беше истински влюбена, непрекъснато ме държеше за ръката и ми се усмихваше. Веднъж споменах, че харесвам дебели чорапи, и тя ми изплете три чифта. — Той съсредоточено драскаше по масата. — И аз я обичах, но не беше същото. Обичах я… от състрадание. Съжалявах я. Много мило от моя страна, нали?

В средата на декември започна да говори за брак. Подхвана съвсем отдалече. Наближаваше коледната ваканция и аз щях да остана тук, в Блу Ривър. Нямам семейство, а в Чикаго имам само двама-трима братовчеди и няколко приятели от гимназията и от флотата. Тя искаше да отида с нея в Ню Йорк. Да съм се запознаел със семейството й. Отказах й, но тя упорито настояваше и накрая трябваше да се разберем.

Казах й, че не мога да се обвързвам още, а тя отвърна, че било съвсем нормално за мъж на двайсет и две години да се сгоди, че даже да се ожени, и че не бивало да ме безпокои бъдещето, тъй като баща й щял да ми намери работа. Аз не исках това обаче. Имах амбиции. Някой ден ще ти разкажа какви планове имах. Щях да правя революция в американската реклама. Както и да е, тя твърдеше, че и двамата можем да започнем работа, като завършим университета, аз пък, че никога не би могла да живее по този начин, след като е била богата цял живот. Каза ми, че не я обичам колкото тя мен, и аз отговорих, че сигурно е права. Това, разбира се, беше основната причина.

Направи сцена — беше ужасно. Разплака се и ме заплаши, че ще съжалявам и така нататък, както всички момичета. По-късно обаче смени тактиката, каза, че е сбъркала, по-добре било да изчакаме, пък дотогава да караме постарому. Но аз през цялото време се чувствах някак виновен и реших, че щом сме стигнали дотам, трябва окончателно да скъсаме и че точно преди ваканцията е най-удобният момент. Казах й, че всичко е свършено, и пак сълзи и „ти ще съжаляваш“, и така приключи. Няколко дни по-късно замина за Ню Йорк.

— През цялата ваканция беше в отвратително настроение — рече Елън. — Сърдеше се, заяждаше се…

Пауъл правеше по масата мокри кръгчета с чашата си.

— След ваканцията — рече той — беше ужасно. Продължавахме да имаме общи часове. Аз седях на първия ред и не смеех да погледна назад. Постоянно се засичахме из района на университета. Реших, че не мога да остана повече в Стодард, и подадох молба за прехвърляне в Нюйоркския университет. — Той забеляза съкрушения израз на лицето на Елън и попита: — Какво има? Не ми ли вярваш? Мога да докажа всичко. Имам препис от Ню Йорк и мисля, че още пазя бележката от Дороти, с която ми връщаше гривната, дето й бях подарил.

— Не — отвърна тъжно Елън. — Вярвам ти. Там е работата.

Той я изгледа озадачено, но продължи:

— Тъкмо преди да замина, към края на януари, тя беше тръгнала с друго момче. Видях ги…

— Друго момче? — Елън се наведе напред.

— Видях ги няколко пъти заедно. И си помислих, че в края на краищата не е било чак такъв удар за нея. Заминах с чиста и спокойна съвест. Дори се чувствах по-благороден.

— Кой беше той? — попита Елън.

— Кой?

— Другият.

— Не знам. Едно момче. Мисля, че съм го виждал в час. Нека да довърша. На първи май прочетох, че се е самоубила. Имаше кратко съобщение в нюйоркските вестници. Изтичах до Таймс Скуеър и от павилиона за провинциални вестници си купих „Клариън Леджър“. После цяла седмица купувах „Клариън“ с надеждата да разбера какво ти е писала в онази бележка. Но не публикуваха нищо. Изобщо не споменаха защо го е направила. Представяш ли си как се чувствах? Бях сигурен, че не го е направила само заради мен, но си мислех, че е от някакво общо отчаяние, за което аз съм главната причина. След това взех да закъсвам със следването. Страшно се напъвах. Сигурно съм смятал, че трябва да изкарвам страхотни бележки. Нещо като изкупление. Студена пот ме избиваше преди всеки изпит и успехът ми рязко спадна. Казах си, че е заради преместването. В Ню Йорк трябваше да наваксвам по много предмети, които не бяха задължителни в Стодард. Реших през септември да се върна в Стодард да се оправя. — Той се усмихна кисело. — А може би и за да си внуша, че не съм виновен. Във всеки случай това беше грешка. Щом попадна на някое място, където сме ходили заедно, или погледна към Общината… — Той се намръщи. — Повтарях си, че сама си е виновна, че друго момиче на нейно място би разсъждавало по-трезво и не би се впрягало толкова много, но нищо не помагаше. Стигнах дотам, че взех да се отбивам нарочно и да минавам покрай сградата, да се самоизтезавам като с шахтата тази вечер. Представях си я…

— Знам — прекъсна го Елън. — Аз също исках да погледна. Предполагам, че е естествена реакция.

— Не — рече Пауъл, — ти не знаеш какво значи да се чувстваш отговорен… — Той замълча, като видя кривата усмивка на Елън. — Защо се усмихваш?

— Не, нищо.

— Ами това е. От теб научавам, че го е направила, защото е била бременна… втори месец. Гадно е, разбира се, но сега се чувствам много по-добре. Предполагам, че щеше да е още жива, ако не я бях зарязал, но не може да се иска от мен да знам какво ще стане, нали? И отговорността си има граници, нали? Ако тръгнеш да се връщаш назад, можеш да обвиниш всекиго. — Той допи чашата си. — Радвам се, че престана да бързаш за полицията. Не знам откъде ти е хрумнало, че аз съм я убил.

— Някой я е убил — каза Елън.

Той я гледаше онемял. Пианото заглъхна преди следващото изпълнение и в неочакваната тишина тя долови лекото шумолене от дрехата на човека в сепарето зад нея.

Наклони се напред и заразказва на Пауъл за неопределения текст на бележката, за кръщелното, за нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо. Той я изслуша мълчаливо.

— Господи! — каза накрая. — Това не може да е съвпадение. — Сякаш желаеше не по-малко от нея да опровергае самоубийството.

— Момчето, с което си я виждал — каза тя, — сигурен ли си, че не знаеш кое е?

— Мисля, че онзи семестър имахме някакви часове заедно, но и двата пъти, когато ги срещнах, беше към края на януари. Бяха започнали изпитите и вече нямахме лекции, тъй че не знаех дали продължава да излиза с нея, нито пък можех да науча името му. А веднага след това заминах за Ню Йорк.

— Не си ли го виждал след това?

— Не бих могъл да кажа. Стодард е голям университет.

— И си съвсем сигурен, че не знаеш как се казва?

— Не знам — отвърна Пауъл, — но до един час мога да науча. — Той се усмихна. — Разбираш ли, имам му адреса.

9

— Нали ти казах, че съм ги виждал заедно два пъти — рече той. — Втория път беше един следобед в закусвалнята край университета. Не очаквах да видя Дороти там, тъй като студентите почти не влизат в това заведение. Аз точно за това го харесвах. Забелязах ги чак след като седнах на бара и не вървеше да си тръгна, беше ме видяла вече в огледалото. Бях в края, до мен две момичета, после Дороти и това момче. Пиеха бира. Щом ме видя, започна да му говори и да го държи за ръката. Естествено, за да ми покаже, че си има ново гадже. Почувствах се ужасно. Беше ми неудобно заради нея. Като си тръгваха, тя кимна на двете момичета между нас, обърна се към него и почти се провикна: „Хайде, пък можем да си оставим учебниците у вас.“ Искаше да разбера колко са близки. Щом излязоха, момичетата започнаха да коментират колко бил красив, а едното каза нещо от сорта: „Миналата година ходеше с еди-коя си. Изглежда, го интересуват само богати момичета.“ Реших, че Дороти е склонна лесно да се влюби, защото аз съм я отблъснал, и че поне трябва да се уверя, че за нея не се е лепнал някой, който се интересува само от парите й. Излязох от закусвалнята и ги проследих. Спряха пред една къща на две-три преки от университета. Той звънна няколко пъти, после извади ключове от джоба си, отключи вратата и влязоха. Минах на другия тротоар и записах адреса в една тетрадка. Мислех да се обадя по-нататък, когато него го няма там, и да разбера как се казва. Имах и някаква идея да разпитам момичетата от университета за него. Но така и не го направих. На връщане си дадох сметка, че… е доста нахално от моя страна. Помислих си: от къде на къде ще разпитвам аз за него, и то само защото някакво момиче казало нещо. Това с момичето можеше да е малко като в приказката за лисицата и гроздето. Надали се отнася с Дороти по-зле от мен, рекох си. Пък и това, дето я бях „отблъснал“, можеше да е било за добро, можеше да са си тъкмо един за друг?

— Имаш ли още адреса? — попита Елън тревожно.

— Почти съм сигурен, че го имам. Пазя си всички стари тетрадки в един куфар в стаята. Можем да отидем да го вземем веднага, ако искаш.

— Да — съгласи се бързо тя. — После ни остава само да звъннем и да разберем кой е.

— Не е задължително да е той — каза Пауъл и извади портфейла си.

— Не може да е друг. Ходела е с него точно по онова време. — Елън стана. — Преди да тръгнем, искам да завъртя един телефон.

— На твоя помощник ли? Дето чакаше на партера, готов да позвъни в полицията, ако не се появиш до пет минути?

— Точно така — призна тя с усмивка. — Не чакаше на партера, но наистина има такъв човек.

Отиде в дъното на полутъмния салон, където бе телефонната кабина, боядисана в черно в тон със стените, досущ като изправен ковчег. Набра 5-10-00.

— Радиопредавания, добър вечер — изчурулика женски глас.

— Добър вечер. Мога ли да говоря с Гордън Гант?

— Съжалявам, но мистър Гант е в студиото. В момента се излъчва предаването. Ако се обадите отново в десет часа, може би ще го хванете, преди да е напуснал сградата.

— Не мога ли да говоря с него, докато свири някоя плоча?

— Съжалявам, но не се прехвърлят телефонни разговори в студиото, от което се излъчва програма.

— Ами бихте ли си записали нещо да му предадете?

Жената изчурулика, че с удоволствие ще си запише, и Елън й продиктува: „Мис Кингшип, казва, че не е Пауъл, но има представа кой е и отива в дома на Пауъл. Ще бъде там в десет часа, тъй че мистър Гант може да й се обади.“

— Ще оставите ли телефонен номер?

— Ех! — Елън опря чантичката си на корема и я отвори с една ръка. — Нямам телефонния номер, но адресът е… — Тя успя да разгъне листчето, без да изпусне чантичката. — Блу Ривър — запад, 35-а улица 1520.

Жената повтори съобщението.

— Точно така — каза Елън. — Нали няма да забравите?

— Разбира се, че няма — заяви хладно жената.

— Много ви благодаря.

Когато се върна в сепарето, Пауъл броеше монети на малък сребърен поднос в ръката на съсредоточения сервитьор. На лицето на сервитьора се появи усмивка, той промърмори „благодаря“ и изчезна.

— Всичко е наред — каза Елън. Пресегна се за мантото си, сгънато върху пейката, на която беше седяла. — Между другото, как изглежда нашият човек? Освен дето е толкова красив, че момичетата, щом го видят, почват да го одумват.

— Рус, висок… — Пауъл прибра портфейла си в джоба.

— Още един рус — въздъхна Елън.

— Дороти си падаше по викингите.

Елън се усмихна и започна да си облича палтото.

— Баща ни е рус… по-скоро беше рус, преди да му опада косата. Ние и трите… — Докато се опитваше да се напъха в ръкава, краят му удари по преградата зад гърба й.

— Извинете — каза тя и погледна през рамо, но видя, че съседното сепаре вече е празно. На масата имаше чаша, банкнота от един долар и книжна салфетка, внимателно накъсана като дантелена паяжина.

Пауъл й помогна да се облече.

— Готови ли сме? — попита той и навлече палтото си.

— Готови сме — отвърна тя.

 

 

Часът беше 21,50, когато таксито спря пред дома на Пауъл. Улицата беше тиха и слабо осветена от уличните лампи, които мъждукаха през сплетените клони на дърветата. Редиците от къщи с жълти прозорци се гледаха от двете й страни като плахи армии, вдигнали знамена над ничия земя.

Бръмченето на отдалечаващото се такси заглъхваше, когато Елън и Пауъл изкачиха стъпалата към тъмния вход. След няколко неуспешни опита да намери ключалката, Пауъл най-после отключи вратата и я бутна навътре. Направи път на Елън и влезе след нея, като с едната ръка затвори вратата след себе си, а с другата щракна ключа за осветлението.

Приятна дневна, пълна с тежки мебели.

— Ти по-добре чакай тук — рече Пауъл и се отправи към стълбите вляво. — Горе е много разхвърляно. Хазайката ми е в болница, а аз не очаквах гости. — Спря се на първото стъпало. — Сигурно ще ми отнеме няколко минути, докато намеря тетрадката. Искаш ли да направиш по едно кафе? Има малко нес, ето там, в кухнята.

— Добре — отвърна Елън и съблече мантото си.

Пауъл изтича нагоре и се завъртя около колоната на парапета. Вратата на стаята му беше встрани. Влезе, щракна лампата и си съблече палтото. Върху неоправеното легло вдясно срещу прозорците бяха намятани дрехи. Хвърли палтото най-отгоре и клекна, за да извади куфара изпод леглото. Но се сети нещо, щракна с пръсти и се изправи. Обърна се и отиде до бюрото, притиснато между вратата на гардероба и един фотьойл. Отвори горното чекмедже и взе да рови из листове, кутийки, шалчета и развалени запалки. Намери листа, който му трябваше, на дъното на чекмеджето. Издърпа го със замах, излезе в коридора и се наведе над парапета на стълбището.

— Елън! — извика той.

В кухнята Елън нагласяваше шумящия пламък на газта под една съдинка с вода.

— Идвам — отвърна тя и бързо прекоси трапезарията, сетне хола. — Намери ли го вече? — попита тя, като отиде до стълбите и погледна нагоре.

Главата и раменете на Пауъл стърчаха извън перилото.

— Още не съм — каза той. — Но реших, че ще ти е интересно да видиш това. — Той пусна листа, който леко се плъзна надолу. — В случай че все още се съмняваш в мен.

Листът кацна на стъпалата пред нея. Тя го вдигна и видя, че е фотокопие на документа му от Нюйоркския университет, с печат „Личен екземпляр“.

— Ако още се съмнявах, нямаше да бъда тук, нали?

— Вярно — каза Пауъл, — така е. — И изчезна от стълбището.

Елън погледна още веднъж документа и забеляза, че оценките му действително са били доста слаби. Остави го на масичката и се върна в кухнята — неуютно помещение със старомодни уреди и жълтеникави стени, опушени в ъглите и зад печката. Имаше обаче приятен ветрец, който идваше някъде отзад.

Отвори няколко шкафа и накрая намери чаши и чинийки и един буркан нес кафе. Докато сипваше кафето в чашите, забеляза едно радио със счупена бакелитова кутия на бюфета до печката. Пусна го, изчака да чуе шума и бавно завъртя копчето. Едва не подмина станцията, тъй като металният звук на разнебитения радиоприемник правеше гласа на Гант неузнаваем. „… Достатъчно говорихме за политика — казваше той, — нека отново да послушаме музика. Имаме време тъкмо за още едно изпълнение. Бъди Кларк пее «Ако това не е любов»“.

 

 

След като пусна фотокопието на Елън, Пауъл се обърна и влезе обратно в стаята. Клекна пред леглото и пъхна ръка отдолу… Пръстите му се свиха от болка — бе ги забил в куфара, който се оказа по-напред от обичайното си място. Дръпна ръката си като опарен, разтърси я и духна ударените пръсти, като ругаеше снахата на хазайката, която явно не се бе ограничила да прибере обувките му под бюрото.

Пресегна се отново под леглото, този път по-предпазливо, и изтегли тежкия куфар, пълен сякаш с олово. Измъкна връзка ключове от джоба си. Намери онзи, който му трябваше, и го завъртя в едната, после в другата ключалка. Щракна пружинките, прибра връзката и отвори капака. Куфарът беше пълен — учебници, тенис ракета, бутилка уиски, обувки за голф… Извади по-едрите предмети и ги остави на пода, за да се добере до тетрадките отдолу.

Бяха девет — светлозелени тетрадки със спирала. Сложи ги една върху друга, стана с купчинката в ръка и започна да ги преглежда. Проверяваше двете корици и пускаше тетрадките обратно в куфара.

Откри адреса на гърба на седмата тетрадка. Бе написан с молив, поизтрит и зацапан, но още се четеше. Хвърли останалите две тетрадки в куфара, обърна се кръгом и отвори уста, готов да извика победоносно Елън.

Викът не излезе от гърлото му. Победоносното изражение се задържа за миг на лицето му, като на забавен кадър, после сякаш се размърда и бавно се свлече, тъй както дебел сняг се откъртва и се свлича от ламаринен покрив.

Вратата на дрешника бе отворена и в рамката стоеше изправен мъж с мушама. Беше висок и рус, а от дясната му ръка стърчеше насочен пистолет.

10

Той се потеше. Не онази студена пот, а нормалната гореща пот от стоенето в спарения дрешник със спарващата мушама. Ръцете му в ръкавици от кафява кожа с ластици на китките, които задържаха топлината още повече, бяха така изпотени, че влагата се бе просмукала в мъхестата подплата и тя се бе втвърдила.

Но пистолетът, който доскоро тежеше в джоба му, сега беше безтегловен израстък, продължение на ръката му, и не помръдваше. Той вече ясно виждаше неизбежната траектория на куршума — пунктирана линия между точка А и точка В, точно като в диаграма: точка А — неподвижното дуло; точка В — сърцето под ревера на елегантния, вероятно купен в Айова, костюм. Погледна 45-калибровия колт, сякаш да се увери, че наистина държи тази синкава стомана. Толкова лек ли беше този пистолет? Прекрачи прагчето на дрешника и намали дължината на пунктира АВ с трийсет сантиметра.

Кажи нещо де, мистър Дуайт Пауъл, подканяше го мислено той, като се наслаждаваше на метаморфозата в изражението на оглупялото лице на човека пред себе си. Хайде, започни да говориш. Да хленчиш. Вероятно не може, каза си той. Вероятно е напълно изчерпан след онази… как беше?… логорея в бара на хотела. Логорея. Хубава дума.

— Обзалагам се, че не знаеш какво значи логорея — каза той, изправил се могъщо с пистолет в ръка.

— Ти си онзи… с Дороти… — промълви Пауъл, като гледаше вторачено пистолета.

— Логорея е това, от което страдаш ти. Словесна диария. Имах чувството, че ще ми се пръсне ухото там, в оня бар. — Засмя се подигравателно на разширяващите се очи на Пауъл. — „Чувствах се отговорен за смъртта й“ — взе да го имитира той. — Жалко, много жалко. — Приближи се и протегна лявата си ръка. — Тетрадката, por favor. И без номера.

От долния етаж се дочуваха звуците на бавна песен.

Пое тетрадката от Пауъл, дръпна се крачка назад и я препъна на хълбока си, като пречупи корицата й. Насоченият пистолет не помръдваше и той не сваляше погледа си от Пауъл.

— Страшно съжалявам, че намери тая тетрадка. Стоях вътре и се надявах, че няма да я откриеш.

Той напъха свитата тетрадка в джоба на мушамата си.

— Ти наистина си я убил — каза Пауъл.

— Виж какво, да разговаряме по-тихо. — Той поклати заканително пистолета. — Не бива да смущаваме детективката, нали?

Дразнеше го безучастният, съвсем отнесен вид на мистър Дуайт Пауъл. Може би е много глупав и не си дава сметка, рече си той.

— Може би не си даваш сметка, че това е истински пистолет и е зареден?

Пауъл не каза нищо. Продължаваше да стои загледан, дори не вторачен, в пистолета — просто го гледаше с лека неприязън, все едно вижда първата за сезона божа кравичка.

— Виж какво, аз ще те убия.

Пауъл не каза нищо.

— Ти си направо велик, като вземеш да се самоанализираш… Я ми кажи как се чувстваш в този момент? Обзалагам се, че коленете ти треперят. И си целият в студена пот, нали?

— А тя си е мислела, че отива да се омъжи — каза Пауъл.

— Зарежи я нея! По-добре гледай себе си. — (Защо не трепери, питаше се той. Да не би да е нещо смахнат?…)

— Защо я уби? — Очите на Пауъл най-после се вдигнаха от пистолета. — Ако не си искал да се ожениш за нея, можел си да я оставиш. Щеше да е по-добре, отколкото да я убиваш.

— Престани да говориш за нея! Какво ти става? Мислиш, че искам само да те сплаша, така ли? Мислиш, че…

Пауъл скочи напред.

В същия миг изстрел раздра въздуха. Пунктираната линия АВ се превърна в плътна линия, прорязана от свистящо олово.

 

 

Елън стоеше в кухнята, загледана през прозореца, и слушаше заключителната мелодия от програмата на Гордън Гант. Изведнъж се сепна: прозорецът бе затворен — откъде тогава идваше този приятен ветрец?

В сянката на единия ъгъл имаше нещо като ниша. Елън се приближи и видя, че там има врата към задния двор. Стъклото беше счупено близо до бравата и парчетата лежаха на пода. Тя се зачуди дали Дуайт знае за това. Ако знаеше, щеше поне да помете…

Точно тогава чу изстрела. Той сякаш прониза цялата къща и когато заглъхваше, лампата на тавана потрепна, като че нещо падна на горния етаж. Настъпи тишина.

— Ще бъде точно 22 часът — каза говорителят по радиото и гонгът удари.

— Дуайт? — извика Елън.

Нямаше отговор.

Отиде в трапезарията. Извика по-силно:

— Дуайт?

Прекоси хола и неуверено пристъпи към стълбите. Горе не се чуваше никакъв звук.

— Дуайт? — Този път изрече името с пресъхнало от страх гърло.

Тишина, След малко чу глас:

— Всичко е наред, Елън. Качи се горе.

Затича се по стълбите. Сърцето й биеше лудо.

— Насам — обади се гласът отдясно. Тя се завъртя и се спусна към отворената врата.

Първото нещо, което видя, бе Пауъл, проснат по гръб в средата на стаята, с отпуснати крайници. Сакото му се бе разтворило на гърдите. По цялата му риза бликаше кръв от черна дупка над сърцето.

Тя се задържа с ръце на рамката на вратата. После вдигна очи към човека, който стоеше зад Пауъл, човека с пистолет в ръката.

Очите й се разшириха, на лицето й се изписаха въпроси, които не можеха да си пробият път до устните й.

Той разтвори пръстите, които все още държаха пистолета като за стрелба, и леко го завъртя в ръката си, тъй че да се плъзне на дланта му.

— Бях се скрил в дрешника. — Гледаше я право в очите и сякаш отговаряше на незададените й въпроси. — Той отвори куфара и извади пистолета. Щеше да те убие. Скочих отгоре му. Пистолетът гръмна.

— Не!… Божичко!… — Тя го гледаше зашеметена и търкаше с длан челото си. — Как… Ти как?…

Той прибра пистолета в джоба си.

— Бях в бара — рече той. — Точно зад теб. Чух как те подлъга да дойдеш тук. Измъкнах се, докато ти беше в телефонната будка.

— Той ми каза, че…

— Чух какво ти каза. Изкусен лъжец.

— Господи, аз му повярвах… повярвах му!…

— На теб това ти е лошото — рече той със снизходителна усмивка. — Вярваш на всекиго.

— Господи! — Тя потрепери.

Той се приближи, като стъпи между разкрачените крака на Пауъл.

— Пак не разбирам… — каза тя. — Как се озова там, в бара?

— Чаках те във фоайето. Изпуснах те. Вече беше излязла с него. Просто закъснях. Щях да се изям от яд, че не успях да стигна по-рано. Повъртях се. Какво друго можех да направя?

— И все пак… как така?…

Той стоеше пред нея с разтворени ръце, като войник, който се завръща у дома.

— Виж какво, в такъв драматичен момент героинята не разпитва своя ненадейно появил се спасител. Трябва да се радваш, че ми даде адреса му. Това, че не одобрявам постъпката ти, съвсем не значи, че не ме интересува дали ще ти пръснат главата и какво ще стане с теб.

Тя се хвърли в обятията му. Ридаеше и от облекчение, и от късно пробудил се страх. Кожените ръкавици я потупваха утешително по гърба.

— Всичко е наред, Елън — тихо каза той. — Вече всичко е наред.

Елън зарови лице в рамото му.

— Бъд, миличък — хълцаше тя, — добре, че беше ти! Добре, че беше ти, Бъд!

11

На долния етаж звънна телефонът.

— Не се обаждай — каза той, щом тя понечи да се дръпне.

— Знам кой е — рече тя с метален равен глас.

— Не, недей да се обаждаш. Слушай! — Ръцете му я държаха здраво за раменете. — Сигурно някой е чул изстрела. Полицията ще пристигне всеки момент. Представи си, журналисти… — Изчака тя да разбере смисъла на думите му. — Нали не искаш да гръмнат вестниците! Да изкарат всичко на бял свят за Дороти, да отпечатат твои снимки…

— Ние не можем да ги спрем.

— Можем. Аз съм с кола. Ще те закарам в хотела и веднага ще се върна тук. — Той угаси лампата. — Ако дотогава полицаите не са дошли, ще ги извикам. Теб няма да те има, тъй че ще се отървеш от репортерите, а аз ще откажа да говоря, докато не ме оставят насаме с инспектора. Теб ще те разпитат по-късно и вестниците няма да знаят, че си замесена. — Той я изведе в коридора. — Междувременно ти ще се обадиш на баща си, а той е достатъчно влиятелен, за да накара полицията да мълчи за теб и за Дороти. Ще кажат, че Пауъл е бил пиян и се е нахвърлил да ме бие или нещо подобно.

Телефонът спря да звъни.

— Няма да е честно, ако си тръгна… — каза тя, когато заслизаха по стълбите.

— Защо? Ти нищо не си направила. Няма да крия, че си била тук, защото си единственият свидетел и ще потвърдиш показанията ми. Искам само да не се вдига шум във вестниците. — Когато влязоха в хола, той се обърна към нея и докосна ръката й. — Имай ми доверие.

Елън въздъхна признателно. Сега сякаш бе по-спокойна, отговорността бе паднала от плещите й.

— Добре — рече тя. — Но няма нужда да ме закарваш. Мога да си взема такси.

— По това време трудно ще намериш такси. Трябва да го поръчаш. А мисля, че и трамваите не вървят след десет. — Помогна й да се облече.

— Ти къде намери кола? — попита тя.

— Взех я на заем. — Подаде й чантичката. — От един приятел. — Загаси лампите и отвори външната врата. — Хайде, нямаме много време.

Колата беше паркирана на петнайсетина метра от другата страна на улицата — черен буик, сравнително нов. Той й отвори вратата, после заобиколи и се настани зад волана. Позабави се, докато напъха ключа. Елън седеше мълчаливо с ръце на скута.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя с немощен глас. — Малко съм потресена само от това… дето е щял да ме убие. — Въздъхна. — Все пак, излязох права за Дороти. Знаех си, че не се е самоубила. — Опита се да се усмихне и с лек укор добави: — А ти ме убеждаваше, че няма смисъл да идвам…

Запали мотора.

— Да — рече той. — Ти излезе права.

Тя помълча малко. После каза:

— Все пак има и нещо хубаво в цялата история.

— Какво е то? — Той включи на скорост и колата се плъзна напред.

— Ами това, дето ми спаси живота — отвърна тя. — Ти наистина ми спаси живота. Сега, надявам се, като те представя на баща си, той няма да се противи на нашите планове.

 

 

Пътуваха вече няколко минути по Уошингтън Авеню. Елън се примъкна към него и боязливо хвана ръката му, като се надяваше, че няма да му попречи на шофирането. Нещо твърдо се опря в бедрото й — сети се, че е пистолетът в джоба му, но не се отмести.

— Слушай, Елън — каза той. — Това ще е отвратителна история.

— Какво имаш предвид?

— Ами ще ме задържат за убийство.

— Но ти не си искал да го убиеш! Опитал си се да му вземеш пистолета.

— Знам, но независимо от това ще ме задържат… тази бюрократщина.

Крадешком хвърли поглед към унилата фигура до себе си и отново впери очи в пътя.

— Елън… като стигнем в хотела, би могла да си вземеш нещата и да освободиш стаята. След два часа ще сме в Колдуел.

— Бъд! — прекъсна го тя рязко, с изненада и възмущение. — Не можем да направим такова нещо!

— Защо не? Той е убил сестра ти, нали? Получи си заслуженото. Защо трябва да се забъркваме в тази каша?…

— Не можем да постъпим така — възрази тя. — Освен че е много… нередно, ами представи си, че по някакъв начин открият, че ти си го… убил. Тогава никога няма да повярват на разказа ти. Щом си избягал…

— Не виждам как биха могли да открият, че съм аз — каза той. — С ръкавици съм, значи няма отпечатъци. Пък и никой не ме е видял там освен ти и той.

— Да речем, че разберат! Или обвинят някой друг! Как би се почувствал тогава? — Той мълчеше. — Щом пристигна в хотела, ще се обадя на баща ми. Знам, че като чуе какво се е случило, ще се погрижи за адвокати и каквото трябва. Сигурно наистина ще бъде ужасно. Но да избягаш…

— Идеята беше глупава — рече той. — Всъщност не очаквах да се съгласиш.

— Не, Бъд, ти не би направил такова нещо, нали?

— Предложих го само като последен шанс. — Той неочаквано завъртя волана и с широк ляв завой колата се отклони от ярко осветеното платно на Уошингтън Авеню и потъна в тъмнината на една от улиците.

— Не трябваше ли да караш по Уошингтън? — попита тя.

— Оттук е по-бързо. Избягваме движението.

— Едно не мога да разбера — каза тя, като си тръскаше цигарата в пепелника на таблото, — защо той не ми направи нищо там, на покрива?

Беше се настанила удобно, с лице към Бъд, подвила левия си крак на седалката. От цигарата се излъчваше успокоителна топлина.

— Сигурно се е страхувал, че са ви забелязали, като сте отишли там вечерта — каза той. — Може би се е опасявал, че обслужващият асансьора или някой друг ще запомни лицето му.

— Възможно е. Но все пак нямаше ли да е по-малко рисковано, отколкото да ме заведе вкъщи и… да го направи там?

— Може и да не е имал такова намерение. Може би е щял да те натовари на някоя кола и да те изкара извън града.

— Той нямаше кола.

— Могъл е да открадне. Не е толкова трудно да откраднеш една кола.

Улична лампа освети за миг лицето му, после то потъна в мрака. Правилните му черти едва се различаваха в мъгливото зеленикаво отражение от таблото.

— Какви лъжи ми наговори само! „Аз я обичах. Бях в Ню Йорк. Чувствах се отговорен.“ — Елън смачка цигарата в пепелника и заклати огорчено глава. Внезапно й хрумна нещо. — Господи!

Той я стрелна с поглед.

— Какво има?

В гласа й отново се появи метална нотка:

— Той ми показа фотокопие… от Нюйоркския университет. Действително е бил в Ню Йорк…

— Сигурно е било фалшиво. Може да е познавал някого в канцеларията там. Лесно се правят подобни фалшификации.

— Ами ако не е било фалшиво? Ако е казвал истината?

— Беше тръгнал към теб с пистолета. Това не е ли достатъчно доказателство, че е лъгал?

— Сигурен ли си, Бъд? Сигурен ли си, че не го е извадил… за да вземе нещо друго? Да речем, тетрадката, за която говореше?

— Беше тръгнал към вратата с пистолета.

— Божичко! Ами ако не е убил Дороти… — Замълча за миг. — Полицията ще разследва случая — каза тя категорично. — Ще докажат, че си е бил тук, в Блу Ривър! Ще докажат, че е убил Дороти!

— Точно така — отговори той.

— Даже и да не е бил той, Бъд, даже ако е станала… ужасна грешка… те в нищо не могат да те обвинят. Не си знаел, видял си го с пистолет. Не могат да те обвинят в нищо.

— Точно така — рече той.

Тя се размърда, свали сгънатия си крак и се взря в часовника си на светлината от таблото.

— Десет и двайсет и пет е. Не трябваше ли вече да сме стигнали!

Той не отговори.

Тя погледна през прозореца. Вече нямаше улични светлини, нямаше сгради. Виждаше се само обвита от мрак равнина, захлупена от черно небе.

— Бъд, това не е пътят за града.

Той мълчеше.

Пред колата бялата лента на шосето се стесняваше към някаква точка в неизвестната далечина, до която фаровете не достигаха.

— Бъд, ти си объркал пътя!

12

— И какво смятате, че трябва да направя? — попита иронично шефът на полицията, Елдън Чесър. Беше се изтегнал по гръб на дивана, а дългите му крака се подпираха в глезените на страничната облегалка. Лежеше, сплел пръсти върху червената си риза, и големите му кафяви очи блуждаеха по тавана.

— Трябва да откриете колата, да я проследите. Това трябва да направите. — Гордън Гант го гледаше яростно, застанал в средата на дневната.

— Ха — изсмя се Чесър. — Тъмна кола! Толкова можа да ни каже съседът. Чул изстрела, после видял мъж и жена да пресичат улицата и да се качват в някаква тъмна кола. Значи колата е тъмна и вътре има мъж и жена. Знаете ли вие колко такива коли се движат из града? Ние дори нямахме представа как изглежда момичето, преди вие да нахълтате в моя дом. Те може да са стигнали вече до Седар Рапидс или пък да са напъхали колата в някой гараж на две преки оттук. Откъде да знаем?

Гант сновеше гневно из стаята.

— Добре де, значи да седим със скръстени ръце, така ли?

— Ами ще седим. Ще чакаме. Нали уведомих момчетата на магистралата. Може и да извадим късмет. Вие защо не седнете?

— Да седна! — озъби се Гант. — Не разбирате ли, че животът й е в опасност? — Чесър мълчеше. — Миналата година убиха сестра й, сега… нея.

— Ето че пак почвате — рече Чесър. Кафявите очи се затвориха с досада. — Сестра й се самоуби — бавно и натъртено каза той. — Със собствените си очи видях бележката. За почерка извикахме експерт…

Гант издаде неопределен звук.

— И кой смятате я е убил? — настоятелно попита Чесър. — Казвате, предполагало се, че е Пауъл, но сега излизало, че не е той, защото момичето предало съобщение, от което се разбирало, че е невинен. Освен това ми носите тук ей този документ от Нюйоркския университет, което навежда на мисълта, че Пауъл изобщо не е бил по тия места миналата пролет. А щом единственият заподозрян не е извършил убийството, тогава кой го е извършил? Ето и отговора: никой.

Вбесен от изтощително повтаряне на едно и също, Гант процеди:

— В съобщението се казва, че Пауъл има представа кой е убиецът. А самият убиец трябва да е знаел, че Пауъл…

— До тази вечер нямаше убиец! — каза Чесър категорично. — Сестрата се е самоубила. — Той отвори очи и зарея поглед в тавана.

Гант го стрелна гневно и продължи да крачи из стаята.

— Струва ми се, вече всичко ми е ясно — обади се Чесър след неколкоминутно мълчание.

— Така ли? — рече Гант.

— Така. Да не смяташ, че се излежавам тук и си почивам? Напротив, мисля. Така се мисли най-добре — когато краката са по-високо от главата. Кръвта се стича в мозъка, нали разбираш? — Той се изкашля. — Та ето какво. Нашият човек се вмъква в къщата към десет без петнайсет — съседът чул шум от разбиване на стъкло, но не обърнал внимание. В другите стаи няма следи от тършуване, значи направо е влязъл в стаята на Пауъл. Няколко минути по-късно пристигат Пауъл и момичето и нашият се оказва заклещен на горния етаж. Скрива се в гардероба на Пауъл (дрехите са избутани в единия край). Пауъл и момичето отиват в кухнята. Тя започва да прави кафе, пуска радиото. Пауъл се качва да си закачи палтото, а може би е чул някакъв шум. Човекът излиза. Той вече се е опитвал да отвори куфара, защото намерихме отпечатъци от ръкавици по него. Принуждава Пауъл да го отключи и започва да рови. Нещата са разхвърляни по целия под. Може би намира нещо, някакви пари. Както и да е, Пауъл се хвърля върху него. Човекът застрелва Пауъл. Може и от паника да го е направил, вероятно не е искал да го застреля. Такива като него по принцип не искат да стрелят, носят пистолети само за да сплашат хората, пък накрая все ги убиват. Четирийсет и пет калиброва гилза. Най-вероятно колт. Милиони такива се подмятат у този или онзи. После момичето изтичва горе. Отпечатъците по рамката на вратата и по чашите и другите неща в кухнята са едни и същи. Човекът е объркан, няма време за мислене и я отвлича със себе си.

— Защо не я е застрелял както Пауъл?

— Не знам. Може би не му е стискало. Или пък му е хрумнало нещо. Понякога им хрумват разни идеи, като държат пистолет срещу хубаво момиче.

— Благодаря — рече Гант. — Така съм вече далеч по-спокоен. Благодаря ви много.

Чесър въздъхна.

— Защо не поседнете? — каза той. — Нищо не можем да направим. Ще чакаме.

Гант седна и започна да търка с длан челото си.

Чесър най-сетне отлепи поглед от тавана и се взря в Гант, който седеше в другия край на стаята.

— А тя каква ти е? Приятелка ли ти е? — попита той.

— Не — рече Гант. Спомни си писмото, което бе прочел в стаята на Елън. — Не. Има си някакъв в Уисконсин.

13

Колата се носеше зад препускащото петно, очертано от светлината на фаровете, и гумите потропваха ритмично по фугите в бетонната настилка. Зелената стрелка на скоростомера сочеше осемдесет. Кракът върху педала на газта бе неподвижен като крак на статуя.

Шофираше с лявата ръка, като от време на време едва доловимо помръдваше кормилото, за да излезе от хипнотичната монотонност на пътя. Елън се беше свила на топка чак до вратата, с изтръпнало, сковано тяло, втренчила съкрушено поглед в ръцете си, които мачкаха носната кърпичка в скута и. На седалката между тях, проточена като змия, лежеше дясната му ръка, забила дулото на пистолета в хълбока й.

Бе плакала. Не истински плач, а по-скоро виене, със спазми и стонове — без сълзи, като ранено животно.

Той й бе казал всичко, с рязък глас, хвърляйки от време на време поглед към осветеното й в зеленикаво лице. На моменти се запъваше, като войник в отпуска, който разказва подвизите си и за миг се поколебава, преди да опише на мирните си съграждани как неговият щик е разпорил нечий корем — после се решава и продължава да говори, защото все пак те са го попитали как е заслужил медалите, нали? Той описва случката с раздразнение и дори с известно презрение към мирните граждани, на които никога не се е налагало да разпарят ничий корем. Така Бъд разказа на Елън за хапчетата и за покрива и защо е било нужно да убие Дороти, и защо после най-логичният ход е бил да се прехвърли в Колдуел и да започне да ухажва именно нея, Елън, тъй като от разговорите с Дороти вече знае какво й харесва и какво не, знае как да се представи като мъжа, когото тя непременно ще хареса. Обясни й още как, освен че най-логичният ход бил да се възползваш от преимуществата си спрямо едно момиче, за да му завъртиш главата, този ход по някаква ирония на съдбата се оказвал и най-удовлетворителният в неговия случай, най-добре компенсирал миналите неуспехи (най-предизвикателен към закона, отмъстителен, възвръщащ самочувствието). Той й каза тези неща раздразнено и с презрение. Това момиче, с ръце на устата от ужас, било получило всичко на сребърен поднос. Тя не знаела какво е да живееш на ръба на пропастта, пропаст, над която е опънато въже и си принуден да пристъпваш сантиметър по сантиметър по това въже, за да стъпиш най-сетне на твърдата земя, от която те делят километри.

Тя слушаше, докато дулото болезнено се впиваше в хълбока й. Отначало болезнено, сетне вече нищо не чувстваше. Все едно тази част от нея беше мъртва, все едно смъртта идеше от пистолета не като внезапен куршум, а като бавно излъчване от точката на допира. Тя слушаше, после се разплака, защото беше толкова отвратена, смазана, изумена, че нямаше друг начин да изрази всичко това. Плачът й не бе истински плач, а по-скоро виене, със спазми и стонове — без сълзи, като ранено животно.

Остана свита на топка до вратата, втренчила съкрушен поглед й ръцете си, които мачкаха носната кърпичка в скута й.

— Казвах ти да не идваш — говореше ядосано той. — Молих те да си стоиш в Колдуел, нали? — Погледна я, сякаш очакваше потвърждение. — Обаче не. Ти на всяка цена трябваше да се направиш на детектив! Ето какво става с момичетата-детективи. — Погледът му се върна на шосето. — Да знаеш само какво преживях от понеделник насам! — Той стисна зъби, като си спомни как сякаш земята под него пропадна, когато в понеделник сутрин Елън телефонира: „Дороти не се е самоубила! Заминавам за Блу Ривър!“, как тича до гарата и едва не я изпусна, как напразно и отчаяно я увещаваше да не заминава, но тя се качи на влака. „Веднага ще ти пиша! Всичко ще ти обясня!“, и го остави да стои и да гледа отдалечаващия се влак, облян в пот, ужасен. Стана му противно само при спомена.

Елън каза нещо едва доловимо.

— Какво?

— Ще те хванат…

— Знаеш ли колко са много тия, дето не ги хващат? — рече той след кратко мълчание. — Половината, а може би и повече. — И как ще ме хванат? Отпечатъци от пръстите? Няма. Свидетели? Няма. Мотив? Не им е известен. За мен няма и през ум да им мине. Пистолетът? Пътят за Колдуел минава покрай Мисисипи, тъй че „сбогом, пистолет“! Тази кола? В два-три часа сутринта ще я оставя няколко пресечки по-надолу от мястото, дето я взех. Ще помислят, че е работа на пощръклели ученици. Малолетни престъпници. — Той се усмихна. — Чудесно те изиграх снощи. Седях два реда зад теб и Пауъл в киното и бях зад ъгъла в коридора, когато те целуна за лека нощ. — Той се обърна, да види изражението й, но не забеляза реакция. Погледът му се върна на пътя и лицето му отново помръкна. — Това твое писмо… Колко се потих, докато дойде! Отначало, като го четях, си мислех, че съм в безопасност. Пишеше, че търсиш някакъв от часовете й по английски през есента. А аз се запознах с нея чак през януари, и то в часовете по философия. После се сетих кой е всъщност този, когото търсиш… „Плетения чорап“, моят предшественик. Имахме заедно математика и ме беше виждал с Дори. Възможно бе да знае как се казвам. Можеше да те убеди, че няма нищо общо с убийството на Дори… и ако ти спомене името ми…

Изведнъж изскърцаха спирачките и колата спря. Той се пресегна и смени предавката. Когато отново натисна газта, колата тръгна плавно назад. От дясната им страна се появи тъмният силует на ниска къща, сгушена зад празното пространство на широк паркинг. Фаровете осветиха голяма табела край пътя: Лили и Доун. Чудесни бифтеци. Под голямата табела висеше по-малка табелка: Отваряме на 15-и април.

Той включи на първа, завъртя кормилото надясно и натисна газта. Прекоси паркинга и без да изключва мотора, спря встрани от къщичката. Натисна клаксона. Пронизителният му звук разцепи тишината. Той изчака малко и отново натисна клаксона. Нищо. Не се отвори прозорец, не светна лампа.

— Изглежда, няма никой — каза той и загаси фаровете.

— Моля ти се — прошепна тя, — моля те…

Колата пое напред, в тъмното, сви наляво и заобиколи зад къщичката, където асфалтът от паркинга преминаваше в по-малка павирана площ, сетне описа широка дъга и едва не слезе от ръба на асфалта в пръстта. Нататък се простираше полето, мрачно, сливащо се с черното небе. Автомобилът се завъртя в пълен кръг, докато предницата му застана в посоката, от които бяха дошли.

Той издърпа ръчната спирачка и остави мотора да работи.

— Моля ти се — промълви тя.

Той я изгледа.

— Да не мислиш, че искам да го правя? Да не мислиш, че ми е много приятно? Бяхме почти сгодени! — Отвори шофьорската врата. — Ама щом си толкова хитра… — Стъпи на асфалта, като държеше пистолета насочен към свитото й тяло. — Ела тук — каза той. — Излез от тази страна.

— Моля те…

— Какво да направя, Елън? Не мога да те оставя, нали? Предложих ти да се приберем в Колдуел и да не казваме нищо, не щеш! — Пистолетът направи нетърпеливо движение. — Излизай!

Стиснала чантичката си, тя се примъкна по седалката. Стъпи на асфалта.

Пистолетът командваше движенията й — тя направи полукръг и застана с гръб към полето. Пистолетът бе между нея и колата.

— Моля те — промълви Елън, вдигнала чантичката си, сякаш тя щеше да я защити, — моля…

14

„Клариън Леджър“, Блу Ривър, четвъртък, 15 март 1951 г.

ДВЕ УБИЙСТВА

Полицията търси загадъчния престъпник

Снощи, е разстояние на два часа, неизвестно въоръжено лице е извършило две брутални убийства. Жертвите му са Елън Кингшип, двайсет и една годишна, от Ню Йорк, и Дуайт Пауъл, на двайсет и три години, от Чикаго, второкурсник в Стодардския университет…

Пауъл е застрелян в 22 ч. в дома на мисис Елизабет Хониг, Блу Ривър — запад 35-а улица 1520, където бил на квартира. Според полицията, която разследва случая, Пауъл се е прибрал в 21,50 ч., придружаван от мис Кингшип. Качил се в стаята си на горния етаж, където заварил въоръжен крадец, който преди това е влязъл с взлом през задната врата на къщата…

… медицинският преглед установи, че смъртта на мис Кингшип е настъпила малко преди полунощ. Тялото и бе намерено едва в 7,20 ч. тази сутрин, когато единайсетгодишният Уилард Хърн от близкото селище Рандалия минавал покрай ресторанта… Полицията научи от Гордън Гант, говорител в местната радиопредавателна служба и приятел на мис Кингшип, че тя е сестра на Дороти Кингшип, която миналия април се самоуби, като скочи от покрива на Общината в Блу Ривър…

Лео Кингшип, Президент на „Кингшип Копър“ и баща на убитото момиче, се очаква да пристигне днес следобед, придружен от дъщеря си Мариън Кингшип.

Уводна статия в „Клариън Леджър“, четвъртък, 19 април 1951 г.

ГОРДЪН ГАНТ Е ОСВОБОДЕН ОТ ДЛЪЖНОСТ

Ръководството на местната радиопредавателна служба освобождава Гордън Гант от длъжност (подробности на стр. 5), като изтъква, че „въпреки честите предупреждения той упорито продължава да използва микрофона, за да отправя злостни, граничещи с клеветничество нападки по адрес на полицията.“ Касае се за убийството на Елън Кингшип и Дуайт Пауъл, към което мистър Гант проявява личен интерес. Публичната му язвителна критика на полицията е най-малкото недискретна, но предвид факта, че засега не виждаме прогрес в разясняването на този случай, ние сме принудени да потвърдим уместността на забележките му с известна уговорка, разбира се, относно тяхното благоприличие.

15

В края на учебната година той се прибра в Менасет и започна да се мотае из къщата мрачен и унил. Отначало майка му се опита да го извади от това състояние, но скоро и тя изпадна в същото мрачно настроение. Току се спречкваха и като нажежени въглени се разпалваха един друг и пламваха. За да се спаси и от къщи, и от себе си, той пак се хвана на работа в галантерийния магазин. От девет до пет и половина стоеше зад остъкления тезгях, без да поглежда лъснатите шини от бляскава мед, които свързваха стъклата.

 

 

Един ден през юли той извади сейфа от дрешника. Отключи го на бюрото си и измъкна изрезките за убийството на Дороти. Накъса ги на малки парченца и ги хвърли в кошчето. Същото направи и с изрезките за Елън и Пауъл. Накрая извади брошурите на „Кингшип Копър“. Беше ги поръчал повторно, когато тръгна с Елън. Стисна ги, готов да ги разкъса, и се усмихна тъжно. Дороти, Елън…

Сякаш си бе помислил: „Вяра, Надежда… Любов.“ Тройката се попълваше от само себе си. „Дороти, Елън… Мариън.“

Усмихна се тъжно и отново сграбчи брошурите.

Опита се да ги скъса, но не можа. С бавно движение ги постави на бюрото и неволно приглади гънките, които пръстите му бяха оставили.

 

 

Отмести сейфа и брошурите назад и седна зад бюрото. Написа в горния край на един лист „Мариън“ и го раздели на две с вертикална линия. В едната графа написа „За“, в другата — „Против“.

Имаше много неща „за“: дълги разговори с Дороти, дълги разговори с Елън, в които бе ставало дума за Мариън, знаеше нейните предпочитания, възгледите й за живота, миналото й. За него тя беше като отворена книга, макар че никога не я бе виждал. Беше самотна, огорчена, живееше отделно… Идеални предпоставки.

Вътрешното му чувство също беше „за“. Още една възможност. В случай на успех двата несполучливи опита се заличават. Три е щастливо число — на героите от всички детски приказки им провървява на третия път, при третото желание, с третия кандидат…

Не се сещаше какво може да запише в графата „Против“.

 

 

Същата вечер скъса списъка със „За“ и „Против“ и започна друг — списък, в който отбелязваше чертите, определящи характера на Мариън Кингшип, възгледите й за живота, предпочитанията й. Нахвърли няколко неща и през следващите седмици редовно попълваше списъка. Във всеки свободен момент насочваше вниманието си към разговорите с Дороти и Елън, водени в закусвални, през междучасия, по време на разходки и танци. В паметта му изникваха думи, фрази, цели изречения. Понякога вечер часове наред лежеше, потънал в спомени. Сякаш из клетките на мозъка му сновеше гайгеров брояч и отчиташе всеки импулс, свързан с Мариън.

Списъкът непрестанно нарастваше и от това настроението му се повишаваше. Случваше се да го извади от сейфа, без да има какво да добави — просто да му се полюбува. Каква проницателност, далновидност, каква сила отразяваше той. Почти му заместваше изрезките от вестниците за Дороти и Елън.

— Ти си луд — каза си той на глас, когато един ден гледаше списъка. — Ти си се побъркал — рече с умиление. Но в действителност си мислеше, че е изобретателен, дързък, умен, смел, гениален.

— Няма да се връщам в университета — каза той на майка си един ден през август.

— Какво? — Тя изглеждаше дребничка и слаба, застанала на вратата на стаята му. Ръката й бе замръзнала, без да успее да приглади увисналия кичур прошарена коса.

— След няколко седмици заминавам за Ню Йорк.

— Трябва да довършиш следването си — рече жално тя. Той мълчеше. — Какво, да не би да си си намерил работа в Ню Йорк?

— Не съм, но ще си намеря. Наумил съм си нещо, искам да видя какво ще излезе. Имам една идея… проект.

— Трябва да завършиш университета, Бъд — промълви нерешително тя.

— Трябва! Кой е казал, че трябва? — сопна се той. Мълчание. — Ако тази моя идея се провали, което не вярвам да стане, мога да завърша и догодина.

Тя притеснено изтри ръце в домашната рокля.

— Бъд, ти си на двайсет и пет години. Трябва… време е да се дипломираш и да се хванеш някъде на работа. Не можеш да продължаваш…

— Виж какво, ще ме оставиш ли да живея както намеря за добре?

Погледна го вторачено.

— Това слушах и от баща ти — рече тихо тя и си отиде.

Той постоя малко край бюрото, заслушан в ядовитото потракване на вилици и лъжици в умивалника. Взе едно списание и го отгърна, като се правеше, че пет пари не дава.

След няколко минути отиде в кухнята. Майка му беше на мивката, с гръб към него.

— Мамо — каза умолително той, — нали знаеш, че и аз самият искам да се установя някъде. — Тя не се обръщаше. — Нали знаеш, че не бих напуснал университета, ако тази идея не беше важна. — Пристъпи напред и седна на масата зад гърба й. — Ако нищо не излезе, догодина ще завърша. Мамо, обещавам ти.

Тя се извърна неохотно.

— Каква е тази идея? — попита бавно тя. — Изобретение?

— Не. Не мога да ти кажа — отговори той със съжалителна нотка в гласа. — Засега е… само идея. Извинявай…

Тя въздъхна и избърса ръцете си в хавлиената кърпа.

— Защо идеята ти не почака една година? Докато се изучиш?

— След една година може и да е късно.

Тя остави кърпата.

— Щеше ми се да знам какво си намислил.

— Съжалявам, мамо. Не искам да крия, но то просто не може да се обясни.

Мина зад гърба му и сложи ръце на раменете му. Бъд извърна глава нагоре. Тя постоя малко така, загледана в угриженото му лице.

— Тъй да бъде! — Стисна раменете му. — Вярвам, че идеята ти е добра.

Той й се усмихна щастливо.

1

Когато Мариън Кингшип завърши Колумбийския университет — учебно заведение, изискващо продължителни и сериозни занимания за разлика от това, кажи-речи, увеселително място Колдуел, където постъпваше Елън — баща й, без да се колебае, се обади на директора на рекламната агенция, обслужваща „Кингшип Копър“, и Мариън получи предложение да постъпи там на работа. Макар и да имаше голямо желание да пише рекламни материали, тя не прие предложението. След известно време успя да получи секретарска длъжност в малка агенция, където името Кингшип фигурираше само като щемпел на водопроводната инсталация в тоалетната и където увериха Мариън, че в недалечно бъдеще ще й бъде разрешено да подготвя реклами за някои по-незначителни фирми при условие, че това няма да пречи на изпълнението на текущите й задължения.

Година по-късно, когато Дороти неизбежно тръгна по стъпките на Елън и започна да се заплесва по футболните игрища и да се целува в двора на колежа, Мариън се озова сама с баща си в осемстайния апартамент. Двамата бяха наелектризирани топчета, които се приближават и разминават, но никога не се допират. Въпреки, явното, макар и негласно неодобрение на баща си тя реши да си намери самостоятелно жилище.

Нае двустаен апартамент на най-горния етаж в една ремонтирана стара кафява къща на Източна Петдесет и осма улица в Манхатън. Обзаведе го с голямо старание. Тъй като двете стаички бяха по-малки от стаите, с които разполагаше в бащиния си дом, не можеше да прибере всичките си вещи и реши да обмисли добре какво трябва да вземе. Каза си, че ще избере нещата, които харесва най-много, нещата, които имат най-голямо значение за нея, и точно така направи. Но докато закачваше картините и подреждаше книгите по лавиците, тя гледаше на всеки предмет не само през собствените си очи, но и през очите на един очакван посетител, все още неизвестен, но във всеки случай от другия пол. Във всички тези предмети бе вложен смисъл, ключ към самата нея. Мебелите, лампите и пепелниците със съвременни форми, но не и изкълчени, репродукцията на любимата й картина („Моят Египет“ от Чарлс Демут^[5] — не авангардна, но все пак модерна живопис), грамофонните плочи (няколко със записи на джаз, няколко от Стравински и Барток, но най-много от тези, които „слушаш на тъмно“, Григ, Брамс и Рахманинов) и книгите, особено книгите, защото именно те разкриват духовния свят на личността. (Романите и пиесите, прозата и поезията — всичко бе подбрано според нейния вкус.) Този сякаш рекламен уют синтезираше и зов, и копнеж. Зад това стоеше някакъв егоцентризъм, но не егоцентризмът на разглезения, а напротив — на твърде малко глезения, на самотния. Ако тя бе художничка, щеше да нарисува автопортрета си. Вместо това обзаведе две стаи, запълни ги с неща, които някой посетител един ден ще разпознае и разбере. Ще види всички онези качества, ще отгатне онези копнежи, които тя бе открила у себе си и не бе могла да изрази.

Седмичната й програма се въртеше около два важни момента: в сряда вечеряше с баща си, а в събота почистваше основно двете си стаи. Първото беше въпрос на дълг, а второто бе удоволствие. Намазваше дървените части на мебелите, лъскаше стъклата, почистваше прахта и поставяше предметите обратно на мястото им, като ги гледаше с благоговение.

Понякога идваха гости. Когато Дороти и Елън се прибираха у дома по време на ваканциите, подхвърляха, немного убедително, че направо завиждат на Мариън как самостоятелно си е уредила живота. Баща й пристигаше, задъхан от стъпалата на трите етажа, оглеждаше скептично малката всекидневна, която служеше и за спалня, сетне още по-малката кухня и клатеше глава. Идваха момичета от службата и играеха канаста така разпалено, сякаш не бе игра, а борба на живот и смърт. Един-единствен път й гостува млад мъж, счетоводител в агенцията — красавец, интелигентен. Ала интересът му към наредбата в жилището се изразяваше в доста чести погледи към канапето.

Когато Дороти се самоуби, Мариън се върна за две седмици при баща си, а след смъртта на Елън остана с него един месец. Ала това не ги сближи — продължаваха да са като наелектризирани. Не можеха да свикнат един с друг, колкото и да се стараеха. В края на месеца той й предложи с неприсъща за него плахост да се пренесе обратно, за постоянно. Тя не се съгласи. Не можеше да си представи, че ще напусне своите две стаи. Бе затворила в тях твърде много от себе си. Все пак оттогава нататък започна да вечеря при баща си три пъти седмично вместо само веднъж.

В събота чистеше стаите и един път в месеца разтваряше всички книги, за да се проветрят.

 

 

Една съботна сутрин, през септември, телефонът иззвъня. Мариън бе коленичила и тъкмо лъскаше долната повърхност на стъклената масичка за кафе. При звука на телефона тя направо замръзна. Втренчи поглед в сплесканата кърпа за прах под синкавото стъкло с надеждата, че е грешка, че някой е сбъркал номера, разбрал е това в последния момент и е затворил. Телефонът иззвъня отново. Тя се изправи неохотно и отиде до масичката край кушетката, все още с кърпата в ръка.

— Ало? — каза троснато.

— Ало. — Беше мъжки глас, непознат. — Мариън Кингшип ли е?

— Да.

— Вие не ме познавате. Аз бях… приятел на Елън. — Изведнъж Мариън се почувства неловко. Приятел на Елън — значи красив и умен, приказлив… а всъщност скучен, човек, който няма да се хареса на самата нея. Неловкостта премина. — Казвам се Бъртън Корлис — каза мъжът, — Бъд Корлис.

— Да, сещам се. Елън ми е говорила за вас. („Този път съм много влюбена — бе й казала Елън последния път, наистина последен — и той ме обича.“ А Мариън, макар че се радваше за нея, по някаква причина бе тъжна през останалата част от вечерта.)

— Бих искал да ви видя — каза той. — У мен остана една вещ, която принадлежи на Елън. Една нейна книга. Даде ми я точно преди… преди да отиде в Блу Ривър, и сметнах, че е редно да ви я върна.

Сигурно е някой нашумял роман, помисли си Мариън и ядосана на собствената си дребнавост, каза:

— Да, бих желала да получа тази книга. Много мило, че се сещате да ми я върнете.

За миг от другата страна на телефона настъпи тишина.

— Бих могъл да я донеса сега — рече той. — Аз съм тук наблизо.

— Не — побърза да каже тя. — Излизам.

— Ами тогава утре по някое време.

— Аз… няма да бъда вкъщи и утре — продължи тя неловко, засрамена от лъжите си, засрамена, че не иска да го покани в дома си. Той навярно бе приятно момче и бе обичал Елън, а Елън е мъртва и той си е направил труда да донесе книгата й… — Бихме могли да се срещнем някъде днес следобед — предложи тя.

— Отлично — каза той.

— Аз ще съм около Пето Авеню.

— Тогава да се срещнем, да речем, пред статуята на Атлас в Рокфелеровия център.

— Добре.

— В три часа, става ли?

— Да. Три часа. Благодаря ви, че се обадихте. Много мило от ваша страна.

— Няма защо — каза той. — Довиждане, Мариън. — Замълча. — Чувствам се някак неловко, като ви наричам мис Кингшип. Елън ми е говорила толкова много за вас.

— Не се притеснявайте. — Мариън отново се смути. — Довиждане — каза тя. Не можеше да реши дали да го назове Бъд или мистър Корлис.

— Довиждане.

Тя постави обратно слушалката и известно време остана загледана в телефона. После се обърна и се отправи към масичката за кафе. Коленичи и продължи работата си, като задвижи нервно кърпата в непривично ускорени полукръгове, защото знаеше, че сега целият й следобед ще пропадне.

2

Той стоеше в сянката на бронзовата статуя, с гръб към пиедестала, елегантен, в сив костюм от фин вълнен плат, с увит в хартия пакет под мишница. Пред него се смесваха потоци от хора, разминаващи се в различни посоки. На фона на бучащите автобуси и нетърпеливите таксита те сякаш се движеха много бавно. Той наблюдаваше внимателно лицата им. Това бяха хората от Пето Авеню — мъже със сака без подплънки и връзки със стегнати възли, жени, съзнаващи елегантността си в добре ушити скъпи костюми, вързали тънки шалчета около вратовете, вирнали красивите си глави, сякаш няколко метра по-нататък ги очакват фотографи. Сред тях подобно на врабчета, случайно попаднали в огромната луксозна клетка, се щураха нелепо облечени хора със селски лица, зяпнали в статуята или в блесналите на слънцето кули на църквата „Сейнт Патрик“. Той наблюдаваше внимателно всички, като се опитваше да си припомни моменталната снимка, която Дороти му бе показала толкова отдавна. „Мариън може да бъде много хубава, само че носи косата си ето така.“ Той се усмихна, като си спомни как Дори силно се намръщи, за да си придаде строг вид, и опъна косата си назад. Пръстите му играеха с подвития край на хартията, с която бе увит пакетът.

Тя се зададе от север и той я позна отдалеч. Беше висока и слаба, дори малко прекалено слаба, и облечена съвсем като жените наоколо. Кафяв костюм, златисто шалче, филцова шапчица като от модно списание, чанта с каишка през рамо. Ала изглеждаше скована и притеснена в това облекло, сякаш беше направено по мярката на някой друг. Кестенявата й коса бе опъната назад. Имаше същите големи кафяви очи като на Дороти, но на нейното издължено лице те изглеждаха твърде големи, а високите скули, които придаваха особен чар на нейните сестри, при Мариън бяха някак остро очертани. Тя го видя и с плаха въпросителна усмивка се приближи, сякаш се чувстваше неудобно под проницателния му поглед. Бледорозово червило — може би опит да си придаде по-женствен вид.

— Вие сте Мариън, нали?

— Да. — Мариън протегна колебливо ръка. — Здравейте — каза тя и по лицето й пробягна усмивка, а погледът й сякаш се боеше да срещне неговите очи.

Стисна ръката й и усети дългите и студени пръсти в дланта си.

— Здравейте. Очаквах с нетърпение да се запозная с вас.

 

 

Влязоха в бара зад ъгъла — луксозно заведение в подчертано старомоден стил — и след известно колебание Мариън си поръча дайкири.

— Боя се… че ще трябва да си тръгвам скоро — каза тя, седнала на ръба на стола, стиснала чашата с коктейла.

— Ех, тези красиви жени! Все бързат за някъде — рече закачливо той и веднага разбра, че е направил грешка.

Тя се усмихна сконфузено и сякаш й стана още по-неловко. Бъд я погледна с любопитство и замълча, докато ефектът от думите му попремине, сетне попита:

— Вие работите в рекламна агенция, нали?

— Да. В „Камдън и Галбрейт“ — каза тя. — А вие още ли сте в Колдуел?

— Не.

— Доколкото си спомням, Елън споменаваше, че сте в трети курс.

— Бях в трети курс, но се наложи да напусна. — Той отпи от мартинито. — Преди време почина баща ми. Не исках майка ми да работи повече.

— Разбирам, колко жалко…

— Може би ще успея да завърша догодина. Или пък ще се запиша вечерно. Вие къде учихте?

— В Колумбийския университет. От Ню Йорк ли сте?

— Не. От Масачузетс.

Опитваше се да насочи разговора към нея, ала тя всеки път го отклоняваше. Питаше нещо за него, подхвърляше забележка за времето или, да речем, за сервитьора, който поразително приличал на Клод Рейнс…

— Това ли е книгата? — попита най-сетне тя.

— Да. „Вечеря при Антоан“. Елън настояваше да я прочета. Има някои лични бележки, затова реших, че ще държите да ви я върна. — Подаде й пакета. — Лично аз — добави той — предпочитам по-сериозните книги.

Мариън стана.

— Трябва да тръгвам вече — каза тя с извинителна нотка в гласа.

— Не сте допили коктейла си.

— Съжалявам — каза Мариън бързо, като гледаше надолу към пакета в ръцете си. — Имам среща. Делова среща. Не мога в никакъв случай да закъснея.

— Все пак… — Той се изправи.

— Съжалявам — рече тя и погледна към него смутено.

Той остави пари на масата.

Тръгнаха заедно към Пето Авеню. На ъгъла тя му подаде ръка. Ръката й бе още студена.

— Много ми беше приятно, мистър Корлис — каза тя. — Благодаря за питието. И за книгата. Наистина… много любезно от ваша страна… — Обърна се и се сля с потока от хора.

За миг усети някаква празнота. Остана още секунда-две на ъгъла, сетне сви устни и тръгна.

Вървеше след нея. Златистият орнамент на кафявата й филцова шапка проблясваше някъде напред. Следваше я на трийсетина крачки.

Като стигна до Петдесет и четвърта улица, тя пресече авенюто и се отправи на изток към Медисън Авеню. Вече знаеше къде отива. Помнеше адреса от телефонния указател. Тя пресече Медисън и Парк Авеню.

Той спря на ъгъла и я видя как изкачва стъпалата пред входа на облицованата с кафяв камък къща.

— Делова среща значи — промърмори той.

Постоя няколко минути, без да знае точно какво чака, след това се обърна и тръгна бавно обратно към Пето Авеню.

3

В неделя следобед Мариън отиде в Музея на съвременното изкуство. Първият етаж беше още зает от автомобилна изложба, която тя бе разгледала и бе сметнала за безинтересна. Тъй като на втория етаж имаше необичайно много посетители, продължи по извитото стълбище до третия етаж с намерение да се поразходи сред приятно познатите й живописни платна и скулптури: меката белота и изяществото на линиите в „Момиче, което си мие косите“, съвършенството, с което бе изобразена пронизващата стрела в „Птица в простора“.

В залата, където бяха скулптурите на Лембрук, имаше двама мъже, но те напуснаха малко след като Мариън влезе и тя остана сама между бледосивите стени на прохладното помещение с двете скулптурни фигури: мъж и жена — той изправен, а тя коленичила, поставени по диагонал в двата ъгъла. Телата им бяха удължени и по особен начин красиви. Бяха съсредоточени, сериозни, и това им придаваше неземен вид, нещо почти религиозно, тъй че Мариън ги гледаше без онова леко смущение, което обикновено изпитваше, когато види скулптура на голо тяло. Бавно заобиколи фигурата на младия мъж.

— Здравейте — зад нея се чу глас, в който звучеше приятна изненада.

Сигурно е за мен, помисли си тя, тук няма никой друг. Обърна се.

Бъд Корлис се усмихваше на вратата.

— Здравейте — отвърна Мариън смутено.

— Наистина колко е малък светът! — възкликна той и пристъпи към нея. — Влязох точно след вас долу на входа, само че не бях сигурен дали сте вие. Как сте?

— Благодаря, добре. — Последва неловко мълчание. — А вие?

— Благодаря, и аз съм добре.

Обърнаха се към скулптурата. Но защо се чувстваше така глупаво тя? Дали защото беше красив? Защото беше част от онзи недостъпен за нея свят на Елън? Бе крещял с нея по футболните мачове, целували се бяха по ъглите в студентското градче, бяха се обичали…

— Идвате ли често тук? — попита той.

— Да.

— Аз също.

Голото тяло сега я смущаваше, защото Бъд Корлис беше до нея. Тя се обърна и тръгна към фигурата на коленичилата жена. Той също тръгна и се изравни с нея.

— Стигнахте ли навреме за онази среща?

— Да — каза тя.

Все пак какво го бе довело тук? По-логично би било сега да се разхожда из Сентрал Парк с някоя самоуверена и съвършена Елън под ръка…

Гледаха скулптурата.

— Всъщност долу на входа помислих, че съм се припознал. Не очаквах да ви видя тук.

— Защо?

— Ами Елън не ходеше по музеи.

— Това, че сме сестри, не означава, че сме съвсем еднакви — каза тя.

— Не, оказва се, че не — рече той и тръгна покрай коленичилата фигура. — Факултетът по изящни изкуства в Колдуел имаше малък музей. Главно репродукции и копия. Успях да замъкна Елън там един-два пъти. Мислех, че ще започне да проявява интерес. — Той поклати глава. — Безуспешно.

— Тя не се интересуваше от изкуство.

— Да — каза той. — Чудно защо се опитваме да наложим вкуса си на хората, които харесваме.

Мариън го погледна от другата страна на фигурата.

— Веднъж доведох тук Елън и Дороти… Дороти беше най-малката ни сестра…

— Знам.

— Доведох ги тук още когато бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Отегчиха се. Сигурно съм избързала, били са малки.

— Не знам — рече той, като направи полукръг и се върна при нея, — в родния ми град нямаше музей, но когато бях на тази възраст, вече… А вие идвали ли сте тук, когато сте били на дванайсет-тринайсет години?

— Да.

— Ето на — каза той и се усмихна, сякаш искаше да каже, че те двамата принадлежат към една група, в която Елън и Дороти никога не са се числели.

Мъж и жена, следвани от две деца, нахлуха в залата.

— Да вървим нататък — предложи той.

— Всъщност аз…

— Днес е неделя — прекъсна я той. — Нямате делови срещи, тъй че не е нужно да бързате. — Усмихна й се. Много приятна усмивка, блага, успокоителна. — Аз съм сам и вие сте сама. — Докосна нежно лакътя й. — Хайде! — подкани я и пак се усмихна.

Обиколиха всички зали на третия етаж и половината на втория, като коментираха творбите, които виждаха, отбиха се и в изложбата на автомобили най-долу — обсъдиха колко е нелепо това, че са ги натикали в сградата, — сетне излязоха през стъклените врати и се отправиха към градината зад музея. Разхождаха се между статуите и се спираха пред всяка. Спряха пред гола женска фигура — едра и разкрачена. Скулптура от Майол.

— Огромна жена — каза Бъд.

Мариън се усмихна.

— Ще ви кажа нещо. Винаги се притеснявам малко, като гледам такива статуи.

— Тази и мен малко ме притеснява — отвърна той с усмивка. — Това не е голо тяло, а съблечено. — И двамата се засмяха.

Разгледаха всички статуи, седнаха на една пейка в дъното на градината и запалиха цигари.

— Вие с Елън имахте сериозна връзка, нали?

— Не съвсем.

— Мислех…

— Не беше, тъй да се каже, официална връзка. Когато ходиш с някое момиче от колежа, невинаги значи нещо много сериозно. Извън колежа е вече съвсем друго.

Мариън пушеше мълчаливо.

— Нас с Елън ни свързваха много неща, но всичките бяха, общо взето, повърхностни. Ходехме на едни и същи лекции, познавахме едни и същи хора… всъщност все неща, свързани с Колдуел. Не съм сигурен обаче, че след завършване на университета… Не мисля, че щяхме да се оженим. — Той впери поглед в цигарата си. — Аз обичах Елън. Харесвах я повече от всяко друго момиче, което съм познавал. Много страдах, когато… почина. Все пак… не знам… Тя не беше много задълбочен човек. — Той замълча. — Надявам се, че не ви обиждам.

Мариън поклати глава и продължи да го наблюдава.

— Нали ви казах за музея? Така беше с всичко. Мислех, че ще мога да събудя у нея интерес поне към някои от сравнително лесните за разбиране художници, като Хопър или Уд, но не се получи. Тя изобщо не се вълнуваше от тези неща. Същото беше и с книгите, и с политиката, с всяко сериозно занимание. Обичаше забавленията, все настояваше да отидем някъде.

— У дома бяхме принудени да водим затворен живот. Предполагам, че е имала нужда да компенсира това.

— Разбирам — каза той. — Но има и друго нещо, тя бе цели четири години по-малка от мен. — Загаси цигарата си и добави: — Все пак Елън беше най-симпатичното момиче, което съм познавал.

Замълчаха.

— Нищо ли не откриха за онзи човек, който… — попита след малко.

— Нищо. Не е ли ужасно?…

Отново замълчаха. Сетне заговориха за това колко интересни неща могат да се правят в Ню Йорк, колко приятно място е музеят и за предстоящата изложба на Матис.

— А знаете ли на мен кой художник ми харесва? — попита той.

— Кой?

— Всъщност може и да не ви е известен. Чарлс Демут.

4

Лео Кингшип седеше, подпрял лакти на масата, и сплел пръсти около кристална чаша, пълна със студено мляко, се взираше в бялата течност, сякаш съзерцаваше прекрасния цвят на висококачествено вино.

— Напоследък се срещаш често с него, нали? — попита я той уж между другото.

Мариън много внимателно постави чашата си с кафе точно в средата на синята чинийка със златни орнаменти, плъзна поглед по кристала и среброто върху покривката и чак тогава вдигна очи към баща си. Пълното му червеникаво лице изглеждаше дружелюбно. Светлината се отразяваше в стъклата на очилата му и скриваше очите му.

— С Бъд ли? — попита тя, макар че той естествено имаше предвид именно Бъд.

Кингшип кимна.

— Да — каза Мариън, — напоследък често се срещам с него. — Замълча. — Той ще дойде да ме вземе след петнайсетина минути.

Наблюдаваше изпитателно безизразното лице на баща си, като се надяваше, че няма да последва спречкване, защото това би помрачило цялата вечер, и същевременно сякаш й се искаше той да избухне, защото по този начин щеше да изпита силата на чувствата си към Бъд.

— Тази негова работа — каза Кингшип, като остави млякото на масата — какви перспективи има?

След минута хладно мълчание Мариън отвърна:

— Той сега е стажант. Подготвят го за административна служба. След няколко месеца могат да му поверят отдел. Защо си взел да ме разпитваш? — Тя разтегли устни в усмивка.

Кингшип си свали очилата. Сините му очи се чувстваха неловко срещу хладния втренчен поглед на Мариън.

— Ти го доведе на вечеря, Мариън — каза той. — Досега не си водила никого тук на вечеря. Това не ми ли дава право да задам няколко въпроса?

— Живее на квартира — каза Мариън. — Когато не се храни с мен, се храни сам. Затова го доведох на гости една вечер.

— Когато не вечеряш тук, с него ли вечеряш?

— В повечето случаи, да. Защо и двамата да се храним сами? Работим само на пет преки един от друг. — Чудеше се какво я кара толкова да усуква, нали не я бяха уловили да върши нещо нередно? — Храним се заедно, защото ни е приятно да сме заедно — каза тя твърдо. — Ние много се харесваме.

— Значи имам право да ти задам някои въпроси, нали? — рече спокойно Кингшип.

— Това е човек, когото харесвам, а не кандидат за работа в „Кингшип Копър“.

— Мариън…

Тя изтегли цигара от сребърната чаша на масата и я запали с голяма сребърна запалка.

— Не ти харесва, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Вероятно защото е беден — рече тя.

— Не е вярно, Мариън, ти много добре знаеш.

Замълчаха.

— Е, че е беден, беден е — каза Кингшип. — Не пропусна да ни го напомни точно три пъти миналата вечер. Пък и този анекдот, с който реши да ни забавлява, за майка му, дето шиела на някаква жена… май не беше много изискан.

— Какво лошо има в това, че майка му вземала да шие вкъщи?

— В това естествено няма нищо лошо, Мариън. Смущава ме само начинът, по който го споменава, уж съвсем случайно. Знаеш ли за кого се сетих, докато го слушах? Има един мъж в клуба, накуцва малко. Винаги когато играем голф, казва: „Вие, момчета, карайте напред. Пък аз, куцук-куцук, ще ви настигна.“ И всички забавяме крачка. Чувстваш се направо мерзавец, ако го победиш.

— Боя се, че не виждам къде е сходството — каза Мариън. Стана от масата и се запъти към дневната, като остави Кингшип, отчаян от безсилието си, да прекарва нервно ръка по съвсем оределите жълто-бели коси върху темето си.

Дневната имаше голям прозорец, който гледаше към Ист Ривър, и Мариън стоеше пред него с ръка върху тежките завеси. Чу стъпките на баща си.

— Мариън, повярвай ми, единственото, което искам, е да си щастлива. — Беше му трудно да говори. — Знам, че не съм бил винаги толкова… грижовен, но напоследък, откакто Дороти и Елън…

— Опитвам се да те разбера — каза тя неохотно. Пръстите й се плъзгаха по завесите. — Но аз съм вече на двайсет и пет години и отговарям за себе си. Няма нужда да се държиш с мен, сякаш…

— Просто не искам да се хвърляш презглава и да прибързваш, Мариън.

— Няма — отвърна тя тихо.

— Всъщност това исках да ти кажа.

Мариън гледаше през прозореца.

— Защо не го харесваш? — попита тя.

— Не че не го харесвам. Но той… не знам… нещо…

— Да не би да се страхуваш, че ще те напусна? — Тя произнесе въпроса бавно, сякаш тази мисъл я изненадваше.

— Та ти отдавна си ме напуснала. Откакто се премести в онова жилище.

Мариън обърна глава и погледна Кингшип, който стоеше встрани от нея.

— Знаеш ли, всъщност трябва да си благодарен на Бъд — каза тя. — Ето какво ще ти кажа. Аз не исках да вечеряме тук. Сама му предложих, но после веднага съжалих. Той настояваше. Каза ми: „Той ти е баща. Помисли и за неговите чувства.“ Разбираш ли, Бъд държи на семейните връзки за разлика от мен. Тъй че трябва да му бъдеш благодарен, а не да се настройваш враждебно срещу него. Той се опитва да ни сближи, точно това се опитва да направи. — Тя се обърна отново към прозореца.

— Добре — каза Кингшип. — Бъд навярно е прекрасно момче. Искам само да съм сигурен, че няма да направиш някоя грешка.

— Какво имаш предвид? — Тя отново се обърна към него, но този път движенията й бяха бавни. Тялото й бе опънато като струна.

— Не бих искал да направиш грешка, това е всичко — каза Кингшип неуверено.

— И какво? Сега навярно го проучваш, така ли? — запита Мариън. — Може би си пуснал някой да си вре носа и да събира сведения?

— Не.

— Точно така постъпи с Елън.

— Тогава Елън беше на седемнайсет години. И се оказах прав, нали? Ти сама знаеш, че онова момче не беше стока.

— Да, но аз съм на двайсет и пет и държа да се уважава моето собствено мнение! Ако си възложил на някого да проверява Бъд…

— И през ум не ми е минавало такова нещо.

Очите на Мариън се взряха изпитателно в неговите.

— Бъд ми харесва — каза тя бавно с тон, който не търпи възражение. — Харесвам го, и то много. Знаеш ли какво е най-сетне да намериш някого, когото харесваш?

— Мариън, не бих искал…

— Тъй че, ако направиш нещо, каквото и да било, от което той да се почувства нежелан, да си помисли, че го смяташ недостоен за мен, никога няма да ти простя. Кълна се, че няма да ти проговоря, докато съм жива.

Тя отново се загледа през прозореца.

— И през ум не ми е минало, Мариън, повярвай ми… — Думите му увиснаха във въздуха, отблъснати от недружелюбно обърнатия й гръб.

Кингшип въздъхна тежко и се отпусна на стола.

Няколко минути по-късно се позвъни на входа. Мариън най-сетне се откъсна от прозореца и се запъти към двойната врата, от която се излизаше в обширното преддверие.

— Мариън! — Кингшип се надигна от стола.

Тя спря и обърна глава към него. Чу се отварянето на външната врата, сетне приглушен говор.

— Покани го да остане за няколко минути. Да пийнем по нещо.

Мариън замълча за миг, сетне каза:

— Добре.

На изхода се поколеба.

— Съжалявам, че ти говорих така — рече тя и излезе.

Кингшип я проследи с поглед. След това се обърна и застана с лице към камината. Направи крачка назад и се видя в огледалото, подпряно на полицата. Вгледа се в добре охранения мъж в костюм от триста и четирийсет долара, разполагащ с жилище, което му струва седемстотин долара месечно.

Сетне вдигна глава, закачи усмивка на лицето си, обърна се и се отправи към вратата с протегната дясна ръка.

— Добър вечер, Бъд — каза той.

5

Рожденият ден на Мариън беше в началото на ноември и се падна в събота. Сутринта тя набързо почисти жилището си и в един часа вече стоеше пред ниска къща, сгушена в тиха уличка, пряка на Парк Авеню. Отстрани на бялата врата имаше дискретна сребърна табелка. Не пишеше „психиатър“, нито пък „архитект по вътрешно обзавеждане“ — всъщност това беше ресторант. Лео Кингшип чакаше зад бялата врата, седнал малко като на тръни на старинно канапе, и прелистваше френско кулинарно списание, собственост на заведението. Той остави списанието, изправи се, целуна Мариън по бузата и й честити рождения ден. Салонният управител — доста възрастен мъж с потреперващи пръсти и ослепително бели зъби — ги заведе до масата им, прибра с професионален жест табелката „Запазена“ и ги настани с присъщите за французина словоизлияния. В средата на масата имаше букет от рози, а пред мястото на Мариън — кутийка, увита в бяла хартия и завързана със златна панделка. Кингшип си даваше вид, че не я забелязва. Докато четеше листа с напитките и кимаше на „Бих ви предложил, мосю…“ Мариън развърза бухналата като облаче златна панделка, разгъна хартията и отвори кутийката. Страните й поруменяха и очите й заблестяха от вълнение. Потънал в дюшече от памук, вътре лежеше малък златен диск, обсипан с миниатюрни, искрящи като звездички перли. Мариън възкликна при вида на брошката и когато салонният управител си отиде, пламнала от щастие, благодари на баща си. Посегна към ръката му, която уж случайно лежеше на масата близо до нейната, и я стисна.

Всъщност тя самата не би избрала точно тази брошка — не харесваше толкова натруфени бижута. Но радостта и беше искрена и се дължеше не толкова на самия подарък, колкото на жеста. Досега стандартният подарък на Лео Кингшип за рождените дни на дъщерите му беше сто долара в чек, с който можеше да се пазарува в някой универсален магазин на Пето Авеню, и този въпрос автоматично се уреждаше от секретарката му.

 

 

След като се раздели с баща си, Мариън отиде до козметичния салон и после се прибра вкъщи. Късно следобед се позвъни. Тя натисна бутона за входната врата и няколко минути по-късно на прага горе се появи момче, което тъй пухтеше и се задъхваше, сякаш не носеше кутия за цветя, а нещо наистина много тежко. Мариън сложи монета в ръката му и момчето тутакси се успокои.

В кутията, под зелена восъчна хартия, бе закрепена бяла орхидея. На малка картичка пишеше просто: „Бъд“. Застанала пред огледалото, Мариън вдигна свежото цвете и го доближи до косата си, пробва го на китката на ръката си, на рамото. Сетне отиде в кухнята, постави цветето обратно в картонената кутия и след като напръска плътния тропически цвят с няколко капки вода, прибра кутията в хладилника.

 

 

Той пристигна точно в шест. Рязко натисна два пъти бутона срещу името на Мариън и докато чакаше в задушния коридор пред вратата на стълбището, свали сивата си кожена ръкавица, за да махне една власинка, лепнала се за ревера на морскосиньото му сако. Чуха се стъпки. Окичената с мърляви завески врата се отвори и на прага сияеща се появи Мариън. Бялата орхидея цъфтеше, прикачена на черното й сако. Той задържа ръцете й, пожела й щастие и я целуна нежно по бузата, за да не размаже червилото й — този път по-ярко от онова, което носеше, когато я срещна за пръв път.

Отидоха в малък ресторант на Петдесет и втора. Цените тук, макар и значително по-ниски от цените в менюто, от което си бе поръчала обяд, й се сториха направо безбожни, защото тя ги гледаше с очите на Бъд. Предложи той да поръча и за двамата. Ядоха лучена супа и телешко филе и пиха шампанско.

— Наздраве, Мариън! Тази вечер пием за теб.

Когато в края на вечерята Бъд постави осемнайсет долара на сервитьорския поднос, Мариън леко се намръщи.

— Все пак днес имаш рожден ден, нали? — каза той с усмивка.

От ресторанта взеха такси до театъра, където представяха „Света Йоана“. Местата им бяха на партера, в средата на шестия ред. През антракта Мариън бе необичайно приказлива. Очите й — като очи на кошута — блестяха, докато говореше за Бърнард Шоу, за играта на актьорите и за някаква известна личност, която седяла един ред пред тях. По време на представлението нежно стискаха ръцете си.

Бъд вече похарчи много пари тази вечер, каза си Мариън на излизане от театъра и вместо да отидат да пийнат по нещо, тя му предложи да се отбие в нейния апартамент.

 

 

— Чувствам се като поклонник, комуто най-сетне са разрешили да влезе в светилището — каза той, като пъхна ключа в ключалката и го завъртя едновременно с топката на бравата.

— Не е нищо особено — каза Мариън възбудено. — Обикновено жилище. Уж е двустаен апартамент, но според мен е по-скоро едностаен. Кухнята е толкова тясна!

Отвори вратата, извади ключа и го подаде на Мариън. Тя направи крачка и посегна към електрическия ключ. В миг меката светлина на лампите обля цялата стая. Той влезе и затвори след себе си. Мариън се обърна да види лицето му. Очите му се плъзнаха по тъмносивите стени, по завесите на сини и бели райета, сетне по жълто-кафявите дъбови мебели. В знак на одобрение той тихичко възкликна.

— Много е малко — рече Мариън.

— Но затова пък е много хубаво — каза той. — Наистина е много хубаво.

— Благодаря. — Тя се обърна с гръб към него и откачи орхидеята от сакото си. Внезапно се бе почувствала тъй неловко, както при първата им среща. Сложи цветето на шкафчето и понечи да съблече сакото си. Ръцете му й се притекоха на помощ.

— Прекрасни мебели — каза той през рамото й.

Тя закачи сакото в гардероба и застана срещу огледалото над шкафа. Смутено, с несръчни пръсти забоде орхидеята на кафявата си рокля. Виждаше фигурата на Бъд в огледалото зад своето отражение. Той бе в средата на стаята. Наведе се над масичката за кафе и вдигна една квадратна медна плочка. Лицето му в профил беше безизразно — не беше ясно дали харесва предмета, или не. Мариън стоеше неподвижна.

— Охоо! — промълви той накрая. — (Значи му харесваше.) — Обзалагам се, че е подарък от баща ти.

— Не — каза Мариън в огледалото. — Това ми е от Елън.

— Аха — задържа още малко плочката в ръцете си, после я остави на мястото й.

Мариън оправи яката на роклята си и се обърна с лице към стаята. Той направи три крачки, застана пред библиотеката и се загледа в картината, окачена на стената над нея. Мариън го наблюдаваше.

— Виж ти! Чарлс Демут. — Погледна я усмихнат. Мариън отвърна на усмивката му. Той отново се загледа в картината.

Мариън се приближи до него.

— Тъй и не можах да разбера защо е нарекъл картината „Моят Египет“, а е нарисувал силоз — каза Бъд.

— Наистина, това ли изобразява? Пък аз се чудех, не можех да разбера какво е.

— Хубава картина. — Бъд се обърна към Мариън. — Какво те смущава? Носът ли съм си изцапал, що ли?

— Моля?

— Гледаш ме… сякаш…

— Няма нищо. Искаш ли нещо за пиене?

— Ами…

— Всъщност имам само вино.

— Чудесно.

Мариън се запъти към кухнята.

— Почакай малко. — Той извади от джоба си кутийка, увита в тънка хартия. — Честит рожден ден!

— Бъд, не биваше…

— Не биваше… — повтори той почти едновременно с нея, като се опитваше да я имитира. — Все пак не се ли радваш, че съм мислил за тебе?

В кутията имаше сребърни обици без орнаменти, просто гладки триъгълничета.

— Благодаря ти! Много са красиви! — възкликна Мариън и го целуна.

Веднага се запъти към огледалото, за да ги пробва. Бъд застана зад нея, като гледаше отражението и в огледалото. Изчака я да сложи и двете обици и я обърна към себе си. — Наистина са красиви — каза той.

След продължителната целувка Бъд шеговито подметна:

— Ти май спомена, че ще пийнем по чашка вино.

 

 

Мариън излезе от кухнята с поднос, върху който бяха поставени луксозна, обвита в сплетено лико, бутилка „Бардолино“ и две чаши. Бъд бе съблякъл сакото си и седеше по риза, с кръстосани крака, на пода пред библиотеката. На скута му лежеше отворена книга.

— Не знаех, че обичаш Пруст — каза той.

— Много го харесвам. — Тя сложи подноса върху масичката за кафе.

— По-добре тук. — Бъд посочи библиотеката.

Мариън премести подноса върху библиотеката. Наля вино в двете чаши и подаде едната на Бъд. Взе своята чаша и като внимаваше да не я разлее, изу обувките си и седна на пода до него. Той прелистваше книгата.

— Ще ти покажа един параграф, който страшно ми харесва — каза Бъд.

 

 

Бъд включи грамофона. Вилката се изнесе бавно, сетне се спусна и змиевидната глава докосна повърхността на въртящата се плоча. Той затвори капака, прекоси стаята и седна до Мариън на покритото със синя кувертюра канапе. Прозвучаха първите ниски акорди на пианото от Втория концерт на Рахманинов.

— Избра най-подходящата плоча — каза Мариън.

Облегнат на продълговатата възглавница, сложена до стената, Бъд разглеждаше стаята, сега по-загадъчна, осветена от една-единствена лампа.

— Тук е толкова приятно — каза той. — Защо не си ме канила по-рано?

Мариън отскубна някакво влакънце, което се бе закачило на едно от копчетата на роклята и.

— Не знам. Мислех… че няма да ти хареса.

— Как можеш да си помислиш, че няма да ми хареса? — възкликна той.

 

 

Пръстите му се справяха с копчетата на роклята й. Притиснала топли длани върху ръцете му, тя се опитваше да ги възпре да обгърнат гърдите й.

— Не съм обичала никого преди.

— Аз също. Не съм обичал никоя преди тебе.

— Наистина ли? Кажи ми, наистина ли?

— Наистина. Само теб обичам.

— Не си обичал дори и Елън?

— Никого, Повярвай ми, никого преди тебе.

Той отново я целуна.

Дланите й се отдръпнаха от ръцете му и се протегнаха към красивото му лице.

6

„Ню Йорк Таймс“, понеделник, 24 декември 1951 г.

МАРИЪН Д. КИНГШИП СЕ ВЕНЧАВА В СЪБОТА

Мис Мариън Джойс Кингшип, дъщеря на мистър Лео Кингшип от Манхатън и на покойната Филис Хачър, ще се омъжи в събота следобед, 29 декември, в дома на баща си за мистър Бъртън Корлис, син на мисис Джоузеф Корлис от Менасет, щата Масачузетс, и покойния мистър Корлис.

Мис Кингшип е учила в „Спенс Скул“ в Ню Йорк и е възпитаничка на Колумбийския университет. До миналата седмица работеше в рекламната агенция „Камдън и Галбрейт“.

Бъдещият съпруг, който е служил в армията през Втората световна война и е следвал в „Колдуел Колидж“ — Колдуел, щата Уисконсин, наскоро е постъпил на работа в отдела за търговски сделки на „Кингшип Копър Корпорейшън“.

7

Седнала зад бюрото си, мис Ричардсън протегна дясната си ръка с жест, който смяташе за много префинен, и хвърли поглед върху златната гривна, пристегнала месестата й китка. Гривната бе твърде младежка за майка й. Реши, че би могла да й купи нещо по-семпло и да задържи тази гривна за себе си.

Внезапно бледосивият фон зад ръката й се смени със син. Наситеносин, на съвсем тънки бели райета. Тя вдига очи, понечи да се усмихне, но някак си сви недружелюбно устни, тъй като на вратата отново се бе появил нахалният досадник.

— Здравейте — каза той бодро.

Мис Ричардсън отвори едно чекмедже и бързо запрелиства топче бяла хартия за пишеща машина.

— Мистър Кингшип е още на обяд — каза тя хладно.

— Мила госпожице, мистър Кингшип беше на обяд в дванайсет часа. Сега е вече три. Простете за забележката, но той не е носорог.

— Ако желаете, мога да ви насроча среща за по-късно през седмицата.

— Бих желал аудиенция с Негово величие този следобед.

С жест на човек, комуто е прекипяло, мис Ричардсън затвори чекмеджето.

— Утре е Коледа — рече тя. — Мистър Кингшип си прекъсва четирите дни празници, като идва днес. Мислите ли, че би направил това, ако нямаше извънредно сериозна работа? Дал ми е строги нареждания в никой случай да не го безпокоя и да не прекъсвам работата му по абсолютно никакъв повод.

— Значи не е на обяд.

— Вече ви казах, даде ми строги нареждания…

Мъжът въздъхна. Преметна сгънатото си сако през рамо и издърпа едно листче от кутийката край телефона на мис Ричардсън.

— Може ли? — попита той, след като листчето вече бе в ръката му.

Подложи голямата синя книга, която носеше под мишница, взе писалката на мис Ричардсън от ониксовата поставка и започна да пише.

— Това е възмутително! — каза мис Ричардсън. — Направо възмутително!

Когато приключи писането, мъжът върна писалката на мястото й и духна върху незасъхналото мастило. Сгъна внимателно бележката и протегна ръка към мис Ричардсън.

— Дайте му това — каза той. — Мушнете го под вратата, ако е необходимо.

Мис Ричардсън го гледаше гневно. Сетне разгъна хладнокръвно бележката и я прочете.

— Искате да кажете, че Дороти и Елън… — Тя вдигна неловко поглед.

Лицето му беше безизразно.

— Наистина ми каза да не го безпокоя по какъвто и да било… — повтори тя смутено, сякаш търсеше подкрепа в неочакваната ситуация. — Вие как се казвате?

— От вас се иска само да му предадете бележката. Бъдете добра! Всъщност вие сте същинско ангелче.

— Чакайте малко…

Той тъкмо това и правеше. Чакаше, вперил в нея настойчивия си поглед, независимо от шеговития тон, с който разговаряше. Мис Ричардсън се намръщи, взря се отново в бележката, сетне я сгъна и се отправи към облицованата с кожа врата.

— Добре — каза тя мрачно, — но предварително знам… Той ми даде строги нареждания.

Почука предпазливо, отвори вратата и се вмъкна в кабинета, като за оправдание протегна напред ръката, която стискаше бележката.

Минута по-късно се появи отново явно раздразнена от факта, че не се е оказала права.

— Заповядайте — каза тя недружелюбно, като подпираше с длан отворената врата.

Със сакото през рамо и с книгата под мишница мъжът се втурна напред и едва не я помете.

— Усмихнете се, много ви отива — прошепна той, докато се разминаваха.

 

 

При лекото щракване на затварящата се врата Лео Кингшип вдигна поглед от листчето, което държеше в ръка. Бе се изправил зад бюрото си, по риза, а сакото му висеше заметнато около облегалката на стола. Очилата му, вдигнати над очите, бяха закрепени на розовото му чело. Слънчевата светлина, преминаваща през щорите, падаше на ивици върху едрата му фигура. Той се взря тревожно в мъжа, който прекосяваше постланата с килими и облицована с ламперия стая и се приближаваше към него.

— Аха, разбирам — каза Кингшип, когато мъжът дойде достатъчно близо, тъй че с гърба си закри слънцето, което блестеше в очите му и му даде възможност да го разгледа добре.

— Значи сте вие.

Погледна отново към бележката и я смачка. На мястото на безпокойството върху лицето му се изписа облекчение, което тутакси премина в досада.

— Здравейте, мистър Кингшип — каза мъжът и му подаде ръка.

Кингшип я пое неохотно.

— Не се учудвам, че сте предпочели да не съобщите името си на мис Ричардсън.

Мъжът се усмихна и седна в близкото кресло, като нагласи сакото и книгата върху коленете си.

— Боя се, че не си спомням добре как се казвате — продължи Кингшип. — Май беше Грант или нещо подобно.

— Гант — поправи го мъжът и се настани по-удобно, като кръстоса дългите си крака. — Гордън Гант.

Кингшип продължаваше да стои прав.

— Аз съм много зает, мистър Гант — каза той хладно и посочи отрупаното с хартия бюро. — Тъй че, ако това, за което държите да ме информирате във връзка с Дороти и Елън… — той вдигна смачкания лист — се осланя на същите онези „теории“, които разпространявахте в Блу Ривър…

— В известен смисъл, да — каза Гант.

— Ами тогава съжалявам. Боя се, че няма да ви изслушам.

— Отдавна знам, че нямам особени шансове във вашата класация.

— Недейте да мислите, че имам нещо против вас. Това не е така. Съвсем не. Разбрах мотивите ви и оценявам вашата добронамереност. Харесали сте Елън и в това няма нищо лошо. Вие показахте… истински младежки ентусиазъм. Но бяхте тръгнали по погрешен път и действахте по начин, който бе изключително болезнен за мене. Позволихте си да нахлуете в хотела, в стаята ми, непосредствено след смъртта на Елън, взехте да се ровите в миналото, и то в такъв момент! — Кингшип погледна Гант умолително. — Мислите ли, че не ми се ще да вярвам, че Дороти не е посегнала на живота си?

— Уверявам ви, тя не се е самоубила.

— Ами бележката — каза той с болка в гласа, — защо е написала бележката?…

— Няколко двусмислени изречения, които могат да значат още куп неща, не непременно, че е решила да се самоубие. А може и някой да я е подвел да ги напише. — Гант се наведе напред. — Дороти е тръгнала за Общината с мисълта, че отива да се омъжи. Теорията на Елън беше правилна. Самият факт, че убиха Елън, доказва това.

— Нищо не доказва — отвърна рязко Кингшип. — Между двата случая няма връзка. Нали чухте заключението на полицията?…

— Убиецът на Елън не е крадец!

— Защо не? Защо да не е крадец?

— Защото аз не вярвам в такива съвпадения.

— Това, мистър Гант, е признак, че сте все още твърде млад.

Гант замълча, сетне каза решително:

— И в двата случая е бил един и същи човек.

С вид на уморен човек Кингшип подпря ръце на бюрото и впери поглед в книжата.

— Защо ме измъчвате с всичко това? — въздъхна той. — Намесвате се в живота на други хора. Не се ли запитахте как ще се почувствам аз?…

Той смъкна очилата на носа си и запрелиства страниците на някакъв счетоводен дневник.

— Сега ви моля да си вървите.

Гант не направи опит да стане.

— Тъкмо се бях прибрал у дома за ваканцията — каза той. — Живея в Уайт Плейнс. Ако мислите, че съм пропилял цял час във влака само за да ви повторя онова, което ви казах миналия март, много се лъжете.

— Какво тогава? — Кингшип вдигна уморен поглед към приятното му лице.

— Тази сутрин в „Таймс“ прочетох едно съобщение… за сватба.

— Може би имате предвид сватбата на дъщеря ми?

Гант кимна и извади пакет цигари от горния си джоб.

— Какво знаете за Бъд Корлис? — попита той.

Кингшип го наблюдаваше мълчаливо.

— Познавам го, разбира се — рече той бавно. — Бъд Корлис ще ми стане зет. Какво искате да кажете, защо ми задавате този въпрос?

— Знаете ли, че той дружеше с Елън?

— Естествено. — Кингшип се изправи. — Не разбирам защо намесвате този въпрос.

— Дълга история — каза Гант. Сините очи под гъстите руси вежди бяха проницателни и уверени. Гант посочи с ръка стола зад Кингшип. — Боя се, че няма да мога да ви я разкажа. Смущавате ме, като стоите така изправен над мен.

Кингшип седна. Ръцете му продължаваха да се подпират на ръба на бюрото, сякаш се готвеше всеки миг да стане отново.

Гант запали цигарата си. Помълча, загледан замислено в нея, захапал долната си устна, като бегач, който очаква сигнал за старт. Когато заговори, приятният му глас звучеше непринудено и речта му започна да се лее гладко и леко като на говорител по радиото.

— Скоро след пристигането си в Блу Ривър — каза той — Елън изпрати писмо на Бъд Корлис. Случи се тъй, че прочетох това писмо малко преди то да замине. Направи ми голямо впечатление, тъй като описваше човек, заподозрян в убийство, на когото аз твърде много приличах. Естествено не можех да остана равнодушен. — Гант се усмихна. — Прочетох писмото два пъти, при това внимателно, както навярно можете да си представите.

Онази вечер, когато бе убита Елън, шефът на полицията Елдън Чесър, този кокошкар, дето не вижда по-далече от носа си, ме попита дали Елън ми е гадже. Това навярно е единственото полезно нещо, което е направил за цялата си полицейска кариера, защото именно то ме накара да се замисля за онова приятелче Корлис. Та замислих се аз за Корлис, може би за да отклоня мисълта за нещастната Елън, която се намираше бог знае къде, отвлечена от въоръжен убиец, пък и защото харесвах вашата дъщеря и се питах какъв тип мъже предпочита тя. Прехвърлях в главата си онова писмо, което бе все още свежо в паметта ми и беше единственият източник на информация за моя „съперник“ — Бъд Корлис.

Гант прекъсна за миг, после продължи:

— Първоначално ми се стори, че писмото не съдържа нищо от онова, което ме интересува. Само име (Скъпи Бъд) и адрес върху плика (Бъртън Корлис, Рузвелт Стрийт), не знам си кой номер, Колдуел — Уисконсин. Нищо друго. Ала след като поразмислих още, открих някои сведения в писмото на Елън и успях да ги сглобя и да направя едно заключение относно лицето Бъд Корлис. По онова време то ми изглеждаше несъществено. Просто някакъв факт, който не ми даваше представа за личността му, от която всъщност аз се интересувах. Но ето че не съм забравил този факт и днес той ми изглежда много съществен.

— Продължавайте — каза Кингшип, когато Гант спря, за да дръпне от цигарата си.

Гант се облегна удобно.

— Първо: Елън пишеше на Бъд, че няма да изостане с материала, докато отсъствува от Колдуел, защото ще може да вземе всички записки от него. Елън беше в четвърти курс, което означава, че е слушала лекции по специалните предмети. На тези лекции не се допускат първокурсници, а често и второкурсници. Това важи за всички университети. Ако и Бъд е посещавал всички тези лекции, те вероятно са подготвяли програмите си заедно. Това означава, че е бил в трети или четвърти курс. Възможно е да е бил второкурсник, но то е много малко вероятно.

Второ: На едно място в писмото Елън описва поведението си през първите три години в Колдуел и подчертава, че то явно се различава от поведението й след смъртта на Дороти. Описва какво лекомислено момиче е била и по този повод казва (мисля, че си спомням точните й думи): „Ако можеше да надзърнеш в миналото, не би ме познал.“ Повече от ясно, че Бъд не я е виждал през тези първи три години. Това е твърде възможно в голям университет, какъвто е Стодард, но… сега идваме до много съществен факт.

Трето: Университетът в Колдуел е малък. В писмото си Елън твърди, че Стодардският е десет пъти по-голям от Колдуелския. Тогава го приех така, на доверие. Но тази сутрин проверих в справочника. В Стодард се учат над дванайсет хиляди студенти, а в Колдуел — едва осемстотин. Освен това Елън споменава в писмото, че не искала Дороти да идва в Колдуел именно защото това било място, където всеки знаел какво върши другият.

И тъй, събираме едно, две и три: Бъд Корлис е бил най-малко в трети курс, не е познавал Елън в началото на четвъртата й година, макар да посещават малко учебно заведение, в което, доколкото разбирам, хората общуват помежду си, дори повече, отколкото общуват с науката. Всичко това ме навежда на едно-единствено заключение, от което може да се синтезира един прост факт — факт, който миналия март ми се струваше несъществен, а днес намирам за извънредно важен: Бъд Корлис първоначално е учил в друг университет и се е прехвърлил в Колдуел през септември хиляда деветстотин и петдесета година, тоест в началото на четвъртата година от следването на Елън и след смъртта на Дороти.

Кингшип се намръщи.

— Не разбирам какво общо…

— Стигнахме до днешния ден, двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин петдесет и първа година — каза Гант и смачка цигарата си в пепелника. — Тази сутрин майка ми, жива и здрава да е, донесе закуската на блудния син в леглото заедно с „Ню Йорк Таймс“. Случайно съзрях името Кингшип. Мис Мариън Кингшип ще се омъжи за мистър Бъртън Корлис. Представете си моята изненада. Трябва да ви предупредя, че освен дето любопитството ми е ненаситно и се отличавам с високо аналитичен ум, в разсъжденията си съм доста циничен. Струва ми се, казах си аз, че новият член на отдела за търговски сделки е решил твърдо да не се отказва от лотарийното залагане за „Кингшип Копър“.

— Вижте какво, мистър…

— Взех да разсъждавам — продължи Гант — как върти се значи той около едната сестра, убиват я и как веднага се завърта около другата. Любим на две от дъщерите на Кингшип. Две от три. Ако съдим по резултата, извадил е добър късмет. И тогава аналитичният и циничният поток на мислите ми се сляха и изведнъж ми хрумна: три от три би било още по-добър резултат за мистър Бъртън Корлис, който се е прехвърлил в университета в Колдуел през септември хиляда деветстотин, и петдесета година.

Кингшип се изправи, вперил поглед в младия мъж пред себе си.

— Хрумна ми случайно — каза Гант. — Страшно невероятна, направо безумна идея. Оказа се обаче, че съмненията около нейния здрав смисъл много бързо се разсеяха. Всичко се сведе до това да се измъкна изпод таблата със закуската, да отида до шкафа за книги и да взема оттам албума на Стодардския за хиляда деветстотин и петдесета година.

Показа огромната синя книга, подвързана с изкуствена кожа и надписана с бели букви.

— В раздела с второкурсниците — каза той — има няколко интересни снимки. Една на Дороти Кингшип и една на Дуайт Пауъл, сега и двамата мъртви. Няма снимка на Гордън Гант. Не е могъл да потроши пет долара, за да запечата образа си за поколенията. Но много от второкурсниците са проявили щедрост, между тях… — Той отвори книгата на страница, отбелязана с парче от вестник, завъртя я и я постави на бюрото, като посочи с рязък жест една от шахматно подредените снимки. Издекламира наизуст надписа: — Корлис Бъртън, скоби, Бъд, затваряме скобите, от Менасет, щата Масачузетс, хуманитарни науки.

Кингшип седна отново. Погледна снимката, не по-голяма от пощенска марка, след това се взря в лицето на Гант. Гант се пресегна, обърна няколко страници и показа друга снимка. Беше снимката на Дороти. Кингшип я погледна и отново вдигна очи.

— Това именно ме озадачи — рече Гант, — фактът, че вие явно не знаете.

— Защо? — попита Кингшип с отмалял глас. — Какво ви кара да смятате, че този факт е особено важен?

— Мистър Кингшип, преди да ви отговоря, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажете.

— Никога не ви е казвал, че е бил в Стодард, нали?

— Не, но ние никога не сме разговаряли за тези неща — обясни той припряно. — Трябва да е споделял с Мариън. Мариън сигурно знае.

— Аз мисля, че не знае.

— Защо мислите така?

— Мариън е дала информация за съобщението във вестник „Таймс“, нали? Тази работа обикновено се върши от бъдещите съпруги.

— Добре, но какво от това?

— Там не се споменава за Стодард. А в други подобни съобщения се посочва, когато някой е посещавал повече от едно учебно заведение.

— Може би тя просто не е сметнала за нужно да го съобщи.

— Може би. Или всъщност не знае. Вероятно Елън също не е знаела.

— Добре, какво искате да кажете с това?

— Не се сърдете на мен, мистър Кингшип. Фактите говорят сами за себе си. Аз не ги измислям. — Гант затвори албума и го постави на коленете си. — Има две възможности. Ако Корлис е казал на Мариън, че е учил в Стодард, всичко дотук може и да е съвпадение. Чисто и просто отначало се е записал в Стодард, а сетне се е прехвърлил в Колдуел. Може да не е познавал Дороти, както не познава и мен. — Замълча. — Или втората възможност: не е казал на Мариън, че е учил там.

— И какво от това? — попита предизвикателно Кингшип.

— Значи трябва да е имал нещо общо с Дороти и да е бил замесен в историята с нейната смърт. Инак защо ще крие? — Гант наведе поглед към книгата върху коленете си. — Дороти е имала връзка с мъж, който е искал да се отърве от нея, защото е била бременна.

Кингшип продължаваше да го гледа втренчено.

— Вие пак подхващате онази измислена история! Някой убил Дороти, след това убил и Елън. Сам съчинихте една безумна теория, навихте си на пръста и искате всички да й повярват. — Гант мълчеше. — Нима искате да кажете, че Бъд…

Кингшип седна. Поклати глава и на лицето му се появи горчива усмивка.

— Сега започвайте — каза той. — Това е ужасно. Направо умопобъркващо. — Продължаваше да клати глава. — Нима мислите, че това момче е маниак?… Та вие сам съчинихте цялата безумна теория.

— Добре — каза Гант, — да приемем, че теорията ми е безумна. Но ако все пак не е казал на Мариън, че е бил в Стодард, значи е имал нещо общо с Дороти. А ако е имал нещо общо с Дороти и след това с Елън, а сега с Мариън, значи е просто чудесно момче. Чудесно, дявол да го вземе, такова добро, готово да се ожени за една от дъщерите ви! За която и да е!

Горчивата усмивка на лицето на Кингшип бавно се стопи и то стана безизразно. Ръцете му стояха неподвижни на ръба на бюрото.

— Това, което казахте, не е лишено от смисъл — рече той, свали си очилата, примига няколко пъти и се изправи. — Трябва да поговоря с Мариън.

Гант погледна към телефона.

— Няма смисъл — каза Кингшип с безразличие. — Връзката е прекъсната. Тя напуска жилището и до венчавката ще живее при мен — гласът му звучеше неуверено. — След сватбеното пътешествие ще се пренесат в апартамента, който обзаведох за тях. Мариън първоначално не искаше да приеме, но той я убеди. Държи се толкова мило с нея. Благодарение на него Мариън и аз сега се чувстваме много по-близки.

За миг очите им се срещнаха. Погледът на Гант беше спокоен и решителен, на Кингшип — плах и загрижен, Кингшип се изправи.

— Къде е тя сега? — попита Гант.

— Вкъщи. Прибира нещата си. — Той си облече сакото. — Бъд сигурно й е казал за Стодард.

Когато излизаха от кабинета, мис Ричардсън вдигна поглед от списанието.

— За днес свършихме, свободна сте, мис Ричардсън. Бих ви помолил само да разчистите бюрото ми.

Лицето й издаваше разочарование, вероятно поради незадоволено любопитство.

— Разбира се, мистър Кингшип. Весела Коледа.

— Весела Коледа, мис Ричардсън.

Минаха по дълъг коридор, по чиито стени бяха наредени черно-бели снимки, притиснати между стъклени плоскости, закрепени отгоре и отдолу с медни скоби. Имаше снимки на подземни и открити рудници, топилни, рафинерии, пещи, ролкови мелници и на художествени изделия от тръби и медни жици.

Докато чакаха за асансьора, Кингшип промълви:

— Сигурен съм, че й е казал.

8

— Гордън Гант? — повтори Мариън, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Името ми се струва познато.

Усмихната, отстъпи крачка назад, протегна ръка към Кингшип и го поведе след себе си в стаята, а с другата ръка заоправя яката на блузата си. Пръстите й напипаха обсипаната с перлички брошка.

— Това е човекът от Блу Ривър — продължаваше да обяснява Кингшип. От гласа му личеше, че се чувства неловко, а погледът му избягваше да срещне очите на Мариън. — Мисля, че тогава ти споменах за него.

— Да, сега се сещам. Вие познавахте Елън, нали?

— Точно така — рече Гант.

Той плъзна ръката си по гърба на албума, който държеше, и го хвана малко по-долу, където изкуствената кожа не бе овлажнена. Бе започнал да съжалява за несдържания ентусиазъм, с който прие поканата на Кингшип да се качат горе. Размазаната снимка на Мариън в „Таймс“ дори не загатваше за блясъка в очите й, за лъчезарното лице, озарено от ореола на щастливата възбуда, за възторга, с който всичко в нея крещеше: „В събота ще се омъжа!“

Тя ръкомахаше отчаяно.

— Боя се, че няма място дори за сядане. — Посочи стола, върху който бяха натрупани няколко кутии с обувки.

— Не се тревожи — рече Кингшип, — ние просто минахме оттук. Само за минутка. Знаеш, че тия дни имам много работа.

— Не си забравил за тази вечер, нали? — попита Мариън. — Ще дойдем към седем часа. Тя пристига в пет, но предполагам, че ще поиска първо да се отбие в хотела. — Става дума за бъдещата ми свекърва — обърна се тя многозначително към Гант.

Божичко! Обзе го някаква паника. Нима не беше редно да каже: „Скоро ще се омъжите, така ли?“ Тя ще отвърне: „Да, в събота.“ А той: „Честито! Желая ви много щастие.“ Вместо това замълча и се усмихна тъжно. И тримата мълчаха.

— На какво дължа удоволствието от вашето посещение? — попита Мариън с престорена любезност.

Гант обърна лице към Кингшип в очакване той да отговори.

Мариън погледна единия, сетне другия.

— Нещо важно?

Гант най-сетне наруши мълчанието:

— Познавах не само Елън, но и Дороти. Дороти съвсем бегло.

— Така ли? — Мариън се загледа в ръцете си.

— Бяхме в един и същи курс. Аз съм в Стодард. — Замълча, сетне добави: — Но доколкото си спомням, с Бъд часовете ни никога не са съвпаднали.

Тя вдигна поглед.

— Бъд ли? Защо Бъд?

— Бъд Корлис, бъдещият ви…

Мариън поклати глава и се усмихна.

— Бъд изобщо не е учил в Стодард.

— Имате грешка, мис Кингшип. Той беше в Стодард.

— Вие нещо грешите — настояваше тя възбудено. — Той е учил в Колдуел.

— Първо в Стодард и след това в Колдуел.

Мариън обърна учуденото си лице към Кингшип. Усмивката й сякаш го подканяше да даде някакво обяснение за упорството на госта, когото е довел.

— Бъд е учил в Стодард, Мариън — каза Кингшип с въздишка. — Покажете й онзи албум.

Гант отвори албума, подаде й го и посочи снимката.

— Значи наистина!… — възкликна тя. — Трябва да ви се извиня. Просто не знаех. — Хвърли поглед на горната корица. — Хиляда деветстотин и петдесета.

— Има го и в албума от хиляда деветстотин четирийсет и девета година — каза Гант. — Всъщност учил е две години в Стодард и след това се е прехвърлил в Колдуел.

— Виж ти, какво съвпадение! — каза тя. — Може да се окаже, че е познавал и Дороти!

В гласа й звучеше приятна изненада, сякаш ненадейното откритие й носеше нещо, което щеше да я свърже още повече с годеника й. Погледът й се плъзна отново към снимката.

— Бъд никога ли не ви е споменавал това? — попита Гант, въпреки отчаяните опити на Кингшип да го възпре с поклащане на глава.

— Защо? Не, не ми е казвал, не…

Тя бавно вдигна поглед от книгата и като че ли едва сега забеляза колко напрегнати и смутени бяха двамата мъже.

— Какво има? — попита тя учудено.

— Нищо — каза Кингшип и обърна очи към Гант в очакване той да го подкрепи.

— Тогава защо и двамата стоите, като че ли… — Отново погледна албума, сетне баща си. Преглътна, сякаш в гърлото й бе заседнало нещо. — Затова ли дойдохте тук? Това ли искате да ми кажете?

— Всъщност… само се питахме дали знаеш… Затова дойдохме.

— Защо се интересувате от това?

— Просто така, питахме се, нищо повече.

Мариън присви очи и се обърна към Гант.

— Защо?

— Чудно какво е накарало Бъд да крие това от вас? — попита Гант. — Освен ако…

— Гант, престанете най-сетне! — прекъсна го Кингшип.

— Нищо не е крил! Чувате ли се какво говорите? — избухна Мариън. — Просто не е ставало дума за това. Отбягвахме темата за следването заради Елън.

— Нима е естествено момичето, за което ще се жени, да не е чувало, че е прекарал две години в Стодард? — настояваше Гант. — Бъд трябва да се е боял от нещо. Да речем, че е имал по-особени връзки с Дороти…

— Дороти ли? — Очите й, изпълнени с недоверие, се взряха изпитателно в очите на Гант, сетне се присвиха и тя бавно се обърна към Кингшип. — Какво значи това?

Кингшип примигваше и мускулите на лицето му потрепваха, сякаш насреща му се носеше облак прах.

— Колко му плащаш? — попита Мариън хладно.

— За какво да плащам?

— За да си вре носа, където не му е работа. Да приказва гадости! Да ги съчинява!

— Той сам дойде при мен, Мариън.

— Значи той цъфна изневиделица!

— Случайно видях съобщението в „Таймс“ — рече Гант.

Мариън хвърли гневен поглед към баща си.

— Ти се закле да не правиш това! — почти изстена тя. — Закле се, че и през ум не ти е минавало да разпитваш за него. А ето че го шпионираш, държиш се с него като с престъпник! Значи думата ти пет пари не струва!

— Не съм разпитвал никого — протестираше Кингшип.

Мариън му обърна гръб.

— Мислех, че си се променил — каза тя. — Наистина мислех, че си станал друг, че си харесал Бъд, че не обичаш… Как можа?…

— Мариън, моля те…

— Нищо не искам от теб! Значи само си ме залъгвал с апартамента, с работата на Бъд… а през цялото време си се занимавал с това!

— Не ми е минавало и през ум, Мариън, кълна ти се, че…

— Не ти е минавало през ум, така ли? Аз пък ще ти кажа точно какво ти се върти в ума. — Приближи се и го погледна в лицето. — Мислиш, че не те познавам? Имал „особени“ връзки с Дороти! Може би искаш да кажеш, че е виновен и за нещастието? Значи „особени“ връзки с Дороти, после с Елън, след нея пък с мен и всичко, видите ли, заради парите, заради твоите скъпоценни парички. Ето какво ти се върти в ума!

Мариън пъхна албума в ръцете му.

— Грешите, мис Кингшип — каза Гант. — Всичко това се върти не в неговия, а в моя ум.

— Няма ли най-сетне да повярваш? — каза Кингшип. — Той сам дойде при мен.

Мариън изгледа Гант свирепо.

— Всъщност кой сте вие? Кое ви дава право да се бъркате в чужди работи?

— Познавах Елън.

— Това го разбрах — отвърна тя грубо. — А познавате ли Бъд?

— Не съм имал удоволствието…

— Тогава бъдете любезен да ми обясните какво правите тук? Как смеете да сипете гадости зад гърба му?

— Това е дълга история…

— Вие казахте достатъчно! — прекъсна го Кингшип.

— Как не се сетих, мистър Гант, та вие ревнувате Бъд! — обади се Мариън. — Навярно Елън го е предпочела пред вас.

— Познахте — отвърна Гант сухо. — Вероятно съм се побъркал от ревност.

— А чули ли сте какво предвижда законът за клевета?

Кингшип тръгна към вратата и направи знак на Гант да го последва.

— Точно така. Най-добре да си вървите.

Ръката на Гант вече бе на дръжката.

— Почакайте — каза. Мариън. — Искам да знам, ще сложите ли най-сетне край на тази история?

— Мариън, разбери, не съм предприемал нищо — каза Кингшип.

— Не ме интересува кой стои зад тази гадост. — Погледна Гант. — Настоявам да я прекратите. Истината е, че никога не сме разговаряли за университета. Заради Елън. Просто не е ставало дума.

— Добре, Мариън, успокой се.

Кингшип последва Гант, прекрачи прага и се обърна да затвори вратата.

— Трябва да се сложи край на всичко това! — отсече Мариън.

— Добре. — Той се поколеба, сетне добави плахо: — Все пак ще ви очаквам тази вечер, нали?

Тя сви устни. Замисли се за миг.

— Да. Само защото не бих искала да обидя майката на Бъд.

Кингшип затвори вратата.

Влязоха в едно кафене на Лексингтън Авеню. Гант си поръча кафе и черешов сладкиш, а Кингшип — чаша мляко.

— Дотук върви добре — рече Гант.

Кингшип седеше, забил поглед в книжната салфетка, която държеше.

— Какво искате да кажете?

— Ами поне имаме на какво да се опрем. Сигурни сме, че не й е казал за Стодард, а от това можем да извадим заключението, че…

— Нали разбрахте, не са говорили по тези въпроси заради Елън.

Гант го наблюдаваше внимателно с леко повдигнати вежди.

— Нима си вярвате? — Гант изрече думите бавно. — На нея й е простено, че се задоволява с такъв аргумент. Тя го обича. Ами вие? Смятате ли, че е нормално един мъж да скрие от годеницата си, че…

— Той всъщност не я е излъгал — прекъсна го Кингшип.

— Ами да, чисто и просто не било ставало дума — каза подигравателно Гант.

— Като имам предвид обстоятелствата, мисля, че това е обяснимо.

— Обяснимо, няма що. Обстоятелствата, уважаеми господине, са, че е имал връзки с Дороти.

— Това може да е само предположение, нямате право да го представяте като факт.

Гант бавно разбърка кафето си и отпи една глътка. Добави още мляко и го разбърка отново.

— Вие се боите от нея, нали? — каза той.

— Да се боя от Мариън? Не ставайте смешен. — Кингшип остави чашата с млякото на масата. — Човек е невинен, докато не се докаже вината му.

— Значи остава само да намерим доказателства, така ли?

— Ето къде ви е грешката. Обвинихте го, че се жени за пари, а тепърва ще търсите доказателствата.

— Всъщност аз го обвинявам в нещо много по-отвратително от това, мистър Кингшип — каза Гант, като поднесе към устата си вилицата, на която се крепеше огромно парче от сладкиша. Налапа го и след като го глътна, попита: — Какво възнамерявате да правите?

Кингшип отново гледаше в салфетката.

— Нищо.

— Нима ще ги оставите да се оженят?

— Не мога да ги спра, дори и да искам. И двамата са пълнолетни.

— Защо не наемете детективи? Имате още четири дни. Възможно е да успеете да го разобличите.

— Възможно е — каза Кингшип, — ако, разбира се, има нещо, за което трябва да бъде разобличен. Ами ако няма такова нещо, а Бъд разбере цялата работа и уведоми Мариън?

Гант се усмихна.

— Значи съм бил прав, като казах, че се страхувате от Мариън.

Кингшип въздъхна.

— Опитайте се да ме разберете — каза той, без да вдига поглед от салфетката. — Имах жена и три дъщери. Отнеха ми две дъщери. Жена си изпъдих сам. Може би аз съм причината и за смъртта на дъщерите си. Остана ми само Мариън, Вече съм на петдесет и седем години и имам само една дъщеря и няколко познати, с които играя голф и разговарям за бизнес. Никого другиго.

Кингшип вдигна поглед към Гант. Мускулите на лицето му се бяха опънали.

— А вие какво искате? — попита той. — Вас какво ви засяга тази история? Може би просто изпитвате удоволствие да бръщолевите, а хората да си викат: „Брей, какъв аналитичен ум!“ Инак не мога да си обясня този театър, който направихте. В кабинета ми изприказвахте куп приказки във връзка с писмото на Елън. А можехте само да оставите албума на бюрото и да кажете: „Бъд Корлис е следвал в Стодард.“ Само че на вас ви харесва да си играете на театър.

— Може и да сте прав — каза Гант с лека усмивка. — Но не е изключено и аз да съм прав, като мисля, че той навярно е убил дъщерите ви, а според моите донкихотовски възгледи убийците трябва да се наказват.

Кингшип допи млякото си.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите в Йонкърс и да не си разваляте ваканцията.

— В Уайт Плейнс — поправи го Гант и събра с ръба на вилицата остатъците от сладкиша. — Язва ли имате? — попита той, като гледаше празната чаша от мляко.

Кингшип кимна.

Гант се облегна на стола и огледа критично събеседника си.

— Пък, доколкото виждам, и килограмите ви са повечко. — Напъха вилицата с полепналия червен сироп в устата си и я облиза. — Смятам, че Бъд ви дава още най-много десет години. А може би след три-четири години ще изгуби търпение и по-бързичко ще се отърве от вас.

Кингшип стана от стола. Извади един долар от пачка банкноти и го сложи на бара.

— Довиждане, мистър Гант — каза той и се отдалечи.

Келнерът дойде и прибра долара.

— Желаете ли още нещо? — попита той.

Гант поклати глава.

В пет и двайсет хвана влака за Уайт Плейнс.

9

В писмата до майка си Бъд само беше загатвал за парите на Кингшип. Един-два пъти бе споменал „Кингшип Копър“, но без уточнения, и беше сигурен, че сиромашките й представи за богатството са също толкова мъгляви и неточни, колкото и представите на младеж в пубертета за секса; тя нямаше ни най-малко понятие за охолния живот, който президентството на такава фирма означава. Затова той бе очаквал с нетърпение момента, когато ще може да я запознае с Мариън, баща й и обкръжаващия ги разкош в двуетажния апартамент на Кингшип. Знаеше, че в светлината на предстоящата сватба нейните смаяни очи ще виждат всяка инкрустирана маса и блеснал полилей не като доказателство за способностите на Кингшип, а на собствения й син.

Ала вечерта му донесе разочарование.

Не защото реакцията на майка му не достигна неговите очаквания. Леко прехапала долна устна, тя току ахваше тихичко, сякаш съзираше едно след друго безброй чудеса. Прислужникът в лъскава униформа, килимите, където кракът ти потъва, тапетите — не от хартия, а от някаква скъпа тъкан, подвързаните с кожа книги, позлатеният стенен часовник, сребърният поднос за шампанското… шампанско!… кристалните чаши. Тя се въздържаше да изкаже многословно възхищението си, а само лекичко се усмихваше, промълвяваше: „Много е хубаво!“, и кимаше тъй, че току-що фризираната й посребрена коса се полюшваше, с една дума, създаваше впечатление, че обкръжаващата я обстановка не й е съвсем чужда. Но когато след тоста очите й срещнаха погледа на Бъд, избликналото чувство на гордост прелетя към него като въздушна целувка, а загрубялата й длан тайничко милваше плюша на канапето.

Да, майка му искрено се възхити от всичко. Но настроението му се помрачи, защото бе явно, че Мариън и Лео са се спречкали за нещо. Мариън се обръщаше към баща си само когато благоприличието го изискваше. Още повече поводът за скарването им несъмнено бе той самият, тъй като Лео избягваше да го поглежда и очите му блуждаеха, докато Мариън сякаш нарочно демонстрираше чувствата си, гушеше се в него и го наричаше „скъпи“ и „миличък мой“ — нещо, което досега не си бе позволявала в присъствието на други хора. Това смътно безпокойство не го оставяше на мира като камъче, попаднало в обувката му.

Вечерята бе тягостна. Тъй като Лео и Мариън седяха на двата края на дългата маса, а той и майка му един срещу друг, реплики се разменяха само настрани. Бащата и дъщерята не си приказваха. Майката и синът пък не можеха да си говорят, защото всичко, което имаха да споделят, бе много лично и нямаше да прозвучи на място пред тези хора, които все още им бяха някак чужди. И тъй, Мариън го наричаше „миличък мой“ и разправяше на майка му за техния нов апартамент. Майка му говореше на Лео за „децата“, а Лео веднъж го помоли любезно да му подаде хляб, но не го погледна.

Бъд мълчеше. Вземаше и повдигаше бавно всяка вилица и лъжица, та майка му да види с кой прибор какво се яде. Това беше един безмълвен, трогателен заговор, който представляваше единствената приятна страна на вечерята. Усмихваха се насреща си, щом Мариън и Лео се навеждаха над блюдата си, усмивки, изпълнени с гордост и обич, още по-приятни от обстоятелството, че се прокрадват над главите на домашните, неподозиращи нищо.

В края на вечерята, въпреки че на масата имаше сребърна запалка, Бъд запали с кибрит цигарата на Мариън, както и своята. След това запотупва разсеяно с него по покривката, докато най-сетне майка му забеляза бялата лицева страна на кибрита, където със златни букви пишеше: „Бъд Корлис“.

Но въпреки това „камъчето в обувката“ не му даваше мира през цялото време.

 

 

По-късно отидоха на църква, тъй като беше Бъдни вечер. Надяваше се, че след службата ще изпрати сам майка си до хотела, а Мариън ще се върне вкъщи с Лео. Затова се раздразни, когато Мариън прояви необичайно кокетство и настоя да ги придружи до хотела, така че Лео си отиде сам, а Бъд качи двете жени на такси. Седеше между тях и изброяваше на майка си имената на забележителностите, край които минаваха. Накара шофьора да отклони малко, за да може мисис Корлис, която досега не бе идвала в Ню Йорк, да види Таймс Скуеър през нощта.

Влязоха във фоайето на хотела и спряха пред асансьора.

Много ли си уморена? — попита Бъд и когато майка му кимна, той сякаш се разочарова.

— Не заспивай веднага. Ще ти звънна по-късно. — Двамата се целунаха и си пожелаха лека нощ, а после мисис Корлис, която още не пускаше ръката на Бъд, сияеща от щастие, Целуна Мариън по бузата.

Докато се връщаха с таксито към дома на Лео, Мариън мълчеше.

— Какво има, мила?

— Нищо — каза тя, като се усмихна притеснено. — Защо?

Бъд сви рамене.

Имаше намерение да я остави пред вратата на апартамента, но камъчето на тревогата растеше и се превръщаше в голям остър камък. Тръгна след нея. Кингшип вече спеше. Влязоха в дневната, където Бъд запали цигара, а Мариън пусна радиото. Седнаха на канапето.

Тя каза, че много е харесала майка му. Той отвърна, че се радва и че майка му също я е харесала. Заговориха за бъдещето и по насилената непринуденост на тона й Бъд почувства, че нещо я човърка. Облегна се назад с притворени очи. Сложил ръка на рамото й, той се вслушваше в нейните думи както никога преди и изпълнен с боязън, преценяваше всяка пауза и промяна на гласа й. Какво ли намекваше? Едва ли бе нещо съществено. В никакъв случай! Сигурно я бе обидил, без да усети, забравил бе някоя дреболия, която е обещал, и толкова. Но какво точно? Той не бързаше с отговорите си и претегляше думите, преди да ги изрече. Мъчеше се да отгатне каква реакция ще предизвикат — като шахматист, който попива фигурите, преди да изиграе следващия ход.

Мариън насочи разговора към децата.

— Две — рече тя.

Сложил лява ръка върху коляното си, той подръпваше ръба на панталона. Усмихна се.

— Или три. А може и четири!

— Две — настояваше Мариън. — Тогава едното може да учи в Колумбийския университет, а другото в Колдуел.

В Колдуел. Нещо относно Колдуел? За Елън ли намекваше, питаше се Бъд.

— Току-виж, и двете поискат в Мичиган или някъде другаде — отговори той.

— А ако имаме само едно — продължи Мариън, — може да започне в Колумбийския и след това да се прехвърли в Колдуел. Или обратното.

Тя се наведе напред усмихната и смачка цигарата си в пепелника.

Той забеляза, че угаси фаса много по-внимателно, отколкото обикновено. Прехвърляне в Колдуел… В Колдуел. Изчакваше в мълчание.

— Не, всъщност аз не бих искала то да се прехвърля — додаде тя с упоритост, каквато никога не бе проявявала при подобен празен разговор, — защото няма да му признаят всички изпити. Едно преместване е свързано с неприятности.

Известно време седяха безмълвно един до друг.

— Не, не е така — каза накрая той.

— Не е ли?

— Не — повтори той. — На мен всичките ми ги признаха.

— Че ти нали не си се прехвърлял? — запита тя уж изненадана.

— Как да не съм, вече ти казах.

— Не, не си. Никога не си ми казвал.

— Казвал съм ти, мила, сигурен съм. Постъпих в Стодард Юнивърсити, а след това отидох в Колдуел.

— Ами че и сестра ми Дороти учеше в Стодард.

— Зная от Елън.

— Не ми казвай, че си я познавал!

— Не, но Елън ми показа нейна снимка и все си мисля, че съм я виждал някъде. Нали ти споменах още първия ден в музея?

— Не, не си. Абсолютно съм сигурна.

— Добре, възможно е. Бях в Стодард две години. Ти да не би да намекваш, че… — Устните на Мариън не му позволиха да се доизкаже. Тя го целуна пламенно, сякаш да изкупи вината си за проявеното съмнение.

Няколко минути по-късно той погледна часовника си.

— Време е да си вървя — каза той. — Искам да си отспя тази седмица, защото мисля, че през следващата няма да имам възможност.

 

 

А може би Лео чисто и просто бе разбрал отнякъде, че той е учил в Стодард. При това положение нямаше реална опасност да го разкрият. Виж, неприятности можеше и да има. Ами ако плановете за сватбата се осуетят? Господи! Само полицията да не се намеси! Не, нямаше такава опасност. Закон за преследване на онези, които се женят за пари, още не бе измислен.

Но защо Лео чак сега се сети да разпитва? Защо не бе направил това по-рано? Защо именно днес? Обявата в „Таймс“, разбира се! Някой я бе видял. Някой, който е бил в Стодард. Може би синът на някой приятел на Лео. Представете си, моят син и вашият бъдещ зет са учили заедно в Стодард. И веднага е направил простата сметка: Дороти, Елън, Мариън… значи жени се за моите парички. Казал е това на Мариън и ето ти скандал.

По дяволите, просто трябваше да спомене за Стодард още в началото! Само че беше невъзможно. Нали Лео щеше веднага да го заподозре. И тогава Мариън щеше също да се усъмни. Как можа точно сега да се случи?

От друга страна, Лео нищо не би могъл да направи, тъй като това, с което разполагаше, бяха само подозрения. Старецът не знаеше със сигурност, че е познавал Дороти, инак Мариън нямаше да се зарадва толкова, когато той й каза, че не се сеща за нея. Дали пък Лео не бе скрил от Мариън нещо от това, което знае? Не, в такъв случай би се опитал да я убеди, би изложил пред нея доказателствата. Значи Лео не бе сигурен. А можеше ли да издири нещо? След толкова време? Момчетата от Стодард едва ли си спомняха с кого е ходила Дороти. Все пак някой би могъл и да се сети. За щастие по Коледа всички се пръскаха по домовете си. А до сватбата оставаха само четири дни. Мариън в никой случай нямаше да се съгласи да отложат сватбата.

Не му оставаше друго, освен да стиска палци. До деня на сватбата щеше да стои на тръни. Вторник, сряда, четвъртък, петък… събота. В най-лошия случай щяха да го разобличат, че целта му е била парите! Само това можеха да твърдят със сигурност. Лео нямаше как да докаже, че Дороти не се е самоубила. Не можеше да пресуши Мисисипи и да открие пистолета, навярно е потънал вече дълбоко в тинята.

Ако пък му се усмихнеше щастието, сватбата щеше да си мине по реда и тогава Лео нищичко не можеше да направи, дори и момчетата от Стодард да се разприказват. Развод? Анулиране на брака? Та той нямаше достатъчни основания нито за едното, нито за другото, дори и да успее да убеди Мариън в правотата си, което само по себе си е изключено. Тогава какво? Може би Лео щеше да се опита да му плати, за да се откаже от брака.

Виж, върху това трябваше да помисли! Каква ли сума би предложил Лео, за да отърве дъщеря си от този покварен човек? Навярно сумата щеше да е доста голяма.

Все пак е несъизмеримо по-малка от онова, което Мариън щеше един ден да наследи.

С трохички ли да се задоволи, или да рискува с надеждата да получи торта?

 

 

Като се прибра в квартирата си, позвъни на майка си.

— Надявам се, че не те събудих. Върнах се пеша.

— Не се безпокой, моето момче, не съм си легнала. Бъд, тя е много мило момиче. Толкова е сладка! И как ти се радвам!

— Благодаря, мамо.

— Пък и мистър Кингшип е такъв фин човек. Забеляза ли ръцете му?

— Какво му има на ръцете?

— Ами такива едни чисти. — Той се засмя. — Бъд — рече тя тихо, — те трябва да са много богати…

— Вярно е, че са богати, мамо.

— Ами апартаментът, също като на филм! Божичко!

Бъд взе да описва новото жилище, в което ще живеят с Мариън.

— Трябва да го видиш, мамо!

Сетне й разказа за заводите на Кингшип и за предстоящото му посещение при пещите, в които топят медта.

— Ще ме заведе там в четвъртък — обясняваше той. — Лео държи да се запозная с работата в завода.

— Бъд, а какво стана с онази твоя идея? — попита тя накрая.

— Каква идея?

— Нали смяташе да продължиш учението?

— А, това ли имаш предвид? Мисля, че няма никакъв смисъл.

— Така ли? — Тя сякаш бе разочарована.

— Ти нали знаеш оня крем за бръснене, дето натискаш от горе и той излиза от флакона, бухнал като облаче.

— Да де. И какво?

— Ами така е и със следването, там само ти размътват мозъка, напълват го с въздух и го изстискват навън като този крем.

— Божичко! — въздъхна тя съчувствено. — Ама все пак… срамота!… Ти по-добре не ги разправяй тия работи. Не си ги казвал никому, нали?

— Не.

— Слава богу! — рече тя и въздъхна отново. — Иначе какво ще си помислят хората.

След разговора Бъд отиде в стаята си и се просна на леглото. Нямаше никакви основания да се тревожи. Нищо не се бе променило. Пък това, че Лео имал някакви подозрения — негова си грижа!

Божичко, колко щастлива беше майка му! На всяка цена трябваше да я осигури. Само да се добере до парите!

10

Влакът мина през Стамфорд, Бриджпорт, Ню Хейвън и Ню Лондон и продължи да пъшка на изток покрай южната граница на Кънектикът. Отляво се белееше снежна равнина, а отдясно блестеше водна шир. Влакът приличаше на насечен змей, натъпкал търбуха си с омаломощени хора, които гледаха унило и безучастно. Коридорите и платформите между вагоните бяха натъпкани — всеки се връщаше у дома за коледните празници.

В коридора на един от вагоните, застанал зад мръсния прозорец, Гордън Гант си правеше сметка какво ще му струва обявеното на рекламата отдясно коледно меню.

Минаваше шест, когато влакът пристигна в Провидънс.

На гарата Гант се отби на гишето за информация и извади с ченгел от устата на отегчения служител няколко необходими справки. Сетне погледна часовника си и излезе. Навън беше вече тъмно. Прекоси калния площад и влезе в една закусвалня. Хапна набързо сандвич, баничка с месо и пи кафе. Коледна вечер — няма що! От съседната дрогерия купи ролка лейкопласт и се върна на гарата. Седна на една изкривена пейка и зачете списание с комикси. В седем без десет отново излезе навън и се отправи към близкото площадче, на което бяха спрели автобуси. На един от тях — боядисан в синьо и жълто — пишеше: Менасет-Съмърсет-Фол Ривър. Гант се качи в него.

В седем и двайсет автобусът спря в Менасет, на стотина метра от главната улица. Слязоха няколко пътници, между тях и Гант. Огледа се в непознатата обстановка, видя отворена аптека и влезе в нея. Вътре бе уютно — вероятно аптеката бе доста стара. Намери указателя, прелисти го и си записа някакъв адрес и телефонен номер. Влезе в близката телефонна кабина и след като завъртя номера и изчака достатъчно време, за да се убеди, че в къщата няма никой, закачи слушалката.

 

 

Къщата — едноетажна сива постройка — беше занемарена и порутена. Первазите на затъмнените й прозорци бяха покрити със сняг. Гант я огледа отблизо. Бе изнесена по-напред от другите къщи и по снега между входната врата и тротоара нямаше никакви следи.

Той я отмина и като стигна до следващата пряка, се завъртя и тръгна обратно. Този път огледа по-внимателно къщите, намиращи се от двете и страни. Зад един от прозорците, украсен с голям коледен венец, в сърдечна атмосфера вечеряше някакво семейство — вероятно испанци. Картината бе достойна за корицата на илюстровано списание. В дома от другата страна на сивата къща самотен мъж държеше на коленете си глобус и ту го завърташе, ту го спираше с пръст, като поглеждаше в коя точка на света е попаднал пръстът му. Гант продължи да върви, стигна до другата пряка и пак се върна обратно. Този път, като минаваше край сивата къща, рязко свърна в тясната ивица между нея и къщата на испанското семейство. Заобиколи и се озова в малък заден двор.

Отзад имаше тясна веранда. Около двора, прорязан от тел за сушене на дрехи, се издигаше висока дъсчена ограда. Гант се качи на верандата и се огледа: врата, прозорец, долу кофа за боклук и кошничка с щипки за простиране. Опита да отвори вратата. Беше заключена. Прозорецът също бе затворен. На вътрешния му перваз бе подпрян голям картонен плакат — реклама на компания за сладолед. Гант извади ролката лейкопласт от джоба си заедно с джобно ножче, отряза лента, дълга около двайсет и пет сантиметра, и я залепи здраво на едно от дванайсетте стъкла на прозореца — точно до вътрешната брава, — краищата й лепна за рамката на стъклото. Сетне отряза още двайсет и пет сантиметра.

За няколко минути облепи цялото стъкло с кръстосани ивици лейкопласт. После напъха ръката си в ръкавицата и го удари с юмрук. Стъклото изпращя и натрошените парчета увиснаха, залепени на лейкопласта, но не падаха. Гант внимателно отлепи краищата на ивиците от дървената част, вдигна освободената от рамката плетеница заедно със счупеното стъкло и я пусна безшумно на дъното на кофата за боклук. Сетне бръкна през дупката и отвори прозореца. Рекламният плакат за сладолед падна назад.

Извади от джоба си малко електрическо фенерче и през отворения прозорец погледна в къщата. Под прозореца имаше стол, отрупан със сгънати вестници — отмести ги настрана, напъха се в стаята и затвори прозореца след себе си.

Кръгчето бледа светлина шареше по пода и по стените на тясната и мръсна кухня. Гант стъпваше внимателно по напукания линолеум.

Влезе в дневната. Креслата бяха тромави и овехтели и кадифената тапицерия бе на места съвсем окъсана. На прозорците имаше жълтеникави щори, а отстрани висяха книжни пердета на цветя. Отвсякъде го гледаха снимки на Бъд. Бъд като дете с къси панталонки, Бъд като гимназист, Бъд във войнишка униформа, Бъд в тъмен костюм, Бъд усмихнат. Моментални снимки с по-малки размери бяха напъхани в рамките на големите портрети — все същото усмихнато лице.

Гант излезе в коридора. Първата врата водеше към спалнята. На тоалетната масичка имаше бутилка с някаква течност, на леглото — празна кутия за тоалетни принадлежности и лигнин, а на нощното шкафче — сватбена снимка и отново снимката на Бъд, Следващото помещение беше баня. В светлината на фенерчето се очертаха огромни петна от влага, която пълзеше по избелелите стени.

Третото помещение беше стаята на Бъд. Приличаше на стая във второкласен хотел. Освен дипломата от гимназията над леглото в нея нищо не говореше за личността на обитателя й. Гант влезе.

Прегледа заглавията на няколко книги, поставени на етажерката. Бяха предимно учебници и няколко класически романа. Търсеше дневник или някакъв бележник. Не намери нищо. Седна зад бюрото и прегледа едно по едно чекмеджетата. В тях имаше канцеларски принадлежности и неизползвани тефтерчета, стари издания на „Лайф“ и „Ню Йоркър“, студентски бележници, карти на пътищата. Нямаше писма, нито календари с отбелязани на тях дати за срещи, нито пък азбучници с адреси и подчертани имена. Стана от бюрото и отиде до бюфета. Половината от чекмеджетата бяха празни, останалите съдържаха летни ризи и бански гащета, няколко чифта чорапи, бельо, потъмнели копчета за ръкавели, целулоидни банели за яки, папийонки със счупени клипсове. Нямаше смачкани бележници, забравени снимки.

Загубил надежда да открие нещо, отвори дрешника. В ъгъла на пода имаше малък сейф.

Отнесе го в стаята и го постави на бюрото. Беше заключен. Повдигна го и го разтърси. Съдържанието се местеше и по шума личеше, че вътре има някакви пакети. Постави отново сейфа на бюрото и с острието на ножчето си се опита да го отключи. Не ставаше. Пренесе го в кухнята. В едно от чекмеджетата намери отвертка и отново опита. Накрая го зави във вестник. Дано не се окаже, че съдържа спестяванията на мистър Корлис, помисли си той.

Отвори прозореца, вдигна рекламния плакат от пода и се прехвърли на верандата. Затвори прозореца, откъсна правоъгълно парче от плаката и го постави на мястото на липсващото стъкло. Пъхнал сейфа под мишница, закрачи спокойно между къщите към тротоара.

11

В сряда Лео Кингшип се прибра в апартамента си в десет часа вечерта. Беше работил до късно, за да навакса донякъде загубените по време на коледните празници часове.

— Мариън вкъщи ли е? — запита той прислужника, когато му подаваше палтото си.

— Излезе с мистър Корлис. Но каза, че ще се върне рано. Някой си мистър Детуайлър ви чака в дневната.

— Детуайлър ли?

— Мис Ричардсън го била изпратила за някакви документи. Носи със себе си малък сейф.

— Детуайлър? — Кингшип се намръщи и влезе в дневната.

Гордън Гант стана от креслото край камината.

— Здравейте! — каза той любезно.

Кингшип го измери с поглед.

— Мис Ричардсън не ви ли обясни днес следобед, че не искам… — Ръцете му се свиха в юмруци. — Заминавайте си! Ако Мариън дойде…

— Веществено доказателство номер едно — произнесе Гант, като размаха по една брошура с двете си ръце, — в случая срещу Бъд Корлис.

— Не искам да…

Изречението увисна недоизказано. Внезапно обезпокоен, Кингшип пристъпи напред и взе брошурите от Гант.

— Нашите рекламни материали…

— Притежание на Бъд Корлис — каза Гант, — съхранявани в сейф, който до миналата нощ се намираше в дрешника му в Менасет, Масачузетс. — Той ритна леко сейфа, оставен на пода до него. Отвореният капак беше изкривен. Вътре имаше четири кафяви продълговати плика.

— Откраднах го — заяви Гант.

— Откраднахте ли го?

Гант се усмихна.

— Действам със средствата на противника. Не зная къде живее в Ню Йорк, затова реших да отида направо в Менасет.

— Вие сте един побъркан… — Кингшип се отпусна тежко на канапето срещу камината. Гледаше втренчено брошурите. — О, господи — прошепна той.

Гант отново седна в креслото до канапето.

— Ако обичате, обърнете внимание в какъв вид е доказателство номер едно. Оръфани краища, страниците изпоцапани от пипане… Някои листове са почти откъснати от телчетата. Искам да кажа, че ги притежава от доста отдавна и честичко ги е попрехвърлял.

— Кучи син!… — Кингшип изговори това бавно и отчетливо, сякаш бе съвсем необичайно за речника му.

Гант побутна с крак сейфа.

— Историята на Бъд Корлис, драма в четири плика — обяви той. — Първи плик: изрезки от ученически вестник за героя на гимназията — председател на класа, завършил с отличие, най-надеждният и тъй нататък, и тъй нататък. Втори плик: два ордена от военната служба, няколко интересни, макар и неприлични снимки и разписка от заложна къща, срещу която, както вече разбрах, можеш да получиш ръчен часовник, ако имаш излишни двеста долара. Трети плик: студентски дни — разни бележки и документи от Стодард и Колдуел. Четвърти плик: две старателно изучени брошури за възможностите и размаха на „Кингшип Копър“. И още нещо… — Той извади от джоба си сгънат жълт лист и го подаде на Кингшип. — Само че нищичко не схващам от написаното — добави той.

Кингшип разгъна листа, прочете го донякъде и рече:

— Какво е това?

— Вас питам.

Кингшип недоумяващо поклати глава.

— Трябва да е нещо в тази връзка — каза Гант. — Беше между брошурите.

Кингшип отново поклати глава и подаде листа на Гант, който го мушна в джоба си. Втренченият погледна Кингшип попадна на брошурите. Стисна ръце и смачка твърдата хартия.

— Как ще кажа на Мариън? Тя го обича. — Погледна съкрушено Гант. После лицето му възвърна спокойния си израз.

Погледна брошурите и пак Гант, присвил очи. — Как да съм сигурен, че тези неща са били в касата? Откъде да зная, че тъкмо вие не сте ги сложили там?

Долната челюст на Гант увисна.

— О, за…

Кингшип заобиколи канапето и прекоси стаята. Върху масичката с дърворезба бе поставен телефон. Той набра някакъв номер.

— Опомнете се — провикна се Гант.

После настана такава тишина, че в стаята ясно се чуваше пиукането на апарата.

— Ало, мис Ричардсън? Кингшип на телефона. Ще ви помоля за една услуга. Боя се, че ще ви създам доста работа. И държа да се пази в тайна.

Гант долови неразбираемо чуруликане.

— Идете, ако обичате, във фирмата. Да, веднага. Нямаше да ви помоля, ако не беше извънредно важно, а аз…

Пак чуруликане.

— Влезте в рекламния отдел и вижте в папките дали някога сме изпращали проспекти на… Бъд Корлис.

— Бъртън Корлис — поправи го Гант.

— Или Бъртън Корлис. Да, точно така, мистър Корлис. Аз съм си у дома, мис Ричардсън. Позвънете ми веднага щом проверите. Благодаря, благодаря много, мис Ричардсън. Ще ви бъда безкрайно задължен. — Той остави слушалката.

Гант поклати глава присмехулно.

— Гледаме да се хванем за сламката, а?

— Трябва да се уверя — каза Кингшип. — А и вие да сте сигурен в доказателствата си. — Той се върна при канапето.

— Ей богу, за вас няма вече никакво съмнение — каза Гант.

Кингшип опря длани на облегалката и се втренчи в брошурите, останали върху смачканата възглавница, където беше седял.

— Абсолютно никакво съмнение — повтори Гант.

След минута Кингшип въздъхна уморено. Заобиколи канапето, вдигна брошурите и седна.

— Как да кажа на Мариън? — попита той. Затърка коляното си. — Кучи син… подлец гаден…

Опрял лакти на коленете си, Гант се наклони към него.

— Мистър Кингшип, досега излязох прав. Ще приемете ли, че е възможно да се окажа прав и по-нататък?

— Какво значи „по-нататък“?

— Относно Дороти и Елън.

Кингшип изпъшка раздразнено. Гант продължи бързо:

— Той не е казал на Мариън, че е следвал в Стодард. Значи непременно е имал връзка с Дороти. От него именно е забременяла тя. Той я е убил. Пауъл и Елън са го разкрили и тогава се е наложило да убие и тях.

— Ами бележката…

— Подлъгал я е някак си да я напише. Не е първият, подобен случай беше описан миналия месец във вестниците — убийство по същите съображения. Момичето било бременно.

Кингшип поклати глава.

— Струва ми се, че е способен да го извърши — каза той. — Като гледам как оплете Мариън, бих повярвал, че е способен на всичко. Но във вашата теория има една пукнатина. Голяма пукнатина.

— Каква? — запита Гант.

— Той преследва парите, нали? — Гант кимна. — И вие „знаете“, че Дороти е убита, защото е носела нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо.

Гант отново кимна.

— Е, ако е забременяла от него и ако е била готова да се омъжи този ден, тогава защо ще я убива? Той би се оженил за нея, нали? Щеше да се ожени и да пипне парите.

Гант го гледаше безмълвно.

— Излязохте прав за това — каза Кингшип, като повдигна брошурите, — но за Дороти грешите. Напълно грешите.

Гант стана, обърна се и с отмерена крачка отиде до прозореца, погледна мрачно навън, като хапеше долната си устна.

— Сега вече на мен ми се ще да скоча оттук — заяви той.

 

 

Когато звънчетата над входната врата пропяха, Гант се обърна. Кингшип беше застанал пред камината и гледаше спретнатата пирамидка от брезови дръвца. Той се обърна неохотно с навитите на руло брошури в ръка, като се стараеше да не среща изпитателните очи на Гант.

Входната врата се отвори и след това се чуха гласове:

— … да влезеш за малко?

— Няма смисъл. Утре трябва да ставаме рано. — Последва продължително мълчание. — Ще бъда пред квартирата си в седем и половина.

— Най-добре си облечи тъмен костюм. При пещите е голяма мръсотия. — Отново мълчание. — Лека нощ, Бъд.

— Лека нощ.

Вратата се затвори.

Кингшип нави брошурите на по-стегнато руло.

— Мариън — повика я той, но гласът му прозвуча немощно. — Мариън! — извика той по-високо.

— Идвам — обади се весело тя.

Докато я чакаха, двамата мъже за първи път доловиха тиктакането на стенен часовник.

Тя се появи на прага, като подръпваше нагоре яката на колосаната си бяла блуза. Страните й бяха поруменели от студа.

— Здравей! — рече тя. — Прекарахме…

В този миг съзря Гант. Ръката й замръзна и се отпусна.

— Мариън, ние…

Тя се врътна рязко и излезе.

— Мариън! — Кингшип се втурна след нея. — Мариън!

Бе изкачила до средата витата бяла стълба. Пришпорваше я гневът.

— Мариън! — кресна и той заповеднически.

Тя се закова, но продължи да гледа нагоре, сложила едната си ръка на перилата.

— Е?

— Слез, трябва да ти кажа нещо. Изключително важно е. — След кратко мълчание каза: — Ела тук.

— Добре. — Мариън се обърна и заслиза с царствена хладина. — Казвай каквото ще казваш, преди да съм се качила горе да си стегна багажа и да се махна оттук.

Кингшип се върна в дневната. Гант стоеше неловко насред стаята, подпрял длан на облегалката на канапето. Като клатеше тъжно глава, Кингшип застана до него.

Влезе Мариън. Проследиха я с очи как, без дори да ги погледне, отиде и седна в креслото, срещуположно на онова, където беше седял Гант, Кръстоса крака и приглади червената си вълнена пола. Сетне сложи ръце на страничните облегалки и ги погледна — стояха зад канапето от лявата й страна.

— Е? — рече тя.

Кингшип запристъпва притеснено под втренчения й поглед.

— Мистър Гант е ходил в… Вчера той…

— Да?

Кингшип отправи безпомощен поглед към Гант.

— Вчера следобед без знанието на баща ви отидох в Менасет. Вмъкнах се в къщата на вашия годеник…

— Не, не!

— … и взех оттам един сейф, който намерих в дрешника в стаята му.

Тя се сви в креслото, кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане, прехапа устни, затвори очи.

— Занесох го вкъщи и избих капака…

Мариън мигом се ококори и очите й засвяткаха.

— И какво намерихте? Чертежите на атомната бомба?

Те мълчаха.

— Какво намерихте? — повтори тя с пресекнал тревожен глас.

Кингшип приближи и й подаде брошурите, които държеше в ръце.

Тя ги пое бавно и ги погледна.

— Стари са — каза Гант. — Имал ги е отдавна.

— А не е бил в Менасет, откакто се познава с тебе. Значи ги е имал още преди да те срещне — каза Кингшип.

Мариън поглаждаше брошурите в скута си. Някои от ъглите се бяха подгънали и тя ги заоправя.

— Сигурно Елън му ги е дала.

— Елън нямаше никакви наши проспекти, Мариън, знаеш го. И тя като тебе не се интересуваше от тия неща.

Мариън обърна брошурите да ги разгледа и от обратната страна.

— Ти беше ли там, когато е разбил сейфа? Сигурен ли си, че са се намирали вътре?

— Тъкмо това проверявам сега — каза Кингшип, — но каква причина има мистър Гант да…

Мариън небрежно запрелиства едната брошура, сякаш беше списание в някоя чакалня.

— Добре — каза тя твърдо след минута, — може би първоначално са го поблазнили парите. — Усмихна се изкуствено. — Веднъж в живота си да съм благодарна на парите ти. — Тя отгърна една страница. — Какво значение има това? Можеш да се влюбиш както в бедно, така и в богато момиче. — Отгърна следващата страница и продължи: — Не можете да го обвинявате толкова, като знаете в каква бедност е живял. Средата му е повлияла. — Стана и хвърли брошурите на канапето. — Нещо друго да има? — Ръцете и потреперваха.

— Друго ли? — облещи се Кингшип. — Това не е ли достатъчно?

— Достатъчно? Достатъчно за какво? Да отменя сватбата ли? Не — поклати глава тя, — не, не е достатъчно.

— Все още искаш да…

— Той ме обича. Може би първоначално са го поблазнили парите, но… Добре, да предположим, че съм красавица. Няма да разваля сватбата, ако открия, че е бил привлечен от хубостта ми, нали?

— Първоначално ли? — възкликна Кингшип. — Парите са, които все още го съблазняват.

— Нямаш право да го казваш!

— Мариън, не може да се омъжиш за него сега.

— Не може ли? Ами заповядайте в събота сутринта в Общината, да видите.

— Той не е добър…

— О, да! Ти винаги знаеш кой е добър и кой лош, нали? Знаеше, че мама е лоша, и се отърва от нея, знаеше, че Дороти е лоша, и затова тя се самоуби, защото ни възпита с твоето „добро“ и „лошо“, с твоето „редно“ и „нередно“! Не ти ли стига това, което вече причини с раздаване на правда?

— Не бива да се омъжиш за човек, който те преследва само заради парите!

— Той ме обича! Не можеш ли да разбереш? Обича ме! Аз също го обичам! Не ме е грижа какво ни е събрало. Ние мислим еднакво! Чувстваме еднакво! Харесваме едни и същи книги, едни и същи пиеси, една и съща музика, една и съща…

— Една и съща храна? — прекъсна я Гант. — Да не би и двамата да харесвате италианска и арменска кухня?

Тя се обърна към него, зяпнала от изненада. Гант разгъваше жълт лист, който бе извадил от джоба си.

— А сред авторите, които харесвате — продължи той, като гледаше листа, — Пруст, Томас Улф, Карсън Маккълърс?

Очите й се разшириха.

— Как смеете? Какво е това?

Той се приближи до канапето. Мариън обърна лице към него.

— Седнете — каза той.

— Вие… вие да не сте… — Отстъпи назад и краката й опряха в ръба на канапето.

— Седнете, моля ви — повтори той.

Тя седна.

— Какво е това?

— Беше в сейфа при брошурите. В същия плик. Мисля, че ще познаете почерка. — Подаде й жълтия лист. — Съжалявам — каза той.

Тя го погледна объркана, после се втренчи в листа:

Да се прочетат: Пруст, Т. Улф, К. Маккълърс, „Мадам Бовари“, „Алиса в страната на чудесата“, Е. Браунинг.

Изкуство (предимно съвременно) — Хоупли? или Хопър, Дьо Мют (исп.?)

Книги за модерното изкуство

Ревнива към Е.?

Реноар, Ван Гог

Италианска и арменска кухня (вж. ресторанти в Н. Йорк)

Театър: Б. Шоу, Т. Уилямс — сериозни автори…

Не бе прочела и една четвърт от гъсто изписаната страница, и по страните й изби червенина. Сгъна грижливо листа с треперещи ръце.

— Каква… жалка… наивница съм била — каза тя, без да вдига поглед.

Кингшип пристъпи плахо към канапето и застана до нея с безпомощен вид. Мариън обърна лице към него. На изкривеното й в усмивка лице се четеше самосъжаление.

— Наистина, каква глупачка съм била! — Кръвта отново нахлу в лицето й. Очите й плуваха в сълзи, а пръстите й яростно замачкаха и заизвиваха хартията. — Беше толкова хубаво! Трябваше да се досетя, че не може да е истинско…

Тя се смееше. Сълзите потекоха по бузите й. Пръстите й продължаваха да мачкат и да късат хартията. — Трябваше да се досетя… — Пръстите й се разтвориха и жълтите парченца хартия се разпиляха на пода. Закри лицето си с длани и зарида.

Кингшип седна до нея и обгърна с ръка свитите й рамене.

— Мариън… Успокой се, Мариън… Нали все пак разбрахме това, преди да е станало късно?

Раменете й се тресяха под ръката му.

— Не разбираш… — хлипаше тя. — Не можеш да разбереш…

 

 

Сълзите й спряха. Седеше като прикована за канапето. Пръстите й стискаха носната кърпа, която й бе дал Кингшип, а очите й гледаха безизразно късчетата жълта хартия върху килима.

— Искаш ли да те заведа горе? — попита Кингшип.

— Не… Остави ме… моля ти се… нека да си остана тук.

Той се изправи и отиде при Гант до прозореца. Мълчаха известно време, загледани в светлините отвъд реката.

— Няма да го оставя така. Кълна се, ще направя нещо! — каза Кингшип.

Отново замълчаха.

— Тя спомена, че обичате „да раздавате правда“. Ще рече ли това, че сте били строг към дъщерите си? — попита Гант.

Кингшип се замисли.

— Немного — каза той.

— Ако се съди по думите й, тя не е на същото мнение.

— Беше ядосана, затова.

Гант бе вперил поглед в рекламата на кока-кола отвъд реката.

— Онзи ден в кафенето споменахте, че може би сте пропъдили една от дъщерите си. Кого имахте предвид?

— Дороти. Може би ако не бях…

— Толкова строг — подсказа Гант.

— Не, не бях много строг. Просто исках да разберат кое е редно и кое не е редно. Може да съм попрекалил, заради майка им. — Кингшип въздъхна. — Дороти не биваше да смята, че самоубийството е единственият изход.

Гант извади пакет цигари. Взе една и я завъртя между пръстите си.

— Мистър Кингшип, как щяхте да постъпите, ако Дороти се беше омъжила, без предварително да се е посъветвала с вас? И отгоре на всичкото съвсем скоро след това роди бебе?

Кингшип се замисли за миг и отвърна:

— Не знам.

— Щеше да й забрани да му се мярка пред очите — обади се Мариън тихо.

Двамата мъже се обърнаха. Тя продължаваше да седи неподвижно на канапето. Лицето й се отразяваше в наклоненото пред камината огледало. Още се взираше в хартийките по пода.

— Какво ще кажете, мистър Кингшип? — попита Гант.

— Мисля, че нямаше да я изгоня.

— Напротив, точно това щеше да направиш — каза Мариън с равен глас.

Кингшип се обърна към прозореца.

— Всъщност при такива обстоятелства младоженците са длъжни сами да поемат отговорностите за семейството си, а също така…

Не сметна за необходимо да изкаже докрай мисълта си.

Гант запали цигарата.

— Точно затова я е убил. Дороти сигурно му е разказала за вас. Знаел е, че при тези обстоятелства не може да се добере до парите дори и да се ожени за нея, и си е давал сметка, че ако пък не се ожени, ще си навлече неприятности… Тогава решава да опита отново, този път с Елън. Но Елън започва да проучва причините за смъртта на Дороти и стига твърде близо до истината. Толкова близо, че той няма друг изход: трябва да убие и нея, и Пауъл. Решава да опита трети път…

— Бъд…

Името неволно се изплъзва от устата на Мариън. На лицето й, отразено в огледалото, бе изписана само лека изненада, сякаш някой просто бе подхвърлил, че годеникът й не се храни изискано.

Кингшип бе присвил очи и се взираше през прозореца.

— Това са само ваши предположения — каза той хладно. — Само предположения. — Обърна се с лице към Гант и в погледа му, доскоро решителен, се появи несигурност. — Градите цялата си теория само на факта, че не е казал на Мариън за това, че е учил в Стодард. Та ние дори не сме сигурни, че е познавал Дороти, пък тя може изобщо да не го е виждала. За да твърдите такова нещо, трябва да имате сигурни доказателства.

— Сигурно някои от момичетата в общежитието са знаели с кого е ходила.

Кингшип кимна.

— Мога да пратя някого да поразпита.

Гант помисли малко и поклати глава.

— Няма смисъл. Сега са във ваканция. Докато намерите момичето, което знае нещо за Дороти, вече ще бъде много късно?

— В какъв смисъл много късно?

— Ами като разбере, че отлагате сватбата… — Погледна към Мариън. Тя мълчеше. — Мислите ли, че ще стои със скръстени ръце?

— Ще го следим — каза Кингшип.

— Да речем, ще го следите. Ами ако ви се изплъзне? Стават и такива неща. — Гант пушеше замислено. — Дороти не си ли е водила дневник или нещо подобно.

Телефонът иззвъня. Кингшип отиде до масичката и вдигна слушалката.

— Ало?

Гант погледна към Мариън. И двамата мълчаха. Тя се бе навела и събираше хартийките от пода.

— Кога? — попита Кингшип.

Тя сложи парчетата хартия в лявата си ръка и ги смачка. Погледна ги — не знаеше какво да прави с тях. Постави ги на канапето до себе си, върху двете брошури.

— Благодаря ви — каза Кингшип, — много ви благодаря.

Чу се сигналът, сетне звукът на поставянето на слушалката върху вилката. Настъпи тишина. Гант се обърна и впери поглед в Кингшип.

Той стоеше до масичката. Розовото му лице се бе удължило.

— Обади се мис Ричардсън — каза той. — Проспекти за „Кингшип Копър“ са били изпратени на Бъртън Корлис в Колдуел, Уисконсин, на шестнайсети октомври хиляда деветстотин и петдесета година.

— По същото време е започнала връзката им с Елън — каза Гант.

Кингшип кимна.

— Това е вторият път, когато са му изпращани материали — каза той бавно. — Проспекти са били изпратени на Бъртън Корлис и на шести февруари хиляда деветстотин и петдесета година в Блу Ривър, Айова.

— Когато Дороти… — започна Гант.

Мариън простена.

Гант остана с Кингшип, след като Мариън се прибра на горния етаж.

— Не сме мръднали и на косъм оттам, докъдето Елън бе докарала нещата — каза той. — Полицията разполага с доказателства за самоубийство — бележката на Дороти, а това, което ние имаме, са подозрения и недостатъчно подкрепени факти.

Кингшип взе една от брошурите.

— Няма да оставя да ми се измъкне — каза той.

— Не намериха ли нещо в жилището на Пауъл? Отпечатък от пръсти, някакво влакънце от дреха?

— Нищо не намериха — каза Кингшип. — Нито в жилището на Пауъл, нито в онзи ресторант, където Елън…

Гант въздъхна.

— Даже да успеем да убедим полицията да го арестува, веднага ще го пуснат. И най-загубеният адвокат може да го отърве за по-малко от пет минути.

— Ще го пипна някак — каза Кингшип. — Веднъж сигурен ли съм, че го е направил, ще го пипна.

— Или трябва да разберем как е успял да я накара да напише онази бележка, или да намерим оръжието, с което е убил Пауъл и Елън. Трябва да се справим преди събота.

Кингшип погледна снимката върху корицата на брошурата.

— Пещите — каза той печално. — Смятахме да се качим на самолета и да бъдем там утре. Исках да му ги покажа. И Мариън щеше да дойде, макар че никога преди не се е интересувала от тези неща.

— Постарайте се да я убедите до последния момент да не му казва, че сватбата се отлага.

Кингшип бе сложил брошурата на коляното си и приглаждаше с длан измачканата корица. Вдигна поглед.

— Моля?

— Казах, че трябва да се постараете да я убедите да не му казва за отлагането на сватбата.

— Не се безпокойте.

Кингшип отново впери очи в брошурата. Помълча, сетне, без да вдига поглед от снимката на корицата, тихо добави:

— Сбъркал е адреса. Трябваше да се хване с дъщерите на някой друг, не с моите.

12

Имало ли е някога такъв прекрасен ден? Само това се питаше — имало ли е? Любуваше се на самолета, който изглеждаше нетърпелив като него самия. Беше вирнал муцуна по посока на пистата. Изящното му тяло със златистомедните букви „Кингшип“ и емблемата блестеше под лъчите на утринното слънце. Той се усмихваше самодоволно, като наблюдаваше суетнята на другите писти, където бяха самолетите на гражданската авиация, а чакащите пътници се тълпяха зад телени огради като добитък. Е, не можем всички да имаме частни самолети на разположение! Усмихваше се на лазурното небе, протягаше се и щастливо потупваше гърди, загледан в белите облачета от дъха си. Не, заключи той категорично, действително не е имало такъв прекрасен ден. Никога ли?! Да, никога! Ами, никога? Горе-долу… Обърна се и закрачи обратно към хангара, като си тананикаше една мелодийка на Джилбърт и Съливан.

Мариън и Лео стояха на сянка и пак се бяха наострили нещо.

— Ще дойда — настояваше Мариън.

— Какво мъдрувате? — усмихна се безгрижно Бъд, като застана при тях.

Лео се обърна и тръгна нанякъде.

— Какво има? — запита той Мариън.

— Нищо няма. Малко ми е лошо и той не иска да идвам с вас. — Погледът й бе вперен в самолета зад гърба му.

— Предсватбена изнервеност, а?

— Не, просто не ми е добре, това е.

— О! — каза той съчувствено.

Помълчаха малко, като наблюдаваха двама механици, които се суетяха около резервоара на самолета, а после Бъд се отправи към Лео. Какво се е заял с Мариън в такъв хубав ден? Щом иска да дойде, може и за добро да е. Смяната на обстановката сигурно ще я поуспокои.

— Готови ли сме за полет?

— Още няколко минути — каза Лео. — Чакаме мистър Детуайлър.

— Кого?

— Мистър Детуайлър. Баща му е в управителния съвет на фирмата.

След малко се зададе рус мъж със сиво палто. Имаше продълговата челюст и гъсти вежди. Той кимна на Мариън и застана до него.

— Добро утро, мистър Кингшип.

— Добро утро, мистър Детуайлър. — Ръкуваха се. — Бих желал да се запознаете с моя бъдещ зет, Бъд Корлис. Бъд, това е Гордън Детуайлър.

— Здравейте.

— Аа! — възкликна Детуайлър и за миг склещи ръката му като в преса. — Горях от нетърпение да се запозная с вас. Да, сър, действително.

Ама че перко, помисли си Бъд. Или може би се подмазва на Лео?

— Излитаме ли, сър? — провикна се някакъв мъж от самолета.

— Излитаме — отговори Кингшип.

Мариън тръгна напред.

— Мариън, искам ти да не…

Но тя се мушна пред Лео по стълбичката и влезе в самолета. Баща й сви рамене и поклати глава. Детуайлър последва Мариън. Лео каза:

— След теб, Бъд.

Бъд изкачи бързо трите стъпала и влезе в самолета. Беше шестместен, с бледосиня тапицерия. Зае последното място вдясно, зад крилото. Мариън беше от другата страна на пътеката. Лео седна отпред вляво, редом с Детуайлър, а по средата останаха две празни седалки.

Моторът избоботи, а после забуча и Бъд затегна колана си. Жестока работа — и катарамите медни, че как иначе! Усмихнато поклати глава. Погледна през прозореца към хората, които чакаха зад оградите, и се запита дали те го виждат.

Самолетът потегли. На път… Щеше ли Лео да го води при пещите, ако все още имаше някакви подозрения? Изключено. Изключено ли? Разбира се. Той се облегна, потупа Мариън по лакътя и й се усмихна. Тя също се усмихна, но май наистина й беше лошо; отново се обърна към прозорчето. Лео и Детуайлър си говореха тихо през пътеката.

— За колко време ще стигнем, Лео? — запита весело Бъд.

Лео се обърна.

— За три часа. Ако не срещнем вятър, и за по-малко. — После пак заговори с Детуайлър.

Е, както и да е, и без това не му се приказваше. Обърна се към прозорчето и се загледа в препускащото насреща поле.

Накрая на пистата самолетът бавно направи завой. Моторите забучаха по-силно, набираха мощ.

Той гледаше през прозорчето, опипвайки медната катарама на предпазния колан. На път за пещите… Заветните пещи. Изворът на богатството!

Защо майка му се страхуваше да пътува със самолет? Ей богу, щеше да е знаменито да е тук заедно с него.

Самолетът потегли с рев.

 

 

Той първи ги забеляза: в далечината върху снежната пелена се чернееше купчинка сгради, край която извиваше железопътна линия. Ето ги!

Забеляза разсеяно, че Мариън седна пред него. Дъхът му запоти прозорчето. Избърса стъклото.

Купчинката изчезна под крилото. Той чакаше. Преглъщаше, но ушите му заглъхнала от спускането на самолета.

Пещите се появиха отново точно под него, сякаш се изплъзнаха изпод крилото. Видя пет-шест кафяви правоъгълни покрива, от средата на които се провлачваха дебели опашки пушек. Бяха един до друг, огромни, изложени на слънце, близо до паркинга, препълнен с леки коли, които лъщяха като металически брънки на ризница. Железопътните линии се разклоняваха и ги обграждаха, а по-надолу се сливаха в едно стебло, по което пълзеше товарен влак. Пушекът му бе тънка струйка в сравнение с огромните димни реки на пещите. Веригата от вагони проблясваше червено-оранжева.

Бавно извръщаше глава. Не можеше да откъсне очи от пещите, които се изплъзваха към опашката на самолета. Ширнаха се заснежени полета. Тук-таме се замяркаха къщи. Пещите изчезнаха. Къщите зачестиха, появиха се пътища, от които излизаха странични улички. Още повече къщи, сега съвсем нагъсто, магазини, огромни реклами, движещи се коли, хора като точици, парк.

Самолетът се наклони. Земята се килна на една страна, после зае хоризонтално положение и приближи с отскок. Раздрусване. Катарамата на колана се вряза в стомаха му. След това самолетът се заплъзга плавно по пистата. Измъкна бледосиния ремък от медната катарама.

Когато слязоха от самолета, отпред ги чакаше лимузина. Лъскавочерен пакард, произведен по специална поръчка. Бъд седна на сгъваемата седалка до Детуайлър. Наведен напред, гледаше над раменете на шофьора. Взираше се по дългата главна улица на града към белия хълм, далеч от хоризонта. Иззад билото се издигаха струи дим. Виеха се черни като небосклона и приличаха на безплътните пръсти на някой дух.

 

 

Главната улица се превърна в магистрала, която прорязваше заснежените поля, а магистралата — в асфалтово шосе покрай подножието на хълма. Шосето премина в чакълест път, пресечен тук-таме от релси, който завиваше наляво и изкачваше възвишението успоредно с железопътната линия. Задминаха един пуфтящ влак, а сетне и друг. От препълнените с руда товарни вагони искряха метални отблясъци.

Насреща им се появиха пещите. Гледани отдалеч, кафявите сгради оформяха пирамида. Техните бълващи комини обграждаха най-високия. По-отблизо сградите порастваха и се отделяха една от друга. Стените бяха от кафяви метални елементи с напречни дървени греди, а стъклата на несиметрично разположените прозорци бяха покрити със сажди. Формите на сградите бяха строги, изсечени. Помежду си бяха свързани с тесни алеи. Приближиш ли още повече, всичко се сливаше отново и небето се скриваше зад издадените ъгловати форми. Сградите и виещият се дим оформяха един гигантски силует, внушителен като катедрала. Той се възвиси като планина, а сетне тутакси изчезна, щом лимузината зави.

Спряха пред ниска тухлена постройка. На входа с угодническа усмивка ги очакваше слаб побелял мъж в елегантен тъмносив костюм.

 

 

Не забелязваше какво яде — обядът изобщо ме го интересуваше. Откъсна поглед от прозореца насреща, през който се виждаха сградите на пещите, и си представи как огромните камари сивкавокафяв трошляк се превръщат в бляскава мед. Сетне заби нос в чинията си. Започна да се храни по-бързо с надеждата, че другите ще направят същото.

Оказа се, че елегантният мъж с белите коси е мистър Ото — техническият директор. След като Лео го представи, мистър Ото ги заведе в заседателната зала и взе да се извинява.

— Разбирате, нали? Това все пак не е като приемната на фирмата в Ню Йорк — каза той с усмивка, като посочи покривката, която не застилаше цялата маса.

Извини се учтиво за студената храна и неохладеното вино.

— Боя се, че при нас липсват удобствата, които имат колегите в големия град — оправдаваше се мистър Ото.

Мистър Ото очевидно искаше да подскаже, че му се ще да работи в Ню Йорк. Докато ядяха супата, той обясняваше, че промишлеността изпитва недостиг от мед, и изрази недоволството си от мерките, които правителството взема по този въпрос. От време на време вместо мед казваше „червеният метал“.

— Мистър Корлис.

Бъд вдигна поглед. Детуайлър му се усмихваше от отсрещната страна на масата.

— Яжте по-внимателно, че да не си счупите някой зъб. В чинията ми имаше костички.

Бъд погледна в почти празната си чиния и се засмя.

— Горя от нетърпение да видя пещите — каза той.

— И ние също — отбеляза Детуайлър, като продължаваше да се усмихва.

— Костичка ли намерихте в чинията си? — попита мистър Ото. — Ужасна жена! Предупредих я да внимава. Тия хора тук едно пиле не могат да нарежат както трябва!

 

 

Най-сетне излязоха от тухлената сграда и тръгнаха през асфалтирания двор към пещите. Сега той не бързаше. Другите крачеха напред без палта, а той вървеше по-бавно отзад и се наслаждаваше на приятните мигове. Натоварен с руда влак изчезна зад стоманената врата от лявата страна на сградите. Отдясно товареха друг влак. Кранове спускаха медта във вагоните. Огромните квадратни плочи, всяка една от които вероятно тежеше по около двеста и петдесет килограма, приличаха на втвърден пламък. Туптящо сърце, мислеше си той, като гледаше с възторг гигантския кафяв корпус, който с всяка приближаваща крачка все повече затулваше небето… гигантското сърце на тежката индустрия. Той бе тъй близо до него, всъщност всеки миг щеше да стане част от него, тъй че не можеше да не усети мощния му пулс.

Другите бяха влезли в огромната стоманена сграда, а на входа сега стоеше само мистър Ото и усмихнато го изчакваше. Бъд се забърза напред като влюбен, комуто предстои дългоочаквана среща. Провървя ти, братко. Най-сетне победи, мислеше си той. Тази победа трябваше да се отпразнува с фанфари.

Изви сирена.

Ето на! Благодаря. Muchas Gracias.

Влезе и вратата се затвори зад него.

Сирената изви отново — пронизително като птица в джунгла.

13

Той стоеше на висяща платформа, оградена с вериги, и гледаше в захлас огромните цилиндрични пещи, строени като войници, като спретната, подредена гора от гигантски секвои. Наоколо делово сновяха хора, които командваха непонятни контролни уреди. Въздухът беше нажежен и просмукан от сяра.

— Всяка пещ е разделена на шест нива — обясняваше мистър Ото. — Рудата се изсипва отгоре. Тя се придвижва бавно надолу, от едно ниво на друго, чрез въртящи се перки, прикрепени към централната ос. Рудата се пържи и така се отстранява излишната сяра.

Бъд слушаше внимателно и кимаше. Обърна се към другите, за да изрази своето възхищение, но само Мариън стоеше от дясната му страна с каменна физиономия, с каквато бе през целия ден. Лео и Детуайлър ги нямаше.

— Къде изчезнаха баща ти и Детуайлър? — попита той.

— Не зная. Татко искал да му покаже нещо.

— Хм. — Той отново се обърна към пещите. Какво искаше да покаже Лео на Детуайлър? Както и да е.

— Колко са?

— Пещите ли? — Мистър Ото избърса потта от горната си устна. — Петдесет и четири.

— Петдесет и четири! Боже мой! Колко руда минава през тях дневно? — попита той.

 

 

Беше чудесно! През целия му живот досега нищо не го бе заинтригувало толкова. Зададе хиляди въпроси и мистър Ото, явно въодушевен от възхищението му, обясняваше надълго и нашироко, като говореше само на него, а Мариън унило се влачеше отзад.

В една друга сграда имаше по-различни пещи. Тухлени, ниски, дълги трийсет-четирийсет метра.

— Отражателните пещи — каза мистър Ото. — Рудата, която идва от пещите за пържене, съдържа десетина процента мед. Тук тя се стопява. По-леките минерали изтичат като шлака. Каквото остава, е желязо и мед, четирийсет процента мед.

— Какво гориво използвате?

— Продухваме въглищен прах. Излишната топлина се използва като енергиен източник.

Бъд поклати глава и подсвирна от възхищение.

— Интересно ли ви е? — Мистър Ото се засмя.

— Невероятно! — каза Бъд. — Чудесно!

Гледаше втренчено безкрайните редици пещи.

 

 

— А това е може би най-интересната фаза в целия производствен процес — извиси глас мистър Ото, тъй като грохотът заглушаваше думите му.

— Божичко!

— Конверторите — провикна се мистър Ото.

Сградата имаше огромен стоманен скелет, в който отекваше бумтежът на машините. Зеленикава мъгла забулваше отдалечените кътчета и се стелеше около сноповете слънчева светлина, които проникваха през прозорчетата на сводестия опушен таван.

Близо до входа от двете страни имаше по шест масивни тъмни цилиндъра, разположени хоризонтално — все едно гигантски стоманени варели, край които работниците изглеждаха като джуджета върху оградените с парапети високи платформи. Всеки цилиндър имаше отвор най-отгоре, зейнала паст, откъдето бълваха пламъци, жълти, оранжеви, червени, сини пламъци.

Отворът на един от конверторите беше наклонен настрани. Огнената течност се изливаше от лъчистото гърло в огромна пота отдолу. После конверторът се извъртя обратно с грохот. Кобилицата на потата се вдигна, окачена на кука, за която бяха завързани десетина стоманени въжета, спускащи се от кабинка. Тази кабинка се движеше на релса, прикрепена към тавана. Въжетата се изопнаха. Потата се вдигна бавно и увисна над конверторите на седем-осем метра от земята и тогава кабинката, въжетата и потата започнаха да се отдалечават към зеленикавата мъгла в северния край на сградата.

Центърът на всичко това! Сърце в сърцето! С възхитени очи Бъд гледаше как въздухът над потата трепти нажежен.

— Шлака — каза мистър Ото.

Бяха застанали на една по-ниска платформа с перила, прикрепена към южната стена, между двата реда конвертори. Мистър Ото попи чело с носната си кърпа.

— Разтопеният четирийсетпроцентов концентрат от отражателните пещи се излива в тези конвертори. Добавя се силициев двуокис и тогава по тръби откъм задната част се вкарва въздух под налягане. Излишните примеси се окисляват. Образува се шлака, която, както току-що видяхте, се излива. Добавя се още четирийсетпроцентов концентрат, образува се още шлака и така нататък. Процентното съдържание непрекъснато се увеличава, докато след около пет часа се получи деветдесет и девет процента чиста мед. Тогава медта се излива по същия начин както шлаката.

— Ще изливат ли скоро мед?

Мистър Ото кимна. Циклите на конверторите са така изчислени, че да осигурят непрекъснато производство.

— Искам да видя как изливат медта — каза Бъд. Гледаше един от конверторите вдясно, който изливаше шлака. — Защо пламъците са с различен цвят?

— Цветът се мени в зависимост от това докъде е стигнал. А за техниците той показва какво става вътре.

Вратата зад тях се затвори. Бъд се обърна и видя Лео, застанал до Мариън. Детуайлър се бе облегнал на някаква стълба близо до вратата.

— Как ти се вижда тук? — Гласът на Лео се опитваше да надвие шума.

— Лео, това е изумително! Смайващо!

— Ей там всеки момент ще изливат медта — каза високо мистър Ото.

Кранът пред един от конверторите вляво спускаше голяма стоманена вана, по-голяма от потата, в която изливаха шлаката. Скосените й стени от матовосив метал бяха дебели десетина сантиметра и високи колкото човешки ръст, а напречното й сечение беше два метра.

Огромният цилиндър на конвертора започна да се завърта, чу се грохот, отворът се наклони и над него затрептя прозрачносин пламък. Цилиндърът отново се завъртя. От вътрешността му блесна вулканично сияние, издигна се воал от бял пушек и тогава бликна нажежен поток, който се заизлива в огромния съд. Конверторът спираше и пак се завърташе. Бликваха нови и нови струи. Повърхността на течната маса под трептящия въздух бавно се издигаше. Парливият мирис на мед се усещаше във въздуха. Когато конверторът започна да се върти обратно, струята постепенно намаля, сетне съвсем изтъня и последните й няколко капки се търкулнаха по цилиндъра и паднаха на циментовия под, блещукащи.

Трептящата мараня над ваната постепенно се разреди. Повърхността на разтопената мед на десетина сантиметра под ръба на съда приличаше на блестящ диск, обагрен в морскозелено.

— Та тя е зелена! — каза Бъд изненадан.

— Когато изстине, възстановява обичайния си цвят — каза мистър Ото.

Бъд наблюдаваше шипящата маса във ваната. Блъбваха мехури.

— Какво ти е, Мариън? — чу той гласа на Лео.

Нагорещеният въздух над ваната трептеше, сякаш се поклащаха целофанови листове.

— Нищо ми няма — отвърна Мариън.

— Гледам, че си пребледняла.

Бъд се обърна. Мариън не бе по-бледа от обикновено.

— Не, няма ми нищо — повтори Мариън.

— Бледа си — настояваше Лео, а Детуайлър кимаше за потвърждение.

— Сигурно е от горещината или пък…

— Изпаренията — каза Лео. — Някои хора не понасят изпарения. Мистър Ото, бихте ли завели дъщеря ми в административната сграда. Ние ще дойдем след няколко минути.

— Наистина, татко, чувствам се…

— Недей да се инатиш. — Лео се засмя малко пресилено. — Ние идваме след няколко минути.

— Да, ама… — Мариън се поколеба за миг, сетне малко смутена вдигна рамене и се запъти към изхода. Детуайлър отвори вратата и й направи път.

Мистър Ото последва Мариън, но преди да излезе в коридора, спря и се обърна към Лео:

— Надявам се, че ще покажете на мистър Корлис как отливаме анодите. Много е интересно — добави той, като се усмихна на Бъд. Сетне излезе. Детуайлър затвори вратата.

— Какви аноди? — попита Бъд.

— Медните плочи, които товарят вън на влака.

Бъд забеляза, че Лео отговаря някак механично, като че ли се бе замислил за нещо друго.

— Изпращат ги в рафинерията в Ню Джърси. Това е електролитна мед.

— Брей — каза Бъд. — Не е проста работа.

Обърна се към конверторите наляво. Всеки миг щяха да вдигнат ваната с мед, чиято ъгловата дръжка бе закачена за куката на крана. Десетина въжета се опънаха, завибрираха, след това започнаха да се движат нагоре. Ваната се повдигна от пода.

Застанал зад Бъд, Лео го запита:

— Господин Ото качи ли те горе на платформата?

— Не.

— Оттам се вижда много по-добре. Не искаш ли да се качим?

Бъд се обърна.

— А дали ще имаме време?

— Ще имаме — каза Лео.

Детуайлър, който бе с гръб към стълбата, отстъпи настрана.

— И аз идвам — каза той с усмивка.

Бъд отиде до стълбата, хвана една от металните и стъпенки и погледна нагоре. Стъпенките, подобни на огромни скоби, се издигаха в тясна редица по кафявата стена. Завършваха до отвор в пода на платформата, който бе закрепен за стената на петнайсетина метра височина.

— Ама че тясно — мърмореше Детуайлър зад гърба му.

Бъд се закатери. Стъпенките бяха топли, гладки и излъскани. Изкачваше се в отмерен ритъм, забил поглед в отвесната стена пред себе си. Чуваше стъпките на Детуайлър и Лео, които го следваха. Опитваше се да си представи гледката, която щеше да се открие от тясната платформа. Да погледне отвисоко това индустриално могъщество…

Изкачи се и стъпи на твърдия метален под на платформата. Тук грохотът на машините позаглъхваше, ала въздухът беше по-горещ и миризмата на мед по-остра. Тясната пътека, заградена с тежка верига, продължаваше до средата на сградата и опираше в стоманена преградна стена, широка пет-шест метра.

Бъд надзърна вляво, кръстосал длани върху металната стойка за предпазната верига. Гледаше шестте конвертора, между които сновяха хора.

Обърна глава надясно. На няколко метра от платформата, но доста по-надолу, висеше ваната с медта — зелено езерце със стоманени брегове, което се движеше бавно към далечния край на сградата. Призраци от дим се издигаха от лъщящата повърхност на разтопената маса.

Бъд пристъпяше бавно и не откъсваше поглед от ваната, а лявата му длан следваше извивките на веригата, увиснала между стойките. Усещаше топлия лъх откъм ваната и добре, че беше по-далеч. Чуваше Лео и Детуайлър, които го следваха по платформата. Погледът му се отправи към въжетата на ваната, шест от едната и шест от другата страна, а сетне към кабинката на пет-шест метра над него. Виждаше раменете на оператора вътре. Отново се загледа в медта. Колко ли имаше във ваната? Колко тона? И какви пари струваше? Хиляда? Две хиляди? Три? Четири? Пет?…

Той наближи стоманената преградна стена и чак сега видя, че платформата не завършва при нея, а има разклонения — два метра надясно и два наляво до краищата на стената. Ваната с медта се скри от погледа му. Той тръгна по лявата пътека. Постави лявата си ръка на крайната стойка за веригата, а дясната — на ръба на стената, която бе доста топла. Понадвеси се напред да надникне зад ръба, да проследи пътя на ваната.

— Къде отива сега? — извика той.

Отзад се обади Лео:

— В пречиствателните пещи. След това я изливат в калъпи.

Бъд се обърна. Лео и Детуайлър го гледаха, застанали рамо до рамо точно при разклонението. Чудно защо лицата им бяха каменни. Той потупваше преградната стена от лявата си страна.

— Какво има зад нея? — запита той.

— Пречиствателни пещи — отговори Лео. — Други въпроси?

Бъд поклати глава, озадачен от мрачния израз на двамата мъже.

— Тогава аз имам един към тебе — каза Лео. Зад очилата очите му приличаха на сини стъклени топчета. — Как накара Дороти да напише бележка, че уж ще се самоубива?

14

Всичко потъна: тясната платформа, сградата, целият свят. Всичко изчезна като пясъчен замък, погълнат от морето, а той оставаше да виси над бездна с две сини стъклени топчета, втренчени в него, и въпроса на Лео, отекващ като в желязна камбана.

Лео и Детуайлър отново изплуваха пред погледа му. Грохотът пак го връхлетя. Усети стената под лявата си длан — този път хлъзгава. С дясната си ръка напипваше топката на стойката. Почувства и пода под краката си, сега той се люлееше, защото коленете му… о, божичко!… бяха прималели, трепереха, тресяха се направо.

— За какво… — започна той, но глас не излезе. Пое си дъх. — За какво говорите?…

— За Дороти — отвърна Детуайлър. — Искал си да се ожениш за нея. Заради парите. Но ето че тя е забременяла. Разбрал си, че няма да се добереш до парите, и си я убил.

Стъписан, той поклати глава да се възпротиви.

— Не! — извика той. — Не! Тя се е самоубила. Изпратила е бележка на Елън! Знаеш го, Лео!

— Подлъгал си я да я напише — каза Лео.

— Как… как мога да я подлъжа? Как, дявол да го вземе, мога да го направя?

— Тъкмо това ще ни кажеш сега — намеси се Детуайлър.

— Та аз почти не я познавах!

— Нали изобщо не я познаваше? — попита Лео. — Така си казал на Мариън.

— Точно така! Изобщо не я познавах!

— Току-що каза, че почти не си я познавал.

— Изобщо не я познавах.

Юмруците на Лео се свиха.

— През февруари 1950 година си поискал да ти изпратим проспекти.

Бъд гледаше втрещено, здраво закрепил ръка на преградната стена.

— Какви проспекти? — От устата му излезе само шепот и той трябваше да повтори: — Какви проспекти?

— Брошурите, които намерих в сейфа в стаята ти в Менасет — намеси се Детуайлър.

Подът се залюля неудържимо. Сейфът! О, божичко! Брошурите и какво още? Изрезките от вестници? Беше ги изхвърлил, слава богу! Брошурите и листът за Мариън! О, божичко!

— Кой сте вие? — избухна той. — От къде на къде ще ровичкате в личните…

— Стой там — предупреди го Детуайлър.

Бъд беше направил само една крачка; отстъпи назад и пак се вкопчи в стойката.

— Кой сте вие? — кресна той.

— Гордън Гант — отговори Детуайлър.

Гант! Оня от радиото, който вечно дразнеше полицията! Как, по дяволите, той…

— Познавах Елън. Срещнах я няколко дни, преди да я убиеш.

— Аз… — Почувства, че го облива пот. — Ти си побъркан! — викаше той. — Ти си побъркан бе! Кого още съм убил? — Към Лео: — И ти го слушаш! Тогава ти също си луд. Никога не съм убивал никого!

— Убил си Дороти и Елън, и Дуайт Пауъл! — продължи Гант.

— А без малко и Мариън да убиеш — добави Лео. — Когато тя видя този лист със списъка…

Видяла е листа! Боже господи!

— Никога не съм убивал никого! Дори се самоуби, а Елън и Пауъл бяха убити от някакъв крадец.

— Дори ли? — засече го Гант.

— Аз… Всички й викаха Дори! Аз… Аз не съм убивал никого. Само един японец, и то през войната.

— Тогава защо ти треперят краката? — попита Гант. — Защо си плувнал в пот?

Обърса чело. Стегни се! Съвземи се! Пое дълбоко дъх… кротко, спокойно. Не могат да докажат нищо, нищо. По дяволите! Знаят за листа, за Мариън, за брошурите… Да, ама не могат да докажат нищо за… Пак си пое дъх.

— Нищо не можете да докажете — заяви той. — Защото няма какво да се доказва. Вие сте побъркани, и двамата. — Отри ръце в панталона си. — Е, добре — каза той, — познавах се с Дори. Че да не съм бил единственият? И през цялото време очите ми бяха в парите. Това подсъдно ли е? Значи няма да има сватба в събота. Ами хубаво! — Той оправи якето си с вдървени пръсти. — Май по-добре да си остана беден, отколкото тъст ми да е такъв мръсник. А сега се дръпнете да мина. Не ща да се мотая тук и да приказвам с двама побъркани.

Те не помръднаха. Стояха рамо до рамо на два метра от него.

— Хайде де — подкани ги той.

— Я пипни веригата отзад — каза Лео.

— Махнете се да мина!

— Пипни веригата отзад.

За миг се вгледа в каменното лице на Лео, а после се извърна бавно.

Нямаше нужда да пипа веригата. Стигаше му да я погледне. Металната халка на стойката беше разтеглена като буквата „С“ и първата брънка от тежката верига едва се крепеше на нея.

— Ние имахме малко работа тук горе, докато Ото те развеждаше наоколо — каза Лео. — Хвани се за веригата.

Ръката му посегна напред и докосна леко веригата. Тя падна и свободният й край издрънча върху металната платформа, плъзна се и се залюля, като се удряше шумно в преградната стена.

Двайсетина метра надолу в зейналата пропаст се бе оцъклил циментовият под. Всичко сякаш се люлееше…

— Не е толкова високо, колкото при Дороти — каза Гант, — но е достатъчно високо.

Обърна се и ги погледна, вкопчил пръсти в подпората и ръба на преградната стена. Опитваше се да не мисли за бездната зад гърба си.

— Няма… да посмеете… — Гласът му сякаш беше чужд.

— Да не би да нямам основание да го направя? Ти уби дъщерите ми!

— Не съм, Лео! Кълна се, не съм!

— Затова ли се изпоти и разтрепери, щом ти споменах името на Дороти? Затова ли веднага ти стана ясно, че не е просто глупава шегичка, и взе, че загуби и ума и дума. Като те гледам, нямаш вид на невинен.

— Кълна ти се, Лео, в покойния си баща ти се кълна…

Лео го гледаше сурово.

Бъд отпусна за миг ръката, вкопчена в стойката, и отново я вкопчи, но малко по-долу. Мястото над пръстите му беше мокро.

— Няма да посмеете… Мислите ли, че ще можете да се измъкнете… — изсъска той.

— Нямало да можем да се измъкнем! — Лео се изсмя ехидно. — Че ти да не си единственият хитрец на тоя свят? — Той посочи стойката. — Ключът, с който свършихме тая работа, беше увит в плат. На халката няма отпечатъци. Нещастен случай, братко. Просто нещастен случай. Желязото е старо, пък и на тая горещина материалът губи от здравината си. Веригите не са предвидени да се препъваш и да се увисваш на тях. При това си височък. Нещастен случай. Направо трагедия! А ти какво ще направиш? Ще крещиш ли? Че то на този шум никой няма да те чуе. Ще размахваш ръце ли, какво ли? Хората долу си имат работа, пък и случайно да погледнат нагоре, какво ще видят през тая пара и на такова разстояние? А може би ще налетиш на бой? Че да те бутна с пръст, и с теб е свършено. — Лео замълча за миг. — Та казваш, нямало да се измъкна, а? Интересно какво те кара да мислиш така?

— Е, разбира се — продължи след малко Лео, — бих предпочел да не го правя. Бих предпочел да те предам на полицията. — Погледна часовника си. — Тъй че… давам ти три минути. От теб се иска неоспоримо доказателство за престъплението, с което да убедя съда.

— Кажи къде е пистолетът? — попита Гант.

Двамата мъже стояха един до друг. Лео демонстративно гледаше часовника си, а Гант наблюдаваше с ръце на кръста.

— Как накара Дороти да напише бележката? — попита Гант.

Ръцете на Бъд стискаха подпората и преградната стена безчувствени.

— Опитвате се да ме изнудите — рече той.

Те се наклониха напред, за да го чуят.

— Опитвате се да ме сплашите, за да призная нещо, което никога не съм извършил.

Лео бавно поклати глава. Погледна часовника.

— Две минути и трийсет секунди — каза той след малко.

Бъд се завъртя надясно и хвана стойката с лявата си ръка. Долу при конверторите сновяха мъже.

— Помощ! — ревеше той. — Помощ! Помощ!

Викаше с все сила и панически размахваше дясната си ръка. С другата бе вкопчен здраво в стойката.

Отдалеч работниците долу приличаха на нарисувани фигури. Вниманието им бе заето с конвертора, който в момента изливаше мед.

Той обърна глава към Лео и Гант.

— Ето, виждаш ли? — каза Лео.

— Ще убиете невинен човек! Точно това ще направите!

— Къде е пистолетът? — попита отново Гант.

— Нямам никакъв пистолет. Никога не съм имал пистолет!

— Остават ти две минути — съобщи Лео.

Не, невъзможно бе да знаят. Не биваше да се поддава. Очите му шареха отчаяно. Погледна колоната под платформата, бетонния покрив, сетне релсите на крана с кабината, няколкото прозореца… Точно така, релсите на крана!

Бавно, като се стараеше да не забележат, хвърли отново поглед надясно. Конверторът се бе завъртял обратно. Ваната пред него беше пълна и димеше. Стоманените въжета под кабината висяха отпуснати. Всеки миг щяха да повдигнат ваната. Кабината на крана сега бе на повече от седемдесет метра от него, но щяха да я придвижат напред по релсите и щеше да мине почти над главата му — на четири метра отгоре и на около два метра зад гърба му. Може би човекът вътре щеше да го чуе? Да го види?

Да имаше как да ги задържи за малко! Да ги забави, докато кабината дойде достатъчно близо!

Ваната се вдигна…

— Една минута и трийсет секунди — каза Лео.

Очите на Бъд се стрелнаха назад към двамата мъже. За миг се взря в напрегнатите им лица, сетне предпазливо хвърли поглед надясно — съвсем предпазливо, тъй че да не се досетят за плана му. Все още имаше надежда. (Та той дори и в такъв момент бе в състояние да крои план!) Ваната висеше между пода и платформата. Стоманените въжета леко се поклащаха в трептящия нажежен въздух. Кабината все още висеше неподвижна под релсите. Сетне започна бавно да се приближава с ваната под себе си. Божичко, защо толкова бавно! Не можеше ли да побърза?

Отново обърна глава назад.

— Няма да се измъкнеш, Бъд — каза Лео. — Остава ти една минута!

Погледна отново. Кабината сега бе по-близо. На четирийсет метра? А може би на трийсет? Зад мътното стъкло вече се виждаше главата на човека…

— Трийсет секунди.

Как препускаше времето!…

— Чуйте! — извика той обезумял. — Чуйте! Ще ви кажа нещо, нещо за Дори. Тя… тя…

Бързо! Трябваше да измисли нещо!… Изведнъж онемя, очите му се разшириха. Най-сетне искрица надежда! Някой се задаваше откъм далечния край на платформата. Някой се беше изкачил тук! Най-сетне спасение!

— Помощ! — изрева той, размахал бясно едната си ръка. — Помощ! Елате тук! Помощ!

Искрицата надежда, приближаващата се фигура, почти тичаше към тях.

Лео и Гант погледнаха през рамо, явно обезпокоени.

Божичко! Съдбата най-сетне се омилостиви!

Беше жена…

Мариън!

 

 

— Какво правиш тук?… Махай се, веднага се махай! — извика Лео. — За бога, Мариън, върни се долу!

Тя сякаш не го чуваше. Застана зад тях. Пламналото й лице с широко отворени очи сега се виждаше над слепените им рамене.

Бъд видя как погледът й се плъзна по тялото му и се втренчи в краката му. Краката му трепереха отново… Ех, да имаше оръжие!

— Мариън — взе да й се моли той. — Спри ги! Те са обезумели! Искат да ме убият! Спри ги, Мариън! Само теб ще послушат! Ще ти обясня за онзи лист, всичко ще ти обясня! Кълна ти се, не лъжа…

Мариън продължаваше да го гледа втренчено.

— И мислиш, че ще ти повярвам? — каза след малко тя. — Мислиш, че ще ме залъжеш с някое обяснение като за Стодард?

— Обичам те, Мариън! Наистина те обичам! Всъщност в началото, признавам си, мислех за парите, но сега те обичам! Знаеш, че не лъжа!

— И откъде ще знам, че не лъжеш?

— Заклевам се.

— Ти вече се кле за доста неща.

Пръстите й обхванаха раменете на двамата мъже. Бяха дълги, нежни, с лакирани нокти. Стискаха и напъваха, опитваха се да разделят мъжете.

— Мариън! Не… Ти няма… Нали ние?…

Пръстите й се впиваха в плата на дрехите и продължаваха да се борят.

— Мариън — молеше се той, но тя сякаш не чуваше.

Внезапно шумът се усили и към него се прибави някакъв грохот. Отдясно го връхлетя вълна от горещ въздух. Кабината! Той изви тяло и хвана стойката с две ръце. Ето я! Та тя бе на шест-седем метра от него — стържеше по релсите и се приближаваше. Стоманените въжета бяха опънати надолу. През отвора се виждаше главата на човека вътре, наведена, със сива шапка с козирка.

— Хеей! — ревеше той тъй, че челюстите му се разпъваха. — Хей, ти, в кабината! Помощ! Хеей! — Горещата вълна, идеща от ваната, го удари в гърдите. — Помоощ! Хеей! Кабината! — Сивата шапка приближаваше, но не се повдигна. Нима беше глух? Това говедо! — Помоощ! — крещеше той, поемаше си дъх и отново крещеше…

Горещината го накара да се обърне. От отчаяние му идеше да вие.

— Горе в кабината е по-шумно и оттук — каза Лео и пристъпи крачка напред.

— Вижте какво — каза плахо Бъд и отново се хвана с лявата ръка за преградната стена. — Моля ви се… — Взря се в лицата им, непроницаеми като маски, в които святкаха по две очи.

Те пристъпиха още една крачка.

Платформата сякаш потъваше и се издуваше подобно на одеяло, което изтърсват. Горещината, доскоро идеща отдясно, го блъсна и откъм гърба. Щяха да го направят! Не го заблуждаваха! Наистина щяха да го убият! По тялото му пълзяха капки пот, обливаха го целия.

— Добре! — извика той. — Ще кажа! Тя си мислеше, че превежда от испански! Написах бележката на испански. Помолих я да я преведе. — Гласът му изведнъж секна.

Какво ставаше с тях? Лицата им се промениха, добиха изражение. Първом сякаш се смутиха, сетне в погледа им се появи отвращение, после презрение… Гледаха надолу…

Той също погледна надолу. Отпред на панталона му имаше тъмно петно, което се разширяваше и се разпръсваше на по-дребни петънца по десния му крачол. Божичко! Японецът, японецът, когото бе убил — тази жалка, трепереща, напикана карикатура на човек. Нима това сега бе самият той? Нима?…

Отговорът бе изписан на лицата им.

— Не! — изкрещя той. Захлупи очите си с длани, но лицата им не изчезнаха. — Не, не съм като него!

Отдръпна се и рязко се извърна. Кракът му се подхлъзна на локвичката долу и се огъна под него. Ръцете се отлепиха от лицето му, политнаха и се разхвърчаха във въздуха. Вълната от изгарящ въздух го пое и падайки, той видя приближаването на блестящия в зелено гигантски диск — изпускащ нажежени пари, неспокоен и трептящ. Ръцете му стискаха нещо твърдо. Стоманените въжета! Тялото му се люшкаше под тях, увиснало с цялата си тежест на разпънатите мишци. Краката му се мятаха. Въжетата раздираха дланите му, очите му не се отделяха от стърчащите стоманени нишки, които се впиваха в месото като игли. Хаос от звуци… Пронизителна свирка, женски писък, викове отгоре, викове отдолу… Присвил очи, се взря в ръцете си — от дланите му бе започнала да се стича кръв. Горещината го изгаряше като във фурна, задушаваше го. Непоносимата смрад сякаш го поглъщаше. Крещяха… хората крещяха на него… Пръстите му взеха да се разтварят… не, те не се разтваряха сами, а по негова воля… не, не от болката, не че се задушаваше… не заради тези раздиращи дланите му игли… Нали сам скочи… значи сам искаше това?… Инстинктът, само инстинктът го бе накарал да сграбчи тези въжета. Но ето че сега волята му надделя… отпусна лявата си ръка и тя увисна… тялото му се завъртя… Горещината, тази страшна горещина!… Защо ръката му бе черна, омазана с нещо?… Кой знае, може би от стойката, от веригата?… Не, те нямаше да го бутнат… некадърници!… Нямаше да го убият… Та това не е за всяка уста лъжица… Той сам бе скочил и сега сам щеше да се пусне… Ето че и коленете му вече не трепереха… те не трепереха кой знае колко и преди… а сега… сега защо ще треперят, след като държеше всичко в свои ръце?… Не забеляза кога пръстите на дясната му ръка се разтвориха… трябва да се бяха разтворили, защото падаше… Горещината!… Разтопеният метал!… Въжетата летяха стремително нагоре… Пронизителен писък раздра въздуха… Кой пищеше?… Като Дори в шахтата, като Елън преди втория изстрел, който я довърши… Този човек… нямаше ли най-сетне да спре?… Отвратителен писък!… Нима викаше самият той! Защо? Защо не можеше да спре? Защо, по дяволите, нали сам?… Писъкът, който промуши като с нож внезапно настъпилата тишина, секна изведнъж, тялото изплющя и от ваната отскочиха зелени пръски. Циментът наоколо се покри с милиони лъскави локвички и блестящи капчици, които изсъскваха и постепенно от зелени станаха златистомедни.

15

Кингшип остана в завода. Гант тръгна с Мариън за Ню Йорк. В самолета, седнали неподвижно от двете страни на пътеката, те дълго мълчаха.

По едно време Мариън извади носна кърпичка и я притисна към очите си. Гант се обърна към нея — блед, с уморен поглед.

— Искахме само да се уплаши и да си признае — каза той с извинителна нотка в гласа. — Всъщност нямаше да му направим нищо. А в края на краищата той си и призна. Защо направи това, дявол да го вземе?

Трябваше да мине доста време, докато думите му стигнат до нея.

— Недейте… — промълви тя едва чуто.

Гант погледна сведеното й лице.

— Не бива да плачете — каза й той мило.

Тя впери поглед в носната кърпичка, която държеше — цялата бе на мокри петна. Сетне я сгъна и обърна глава към прозореца.

— Не плача за него — каза тя спокойно.

 

 

Отидоха в дома на Кингшип. След като пое палтото на Мариън — Гант предпочете да не съблича своето, — слугата съобщи:

— Госпожа Корлис чака в дневната.

— Боже мой! — простена Мариън.

Когато влязоха в осветената от късното следобедно слънце дневна, мисис Корлис седеше до старинния бюфет и разглеждаше обърната наопаки порцеланова статуетка. Постави я на мястото й и се обърна към тях.

— Не очаквах да се върнете толкова скоро. Добре ли прекарахте? — Присви очи срещу светлината и се загледа в Гант. — Извинете, помислих, че е… — Прекоси стаята и надникна в празния вестибюл.

Сетне впери очи в Мариън. Веждите й се повдигнаха и тя се усмихна.

— Къде е Бъд?