Евелин Роджърс
Корона на славата (14)

Глава 14

Ели не беше мислила какво ще прави след това.

Нито пък беше мислила за болката от това, което току-що направиха, нито пък за притеснението си.

Не беше мислила колко интимно нещо беше сексът между мъжа и жената.

Не помръдваше в прегръдката на Кал и се надяваше той да мисли, че е заспала. Но хич не беше вероятно. Той току-що се бе отдръпнал от нея и също лежеше неподвижно. Дишането му постепенно се успокояваше.

Мъжете явно наистина много харесваха секса.

А на нея беше ли й харесало? Да, да му доставя удоволствие. Беше й харесал начинът, по който я гледаше, това, че я харесва. Беше й харесало усещането за устните и ръцете му върху тялото й. Особено много й бяха харесали интимните движения вътре в нея, които спряха прекалено бързо, които й причиняваха някакво непознато усещане на място, което май не знаеше, че съществува. Движенията му бяха изненадващи и приятни, но свършиха точно когато тя щеше да…

Не знаеше какво щеше да стане. Може би най-точната дума беше да експлодира. Или да избухне в пламъци. Или да бъде погълната от нощта.

Но нищо не можеше да обясни точно това, което бе почувствала. А тя никога преди не се бе чувствала по този начин.

— Ели.

Гласът му беше глух и тъмен, внимателен, както бяха ръцете му преди малко, но не й донасяше същото удоволствие.

— Какво? — Това не беше най-изисканият възможен отговор, но в момента беше много далеч от изискаността.

— Би ли ми казала какво става тук?

Тя се взираше в космите на гърдите му. Не бяха много, но правеха тялото му да изглежда много по-различно от нейното.

— Току-що правихме любов. Ако има нещо повече, мисля, че трябва да ми го кажеш веднага.

— Защото ти всъщност не знаеше. Защото само допреди няколко минути беше все още девствена.

Той отпусна прегръдката си и тя нямаше какво да направи, освен да се отдръпне и да го погледне в очите. Опита се да се прикрие с ръце. Той разбра и придърпа чаршафа върху двамата.

Ели не знаеше защо това я кара да се чувства по-добре, но беше така.

— Не знаех, че състоянието ми — не можеше да измисли по-подходяща дума — ще представлява проблем за теб.

Той се подпря на лакът и я загледа. Прииска й се да покрие лицето си с косата си. Не можеше да го направи, затова вдигна чаршафа до брадичката си.

— Проблем е, да, и по дяволите, не съм го вярвал.

Ели се зачуди дали не очакваше да му се извини. Беше готова да направи всичко за него, но не и да му каже, че съжалява, че той е първият мъж, когото е познала по този начин.

— Какво правиш обикновено? Искам да кажа — след това…

— Обичайното ми поведение няма нищо общо с нас двамата.

— Срамуваш ли се от това? Да не би да има нещо, което не сме направили?

Той въздъхна, подразнен.

— Обикновено си тръгвам. Освен ако не го правим още веднъж. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Това я ядоса и тя забрави, че се срамува. Седна в леглото, забравила дори за чаршафа.

— Сигурно съм те накарала да мислиш, че не съм чиста и непорочна. Леля Абигейл ми е казвала, че мъжете много ценят неизползваните жени. Точно така го казваше — „неизползвани“. Предполагам, че ти правиш изключение. За това наистина съжалявам. А сега се махни, моля те. Вечерята ти ще изстине.

Тя отметна косата от лицето си, изтривайки и сълзата, която се бе осмелила да се търкулне по бузата й.

Но той не помръдна. Просто лежеше там и я наблюдаваше.

После я придърпа в прегръдката си и я гушна, като нежно милваше косите й, сякаш наистина искаше да го направи. Отдръпвайки се, погледна към гърдите й, покри я с чаршафа и стана.

Внезапното му отдръпване смрази кръвта й. Значи наистина щеше да я остави и да отиде да яде? Каза си, че той прави това, което тя му каза да направи. И точно така трябваше да бъде. Тя беше неговата принцеса.

Тази мисъл отново напълни със сълзи очите й.

Но той не излезе. Отиде до легена на тясната полица до прозореца. Движеше се в светлината на лампата без никакво притеснение. Тя не можеше да свали очи от него. Беше добре сложен. Имаше силни рамене, заоблени, стегнати бедра, дълги, мускулести прасци. Дори стъпалата му бяха хубави.

Докато стоеше до легена, тя осъзна още нещо, което досега не бе знаела. По задната част на бедрата му имаше мънички ивици. Толкова мънички, че тя не би ги забелязала, ако не го наблюдаваше толкова внимателно.

Затвори очи и си представи Антонио — лежащ на земята в обора, камшика над тялото му. Представи си също и Кал — не толкова възрастен, лежащ на пристанището в Ню Орлийнс, докато баща му, който се бе отрекъл от него, го налага с бастуна.

Сълзите се застичаха отново, но този път не от гняв и болка, а от състрадание, толкова силно, че изтри всичката й гордост. Отвори очи. Той се беше обърнал.

— Казах ти, че имам белези — каза й Кал. — Сега вече имаш и ти.

— Ти не си ме наранил. Не в истинския смисъл на думата.

— Да, аз те нараних, Ели. Само че ти все още не си го осъзнала.

Той се върна до леглото и отново дръпна чаршафа. Обърна се към нея.

— Много ми хареса. Прекалено много.

Не си направи труда да й обясни какво има предвид, а тя беше достатъчно страхлива, за да не попита.

— Толкова много — добави той, — че ми се иска отново да го направим.

— След като знаеш, че съм невежа в това отношение, няма никакъв смисъл да се преструвам, че зная какво правя. Само искам да разбера можеш ли… Искам да кажа, дали е възможно… Толкова скоро…

— Възможно е, Ели. — Той се поколеба. — Да не би да казваш това заради белезите ми? Видя ги, нали?

— Разбира се, че ги видях, но ако си мислиш, че правя всичко, защото те съжалявам, много си сбъркал. Просто искам да те имам и да няма болка.

— Искаш да е по-хубаво?

— Възможно ли е?

— За мен може би не. Но за теб — да, мога да направя да се чувстваш много по-добре.

И отново, въпреки волята й, погледът й се спусна надолу по гърдите му към гъстото окосмяване под корема му. Когато беше до легена, членът му беше малък и отпуснат. А сега можеше да види как се променя. Нищо чудно, че й беше причинил болка.

Очите й отново се върнаха към неговите. Погледът му беше сериозен и в него нямаше и следа от подигравка. Кръвта й сякаш кипна и тя усети нещо вътре в себе си, каквото не бе изпитвала никога преди, не и преди ръцете му да извършат онези магически движения по кожата й.

Беше сигурна, че и той може да чуе ударите на сърцето й. И сигурно разбираше причината за накъсаното й дишане.

Той надигна чаршафа, легна до нея и я прегърна. Целувката му беше нежна и топла.

— Не си ли помисляла, че това не е добре за теб? — попита той.

В отговор тя просто отвърна на целувката му. Направи го така, както той я бе научил. Този път нейният език се плъзна към неговия и тя разбра защо на него толкова му харесват дълбоките целувки.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й и се спряха на ханша.

Ели се поразмърда, но успя да направи същото. Разбира се, не можеше да продължи да го целува, тъй като бяха много различни на ръст, но се задоволи да дразни зърното му с език.

Пръстите й се движеха по тялото му и не беше съвсем сигурна дали наистина усеща белезите му, или само си въобразява. Искаше й се само той завинаги да забрави болката, която му бяха причинили.

— Принцесо.

Гласът му беше много различен.

— Преди не те докосвах много — каза тя. — Искам сега да го направя.

— По-късно. Сега е твой ред.

Той се отдръпна леко. Тя се отпусна на леглото, а той се надигна над нея, сякаш да не й позволи да си тръгне. Като че ли тя би искала да го направи.

С ръце и устни той й показа какво всъщност е чудото на близостта между мъжа и жената. Този път, когато проникна в нея, движенията му не спряха, докато всичко не се сля в една експлозия от удоволствие, толкова интензивно, че наподобяваше болка. Тялото й затрепери и беше необходимо известно време, докато се успокои.

Сега тя разбра реакцията му от предишното им свързване. Искаше й се да се сгуши до него, да съхрани радостта си и усещането за близост и единство.

Но той не беше свършил. Разтвори краката й и отново легна върху нея. Този път влезе много по-бавно. Движенията му бяха нежни и болезнено бавни, докато тя не започна до го моли да се движи по-бързо, по-бързо, по-бързо.

Той го направи и отново доведе и двама им до екстаза.

 

 

Когато Ели се събуди рано на следващата сутрин. Кал го нямаше в леглото. Спомняше си усещането на тялото му до своето през нощта, но бе спала толкова дълбоко и спокойно в прегръдката му, че не бе усетила кога е станал.

Облече се бързо и излезе да го потърси. Но не видя нито него, нито Барон.

Може би така беше по-добре. Не знаеше какво ще му каже, а въобще нямаше представа какво ще й каже той. Отдавна беше разбрала, че конфузните ситуации се преодоляват най-добре, като се посветиш на някаква работа.

Облече ризата и панталоните на Фин, махна чаршафите от леглото и ги изпра в коритото зад къщата. Простря ги на въжето, което бе опънала още когато дойде тук. Кал се върна точно когато свършваше.

Триейки мокрите си ръце в панталоните, тя погледна към Кал, към ленената му риза и коженото яке, към пистолета на бедрото му, към ботушите му. Беше килнал шапката си назад и с тъмната си коса, сините очи и потъмнялата от слънцето кожа изглеждаше по-красив, отколкото един мъж има право.

Особено мъж, който не бе спал много предишната нощ.

Той пък погледна първо панталоните й, после прострените чаршафи.

— Какво правиш? — попита я.

Добро утро, скъпа моя принцесо. Позволете ми да ви благодаря за най-прекрасната нощ в живота ми.

Тези думи си ги бе измислила тя, докато переше. Не бе очаквала да ги чуе, но „Какво правиш?“ въобще нямаше нищо общо с поздрава, на който се бе надявала.

— Мислех, че не би ти харесало да спиш в изцапани чаршафи.

Ето. Не беше се показала ни най-малко притеснена. Кал беше този, който изглеждаше разстроен.

— А ти какво прави? — изстреля тя, въпреки че се опита да го каже мило.

— Заведох Барон на разходка.

— Той много не обича да се движи.

Кал пристъпи към нея.

— Ели…

Тя отстъпи назад.

— Би ли излял водата от коритото? Аз ще ти приготвя закуската. Сигурно умираш от глад.

Тя сложи неизядената му вечеря в паницата на Барон, после извади последното брашно, за да направи бисквити. Той я наблюдаваше през отворената врата. Ели трябваше да се занимава с нещо, иначе всичкият й самоконтрол щеше да се изпари.

— Няма да е зле да си вземеш няколко пилета — каза му тя. — Яйцата са хубава закуска, не си ли съгласен?

Той захвърли шапката си и се приближи към нея.

— Ели…

— Както и крава. Така ще имаш мляко и масло и дори горещ шоколад, ако искаш. Мисля, че Джоузеф Мърс продава шоколад. Много обичам да пия горещ шоколад сутрин. По-добре ми действа от кафето.

— Престани, Ели.

— Знам, забравих за кафето. Съжалявам. Веднага ще го направя.

— По дяволите, казах да спреш.

Тя сгъна чувала от брашното.

— Недей да го правиш толкова трудно.

— Моля те — каза той, — седни, за да поговорим.

Тя погледна към пейката.

— Предпочитам да стоя права.

Беше достатъчно дребна и достатъчно изплашена, за да седи в негово присъствие. Беше си представяла известна нежност между тях, преди да настъпи неизбежната, горчива раздяла.

Но явно нещата тази сутрин не се движеха в тази посока.

— Кажи ми истината — каза той и тя потрепери.

Започваше да мрази разговорите, които започваха с „Кажи ми истината“.

— Още ли искаш „Дабъл Ти“!

Не беше очаквала това. Въпросът беше много по-лесен от този, за който се страхуваше, най-вече защото тя самата вече си беше отговорила на него.

— Не, не съвсем. — Това беше чиста лъжа. — Татко го е дал на вуйчовците ти. А аз ще уважа решението му. — Тя се засмя тихо. — И какво ли бих могла да направя с това ранчо? Не разбирам нищо от добитък и от отглеждане на земеделски култури тук, в Тексас.

Бих могла да се науча.

Но това беше невъзможно. Жените не можеха да се справят сами, особено тук, на Запад.

Порази я една толкова болезнена мисъл, че за малко не трепна.

— Нямаш намерение да ми предложиш имението като отплата за миналата нощ, нали?

— Подобно нещо не ми е минавало през ума, Ели. Миналата нощ е нещо съвсем отделно и ако не си разбрала колко специална беше, трябва да ти кажа. Аз съм коравосърдечен кучи син почти непрекъснато, но не съм чак толкова лош.

Ръцете й изведнъж започнаха да й пречат. Не знаеше какво да прави с тях. Раздвижиха се, сякаш се управляваха сами. Тя бързо ги прибра в джобовете на панталоните.

— А Фин и Фитс? Те не я ли искат?

— Да притежават земя в чужда страна, беше тяхната мечта, но действителността се оказа прекалено сурова за тях. Сега, когато имената им вече са чисти — или поне скоро ще бъдат — те няма да възразяват повече на връщането си в Ню Орлийнс. Барът им там все още ги очаква.

— Хубаво е да имаш къде да се върнеш.

— Ти имаш Бертран Рандолф.

Тя понечи да каже да, но не можа да изрече и тази лъжа. Може би вчера би могла, но не и днес.

— Получих писмо от него и го прочетох вчера. Оженил се е за друга. Затова, ако си си мислил, че щях да се опитам да му се представя като чиста и непорочна девица, си сбъркал. Снощи и двамата може би попрекалихме, но истината е, че знаех какво правя. Наистина знаех. Ти ми показа нещо, за чието съществуване дори не бях подозирала.

Тя извърна поглед. Само ако я оставеше да опече бисквитите, сигурно нямаше да дрънка толкова много.

— Знаеш, че нямам намерение да се женя — каза той.

Ръцете й в джобовете се свиха в юмруци и тя го погледна, объркана. Изпитваше болка, по-силна от тази, която би могъл да й причини един камшик.

— Това ли си мислиш, че направих. Наистина ли вярваш, че ти предложих невинността си, за да получа брачна халка? Помисли отново. Също както и ти, аз нямам намерение да се омъжвам. Сгодих се за Бертран само защото бях дала дума на него и на леля ми. Каквото и да си мислиш за мен и въпреки всичките лъжи, които съм ти казвала, аз съм почтена жена.

— И пламенна също. Въобще нямах предвид това. Аз те харесвам, Ели, и не искам някакво недоразумение да ти причини болка.

Да бе, харесваш ме!

— Няма никакво недоразумение — каза гласно тя. — Това, което стана снощи, стана, защото исках да разбера какво означава да бъдеш с мъж и защото мислех, че ти можеш да ме научиш по-добре, от който и да е мъж, който бих могла да срещна.

— Това комплимент ли е?

— Малък.

— Много си пряма, но не мисля, че тази роля ти отива. Беше топла и женствена с мен и ми достави по-голямо удоволствие от всяка друга жена, която съм имал. Никога не съм си представял, че страстта може да трае и след това. Но ето, че тя е тук и днес. Имаме много, което можем да предложим един на друг, поне за известно време. Когато си тръгна оттук, ела с мен. Аз ще се грижа за теб. Обещавам. Не съм чак такова копеле, че да не държа на думата си.

За него това беше доста дълга реч и посланието й беше такова, каквото не бе предлагал на друга жена досега.

Ели се отпусна на пейката.

— Искаш да ти стана любовница?

— Ако искаш непременно да го кръстиш някак, защо да не бъде спътница? Мога да ти покажа света.

Имаше предвид любовница, като онази вдовица на Бертран, която умря.

За него това предложение беше истинска саможертва, диктувана от онази част от съвестта му, която още не беше мъртва. Мразеше го затова и едновременно го обичаше.

Сърцето й, разбивано толкова пъти през изминалите два дни, най-накрая се разби на толкова много парченца, че тя се съмняваше, че някога ще успее отново да го събере.

Да бъде близо до него в продължение на година, или две, или три, да е неин и едновременно с това да не го притежава, да му дарява удоволствие през нощта, да взема своята част от него и после да го гледа как се отдръпва в онази част от живота си, която тя никога няма да сподели… Не можеше да направи това. Не беше създадена за такъв живот.

Тази роля не й отиваше, както се бе изразил той.

— Благодаря ти, Кал — каза тя много, много учтиво. — Знам, че не ти беше лесно да ми направиш подобно предложение. Но по-скоро бих предпочела да изживея живота си сама. А сега, ако нямаш нищо против, оседлай конете, докато се преоблека. Трябва да се върнем в града. Недей да се тревожиш за куфара ми. Можеш да ми го донесеш по-късно или ще наема някой да дойде до тук и да ми го донесе.

Потърси да види облекчение в очите му, но те бяха толкова сурови и празни, като сини камъни. Единственият намек, че изпитваше някакво чувство, беше стиснатата му челюст, а това често се случваше, когато бе разстроен.

— От вчера са останали малко студени бисквити — каза тя. — Ще трябва да се задоволиш с тях за закуска. Все пак ще сложа кафе. Това е най-малкото, което мога да направя за теб, преди да тръгнем.

 

 

Ездата до града продължи около два часа. Тези два часа бяха най-дългите, които Кал си спомняше. Ели седеше на кобилата, изпънала гръб, оглеждайки се наоколо, сякаш виждаше тази земя за последен път, и той се зачуди дали след всичко онова, което се случи снощи, не се чувства неудобно на седлото.

Тя никога не би дала да се разбере, ако е така. Ако неговият основен порок беше нуждата да живее сам, то нейният беше инатът.

Беше права да не приема предложението му, нищо, че беше искрено. Ако тръгнеха по различни пътища, щяха да се справят по-добре. Ако живееха заедно, сигурно никой от тях нямаше да има и миг покой.

Кал изпитваше облекчение, че тя го отхвърли. Трябваше да си го повтаря непрекъснато, защото спомените от изминалата нощ бяха все още живи в съзнанието му. Кал не беше човек, който злоупотребяваше с гостоприемството на хората и харесваше жени, които притежаваха същото качество. Веднъж споделена, страстта вече я нямаше.

И защо тогава непрекъснато си спомняше чувствата, които тя го бе накарала да изпита? Защо все още усещаше топлата, копринена плът върху пръстите си? Защо вкусът й все още беше на езика му?

И защо инстинктът му подсказваше, че още не всичко е свършило?

Проговори само веднъж по време на цялото пътуване, за да я попита дали не иска да спрат за малко.

— Не — каза тя и сви рамене, — но можеш да спреш, ако искаш.

Спряха веднъж, стигнали до безмълвно съгласие, и тогава напоиха конете и ги оставиха да си починат малко. Скоро отново бяха на път.

Ели остави кобилата си в обора, за да се погрижат за нея, и Кал реши да направи същото. Тръгнаха заедно към кирпичената къща в края на града. Кал видя Джордж Холоуей, който ги зяпаше от бара, но не си направи труда да му помаха.

Беше сигурен, че няма да е минал и час и всички ще се питат какво ли е станало между тях двамата.

Влязоха в къщата и намериха сестрите и братята седнали около кухненската маса, върху която имаше разпръснати някакви документи. И четиримата пушеха пури, хванали по една чаша с кафе. Изглеждаха много доволни от себе си.

— Мислехме, че ще се забавите повече — каза Герт.

— Например седмица-две — добави Фин и намигна.

Кал му хвърли един предупредителен поглед, но не беше сигурен, че вуйчо му разбра значението му. Ели свали бонето и приглади косата си.

— От самото начало възнамерявах да се върна днес.

Кал нямаше никаква представа дали лъже или не.

— Хубаво е, че се върнахте — каза Фин — Имаме новини за вас.

Фитс махна към документите на масата.

— Това са копия, които Герт и Мей преписаха. Сър Саймън занесе оригиналите на някакъв адвокат във Виктория. Ще се върне съвсем скоро.

Кал беше сигурен, че не иска да разбира за какво се отнасят тези документи. Погледна към Ели. Изражението на лицето й говореше, че и тя се чувства по същия начин.

— Момчетата решиха да се отърват от земята — каза Герт.

Кал не знаеше защо тази новина не му носи още облекчение. Сякаш не беше настоявал за това от момента, в който пристигнаха тук.

— Решили сте, че животът в Тексас не е за вас, така ли? — попита той.

— Не исках да кажа това — отвърна Фин.

— Съвсем не — намеси се Мей. — Ние четиримата решихме да отворим нов бар в града. Онова място от другата страна на улицата не е подходящо дори за говедарите, които понякога минават оттук. Смятаме да предлагаме повече удобства и да привлечем по-добра клиентела.

Кал и Ели се спогледаха, после отново се обърнаха към масата.

— Но вие не можете! — казаха те в един глас.

— Как да не можем? — възкликна Герт. — Мей и аз имаме пари, като не включвам онези, които все още не сме получили. — Тя махна с ръка. — И недей да изглеждаш толкова изненадана, мис Ели Дейвънпорт Чейс. Казахме на новите ни партньори, че не сме ти истински лели. Нямаме никакво намерение да вземаме пари от теб. Ако не ни беше направила това предложение да дойдем тук, никога нямаше да се запознаем с момчетата.

Тя се усмихна на Фин, а Мей се усмихна на Фитс. Близнаците се усмихнаха в отговор.

Фин се обърна към Кал и се ухили леко и на него.

— Възнамеряваме да изплатим нашия дял. Откакто ни купи онзи бар в Ню Орлийнс, ние полагаме големи усилия, за да го запазим. Решихме да се откажем. Ще го продадем и ще инвестираме парите тук, в Глори. Това е съдържанието на единия от документите, които сър Саймън занесе във Виктория.

— Най-добре ще е да седнете, преди да чуете останалото — предложи Герт.

— Предпочитам да стоя — казаха едновременно Кал и Ели.

— Продавате ранчото на Олдън Фаулър, нали? — попита Ели.

— Грешиш — отвърна Фин. — Подаряваме го.

— На кого, по дяволите, го подарявате? — попита Кал.

— На теб и Ели.

Двамата впериха погледи един в друг, после отново се обърнаха към масата.

— Недейте да се пулите така — каза Фин. — Добре ме чухте.

— Идеята беше на момчетата — каза Герт.

— Но ние веднага се съгласихме с нея — допълни Мей. — Олдън Фаулър ще трябва да си купи някой друг парцел. „Дабъл Ти“ не е за продан.

— Само че вече не се казва „Дабъл Ти“ — обади се Фин. — Искахме нещо по-елегантно като знак на благодарност към племенника, който ни подкрепяше през всичките тези години.

— И като знак на благодарност към младата жена, която ни спаси от изпълнения със скука живот в Ню Орлийнс — допълни Герт.

— Вече се нарича „Корона на славата“ — обяви високопарно Фин.

— Заради името на града — обади се Фитс. — Нали се сещате?

— Въобще не се сещаме — каза Кал. — Няма да вземем земята ви.

— Разбира се, че няма — добави Ели.

Фин поклати глава, после вирна упорито брадичка.

— Нямате избор. Документите вече са готови.

— Няма никакъв начин Кал и аз да притежаваме едно и също нещо — каза Ели.

— Не съм сигурна, че си права — обади се Герт. — Освен това вие не притежавате земята като съдружници.

— Ти си добро момче, племеннико, но все още не си съвсем готов да споделиш живота си с някого — каза Фин.

— Не и като нас — добави Фитс и потупа ръката на Мей.

— Момчетата разделиха имението по средата — каза Мей и дръпна от пурата си. — Разделителната линия минава през коридора, който разделя къщата на две. Ние с Герт решихме ти, Ели, да получиш спалнята. Кал, ти вземаш кухнята. Сами ще трябва да се разберете кой ще вземе Барон. Трудно е да се раздели куче на две.

Кал изведнъж реши, че може би все пак ще е по-добре, ако седне. Ели взе същото решение в същия момент. Отпуснаха се на столовете и се осмелиха да се погледнат.

„Корона на славата“.

Това просто не можеше да бъде вярно!