Корнелия Функе
Мастилено сърце (35)

Различни цели

Фейбър помириса книгата.

— Знаете ли, че книгите миришат на индийско орехче или на някаква друга подправка от далечна страна? Когато бях малък, така обичах да ги мириша.

Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт“

Фарид пръв забеляза автомобила.

Когато той запълзя нагоре по пътя, Прашнопръстия лежеше под дърветата. Опитваше се да размишлява, но откакто бе узнал, че Каприкорн се е завърнал, не успяваше да формулира никаква ясна мисъл. Все още не знаеше къде да търси книгата. Листата рисуваха сенки по лицето му, слънцето го бодеше през клоните с горещи, нажежени до бяло игли, а мислите му трескаво се блъскаха. Баста и Плосконосия също бяха на линия, естествено, какво ли си бе въобразявал? Че ще се отнесат в небитието? „Какво си се загрижил, Прашнопръсти? — прошепна той на самия себе си. — Не трябваше да се връщаш. Много добре знаеш, че е опасно.“ После чу да се приближават бързи стъпки.

— Син автомобил! — изпъшка Фарид, докато се отпускаше на земята до него. — Мисля, че е Вълшебноезичния!

Прашнопръстия скочи. Момчето знаеше какво говори. Беше се научило да различава тези смърдящи тенекиени бръмбари. Самият гой никога не успяваше да го стори. Припряно последва Фарид до мястото, откъдето се виждаше мостът. Оттам шосето се виеше към селото на Каприкорн подобно на мързелива змия. Не им оставаше много време, за да отрежат пътя на Вълшебноезичния. Те се втурнаха презглава надолу по хълма. Фарид пръв излезе на асфалта. Прашнопръстия винаги се беше гордял с бързината си, но момчето бе по-чевръсто от него, летеше, бързоного и тънкокрако като сърна. Беше се научило да си играе с огъня като с младо куче, самозабравяше се дотам, че от време на време Прашнопръстия с помощта на запалена клечка кибрит му напомняше колко са остри зъбите му.

Вълшебноезичния рязко спря, когато видя Прашнопръстия и Фарид по средата на пътя. Изглеждаше толкова уморен, сякаш не бе спал няколко нощи. До него седеше Елинор. Как се бе озовала тук? Не беше ли се завърнала в къщата си, в онова гробище, пълно с книги? И къде беше Меги?

Вълшебноезичния слезе от колата, мрачен като облак.

— Разбира се! — извика той, докато се приближаваше към фокусника. — Ти си им казал къде сме! Кой друг? Какво ти обеща Каприкорн този път?

— На кого съм разказал, какво? — Прашнопръстия отстъпи няколко крачки. — Никому нищо не съм издавал. Питай момчето.

Вълшебноезичния дори не удостои Фарид с поглед. Лудата колекционерка също беше слязла от колата. Щръкна до Мо със заплашителна физиономия.

— Единственият, който издаде нещо, си ти! — извика Прашнопръстия с мъка. — Разказа на стареца за мен, макар да ми обеща, че няма да го направиш.

Вълшебноезичния застина. Толкова беше лесно да го накараш да се чувства виновен.

— Би трябвало да скриете автомобила под дърветата. — Прашнопръстия посочи зад канавката. — Всеки момент може да мине някой от главорезите на Каприкорн, а те никак не обичат наоколо да има непознати коли.

Вълшебноезичния се обърна и погледна надолу по пътя.

— Нима ще му повярваш? — скастри го Елинор. — Разбира се, че той ви е предал, кой друг ще да е? Този човек лъже, щом отвори устата си.

— Баста отвлече Меги — съобщи безизразно Вълшебноезичния, сякаш с дъщеря си бе загубил и дарбата си. — Взел е и Фенолио, вчера сутринта, докато посрещах Елинор на летището. Оттогава търсим това проклето село. Нямаш представа колко изоставени села има сред тези проклети хълмове. Едва когато минахме бариерата, се уверих, че сме на прав път.

Прашнопръстия замълча и вдигна поглед към небето. Няколко птички летяха на юг, черни като хората на Каприкорн. Не беше забелязал кога са довели момичето, но не беше и прекарал деня с поглед, прикован в паркинга.

— Баста отсъства няколко дни, предполагах, че ви търси — проговори той. — Имаш късмет, че не те е докопал.

— Късмет ли? — Елинор още стоеше до колата. — Кажи му да се маха от пътя! Или саморъчно ще го прегазя. От самото начало беше на страната на тези нещастници подпалвачи!

Вълшебноезичния още оглеждаше Прашнопръстия, сякаш не можеше да реши дали да му повярва или не.

— Главорезите на Каприкорн са влезли с взлом в дома на Елинор — проговори той накрая. — Изгорили в градината всички книги от библиотеката й.

Прашнопръстия трябваше да признае, че за миг изпита нещо като удовлетворение. Какво си беше въобразявала побърканата любителка на мастило и хартия? Че Каприкорн просто ще я забрави? Той вдигна рамене и погледна Елинор с безизразни очи.

— Това трябваше да се очаква.

— Трябваше да се очаква ли? — Елинор се задъха от възмущение. Тя се насочи към него, наежена като боен бултериер. Фарид й препречи пътя, но тя така решително го отблъсна, че той падна на асфалта.

— Възможно е да завъртиш главата на момчето с огнените си фокуси и шарените си топки, кибритогълтачо! — нахвърли се тя върху Прашнопръстия. — Но при мен номерата ти не минават! От библиотеката ми не е останало нищо освен кофа пепел! Полицията направо се възхити на умението на подпалвачите. „Поне не са запалили къщата ви, госпожо Лоредан! Дори градината ви не е пострадала, ако изключим изгореното петно на моравата.“ Какво ме е грижа за къщата? Какво ме е грижа за проклетата морава? Изгориха скъпоценните ми книги!

Прашнопръстия видя сълзите в очите й, макар че лелята побърза да извърне лице, и изведнъж у него трепна нещо като съчувствие. Може би двамата си приличаха повече, отколкото се виждаше на пръв поглед: и нейната родина беше направена от хартия и печатарско мастило. Вероятно в истинския свят се чувстваше толкова чужда, колкото и той. Но фокусникът не й позволи да забележи съчувствието му, а го скри зад присмех и равнодушие така, както тя криеше отчаянието си зад гнева.

— А вие какво си въобразявахте? Каприкорн знаеше къде живеете. Можеше да се предвиди, че ще насъска хората си след вас, когато му избягахте. Винаги е бил отмъстителен.

— А от кого е научил къде живея? От теб! — Елинор замахна със свит юмрук, но Фарид задържа ръката й.

— Той не е предал никого! — извика момчето. — Нищо не е казал. Тук е само за да открадне едно нещо.

Елинор отпусна ръка.

— Значи все пак имам право! — Вълшебноезичния застана до нея. — Тук си, за да вземеш книгата. Това е лудост!

— Ами ти? Какви са твоите намерения? — Прашнопръстия го изгледа презрително. — Смяташ да влезеш ей тъй в църквата на Каприкорн и да го помолиш да освободи дъщеря ти, така ли?

Вълшебноезичния замълча.

— Той няма да ти я върне, и ти знаеш това! — продължи Прашнопръстия. — Тя е само примамка, а щом я захапеш, и двамата ще останете пленници на Каприкорн вероятно до края на дните си.

— Ако ме беше послушал, щяхме да дойдем с полиция! — Елинор ядосано издърпа ръката си от мургавите пръсти на Фарид. — Но Мортимер беше против.

— Умна постъпка. Каприкорн щеше да скрие Меги в планините и нямаше да я видите никога повече.

Вълшебноезичния погледна към тъмните очертания на планините зад хълмовете.

— Изчакай да открадна книгата! — опита се да го убеди Прашнопръстия. — Още тази вечер ще се промъкна в селото. Няма да мога да освободя дъщеря ти като миналия път, защото Каприкорн е утроил стражите и цялото село е осветено като витрината на бижутерски магазин, но може и да узная къде я държат! После прави с информацията каквото щеш. А за благодарност преди това ще се опиташ да ме върнеш обратно. Какво ще кажеш?

За фокусника предложението звучеше повече от разумно, но Вълшебноезичния поклати глава.

— Не! — отсече той. — Съжалявам, но не мога да чакам повече. Меги и без това вече сигурно се пита къде се губя. Тя има нужда от мен. — С тези думи той се върна при колата си.

Но преди да се качи, Прашнопръстия му препречи пътя. — И аз съжалявам — повтори той, докато с щракане изваждаше острието на ножа на Баста. — Знаеш, че не обичам тези пособия, но понякога човек е принуден да предпазва другите от собствената им глупост. Няма да допусна да влезеш в селото като заек в капан само за да може Каприкорн отново да заключи теб и вълшебния ти глас. Това няма да помогне нито на дъщеря ти, нито на мен.

По знак на Прашнопръстия Фарид също беше изтеглил ножа си. Беше го купил от едно градче край морето, смешно малко ножче, но момчето толкова убедително го притисна към кръста на Елинор, че тя направи болезнена гримаса.

— Господи, да не би да искаш да ме разпориш, малък негоднико? — извика тя. Момчето подскочи от острия тон, но въпреки това не прибра ножа.

— Махни колата от шосето, Вълшебноезични! — заповяда Прашнопръстия. — И да не ти хрумне нещо неразумно, защото момчето няма да свали ножа си от твоята книголюбива приятелка, докато отново не се върнеш при нас.

Вълшебноезичния се подчини. Разбира се. Какво друго можеше да направи? После завързаха двамата за дърветата, които растяха зад опожарената къщурка, само на няколко стъпки от своя набързо стъкмен лагер. Елинор изрази недоволството си значително по-шумно, отколкото Гуин, когато го изтегляха за опашката от раницата.

— Престанете! — сряза я Прашнопръстия. — За никого няма да е от полза, ако ни спипат хората на Каприкорн.

Това произведе необходимия ефект. Елинор начаса млъкна. Вълшебноезичния бе облегнал глава на дънера и беше затворил очи.

Фарид старателно провери всички възли. После Прашнопръстия му махна да се приближи.

— Ти ще пазиш тези двамата, докато аз се промъкна в селото довечера. И да не си посмял да ми мрънкаш за духове. Този път няма да бъдеш сам.

Момчето го погледна обидено.

— Но те са вързани! Какво да им вардя? Честна дума, никой досега не е успял да развърже моите възли! Моля те. Искам да дойда с теб. Мога да стоя на пост или да отвличам вниманието на стражите. Мога дори да се промъкна в къщата на Каприкорн! По-тих съм от Гуин!

Но Прашнопръстия поклати глава.

— Не! — отсече той. — Днес отивам сам. А ако ми трябва някой, който да ме следва на всяка крачка, ще си взема куче!

И заряза момчето.

Денят беше горещ. Небето на възвишенията беше синьо, без нито едно облаче. Щяха да минат часове, докато се стъмни.