Евелин Роджърс
Корона на славата (1)

Глава 1

Ню Орлийнс октомври, 1840 г.

 

През един мъглив есенен следобед Кал Хардин пристигна в родния си град, за да погребе майка си, а после да изчезне колкото е възможно по-бързо. Нямаше никакво значение къде щеше да отиде. Никога не е имало, стига да беше далеч от Ню Орлийнс.

Беше купил украсен с ангели свод — блатистата почва не позволяваше да погребват мъртвите в земята, — но нямаше как да плати на свещеник. Баща му беше направил това невъзможно още преди много години.

Кал стоеше в неосветената част на гробището. Прогони всички мисли за Реймънд Хардин. Този ден беше само на Маргарет О’Мали Хардин Брусар. Докато беше жива, тя едва ли имаше много специални дни. Кал щеше да се погрижи да направи всичко по силите си поне след смъртта й да я помнят с добро.

— Бедната Маргарет — каза вуйчо му Финбар О’Мали и застана от лявата му страна. Пристъпи от крак на крак и повтори: — Бедната Маргарет. — После сведе глава, сбогувайки се безмълвно с мъртвата.

— Нека скъпата ни сестра почива в мир — обади се вуйчо Фитсджералд О’Мали, който стоеше от дясната страна на Кал. Също както близнака си Фин, Фитс пристъпи от крак на крак, като се оглеждаше, сякаш очакваше да се случи нещо лошо.

Близнаците бяха на петдесет и четири години, ниски, с прошарени червени коси и си приличаха като две капки вода, въпреки че Фин беше първородният, а Фитс имаше малък белег на бузата си. Обичаха картите, уискито и жените — не задължително в този ред — и избягваха тежката работа винаги, когато имаха възможност. Кал не искаше нищо от тях, освен прошката им за минали грехове.

За неща, които той никога нямаше да прости, нито да забрави.

След прощалните думи на близнаците, ритуалът, воден от собственика на погребалното бюро, продължи. Никой от малката група опечалени не го слушаше. Вместо това хвърляха бързи погледи към вятърничавия, вечно скитащ син на мъртвата.

Стига толкова с достойнството, помисли си Кал. Свали шапката ниско над очите си. Мъката в тях си беше само негова. Не даваше и пет пари за опечалените, с изключение на вуйчовците си. Но не и за забулената жена, която стоеше зад него в мъглата, на известно разстояние от гробницата, която съвсем скоро щеше да приеме останките на Маргарет. Каквото и да беше привлякло тук жената в черно, то нямаше нищо общо с любопитството. Беше прекалено напрегната.

Кал не бе успял да види очите на жената през воала, но усещаше погледа й в гърба си. Стоеше неподвижна, като паметниците наоколо, но изгаряше от чувства, чиято сила той почти можеше да усети.

Вперил очи в ковчега, замислен за жената в черно, Кал изведнъж изпита чувство, че се задушава. В реакцията му нямаше никакъв смисъл. Никой и нищо не можеше да му повлияе. Никога. Мъжете казваха, че е студен, безсърдечен кучи син. Жените използваха по-меки, по-съблазнителни определения, но резултатът беше един и същ. Никой не се сближаваше с него. Никой не искаше.

Забулената жена зад него не изглеждаше съблазнителна. Кал разпознаваше враговете си инстинктивно. А каквито и да бяха целта й или миналото й, тя определено беше една от тях.

— Момче, трябва да поговорим.

Кал погледна към вуйчо Фин и чувството, че е хванат в капан, изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Може би е от обстановката, каза си той — мъглата, тъжния повод. Освен това и в най-хубавите си дни, прекарани в Ню Орлийнс, той никога не можеше да диша спокойно.

А това определено не беше от хубавите дни. Може и да беше студен и безсърдечен, но обичаше майка си по свой собствен начин и изпитваше чувство за вина, защото не беше сигурен, че й го е показал.

Фин го дръпна за ръкава.

— Слушаш ли ме, момче?

От другата му страна Фитс се приближи още.

— Ей, имаме важни неща за обсъждане. — Гласът му звучеше страхливо като на брат му.

И двамата сякаш не ги свърташе на едно място, особено след като Кал дойде на гробището. След половинчасовото стоене в мъглата, показвайки истинска скръб, вече бяха на крачка от загубата на контрол. Реакцията им беше странна, като се има предвид, че погребваха сестра си.

Никога през живота си Кал не бе присъствал на погребение. Чудеше се дали винаги всичко е толкова странно, почти неземно.

Погледна през рамо, за да види дали забулената жена ги гледа. Но нея я нямаше. Изпита внезапно чувство за загуба, но то не трая дълго. Ако наистина му беше враг, щяха да се срещнат отново.

Не можеше да разбере защо Фин и Фитс са толкова разтревожени.

Преди някой от близнаците да е успял да каже още нещо, дойде време да внесат ковчега в гробницата. Може би трябваше да каже нещо пред мъртвото тяло на майка си, едно последно сбогом от единственото й дете.

Каквото и да трябваше да й каже, не беше предназначено за чужди уши. Освен това трябваше да говори с нея миналата седмица, когато беше все още жива. Но както толкова често се случваше, той не беше с нея, когато трябваше.

По дяволите, едва бе успял да дойде до гробището навреме за погребението.

Дървеният ковчег легна на приготвената полица. Отвън се чу тропот на карета. Фин и Фитс подскочиха и Кал би могъл да се закълне, че видя ужас в очите им.

По-скоро объркан, отколкото разтревожен, той погледна към каретата, обвита с черен креп, която спря зад празната катафалка. Вратата се отвори и отвътре се показа един младеж. Сведените му рамене и начинът, по който погледът му се стрелкаше наляво-надясно, но никога напред, подсказваха, че това е последното място, където би искал да бъде.

Кал успя да види очите му — пронизващо сини и изпълнени с презрение. Това бяха очите на рода Хардин — и цвета, и презрението. Не можеше да не ги познае. Това бяха същите очи, които се взираха всеки ден в него от огледалото.

Замръзна на мястото си. Въпреки че никога преди не беше виждал Кордоба Хардин, знаеше името му и разбираше какво го кара да иска да избяга. Би се изненадал, ако полубратът му се чувстваше по друг начин. Като се изключат обстоятелствата около раждането им, те не означаваха нищо един за друг.

За момент кръстосаха погледи, после момчето леко се поклони. Обърна се към каретата и подаде ръка на една жена, която грациозно стъпи на земята. След това слезе някаква негърка, притиснала бебе в обятията си. Всички бяха облечени в черно, с изключение на бебето, повито в розово одеяло.

Докато вуйчовците му си шушукаха, Кал остана на мястото си, чакайки останалите Хардиновци да дойдат при него. Беше вперил поглед във върховете на мачтите на една шхуна, закотвена в близкия канал. Тези хора нямаха място тук. Нека се грижат за паметта на Реймънд Хардин и да оставят Маргарет О’Мали на мира.

Момчето погледна предизвикателно към Кал и отиде зад негърката, оставяйки жената да пристъпи напред сама. Тя бързо измина делящото ги разстояние, без да обръща внимание на никого, освен на Кал.

— Мосю Хардин. — Все още говореше с френски акцент, въпреки че бе прекарала в Ню Орлийнс половината от живота си. Или поне така му бяха казали Фитс и Фин.

— Мисис Хардин — отвърна Кал и пое протегнатата й ръка.

— Моля, приемете съболезнованията ми за голямата загуба — каза тя.

— Не бях виждал майка си доста дълго време.

— Quel dommage^[1]! А вече никога няма да я видите отново.

Гласът й беше нежен, но думите подозрително приличаха на укор. Третата жена на Реймънд не беше толкова деликатна, колкото изглеждаше.

— Изненадан съм да ви видя тук — каза Кал. — Мислех, че сте се наситили на погребения и гробища.

— Да, това беше тъжна седмица — първо Реймънд, а сега и милата ви майка. Мислех, че ще ви видя на неговото погребение. Гробницата е съвсем наблизо. Мога да ви я покажа, ако искате.

— Не искам. Съмнявам се, че наистина сте ме очаквали.

— Наистина е жалко. Правим това, което трябва, не е ли така?

— Правим това, което трябва.

Колко учтиви бяха, говорейки си толкова спокойно, сякаш Реймънд Хардин не беше едно егоистично, арогантно копеле, сякаш не беше опозорил и изоставил жената, която лежеше мъртва само на няколко стъпки от тях.

Каква беше за него тази жена? Мащеха? Реймънд сигурно много се е смял, когато се ожени за жена, по-млада от първородния му син. Но смехът излезе за негова сметка. Тя сигурно го е изтощила. Здрав и силен по принцип, той започнал да кашля лошо две години след като прибрал френската красавица в леглото си.

А имаше ли някаква връзка смъртта на майка му с неговата? Кал смяташе, че има. Тя винаги защитаваше това копеле, прощаваше му всичко. Може би се бе вкопчила в живота само докато мъжът, който тя все още смяташе за свой съпруг, се пресели в небитието.

Погледна зад вдовицата на баща си към Корд. Сигурно вече беше на петнайсет — син на втората съпруга. Испанската кръв на момчето личеше в по-резките черти на лицето. Косата му беше по-черна от тази на Кал.

Ами бебето, единствената дъщеря на Реймънд и единствено дете на съпруга номер три? Сякаш прочела мислите му, Адриан Хардин се обърна към негърката и протегна ръце към последното отроче на Реймънд. Може би тя ще израсне, мразейки паметта на баща си, както я мразеха двамата му синове.

Вдовицата разгъна одеялото и Кал погледна към сестра си. Беше руса и розова и се взираше в него, без да мига, с едни познати сини очи. Той беше на трийсет и две — твърде стар и твърде суров, за да се развълнува от подобна гледка, въпреки че момиченцето беше много красиво.

— Казва се Мадлен.

Името прозвуча като музика.

— Ще й викат Мади.

— Може би. Баща ви я наричаше Мадлен, аз също. Тя е само на шест месеца. Твърде малка, за да остане сираче.

Кал можеше да й каже, че е бил само на осем, когато Реймънд го е изоставил и е осиротял по особено жесток начин с майка, затворила се в себе си, и баща, който публично я наричаше курва. Но това щеше да прозвучи като самосъжаление от негова страна — емоция, на която отдавна бе спрял да се поддава.

Мъглата се сгъсти и започна леко да ръми.

Адриан Хардин зави детето и го подаде на негърката.

— Аз ви съчувствам, мосю, макар да знам, че не сте молили за моето съчувствие. Ако някога искате да говорите, ще ви изслушам. Затова дойдох, както и да ви изкажа съболезнованията си.

Тя се обърна към каретата, следвана от прислужницата. Двамата братя останаха за момент така, вперили поглед един в друг, и тогава, след още един бърз поклон, Корд се върна в каретата. Кал ги гледаше как се отдалечават. Съмняваше се, че някога отново ще види някой от рода Хардин. Би трябвало да изпитва задоволство, но усещането беше за огромна празнота.

Около него така наречените опечалени се отправяха към каруците си. Шоуто свърши, помисли си той. Размени няколко думи с погребалния агент. Каза му, че всичко е било подготвено добре. И така трябваше да бъде. Бе платил солидна сума преди няколко месеца, предчувствайки, че майка му скоро ще умре.

В интерес на истината, тя умираше в продължение на години.

Когато и катафалката тръгна обратно, Кал изпита моментно облекчение. Беше доволен, че церемонията свърши. И тогава отново видя забулената жена. Стоеше на пътя и го гледаше — малка неясна фигура в дъжда, но също така внушителна, сякаш всичките сили на вселената не биха могли да я помръднат от мястото й.

Инстинктът и някакво чувство за неизбежност го привличаха към нея, но преди да е успял да направи и една крачка, тя се обърна, наметката й се завъртя около нея и тя изчезна сред надгробните камъни.

Кал не беше фантазьор, но за момент се зачуди дали това не беше някакво привидение — духът на неосветената земя. Ако я беше докоснал, нямаше ли да се опари, или ръката му щеше да премине през въздух?

Изведнъж го обзе умора. Появата на неговото почти семейство, забулената жена, последното сбогом… всичко си казваше думата. Беше прав да мрази Ню Орлийнс. Нищо хубаво не се бе случило тук за него, дори раждането му.

Обърна се към вуйчовците си, последните и най-искрени опечалени.

— Искахте да говорим?

— Не тук, момче — отвърна Фин.

— Трябва да поговорим насаме — каза Фитс, — преди отново да тръгнеш на път.

От периферията на шапката на Кал капеха дъждовни капки.

— Тук няма кой да ни чуе, освен мъртвите. А те няма да кажат на никого.

Два чифта зелени очи се стрелнаха към надгробните камъни.

Фин извика:

— Залегни!

Близнаците се хвърлиха на земята в момента, когато се чу изстрелът. Кал беше зад тях с изваден пистолет. Чадърът на Фин отхвръкна към гробницата на сестра му. Настана тишина.

— Добре ли си, момче — обади се Фин.

Кал присви очи в посоката, от която бе дошъл изстрелът, но не видя нищо, освен безмълвни надгробни камъни. Изправи се бавно, очаквайки всеки момент да усети парването на куршум, но този път нищо не наруши тишината. Бързо огледа мястото, където би трябвало да е бил стрелецът, но дъждът вече бе заличил всички следи.

Ако беше мъж. Спомни си за забулената в черно жена. Беше изчезнала в друга посока, но би могла да заобиколи, за да застане на по-удобна позиция. Дори дребен човек като нея би могъл да стреля, ако беше достатъчно ядосан, или наранен, или изгарящ от чувство за отмъщение. С подходящ мотив, една жена би могла да бъде много по-опасна от мъж.

Вече обстановката не му изглеждаше неземна. Изстрелът беше съвсем, съвсем действителен.

Обърна се към вуйчовците си:

— Може би не сме били мишени. Може би нечий пистолет е гръмнал случайно.

Фин вдигна чадъра си и показа дупката в него.

— Точно ние бяхме мишените. Точно това се опитвахме да ти кажем: има някой в Ню Орлийнс, който няма да се успокои, докато не се присъединим към обичаната ни сестра в гробницата й.

 

 

— Добре, да поговорим. Какво става?

Тримата се намираха в къщата, която Кал беше купил преди години за майка си и вуйчовците си. Бяха се преоблекли и седяха пред огъня, като допълнително се сгряваха с ирландско уиски.

Фин отпи от чашата си. Фитс направи същото.

— Някой иска да умрем — каза Фин.

— Стрелял е по нас и преди — допълни Фитс.

— Как разбрахте, че е мъж.

— Я се стегни, момче. Коя жена би стреляла в гробище?

Кал не разбираше какво значение има мястото, но замълча.

— Както и да е, виждали сме го. Не изглежда много добре, но все пак личи, че е мъж.

— Колко пъти сте го виждали?

— Два. И двата пъти, след като бяхме играли играта на късмета. Знам какво приказват хората, момче, но ние не мамим. Наистина тогава спечелихме доста изненадващо. Онзи поп купа изненада и нас не по-малко от останалите.

Кал си казваше, че трябва да бъде търпелив. Най-накрая щяха да обяснят всичко.

Докато Фин говореше, Фитс стана, за да напълни отново чашите. Кал отказа. Чашата му беше почти пълна от първото наливане.

В огъня изпука съчка. Близнаците подскочиха.

— Отпуснете се — каза им Кал. — В безопасност сте.

— Лесно е да се каже — отвърна Фин. — Ти не си бил на мушката… а, забравих. С твоите непрекъснати пътешествия, срещи с дами и бързо печелене на пари, сигурно си си спечелил някой друг враг.

Кал не се остави да го подведат. Дори и покрай главите им да свистят куршуми, вуйчовците му нямаше да спрат да любопитстват за подробностите от чергарския му живот.

— Играта на късмета — каза Кал, без да обръща внимание на намека. — Не искате ли да ми разкажете малко повече?

— Бяхме в кръчмата — започна Фин — и както обикновено работехме. Нали знаеш, смятаме да ти се отплатим някой ден. Имаме планове. Не сме пройдохи, за каквито ни мислиш.

— Играта — настоя Кал. Ако питаха него, не му дължаха нищо, тъй като се бяха грижили за сестра си през всичките тези години, докато собственият й син кръстосваше страната.

— Едни наши познати играят всяка събота карти. Онази нощ — беше може би преди около месец — ни убедиха да се присъединим към тях. Знаем, че нямаш нищо против да играем комар, нищо, че нямаме късмет — както неведнъж сме доказвали, — но нямаше да е учтиво като собственици да откажем.

Човек на малкото думи, на Кал му се искаше да може да накара вуйчо си да побърза, но досега още не бе измислил как.

Фитс наля още веднъж, докато Фин продължаваше със спомените си.

— Влезе един непознат. Във вените му нямаше и капчица ирландска кръв, за разлика от обичайните ни клиенти, но имаше пари. А кои сме ние, че да го връщаме обратно навън?

— И кой беше той?

— Каза, че се казва Чейс. По-късно разбрахме, че има шивашко ателие на Роял Стрийт. Всъщност — имаше. След изстрела…

Фин млъкна.

— Този изстрел — каза Кал — за вас ли беше предназначен, или за Чейс?

— Когато му дойде времето, момче. Има още доста да ти казвам за картите. Чейс губеше непрекъснато. Стана късно и си бяхме пийнали доста грог. Чейс извади някаква хартия от джоба си и я сложи на масата. Каза, че я залага срещу цялата ни печалба. Естествено, ние се съгласихме.

— Естествено. Направихте ли си труда поне да прочетете за какво става дума?

— Ти за глупаци ли ни вземаш? Кажи му какъв беше залогът, Фитс.

— Земя — прошепна Фитс, сякаш това беше някакво заклинание. — Почти пет хиляди акра първокачествена земя. Наричат я „Дабъл Ти“. Съвсем ясно се разбрахме за залозите. Ние рискувахме не повече от петдесет долара. Човек едва ли би могъл да сгреши при такъв залог.

— Играехме покер — продължи Фин. — Чейс разбърка картите толкова бързо, че не виждахме почти нищо, но пък и добре си бяхме пийнали.

— Имахме три попа — обади се Фитс, — тройка и двойка. Дадохме двойката и тройката, или поне така мислехме, и поискахме още две карти. Тогава свалихме картите — същите три попа и две двойки.

— Фул — каза Кал.

— Но нещо не беше наред. — Фин погледна към брат си, после отново към Кал. — Допуснали сме грешка, когато сме давали картите. Изхвърлили сме тройката, но вместо двойката сме дали и попа купа. Вече се бяхме примирили със загубата. Но попът се оказа там, както и двойките. Когато свалихме картите, някои забелязаха глупавата ни грешка. Започнаха да мърморят и да говорят за измама, въпреки че така и не разбрахме как го измислиха.

— Има хора, които винаги ще поставят под въпрос късмета на другите — каза Фитс, клатейки глава.

— Какво държеше Чейс?

— Така и не видяхме. Погледна нашите карти и веднага захвърли своите. Слуховете за тези, които мамят на карти, се разпространяват бързо. Нашата репутация не е особено добра, що се отнася до побеждаването, но пък можеш да си сигурен, че имаме само една-две победи с измама.

Фитс остави чашата си на масата. Погледът му шареше из стаята, сякаш търсеше натрапници.

— Но това не е най-лошото. Някои казват, че сме също така и убийци.

Кал реши, че е време за глътка уиски.

— Да позная ли? Чейс е бил убит.

— Да, с изстрел в гърба два дни след случая — каза Фин и кимна със сериозно изражение. — Разправят, че са ни видели наблизо. Истината беше, че скъпата ти майка беше на легло и имаше нужда от помощта ни. Бяхме при нея в нощта на убийството, но бедничката беше в треска и не можа да потвърди думите ни. Така че само ние можехме да се закълнем в невинността си. Но има хора, които не вярват в честността на ирландците, както и сам знаеш.

— Ние сме любовници, не убийци — вметна Фин. — Всеки би ти го казал, стига да не се наслаждаваше на лъжливите слухове.

— Защо бихте искали Чейс да умре?

— Говореше се, че ще ни съди, че сме спечелили земята му с измама.

Близнаците замълчаха — нещо доста необичайно за тях.

— Кога започнаха да стрелят по вас? — попита Кал.

— След като счупиха стъклото ни с камък. Една седмица след смъртта на Чейс. Сменихме го — стъклото, де — и ни излезе доста солено, но не искаме никакви компенсации. Бележката, с която беше увит камъкът, стана причина за безпокойство. Искаха да прехвърлим правата върху земята на банката с писмено уверение, че някой ще си ги потърси съвсем скоро. Естествено я хвърлихме.

— Бележката?

— Да. Не приемаме такива глупости на сериозно.

— Докато не започна стрелбата.

— Досега два пъти, като не броим днес.

Кал потри челото си.

— Жената на гробището. Виждали ли сте я преди?

— Каква жена, момче?

— Онази с черния воал. Изчезна за известно време, после се появи на пътя, където беше катафалката.

Братята се спогледаха. Очевидно нямаха никаква представа за какво им говори. Кал си помисли, че наистина започва да си фантазира, свързвайки я с неприятностите на братята О’Мали. Може би наистина е била призрак.

Отново потри челото си. Никога не го бе боляла глава, а сега го болеше.

— Съобщихте ли за това на полицията?

— С тези слухове, че самите ние сме убийци? Нямахме свидетел. А нали ги знаеш властите — ще кажат, че се опитваме да свалим подозрението от себе си.

Братята си размениха лукави погледи. Кал ги беше виждал и преди да се споглеждат така, затова пак отпи от уискито си. Главата му пулсираше. Бяха му съобщили куп неприятни неща, но той знаеше, че още не са му казали най-лошото.

Фин се престраши. Усмихна се.

— Когато скъпата ти майка умря, нека почива в мир, ни дойде една идея — сякаш тя ни я подсказа от отвъдното.

Кал допи уискито си и даде знак, че иска още.

— Това беше пръстът на съдбата — обади се Фитс. — Попът купа се оказа решаващата карта, а ние отдавна те наричаме Крал Кал^[2], тъй като сестра ни те кръсти на великия ирландски крал Калаган.

— Искаме да те помолим да продадеш всичко в Ню Орлийнс — продължи Фин. — Знаем, че това място е свързано с болезнени спомени за теб. Ела с нас в Тексас. Той сега е Република със свои собствени закони, нова държава, нова земя. Помисли си. Пет хиляди акра първокачествена земя ни очаква на малко повече от петдесет мили от брега. Там било същински рай, или поне така сме чували.

— А чували ли сте за команчите? А за мексиканската армия, която заплашва, че отново ще нахлуе? За страната ни настанаха трудни времена през последните години, но в Тексас е най-трудно.

Би могъл да продължи, като им каже, че той самият бе имал намерение да инвестира там след паниката от 1837 г., но сметна, че рискът е прекалено голям. Освен това предпочиташе да живее в града, особено в онези градове на изток. В Тексас беше диво и нецивилизовано. А и с тази сган, която непрекъснато нахлуваше през границите, едва ли нещо щеше някога да се промени.

— Ако този стрелец е имал сериозни намерения — каза той, опитвайки се да ги накара да мислят трезво, — би могъл да ви убие, когато си поиска. Днес, например. Тримата бяхме лесна мишена. Той не иска нищо повече от това да ви изплаши.

— Вече сме достатъчно изплашени — отвърна Фитс.

— Можем да допуснем, племеннико, че е лош стрелец. Което не означава, че в един момент няма да ни улучи, ако има достатъчно късмет. Дори лошите стрелци понякога улучват.

Фин кимна в съгласие.

— Ти си човек, който е свикнал да притежава разни неща. Въпреки всичко, което си ни казвал, тази кръчма никога не е била наша. Нямахме нищо против да се грижим за болната ти майка. Но обстоятелствата се промениха. Тази земя дойде като отговор на молитвите ни.

„Лошо се молите — помисли си Кал, но пък знаете как да предизвиквате съвестта на хората.“ Погледна първо единия брат, после другия. Колкото и да ги обичаше, Фитс и Фин никога нямаше да успеят да го замъкнат в Тексас. Но явно бяха в беда и той някак си щеше да ги измъкне от нея.

Но не и като избяга в Тексас. Тази идея беше направо абсурдна.