Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captived, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 28 гласа)
Разпознаване и корекция
ganinka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бренда Джойс. Похитена

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954 455–035–2


Част първа
Съдба

1.

Бостън, 1996 година

 

Тя си каза, че такива неща като призраци не съществуват, че просто въображението й е прекалено развинтено. Сама в тъмнината, Александра стоеше загледана в къщата на Блекуел. Тя минаваше през Бостън на път обратно към училище и поддавайки се на импулса си, бе спряла до затворения музей, който някога е бил дом на едно от семействата, основатели на Масачусетс. Допреди миг идеята й се бе струвала добра, тъй като мисълта за самотна вечеря и постеля не я привличаше, а и хотелът й бе съвсем наблизо и пътят обратно щеше да е кратък.

Сега обаче тя потрепери, въпреки че беше приятна юнска вечер, независимо от лекия дъждец. Малката й чанта с багажа бе в краката й. Не се бе сетила да си вземе чадър, и вече бе мокра. Но не в това беше въпросът. Истинският проблем бе, че преди миг бе повярвала в духове, въпреки че все още не ги бе виждала. Сега се чудеше дали къщата, която наблюдаваше, не е обитавана от призраци, или просто си въобразяваше, че някой я гледа.

Въпреки това очите сякаш я следяха отзад, а не от неосветената мрачна къща пред нея.

Алекс погледна зад себе си, но не видя нищо, освен една отминаваща кола, светлините на която за момент я заслепиха. Тя отстъпи, но не успя да избегне пръските вода, хвърчащи изпод колелата на „Седана“. Евтините й мокасини вероятно бяха съвсем окаляни.

И все пак зад нея нямаше никой. Напрегна се да види по-добре, но нощта продължаваше да бъде все така тиха и спокойна. Усещането, че не е сама, че е наблюдавана, вероятно беше само усещане или развинтеното й въображение на историк, нищо повече.

Алекс концентрира вниманието си отново на къщата. Тя се намираше върху площ от половин акър встрани от улицата, на ъгъла на „Бийкън стрийт“ и „Спрус“. Ограда от ковано желязо, по която бе плъзнал бръшлян, ограждаше имота, а буренясала тухлена пътека водеше до трите предни стъпала на верандата. Пусти занемарени морави, тук-там осеяни с дебели стари брястове, се простираха около къщата. Самата постройка беше в колониален стил, на три етажа. Беше квадратна, облицована с бели дъски и килнат полукръгъл покрив, а капаците на прозорците бяха боядисани в тъмнозелено. Разбира се, светлини вътре не се виждаха, защото музеят не работеше вечерно време.

Алекс си представи какво би било да живее в такава къща преди двеста години и се усмихна. Беше студентка последна година в Колумбийския университет, специалност военноморска история на Съединените щати през ранния деветнадесети век. Тя обичаше този период от време и си представи къщата, осветена от керосинови лампи и полилеи със свещи, мъжете с напудрени плитки и бричове до коленете, а дамите с копринени рокли, пристегнати в кръста. Почти можеше да долови и звуците на пиано, които долитат от залата. Алекс продължи да се усмихва. Може и да беше историк, но си беше и една романтична глупачка, която тайно чете любовни романи и затова не можеше да не си пожелае да живее в миналото, където се създаваше историята, която толкова горещо обичаше.

Алекс си мечтаеше да посети бал през осемнадесети век, разбира се, под ръка с някой елегантен ухажор. Но тя щеше да бъде демократ като Джеферсън, а не мекушава като някои други политици. И тъй като да бъде дама значеше, че не може да учи история, да кара колело в планината или да пътува като вятъра в морето, то тя непременно щеше да бъде учителка, както и майка, и съпруга. Учителка и реформаторка…

Александра с усилие се отърси от фантазиите си, тъй като бяха толкова приятни, за разлика от моментното й положение. Тя беше сама на тоя свят и много самотна. Нямаше семейство, най-добрата й приятелка, майка й Глория, почина миналата година от внезапен удар. Баща й бе умрял при автомобилна катастрофа още когато беше дете и Алекс не го помнеше добре, освен неговата неизменна усмивка. Егоистично си пожела родителите й да бяха имали и други деца.

Алекс усети струя въздух по тила си и рязко се обърна. Беше само вятърът и дъждовните капки, помисли си тя. Огледа се, но тротоарът беше празен, а паркът също изглеждаше пуст, с изключение на няколкото бездомници, налягали по пейките. Въпреки това косъмчетата по тила й си останаха настръхнали и тя се чувстваше неловко. Потрепервайки, момичето придърпа по-плътно морскосиния си пуловер и се наведе да вземе чантата си. Как ли бяха станали толкова мрачни мислите й? Та тя беше наистина щастлива, тъй като за пръв път в живота си идваше в Бостън и имаше на разположение целия утрешен ден, за да изследва невероятната му история. Щеше отново да се върне тук утре сутринта след ранния си сутрешен крос, когато музеят щеше да е отворен.

Алекс се обърна с гръб към къщата на Блекуел. В момента, в който го направи, бе убедена, че почувства силно присъствие точно зад себе си. Изтръпна, докато се оглеждаше наоколо, но не видя никого, и отново се обърна и забърза крачка. Изведнъж усети странна убеденост, че не е сама.

— Всички тук, в града, познават историята на Блекуел, въпреки че няма останали живи Блекуел, тъй да се каже. — Синьокосата жена се усмихна на Алекс, която нетърпеливо стоеше във фоайето на къщата, отмятайки червеникавия си бретон от очите. Облечена в синия си пуловер, бяла тениска и дънки, тя току-що бе влязла и беше първият посетител на музея.

Дребничката възрастна жена се усмихна.

— Те, разбира се, бяха едно от най-старите, влиятелни и уважавани семейства в Бостън. Всъщност потомците на Блекуел, повечето от които са Матиясън и са свързани със семейството само чрез брак, все още се появяват във вестникарските хроники от време на време. Парите им обаче отдавна са изчезнали. Твърде разточителен живот след войната — искам да кажа, Гражданската война. Богатството им било натрупано от търговия с Китай в края на века, тоест на осемнадесети век. — Екскурзоводката пак се разсмя, след което стана сериозна.

— Корабостроителница „Блекуел“ започнала да запада след Първата световна война, ако трябва да си кажем истината, а след десетина години банкрутирала. На пристанището все още стоят някогашните й постройки, които сега са историческа забележителност. Разходката си струва.

— Много ви благодаря — учтиво отговори Алекс. Дланите й се бяха изпотили. Погледът й непрекъснато се стрелкаше към стълбите и към изтърканото кадифено въже, което препречваше достъпа на посетителите до тях. Придружителката й се усмихна и каза:

— Само долният етаж е отворен за посетители. Тъй като сте първа днес, бихте ли искали да ви разведа из къщата?

Алекс се бе изпотила и пулсът й бе скочил от мига, в който прекрачи прага на музея. Тя взе една брошура и й хвърли бърз поглед, който после се плъзна към стълбите, водещи нагоре. Не се и съмняваше, че горният етаж ще бъде далеч по-интригуващ от долния, тъй като семейството бе живяло там.

— Просто ще се разходя наоколо сама — каза Алекс, опитвайки се да звучи незаинтересовано. — Благодаря ви все пак.

— Ако ви потрябва нещо, ме повикайте — усмихна се жената и си тръгна.

Алекс пристъпи в стая, която навремето трябва да е била разкошна, но подобно на фоайето, и тук подът сега бе издраскан и похабен, а мебелите имаха нужда от едно добро излъскване и подновяване. Овехтели персийски килими покриваха по-голямата част от буковия паркет, а завесите от вехто зелено кадифе бяха завързани със златни пискюли, чиито краища вече се разнищваха. Стените бяха облепени с розови тапети във викториански стил, които на места се бяха прокъсали.

Почуди се кой бе свирил на голямото прашно пиано, което стоеше в единия край на овехтялата, но все още елегантна стая. По някакъв начин пианото притесняваше Алекс и я караше да се чувства неловко, въпреки че не можеше да си обясни защо. Поглеждайки нагоре, тя се възхити на сложно изваяните фризове по стените и гипсовите орнаменти в средата на тавана. Мебелите в стаята: многобройни столове, кресла и дивани, както и изящни масички и едно голямо бюро, бяха подредени около разкошна камина от зелен мрамор. Алекс почти можеше да види един висок, горд, чернокос мъж, който стои пред камината с чаша френски коняк в ръка и гледа пращящия огън. Той толкова приличаше на герой от любовен роман, че Алекс се усмихна на себе си.

Момичето се приближи до камината, за да види портретите, окачени над нея. Според дипляната, която носеше, това беше Джеймс Блекуел (1638–1693), основателят на семейството. Алекс бързо прочете, че той е бил английски емигрант и един от първите пуритани, допуснати в Заливната компания на Масачусетс.

Тя излезе от стаята и тръгна по един къс коридор. Дъбовата врата към библиотеката беше широко отворена и вътре имаше три стени с лавици за книги, повечето празни. В средата на помещението бе подредена голяма изложба на модели на кораби от различни етапи на корабостроителната дейност на Блекуел.

Алекс прегледа следващите редове в дипляната. Корабостроителница „Блекуел“ била основана през втората половина на седемнадесети век от най-големия син на Джеймс, но компанията започнала да натрупва състояние от търговията с Китай в края на осемнадесети век, както й обясни и екскурзоводката в музея. Блекуелови достигнали своя апогей през втората половина на деветнадесети век, след което последвал бавен, но сигурен упадък в края на века, тъй като компанията отказала да се модернизира и никога не се върнала до предишното си влиятелно положение.

Алекс нави дипляната и я прибра в задния джоб на дънките си, докато се приближаваше до изложбата. Изведнъж замръзна. Един от тримачтовите кораби, който беше копие от ранния деветнадесети век, й бе невероятно познат. Тя се почувства неприятно сгорещена и почти замаяна.

Пренебрегвайки другите модели, Алекс се приближи към кораба сякаш в транс и очите й се разшириха, когато прочете гравираната табелка под него: „Перлата“.

Нима беше чела някъде в учебниците си за този кораб? Защо той и името му й се струваха толкова познати? Тя имаше чудесна памет, но не можеше да си спомни каквато и да е история за този конкретен кораб. Стоеше вторачена в детайлно изработения макет, защото за нея бе очевидно, че това не е обикновен търговски кораб — бе така проектиран, че да може да побира тридесет и две оръдия. Алекс навлажни устните си и успя да откъсне поглед от палубата, такелажа и празните места за оръдията. С треперещи пръсти извади дипляната и я отвори.

„Перлата“ бил пленен от северноафрикански корсари в ранното лято на 1803 година. Капитанът й екипажът му били взети в плен. Действайки героично и рисковано, капитан Хавиер Блекуел заедно с двама от най-доверените членове на екипажа си, Джейк Тъбс и Патрик О’Брайън, успели да се промъкнат обратно на кораба и да го унищожат, преди да бъде доставен в Триполи, за да бъде използван срещу американската флота в Средиземно море. Хавиер Блекуел, наследникът на корабостроителницата, бил екзекутиран през юни 1804 година, поради личната заповед на пашата. Екипажът бил откупен за тридесет хиляди долара и освободен през есента на 1805 година.

 

 

Алекс трепереше. Просто чуваше експлозията, виждаше как красивият кораб избухва и как в дълбокото синьо море падат горящи отломки от дърво и корабни платна. Можеше да чуе гневните викове на корсарите и да види окования капитан, който наблюдава със свито сърце загубата на такъв прекрасен кораб и въпреки това триумфира, че не е оставил подобна плячка в ръцете на врага.

Изведнъж Алекс почувства нечии очи върху себе си. Вдигна поглед и леко извика.

Там, на стената, срещу макета на „Перлата“ имаше портрет на поразителен тъмнокос мъж, облечен в дрехи от същата епоха. Александра се вцепени.

Най-сетне си пое дъх и пристъпи по-наблизо с очи, приковани в неговите. На табелката пишеше „Хавиер Блекуел“. Сърцето й започна да подскача и тя навлажни пресъхналите си устни, все още втренчена в Блекуел, сякаш можеше да го попие с поглед.

Боже, какъв прекрасен мъж.

Беше застанал върху сух док с гръб към някакъв строящ се кораб. Изглеждаше много висок, почти метър и деветдесет и имаше широки рамене и тесни бедра. Стоеше като моряк, дългите му крака бяха стъпили широко, сякаш се намираше върху палубата на плаващ кораб. Носеше дрехи от своята епоха, бяла риза, сива жилетка и разкопчан червен редингот. По тогавашната мода бяха и светлокафявите бричове до коленете, белите чорапи и черните обувки със сребърни катарами. Не носеше шапка и тъмната му коса бе опъната назад в опашка. Имаше най-пленителното лице: твърдо, с високи скули, патрициански нос и силна широка челюст. Ала това, което я бе омагьосало, бяха очите му. Те бяха черни и горяха с невероятна решителност. Сякаш гледаха право в нея, като че ли той бе жив човек от плът и кръв, вместо пластове боя и хартия. Не се усмихваше и Алекс знаеше, че бе ненавиждал позирането за този портрет. Тя почти можеше да долови неукротимия му дух, който витаеше наоколо. Мили Боже!

Алекс се вторачи. Той отвърна на погледа й.

Тя не можеше да помръдне, не можеше и да отмести очи. Наистина имаше усещането, че очите от портрета са истински, те сякаш я пронизваха с нарочната си втренченост — с намерението да общуват с нея. Което си беше пълно безумие.

Все още парализирана, Алекс се чу да прошепва:

— Тук ли си?

В стаята бе тихо. Него ли усети снощи пред къщата на Блекуел? Тя беше почти сигурна, че долови нещо, или някого, тогава.

Александра успя да откъсне погледа си от портрета и внимателно се огледа. Завесите не помръдваха, а във въздуха проблясваха песъчинки прах. Отвън имаше малка задна градина, най-вече пясък и мръсотия, а слънцето светеше ярко през дърветата. Момичето обви ръце около себе си и пристъпи по-близо до портрета. Загледана в Блекуел, тя ненадейно усети неочаквано силен копнеж. Представи си какво би било да срещнеш, да познаваш, да обичаш такъв мъж. Беше й нужен само един поглед, за да разбере, че той е смел човек с принципи, истински герой от деветнадесети век, мъж, на когото можеш да се възхищаваш завинаги.

Но той беше умрял далеч преди да му изтече времето. Алекс почувства как я заля вълна от скръб, когато си помисли колко несправедлива е била екзекуцията му. Защо пашата на Триполи го е осъдил на смърт, а екипажът му е бил откупен и освободен? Изведнъж тя поиска да разбере всичко, бе принудена да разбере всичко. Всъщност искаше да научи много повече за този героичен мъж от това, което беглият параграф в дипляната разкриваше.

 

 

Александра се притисна към стената, докато гласовете на група нови посетители заглъхнаха по коридора. Тя не се поколеба, бързо излезе от библиотеката, където бе открила портрета на Блекуел, и забърза към фоайето. Убедена, че все още не е разкрита, тя се огледа наоколо, за да се увери, че екскурзоводката я няма, прекрачи синьото кадифено въже и бързо изкачи стълбите. Когато спря на втория етаж, сърцето й биеше учестено. Не можеше да обясни своя страх, нито силата, която я привличаше, я караше да го пренебрегне. Алекс се насили да се концентрира върху това, което смяташе да направи. Първо огледа етажа, а после погледът й се плъзна по празния коридор.

Почти трепереща от нетърпение, тя отвори първата врата, която й попадна. Това беше една малка, но приятна спалня. Стените й бяха в тапети на цветя, леглото имаше покривка в същата разцветка, а мебелите бяха красиво изработени. Въпреки че беше историк, Алекс разбираше малко и от мебелиране. Бе разочарована, тъй като смяташе, че всичко в къщата е френско или английско, но имаше и ранноамерикански мебели.

Тя отстъпи назад и внимателно затвори вратата, след което се спря пред съседната стая, която се оказа детска. Тази стая бе обзаведена елегантно и с вкус в европейски стил, но това, което накара пулсът й да се ускори, бе едно недодялано люлеещо се конче в ъгъла. Устата му бе боядисана с червена боя, която вече се лющеше, очите му бяха сини и то сякаш й се усмихваше широко. Продължи да го гледа втренчено. Кончето имаше грива и опашка от прежда и явно бе издялкано на ръка. Изведнъж Алекс можеше да види малко пълничко момченце на не повече от три години, което го е яхнало. Ръцете й се изпотиха, а пулсът й забърза още повече.

Тя затвори полека вратата и започна да оглежда другите стаи, пренебрегвайки ги, защото сега търсеше неговата стая. Подмина централната спалня, сигурна, че бащата на Блекуел е бил жив по време на неговата смърт, така че синът не би могъл да използва средното крило. И тогава отвори вратата на някаква стая, в която най-много място заемаше едно голямо тъмно легло. Алекс замръзна, защото знаеше, че е открила неговата стая. Сега усещаше присъствието му много по-силно, отколкото миналата нощ, стоейки пред къщата. О, Господи, знаеше, че той е тук при нея и я наблюдава.

Очите му пробиваха дупки в нейните, сякаш я гледаше очи в очи.

Тя се вторачи в тъмната сенчеста стая, неспособна да помръдне, а сърцето й биеше като чук. Чувстваше се парализирана. За един кратък миг го видя в другия край на стаята, но сега той не изглеждаше като на портрета. Беше суров, облечен в свободна риза, разтворена на гърдите, тесни бричове и меки ботуши, а тъмната му коса бе вързана небрежно на плитка. Когато се втренчиха един в друг, той не се усмихваше, тъмните му очи бяха настоятелни и пламенни.

Алекс примигна и той изчезна. Беше съвсем сама.

Плувнала в пот, тя бе ужасена и останала без дъх. Искаше да каже нещо и навлажни устните си, но се страхуваше да произнесе и звук. Искаше да го повика обратно, ако наистина е бил тук. Въпреки това запази достатъчно разум, за да осъзнава, че си беше представила всичко, може би, защото портретът й беше направил толкова силно впечатление. Със сигурност не бе видяла призрак.

Но космите по тила й бяха настръхнали и Алекс усети лек полъх топъл въздух във врата си, затова рязко отстъпи от отворената врата. Разбира се, че това беше просто течение. Разбира се. Обви ръце около себе си, оглеждайки се в кръг.

— Какво искаш? — прошепна дрезгаво тя. По тялото и между гърдите й се стичаше пот.

Нямаше отговор, но пък и не беше очаквала да има — а и не искаше. Нали така?

И вместо да си тръгне, тя остана в стаята, затвори вратата след себе си и се огледа внимателно наоколо. Помещението бе облицовано с борово дърво, а буковият под бе застлан с избледнял червен ориенталски килим. Масивното легло се изпречи пред нея. До него се намираше груб сандък, който служеше за нощна масичка. В един ъгъл имаше писалище и стол, които бяха с много по-проста изработка от мебелите в другите стаи. Всичко ли в стаята беше в американски стил? Нима той бе живял сред тези вещи? Нима бе седял зад това писалище и бе работил тук? Нима бе спал в това легло? И защо тази стая не беше подновена и модернизирана като останалите?

Помещението бе изпъстрено със сенки. Бледите плътни завеси бяха оставени полудръпнати и слънчевата светлина се процеждаше през гъстите букове отвън и мръсните рамки на прозореца. Алекс се облегна на вратата, която бе затворила, преглътна и се загледа в леглото. Неговото легло. После бързо отмести поглед, но с крайчеца на очите си мярна размазано движение. Рязко се обърна и погледна към масивното легло, сигурна, че беше видяла нещо — или някого — да мърда, но сега там нямаше нищо. Тръпки разтресоха тялото й, искаше да си тръгне, но също и да остане, независимо че беше толкова уплашена. „Тази къща ли обитаваш?“ прошепна тя. „Или се опитваш да обсебиш мен?“

Той не й отговори. Ако изобщо беше тук.

Алекс преглътна. Мислите й бяха противоречиви. Един глас й казваше, че е опасно да се забърква с дух, с паранормалното, и че в стаята наистина имаше дух, който може да не е приятелски настроен само защото тя бе решила, че е герой и типът мъж, за какъвто винаги бе мечтала. Той може да е бил и истински негодник. А можеше и да е безкрайно раздразнен, дето е умрял твърде рано, или защото Алекс го бе обезпокоила. Гласът й казваше да се маха, колкото се може по-скоро. Ала тя беше и романтичка и бе дошла в тази къща импулсивно, защото дълбоко в сърцето си вярваше на всички глупости, които четеше в любовните романи. Дали не бе привлечена тук от някакъв странен обрат на съдбата? Може би, за да срещне духа на Блекуел?

Логиката и страхът й подсказваха, че трябва да си тръгне, но по някаква причина нямаше желание да го направи. Наблюдаваше прашинките, които танцуваха във въздуха, и се почуди откъде идваше това течение? Нямаше отговор или просто се страхуваше от него.

Килимът.

Мисълта изникна отникъде, но се вряза в ума й кристално ясна. Глас в главата й. Килимът. Тя погледна към разнищения персийски килим, върху който стоеше, и сърцето й затуптя по-бързо. Не се и съмняваше, че килимът е на поне двеста години. Наведе се и откъсна едно парче от ъгъла. Преди не й бе хрумнало да си взима нещо за спомен оттук, но сега идеята й се стори крайно уместна.

Определено беше вече време да си ходи и Алекс се втурна към вратата, хващайки дръжката, но нещо я накара да спре. Безпомощна, сякаш нямаше друг избор, тя погледна пак към стаята, почти страхувайки се от това, което можеше да види — но не видя нищо и никой, освен голямото легло. И изведнъж мисълта й хрумна отникъде. Напориста, силна и ужасна. Какво би станало, ако легне на него?

Чакайки го.

В ума й преминаха образи на мъж и жена, сплетени в страстна прегръдка, и Алекс се разтрепери. Жената имаше червена коса, но това не беше тя, просто си фантазираше. От какво толкова имаше да се плаши, а и леглото, на което той бе спал хиляди пъти, бе единственият предмет в тази стая, който излъчваше толкова силно неговото присъствие. Алекс осъзна колко е зачервена и сгорещена. Отметна бретона от очите си, докато все още стоеше загледана в леглото. Почти бе изпаднала в транс. Знаеше, че трябва да се махне и че е в беда. Стаята и завивките изглеждаха абсолютно неподвижни и притихнали, а прашинките бяха спрели да танцуват и да се реят и тя усещаше неговото присъствие.

Алекс не усети кога е пристъпила към леглото, докато не се озова на една ръка разстояние от него. И въпреки че умът й протестираше, а сърцето й биеше стряскащо бързо, тя протегна ръка и докосна синята покривка. В момента, в който усети меката коприна, дойде на себе си. С вик отстъпи от леглото като опарена и после бързо и отчаяно се втурна към вратата. Гърбът и бедрата й се блъснаха в нещо твърдо и топло и, по дяволите, живо и мъжко. Алекс изпищя и подскочи. Когато се обърна да погледне натрапника, тя видя Блекуел, наистина го видя — с неговите горещи черни очи и разгърдена риза, но когато примигна, осъзна, че не вижда нищо, освен изподрасканата дървена врата и потъмнялата месингова дръжка. Затрепери неудържимо. Беше се блъснала в човек — сигурна беше в това.

Този път Алекс не се поколеба и избяга от стаята.

 

 

— Добре ли си, скъпа?

Алекс подскочи уплашена с ръка на предната врата. Останала без дъх и ужасена, тя неохотно се обърна към дребничката жена.

— Добре съм — излъга тя. Току-що бе видяла призрак.

— Сякаш си позеленяла — каза синьокосата жена. — Зле ли се чувстваш?

— Аз… — Алекс не можеше да продължи. Погледът й се плъзна покрай жената към стълбите. Щеше да припадне, ако видеше Блекуел да слиза по тях сега.

Изведнъж екскурзоводката я погледна особено, а усмивката й беше изчезнала.

— Да не би да си видяла нещо? — погледът й бе проследил нейния.

— Не!

Тя погледна Алекс загрижено.

— Не показваме горния етаж на посетители, защото някои от персонала мислят, че там обитават духове.

Алекс отвори уста да каже нещо, но от нея не излязоха думи.

— Видя ли го?

— Не ви разбрах? — успя да проговори тя.

— Портретът му. В библиотеката. На Хавиер Блекуел. — Жената я наблюдаваше внимателно.

Алекс кимна. Тя знае.

— Красив е, нали? — сериозно каза придружителката. — Колегите ми са влюбени в него, как ви се струва? — Тя се поколеба. — Но те страшно се страхуват от него.

— Вие виждали ли сте го? — прошепна Алекс. — Тук?

Очите им се срещнаха заговорнически.

— Не, не съм. Толкова е нечестно. — Гласът й също бе преминал в шепот. — Обичал е корабите и морето. Морето е било неговият живот, неговата любов, а в крайна сметка то го е погубило. Колко жалко, такъв мъж, толкова силен, красив и в разцвета на силите си.

— Не морето е отнело живота му. Той е бил осъден от пашата на Триполи. — Изрече Алекс с гняв, чиято сила я изненада.

— Знам — жената не се смути. — Но ако не е отплавал в морето отново в знак на протест срещу баща си, е щял да живее по-дълго. Той е бил единственият жив син на Уилям и единственият му наследник. Но станало така, че корабостроителница „Блекуел“ преминала в ръцете на чичото на Хавиер. Синовете на Маркъм имали много деца, но все момичета. Днес компанията се ръководи от един некадърен женкар, Чарлс Матиясън, който няма почти никакви връзки със семейството. Съмнявам се, че у него има и капка истинска кръв на Блекуел. Наистина тъжно.

— Какво е станало? — попита Алекс — Защо е бил екзекутиран? Какви престъпления е извършил?

Дребната жена почти се изчерви.

— Е, скъпа, няма да откриеш това в нито една историческа книга, но то си е факт и всички тук в музея го знаем.

Алекс нетърпеливо я чакаше, все още стиснала дръжката на вратата и все така изплашена да не се появи духът на Блекуел отнякъде.

— Блекуел е бил изключителен мъж, както сама си забелязала. Очевидно е имал връзка с жената на сина на пашата.

В първия момент Алекс беше объркана.

— Не ви разбирам.

— В онези времена е било страшно престъпление, ако мюсюлманка легне с християнин. Блекуел може и да е бил пленник, но е имал любовница — една невероятно красива мюсюлманка. Но не коя да е жена, а снахата на пашата, затова е бил екзекутиран, скъпа. Заради любовната си връзка с нея.