Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mind Controllers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
андре15 (20.08.2011)
Корекция и форматиране
eljana (20.08.2011)

Издание:

Армен Викториян. Контрол върху съзнанието

Английска, първо издание

Превод: Пенка Георгиева Стефанова

Консултант: Илия Налбантов

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Емил Танов

Предпечатна подготовка: Иван Георгиев

Художествен дизайн на корицата: LJUPENdesign Ltd.

Формат 60/90/16

Печатни коли 13

ИК „Кръгозор“, 2004 г.

ISBN: 954-771-063-Х

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава
Електронни имплантанти

През 50-те години на XX в. разработеният от Хосе Делгадо „Стимосивър“ — миниатюрен електрод, способен да приема и предава електронни сигнали с FM радио — приближава разузнавателните служби с още една крачка към тяхната мечта да контролират човешкото поведение, тъй като Стимосивърът може да се имплантира в черепа. Когато това стане, реакциите на субекта могат да бъдат контролирани от външен оператор.

В процеса на моите проучвания съм срещал хора с подобни електронни имплантанти в главите си. Тези устройства са им били поставени без тяхно съгласие и присъствието им е удостоверено от независими лекари и рентгенолози. Делгадо демонстрирал потенциала на своите Стимосивъри върху един възрастен бик. След като имплантирал устройството на животното, той влязъл в ограденото място и бикът се втурнал към него, а после, точно преди да стигне до него, изведнъж се заковал на място. Мощното животно е било спряно само с едно натискане на бутона на черната кутийка, която Делгадо е държал в ръката си.[1]

През 1996 година, докато разсъждава върху изследванията си, Делгадо заявява: експериментите „подкрепят неприятния извод, че движенията, емоциите и поведението могат да бъдат направлявани с електрични сили, а хората да бъдат контролирани като роботи посредством най-обикновени бутони“. След това той стига по-далеч в предположенията си — щяло да дойде време, когато контролът върху съзнанието да се прехвърля на машините, като се установи двупосочна радиовръзка между имплантанта и компютър.[2] След публикацията на разтърсващата му книга „Физичен контрол върху ума: към едно психоцивилизовано общество“[3], в която се описва подробно използването на имплантанти за електронна стимулация на мозъка (ЕСМ), в тази област беше постигнат огромен прогрес.

Делгадо направи серия от експерименти и също постигна напредък. Прикрепяйки Стимосивър към тъпанчето на ухото, той успява да го превърне в нещо като микрофон. В резултат всичко, прошепнато в ухото на лабораторната котка, където имало Стимосивър, можело да се чуе по високоговорителя. Според Виктор Марчети, служител на ЦРУ който го напуснал, разочарован от провеждането на такива неетични програми, Управлението веднъж се е опитало да разшири още повече тази идея чрез прикрепяне на радиоимплантанти в ухото на котка, така че да се постигне още по-голяма чувствителност и улавяне на тайни разговори.[4]

Предоставеният от ЦРУ доклад от две страници с дата 19 март 1967 година и заглавие „Наблюдения върху… на обучени котки за… [изтрита дума] употреба“ дава някои бегли доказателства по темата. През 1923 година Бернард Бернардович Кажински пише доклад на руски със заглавие „Биологични радиокомуникации“. Той е електроинженер и един от пионерите изследователи на новата наука физиоматематика. Докладът му привлича вниманието на американците и е преведен от Отдела за чуждестранни технологии, Командването за системите въоръжения, въвеждани във ВВС, Военновъздушна база „Райт Патерсън“ в Охайо. В него се обяснява подробно същата концепция за котката шпионин: „Тази книга е посветена на изследването на един изключително интересен проблем в съвременната наука: естеството и същността на някои явления при електромагнитна комуникация между живи организми. Темата не се радва на особено внимание от страна на световната литература, но е предмет на разгорещени спорове и разисквания, въпреки че по нея още не е постигнато единно мнение. Материалът в тази книга варира от експерименти с умствени внушения на животни, а след това и хора, с идеята да се разработи «мисловен регистър», «електронен хипнотизатор» и «прехвърляне на мисли на разстояние».“ Това потвърждава, че Съветите са изучавали същата идея десетилетия преди Делгадо.

По-нататъшното развитие в проектирането и употребата на Стимосивърите прави възможно приложението им върху хора. Ралф Швицгебел изобретява „ушен бръмбар“, чрез който терапевтът може да общува със своя субект.[5]

Най-показателните сведения за използването на Стимосивъри са предоставените ми документи по подпроект 94, част от проекта МКУЛТРА. Един меморандум с дата 22 ноември 1961 година описва целта му:

1. Целта на този подпроект е да продължи дейността върху определени видове животни. Ще се използват миниатюрни стимулиращи електродни имплантанти в специфични мозъчни центрове.

2. Беше проведена предварителна биологична работа по техниките и откриването на съответните мозъчни центрове, подготовката и контролирането на животните. Беше демонстрирано, че контролът от разстояние върху дейностите на някои видове е напълно възможен.

Настоящите проучвания са насочени към подобряване на техниките. Това ще ни осигури важни сведения за мозъчните центрове на някои видове. Крайната цел на изследванията е да се постигне разбиране на механизмите, необходими за направляване на животните, и да се открият практически механизми, подходящи за употреба върху… [думата е заличена — „хора“?].

Подписалият този меморандум, началникът на ПТС/Изследователски отдел, по-нататък прибавя, че „персоналът, свързан с планирането и наблюдението на тази програма, притежава СВРЪХСЕКРЕТЕН достъп“.

И други са участвали в проучвания на електронните имплантанти с цел да се използват за контролиране на поведението. Джеймс Олдс[6] илюстрира как електронната стимулация на някои части от мозъка във и близо до хипоталамуса произвежда „благоприятен“ или „неблагоприятен“ ефект. Робърт Г. Хийт от Университета в Тълейн е печално известен с това, че е имплантирал 125 електрода в своите субекти в опит да „излекува“ хомосексуалността им с ЕСМ. Скоро той открива, че може да контролира паметта на пациента, като го привежда в състояние на страх, сексуална възбуда, халюцинации или удоволствие.[7] Постиженията на Хийт се основават на проведените по-рано изследвания на Б. Ф. Скинър. Джон К. Лили, изследовател на делфини, вече е постигнал подобни ефекти, като е използвал изобретени от самия него устройства през 50-те години. Подложени на ЕСМ, маймуни са мастурбирали до достигане на оргазъм на триминутни интервали шестнадесет часа на денонощие.[8]

Братята Ралф и Робърт Швицгебел са разработили богато разнообразие от устройства за проследяване на далечни разстояния. В това отношение те са пионери на концепцията, по-късно станала известна под името „домашен арест“. Техните биосензорни устройства можели да се използват за физическо и неврологично наблюдение на индивида в радиус от една миля, което е голям напредък за изобретенията на Делгадо.

След първите грубовати мозъчни имплантанти Ралф Швицгебел усъвършенства технологията в миниатюрен мащаб и предлага монтиране на радиоприематели по електрическите и други стълбове в набелязана зона, за да се осигури 24-часово наблюдение. Макар че подобно на Хийт, и той има огромното желание да използва вътречерепни имплантанти за „лечение“ на хомосексуалността, все пак се задоволява да използва технологията си за наблюдение над престъпници и отрепки.

Джоузеф А. Мейер от Агенцията за национална сигурност (АНС) извежда тази концепция с още една крачка напред. Той предлага да се поставят електронни имплантанти на почти всички американци, които някога са били арестувани — забележете, „арестувани“, а не „осъждани“ — за каквото и да било престъпление. „Абонатите“ можели да бъдат постоянно следени с компютри. Той дори прави разработка за бюджета на този план, като добавя, че „абонатите“ трябвало да плащат „наем“ на държавата за тези имплантанти.[9]

В този период, когато много учени се състезават помежду си в усилие да открият начини за контролиране на човешкото поведение, са изтъквани твърде малко морални възражения. Д-р Джон Лили (който е работел с делфини и е участвал в изследвания с наркотици и лишаване от сетивни възприятия) веднъж напомня на директора на Националния институт по психично здраве (НИПЗ — финансирана от ЦРУ институция) за една важна дилема: „Използвайки нашите техники в Париж, д-р Антоан Рьомон демонстрира, че методът на мозъчно стимулиране може да се прилага и без намесата на неврохирург; той върши това в кабинета си в Париж без неврохирургическо наблюдение. Следователно може да се каже, че всеки, който притежава необходимата апаратура, може тайно да поставя имплантанта, без никакви външни признаци върху субекта. Мисля, че ако тази техника попадне в ръцете на някоя агенция за сигурност, те ще могат да имат пълен контрол върху човека и да променят възгледите му изключително бързо, без да оставят съществени доказателства от деянията си.“[10] Трябва да се отбележи, че и експериментите на Лили с маймуни носят гриф „секретно“.

Провеждани са множество задълбочени изследвания по психоелектроника. Информатори ми съобщиха за работата на ЦРУ и военните по проекти, включващи мозъчни имплантанти, микровълни, ЕСМ и сходни технологии. Всички тези изследвания неизменно са секретни.

Едно досие, предоставено ми на 21 май 1991 година от канцеларията на генералния инспектор на МСВ и с оригинална дата 22 август 1975 година, е добър пример за това как пациенти са били използвани като опитни мишки в изследвания за контрол върху съзнанието. Имплантирали са им мозъчни електроди, като са им казвали, че това може да ги излекува.

В един меморандум на генералния инспектор и генерален одитор на МСВ се казва: „Първият важен въпрос, повдигнат от Химическия корпус, е дали, когато са имплантирани електроди в мозъците на психично болни субекти, това е правено за тяхно добро или за доброто на «науката».“ Въпросът би бил доста сложен, дори в докладите да бяха дадени всички факти. В един доклад от януари 1958 г., „Съотношението на риноенцефалните електрограми с човешкото поведение“, д-р Монро направо заявява, че това е направено „с терапевтични цели, а именно електростимулация“.

Уви, подробностите за случилото се са оскъдни, а критериите за подбиране на пациенти остават в тайна. Все пак анамнезите на някои от тях карат читателите, били те медици или лаици, да се питат за етиката в тези изследвания. Например пациентка Al6 от доклада от януари 1958 година е била подложена на две отделни операции за имплантиране на електроди, макар да не става ясно дали първата процедура й е помогнала. Моралният въпрос тук е дали операцията е имала за цел да помогне на жената, или просто да се постигне напредък в медицинските изследвания.

В раздел „Резултати“ от един доклад за други случаи (стр. 18 от доклада) пише: „Всякакъв шанс за по-фина корелация между поведенчески и електрографски промени е унищожен поради типа клиничен материал, с който работим. Повечето пациенти са с хронични заболявания, не желаят да съдействат или са ниско интелигентни, а следователно и почти неспособни на каквото и да било подробно ретроспективно описание.“

Появата на конфликт между интересите на учените и техните субекти по-късно доведе до въвеждането на по-високи изисквания, според които на взимането на решения относно терапията на пациента трябва да присъства външен лекар експерт.

В някои случаи на субектите са давани експериментални вещества и причината за това не е обяснена в нито един от докладите. Също така не е посочено каква информация са се надявали да получат изследователите от експеримента. Една бележка под черта на стр. 3 от доклада от януари 1958 година подсказва, че имплантирането на електроди е финансирано със субсидия от „Фондация Комънуелт“. Съдейки по докладите, Химическият корпус е финансирал изследване на наркотици върху пациенти.

Един доклад от юни 1956 година за „Активиране на психоза с комбинация от алфа-хлоразол и скополамин“ е доста показателен пример, тъй като изричната цел на това изследване е произвеждане на анормална енцефалограма при пациенти с психиатрични и неврологични заболявания. Експериментите с други вещества, като мескалин и ЛСД, може да са били оправдани от терапевтична гледна точка, тъй като много психиатри по онова време са считали въпросните наркотици за полезни в лечението на психиатрично болни пациенти.

Въпреки това доверчивостта на мнозина ще бъде подложена на сериозно изпитание, след като прочетат доклада за една пациентка, известна като С. М., от юни 1956 година. На тази 27-годишна жена с периодични изблици на ярост са имплантирани електроди, а след това са й давани ЛСД, алфа-хлоразол (два пъти), френкил, мескалин, метразол, алфа-хлоразол плюс амитал, и още няколко наркотика. Очевидно е, че тези тестове представляват по-скоро изучаване на основните механизми в мозъчната фармакология, отколкото опити за диагностициране или лечение. Според досието всички тези изследвания са проведени „в рамките на една мултидисциплинарна научна програма“ под ръководството на д-р Робърт Г. Хийт, завеждащ катедрата по неврология и психиатрия на Тълейнския университет, и д-р Ръсел Р. Монро, главен изследовател за субсидията на Химическия корпус. Програмата даде множество „доклади за напредъка“ като „Съотношение на кортикалните и субкортикалните електрически записи с промените в поведението след даване на d-LSD-25 и мескалин“ (от 1 април 1955); „Активиране на психоза с комбинация от алфа-хлоразол и скополамин“ (1 юни 1956); „Съотношението на риноенцефалните електрограми с човешкото поведение“ (1 януари 1958) и други подобни доклади за експерименти и проучвания върху животни, срещу които СВ на САЩ очевидно няма никакви възражения.

Бележки

[1] Филм от архива на автора.

[2] Дейвид Крийч. „Контролиране на онези, които се стремят да контролират умовете ни“, в „Тинк“ 32, юли/август 1966.

[3] Голяма част от работата на Делгадо е финансирана от Разузнавателното управление на ВМС. През 50-те и 60-те години РУ на ВМС работа в тясно сътрудничество с ЦРУ върху широка гама програми за контрол върху поведението.

[4] Джон Рейнила. „Управлението, възходът и упадъкът на ЦРУ“ (Скептър Букс, 1988), стр. 208.

[5] Шефлин и Оптън, стр. 347.

[6] Л. Н. Шефлин и Едуард М. Оптън. „Манипулатори на съзнанието“, стр. 332/7, (Падингтън Прес 1978).

[7] Същият източник, стр. 332/7.

[8] Лили, стр. 90.

[9] Шефлин и Оптън, стр. 351–55. Мейер използва нюйоркския квартал Харлем като идеална общност за своите хипотези за контрол върху съзнанието.

[10] Лили, стр. 91.