Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (2)

Едно

Черепът им отправи една изкривена усмивка, сякаш жизнерадостно приканваше тримата мъже да се присъединят към него във вечността.

— Явно не сме първите — промърмори Садун Трист. Обсипаният с белези жилест боец почука по черепа с острието на камата си и го разклати. Зад безплътния пазител те успяха да различат кола, който бе пронизал главата на предишния натрапник и го бе оставил да виси във въздуха. С течение на времето останалата част от скелета се бе свлякла в безпорядък на пода.

— А ти какво очакваше? — прошепна високият мъж, загърнат в пелерина с качулка. Докато тялото на Садун беше слабо и източено като на акробат, видът на Фаузтин бе почти мъртвешки. Магьосникът от Визджерей на свой ред докосна черепа с единия пръст на облечената си в ръкавица ръка. — Все пак в капана няма нищо магическо. Само един груб, но ефикасен механизъм. Няма от какво да се боиш.

— Освен ако на следващия кол не увисне твоята глава.

Визджереецът подръпна тънката си, посивяла козя брадичка. Леко скосените му очи примигнаха веднъж, сякаш в потвърждение на последните думи на неговия партньор. Докато Садун притежаваше външния вид на неблагонадежден тарикат — а понякога проявяваше и съответния характер, — Фаузтин приличаше на стар котарак. Малкият му нос непрекъснато потръпваше, а мустаците, висящи под него, също допринасяха за сходството.

Нито единият от двамата нямаше репутацията на светец, но Норек Визаран бе готов да повери живота си в техните ръце — и дори му се беше случвало да го прави на няколко пъти. Ветеранът застана до тях и се взря в непрогледния мрак напред, загатващ за някаква грамадна пещера. Дотук те бяха изследвали седем различни нива, в които най-изненадващо нямаше абсолютно нищо, освен примитивни капани.

За огромно разочарование на малката група нямаше и никакви съкровища.

— Сигурен ли си, че тук няма нищо магическо, Фаузтин? Абсолютно нищо?

Полузакритите от качулката котешки черти се сбръчкаха в обидено изражение. Провисналата пелерина придаваше на Фаузтин зловещ, почти свръхестествен вид най-вече защото той се извисяваше над мускулестия Норек, който също не беше нисък на ръст.

— Трябваше ли да задаваш този въпрос, приятелю?

— Виж, просто не намирам никакъв смисъл в това. Освен няколко жалки капана, досега не сме се сблъскали с нищо, което да ни попречи да стигнем до главната зала. Защо са си направили труда да изкопаят всичко това, а след това са го оставали толкова слабо охранявано?

— Аз не бих нарекъл нищо онзи голям паяк — намеси се кисело Садун и се почеса разсеяно по темето, покрито с дълга, но оредяваща черна коса. — Особено след като падна върху моята глава.

Норек не му обърна никакво внимание.

— Пак ли сме дошли твърде късно, както стана и в Тристрам?

Преди известно време, докато бяха служили като наемни войници, тримата бяха търсили съкровища в едно малко, сполетяно от зла съдба селце, наречено Тристрам. Според легендите в тамошните катакомби, охранявани от зли духове, било изоставено толкова голямо имане, че ако някой го откриел и имал късмета да се върне жив, би станал по-богат и от крал. Норек и неговите приятели бяха отишли там и в потайни доби бяха влезли в лабиринта, без да ги усети никой от местното население.

И след всичките им усилия — след люти битки със странни зверове и измъкване на косъм от смъртоносни капани — те бяха открили, че някой вече бе изнесъл почти всички скъпоценности от подземната пещера. Едва след като се бяха върнали в селцето, те бяха научили тъжната истина.

Един велик герой бе слязъл в лабиринта само няколко седмици преди това. Според слуховете той бе убил ужасяващия демон Диабло. Не отнесъл със себе си нито злато, нито скъпоценни камъни, но други авантюристи пристигнали малко по-късно и отлично се възползвали от неговото дело. След като се справили с останалите по-дребни заплахи, те си тръгнали с всичко, което намерили. А няколкодневното закъснение бе лишило тримата приятели от каквото и да е възнаграждение за техните усилия.

Един селянин със съмнително здрав разум ги бе заговорил, докато те се бяха подготвяли за тръгване. Според думите му героят, наречен още Скитника, не успял да надвие Диабло, а всъщност освободил противното зло.

Самият Норек не бе намерил никаква утеха в тези слова. Въпросителният му поглед към Фаузтин бе получил равнодушно свиване на раменете от страна на визджерейския магьосник.

— Винаги е имало истории за освободени демони и ужасяващи проклятия — бе добавил той. Неговите думи бяха пълна противоположност на тревогата в гласа му. — Диабло се среща най-често в любимите на простолюдието легенди.

— Значи според теб в това няма нищо вярно? — Като малък възрастните често бяха плашили Норек със страховити истории за Диабло, Бейл и други чудовища на мрака. Според него тези приказки бяха създадени с единствената цел — да го накарат да бъде послушен.

Садун Трист бе изсумтял:

— Ти самият виждал ли си истински демон? Познаваш ли някой, който да е виждал?

Норек не бе могъл да отговори утвърдително на нито един от тези въпроси.

— А ти, Фаузтин? Разправят, че визджерейците можели да призовават демони, които да изпълняват желанията им.

— Ако можех да го правя, смяташ ли, че щях да се мотая из празни гробници и лабиринти?

Тази забележка повече от всичко друго бе убедила Норек да отпише думите на селянина като поредната измислица. Пък и това, честно казано, не бе толкова трудно. В края на краищата както тогава, така и сега единствено богатството имаше значение за тримата.

За съжаление изглеждаше все по-сигурно, че съкровищата отново им се бяха изплъзнали.

Докато Фаузтин се взираше напред към тунела, другата му ръка се стегна около магьосническия жезъл, който носеше. Скъпоценният камък на върха — техният източник на светлина — проблесна ярко за момент.

— Надявах се да греша, но се страхувам, че е точно така. Далеч не сме първите, които проникват толкова навътре в това място.

Норек изруга под нос. Той бе служил при много командири през живота си, повечето пъти по време на кръстоносните походи от Уестмарч^[1]. Оцелявайки в различните кампании — често на косъм, — бе стигнал до следното заключение: никой не може да се надява да се издигне в този свят, ако няма пари. Побеляващият воин бе стигал до капитански чин, бяха го разжалвали три пъти и най-накрая след поредното поражение той се бе оттеглил с отвращение.

Откакто бе станал достатъчно голям, за да размахва меч, Норек не бе познавал друг живот, освен войната. Някога и той бе имал семейство, но сега всички те бяха също толкова мъртви, колкото и идеалите му. Все още се смяташе за порядъчен човек, но бе разбрал, че благоприличието не пълни стомасите на хората. Сега бе решил да потърси някакъв друг начин за забогатяване.

И заедно с двамата си приятели бе тръгнал да търси съкровища.

Норек имаше не по-малко белези от Садун, но инак приличаше на обикновен земеделец. С големи кафяви очи, широко, открито лице и здрава челюст, той би изглеждал съвсем на място на нивата, с мотика в ръце. И въпреки че тази идея понякога привличаше якия ветеран, той знаеше, че се нуждае от злато, за да си купи земя. Този поход трябваше да го отведе до съкровища, надвишаващи всичките му нужди, всичките му мечти.

Но сега изглеждаше, че всичко е било само загуба на време и усилия за пореден път.

До него Садун Трист подхвърли камата си във въздуха и умело я улови за дръжката, докато падаше обратно. Той повтори това действие два пъти, очевидно замислен. Норек дори не можеше да си представи какво се върти в главата му. Те бяха прекарали месеци в този поход, бяха прекосили морето до Северен Кеджистан, бяха спали на студа и под дъжда, бяха следвали фалшиви следи до празни пещери, бяха яли каквито гадинки намерят, когато другият им улов се бе оказвал недостатъчен. И всичко това заради Норек, който бе провокирал тази експедиция.

Дори нещо по-лошо — този поход бе предизвикан единствено от неговия сън за зловещия планински връх, притежаващ смътните очертания на драконова глава. Ако го беше сънувал веднъж, най-много два пъти, Норек вероятно бързо щеше да забрави образа, но видението се бе повтаряло твърде често през годините. Ветеранът безрезултатно бе търсил онзи връх навсякъде, където го бяха отвеждали битките. След това един негов другар, който бе родом от студените северни земи и беше загинал по-късно, случайно бе споменал за подобно място. Говорело се, че то било обитавано от духове, а хората, които минавали в близост до планината, често изчезвали. Някои били откривани години по-късно, но върху потрошените им скелети вече нямало никаква плът.

В този момент Норек Визаран се бе почувствал сигурен, че съдбата го зове натам.

Но в такъв случай защо гробницата вече бе плячкосана?

Входът й бе умело скрит сред скалите, но зееше широко отворен. Това трябваше да бъде първият намек, който да му отвори очите за истината, обаче Норек бе отказал да забележи противоречието. Всичките му мечти, всичките му обещания към неговите спътници…

— Проклятие! — Той изрита най-близката стена и само здравият му ботуш спаси пръстите на крака му от счупване. Норек захвърли меча си на земята и продължи да ругае своята наивност.

— Има някакъв нов генерал от Уестмарч, който събира наемници — предложи услужливо Садун. — Разправят, че имал големи планове.

— Стига ми толкова война — измърмори Норек, опитвайки се да не издава болката, която пулсираше в крака му. — Стига съм се опитвал да умра за чужда слава.

— Просто си мислех…

Източеният магьосник почука веднъж по земята с жезъла си, призовавайки за внимание двамата си по-земни партньори.

— Точно в този момент би било глупаво да не продължим към главната зала. Може би онези, които са били тук преди нас, са пропуснали някакви дрънкулки или пък малко монети. Дори в Тристрам намерихме няколко жълтици. Не би било зле да потърсим още малко, нали, Норек?

Норек знаеше, че визджереецът просто се опитва да смекчи неговата горчилка, но въпреки това идеята попадна на благодатна почва в съзнанието на ветерана. Единственото, от което се нуждаеше, бяха няколко златни монети. Той все още бе достатъчно млад, за да си вземе булка, да започне нов живот, може би дори да отгледа челяд.

Норек вдигна меча си, претегляйки тежестта на оръжието, което вярно му бе служило през годините. Той го бе поддържал чисто и наточено, изпитвайки гордост от една от малкото вещи, които бяха лично негови. Твърда решимост се разля по чертите на лицето му.

— Да вървим.

— Ти умееш да се изразяваш доста добре за човек, който използва толкова малко думи. — Садун махна на магьосника и те продължиха напред.

— А ти използваш прекалено много думи за човек, който има толкова малко неща за казване.

Приятелската закачка между неговите спътници помогна на Норек да успокои съзнанието си. Това му напомни за отминалите времена, когато тримата заедно бяха преодолявали далеч по-големи затруднения.

Но разговорът замлъкна, когато те се приближиха до това, което безспорно беше последната и най-важна пещера. Фаузтин им прошепна да спрат, поглеждайки за кратко към скъпоценния камък на върха на жезъла си.

— Преди да влезем вътре, двамата най-добре запалете факли.

Те бяха пазили факлите за извънредни случаи, а и жезълът на магьосника им бе служил добре до този момент. Фаузтин не каза нито дума повече, но докато Норек използваше прахан, за да запали своята факла, той се зачуди дали визджереецът най-накрая не бе усетил някаква магия. Ако наистина бе така, тогава може би все пак беше останало някакво съкровище.

След като факлата му се разгоря, Норек я използва, за да запали и тази на Садун. Обградени от трепкаща светлина, тримата отново продължиха напред.

— Кълна се — изсумтя жилестият Садун след няколко секунди, — че космите на врата ми са настръхнали.

Норек изпитваше същото усещане. Никой от двамата воини не се възпротиви, когато визджереецът пое водачеството. Клановете от Далечния изток разгадаваха магическите изкуства още от памтивека, а хората на Фаузтин ги бяха изучавали най-дълго от всички. Ако възникнеше ситуация, която да изисква магьосническа намеса, би било най-разумно да оставят върлинестия заклинател да се оправя с нея. Норек и Садун, от своя страна, щяха да го защитават от всички други атаки.

Досега това разпределение винаги им беше вършило работа.

За разлика от тежките ботуши на воините, обутите в сандали крака на Фаузтин не издаваха никакъв звук, докато вървеше. Магьосникът протегна жезъла си напред и Норек забеляза, че въпреки своята мощ скъпоценният камък не успяваше да освети обстановката наоколо. Единствено факлите вършеха работа в подобни случаи.

— Това място е старо и тук има много сили. Нашите предшественици може и да не са имали толкова голям късмет, колкото си мислехме първоначално. Възможно е все пак да открием някое непокътнато съкровище.

А може би и нещо друго, освен него. Ръката на Норек стисна дръжката на меча толкова здраво, че чак кокалчетата му побеляха. Той искаше злато, но също така искаше да оцелее, за да може да си го харчи.

След като жезълът се бе оказал ненадежден, напред излязоха двамата бойци. Това не означаваше, че Фаузтин вече не беше от полза за групата. Ветеранът знаеше, че дори в този момент неговият другар с магически способности подбира най-бързите и най-сигурни заклинания за онова, което можеха да срещнат по пътя си.

— Тук е тъмно като в гроб — промърмори Садун.

Норек не каза нищо. На няколко крачки пред спътниците си той се оказа първият, който пристъпи в основната зала. Въпреки опасностите, които може би ги дебнеха в нея, ветеранът се чувстваше привлечен навътре, сякаш нещо го зовеше.

Ослепително сияние заля и тримата.

— Богове! — изръмжа Садун. — Нищо не виждам!

— Почакай малко — смъмри го магьосникът. — Ще ти мине.

Така и стана, но когато очите му най-накрая се приспособиха, Норек Визаран видя толкова впечатляваща гледка, че трябваше да примигне няколко пъти, за да се увери, че тя не е плод на въображението му.

Стените бяха покрити със заплетени символи, от които струеше магия, която дори той можеше да усети. Самите йероглифи бяха обсипани със скъпоценни камъни от всякакъв вид и размери, които обгръщаха цялата пещера в изумителен воал от разноцветни светлини. Не по-малко впечатляващи бяха съкровищата, за които бяха дошли тримата. Купища злато, планини от сребро, камари от скъпоценни камъни. Те допринасяха за всеобщия блясък, който осветяваше пещерата по-ярко от ден. Всеки път, когато някой от воините раздвижеше факлата си, светлината променяше външния вид на залата и добавяше нови измерения също толкова поразителни, колкото и предишните.

При все това колкото и смайващо да изглеждаше всичко, една стряскаща картина помрачи до голяма степен ентусиазма на Норек.

Докъдето му стигаше погледът, по пода пред тях бяха разпръснати множество обезобразени и разлагащи се тела — онези, които бяха дошли на това зловещо място преди него и приятелите му.

Садун протегна факлата си към най-близкия труп — почти безплътен и все още облечен в прогнила кожена броня.

— Тук е станала сериозна битка.

— Тези мъже не са загинали едновременно.

Норек и по-дребният воин погледнаха към Фаузтин. Обичайно безизразното му лице сега бе угрижено.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, Садун, че някои от тях очевидно са мъртви от много дълго време, може би от векове. Останали са само скелети. А този до крака ти е по-нов.

Жилестият воин сви рамене.

— Все тая. Смъртта на всички е била доста гадна, както си личи.

— Така си е.

— Все пак какво ги е убило? Тук се намеси Норек:

— Вижте там. Мисля, че тези са се избили помежду си.

Двата трупа, към които сочеше, взаимно си бяха забили по един меч в коремите. Единият, чиято уста все още беше отворена в безмълвен вик на ужас, беше облечен по подобие на мумифицираното тяло в краката на Садун. Върху другия се виждаха единствено окъсани парцали и само няколко кичура коса покриваха иначе голия череп.

— Сигурно бъркаш нещо — отвърна визджереецът с леко поклащане на главата. — Единият труп очевидно е много по-стар от другия.

Норек би си помислил същото, ако не беше острието, забито в тялото на другия воин. Все пак смъртта на двамата мъже преди много, много години нямаше почти никакво отношение към сегашните обстоятелства.

— Фаузтин, долавяш ли нещо? Има ли някакъв капан тук?

Мършавата фигура вдигна жезъла си към пещерата и след това го свали отново, а по лицето му се четеше явно отвращение.

— Тук има прекалено много противоположни сили, Норек. Не мога да определя какво точно да търся. Но не усещам никаква пряка опасност засега.

Застаналият до него Садун направо подскачаше от нетърпение.

— Така ще оставим ли всичко това, ще забравим ли мечтите си, или ще поемем един малък риск и ще си тръгнем с богатства на стойност колкото няколко империи?

Норек и магьосникът се спогледаха. Никой от тях не виждаше причина да не продължат, особено предвид многото изкушения пред очите им. Ветеранът най-накрая реши проблема, като направи няколко крачки навътре в главната пещера. След като върху него не се стовари нито мощна гръмотевица, нито демонично същество, Садун и визджереецът побързаха да последват примера му.

— Изглежда, тук са намерили смъртта си повече от двадесет души. — Садун прескочи двата скелета, които все още бяха вплетени в битка. — И то без да броим онези, които са на малки парченца.

— Садун, затвори си устата, иначе ще го направя аз. — Сега, когато вървеше сред останките на мъртвите търсачи на съкровища, Норек не искаше да слуша повече коментари за тях. Все още се притесняваше от факта, че толкова много хора бяха загинали насилствено на това място. Навярно поне някой бе оцелял. Но в такъв случай защо монетите и другите скъпоценности изглеждаха като недокоснати?

Мислите му внезапно се отклониха от тези въпроси, когато забеляза, че зад съкровището в най-далечния край на пещерата имаше платформа, поставена над няколко естествено образувани стъпала. Върху нея лежаха нечии тленни останки, все още облечени в броня.

— Фаузтин. — Щом магьосникът застана до него, Норек посочи към подиума и промълви: — Какво мислиш за това?

Фаузтин облиза тънките си устни и внимателно тръгна към издигнатата платформа. Норек го последва по петите.

— Това може да обясни толкова много — прошепна визджереецът. — Това може да обясни противоположните магически сили и могъщите йероглифи по стените.

— За какво говориш?

Магьосникът най-накрая погледна отново към него.

— Ела по-близо и виж с очите си.

Норек последва съвета му. Чувството на безпокойство, което го бе обзело малко преди това, се увеличи, докато ветеранът оглеждаше зловещата гледка върху платформата.

Това бяха останките на воин, поне доколкото можеше да различи Норек, макар от одеждите да се бяха запазили само няколко окъсани парцала. Изящни кожени ботуши стояха килнати настрани, а от тях се подаваха парчета от панталони. Прогнилата копринена риза почти не можеше да се види под внушителния нагръдник, лежащ накриво върху гръдния кош. Под всичко това почернели остатъци от някогашна кралска роба покриваха по-голямата част от платформата. Умело изработени метални ръкавици и продълговати плочи създаваха впечатление за все още жилести и покрити с плът ръце. Други метални плочи, застъпващи се една върху друга, повтаряха същата илюзия за раменете. Представата се нарушаваше единствено от краката. Там бронята и костите под нея лежаха накриво, сякаш някой ги бе разбутал умишлено.

— Сега разбираш ли? — попита Фаузтин.

Без да е сигурен какво има предвид магьосникът, Норек присви очи. С изключение на това, че самата броня изглеждаше оцветена в обезпокоителен, смътно познат оттенък на червеното, той не забелязваше нищо; което да…

Тялото върху платформата нямаше глава. Норек погледна отвъд подиума, но не видя никаква следа от нея.

Той съобщи откритието си на магьосника.

— Да, точно както го описват. — Върлинестата фигура забърза към платформата прекалено ентусиазирано според ветерана. Фаузтин протегна ръка, но се спря в последния момент, преди да докосне лежащите останки. — Тялото е положено така, че да сочи на север. Главата и шлемът, отсечени по време на битка, сега са отделени във времето и пространството, за да осигурят абсолютния му край. Могъщите знаци по стените са поставени там, за да се противопоставят на мрака, който все още се таи в трупа му, но… — Гласът на Фаузтин замлъкна, докато той продължаваше да се взира.

— Но какво?

Магьосникът поклати глава.

— Най-вероятно нищо. Може би просто самото му присъствие действа на нервите ми повече, отколкото бих желал да си призная.

Норек стисна зъби. Бе започнал да се дразни от загадъчните думи на Фаузтин.

— Е, кой е той? Някой принц?

— В името на рая, не! Не виждаш ли? — Единият пръст на облечената в ръкавица ръка посочи към червения нагръдник. — Това е изгубената гробница на Бартук, повелителя на демоните, господаря на най-черните магии…

— Кървавия военачалник — думите излязоха от устата на Норек не по-силни от шепот. Той отлично познаваше легендите за Бартук, който се бе издигнал сред редиците на магьосниците само за да се обърне по-късно към мрака, към демоните. Червенината на бронята вече беше напълно обяснима и ужасяваща — това беше цветът на човешката кръв.

В своята лудост Бартук — от когото бяха започнали да се страхуват дори демоните, които първоначално го бяха отклонили от правия път — преди всяка битка се бе обливал с кръвта на предишните си сразени врагове. Някога в искрящо златист цвят бронята му бе завинаги опетнена от греховните му дела. Той бе изравнявал градове със земята, бе извършвал безгранични зверства и както разправяха историите, би продължил така до края на вечността, ако не била отчаяната постъпка на собствения му брат Хоразон и другите визджерейски магьосници, които използвали всичките си останали познания за древните, по-естествени форми на магията, за да победят злодея. Бартук и неговата демонична войска били унищожени само миг преди окончателната им победа, когато главата на военачалника била отрязана точно докато той изричал една ужасяваща контрамагия.

Уверен в огромната мощ, която притежавал неговият брат дори в прегръдките на смъртта, Хоразон заповядал тялото на Бартук да бъде скрито завинаги от очите на хората. Норек нямаше представа защо просто не го бяха изгорили — самият той би постъпил именно така.

Скоро започнали да се разнасят слухове за различни места, на които се предполагало, че бил погребан Кървавия военачалник. Мнозина бяха търсили гробницата му, особено посветените на черните изкуства, които били привлечени от магията, вероятно останала в бронята. Обаче до този момент никой не бе обявил, че наистина я е открил.

Визджереецът сигурно знаеше повече подробности от Норек, но и ветеранът осъзнаваше прекрасно какво бяха открили. Според легендите за известно време Бартук бе живял сред народа на Норек и може би някои от онези, с които воинът бе израснал, всъщност бяха потомци на последователите на чудовищния деспот. Да, Норек имаше отлична представа за завещанието на военачалника.

Той потръпна и без да се замисли, започна да отстъпва назад от платформата.

— Фаузтин, да изчезваме оттук.

— Но, приятелю, несъмнено…

— Да изчезваме!

Човекът с пелерината изгледа продължително Норек, след това кимна.

— Може би си прав.

С признателност, Норек се обърна към другия си спътник.

— Садун! Остави всичко! Махаме се оттук! Веднага…

Нещо до сумрачния вход на пещерата привлече вниманието му. Нещо беше помръднало — и това не беше Садун Трист. Третият член на тяхната групичка в момента бе зает със задачата да пълни една торба с всички скъпоценни камъни, които му попаднеха пред очите.

— Садун! — изръмжа по-възрастният воин. — Хвърли торбата! Бързо!

Нещото до входа се примъкна напред.

— Да не си откачил? — извика Садун, без дори да си направи труда да погледне през рамо. — Тук има повече богатства, отколкото някога сме мечтали!

Вниманието на Норек беше привлечено от потропването, което започна да се разнася от няколко различни места едновременно. Той преглътна, когато първата фигура навлезе в кръга от трепкаща светлина.

Празните очни дъна на воина, когото бяха прескочили на влизане, срещнаха собствения му ужасен взор.

— Садун! Погледни зад гърба си!

Най-накрая бе успял да заинтригува своя партньор. Жилестият боец моментално пусна торбата и се извъртя, изваждайки меча си от ножницата. Но в мига, в който съзря свръхестествената гледка, лицето на Садун пребледня като платно.

Един след друг те започнаха да се надигат — труповете и скелетите на предишните търсачи на съкровища. Сега вече Норек разбираше защо никой не си беше тръгнал жив оттук. Лошото бе, че той и приятелите му вероятно също щяха да се присъединят към страховитата армия.

— Косорак!

Един от най-близките до магьосника скелети изчезна сред кълбо от оранжеви пламъци. Фаузтин посочи с пръст следващото полуоблечено зомби, по чието лице бяха останали само бегли следи от предишните му черти. Визджереецът повтори могъщата дума.

Не се случи нищо.

— Моята магия… — Зашеметен, Фаузтин пропусна да забележи друг скелет от лявата си страна, който вдигаше ръждясал, но все още смъртоносен меч, с явното намерение да отдели главата на магьосника от тялото му.

— Внимавай! — Норек отклони удара, след това мушна напред. За съжаление атаката му не постигна нищо, защото острието просто мина през гръдния кош на скелета. В отчаянието си той изрита ужасяващия си противник, запращайки го право върху друг от тътрещите се немъртви.

Враговете, които не можеха да бъдат убити с обикновени средства, ги превъзхождаха неколкократно.

Норек видя Садун, който беше отрязан от своите приятели, да скача върху една купчина монети и да се защитава срещу двама от кошмарните бойци. Единият от тях бе прогнил труп, а от другия бе останал само голия скелет. Още няколко зомбита се канеха да се присъединят към тази двойка.

— Фаузтин! Можеш ли да направиш нещо?

— Ще опитам друга магия!

Визджереецът отново произнесе една дума — този път двете същества, които се биеха със Садун, замръзнаха намясто. Трист не беше човек, който би пропуснал подобна възможност, и замахна към тях с цялата си мощ.

Двамата мъртъвци бяха разбити на безброй парченца, а костите им се разпиляха по каменния под.

— Силите ти се върнаха! — У Норек се надигна нова надежда.

— Те никога не са ме напускали. Но се страхувам, че мога да използвам всяка магия само по веднъж, а повечето от тези, които ми остават, изискват много време за изричане!

Норек нямаше възможност да обмисли тази ужасна новина, защото собственото му положение също бе отчаяно. Той размени бързи удари първо с един, а след това и с двама от напиращите немъртви. Скелетите, изглежда, бяха със забавени реакции, но броят и упоритостта на мъртвешките пазители на гробницата рано или късно щеше да си каже думата. Онези, които бяха замислили този последен капан, го бяха планирали добре, защото всяка влязла в пещерата група рано или късно се присъединяваше към редиците на кошмарния караул. Норек се досещаше откъде се бяха взели първите немъртви. По някое време преди това той бе отбелязал пред приятелите си, че макар тримата да се натъкваха на капани и на мъртви животни, не бяха видели нито един човешки труп, с изключение на черепа с пронизана от кол глава. Първата група, която бе открила гробницата на Бартук, несъмнено бе изгубила някои от членовете си из катакомбите, без въобще да знае, че по-късно мъртвите спътници щяха да се превърнат в най-големия кошмар на оцелелите. И така година след година редиците на защитниците се бяха увеличавали с всяка новодошла група — а сега Норек, Садун и Фаузтин бяха на път да се присъединят към тях.

Един от мумифицираните трупове замахна към лявата ръка на Норек. Ветеранът използва факлата в другата си ръка, за да подпали изсъхналата плът, превръщайки зомбито в крачеща клада. Рискувайки крака си, Норек изрита горящото същество сред неговите другари.

Но въпреки този временен успех, ордата от немъртви продължаваше да изтиква тримата назад.

— Норек! — извика отнякъде Садун. — Фаузтин! Те ме притискат отвсякъде!

Но никой от двамата не можеше да му помогне, защото те бяха също толкова затруднени. Магьосникът разби един скелет с жезъла си, но два други бързо запълниха опразненото място. Съществата бяха започнали да се движат по-плавно и доста по-бързо. Скоро Норек и приятелите му нямаше да имат никакво преимущество.

Отделяйки го от Фаузтин, трима от ужасяващите воини изтикаха Норек нагоре по стълбите, докато най-накрая гърбът му опря в платформата. Костите на Кървавия военачалник потракваха из бронята, но за огромно облекчение на притиснатия ветеран Бартук не се надигна, за да поеме командването на своята адска армия.

Една струя дим му съобщи, че магьосникът бе успял да премахне още един от немъртвите, но Норек знаеше, че Фаузтин не би могъл да се справи сам с всичките. До този момент и тримата бойци бяха постигнали единствено временни успехи. Без плът, която да бъде разсечена от остриетата, без жизненоважни органи, които да бъдат пронизани, камите и мечовете бяха почти безполезни.

Мисълта, че някой ден собственият му труп щеше да се надигне от лобното му място и щеше да убива следващите злочести иманяри, накара Норек да потръпне. Той започна да обикаля около подиума, търсейки някакъв път за бягство. Засрамен, ветеранът разбра, че с радост би изоставил спътниците си, ако внезапно откриеше спасение.

Силите му го напускаха. Едно острие го улучи в бедрото. Той извика от болка и изтърва своето оръжие. Мечът издрънча надолу по стъпалата, изчезвайки зад настъпващите немъртви.

Влачейки ранения си крак, Норек започна да размахва факлата към приближаващите нападатели с лявата си ръка, докато с дясната се опита да се хване за платформата. Но вместо камъка, търсещите му пръсти сграбчиха парче метал, което не му предостави никаква опора.

Кракът му най-накрая поддаде. Норек се строполи на едно коляно, издърпвайки металния предмет, който случайно бе докопал.

Факлата отхвръкна настрани. Море от разложени лица изпълни ужасения поглед на воина, докато се мъчеше да се изправи. Отчаяният търсач на съкровища вдигна десницата си напред, сякаш умоляваше немъртвите за милост.

Едва в последния момент той забеляза, че ръката му незнайно как се бе обвила в метал — в метална ръкавица.

Същата метална ръкавица, която по-рано бе видял върху скелета на Бартук.

Още докато осъзнаваше това странно откритие, една дума, която Норек въобще не разбра, сама се откъсна от устните му и отекна из цялата пещера. Обсипаните със скъпоценни камъни символи по стените заблестяха още по-ярко, а чудовищните пазители замръзнаха по местата си.

Нова, още по-неразбираема дума изскочи от устата на зашеметения ветеран. Могъщите символи се разгоряха, станаха ослепителни…

И експлодираха.

Страховита вълна от чиста енергия раздра пещерата, разнасяйки се над немъртвите. Навсякъде се разлетяха парченца от кости и принудиха Норек да се свие на колкото се може по-малко кълбо. Той се молеше поне краят му да бъде бърз и безболезнен.

Магията поглъщаше пазителите на гробницата така, както си стояха. Кости и изсушена плът горяха не по-трудно от прахан, а оръжията се топяха, оставяйки след себе си само купчини сгурия и пепел.

Но опустошителната вълна не докосна никой от тримата.

— Какво става? Какво става? — чу той виковете на Садун.

Огненият пъкъл се движеше с непогрешима точност и поглъщаше немъртвите един след друг. С намаляването на техния брой силата на магията също отслабваше, докато накрая и от двете не остана нищо. Пещерата потъна в почти непрогледен мрак, защото единственото осветление сега идваше от двете факли и незначителната отразена светлина от многото натрошени скъпоценни камъни.

Норек стоеше и гледаше опустошенията със зяпнала уста. Зачуди се какво точно бе направил и дали случилото се току-що не предвещаваше някоя нова, още по-ужасяваща беда. След това се загледа в металната ръкавица. Страхуваше се да я остави на ръката си, но бе не по-малко уплашен от това, което можеше да се случи, ако се опиташе да я свали.

— Всички… всички са унищожени — успя да отрони Фаузтин. Визджереецът се изправи с мъка на крака. Робата му беше срязана на много места. Слабият магьосник притискаше ръката си, по която от една рана се стичаше кръв.

Садун скочи от купчината, върху която се бе отбранявал. Невероятно, но той изглеждаше напълно невредим.

— Но как?

Как, наистина? Норек раздвижи пръстите си с ръкавицата. Той чувстваше метала като втора кожа, далеч по-удобно, отколкото бе смятал, че е възможно. Страховете му започнаха да изчезват, докато пред него постепенно се разкриваше цял хоризонт от нови възможности.

— Норек — чу се гласът на Фаузтин. — Кога я сложи на ръката си?

Ветеранът не му обърна внимание, а вместо това помисли, че вероятно би било интересно да изпробва и другата ръкавица — а защо не и цялата броня, — за да види какво е усещането. Като млад наемник той често бе мечтал да се издигне до ранга на генерал и да натрупа богатства чрез победи в битки. Сега тази стара, отдавна избледняла мечта изглеждаше толкова свежа и за първи път му се струваше възможна.

Една сянка се появи над ръката му. Той вдигна лице и видя магьосника, който го гледаше загрижено.

— Норек, приятелю. Може би трябва да свалиш тази ръкавица.

Да я свали? Най-неочаквано мисълта за подобно действие се стори напълно безсмислена на закаления воин. Металната ръкавица беше единственото нещо, което им бе спасило живота! Защо да я сваля? Дали пък… дали пък визджереецът не я желаеше за себе си? Когато ставаше въпрос за магически артефакти, народът на Фаузтин не познаваше значението на думата лоялност. Ако Норек не му дадеше ръкавицата, съществуваше голяма вероятност Фаузтин да опита да си я присвои по-късно.

Част от съзнанието на ветерана се опита да отхвърли изпълнените с омраза мисли. Фаузтин му бе спасявал живота неведнъж. Той и Садун бяха най-добрите и единствените приятели на Норек. Магьосникът от изтока определено не би опитал нещо толкова долно, нали?

— Норек, чуй ме! — В гласа на другия се появи нотка на емоция, може би страх, а може би завист. — Жизненоважно е да свалиш тази ръкавица. Ще я сложим обратно на платформата.

— Какво става? — извика Садун. — Какво не е наред с него, Фаузтин?

Норек изпита още по-голяма увереност, че е бил прав първия път. Магьосникът искаше неговата ръкавица.

— Садун. Дръж меча си в готовност. Може да се наложи да…

— Меча? Искаш да го използвам срещу Норек?

Нещо в по-възрастния воин пое контрола. Сякаш отстрани Норек наблюдаваше как ръката в метална ръкавица се стрелна и стисна визджерееца за гърлото.

— Садун! Китката му! Отрежи я…

С периферното си зрение Норек видя как другият му спътник се поколеба за миг, след което вдигна оръжието си. Гняв, какъвто не бе изпитвал никога през живота си, погълна ветерана. Светът около него се обля в кървавочервено, след което потъна в непрогледна тъмнина.

И някъде от тази тъмнина до Норек Визаран достигнаха писъци.