Корнелия Функе
Мастилено сърце (1)

Непознат в нощта

Лунните отблясъци се отразяваха в окото на кончето-люлка и в зениците на мишката, която Толи вадеше изпод завивките, за да я гледа. Часовникът тиктакаше и в тишината му се струваше, че долавя шляпането на боси крачета, после хихикане и шепот, и шум, сякаш някой прелиства страниците на дебела книга.

Люси М. Бостън, „Децата от Грийн Ноу“

В онази нощ валеше дъжд, ситен, шепнещ дъждец. Години по-късно Меги трябваше само да затвори очи, и вече го чуваше, сякаш мънички пръстчета почукваха по стъклото. Нейде в мрака излая куче, а Меги не можеше да заспи, само се мяташе от една страна на друга.

Под възглавницата й бе скрита книгата, която четеше. Корицата се впиваше в ухото й, сякаш искаше да я примами отново сред напечатаните си страници.

— О, сигурно е много удобно да спиш с тази тухла под главата — бе казал баща й, когато за пръв път я завари с книга под възглавницата. — Признай си, че нощем ти нашепва своята история.

— Понякога — бе отвърнала Меги. — Но номерът се получава само с деца.

За наказание Мо я беше ощипал по носа. Мо. Меги никога не бе наричала баща си по друг начин.

В онази нощ, която сложи началото на толкова много необратими промени, под възглавницата бе скътана една от любимите книги на Меги. И тъй като дъждът не я оставяше да заспи, тя се изправи, седна, разтърка очи, за да прогони умората, и измъкна томчето. Страниците многообещаващо прошумоляха. Меги смяташе, че този първи шепот звучи различно при всяка книга в зависимост от това, дали вече познаваше историята, която ще й разкаже, или не. Но първото нещо, за което трябваше да се погрижи, бе светлина. В чекмеджето на нощното шкафче бе скрила кутия кибрит. Мо й забраняваше да пали свещи нощем. Той не обичаше огъня. Все повтаряше, че огънят поглъщал книгите, но в крайна сметка тя беше на дванадесет години, за да се бои от някакви си пламъчета. Меги обичаше да чете на светлина от свещи. Върху перваза на прозореца й бяха подредени шест свещника — три със стъклени кълба срещу вятър и три обикновени. Тъкмо бе доближила горящата клечка до един от черните фитили, когато чу стъпки навън. Тя уплашено духна клечката (колко добре си спомняше този миг дори години по-късно!), коленичи пред мокрия от дъжда прозорец и се взря в нощта. И тогава го видя.

Тъмнината изглеждаше почти бледа заради дъжда и непознатият бе само смътна сянка. Единствено лицето му проблясваше. Косите му бяха залепнали по мокрото чело. Дъждът го обливаше, но той не му обръщаше внимание. Стоеше неподвижен, обгърнал с ръце гърдите ся, сякаш искаше да се стопли. И беше вперил поглед в къщата.

Трябва да събудя Мо, помисли си Меги. Но остана седнала, с тупкащо сърце и продължи да се взира навън в нощта, сякаш непознатият я бе хипнотизирал. Изведнъж той извърна глава и на Меги й се стори, че я поглежда право в очите. Тя толкова припряно се изхлузи от леглото, че разгърнатата книга тупна на пода. Изтича боса навън, в тъмния коридор. В старата къща бе хладно, макар да наближаваше краят на май.

В стаята на Мо още светеше. Той често будуваше и четеше до късно. Увлечението по книгите Меги бе наследила от баща си. Ако беше сънувала лош сън, се сгушваше до него и тогава нищо не я приспиваше така, както спокойното дишане на Мо и обръщането на страниците. Нищо не прогонваше кошмарите по-бързо, отколкото шумоленето на напечатани страници.

Ала силуетът пред къщата не беше сън.

 

 

Книгата, която Мо четеше онази нощ, имаше бледосиня ленена подвързия. По-късно Меги си я спомняше ясно. Колко дребни неща се запечатват в нашата памет!

— Мо, на двора има някой!

Баща й вдигна глава и я погледна унесено. Винаги правеше така, когато му попречеше да чете. Й винаги му трябваха няколко мига, за да се завърне обратно от онзи, другия свят, от лабиринта на буквите.

— Има някой? Сигурна ли си?

— Да, гледа право в нашата къща.

Мо остави настрана книгата:

— Какво си чела, преди да заспиш? „Доктор Джекил и мистър Хайд“?

Меги сбърчи чело.

— Моля те, Мо! Ела.

Макар да не й повярва, той я последва. Меги толкова нетърпеливо го повлече навън, че в коридора баща й си удари пръстите на краката в купчина книги. Всъщност в какво друго да ги удари? Навсякъде из къщата се трупаха книги. Освен по рафтовете като у другите хора, у тях книгите бяха накамарени една върху друга под масите, по столовете и в ъглите на стаите. Имаше томове в кухнята и в тоалетната, върху телевизора и в гардероба, струпани на малки и големи купчини, дебели издания и тънки книжлета, стари, нови… книги. Те посрещаха Меги на масата за закуска с примамливо разтворени страници, прогонваха скуката през сивите дни, но понякога човек се препъваше в тях.

— Стои си просто така — прошепна Меги, докато завличаше Мо в стаята си.

— Има ли козина по лицето? В такъв случай би могъл да е върколак.

— Престани! — Меги го изгледа строго, въпреки че шегите му пропъждаха страха й. Почти беше престанала да вярва в силуета под дъжда, докато не коленичи отново пред прозореца.

— Ето! Видя ли го? — промълви тя.

Мо погледна навън, през воала на леещия се дъжд, но не продума.

— Нали твърдеше, че у нас никога няма да влезе крадец, защото нямало какво да отмъкне? — прошепна Меги.

— Това не е крадец — отвърна Мо, но отстъпи от прозореца с толкова сериозно лице, че сърцето на Меги захлопа още по-силно. — Лягай си, Меги — каза той. — Гостенинът е мой.

В следващия миг вече бе напуснал стаята, още преди Меги да успее да го запита какъв, за Бога, е този среднощен гостенин. Обезпокоена, тя изтича след него. В коридора чу как баща й маха веригата от входната врата и когато стигна до антрето, го видя да я отваря.

Нощта нахлу вътре, тъмна и влажна, а шумът на дъжда прозвуча заплашително.

— Прашнопръсти! — извика Мо в мрака. — Ти ли си?

Прашнопръсти ли? Що за име беше това? Меги не си спомняше да го е чувала някога, но въпреки това й звучеше познато като неясен спомен, който все се изплъзва.

Отначало се чуваше само шумът на дъжда, шепнещ и съскащ, сякаш нощта изведнъж бе добила способността да говори. Но после се чуха приближаващи се стъпки и от мрака изплува мъжът, който бе стоял насред двора. Дългото палто се усукваше около краката му, подгизнало от дъжда, и когато непознатият пристъпи в ивицата светлина, която се процеждаше от къщата, Меги за част от секундата помисли, че вижда над рамото му малка космата главица, която със сумтене се показа от раницата му, а после бързо се скри.

Прашнопръстия избърса с ръкав лицето си и протегна ръка на Мо.

— Как си, Вълшебноезични? — попита той. — Много време измина.

Мо колебливо пое протегнатата ръка.

— Наистина много — потвърди той и погледна встрани от непознатия, сякаш очакваше да види и другиго зад него. — Влизай, че ще се простудиш до смърт. Меги твърди, че доста отдавна си вън.

— Меги ли? А, да, разбира се. — Прашнопръстия позволи Мо да го издърпа в къщата. После съсредоточено заоглежда Меги, от което тя се почувства неловко и не знаеше накъде да погледне. Накрая просто закова очите си в неговите.

— Пораснала е.

— Помниш ли я?

— Естествено.

Меги забеляза, че Мо превъртя ключа два пъти.

— На колко години стана? — Прашнопръстия й се усмихна. Беше странна усмивка. Меги не можа да реши дали е подигравателна, снизходителна, или просто смутена. Тя не се усмихна в отговор, нито му отговори.

— На дванадесет — съобщи Мо.

— Дванадесет ли? Хубава работа — Прашнопръстия отметна мокрите кичури от челото си. Косата му стигаше почти до раменете. Меги се запита какъв ли е цветът й, когато е суха. Мустаците, които обрамчваха тънките му устни, бяха червеникави като козината на уличната котка, на която Меги понякога изнасяше купичка с мляко. Бузите му също бяха покрити с брадица, рядка като първото окосмяване на юноша. Но тя не можеше да скрие белезите — три дълги бледи белега. Заради тях лицето на Прашнопръстия изглеждаше така, сякаш някога е било счупено, а после — отново залепено.

— Дванадесетгодишна — повтори той. — Разбира се. По онова време беше… на три, нали?

Мо кимна:

— Ела, ще ти дам да облечеш нещо. — Той повлече госта след себе си, изпълнен с нетърпение, сякаш изведнъж се разбърза да го скрие от Меги. — А ти — нареди й през рамо, — ти отиваш да спиш, Меги. — После без нито дума повече захлопна вратата на работилницата.

Меги остана да стърчи и да трие едно в друго замръзналите си стъпала. Ти отиваш да спиш. Случваше се Мо да я вдигне и да я стовари върху леглото като чувал с орехи, ако бе станало късно. Понякога след вечеря я гонеше из къщата, докато тя, останала без дъх от смях, не се скриеше в стаята си. А понякога беше толкова уморен, че се изтягаше на дивана, а тя му сваряваше кафе, преди да си легне. Но никога досега не я беше отпращал така грубо.

Предчувствие, лепкаво като страх, скова сърцето й: с непознатия, чието име звучеше толкова странно и същевременно толкова познато, в живота й бе нахлуло нещо заплашително. И тя си пожела — толкова силно, че сама се уплаши — да не беше викала Мо, а Прашнопръстия да бе останал навън в дъжда и пороят да го беше отнесъл.

Когато вратата на работилницата се открехна повторно, тя се сепна.

— Но ти още си тук — установи Мо. — Лягай си, Меги. Хайде. — Над носа му се бе образувала малката бръчка, която се явяваше само когато настина се тревожеше. Гледаше през нея, сякаш мислите му бяха другаде. Предчувствието в сърцето на Меги набъбна и разпери черните си криле.

— Отпрати го, Мо — помоли тя, докато баща й я избутваше към стаята й. — Моля те! Отпрати го. Не мога да го понасям.

Мо се облегна на отворената врата.

— Когато станеш утре, няма да го има. Честна дума.

— Честна дума? Без уловки? — Меги закова поглед в очите му. Винаги разбираше дали Мо лъже, колкото и да се стараеше да го скрие.

— Без уловки — повтори той и вдигна двете си ръце, за да й покаже, че не е кръстосал пръсти.

После затвори вратата зад себе си, макар да знаеше, че тя не обича да спи на затворено. Меги залепи ухо и напрегна слух. Чу тракане на съдове. А, черпеха Лисичата брада с чай, за да се стопли. Дано да хване бронхопневмония, пожела си Меги. Е, не беше нужно да е чак толкова сериозна, че да умре от болестта, като майката на учителката й по английски. Меги чу как чайникът в кухнята засвири, а после Мо хлътна обратно в работилницата, понесъл поднос с тракащи съдове.

На вратата, която водеше към работилницата на Мо, висеше тенекиена табелка. Сричайки старомодно завъртяните букви от надписа, петгодишната Меги се бе упражнявала да чете:

Има книги, които трябва да се вкусват предпазливо, други могат да бъдат погълнати, но рядко се случва някои да бъдат сдъвкани и смлени напълно.

По онова време, когато все още трябваше да се покатери на един от сандъците за книги, за да разчете табелката, Меги бе възприемала съвета за дъвкането буквално и отвратена до крайност, се бе питала как е възможно Мо да окачи на вратата си тъкмо такъв надпис.

Отдавна бе разбрала смисъла му, но сега, тази нощ, писаните слова не я интересуваха. Целта й бе да разбере изречените думи, прошепнатите тихи, почти неразбираеми слова, които си разменяха двамата мъже зад вратата.

— Не го подценявай! — дочу тя предупреждението на Прашнопръстия. Гласът му бе съвсем различен от този на Мо. Никой глас не звучеше като този на баща й. С него Мо можеше да рисува многоцветни картини в прозрачния въздух.

— Той би сторил всичко, за да я получи! — обади се отново Прашнопръстия. — А всичко, повярвай ми, означава всичко.

— Никога няма да му я дам — това беше гласът на Мо.

— Но той ще я вземе, така или иначе. Пак ти казвам — надушили са следата ти.

— Няма да е за първи път. Досега винаги съм успявал да се отърва от тях.

— Така ли? И колко дълго според теб ще трае твоят късмет? А дъщеря ти? Смяташ ли, че й харесва непрестанно да се мести от едно място на друго? Повярвай ми, знам какво говоря.

Зад вратата стана толкова тихо, че Меги почти спря да диша от страх да не я чуят мъжете.

После баща й отново проговори — колебливо, сякаш езикът му трудно оформяше думите.

— И какво… според теб да сторя?

— Ела с мен. Ще те заведа при тях. — Звънна чаша. Лъжичка се удари в порцелана. Колко големи можеха да бъдат малките звуци сред тишината. — Знаеш, че Каприкорн много цени дарбите ти, сигурно ще се зарадва, ако му я занесеш сам. Новият ти заместник е ужасен некадърник.

Каприкорн. Още едно странно име. Прашнопръстия го изплю така, сякаш се страхуваше, че звукът ще разяде езика му. Меги размърда ледените пръсти на краката си. Носът й бе замръзнал и тя не разбираше всичко, което си говореха мъжете, макар да попиваше всяка дума. В работилницата отново беше станало тихо.

— Не знам… — обади се накрая Мо. Гласът му прозвуча тъй уморено, че сърцето на Меги се сви. — Трябва да размисля. Кога според теб хората му ще бъдат тук?

— Скоро! — думата падна като камък сред тишината.

— Скоро — повтори Мо. — Добре тогава. До утре ще реша. Има ли къде да спиш?

— О, не се безпокой — отговори Прашнопръстия. — Вече се справям доста успешно, макар че нещата все още стават прекалено бързо за вкуса ми. — Смехът му не прозвуча весело. — Но бих искал да знам какво ще решиш. Може ли да се върна утре? Към обяд?

— Естествено. Взимам Меги от училище в един и половина. Ела после.

Меги чу местенето на стол. Тя припряно се шмугна в стаята си. Тъкмо хлопна вратата, и двамата излязоха от работилницата. Дръпнала завивката до брадичката, тя лежеше и подслушваше как баща й се сбогува с Прашнопръстия.

— Е, благодаря още веднъж за предупреждението — чу го да казва. Стъпките на Прашнопръстия се отдалечиха, бавни и несигурни, сякаш се колебаеше да си тръгне, сякаш не беше доизказал всичко, което бе желал. После заглъхнаха в нощта и само дъждът продължи да почуква с мокрите си пръсти по прозореца на Меги.

Когато Мо отвори вратата на стаята й, тя бързо стисна очи и се опита да диша бавно, сякаш потънала в най-дълбок невинен сън.

Мо обаче не беше глупав. Понякога бе дори ужасяващо умен.

— Меги, я ми подай едно краче — каза гой.

Тя неохотно плъзна все още ледените си пръсти изпод завивката и ги пъхна в топлата длан на Мо.

— Знаех си — установи той. — Шпионирала си. Не можеш ли поне веднъж да ме послушаш? — С въздишка пъхна стъпалото й обратно под възхитително топлото одеяло. После седна на крайчеца на леглото, прокара ръце през умореното си лице и погледна през прозореца. Косата му беше тъмна като козината на къртица. Меги беше руса като майка си, от която не бе останало нищо, освен няколко избелели снимки.

— Радвай се, че приличаш повече на нея, отколкото на мен — все повтаряше Мо. — Моята глава не е особено подходяща украса за една момичешка шия. — Но Меги си мечтаеше да прилича повече на него. Нямаше на света лице, което да обича по-силно.

— И без това нищо не разбрах от вашия разговор — промърмори тя.

— Добре.

Мо се бе втренчил през прозореца, сякаш Прашнопръстия все още беше на двора. После се изправи и тръгна към вратата. — Опитай се да поспиш — рече той.

Но на Меги не й беше до сън.

— Прашнопръстия! Що за име е това изобщо? — попита тя. — И от къде на къде те нарича Вълшебноезични?

Мо не отговори.

— А и онзи, дето те търсел… Каприкорн. Кой е той?

— Някой, когото не би трябвало да познаваш. — Баща й не се обърна. — Нали уж не беше разбрала нищо? До утре, Меги.

Този път той остави вратата отворена. Светлината от коридора падна върху леглото й. Смеси се с нощния мрак, който се процеждаше през прозореца, а Меги лежеше и чакаше тъмнината най-сетне да изчезне и да отнесе със себе си чувството за надвиснало зло.

Едва много по-късно тя разбра, че злото не се бе родило през тази нощ. Просто се бе появило отново.