Херман Хесе
Лулу (7) (Едно младежко преживяване, посветено на Е. Т. А. Хофман, написано в 1900 година)

7

Когато на другия ден рано сутринта Лаушер слезе в салона на пивницата, Лулу вече се занимаваше с чашите. Двамата седнаха на чаша димящо кафе. На госта Лулу се видя необикновено променена. Една почти царствена яснота грееше на нейното чисто, приятно лице и особена доброта и мъдрост сияеха в красивите й дълбоки очи.

— Лулу, вие изведнъж сте станали по-красива! — каза Лаушер с удивление. — Не знаех, че това е възможно.

Тя се усмихна и кимна.

— Да, сънувах един сън, един сън…

С почуда в очите поетът запита през масата.

— Не — отвърна тя, — не бива да го разказвам.

В този момент утринното слънце надникна в прозореца и заблестя над тъмните коси на красивата Лулу, гордо и златно като ореол. Благоговейно, с меланхолна радост, погледът на поета се прикова в прелестния й лик. Лулу му кимна, усмихна се отново и каза:

— Трябва още и да ви благодаря, мили господин Лаушер. Вчера вие ми подарихте стихове, които ми се виждат хубави, макар че не мога да ги разбера напълно.

— Миналата вечер беше много душна — каза Лаушер и се взря в очите на хубавицата. — Мога ли още веднъж да видя листа?

Тя му го подаде. Той тихичко го прочете повторно, сгъна го и го скри в джоба си. Красивата Лулу го изгледа мълчешком и замислено кимна с глава. В този момент се чу, че стопанинът слиза по стълбището, Лулу скочи и се залови за сутрешната си работа. Поздравявайки, влезе дребният набит стопанин.

— Добро утро, господин Мюлер — отговори Херман Лаушер. — Днес за последен път съм ваш гост. Утре на ранина заминавам.

— Но аз мислех, господин Лаушер…

— Е, добре, за тази вечер изстудете няколко бутилки шампанско и ни подредете вътрешната стая за прощално тържество.

— Както заповяда господин Лаушер.

Лаушер напусна помещението и гостилницата и тръгна да посети Лудвиг Угел, своя любимец, за да прекарат заедно този последен ден.

Откъм, малката стаичка на Угел на Щайнгаусщрасе вече ехтеше утринна музика. Угел беше по риза, още несресан, край масата със сервирано кафе, и свиреше на чудесната си цигулка, бе удоволствие да го слушаш. Цялата стаичка беше огряна от слънце.

— Истина ли е, че утре искаш да отпътуваш? — извика Угел, посрещайки поета, който беше не по-малко удивен.

— Откъде знаеш?

— От Дредихум.

— Дредихум? И дяволът не би проумял това.

— Да, старецът беше до полунощ при мен. Смахнат човек! Той отново разправяше надълго и нашироко чудати истории за принцеси, за градини с лилии и тям подобни. Смята, че аз би трябвало да избавя принцесата. Той се бил измамил в теб: ти не си бил истинската арфа Сребърна песен. Побъркан, нали? Не разбрах нито дума.

— Аз го разбирам — каза Лаушер тихо. — Старецът има право.

Още известно време той слуша Угел, който сега доизсвири започнатата соната. Малко по-късно двамата приятели ръка за ръка напуснаха града и тръгнаха по плохингската пътека към гората. Говориха малко; немееха пред сбогуването. Над красивите възвишения и високопланинските пасища утрото беше топло и блестящо. Скоро пътеката навлезе в гъстата гора и двамата, тръгнали на разходка, легнаха отстрани на пътя в хладната трева.

— Трябва да наберем един букет за красивата Лулу — каза Угел и започна, както лежеше, да къса големи клонки папрат.

— Да — съгласи се другият тихо, — букет за красивата Лулу.

Той изскубна от земята едно много високо стебло с червен цвят.

— Вземи и това. Червен цвят на бесниче, иначе аз нямам какво да й дам. Цвят див, трескавочервен и отровен…

Той не изрече нищо повече; в гърлото му сладко и горчиво се надигаше нещо като хълцане. Помръкнал, Лаушер се отвърна; ала Угел обви раменете му с ръка, легна до него и с един отклоняващ жест му посочи чудноватата игра на светлината в светлозелената шума. Всеки от двамата мислеше за своята любов и така смълчани, те дълго време почиваха. Над тях бяха короните на дърветата и небето, над челата им минаваха повеите на силен, хладен вятър, над очите им, може би за последен път, щастливата младост разстилаше своето синьо, пълно с предчувствия небе. Угел тихо подхвана песента:

Княгинята нарича се Елизабет —

сиянието слънчево е тя навред.

Бих искал аз с такова име ясно

да се прекланям и да се захласна

пред красотата ярка на Елизабет,

което да струи от розите безчет,

да бъде леко като листите тъй нежни

и бяло като всички рози белоснежни,

да е отблясъка златист на вечер синя,

да бъде гордо като устни на княгиня

и чисто като нейното чело, да пее

за щастието и за мъката, копнея

с такова име весело и тъжно да живея.

Безбурната тъга на красивия час разпъваше гърдите на приятеля в болка и наслада. Той затвори очи, от душата му се надигна ликът на красивата Лулу, както я бе видял тази сутрин, тъй озарена от слънцето, тъй мила, тъй грейнала, умна и недостигаема, че сърцето му затуптя с неспокойни мъчителни удари. С въздишка прокара ръка по челото си, почна да си вее с червения цвят и запя:

Аз искам да се поклоня в чудесни,

предани до болка пози,

да ти изсвиря на цигулка песни,

червени като кръв и рози.

 

Аз искам ням пред теб да коленича,

тъй както пред царица млада,

аз искам с розите да те накича,

червена като кръв награда.

 

Аз искам да се моля с глас пред тебе,

тъй както пред светица властна,

с моята отблъсната от тебе

любов и мойта песен страстна.

Угел едва бе привършил, когато от дебрите на гората към двамата легнали на тревата приятели извика философът Дредихум. Като вдигнаха глави, те го съзряха да идва през храстите.

— Добър ден — каза той, приближавайки се. — Добър ден, приятели мои. Вземете и това към вашия букет за красивата Лулу. — С тези думи подаде на Лаушер голяма бяла лилия. Веднага след това се разположи удобно срещу приятелите на една покрита с мъх канара.

— Кажете, вълшебнико — заговори Лаушер, — щом сте навсякъде и знаете всичко, коя е в действителност красивата Лулу?

— Много питате — подсмихна се сивобрадият. — Тя самата не знае; че е несъща сестра на проклетата Мюлер, вие, естествено, не вярвате, аз също. Самата Лулу не е запомнила нито баща, нито майка и единственият й документ от родния край е строфата от една несравнима песен, от време на време тя я пее и в песента се споменава, че някой си крал, който не знае мъка, бил неин баща.

— Глупости! — изруга Угел раздразнено.

— Защо, мили господине? — отвърна кротко старецът. — Но както и да е, до такива тайни не бива много да се докосваме… Господин Лаушер, чувам, че утре сте искали да ни напуснете, нас и тази страна? Как е възможно човек и да се измами! Бих могъл да се обзаложа, че вие ще останете по-дълго тук, че вие, както ми се струва, тъкмо заради Лулу…

— Достатъчно, достатъчно, господине — неудържимо го прекъсна Лаушер, кипнал от гняв. — С какво, по дяволите, ви засягат любовните приключения на другите хора?

— Не така буйно — успокои го с усмивка философът. — Съвсем не става дума за това, многоуважаеми. Да се занимавам със заплитанията на чуждите съдби, особено съдбите на поети, принадлежи към моята наука. За мен няма съмнение, че между вас и нашата Лулу съществуват известни тънки магически връзки, макар и, както подозирам, засега на пътя на вашето плодотворно въздействие още да лежат непреодолими препятствия.

— Обяснете ми всичко това, моля, по-точно — каза поетът хладно, но все пак любопитно.

Старият сви рамене.

— Е, и — каза той, — всяко по-високо издигнато човешко същество инстинктивно се стреми към онази хармония, която се състои в щастливото равновесие между съзнателното и несъзнателното. Но докато разрушаващият дуализъм изглежда житейско начало на мислещото и копнеещите натури от все сърце по полуразбираем инстинкт са склонни на съюз със стремящите се към противното. Вие ме разбирате. Такива съюзи могат да бъдат сключени без думи, дори без да се съзнават, могат да бъдат неузнати родства, да съществуват и да действат чисто по усет. Във всеки случай са предопределени и стоят извън сферата на личностната воля. Те са един неизмеримо важен елемент на това, което назоваваме съдба. Ставало е така, че същинският, благотворният живот на някой такъв съюз е започвал едва в миговете на раздяла и отричане; защото той подчинява нашето желание, от чиято власт се изплъзва онази симпатия.

— Разбирам ви — каза Лаушер с променен тон. — Вие, изглежда, сте мой приятел, господин Дредихум.

— Съмнявате ли се в това? — усмихна се той весело. — Днес трябва да дойдете на прощалното ни тържество в „Короната“.

— Ще видя, господин Лаушер. Според известни пресмятания за тази вечер може би ми е отредена по-важна задача, осъществяването на една стара мечта… Но може би ще успея да обединя и двете. Довиждане.

Той скочи, сбогува се, като махна с ръка, и бързо изчезна по пътя, който водеше към долината.

Приятелите останаха до обяд в гората, и двамата изпълнени с мисли за раздялата и всеки погълнат от своята любов и обзет от противоречиви чувства. Закъснели, те седнаха на масата за обяд в „Короната“. Завариха Лулу в същото весело настроение, нагиздена с нова светла рокля. Любезно тя взе донесените цветя и постави букета в една ваза на ъгловата маса, където двамата обичаха да се хранят. Бодра и пъргава, с красива осанка, Лулу сновеше насам-натам, обслужвайки, разнасяше чинии, купи и бутилки. След обяда, докато пиеха вино, тя седна за малко при приятелите и поговориха за замисленото прощално тържество на Лаушер.

— Трябва, да украсим стаята и всичко друго да приготвим наистина празнично — каза Лулу. — Както виждате, започнах със себе си, ето че облякох съвършено нова рокля. Липсват още само цветя…

— Ще се погрижим и за това — прекъсна я Угел.

— Добре — усмихна се тя. — Тогава би било хубаво да имаме и няколко лампиона и цветни панделки.

— Толкова, колкото пожелаете — извика отново Угел.

Лаушер кимна мълком.

— Но вие и дума не продумвате, господин Лаушер! — ядоса се Лулу. — Не сте ли съгласен?

Лаушер не отвърна нищо. Той каза само, докато очите му не се откъсваха от нейния строен стан и от финото й лице:

— Колко сте хубава, Лулу! — И още веднъж: — Колко сте хубава!

Не можеше да се насити да гледа цялата й нежна фигура. Да наблюдава как тя обсъжда с приятелите и заляга за приготовленията, свързани с неговото сбогуване, му причиняваше своеобразно страдание, правеше го ням и мрачен. Във всеки миг отново се връщаше към мисълта, трънлива и мъчително убождаща, че неговото отречение и отпътуването му може да не са истински, че той трябва да падне в краката на Лулу и с всички лумнали пламъци на своята страст да я обкръжи, да я спечели, да я моли, да я принуди и грабне, да направи нещо, само да не стои така бездеен пред нея и да чувства как от последните часове на престоя му тук всеки щастлив миг все по-бързо и невъзвратимо си отива. Въпреки това той надвиваше себе си в сурова борба, жадуваше още в тези последни часове само да потопи в душата си прелестния й образ, пламенно и болезнено, с незабравима носталгия.

Накрая, тъй като тримата седяха вече сами в залата и Угел настояваше да си тръгнат, Лаушер стана, пристъпи до Лулу, улови ръката й със своята гореща, трепереща десница и каза тихо, с някак сподавен, тържествено-комичен тон:

— Моя красива принцесо, мога ли да ви предложа благоговейно услугите си и да ви служа? Погледнете ме, аз ви моля, като че ли съм ваш рицар, ваш роб, шут или ваше куче, заповядайте ми…

— Добре, рицарю мой — прекъсна го Лулу с усмивка, — искам малка услуга от вас. За вечерта ми липсва един наистина радостен от сърце събеседник и шегобиец, който може да ми помогне да направим празника по-забавен и по-възторжен, по-весел. Готов ли сте?

Лаушер пребледня съвсем. После се разсмя силно, коленичи, като смешно изкриви тялото си, и с театрална тържественост изрече:

— Обещавам ви, благородна дамо.

Тогава той забързан излезе заедно с Лудвиг Угел. Преди всичко те посетиха цветопродавницата и красивата градина при гробищата, където вилняха с ножиците, без да щадят розариума на градинаря. Особено Лаушер беше неудържим. „Трябва да получа голяма кошница, пълна с бели рози!“ — повтаряше той виком, обиколи всички корени и наряза цели снопове от любимите рози на красивата Лулу. Тогава плати на градинаря, поръча му вечерта розите да бъдат отнесени в „Короната“ и продължи да се разхожда с Угел из града. Където видеха нещо пъстро, изложено във витрините, те се втурваха; така накупиха ветрила, шалчета, копринени панделки, книжни фенерчета, а накрая и купчинка фишеци за фойерверки, тъй че в „Короната“ красивата Лулу наистина имаше много работа, докато ги прибере и подреди. При това, без някой да знае, до вечерта й помагаше добрият Лаушер.