Валери Циганов
Марсиански разкази (5)

Играчката

— Подай ми ръка — каза Скот, но Драйдън само поклати глава, като продължаваше да се отдалечава от ямата.

Най-после спря.

— Не, Ричард — каза той, — с теб е свършено. И аз няма да ти помогна, никой няма да ти помогне, сам знаеш това.

Скот отвратително изруга. Ръцете му вече посиняваха, а ноктите направо излъчваха синина.

— Върви си — прохриптя той, — върви си веднага. Остави ме сам.

Драйдън кимна, без да сваля поглед от ръцете му.

— Изчезвай! — избухна Скот. — Това поне можеш да направиш?!

Драйдън събра разхвърляното снаряжение, засуети се.

— Нищо ли не искаш да предадеш? — виновно попита той.

— Нищо! Отивай си!

— Сбогом! — каза Драйдън и припряно закрачи между дюните.

Скот не отвърна, но очите му бяха пълни с ненавист. Той почака Драйдън да се скрие зад дюните, измъкна с вдървената си ръка бластера от кобура и го постави пред себе си на края на ямата. Драйдън е прав — когато човек попадне в лапите на „лазурната смърт“, няма на какво да се надява. Остава му да събере цялото си мъжество и да умре достойно, доколкото е възможно при тези обстоятелства. Той знаеше прекрасно всичко това, но не се сдържа, наруга Драйдън без всякаква причина, пък и кой ли би се сдържал? Драйдън даже се почувствува виновен, макар че каква ли вина можеше да има. Просто на него му провървя и в клопката попадна не той, а Скот. Можеше да стане и обратното. Тогава Скот би го напуснал, точно така, без да подаде ръка на обречения си другар.

Той се опита да раздвижи краката си, но не ги усещаше. Може би вече наистина няма крака — превърнали са се в синкаво желе. Макар че, едва ли — краят на ямата постарому беше на нивото на лицето му. Той изобщо не усещаше болка. Тялото му беше изтръпнало и почти не му се подчиняваше. Струва ли си да чакам, помисли той, не е ли по-добре да свърша веднага? Мнозина така и правеха в неговото положение. Но някаква безумна надежда му пречеше да постъпи така. Той се усмихна и постави ръката си върху дръжката на бластера, но тутакси я отдръпна, опасявайки се, че няма да устои пред изкушението.

Започна да мисли за Земята, за добрата Земя, където можеш да ходиш навсякъде, без да рискуваш да пропаднеш в зловонното гнездо на лазурната птица, където слънцето е ласкаво, топло и въздухът гъст, та чак ти се струва, че можеш да го пиеш. Честно казано, когато долетя тук, той знаеше какво го очаква. Хората загиват на Марс много по-често, отколкото в останалите кътчета на Слънчевата система; загиват по най-различни причини и „лазурната смърт“ е само най-страшната от тях. Нека това му бъде утешение. Не е толкова обидно, когато умираш по най-ужасния възможен начин.

Пръв загина Лазарев, началникът на руската база — преди двадесет години. Заедно с него загинаха още трима — опитаха се да помогнат на другаря си. Тогава още не знаеха, че е достатъчно само да се докоснеш до пострадалия, за да се отправиш заедно с него на оня свят. Оттогава загинаха петнадесетима човека, а средство против болестта така и не откриха. Не се научиха даже да откриват гнездата на лазурките, така изкусно се криеха те под тънкия слой пясък. Единственият начин да откриеш гнездото беше да пропаднеш в него.

Краят на ямата трепна и бързо запълзя нагоре. Започна, помисли Скот. Както и преди не чувствуваше болка. До бластера не се и докосна. Беше го страх, но все пак му мина през ума, че да умреш от „лазурната смърт“ е донякъде даже почетно.

Синкавото светещо желе се затвори над главата му. Повърхността бавно се изду и промени цвета си. Потръпващото хълмче растеше, разслояваше се на листа и сега преливаше във всички цветове на дъгата. Странното образувание наподобяваше огромно цвете с непропорционално дебело стъбло. То беше красиво, но със зловеща, отблъскваща красота.

Цветето се оказа нетрайно — след минута се сви, посиня и изчезна. Желеобразната маса изпълни ямата до ръба и се втвърди. Вятърът довърши останалото. Той навя пясък и напълно скри и последните следи на най-страшната клопка на Марс.

Марсианците, както и хората, много обичаха своите деца. А техните деца, както и земните палавници, повече от всичко на света обичаха игрите. Разбира се, те бяха за по-големите деца. Най-малките до самозабрава се трудеха над пясъка, както и земните си връстници. Имаха си и пясъчници, наистина, не съвсем същите като тези на Земята. Достатъчно беше малкият дебеланко да хвърли шепа пясък в пясъчника и от недрата му се появяваше необикновено красиво цвете. Даже възрастните се поддаваха на изкушението и понякога, в свободното си време, вземаха участие в детската игра.

Оставени сами на себе си пясъчниците постепенно се преродиха. Те примамваха животните и ги поглъщаха. Скоро на планетата не остана нито едно живо същество. Но пясъчниците отново се приспособиха — изпаднаха в „зимен сън“.

А после пристигнаха хората…