Хари Стоянов
Мислите в главите (27) (Гимназиален роман)

Трета глава
ИЗНЕНАДА

Славчо отново вярваше, че Станислава е най-доброто момиче на света. Той я обичаше и тя също.

Те двамата, щастливо прегърнати, не можеха да се нарадват един на друг. Но, изведнъж, това щастливо съзерцание беше прекъснато от острия звук на звънеца.

— Кой може да е?

— Не е майка.

Славчо отвори вратата и остана като гръмнат. Такова посещение не очакваше. И то, най-вече, когато Станислава беше у тях.

А колкото и да му стана неприятно, на вратата, все пак, стоеше неговата класна.

— Добър ден, Славчо. Виждам, че не си ме очаквал. О, и Станислава е тук. Навярно учите заедно.

— За утре нямаме нищо.

— Все пак. За други ден. Или вие от толкова далеко не се подготвяте? Какво, Станислава, ти май се уплаши.

— А, не.

— Какво да се прави, в неудобно време дойдох. Бях у Емил. Него пък го вдигнах от леглото. Всеки с нещо се занимава.

— На когото с каквото му е приятно — каза Славчо.

— Е, да. И на вас това ви е приятно.

— Какво?

— Нищо, нищо. Аз дойдох за съвсем друго. Главното е успеха. Да, Станислава. Ти изключително много си намали успеха. Какво става? Изглежда, през цялото време сте със Славчо. И за това ще ви остава време, само си учете уроците. И не правете глупости. Вярвам, че никога няма да направите като Кирил и Мариана.

— Че те какво са направили? — учуди се Славчо.

— С някаква съмнителна компания са били миналата нощ. Страстите са се разгаряли. Имало е снощи у тях проверка, но те не са се върнали до десет и половина.

— Каква проверка?

— Има учители, които обикалят след вечерния час. От различни училища са. Имат адресите на някои…

— Заподозрени.

— Да, точно така. Но работата е друга. Директорът не може да си намери място. Някой е откраднал печата на болницата и в училище са открити около шестдесет-седемдесет фалшиви медицински бележки.

— Какво?

— Да, да. Нещо напоследък започнаха много да се изхитрят. И в нашия клас са доста от тях.

— Кои?

— Като им дойде времето, ще се разбере.

— Ние със Славчо не сме отсъствали и не сме давали бележки.

— Е, вие не сте в това число. Но директорът твърдо е решил да се накажат виновните. Доста ще изключим. Тези с фалшивите бележки не са най-виновните. Виновниците са настрана и тях трудно ще ги открием. Ако се стигне до милицията, ще стане много лошо.

— За репутацията на гимназията.

— А! Това е съвсем друго. Щом е за разкриване на престъпление, репутацията е нищо.

— Ами! Другарят директор иска да се прояви като следовател.

— Не, не. По-добре ще бъде да разрешим въпроса сами, отколкото да се намесват странични лица. Фалшификацията на медицински бележки е взела застрашителни размери. Не вярвам да е само от тази година. Миналите години просто не са били откривани.

— По-умело са пипали.

— Кой ги знае! Може и така да е. Но сега тежко им се пише.

— От нашия клас много ли са?

— Да. Доста са. Утре ще се разбере всичко.

— От утре ще почне следствието.

— Ти се шегуваш, Славчо, но работата е много сериозна. Дори добри ученици са прибягвали до такова нещо.

— Щом и добри ученици е имало, значи им е писнало от учене.

— Не се знае. За някои дори не очаквах. Бях изненадана. Е, има ученици, които нямат по нито едно отсъствие или закъснение. Например Емил. Ама има някои, които ги мислех за много болни, а то какво се оказа? Че им няма нищо. Изтърках си обувките да обикалям по болници и поликлиники. Повече от половината бележки, които проверих, се оказаха фалшиви. Насмалко щяха да ме приберат в милицията, като показах бележки с откраднатия печат.

— Я, значи то било много опасно!

— Наистина е опасно, защото има болни, на които се гледа с недоверие, с пренебрежение, макар че те представят съвсем редовни документи.

— Неприятно е!

— Да, да. Станислава, майка ти кога е на работа?

— Тя е в отпуск.

— Сега си е взела отпуск?

— Да.

— Но е тука?

— Да.

— Трябва да я видя.

— Не, не трябва! Тя е достатъчно разтревожена.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Е как така нищо?

— Брат ми я тревожи.

— Така ли? А ти защо не й помагаш?

— Как ще й помагам? Той ме бие.

— А баща ти?

— Той не се е върнал. Само да се върне от пътуването, брат ми ще види!

— Кога ще се върне баща ти?

— След три месеца.

— А дотогава?

— Не знам.

— Брат ти къде учи?

— В химическия техникум.

— А! Така ли? Аз там познавам някои учители.

— Те нищо не могат да направят, защото в училище той е кротък като агънце.. Само в къщи беснее. Ще се жени.

— Кога завършва?

— Тази година. Той е с една година по-голям.

— Хм! Ще видим. Ако не се оправи, ми се обади. Аз ще се опитам чрез колегите да му въздействам.

— Няма смисъл. Той повече ще се озлоби.

— Не вярвам. Ще го постреснат малко и той няма да смее повече. Нищо няма да му направят. Само ще ви отидат на гости.

— Кой знае.

— Не се бой. Нали имаш отделна стая?

— Да, но той вдига шум.

— Не учи ли?

— Нощем учи.

— Интересно. Аз трябва да вървя. Ще ходя на още много места. Цяла сутрин бях по поликлиниките, а сега съм по гости.

— Довиждане.

— Довиждане. И си гледайте уроците.

— Леле! Кого ли са хванали? — каза Станито, след като класната им излезе.

— Кой знае! Сигурно дребна риба. Едрата се връща обратно, нали знаеш. Баща ти поне пътува с корабите.

— Да, едрите риби ги пускат обратно в океана.

— Браво! И сега ще ги пуснат. Не, а направо ще ги изпуснат!

— Ти съмняваш ли се в някого?

— Откъде да ги знам! Те си се знаят. И сто процентово има и лекари в тези далавери.

— Не е изключено. Кой може да открадне печата, освен вътрешен човек. Хайде, да не е лекар, ама някой тамошен служител.

— Кой ги знае!

— Ще видим.

Съмненията не бяха безоснователни.