Херман Хесе
Лулу (1) (Едно младежко преживяване, посветено на Е. Т. А. Хофман, написано в 1900 година)

1

Красивият стар град Кирххайм току-що беше измит от кратък летен дъжд. Червените покриви, ветропоказателите и градинските огради, храстите и кестеновите дървета по валовете блестяха отрадно, нови и стройни, и каменният Конрад Видерхолд със своята каменна половинка, спокойно озарен, се радваше на още държеливата си възраст. Слънцето отново грееше, излъчваше силна топлина и през освежения въздух запалваше искри в последните, увиснали по вейките дъждовни капки — приветливата широка улица край вала преливаше от блясък. Деца скачаха във весел хоровод, едно кученце ликуваше и джафкаше след тях, покрай редиците от къщи в неспокойни дъги летеше жълта пеперуда.

Под кестените на вала на третата пейка вдясно от пощата заедно с приятеля си Лудвиг Угел седеше умореният от път естет Херман Лаушер; те се впуснаха във ведър, приятен разговор за благотворността на падналия преди малко дъжд и за отново проясняващата се синева на небето. Той свързваше с това фантастични наблюдения за неща, които му лежаха на сърцето, и по своята привичка неуморно и с наслада се разхождаше из поляните на собственото си ораторско изкуство. По време на дългите красиви речи на ценителя на изкуството тихият и доволен господин Лудвиг Угел често пъти поглеждаше косо към шосето за Бойхинг в очакване на един приятел, който трябваше да се зададе оттам.

— Не е ли така, както казвам? — извика поетът живо и малко се попривдигна от пейката, защото лошата облегалка му беше неудобна, а и бе седнал върху отчупена суха клонка. — Не е ли така? — извика той, като с лявата си ръка отстрани клонката и нейния отпечатък от панталона си. — Същността на красотата трябва да излиза на бял свят. Не вярваш ли, че е така?

Лудвиг Угел разтърка очи; не беше чул за какво става дума и бе схванал само последния въпрос на Лаушер.

— Разбира се, разбира се — отвърна той бързо, — само че оттук не може да се види. Намира се точно там, отвъд шлотенбергския хамбар.

— Какво, къде? — извика Херман буйно. — Какво казваш, че се намирало зад хамбара?

— Е, Йотлинген. Карл няма откъде другаде да дойде, ще не ще, трябва да пристигне от тази страна.

Навъсен и мълчалив, сега и поетът, пропътувал света, гледаше към светлото просторно шосе и ние бихме могли да оставим двамата младежи да седят на пейката си и да чакат; защото там сянката можеше да се задържи още един час. В това време ние се обърнахме към шлотенбергския хамбар и не намерихме там нито селото, нито същността на красотата, а тъкмо очаквания трети приятел, кандидата на юридическите науки Карл Хамелт. Той бе тръгнал откъм Вендлинген, където прекарваше ваканцията си. Неговата нелоша фигура бе придобила малко комичен вид от пристъпа на едно твърде ранно затлъстяваше, а върху умното му своенравно лице се виждаха странно плътни устни и едър нос, който сякаш беше в спор с доста пълните бузи. Широката брада правеше богати дипли над тясната колосана висока яка, а между челото и шапката стърчеше потна и сплъстена къса непокорна коса. Той лежеше проснат по гръб на една полянка сред невисоката трева и изглеждаше спокойно заспал.

Действително спеше, изтощен от горещия обеден път; но дрямката му не беше спокойна. Удивително фантастичен сън го бе навестил. Струваше му се, че лежи сред непозната градина, под чудни дървета и храсти, и чете от една стара книга с пергаментови страници. Книгата беше написана със странно смели, чудато объркани и преплетени букви на напълно непознат език, който Хамелт нито разбираше, нито знаеше. И все пак той четеше и схващаше съдържанието на страниците, като всеки път, щом усетеше умора, по вълшебен начин от къдравата плетеница на многото заврънкулки и писмена пред очите му се нижеха пъстроцветни картини и изчезваха. Тези картини, които се редяха една подир друга, приличаха на магичен фенер и описваха следната много стара истинска история.

Кандидатът Карл Хамелт не се събуди от своя сън, преди двамата приятели, нетърпеливо извървели част от насрещния път, да го намерят легнал в тревата. Те го укориха за леността му с груби думи, на които той отговори с мълчание и успя само бегло да кимне „добро утро“.

Угел беше особено невъздържан.

— Да, добро утро — разгневи се той, — отдавна вече не е утро. Пак си се натряскал в йотлингската кръчма и виното още блести в очите ти.

Карл се ухили и бутна назад кафявата си филцова шапка.

— Е, и така да е! — каза Лаушер.

Тримата приятели тръгнаха към града, минаха край гарата и по моста над потока и бавно продължиха по вала към гостилницата „Кралска корона“. Тъкмо тази беше не само предпочитаната от кирххаймския приятел бирария, но и сегашното убежище на пристигналия тук поет.

Още докато те се приближаваха към стълбището на „Короната“, тежката врата изведнъж се отвори широко и срещу тях с мълниеносна бързина се спусна белокос, сивобрад мъж със зачервено от гняв лице в най-неудържимо възбуждение.

Приятелите учудени познаха стария чудак и философ Дредихум и в подножието на стълбището му препречиха пътя.

— Чакайте, скъпи господин Дредихум — му извика поетът Лаушер. — Как може един философ така да загуби равновесие? Върнете се обратно, многоуважаеми, и вътре на хладно ни изплачете болката си.

С един кос, дебнещ поглед на недоверие философът вдигна чорлавата си глава и позна тримата млади мъже.

— Ах, тук ли сте били! — извика той. — Целият petit cénacle^[2]. Бързайте да влезете, приятели, пийте бира и преживейте там чудото; ала не искайте старецът, в чието сърце и ум ровят демони, да вземе участие в това!

— Но скъпи господин Дредихум, какво ви е, какво ви става днес? — попита съчувствено Лудвиг Угел, ала веднага ужасен се олюля и се облегна на парапета на стълбището, защото философът му стовари един юмрук странишком, изтича, запенен и проклинайки, на улицата.

— Подлата Цишелгифт — проръмжа той, докато бързаше, — нещастният талисман, който бе омагьосан в червено-синьо цвете! Зле третирано, единственото, стъпкано в прах… Жертва на сатанинска злоба… Възкресен мъчителен спомен…

Учудени, тримата поклащаха глави, но оставиха обхванатия от бяс да тича и накрая почнаха да се изкачват по стълбата, когато вратата отново се отвори и след едно приветливо сбогуване с кимване към залата излезе викарият Вилхелм Винголф. Той бе весело поздравен от стоящите долу и веднага разпитан от всички за причината на блажения блясък, който сякаш позлатяваше едрата му достолепна глава. Викарият доверително отведе поета настрани, тайнствено вдигна дебелия си показалец нагоре и като се усмихваше дяволито, му каза на ухо: „Помислете си, днес написах първите стихове в моя живот, и то току-що!“

Поетът така учудено отвори очи, че те изглеждаха по-широки от тесните рамки на златните му очила.

— Кажете ги! — извика той високо.

Викарият се извърна към тримата приятели, отново вдигна показалец и щастлив, с присвити очи изрече своя стих:

О, съвършенство,

рядко се явяваш, ала днес…

Без да пропилее нито дума повече, като размаха шапка, той отмина приятелите.

— По дяволите! — възкликна Лудвиг Угел. Замислен, поетът мълчеше. Карл Хамелт обаче, който, откакто се бе събудил сред тревата, още не бе отворил уста, каза натъртено:

— Стихът е хубав.

И сега, готови да се натъкнат на нещо необикновено, най-после ожаднелите приятели безпрепятствено влязоха в прохладния салон на „Короната“, и то в по-доброто помещение, където обслужваше самата млада стопанка и където по това време на деня те винаги биваха единствените гости и проявяваха към жената шеговита любезност.

Първото необикновено нещо, което и тримата веднага с влизането и сядането си забелязаха, беше, че дребната пълничка стопанка днес за пръв път не им изглеждаше хубава. Това се дължеше, както всеки от тях мълчаливо и скоро схвана, на факта, че в полумрака на чистата галерия зад просторния бюфет се подаваше красивата глава на непознато момиче.