Хари Стоянов
Мислите в главите (18) (Гимназиален роман)

Осемнадесета глава
СТРАННА ФИЛОСОФИЯ

Но беше вече късно да се скрият. Мерито ги беше забелязала и им махаше с ръка.

— Аман вече от нея! — измърмори Емо, но се приготви за неизбежната среща с Мерито. „На лицемер с лицемерие“ — каза си той и се ухили до ушите.

— О, Мери, здравей, как си? — запита престорено весело Елито.

— Много съм добре. А вие какво? На разходка, а?

— Да, разхождаме се, защото е полезно за здравето — отвърна Емо.

— Не очаквах да ви срещна двамата.

— Че какво за очакване има? — засмя се Елито.

— Досега си мълчите.

— Ама, чакай де! Ти си с грешен адрес! — извика Емо.

— Защо?

— Не ги разбираш ти тези работи! — пренебрежително махна с ръка той.

— Защо пък не! Никога такива работи не се укриват.

— Аз какво ти приказвам досега? Ей, ти май хич не разбираш.

— Глупости! Щом двама млади са заедно, значи има нещо.

— А пък особено като се намеси трети, става една бъркотия, нали така, Ели?

-Да.

— Значи ме гоните?

— А! Бооже! Ти пък какво си мислиш.

— Не се бойте, на никого няма да кажа.

— За кое? — учуди се Елито.

— За това, че съм ви видяла заедно.

— Досега ти обяснявах, моме, че имаш грешка.

— Каква грешка.

— Еей такава. Голяма като кит.

— Защо?

— Виж какво, не се прави на…

— Защо, бе?

— Защото така. Не искам да останеш в заблуждение.

— Какво заблуждение?

— Че ние с Елито се любим.

— Е как така?

— Ами така!

— Вие пък сте едни!

— Осъзна ли си грешката?

— Вас пък ви е и страх!

— От какво? Виж какво, ти си голяма фантазьорка.

— Добре де! Какво ти каза класната като беше у вас?

— Какво? Ти пък откъде си научила?

— Тя ми каза. Беше и у нас. Леле! Само каква олелия вдигна. Майка ми след това щеше да пукне.

— От какво?

— Не й издържат нервите. Пък и класната като се домъкна, тя едва се въздържа да не я изхвърли.

— Бре! Не съм знаел, че е толкова опасна майка ти.

— Ти пък! Какво ти каза класната?

— Че съм си намалил успеха.

— Така ли? Друго нищо?

— Не. Тя стоя за нула време.

— Така ли? Пък на мен ми даде отчет кой с коя ходел и такива ми ти работи.

— Нали си важна персона.

— Емо! Стига си приказвал глупости! У Елито класната идвала ли е?

— Защо питаш мен. Питай нея.

— Мислех, че знаеш, затова.

— Откъде ще знам, сега току-що се видях с нея.

— Така ли? Пък аз мислех…

— Ти можеш да си мислиш много неща. Досега се мъчех това да ти обясня.

— Ели, идва ли у вас класната?

— Не. Не ми и трябва.

— Тя няма и да дойде у вас. Тя ходи само у развратаджийте.

— Бре! Ти за развратаджия ли ме имаш?

— Ами да. Сутринта ме черпиш в сладкарницата, на обяд си отиваш с едно зайче, дето си се закачал с него по коридора, а след обяд те виждам с трето момиче.

— Що за констатация?

— А не е ли така?

— Добре, и така да е, ако някой ми каже, че ходя с теб, аз бих предпочел да се самоубия, защото слуха се разпространява повече от истината.

— Защо пък, че какво лошо има в мен?

— Много ядеш.

— Личи ли ми?

— Не, но все пак. Аз съм си стиснат.

— Защото не печелиш сам парите.

— А, виждаш ли как знаеш!

— Не ме разсмивай.

— Защо пък да те разсмивам?

— Приказваш глупости.

— Караш ме да ги приказвам.

— Защо пък аз?

— Защото ти самата говориш също глупости.

— Елито да каже.

— Не я намесвай нея. Тя, естествено, ще бъде неутрална.

— Ели, вярно ли е това, което казва той?

— Не чух.

— Виждаш ли? Тя е неутрална. Какво ти казах?

— Защото те обича, затова.

— Тя не обича мен.

— А кого?

— Тя си знае. Не съм я питал.

— Ама аз мислех…

— Ама, ама! Ти наистина ли си толкова…

— Ти пък!

— Правиш се на…

— Е-е!

— Какво! Така е. Аз от половин час се мъча да ти обяснявам.

— Какво?

— Каквото и да е! Ти нищо не разбираш!

— О! Трябва да вървя. Чао!

— Чао!